Дмитрий Глуховски
Текст (3)

3

Вече не му се пиеше.

Не можа и половината да изпие. Седеше в кухнята, гледаше телевизия. Телевизорът не отказваше да разговаря с него. Той е като някой откачен съсед: засечете ли погледи, не можеш му затвори устата и не можеш да избягаш. Бърбореше, гримасничеше, внушаваше страх. Но сега Иля се радваше на това буйство, на тази чужда гнилост. Нека си вие. В тишината чуваше себе си, а това беше още по-лошо.

Иля искаше да заспи, но водката не му позволяваше. Тя се беше превърнала в негов скелет, беше навлякла кожата му върху себе си, блещеше очите му срещу примигващия екран, движеше челюстите му, тъпчеше чучелото му с корав хляб, с безвкусен сивкавокафяв салам. Водката искаше нещо от него, но какво, Иля се страхуваше дори да си помисли.

След това краката му го отнесоха обратно при телефона.

Набра майчиния номер. Мобилния, който беше взела със себе си. Изчака седем позвънявания, десет. Много искаше да се свърже. После остави слушалката. Каза: „Ххъйиииххх“. Очите му пресъхваха.

Да отиде при нея? Да я прибере у дома? Поне да поръча превоз. Не е твърде далеч. Нали не трябва да я оставя там?

Не. Не можеше сега. После, по-късно. Сега нямаше сили да се оправя с всичко. Страхуваше се да замени спомена с труп.

Оставаше номерът, който още не беше опитвал да набере. На Серьога.

Натискаше бутоните тежко, бавно. Освен на Серьога нямаше на кого другиго да звъни. Тук не трябваше да сбърка.

Серьога веднага вдигна.

— Здравейте, Тамара Павловна.

— Серьог.

— Кой се обажда? Иля, ти ли си? Да не са те пуснали?

— Пуснаха ме. Ти… Тук в Лобня ли си? Или се махна?

— Тук съм си! Къде да ходя?

— А ние… Ще дойдеш ли у дома? Аз тук… Сам съм. Едва днес… Пристигнах.

— Да не би да поркаш там? Охо. Добре, приятел, само да се обадя на жената. Малкият ни нещо температура вдига… Но щом е такава работата! Ще ти звънна след малко, почакай.

Обеща и се обади. И след половин час вече стоеше в антрето.

Беше доста странен. Загорял, подстриган някак особено: на слепоочията избръснат, по средата перчем. Към всичкото това и добре поддържана брада; преди на Серьога нищо не му растеше по лицето, а сега изведнъж — брада.

Прегърнаха се. Той миришеше на свеж сладникав одеколон. Брадата ухаеше на нещо свое си, различно, и боцкаше.

— А Тамара Павловна къде е?

— Няма я. Да идем в кухнята.

Наля му чашка. Серьога веднага я пресуши, не тръгна да се превзема.

— Къде си загорял така?

— Ами ние тука… В Шри Ланка ходихме. Цялото лято проспахме, малкият не беше ваксиниран, отседяхме си на вилата, задръстихме се с руски колорит, разбира се, та Стася ме накара за рождения й ден да я заведа в Шри Ланка. Някаква нейна приятелка летяла дотам с мъжа си и много й харесало, така че препоръчва и тъй нататък. Та ние си бяхме заделили пари така или иначе, а пък и рублата сега малко подскочи, та нормално. Оставихме нашия човек при нейните родители, той с тях очевидно сега е на една вълна, и хукнахме двамата да караме сърф. Всичко е както разказваше приятелката й. Втора младост, да не повярваш. Две седмици минаха като един ден. Тоест, докато си там, ти се струва, че е минала половин година, времето едва-едва се влачи. А когато кацнеш на Шереметиево, излизаш изпотен и весел, а тук под краката ти химикали джвакат, в лицето ти бие сняг ли, дъжд ли, кожата започва да щипе, а пък и на родина понамирисва някак типично… И ти така: мамка му, може пък и цялата тая Ланка да ми се е присънила? Тенът, и той не стои дълго, нашето слънце, изглежда, изсмуква обратно витамин Д от кожата. Вземи налей пак, а?

Иля наля. Серьога гаврътна и втората чашка, пошари с поглед по масата за мезе, но не посегна към салама.

— Пък имаме и много работа, шефовете по принцип не обичат да дават отпуска през ноември, казват — не може ли да почакате един месец до празниците? Аха, всичките самолетни билети за празниците са разпродадени, а пък и цените на ЕърБиЕндБи са направо безумни, освен това ние искахме да посърфираме спокойничко, да влезем във форма, без свидетели, а по Нова година там не е океан, ами борш с австралийци, нали не само ние празнуваме Нова година, ами целият свят. Та му рекох: що ми се месите в личните дела, другарю командир — тоест не му го казах, разбира се, но гръмко си го помислих. А сега ми казва: продажбите ти за ноември наникъде, през следващата седмица можеш да спиш тук, ако трябва, но искаме цифри. И изведнъж малкият пипва в детската градина някаква зараза, на челото му можеш арматура да завариш, толкова пари. Стася веднага откачи, аз само с половин час закъснявам от работа, и се почва: ние тук с Тьома, а ти там, а ние с Тьома тук, а ти там, на тебе ти е все едно, изобщо не си човек, е, сам можеш да се досетиш. За самия Тьома много ми е жал — хлапето е на две години, температурата малко под трийсет и девет, а той не плаче, а се смее, бълнува ли, какво… Общо взето каква ти Шри Ланка, сякаш изобщо не съм летял никъде. А ти… Как си ти?

Серьога попита него, а погледна към телевизора. После към трохите от хляба. После през прозореца. Нито веднъж не го погледна в очите, помисли си Иля. Дори на лицето му не можеше да се задържи повече от секунда. Хлъзгаво, изглежда, му беше станало лицето.

— Аз как съм? Ами излязох.

— Колко години минаха?

— Седем.

— Да, точно. Седем.

Иля наля още по една. Сигурно му се искаше да е приятел и с този Серьога, както някога беше с другия. Да им се споят крайчетата. Водката е като ацетон, тя може да разтопи крайчетата на човек и през тези крайчета за кратко можеш да се съединиш с някого.

— А… — Погледът на Серьога се спря върху челото на Иля. — А как беше там, в зоната?

— Как. Нормално. Зона като зона.

— Да.

Искаше, но не можеше.

— Знаеш ли — рече той на Серьога. — Дай си за малко мобилния.

— Какво? А, да. Разбира се.

Припряно бръкна в джоба на дънките си. Извади тънко сиво огледалце.

— Седмица. — Прозвуча така, сякаш се извиняваше. — Почакай… Парола има. — Притисна пръста си към очертаните кръгчета бутони. После се сепна. — А, та тук вече с отпечатък може. Ето.

Подаде телефона на Иля някак неохотно. Той се взря в новите иконки.

— Ето оттук се звъни, това са съобщенията, Уотсап и така нататък, а това е интернет — посочи иконките Серьога, след като видя как Иля се колебае.

— Наясно съм! Ти какво, да не мислиш, че съвсем съм подивял?

Иля поглади с пръсти стъклото и промъквайки се между тясно наблъсканите бутони, набра внимателно.

— Ало?

— Вера! — Иля се надигна рязко, столът политна назад и започна да пада, но в кухнята просто нямаше къде да се пада и той остана килнат на една страна.

Иля излезе от кухнята, тресна вратата.

— Кой е? Иля?!

— Знаеш ли какво ми каза онзи задник в клуба? Какво ми каза тая кучка тогава, тая мърша?! Ето какво: в цепката на мацката ти ще бръкна и там ще потърся стоката, а ти ще стоиш и ще гледаш!

— Това вече няма никакво значение.

— Няма ли?! А какво има?! Ако те беше опънал там като някоя курва?! Ако ти беше пръснал шундата?

— Направил си каквото си направил, Иля. — Вера говореше твърдо. — Благодаря. Все тая. Отдавна не те обичам. Може и да съм гадина. Но и това няма значение. Никога няма да се върна при теб. Не ми звъни повече. От никакви телефони. Извинявай.

Иля сам й затвори. В гласа й долови нещо, заради което повече не можеше да иска от нея любов. В ушите му зазвънтя. От нейното „извинявай“ не му олекна. А се почувства така, сякаш упойката го пусна. Упойката премина, а вместо ръце — чукани. Край. Няма с какво да се хванеш.

Затвори спокойно.

А после се обърна и метна телефона със замах, така че той излетя чак на майната си, към майчиното легло, падна върху възглавницата.

— Наливай до дъно — изръмжа той на Серьога. — Ей ти там телефона, не се шашкай.

— Вера?

— Наливай, мамка му, не се меси. Вера, не Вера… Няма какво да любопитстваш. Ако нещо трябва, сам ще ти кажа.

— Добре, де. — Серьога послушно разля остатъка от водката: преля. — Илюха… Постановка ли ти направиха?

Иля се опомни.

— А ти… Ти как мислиш? Ти самият как смяташ?

— Аз? Ами смятам… Че си невинен. Но през последната година и половина с теб рядко се… Откакто постъпи в университета…

— Дай го пак. Дай ми телефона за малко, ти казвам.

Серьога послушно му подаде огледалцето си. Иля се наведе над иконките, неуверено ги плъзна надясно-наляво, после мушна с пръст.

— „В контакте“ имаш ли?

— Да, ето… Аха. Какво, там ви разрешаваха и „В контакте“ да висите? Не знаех, че е толкова хуманно…

— Всичко си има цена, разбираш ли? Особено телефонът. За телефона яко трябва да се бръкнеш… — Иля влезе в сайта.

Телевизорът работеше без звук. На екрана отваряше уста водещата на новините. Приличаше на огромно рибище в аквариум с източена вода. Рибата бързаше да разкаже колко хубаво се живее без кислород. Серьога гледаше рибешката мутра, опитваше се да разчете лъжите по устните й. Поседяха в тишината.

Но Серьога скоро започна да се върти, сякаш и на него му свършваше въздухът. И на него му се искаше да говори.

— А помниш ли как двамата с теб влязохме в гълъбарника на Букински? Кога беше това, в седми клас? В оня, който се намира до Верини, до железопътните линии? Когато собственикът започна да ни стреля от прозореца с въздушна пушка? Все се опитвам да си спомня защо всъщност влязохме вътре. Не сме имали намерение да ги печем тия гълъби! Може би за да ги пуснем на свобода? Да ги използваме като пощенски? Не си ли спомняш? Виждам го ясно, сякаш ми е пред очите. Тогава ме улучи в задника. Далече бях вече, дори дънките не успя да пробие, но остана синина…

— Не. Виж.

На екрана на телефона беше отворена снимка: къдрав младеж с тъмни вежди и гладка румена кожа, облечен в яркосиньо яке и колосана риза, притиска към себе си с борческа хватка мадама с издути устни и мигли като ветрила. Маншетът на ризата се отърква в жълт часовник.

Погледът на младежа беше сит и небрежен, но присвитите очи ясно показваха: той е от онези, които се тъпчат, но не пълнеят. Усмихваше се само с устата. Зад гърба му се хилеха неясни хора: сини мъже и червени жени.

Под снимката беше написано: „Днес с приятели сме първо в «Ървин», после в «Хулиган», кой идва с нас?!“.

— Ето. Ето тая гадина ме закопа. Всичко скалъпи.

— Защо?

— Защото. Друсан беше и аз го изложих пред всички. Тръгнах да споря. На тях нали знаеш какво им харесва? Да ги гледат в устата. Да им се подмазват. За нищо, мамка му. Само защото може. Ето това му е колата. Разлисти, разлисти. Ето, виж: тук е загорял също като теб. Докато началството ги е пускало, се е разкарвал до Тайланд. На лов. Виж го само. Надрусан със сигурност. Живот си живее, а? Сега е майор. Скоро сигурно ще стане подполковник.

— На него… На него всичко му е направо така, изкарано в мрежата? Мислех си, че ченгетата са ги позатегнали за тия работи… — обади се предпазливо Серьога.

— Зависи кой е. Преди беше написал собственото си име… Сега го е сменил с псевдоним. Но аз съм се регистрирал отдавна. В „Хулиган“, мамка му. Какъв е тоя „Хулиган“?

— На „Рочделска“. Едно такова място… Беше модно миналото лято. Там има какво ли не, това е бивша фабрика, огромна територия. Сега я преработват на офиси, ресторанти, всякакви такива.

— Ресторанти и всякакви такива… — повтори Иля. — А аз — духай супата. За някои палми, за други сопа, мамка му. Разказа ми се играта. На̀ ти. Търпи. Свивай се. Между тези и онези. Не изпъквай. Всичко за тях. На задни лапи. Клубът. Стенвестникът. После се обяснявай с онези да не те пребият. Само и само да се уволниш. По-рано. По-бързо. Може би така трябваше да правя. На задни лапи. Може би тогава щях да успея. Но какъв щях да се върна тогава? Затова пък щях да успея. А ако не бях отишъл. Мерзавец. Гадина.

Той скочи и грабна втората бутилка, със замах отвъртя капачката и наля първо на себе си — догоре.

— Ей, слушай… — пребледня Серьога. — Аз, такова… Не мога. Стаска няма да ме разбере. Трябва да тръгвам вече. Хайде, ние…

— Сядай! — Иля премести бутилката, удари по масата, започна да налива в чашата на Серьога.

— Не, сериозно. Наистина. Освен това ми каза да купя „Панадол“ на малкия, че нашият свършил. Аз… Хайде утре да се видим. Или пък през уикенда. Щом се оправи малкият.

Иля си наля водка, без да отговори. Взе дистанционното, усили звука.

— Аз… Само на по чашка дойдох. — Серьога сръбна едва-едва. — Може ли да взема телефона?

Той се измъкна в антрето, облече си якето, сам си отвори.

— Ще държим връзка, нали? А ти си легни, поспи, Илюха.

Иля усили още повече звука.

* * *

Не чувстваше студ.

Мъгливата тъмнина заля като киселина къщите, обгърна ги, започна да ги смила. Лампите се включваха периодично, пестяха енергия. Прозорците на панелните блокове пръскаха кървава светлина, сякаш ги бяха ослепили с шило. Земята беше предателски хлъзгава. Снегът спря, но без него вятърът стана още по-неприятен. Хората се изпокриха. Само по спирките се хилеха някакви пингвини, очакващи ръждясалите снегоходи.

Краката се движеха сами, Лобня оставаше назад.

Късогледите коли забръмчаха, забелязали в последния момент Иля на банкета.

Отвътре също бълбукаше киселина.

Същата, която през първата година изгори цялата ципа на душата му. Така пареше, че той я неутрализира със смирение. Но и неутрализаторът му разяждаше душата. На спътника си във вагона беше казал, че е простил на Кучката, но това не беше цялата истина. Всъщност като че ли предлагаше сделка на Кучката: ще ти простя, ако мога да се върна в живота си. Отначало. А се върна в задънена улица.

Единствено Серьога го беше дочакал, но той самият вече не можеше да гледа Серьога, чак го втрисаше. Ненавиждаше го за това, че му беше станал чужд. За това, че седем години беше живял на върха, а самият Иля — на дъното. Отделно го мразеше заради съжалението му. Време беше и него да ампутира, докато не е заразил цялата му кръв. Изобщо всичко да отреже. Нека навсякъде останат чукани.

Но Серьога поне живееше своя живот, а не краден.

Тук проблемът беше с другия човек. С Петя Хазин. С Кучката.

С кого друг, ако не с него? Съдийката е безмозъчен и безсърдечен човек, на нея, като й връчат мантията, в гърдите й се отваря празнина. Съдът е устроен така, че да не оправдава никого: за оправданието се налага да се оправдаваш. А щом се е стигнало до съд, значи със сигурност ще осъдят. Съдиите са с изкуствени очи, противопоказно им е да гледат обвиняемите с живите си очи. Цялата защита на обвиняемия зависи от следователя. Ако не прекрати делото, преди да стигне до съда, край. А от съдиите защита няма, така че няма и смисъл да им се отмъщава. Това Иля вече го знаеше: в колонията го бяха научили.

До гарата дежуреше патрулка, но ченгетата се топлеха вътре, пазеха си бузите. А и тук се беше стекъл народ от цяла Лобня, в тая чорба не могат веднага да го прихванат, да го загребат.

Носеше ботуши, нормална шуба: негова, от студентските години. Стоеше му странно: сега му беше малко голяма, макар и да му беше окъсяла. Дали приличаше с нея на човек? Ако не го познават, как му стои, дали в гърба поне прилича?

Платформата беше покрита с лед, разяден от реактиви, вятърът тласкаше Иля под колелата на заледените товарни влакове, пътническите профучаваха край него, прозорците им се сливаха в един екран, в който течеше клип на живота на средната руска класа. В главата му дуднеше някаква танцувална мелодийка, Иля просвистяваше през зъби в такт с нея.

— Защо така с мен, гадино? За да увеличиш разкриваемостта? Да оправдаеш неуспеха? От скука? Защо?

Димитровската електричка се бавеше, оставяше време на Иля да размисли. Даже и да намери Кучката, какво ще му каже? Как ще го накара да го изслуша? Дали онзи ще тръгне да се отчита пред него по дело със седемгодишна давност? Дали изобщо го помни?

Ще си спомни. Ще го накара.

Само той има отговорите.

Можеш заради моментното удоволствие да отнемеш на човек младостта, за едното нищо да отрежеш от живота най-сочното парче — ще си платиш. Без да натикаш другия в прахта, не можеш да се почувстваш важна личност — ще си платиш. Можеш да блъснеш глупака с колата и да си продължиш, без да се оглеждаш — но и своя гръб дръж в готовност. Мислиш си, че шибаната ти система ще те защити с броня, мислиш си, че твоята хидра ще те прикрие, няма да позволи да отхапят главата на свой човек. Но всичко се случва.

Най-после хората на платформата живнаха: от мрака се появи нужният влак. Иля се качи в него, присви очи, започна да се стопля. Седалките бяха пълни с младежи, отиваха в Москва да купонясват. Пиеха бира, хихикаха и се целуваха. Иля ги гледаше и не разпознаваше в тях себе си.

Електричката затрака по релсите, градът изчезна, сега през прозорците се виждаше единствено същият този вагон в черен цвят и вече нямаше слизане от влака. Но Иля и не мислеше да слиза. Гравитацията го теглеше към Москва, той се изпоти: падаше към Слънцето. Трябваше да отиде там, трябваше да свърши нещо там. Не биваше да остава у дома, където бе твърде празно. Целият му живот за един миг се изпразни, вече нямаше за какво да се хване в него.

Във вагона влизаха бардове, пееха своите серенади на самотните пълни лелки, очилат майстор с акустична колонка на гърба свиреше на пищялка из целия влак нещо чуждоземско. След него се гмурна някакъв подсмърчащ китарист с амбразурни очи, притисна пръсти към струните и започна да изстисква от тях някакъв вонящ затворнически шансон. Пееше неясно, а очите му шареха по редиците: търсеше своите. Веднага позна Иля, както и Иля го разпозна. Мина покрай всички младежи, покрай пиещите бира мъже и отиде право при него, без да обръща внимание на студентската шуба.

— Няма да разочароваш бившия затворник, нали? — Протегна ръка, а на нея — химическо изгаряне, беше махал татуировка.

Иля му бутна стотачка, за да се разкара, и му обърна гръб. Онзи отиде при друг пътник — бръснат, навъсен. Знаеше на какви струни да свири. Доходна работа: половината страна беше лежала в затвора.

Не, не отиваше за това. Отговорите, които щеше да даде Хазин, Иля вече ги знаеше.

В зоната му бяха помогнали да ги разбере: там такива ги имаше в изобилие. Та нали зоната точно от такива хазиновци е съставена. Едни ги ловят със сакче като кървясали, разпенени кучета и ги вкарват вътре с ритник; други идват тук сами, доброволно, защото къде другаде можеш да унищожаваш хората и да ти плащат за това?

Вече нямаше кого да накаже, че майка му беше умряла. И за това, че Вера го беше разлюбила. Че Серьога вече говореше на непонятен език. И за това, че от Соликамск Иля директно се беше забил с мутра в тухлена стена.

И какво ще прави там? Какво ще прави с Хазин?

Водката го надвикваше, не му позволяваше да си отговори на този въпрос. Шумеше в ушите му, пареше във вените, а в замяна даваше ярост и упоритост. Водката крещеше там, където можеше да шепне. Тясно й беше в кожата на Иля. Обръщаше го с вътрешността навън. Отвън бе запазил кожата си чиста, а подплатата беше цялата нарязана. В затвора никой не си пази подплатата.

Пристигнаха на Савьоловската гара, московското КПП.

В Москва имаше мъгла, ръмеше. Москва също се потеше, нервничеше.

Излезе с тълпата, хвана жълта кола. В метрото не бива да пътува пиян, това даже пиян го знаеше. Сега такситата в Москва бяха станали жълти, с карирани ленти, като при съветската власт. Всичко ставаше както по-рано: така е по-ясно.

Таксиджията бърбореше доста свободно на руски, но в главата на Иля се въртеше друга плоча, не можеше да му отговаря. Но си изпроси цигара от него — водката го изискваше.

През деня Москва му се беше сторила горда, а през нощта — нещастна.

Лампите по улиците едва тлееха, къщите се издигаха като черни перфокарти също както в Лобня. Заревото над града беше помръкнало: фасадите бяха лишени от електричество, бяха останали малко реклами. Изобщо светлината беше малко, а тъмнината — много. Хората подтичваха приведени, сякаш ги ръчкаха с остен в гърба. Газеха с есенни обувки в леденото желе. А истинската зима тепърва щеше да настъпи.

Водката накара Иля да дъхне на стъклото и зад него всичко се размаза.

Само една сграда светеше — хотел „Украйна“, сталинската торта подарък от месо и железобетон. Но от яркия му пламък околните сенки ставаха още по-черни. Бавната река се бореше с леда, но вече заспиваше от преохлаждането и скоро щеше да умре. Половината небе пред него беше преградено от кулите на Ситито. За седем години се бяха увеличили — безпорядъчно, случайно, сякаш се бяха нароили сталагмити. Или полипи. Градът засега някак ги издържаше.

Завиха встрани от брега и спряха.

— Ето това е „Рочделска“ — обяви таксиджията. — Трехгорка. Дотук сте.

Беше същото както преди седем години — пред „Октябър“: заграждения на входовете, задръстване при вратите. Момичета с клинове и на тънки токчета обгръщат телата си с ръце, за да се стоплят, стичат се на тълпи. Момчета се приближават, като пътьом пият от шишето. Лишиха Москва от светлини, смачкаха възрастните, въведоха строг режим, но това като че ли не интересуваше младежта. Те искаха да живеят бързо, да се влюбват направо тук, веднага, да се омъглят и спешно да се отдадат на някого. Брояха всяка секунда; и всичко трябваше да изгори.

Не се знаеше какво бяха произвеждали преди в тази фабрика. Може би бяха шили халати, а може и да бяха сглобявали системи за насочване на ракети. Или пък и двата цеха, един до друг, бяха за конспирация. Сега, след преобразуването, на Трехгорка денем правеха цифри, букви и опаковки за интернет магазин „Фантазии“. А нощната смяна — екстази, тщеславие и полови хормони. Тухлените сгради с различна височина бяха разхвърляни, както им падне, на една прозорците бяха избити, на други — заковани с дъски, на трети сияеха с прясно измити стъкла — фабриката се преустройваше. Лъскави лимузини и контейнери със строителни отпадъци стояха едни до други.

Хората стигаха до входа и се пръсваха по неосветените трехгорни улички. Клубовете и ресторантите с ярките си витрини и фенерчетата на фейсконтролите успяваха да си осигурят малко светло място, а където нямаше заведения — пълен мрак. Хората бродеха между светлината и сянката, вдигаха шум, блъскаха се и стържеха по вратите, смееха се и се караха, флиртуваха шумно и се разделяха. Тук всички бяха пияни, не само Иля; и тук той можеше да чака колкото му се иска. На улицата, в сенките, си беше добре. А вътре не му и трябваше да влиза — вътре беше шумно, а той щеше да води разговор.

Хубаво място е Трехгорната манифактура.

Стоеше и си мислеше: на свобода въздухът е много разреден. Място има в излишък, гъстотата на населението е твърде ниска. В зоната са по сто и петдесет души в барака, в затвора по петдесет в отделение, наровете на три ката, до чуждата съдба е половин метър; и всеки вместо съдба — открито счупване; острите парчета стърчат навън. Не може да не се блъснеш в другия, да не си разпориш нещо в него, да не се изцапаш в мазните парцали. Все ти се тикат в очите, в носа със смрадливите си карантии, с крайник те мушкат. Няма къде да се завреш. В началото ти е страшно, после чак ти се повдига, след това свикваш, а накрая даже ти липсва. На свобода живееш с чужди хора в различни апартаменти, отделя ви стена, в метрото всеки пътува в своя си мехур. На свобода е като да пиеш чай на пакетчета след китайска запарка. Вътре ти се струва, че само навън всичко е истинско. След като излезеш — фалшификация. Животът в зоната е мрак, а от това няма нищо по-истинско.

Стоеше и си мислеше: а ако не дойде? Ако мацката го отведе в някое караоке? Тогава какво? Да се прибере вкъщи? С какво? А утре какво?

Нямаше никакво утре. Всичко щеше да приключи днес. Не чувстваше студ. Киселините го топлеха.

* * *

Когато го видя, не повярва на очите си.

Краката на Иля вече бяха премръзнали, изтръпнали и кънтяха. Тухлената стена подпираше гърба му. От студения въздух водката започна да отстъпва. Но вече беше късно за отстъпление.

Хазин вървеше, олюлявайки се, викаше нещо в телефона си, подръпваше рязко за ръката гърдеста мадама, тя се препъваше на високите си кокили и страховито го кълнеше. Беше онази, същата, от днешната лъскава картинка във „В контакте“.

— Какво ми се превземаш? Ще я разкарам! Нали ти казах, че ще я разкарам! — обърна се най-накрая Петя към жената.

— Ами когато я разкараш, тогава ще разговаряме! Аз в живота си не съм свирила втора цигулка! — изкрещя тя.

Издърпа ръката си и се отдалечи от майора, като поклащаше бедра като бутала на парен локомотив. Към бариерата, към изхода от тухления лабиринт, извън задънената улица на Петя.

— Осъзнай се! — изплю се след нея Хазин.

Разроши си косата, повъртя се на място, но не тръгна да я спира. Погледна в телефона си, започна да търси, може би да извика още някого. Набра нечий номер; сложи телефона до ухото си, погледна към небето.

— Ей, Малкия. Не ти ли се иска днес да поработиш с прахосмукачките? Да, аз съм зает. Не? Ама каква вила! Помисли си! Оф, ами майната ти тогава.

Ядосано прекъсна разговора и отново започна да търси в мобилния. Нещо го сърбеше, трябваше да разчеше някаква рана; и Иля вече знаеше каква.

В този момент Кучката бръкна в джоба си и застина.

— Опа…

Започна трескаво да се опипва. Извади ключове, продължи да рови, извади още нещо неразличимо. После набра някакъв номер, допря телефона до ухото си.

— Да! Здравейте! Преди малко бяхме при вас с едно момиче. Да съм си забравил портфейла? На сиво-черни карета. „Луи Вюитон“? Намерили сте го? Слава богу. Да, сега ще се върна.

Време беше. Нямаше за кога да чака.

— Петя! — повика го хрипкаво Иля. — Петюн!

Майорът надигна глава, плъзна очи дрелки по тухлената сянка — търсеше откъде идва гласът, къде да пробие. Иля направи крачка срещу него. Хазин присви очи, но не го разпозна. Та нали Серьога — някогашният близък приятел — едва го беше познал.

— Няма ли да почерпиш?

— С какво да те почерпя? — Петя изкриви лице. — Кой си ти, пич?

— В дискотеката се запознахме. — Иля се съсредоточи. — Първо ти мен почерпи. Супер беше. Аз съм Иля. Спомняш ли си? Преди месец и половина.

— Това… В „Квартирата“ ли беше? — сети се за някого Хазин.

— Да… — рискува Иля. — В тоалетната. Може ли пак от него?

— Иля. Като че ли… Да. В „Квартирата“, точно така. Окей. Колко ще вземеш?

— Колко има?

— Дай да идем настрани, че сме много на открито…

Иля показа накъде да вървят — майорът го последва, както плъх следва свирка. Зад ъгъла имаше един поразкъртен вход — от сградата изгребваха вехториите, за да я задръстят с пари. Там, във входа.

— Е?

— Какво е… Двеста за грам. Качество като при Ескобар. Гледаш ли „Наркос“?

— Още не съм го гледал. — Иля бръкна в джоба, потърси — измъкна рублите.

Ето какъв въпрос ще зададе на Кучката: той изобщо помни ли, че преди седем години е прегазил живота на някакъв младеж? Въртеше му се на езика, но все му се искаше да дочака точния момент. Наблизо се смееха пиянски. Може да се домъкнат насам.

— Гледай го, ако ти попадне. Училището на живота в Колумбия! — Петя бръкна под ревера, до сърцето. И измъкна значката си. — Чети, шибаняк. Падна ми. На телефона се записва всичко.

Иля разстроено прибра парите обратно в джоба си, рече: „Ама аз нищо не съм направил…“, след това направо от джоба нанесе удар в меката брадичка на Петя с маминия месарски нож — тесен и наточен за тази самотна нощ. Петя избълбука и потече. Опита се да затисне дупката с ръка.

— Помниш ли ме? — попита го Иля. — Веднъж, преди седем години, пак бяхме двамата.

Петя се опита да поспори с Иля. Да го обвини или оправдае. Или може би просто да каже, че не, не помни. Но гласът му се изгуби. Искаше да излезе от входа, но Иля не го пусна, отблъсна го. Кучката приклекна, измъкна от скрития под мишницата кобур пистолет, но пръстите му бяха омекнали. Иля просто му взе пистолета. Петя се размърда, освести се, сети се за телефона. Вкопчи се в него, опита се да го отключи с отпечатък, но пръстът му беше омазан с кръв, телефонът не можеше да го разпознае. Иля приклекна до него. Светът вибрираше, сърцето тупкаше. Не можеше да се откъсне от Кучата смърт. Беше му страшно от безвъзвратността и сладко незнайно от какво; страх го беше от отмъщението и от това колко сладко се беше оказало.

— Е, какво ще кажеш? — попита той Кучката.

Петя започна да натиска бутоните, да въвежда паролата. Горния ред набра цифра по цифра, после долния. Едно, две, три. Седем, осем, девет. Хриптеше, просвистяваше, бълбукаше — и натискаше като побеснял. Пръстите се плъзгаха, айфонът се инатеше. Иля гледаше с опулени очи, докато те не го заболяха. Тогава му взе и телефона. На Петя му се зави свят, залитна, заби чело в стената, после в пода.

И тогава стана реално. И безумно. И го втресе.

Искаше му се да потъне в земята.

Изскочи от входа. Върна се. Петя трепереше, подритваше с крака. Тук вече нищо не можеше да се промени.

В процепа между сградите в асфалта имаше един изостанал чугунен канализационен капак. Иля го вдигна, издърпа Петя за краката и го пусна в мрака с главата надолу. Петя се стовари глухо, като чувал; Иля избърса ножа, хвърли го подир Петя. Затвори капака след Кучката, залости го. Мислеше бавно и накъсано. Събра сняг в ръцете си, започна да търка оплесканото от Петя във входа; от улицата го отмиваше дъждът.

Това не можеше да бъде поправено. Нищо не можеше да бъде поправено.

* * *

Движещите се отпред коли пръскаха мръсотия по предното стъкло, направо върху очната роговица. Чистачките скърцаха и свистяха, изрязваха в мръсотията дъга, но колите отпред отново заливаха пролуката със сивкавокафява мътилка.

— Нищо не се вижда в тая ваша Москва! — каза таксиджията. Иля седеше мълчаливо, очите му бяха натъпкани с мръсотия. Потърка ги: напразно.

От нищо не му олекваше. С никого не можеше да разговаря. Никой не можеше да отговори на нито един негов въпрос. Не съжаляваше. Не изпитваше страх. Нямаше удовлетворение. Отвън имаше вакуум, отвътре също. Безвъздушно бездушие. Прибираше се вкъщи просто защото трябваше да отиде някъде. Да отиде и да легне да спи. Да се събуди и да си пререже вените. Това изобщо не беше сложно, в зоната го бяха научили. В живота няма нищо сложно: и да се умира, е лесно, и да се убива, е просто. Нито от едното ще ти олекне, нито от другото.

— А знаеш ли за какво им е на американците Украйна? — бърбореше като фон таксиджията. — Защото днес-утре ще им изригне Йелоустоунът. Според всички прогнози. Те, разбира се, не говорят за това по телевизията, за да не предизвикват паника. Но се подготвят. И ето че тоя техният Държавен департамент спонсорира фашистите на Майдана, за да им предадат топли-топли своите хохли. Ще приемат дебилите в НАТО, ще вкарат своите танкове и самолетоносачи, после ще им го начукат с генно оръжие и дърво за всичките. А там ще пратят колонисти и изцяло ще го усвоят. Знаят, че Путин за нищо на света няма да ги пусне в Русия, защото той всичките им ротшилдовци на оная си работа ги въртеше. За ротшилдовците знаеш, нали? Ей!

— Не.

— Ама ти откъде си излязъл такъв задръстен? На ротшилдовците принадлежи американският федерален резерв. Дето печата долари. А доларът, впрочем, от 15 май 1971 година не е обезпечен с нищо освен с един гол задник. Де Гол знаеш ли защо го убиха? Защото поиска от американците да сменят доларите му със злато, както е според Бретънудското съглашение! Пращаше във Форт Нокс самолети с долари, а те се връщаха обратно с американско злато. И родшилдовците бързо съобразиха как стоят нещата и премахнаха нашия Шарл, то е ясно. Не ми ли вярваш? А колко му е да се разправят с Де Гол? Те нали и Наполеон са премахнали навремето. Истината ти казвам, питай когото щеш. По радиото обясняваха. Да не мислиш, че британската корона е самостоятелна? Тяхната монархия е затънала до шията в дългове, същата тая корона три пъти е залагана при евреите. Накратко, за какво им беше войната през 1812 година? За да може ротшилдовците да отровят нашия Наполеон, да не им се бърка в бизнеса. И сега е същият цирк. Доларът е надценен осем пъти, знаеш ли какъв бюджетен дефицит имат Щатите? Се’мнайсет трилиона — и расте. Обама, Тръмп — на всички им изнася. Печатат хартийки, купуват с тях нашия нефт, газ, гори, а ние се радваме на мънистата! Затова им трябва война на ротшилдовците, за да отвлекат вниманието от долара. Да ни нанесат удар, защото ние тук си имаме реална икономика, разбра ли? Чии са горите? Ами всичките тези въглероди? Наши! Ето, това е, ясно като две и две.

Повдигаше му се. Но Господ не му позволяваше да повърне.

Докараха Иля почти до самия блок. Наложи се да даде почти всичките си пари.

— Я чуй, а тука с какво си омазан? С кръв ли, какво?

— Сам се нараних — отвърна Иля. — От сърце, братле.

Спря до контейнера, вдигна глава. Прозорците на апартамента им светеха. Уютно. В бързината да излезе, беше забравил да угаси. Сега му се струваше, че може да се върне там. Струваше му се, че майка му не спи, чака го да се прибере от разходка. От онази, която бе започнала през лятото на две и девета, а беше завършила едва днес.

Качи се по стълбите, бутна незаключената врата. Влезе в банята. Погледна в огледалото. Там, в синята студентска шуба, беше увито неизвестно насекомо, мърдаше с мандибулите си. Ръцете бяха покрити със засъхнала кръв. Шубата с кафяви бразди.

Не тръгна да ги мие: как да я отмие?

Седна в кухнята, наля си водка: анестезия. Накъса остатъка от салама с пръсти. Натика го в устата си. Пийна си още. Добре му тръгна. Може пък скоро да го отсече. Утрото е по-мъдро от вечерта.

По телевизора нещо мучаха.

На прозореца зажужа муха. Отчаяно, на равни интервали. Гнусен звук. Иля стана, за да я размаже с палеца си, но на черния прозорец нямаше муха. Нямаше муха, а жуженето продължаваше. Някой невидим се молеше натрапчиво да го пуснат оттук, от това камерно апартаментче, да го пуснат на свобода на студено. Някой беше заседнал тук с Иля и искаше да се освободи.

Иля завъртя натежалата си глава наляво и надясно, после се сети да бръкне в джоба на якето. С изненада извади оттам първо черен пистолет „Макаров“, а след това и черен айфон. Мобилният телефон тъкмо спираше да звъни.

И в този момент на изцапания с кафяво екран се появи: „Whatsapp: Всичко ли е наред с теб? Тревожа се. Мама“.

Светът се смали.

Иля изстърга с нокът тънката коричка по бутона home и с пиянска увереност набра видяната парола: първо горния ред, после целия долен. Веднага попадна на съобщенията. И с палеца си бавно, тихо написа в отговор: „Здрасти, мамо. Домъчняло ми е“.

На екрана капеха солени сълзи, които размазваха засъхналата кръв.