Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hashtag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush (2024 г.)

Издание:

Автор: Ремигиуш Мруз

Заглавие: Хаштаг

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: полска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 25.06.2019

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-523-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18769

История

  1. — Добавяне

Теса

Телефонът заигра в ръката ми, Туитър изчезна, а на негово място се появи входящо обаждане. Номерът беше варшавски, но не ми беше познат.

Отговорих машинално, въпреки че последното, за което имах желание, беше да разговарям с някого. Четирите туита бяха погълнали цялото ми внимание — и точно те ме бяха зашеметили така, че неволно плъзнах пръста си по екрана.

— Съжалявам, но не мога сега…

— Моля ви, изслушайте ме, Тереза.

Веднага разпознах гласа, който бях чула само десетина минути по-рано. Беше лекарката. Погледнах объркано към Страх, но той беше насочил цялото си внимание към туитовете.

— Ало? — каза лекарката.

— Да, тук съм… — промърморих. — Откъде взехте номера ми?

— Оставили сте го, когато бяхте при нас.

— Но…

— Има нещо, което трябва да знаете.

Подозирах, че има повече от едно такова нещо.

— Спомням си за вас не само защото бяхте последният пациент на доктор Май — призна тя. — Вашият случай беше доста… интересен.

— Интересен?

Бяха ме описвали по различни начини в живота ми, но по този — май още не. Извърнах се от Кристиан, сякаш се боях, че ще чуе това, което искаше да ми каже жената. В първия момент не знаех откъде идва този мой страх. Отне ми известно време да осъзная, че лекарката говореше толкова потайно, сякаш това беше изключително личен въпрос.

Помислих си, че може би това, което иска да ми каже, е причината да ни помага толкова много.

— Какво имате предвид? — попитах.

Чух леко пъшкане.

— След като дойдохте при нас, трябваше да извършим кръвопреливане.

— Досещам се.

Тя помълча малко, сякаш не беше сигурна дали постъпва правилно, давайки ми тази информация.

— Нуждаехме се от пълната ви документация. Нямахме контакт с вас, а преливането на кръв от несъвместима група…

— Знам как приключва.

— Ние, разбира се, направихме запитване и скоро след това получихме от вашата поликлиника всичко, което ни беше необходимо.

— И?

— Едно нещо привлече вниманието ми и всъщност… не знаех какво да правя с тази информация.

Сега обаче явно знаеше. С удоволствие бих й го казала, ако имах малко повече смелост. Вместо това мълчах, чакайки нетърпеливо да продължи.

— Вашата кръвна група е AB Rh+.

— Възможно е.

— Проверих няколко пъти, повярвайте ми.

Изправих се и се отдалечих малко от масата. Обърнах се към Страх, но той все още беше погълнат от новите съобщения от Архитекта. Може би дори не беше забелязал, че съм станала.

— Майка ви има нулева група, а баща ви — А — добави лекарката. — Не е възможно при тези условия да се получи група АВ.

Опитах се да кажа нещо, но гласът заседна в гърлото ми.

— Знам, че е трудно да се повярва в това, но ви уверявам, че съм проверила всичко няколко пъти.

Все още не отговарях. Имах усещането, че веригите, които са ме приковали в пещерата на Платон, ме стискат още по-силно.

— Трябва да има някаква грешка — казах най-накрая.

— Боя се, че не.

— Може би не в моя случай, а при родителите ми. Може би някой грешно е определил групите им.

— И това е невъзможно — каза тя без колебание. — Такива неща биха могли да завършат с трагедия, нито един лекар няма да си позволи подобна грешка.

— Въпреки това се случват грешки. Понякога чуваме за…

— Да, има инциденти, след които пациентите губят живота си — прекъсна ме тя. — Но това се случва след подаване на погрешна кръвна група. Не след неправилно отбелязване в медицинската документация. Надзорът по този въпрос е изключително стриктен.

— Но е възможно да стане грешка.

— Щеше да бъде установена, Тереза.

Звучеше така, сякаш ми казва, че съм неизлечимо болна, и предполагах, че е овладяла тона на гласа си до съвършенство. Той съчетаваше сигурността на съда в присъдата, но също така и някакво състрадание.

Може би понякога това беше искрено. В този случай обаче беше само фасада. Отне ми само миг, за да го разбера.

— Значи баща ми… може би не е мой баща?

Лекарката помълча малко.

— Боя се, че генетиката ни казва нещо различно.

— Тоест?

— Имате група АВ, а…

— Майка ми нулева, а баща ми — А. Да, казахте ми вече. Но тези кръстоски работят по различен начин, нали? Понякога единият родител има А, другият В, а детето е нулева.

— Точно така.

— Тогава за какво става въпрос?

— За това, че тази нулева в комбинация с която и да е друга група няма да даде резултат АВ — отвърна тя и въздъхна тежко. — Дори ако баща ви е имал АВ, пак трябва да имате А или В.

Исках да преглътна, но гърлото ми се беше свило. Усетих как ме облива вълна от топлина, а бузите, вратът и ушите ми пламнаха.

— Казвате, че нито майка ми, нито баща ми са мои биологични родители?

— Най-вероятно.

Тонът на лекарката показваше, че е сигурна в думите си. Исках да възразя, да потърся някаква вратичка, изход, но с какво можех да се противопоставя? С логика? С генетика?

— Защо не ми казахте за това, когато бях при вас?

— Не бях сигурна дали трябва да го направя.

— Как така? Пациентът няма ли право да знае?

Гласът ми трепереше, едва успявах да формулирам думите. Бях от хората, които, като се оплакват от закупения продукт по телефона, са примрели от страх и от ирационалното усещане, че борбата за техните права е нещо почти неморално. Всеки път, когато трябваше да предприема нещо такова, едва успявах да сглобя отделните изречения. И през цялото време ми се струваше, че трябва най-напред да се извиня за причиненото безпокойство.

Не беше по силите ми да възроптая срещу лекарката.

— Вие дойдохте при нас в много тежко психично състояние — каза тя. — Планирах да ви кажа, когато състоянието ви се подобри.

— Накрая то се подобри.

— И дадох тази информация на Хенри. Реших, че той трябва да ви я предаде.

— Той не го направи.

— Да, знам… но моля ви да разберете, че направих това, което ми се струваше най-добро за вас.

И затова ли сега ми помагаше? Заради чувството за вина?

Осъзнах, че си задавам тези въпроси само за да избегна най-важния.

Коя съм аз?

Защо съм била лъгана през целия си живот?

Майка ми и баща ми никога не ми бяха дали основания да вярвам, че не са мои биологични родители. Може би съм пропуснала нещо. Може би не исках да видя някои неща. Знаех, че никой от тях не е с наднормено тегло. Нито един от тях не би могъл да ми даде гени, които да ме накарат да изглеждам така, както изглеждах.

Понякога бях виждала невярващите погледи на техните приятели, но не мислех, че те могат да бъдат свързани с факта на биологичното родителство. Струваше ми се, че ме обвиняват по друг начин.

Те като че ли предполагаха, че някой патологично ме е угоил против волята ми, срещу всяка логика. Че един от подхранващите се е добрал до мен, изолирал ме е от света и се грижи да ям все повече и повече.

— Теса?

Гласът на Страх ме изтръгна от платонските вериги. Поклатих глава, затворих и се обърнах към Кристиан.

— Нещо е станало? — попита той.

— Нищо.

Той се приближи към мен и усетих парфюма му. Все още използваше същия като по време на лекциите в „Кожмински“. Спомнях си аромата му перфектно, усещах го всеки път, когато излизах от стаята, разменяйки с него потаен поглед.

— Кой се обади?

— Нищо важно.

— Сигурна ли си?

Истинският му въпрос беше: „Още дълго ли ще ме отблъскваш?“. Всъщност нямах намерение да правя това, но сега имаше по-важни неща за обсъждане от факта, че по някаква причина родителите ми са ме лъгали през целия ми живот.

— Да — казах и посочих към телефона, който Кристиан беше оставил на масата. — Какво става с туитовете?

В очите на Страх проблеснаха искри, сякаш само за приличие беше попитал с кого съм разговаряла и нямаше търпение да се върне към наистина важното.

— Появиха се общо четири — обяви той. — Първият от Патриция, вторият от Замецки, третият от Анета Роговска.

Не бях очаквала този последния. Досега Архитекта внимаваше посланието му да не достигне до широк кръг хора. Повторното използване на профила на Анета изглеждаше твърде рисковано.

— И последният веднага изчезна — каза Кристиан, сякаш четеше мислите ми.

— А четвъртият? Каза, че има четири?

Разбрах защо го беше оставил за накрая и някак го бе отделил от останалите.

— От Илона?

— Да.

— Какво имаше в него?

— Продължение на предишните два.

Така че искрите в очите му не бяха породени от това, че са се появили нови туитове. Кристиан беше напълно погълнат от факта, че един от тях идва от починалата му съпруга.

— Тоест? — подканих го.

— При Замецки също е salvatore fabro, а Роговска пише custodisce le salme.

Не знаех италиански, всъщност не можех да съм сигурна, че е на този език. Можеше да е и диалект от Испания или дори от Португалия. Тази последната страна изглеждаше доста вероятна, тъй като точно там беше и последната следа от Анета.

— Какво означава това?

Le salme е „труп“ на италиански език.

— А първата дума?

— Това е форма на глагола custodire. Съхранявам, грижа се за нещо, защитавам нещо.

Явно Страх беше прекарал пълноценно цялото това време, което бях посветила на разговора с лекарката. Въпреки че от приключването му беше изминало съвсем малко време, вече ми се струваше нереален.

— Така че…

— Така че някой се грижи за труповете, съхранява ги, наглежда ги.

— Салваторе Фабро?

— Така излиза от поредицата туитове, но го има и съобщението, което изпрати Илона.

Не убягна от вниманието ми, че използва деятелен залог по отношение на двете жени. „Роговска пише“, „Илона изпрати“. В същото време „при Замецки е“. Сякаш те двете все още бяха живи и заедно с Архитекта изпълняваха плана му, а в случая със Замецки някой друг използва акаунта му.

— Какво имаше в този последен туит?

— Само четири цифри. Едно, девет, едно, пет. Тоест година.

— Откъде знаеш?

— Не знам, но това беше първата ми асоциация.

— Защо? Може да означава нещо друго.

Кристиан леко се усмихна, но в усмивката му нямаше радост, а по-скоро задоволство.

— Мисля, че всеки би направил такава асоциация — каза той. — Но аз също си зададох твоя въпрос. И бързо стигнах до извода, че подсъзнанието е излязло на преден план, съчетавайки всичките три елемента.

— Как?

— Знаеш ли, че тичах много в парк „Белански“?

— Аха.

— Познавам този район доста добре, често го обикалях. Точно зад крепостта е Гробището на италианските войници.

Вдигнах вежди и едва сега забелязах, че май всички от персонала на заведението слушат разговора ни. Изкашлях се тихо, но Страх не им обърна внимание.

— Там, наред с останалите, има и такива, които са загинали в Първата световна война. Така че датата би паснала.

— Никога не съм чувала за него.

— Да кажем, че гробището не е сред туристическите забележителности на столицата — призна Кристиан. — Освен това районът е затворен. Под охрана е…

Той млъкна. На мига двамата разбрахме какво трябва да проверим. Той завърши едва чуто, като каза, че с гробището се занимава италианското посолство, след което се върнахме на масата.

Не беше трудно да се намерят снимки на главния вход на терена, който ни интересуваше. Надписът на голямата табела гласеше:

„Построено през 1926 г. от италианското правителство. Тук почиват телата на 868 загинали“.

Това беше доста свободен превод на италианския оригинал:

Eretto nel 1926 del governo italiano custodisce le salme.

Последните три думи потвърждаваха, че сме на прав път. При самата мисъл за това сърцето ми заби по-бързо и след миг осъзнах, че нервният ми тик отново се е задействал.

Не доядохме ястията си. И двамата искахме да намерим Салваторе Фабро възможно най-скоро. И да разберем защо е толкова важен.

„Маримонска“, където се намираше гробището, беше близо, всъщност би било достатъчно да минем през парка. Но предпочитах да се придвижим по традиционния начин, с кола.

Особено като се има предвид, че се чувствах наблюдавана не само от персонала. Не можех да се отърва от усещането, че този, който контролира всичко, постоянно е в центъра на събитията. Как иначе да си обясня, че всичко, което беше важно, в момента беше съсредоточено в Белани? И в тази същата част на района?

Това създаваше усещането за един внимателно проектиран лабиринт, през който ме води волята на създателя му.

Страх паркира октавията зад стадион „Хутник“ няколко минути след като напуснахме заведението. Не искахме да влизаме в гробището през главния вход и дори не знаех дали е отворен. Беше сигурно обаче, че няма да останем незабелязани — наблизо имаше автобусна спирка, а в района имаше твърде много минувачи.

По някаква причина това ни се струваше неприемливо, сякаш правехме нещо нередно. Може би в известен смисъл беше така, защото Кристиан твърдеше, че това е затворена зона.

Заобиколихме я, незабелязани от никого. От другата страна гробището беше скрито от гъста гора, а оградата изглеждаше лесна за прескачане. Поне що се отнася до хора със средно телосложение.

Но аз имах голям проблем с това. Страх ми помогна да се кача на стената, а след това да премина през ниската ограда, а аз се почувствах толкова притеснена, че дори не му благодарих. Унизително преживяване.

— А сега какво? — попитах. — Тук лежат почти хиляда войници.

Гледката беше далеч не толкова внушителна, колкото прочутите прости надгробни плочи на гробището в Арлингтън в САЩ или белите кръстове в Нормандия, на плажа Омаха. Въпреки това имаше твърде много гробове, за да се проверяват поред.

— Не мога да видя тук никакъв списък — добавих, оглеждайки се.

— Не ни е нужен.

— Така ли?

— Имаме дата, така че можем да стесним кръга на търсенето — каза уверено Страх, сякаш всеки ден се занимаваше с търсенето на гробове.

Въпреки скептицизма си бързо се убедих, че той е прав. На гробището имаше убити предимно във Втората световна война — техните надгробни плочи бяха относително чисти, други дори почистени. От Първата световна война бяха по-малко, а някои от гробовете се намираха на края на терена, точно до оградата.

Плочите бяха напукани, покрити с мръсотия и мъх. Отнемаше ни известно време да прочетем поредните надписи, но накрая успяхме да намерим мястото, където почиваше Салваторе Фабро. Сложих ръцете си върху надгробния камък, сякаш се нуждаех от осезаемо доказателство, че сме успели да го намерим.

Чудех се дали тялото на италианеца наистина е било положено тук някога, или това е просто място за отдаване на почит.

Страх заобиколи гроба, огледа настилката, разбърка с крак сухите листа и разпери ръце.

— Тук няма нищо — каза той.

Огледах се неуверено.

— И все пак по някаква причина Архитекта ни доведе тук.

— Епитафията? — предположи Кристиан.

Погледнахме надписа, но дори и да беше по-ясен, вероятно пак нямаше да можем да го разчетем. Само името, фамилията и датата на раждане и смърт бяха разбираеми за нас.

Въпреки това бях убедена, че съм права.

Бяхме дошли тук по някаква конкретна, важна причина.

За първи път Архитектът беше използвал методите си, за да ни насочи директно към определено място. Преди това той ме беше изпратил до автомата за пратки, а N.Delved в туита си ми каза да отида сама, но усещах, че сега е нещо съвсем различно.

Но нямах възможността да помисля за това заради силен звук като от гонг.

Веднага посегнах към телефона, паникьосана, че сигналът привлича вниманието на всички. Само че що се отнася до живите хора, тук нямаше никого, освен нас.

Този път в съобщението беше включен единствено самият хаштаг.

— Какво трябва да означава това? — попитах.

Страх стоеше до мен и се взираше в екрана, а аз погледнах профила на жената, изпратила туита. На снимката трябваше да е на малко повече от двайсет години. Червенокоса, с весело кръгло лице. По-ранните туитове бяха от март две хиляди и дванайсета.

Не помнех този период особено добре.

— Мажена Молса — прочетох.

— Позната ли ти е?

— Не. А на теб?

Кристиан поклати глава без никакво колебание. И двамата погледнахме дисплея, сякаш след малко щеше да се появи друга информация, която ще ни каже още нещо. Но не идваше друг туит.

— Сигурна ли си? — попита Страх.

— Че не я познавам?

— Аха.

— Мисля, че бих си спомнила.

— Това не е бил най-добрият период за теб.

— Какво?

Той посочи датите на публикуване на другите туитове в профила на Молса. Бяха доста, момичето не се срамуваше да се изявява онлайн. После туитовете внезапно бяха спрели да се появяват.

— Нещо трябва да й се е случило през две хиляди и дванайсета — добави Кристиан. — Тогава ти…

— Знам къде бях. И през какво минах.

И двамата бяхме напълно наясно с това. Страх може би дори повече от мен, нали той беше причината.

И все пак, когато погледнах в очите му, видях в тях неизречен въпрос: „Сигурна ли си?“.