Виктор Пелевин
Животът на насекомите (6)

6. Живот за Царя

Трудно беше да се определи колко дни Марина копа дупката и прави втора камера. Дните са там, където изгрява и залязва слънцето, а Марина живееше и работеше в пълен мрак. Отначало се движеше опипом, но след известно време забеляза, че вижда в тъмнината, и то добре — забеляза го съвсем неочаквано, когато широкото легло от сено, завито с откраднатото от почивната станция перде, в средата на главната камера вече беше готово. Марина тъкмо си мислеше, че до леглото, като във филма, трябва непременно да има кошница с цветя, и точно тогава видя в ъгъла трофейната щайга. Огледа се и видя, че вижда и всичко останало — леглото, нишата в пода, където беше складирала намерените на пазара продукти, и собствените си крайници; всичко това беше безцветно, леко размазано, но съвсем различимо.

„Сигурно — помисли си Марина — и преди съм виждала в тъмното, просто не ми е правило впечатление“.

Взе щайгата, сложи я до кревата, сложи в нея стиска сено и успя, доколкото можа, да разчепка сеното като букет. Отиде до другата страна на камерата и с удоволствие огледа получилия се интериор, после се върна до кревата и се пъхна под пердето.

Нещо не достигаше. След като се чуди няколко минути, Марина разбра какво е, придърпа захвърлената на пода чанта, извади от нея тесните слънчеви очила и си ги сложи. Сега оставаше единствено да чака да й звъннат. Нямаше телефон в дупката, но това не я притесняваше — тя знаеше, че в една или друга форма позвъняването ще дойде, понеже още тогава, в далечното слънчево утро на крайбрежната улица, животът й беше дал честната си дума.

Под пердето беше топло и удобно, но и малко скучно. Отначало Марина си мислеше за разни глупости, а после незабелязано за самата нея изпадна във вцепенение.

Събуди я шум зад стената. В това, че шумът беше именно зад стената, беше сигурна — отдавна вече беше свикнала със звуците, които идваха отгоре (това бяха гласове, стъпки и ревът на двигателите на излизащите от гаражите коли), и ги пренебрегваше почти автоматично, така че изобщо не й пречеха да спи. Но този звук беше друг — зад стената някой определено копаеше. Марина дори чуваше задирането на лопатата по камъните — нали и тя си беше имала доста проблеми с тях. От време на време шумът зад стената изчезваше, но после се връщаше, дори като че ли по-близо отпреди, и Марина се успокояваше. Понякога през стената долиташе песен — Марина не можеше да разбере думите; ясно й беше само, че пее мъж, мелодията като че ли беше на „Подмосковные вечера“, но не можеше да се каже със сигурност. Постепенно у Марина се породи увереност, че зад стената пробиват дупка именно към нея, и тя дори се досещаше кой точно я пробива, но целомъдрено отказваше да повярва в това докрай. Току скачаше от леглото, изтичваше до стената, долепваше ухо до нея и дълго слушаше, а после отскачаше назад и се спотаяваше под пердето. Когато шумът спираше, Марина замръзваше от ужас.

„Ами ако — мислеше си — сбърка и не пробие дупка към мен, а към оная мръсна грозница?“

И при спомена за самката от пазара юмруците й яростно стискаха сеното.

„А мръсната грозница — мислеше Марина — ще вземе да се престори на мен. И той ще й повярва… Понеже ми е глупавичък той…“

От такава низост чак се задъхваше и си представяше какво ще направи с грозницата, ако й падне в ръцете.

Всичко това продължи наистина дълго; накрая стената, зад която копаеха, започна да потрепва и от нея се посипа пръст. Марина огледа камерата за последно — всичко като че ли беше наред — и се шмугна под пердето. Нещо тежко заблъска от другата страна на стената и докато Марина за стотен път си нагласяваше очилата, стената се срути.

В зейналата дупка се появи ботуш. Размърда се, разрови пръстта няколко пъти с носа си, за да разшири прохода, и изчезна, а после през дупката се провря месесто лице, което Марина позна веднага. Беше той — или почти той, — само че не беше брюнет, а рижав, и вместо кожух носеше посипан със сняг шинел с майорски пагони. Внимателно, за да не се изцапа с пръст, той се промуши през дупката и Марина видя, че на гърдите му виси тежък черен калъф на баян.

— Добра среща — каза майорът, свали баяна, сложи го на предпазител и го сложи на пода. — Скучаем ли, скучаем ли?

На Марина всичко й се сви отвътре, но тя събра сили да повдигне изискано очилата и да погледне майора с хладен интерес.

— Познаваме ли се?

— Ей сегичка ще се запознаем — каза майорът, пристъпи към леглото и хвана със силните си ръце пердето…

— Не можеш дори да си представиш с какви чудовища съм принудена да живея, Николай — говореше Марина, докато се притискаше към легналото до нея в сеното студено мъхесто тяло. — Отидох наскоро на пазара например, за продукти. И насмалко да ме убият. Едва се прибрах. Николай, спиш ли?

Николай не отговаряше и Марина се обърна по гръб и се взря в тавана. Унасяше се. Скоро започна да й се струва, че пръстта над главата й изчезва и на нейно място се появяват звезди. Една от звездите примигна и запълзя по тавана и Марина — спомни си таблото и детските лица от плаката с избледнялото от слънцето бъдеще — си намисли желание.

— Иначе съм военен — говореше Николай, — майор. Живея и работя в град Магадан. Но главното в живота за мен е музиката. Така че, ако обичаш музиката, между нас непременно ще се установи духовна близост…

Марина отвори очи. Както обикновено, цареше мрак, но тя знаеше, че вече е настъпило онова единствено утро, което настъпва в дупката.

— Ти, Марина — продължи Николай, докато оглеждаше придирчиво оставените си до леглото ботуши, — скоро ще станеш толкова дебела, че изобщо няма да можеш да излезеш оттук. А вечер в Магадан има стотици развлечения, така че ти предлагам днес да идем на опера.

— Добре — каза Марина и сладко я сви под лъжичката. — Но нека да е нещо оригинално.

Вместо отговор Николай й подаде две листчета. „Магадански военен оперен театър, носител на орден «Октомврийска революция»“ — прочете Марина, обърна билета и на другата страна прочете удареното със син печат „Живот за Царя“.

— Ама Магадан е много далече — каза тя.

Николай кимна към дупката, която беше пробил в стената, и на Марина й се стори, че оттам полъхна леден студ.

До вечерта Николай я качи още няколко пъти и Марина, вглъбена в усещанията, пораждани от търкащото се в нея хладно влажно тяло, с недоумение се питаше — нима тъкмо в това е цялата работа и тъкмо за това във Франция съчиняват онези толкова красиви песни? От време на време Николай спираше и почваше да разказва за службата си и за другарите си по служба; скоро Марина научи наизуст и имената, и званията им, на всичките до един. Щом слезеше от нея, Николай веднага започваше да шета — първо разшири и направи по-дълбока дупката за храната, после почна да зазижда изхода към пространството между двата гаража. От това на Марина й стана някак тъжно и тя попита от леглото:

— Защо го правиш?

— Духа — каза Николай. — Става течение.

— А как ще излизаме?

Николай кимна към дупката, от която се беше по-явил преди няколко часа. Вече беше успял да я направи квадратна и дори беше изплел от стръкчета сено чердженце и го беше постлал пред нея.

Накрая Николай си погледна часовника и каза:

— Време е да тръгваме за операта.

Марина слезе от леглото и си даде сметка, че няма какво да облече.

— Увий се в пердето — каза Николай, когато му обясни проблема си. — Сега всички ходят така.

Марина послуша съвета му — не се получи чак толкова зле. Николай си обу ботушите, облече шинела, нарами баяна и се провря през черната дупка в стената; Марина го последва. Зад дупката започваше дълъг извит коридор, студен и тъмен; свършваше с тесен проход нагоре; през прохода нахлуваше слаба синкава светлина и редки снежинки. Николай се измъкна навън и протегна ръка на Марина; като придържаше пердето около шията си, се измъкна и тя.

Озоваха се в тъмен двор и излязоха от него на широка, покрита със сняг улица, която се точеше покрай брега. Зад парапета й се простираше равната бяла плоскост на замръзналото море — приличаше на огромна непочистена от снега ледена пързалка. Улицата беше осветена от няколко лампи и по нея вървяха хора — повечето въоръжени с баяни офицери; някои водеха под ръка увитите си в пердета жени; като ги видя, Марина изпита истинско облекчение. Всички офицерши бяха боси като нея и Марина се успокои окончателно; хвана Николай под ръка и тръгна по улицата, като се любуваше на падащите снежинки.

Оперният театър се оказа величествена сива сграда с колони — много приличаше на главния корпус на почивната станция; Марина си спомни южната нощ, звездите в небето и шума на морето и завъртя глава — толкова далечно и нереално изглеждаше всичко това. Но операта удивително приличаше на сградата, до която си беше изкопала дупката, дори гипсовите житни снопи на фронтона бяха същите, само че тук по-голямата им част беше покрита с широко алено платно с бял надпис:

Вътре беше претъпкано, празнично и тържествено; чуваха се малко плашещите звуци на настройваните инструменти. Офицерските съпруги оглеждаха преценяващо пердето на Марина и тя с удовлетворение разбра, че пердето й не е по-лошо от техните, поне на повечето, понеже имаше и по-хубави пердета — жената на един генерал например носеше малинова на цвят плюшена завеса със златни пискюли, но пък за сметка на това самата тя беше стара и сбръчкана. Николай представи Марина на няколко от приятелите си — също такива рижави майори, и от влажните им сладострастни погледи Марина разбра, че ги е впечатлила.

До тях спря възрастен генерал с изтъркани от годините мандибули, погледна Марина с благосклонна усмивка и тя си помисли, че трябва да си говори с него за култура.

— Кажете — попита го, — обичате ли френските филми?

— Не — по военному отсечено отговори генералът. — Не обичам френските филми. Обичам творчеството на кинорежисьора Сергей Соловьов, особено онзи момент, където го удрят по главата с тухла и той пада от столчето на пода.

В същия момент Марина забеляза, че онова, за което беше помислила, че е благосклонна усмивка, всъщност е резултат от парализа на лицевите мускули, и че генералът изобщо не я гледа благосклонно, ами дори малко стреснато.

— А съпругът ви — добави генералът, докато си тръгваше и хвърляше кос поглед на Николай, — е добър офицер, перспективен.

— Служа на Магаданския мравуняк! — отвърна застаналият мирно Николай, като междувременно щипеше Марина по бедрото, та да не би да реши да каже още нещо.

Марина очакваше, че ще я скастри за издънката й, но той не каза нищо.

Звънна звънец и всички влязоха в залата. Местата на Николай и Марина не бяха хубави — сцената се виждаше под остър ъгъл и онова, което ставаше на заден план, не се виждаше изобщо, така че когато спектакълът започна, Марина изобщо не разбра за какво е. Николай се наведе към нея и шепнешком почна да й обяснява, че големите черни мравки нападат мравуняка на червените и че един стар мравок им казва, че ще ги отведе до мравешката царица и при яйцата й, обаче всъщност ги води към капана на мравколъв. Отзад му изшъткаха и Николай млъкна, но Марина вече се беше ориентирала в сюжета.

През по-голямата част от действието само слушаше, но когато дойде най-основният момент и на сцената останаха само старият мравок и мравколъвът, успя да види всичко. Мравколъвът беше с бръсната глава, червендалест, с униформа от двайсетте години и орден на гърдите; седеше на стол и очевидно скучаеше — потупваше със сивата си рошава кожена шапка по единия крак на стола и чакаше кога старият мравок ще си свърши арията; накрая старецът спря и изкрета в дъното на сцената, а мравколъвът се изправи и бавно тръгна подир него. Оркестърът засвири тревожно и страшно, цялата зала ахна ужасено, но Марина вече не виждаше нищо. Гледаше тежката зелена завеса на кулисите и си мечтаеше някой ден Николай да стане генерал и да й издейства такъв плат.

Когато спектакълът свърши, Николай й предложи да отидат в бюфета да пийнат шампанско. Марина се съгласи с радост — помнеше, че във филма онзи, мутрестият, непрекъснато пиеше с любовниците си шампанско от високи тесни чаши.

И тогава стана белята.

На празните стълбища, покрити с широка червена пътека, Николай се спъна, залитна, падна и си удари тила в едно стъпало. Изгуби свяст и зарита бързо-бързо, а на лицето му се изписа отвращение. Марина го хвана за едната ръка и се опита да му помогне да стане, но Николай беше прекалено тежък и тя затича надолу, за да повика помощ. За щастие на следващата площадка видя двама майори, които преди спектакъла Николай й беше представил като свои приятели. Те пушеха и чакаха опашката на бюфета да се поизточи. Щом чуха Марина, хвърлиха фасовете и забързаха след нея.

Николай лежеше в същата поза и все така помръдваше крака, но сега помръдваха сякаш самички и ръцете му — плавни движения встрани, все едно разтягаха и свиваха баян; но Марина най-много се уплаши от това, че Николай тихичко пееше под нос „Подмосковные вечера“.

Единият майор клекна до Николай, хвана го за ръка и напипа пулса на китката му, а другият започна да отброява по часовника си. След минута се спогледаха и онзи, който държеше китката (с другата си ръка Николай продължаваше да свири на невидимия баян), завъртя отрицателно глава.

Двамата майори погледнаха Марина и тя чак сега забеляза страшните мандибули, които помръдваха под носовете им. Всъщност и самата тя, и Николай имаха точно такива, но досега тя не беше обръщала внимание на това. Очите й се наляха със сълзи; през мътната им пелена тя видя как й подават нещо голямо и тъмно; подложи ръце и пуснаха в тях калъфа, в който беше баянът. Марина сякаш се парализира — гледаше безучастно как първият майор вдигна единия крак на Николай, а вторият бързо го прегриза с мандибулите си в основата при слабините заедно с панталона със защитен цвят — тънкият червен кант на крачола помръдваше в такт с движенията на челюстите. Докато прегризваше втория крак, дойдоха още няколко майори: сложиха чашите си с шампанско на пода и работата потръгна по-бързо. Николай спря да свири на невидимия баян чак когато един от новодошлите започна да му прегризва гърлото и очевидно прегриза нерва. Друг майор донесе няколко броя „Магадански мравок“ и почна да увива в тях отгризаните крайници на Николай.

По-нататък в паметта на Марина имаше голяма дупка.

Свести се на улицата от боцкането на студените снежинки по лицето й. Операта беше останала далече зад нея; в едната си ръка държеше калъфа с баяна, а в другата — две продълговати и тежки неща, увити в по няколко вестника. Успя някак да стигне до мястото, от което преди няколко часа бяха поели на похода си към операта, огледа се и видя в дъното на покрития със сняг двор два ръждясали гаража, малко под ъгъл един към друг. Между гаражите, под тънкия пласт нов сняг, се виждаше кръгла хлътнатина и недозатрупани следи. Марина разчисти снега, вдигна капака — капакът беше от картон от цигари „Север“ — и се вмъкна в дупката.

Долу беше тъмно и тихо. Марина сложи увитите във вестници неща на снега, който беше успял да навали покрай капака, и отиде да спи. Чак когато се покатери на сеното, си спомни какво беше станало в операта, когато вече почти бяха свършили да разчленяват Николай: понеже нямаше сили да гледа това, се беше обърнала и беше видяла как по застланото с пътека стълбище под ръка с някакъв едър риж полковник с лъснати ботуши, като я гледа тържествуващо, слиза оная гадна мръсна грозница от пазара, увита в лимонено на цвят перде на лилави гроздове.