Диего Галдино
В любовта винаги става така (12)

11
Римска ваканция

След като изпратиха Карлота, двамата останаха сами и мълчаливи. Не че това ги смущаваше, но все пак бяха мъж и жена, всеки един, от които беше възнамерявал да остане за миг насаме със себе си. Вместо това обаче се бяха оказали двама. Но не двама случайни, а двама непознати, които всъщност бяха близко свързани и допълващи се — тя с генетичното си наследство, което му липсваше на него, а той с радостта и възможността, която беше имал, да израсне с биологичната й майка. Този факт стоеше между тях — те можеха да се допълват, беше съвсем ясно, но в същото време това някак ги плашеше.

Преди да се качат в колата, и двамата вдигнаха поглед към небето и то като че ли им подсказа, че в ден като този трябва непременно да се направи нещо специално. Той първи го изрече:

— Имаш ли работа сега?

Погледът на Жозефин просветна от искрена радост.

— Ами, нека помисля… Не, мисля, че не. Защо?

— Не, нищо. Просто професионална деформация. Харесва ми да държа хората под контрол.

Момичето се намръщи:

— Стори ми се, че искаш да ми предложиш нещо, но очевидно съм сгрешила.

— А, казваш, че би ти харесало аз да ти предложа нещо? — засмя се той.

— Хм, не. Казвам, че, ако ми предложиш нещо, вероятно бих приела от възпитание, а и защото нямам нищо по-добро за правене.

— Харесват ми възпитаните хора. Е, да видим! Днес може би мога да се поосвободя. В крайна сметка съм си го заслужил.

— Предполагам, разбира се. Сигурен ли си, че не трябва да се връщаш на работа?

Младият карабинер й се усмихна хитро:

— Ама аз работя в момента. Шегата настрана, натрупал съм толкова часове служба, че ми беше живо препоръчано от време на време да си позволявам почивка. А и телефонът винаги е на разположение. Да се надяваме, че няма да звънне.

Лоренцо заобиколи колата, за да й отвори вратата, но се спря и се загледа надолу.

— Какво има? Краката ми ли гледаш?

— Не, извинявай, проверявах дали обувките ти са удобни.

— Тези дни като римска туристка не обувам токове. Това проблем ли е?

— Не, напротив. Мислех да те заведа на едно място, но трябва доста да се върви.

— За мене няма проблем, все пак идвам от планините. Когато не спя, издържам доста.

 

 

Паркът на Апия Антика^[1] е съвършеното сливане на история и природа. Разположен по средата между Рим и Кастели Романи^[2], той винаги е бил източник на вдъхновение за безброй артисти, които пристигат от цял свят, за да увековечат в изображения или думи това кътче от рая на земята. Става известен именно заради Виа Апия, най-важният и познат път в Древния Рим, считан още от Античността за царица на всички пътища, може да бъде нареден сред чудесата на столицата, макар и най-скритото от тях.

Лоренцо и Жозефин навлязоха в най-красивата част на парка, долината Кафарела, и след като подминаха Гробницата на Ания Регила^[3], се разходиха по пътеки, сякаш от друго време. Човек първо усещаше тишината, която като че разговаряше със заобикалящата природа и позволяваше на свежия шепот на морския бриз да придружава бъбренето между тези хилядолетни другари.

Благоуханията, освободени от бензиновите изпарения и хаос в Рим, изпълваха въздуха, смесвайки се с диханието на двамата, които вървяха погълнати от този така красив и почти нереален пейзаж.

Известно време не продумаха дума, сякаш и най-малкото трепване на звуковите вълни можеше да смути великолепния покой, който ги обгръщаше. После Жозефин, първоначално свенливо, а после все по-решително започна да разпитва Лоренцо за всички чудеса, които срещаха.

Той с много търпение задоволяваше нейното любопитство, разказвайки й истории и анекдоти, характерни за тези места, които преди много години му бе разказала Мария.

Най-накрая, след чудесната разходка от около час, двамата стигнаха близо до Пътеката на водите. Лоренцо се спря и с пръст посочи началото й.

— Майка ни често идваше тук. Обожаваше това място и съм сигурен, че ти също няма да останеш безразлична.

Придружителят й имаше право, Жозефин го усети веднага щом стигна пред Нимфеума на Егерия^[4], нещо като издълбана ниша в малка пещера, облицована някога с бял мрамор и със свод, покрит с мозайки.

Лоренцо я покани да седне върху един дънер, положен на земята, покрит наполовина с яркозелен мъх. Тя не чака да я подканят втори път, видимо изтощена от разходката.

— Рим не спира да изненадва, нали? Има известни сценарии, тези, които си виждал възпроизведени толкова много пъти, че ти се струва, че вече ги познаваш, въпреки че на живо имат съвсем различно въздействие, но има места като това, нито чути, нито видени, и все пак изключителни и ме изненадват.

Лоренцо се усмихна и кимна убедено.

— Уцели в десетката. Това са специални места, които ние римляните пазим малко ревниво, за да можем да ги споделяме със също толкова специални хора, когато решим.

Жозефин също се усмихна и се изчерви леко заради комплимента, който макар и съвсем непринуден и естествен, прозвуча силно. Малко след това Лоренцо отново се върна към историята на Рим, за да разсее смущението:

— Разказва се, че Егерия, нимфата закрилница на водите, се влюбила в Нума Помпилий, втори цар на Рим. При смъртта на царя, както пише за това Овидий в „Метаморфози“, Егерия била така сломена от болка, че боговете, подтикнати от състрадание към нея, решили да я превърнат в извор… Егерия, плачейки, се превърнала в свещената вода на Рим.

— Понякога любов и болка не просто се римуват^[5] — въздъхна Жозефин.

— Да. Ела, ще те заведа да се запознаеш с Егерия.

Пресякоха останалата част от старата свещена гора и след малко се озоваха пред извора, който се вливаше в езерцето на тополовата горичка.

Лоренцо се загледа в магическото място със сериозен вид и премрежени очи. Жозефин приклекна, докосна студената вода с ръка, после седна до него. Остави го за миг да съзерцава, преди да проговори с тих глас, сякаш се страхуваше да не го смути, докато размишлява:

— Добре ли си? Нещо не е наред ли?

Той поклати глава, овладявайки емоциите.

— Не, спокойно, просто се сетих за мама. Тя обичаше да си седи така, както ние седим с тебе сега. Един от последните дни, докато беше в болницата, ми каза, че много съжалява, че не може да се прости с това място. И че може би най-много й тежи, че е в болница, въпреки че беше благодарна на небето за гледката към Тибър, на която можеше да се любува от стаята. Аз дотичах дотук и направих хубава снимка, която разпечатах за нея. Беше толкова щастлива. Каза ми, че сега може да си отиде, без да се страхува, че хоризонтите й ще се стеснят.

 

 

— Карлота ми каза, че без теб е щяло да бъде много по-трудно да се изправите пред болестта, че си успял да запазиш спокойствие и да направиш така, че животът на семейството да продължи напред въпреки всичко. Сигурно е било тежко, не мога да си представя колко трудно е било за Емилия, която е толкова млада…

Лоренцо взе един плосък камък, премери го на тежина и накрая го хвърли в езерцето, като той подскочи няколко пъти на малко разстояние.

— Беше трудно, но се справихме. Опитах се да направя най-доброто, което мога, за да може всички да са весели. Жените са фантастични, но понякога доста задълбават, а често болката се крие в тези дълбини. Ние мъжете в някои случаи можем да сме по-повърхностни, което разбирам, че не е голямо достойнство, но ни помага да помним стойността на обикновените неща… Разбира се, сега не трябва да се заблуждаваме, че всичко е решено. Със сигурност след дългото боледуване смъртта е почти освобождение. А и човек има време да се подготви. Но мисля, че са нужни години, за да се превъзмогне смъртта й. Но аз съм зрял човек и се чувствам щастливец, че имах майка, когато съдбата ми отне моята. Емилия обаче още не е завършила училище… за нея е още много рано. Трябва да й помогнем.

После Лоренцо се изправи и й подаде ръка.

— Ще тръгваме ли?

Жозефин хвана ръката му и беше убедена, че пред нея стои наистина един прекрасен човек.

Докато се връщаха, Лоренцо вдигна от земята една шишарка.

— Вземи, носи щастие — каза, като й я подаде.

Момичето я сложи в джоба си.

— Благодаря, но за днес мисля, че ми е достатъчно.

Лоренцо я погали по ръката.

— И на мен.

Стигнаха до колата, когато слънцето вече залязваше. Рим се беше оцветил и рисуваше любимото си произведение. Златистото червено даряваше меки отблясъци на стъклата, създавайки приятна атмосфера в колата.

Жозефин си закопча предпазния колан и Лоренцо потегли, оставяйки зад себе си още един ден. Жозефин винаги беше обичала да гледа през прозорците и се възползва и от този случай, за да се полюбува на пейзажа.

— А баща ти какъв беше? За него нищо не ми разказа — го попита внезапно.

Лоренцо отклони за миг очи от пътя, за да я погледне.

— Баща ми беше добър човек, честен и безкомпромисен. От старата генерация. Предпочиташе действието пред приказките. През повечето време мълчеше, но винаги беше способен да те изненада с прояви на обич, които те оставаха без дъх. Никога не ни лиши от подкрепата си, обаче често беше извън Рим служебно, което ме караше да се чувствам малко объркан, въпреки че после, когато трябваше да избера пътя си, реших без много колебание да последвам неговите стъпки и да стана карабинер. Спомням си, че, когато го нямаше, малко се отегчавах с всичките тези жени, и затова почти винаги оставах сам да си чета, седнал на стъпалата на верандата. Един ден татко се върна от работа у дома и ме завари там, както обикновено.

Както си беше с униформата, остави куфарчето си на земята и седна до мен, като свали шапката си и ми я сложи на главата. После каза: „Слушай, сине, искам да ти разкажа една история. Един ден, преди много време, човек се разхождал по плажа заедно с Господ. По едно време човекът видял, че по пясъка оставали следите само от едни стъпки. Уплашен се спрял и попитал: «Господи, защо ме остави сам?» А Господ му отговорил: «Сине мой, аз никога няма да те оставя. Следите, които виждаш сега по пясъка, не са твоите, а моите. Защото в този момент те нося на ръце»“. После баща ми се изправи на крака, усмихна ми се и си взе шапката, като я сложи под ръка, погали ме по главата и влезе у дома. Но преди това ми каза: „Знаеш ли? Добре ти стои карабинерската шапка“.

Жозефин го изслуша мълчаливо и накрая кимна.

— Баща ти наистина е бил много мил човек. А и мисля, че ти много приличаш на него.

Очите на Лоренцо отново се навлажниха.

— Не знам. Със сигурност това за мен би било чест.

 

 

По-късно Лоренцо реши да й покаже едно от местата на Рим, които най-много обичаше — легендарния номер 51 на улица „Маргута“. За любителите на филми на ужаси адрес като всеки друг, но за повечето жени и за почитателите на романтичния жанр мястото, на което е снимана една от най-известните сцени в киното. В тази сграда, наскоро реставрирана след години на престъпно запустение, е сниман през 1952 г. „Римска ваканция“ с Грегъри Пек и Одри Хепбърн.

— Не мога да повярвам, че съм тук. Ти не знаеш какъв подарък ми направи. Това е един от най-любимите ми филми. Винаги съм мечтала да съм главната героиня Ан.

Лоренцо я поведе по чакълестата алея, докато стигнаха стълбите, които водеха до балкончето на къщата.

— Хайде, качи се. Ти си принцеса Ан. Аз те чакам тук… Както направи Джо Брадли във филма.

Жозефин не чака да й повторят и на един дъх изкачи стълбите в плен на еуфория. След като стигна върха, се обърна, като се подпря на парапета и гледайки Лоренцо под нея, постави ръка под брадичката си, имитирайки главната героиня.

— Здравей, Джо! Какво правиш още там? Защо не дойдеш у дома? Изобщо ли не ти въздействат очите ми във форма на сърце?

Лоренцо, смутен, избуха в смях:

— По-добре да не се качвам, иначе няма да сляза повече, защото изглежда, че, колкото и време да е минало, римската ваканция още не е приключила.

Така Жозефин разбра, че зад поведението на сериозен мъж се криеха романтична душа и необичайна чувствителност и оцени факта, че той не се срамува от това. Когато на връщане започнаха да разговарят за романтични комедии и любовни филми, Жозефин, изненадана, осъзна, че той знае повече от нея по този въпрос, цитирайки постоянно заглавия, реплики и сцени.

— Наистина ли любимият ти филм е „Хубава жена“?

— Да, но ако кажеш на някого, ще бъда принуден да те арестувам за нарушаване на частна собственост.

Жозефин го побутна с рамо.

— Глупчо… Едно нещо обаче не мога да разбера.

— Какво?

— Как е възможно мъж, който е убеден, че най-хубавият филм в историята на киното е „Хубава жена“, все още да не е уловен от нито една жена? Защото ти всъщност нямаш приятелка, нали?

За миг изражението му стана сериозно, но после й се усмихна отново и й отговори:

— Защото съм като Вивиан… Искам приказката.

Тогава за първи път Жозефин помисли, че наистина е жалко това, че се налага да го счита за нещо като брат.

— А твоят, Прасковке? Кой е твоят любим филм?

— Моят любим филм със сигурност е „Детски игри“.

— Не го знам.

— Това е френска романтична комедия, малко особена. Разказва за двама младежи, които от деца играят игра, в която единият предизвиква другия да направи нещо абсурдно и който победи, спечелва притежанието на нещо като музикална кутия. Тази игра продължава с дни, месеци, години, цял живот. Главната героиня е съвсем младата Котияр. Може да изглежда незначителен филм, на моменти сюрреалистичен, но на мен много ми хареса. Намирам го за много смислен. Красива метафора на любовта.

— Ще го гледам със сигурност. Щом на тебе ти е харесал, ще ми хареса и на мен.

 

 

Както всяка вечер, и в края на този дълъг ден Жозефин се обади на баща си, за да му разкаже това, което беше видяла и направила по време на разходките.

— Звучиш ми щастлива, Прасковке.

— Щастлива съм, татко. Няма да скрия, че понякога е трудно. Но съм доволна от себе си и това ми дава все повече сила. Изправила съм се пред ситуацията.

— Браво, малката ми! Гордея се с теб, нали знаеш?

— Да. Знам също, че не ти беше лесно да ме оставиш да тръгна съвсем сама, но трябва да ти благодаря за това.

— Няма за какво да ми благодариш… Разбира се, че не можех да те задължа да си вземеш придружител. Знаеш, че понякога се притеснявам, но не защото ти нямам доверие.

— Знам, знам, татко. И все пак тук е прекрасно, това е най-красивото място на света… Предполагам, че това помага.

— Да не би да се влюбваш в Рим?

— А как да не се влюбя, когато този град ме кара да се чувствам специална, единствена, най-красивата на света.

— Ако не знаех, че говорим за град, бих започнал да се притеснявам, че съм станал за теб любов номер две.

— Спокойно, татко. Ти все още си първата ми любов. Както и единствената.

— Ето, лесно побеждавам. Моля те, и умната, и винаги се старай да виждаш какво има отзад.

— Добре, татко. И ти обещавам, че няма да се простудя. Още повече че тук времето става от ден на ден по-добро.

— Между другото, предполагам, че е рано да те питам дали и кога имаш намерение да се прибереш.

— Е, да. Искам да остана още малко тук, ако не е проблем.

— Шегуваш ли се? Важното е ти да си добре! Остани, колкото искаш.

 

 

Лоренцо обаче завари сестрите си, седнали мълчаливо на верандата и отиде при тях с три чаши с червено вино.

— Тази зима май вече остана зад нас! — каза Карлота, колкото да разчупи леда.

Напоследък общуването с Емилия беше станало доста сложно. Усещаше скрития й гняв и нещо като тиха заплаха, която рано или късно щеше да се прояви, но не се знаеше нито къде, нито кога.

— Хм, не е казано.

Лоренцо се опитваше да поддържа жив разговора:

— Имаш право. Спомням си, че мама казваше винаги да внимаваме с късния мраз.

— Разбира се — каза Карлота, — когато пъпките вече са се разпукали, растенията най-много са подложени на риск, защото току-що са излезли от летаргия.

— Какви добри деца — подметна Емилия, но не се разбираше добре дали намерението й беше да се пошегува, или да се заяде, а може би и тя самата не знаеше.

— В тази връзка знаеш ли кого срещнах днес на гроба на мама? — Карлота знаеше, че аргументът определено не беше най-подходящият за настроението на Емилия, но искаше да я накара да разбере, че темата за Жозефин със сигурност не може да остане табу, освен това хранеше слаба надежда, че така ще я подтикне да каже това, което й тежи.

— Не, кого? — попита я тя, като по задължение.

— Жозефин.

— Още едно добро дете.

— Хайде, не се дръж така. Аз вярвам, че и ти си добро дете.

— Разбира се. Но не толкова добра, че да ходя да слагам цветя на гроба на мама, не толкова добра, като последната пристигнала. Но поне мъничко, да!

Лоренцо и Карлота я потупаха по бузите с пръст — единият от едната страна, другият от другата.

— Хайде, Емилия! Нищо лошо няма да се случи в живота ни!

— Искаш да кажеш, че по-лошо от това не може да бъде?

— Е, не беше съвсем така… — уточни той.

— И все пак — каза тя, изправяйки се, след като остави чашата недокосната на масата, — какво знаете вие за това какво и колко мисля аз за мама? Определено нямам нужда да ходя до гробището, за да демонстрирам чувствата си! Какво си мислите, че има там долу, освен едни кости, останали вече без душа?

Като каза това, им обърна гръб и си отиде.

Лоренцо погледна Карлота. Очите му бяха влажни, а видът уморен. Понечи да стане, за да последва по-малката си сестра, но Карлота го спря.

— Аз ще отида, аз! Трябва да сме търпеливи.

 

 

През следващите дни, след първата им екскурзия, Жозефин и Лоренцо се разхождаха често из Рим.

Незабравима за нея беше срещата с Портокаловата градина, парк, скрит на Авентинския хълм, в район Рипа, на няколкостотин метра от Циркус Максимус и Градината на розите.

Лоренцо вървеше до нея, но когато влязоха в градината, я хвана под ръка.

— Много хора си мислят, че най-красивата гледка към града може да се види от терасата на Пинчо или от тази на Джаниколо. Но оттук може да се любуваш на Рим, сякаш го гледаш надвесен от Сицилия.

И точно това си помисли и Жозефин, докато се приближаваше към парапета, който гледаше към панорамата. Вървейки сред тези слънчеви плодове, висящи от десетки дървета, които играеха на криеница помежду си, като всяко дърво използваше като скривалище другото, очите на младата жена бяха озарени от оранжевия цвят на портокалите.

— Имаш право. Иде ми да запея песента Меравильозо^[6] на Модуньо. И този невероятен аромат на горчиви портокали… Имам чувството, че това място ми заповядва да остана будна в негово присъствие.

Лоренцо, виждайки Жозефин толкова развълнувана, се усмихна.

Ала Рим е магьосник, който в календара си няма дати в червено. От цилиндъра си, който няма почивен ден, изважда за зрителите най-добрите неща: цветя, гълъби и светци. И така, Жозефин се запозна със средновековните черкви „Санта Сабина“, „Сант’ Анселмо“, „Санта Приска“, „Сант’ Алесио“, „Санта Саба“ и „Санта Балбина“. Като рицарите на кръглата маса те обграждаха тази скрита част от Рим, закриляйки я от объркването и превъзбудата на онези, които не осъзнават, че понякога е достатъчно само да поспрат и да погледнат през отвора на ключалката в портата на Вила Малта^[7], за да се озоват живи в рая.

— През тази ключалка се вижда куполът на „Свети Петър“. Моля те, Лоренцо, почакай малко, искам да опитам да направя снимка.

Лоренцо обожаваше този неин детски ентусиазъм. Тя беше жена, на която животът беше отнел много, и все пак създаваше впечатление, че е имала всичко. Винаги се усмихваше, въпреки всичко винаги се усмихваше. А смехът й… смехът й беше невероятно нежен.

В края на седмицата Лоренцо заведе Жозефин на вечеря, а после да види „Зодиак“^[8], едно от най-романтичните места на града, близо до астрономическата обсерватория на Монте Марио. Когато стигнаха до терасата, я завариха пълна с хора и всички маси, от които човек можеше удобно седнал да се полюбува на великолепната гледка, бяха вече заети.

Тогава потърсиха спокойно място и поспряха, и двамата с притворени очи, за да усетят нощния бриз като милувка по лицето.

— Фантастично е, не мислиш ли?

Жозефин отвори очи и се обърна към Лоренцо.

— Да, усещането наистина е вълшебно.

Цял Рим беше разстлан под тях, а светлините на града се запалваха, сякаш сградите общуваха чрез прекъсващи и неясни светлинни съобщения.

— Не е ли невероятно, че едно място от един град може да те накара да се чувстваш толкова близо до рая?

— Еха! Леополд, не мислех, че сте и философ.

Лоренцо се усмихна при тези думи от романтичната комедия с Мег Райън и Хю Джакмън и най-накрая отвори очи, премествайки погледа си върху нея.

— Вашето присъствие, Кейт, ме подтиква да разсъждавам като философ.

Жозефин тръсна глава и скръсти ръце, преструвайки се, че го гледа укорително.

— В интерес на истината обикновено не жените, известни с красотата си, са тези, които вдъхват философски мисли.

— Защо, обясни ми… какви други мисли би искала да внушаваш?

Жозефин изпуфтя и му обърна гръб.

— Вие сте селянин! Да смущавате една дама с подобни въпроси, е непростимо.

В този момент той извади от джоба си малка кутия и я отвори. Нежна мелодия се понесе из въздуха. Веднага щом чу познатия звук от музикалната кутия, тя рязко се обърна, виждайки как Лоренцо я наблюдаваше сериозно.

— Ще играеш ли?

— Но… значи гледал си филма?

— Да. Помислих, че мога да направя нещо като римски римейк.

Лоренцо се приближи още до нея и постави кутията в ръката й.

— Баща ми казва да внимавам с италианските мъже — обожават да се правят на галантни, без да влагат чувства.

— Интересна теория, трябва да помисля върху нея. Може би е твърде сложно поведение за мен. А и не се правя на галантен. Просто ми харесва да задълбочавам нещата, които ми казваш.

— Е, това е леко галантно.

— Вероятно да. Но има ли нещо лошо?

— Не. Не мисля.

После Лоренцо протегна ръка, показвайки панорамата.

— Рим е красив тази вечер с теб.

— Рим е красив тази вечер, защото се погрижи за мен…

— Тогава можеш да кажеш на баща си да бъде спокоен, че италианците обожават да се грижат за теб.

— Всички ли? Много мило, не бих искала да злоупотребявам.

— Е, тогава можеш да се задоволиш с мен.

Сградите на града, осветени празнично от обсипаното със звезди небе, но най-вече мъжът, който в този момент стоеше пред нея, убедиха Жозефин, че понякога животът може да бъде много по-нереален от един прекрасен сън, а тя разбираше от сънища.

Когато отвори уста, за да проговори, толкова силна беше емоцията й, че не знаеше какво да каже. Така спонтанно реши да обвие ръце около врата на Лоренцо и да го притисне в прегръдка.

Както се беше случвало и други пъти при предишните им срещи, болестта на Жозефин се прояви на най-хубавото място, изгасвайки й внезапно светлината.

Предишните пъти Лоренцо, след като я покриваше със сакото на униформата си, от страх да не се простуди, беше сядал близо до нея и я гледаше, чакайки да се събуди. Но веднага щом Жозефин започваше да се съвзема, той се отдалечаваше, защото се страхуваше да не я смути с присъствието си.

Този път обаче, след като я настани на седалката на джипа, се забави повече отколкото трябва, и когато тя се събуди, го видя все още до себе си.

— Защо никога не оставаш? Страх те е, че пак ще те снимам ли?

— Страх ме е, че може да се почувстваш следена и че ще се смутиш, като ме видиш до себе си.

Жозефин се изправи и го покани да седне близо до нея.

— Благодаря ти. Много мило от твоя страна.

— Обаче този път — поде той — вместо да снимаш мен, трябва да запечаташ този нощен пейзаж.