Джон Сандфорд
Лесна жертва

1.

Когато първият човек се събуди онази сутрин, изобщо не му мина през ума да убива когото и да било. Събуди се с глава, люшкана от ритъма на блус, с мозък, твърде набъбнал, за да се побере в черепа му, и готов да се пръсне пикочен мехур. Полежа малко със затворени очи, поемайки дъх покрай език, добил вкус на пърлена кокоша перушина. Блусът долиташе през вратата на спалнята.

Трудно приземяване.

Три дни се бе носил на крилата на кокаина, изпълнявайки всички свои желания, ама наистина всички. После, през последната вечер, слизайки бавно от висините, той се бе отбил в един магазин за бутилка „Столичная“. В пулсиращата му глава изникна спомен как бе взел бутилката от рафта и бе вдигнал скандал на продавача, който отказваше да му развали стодоларовата банкнота.

Някъде по това време коката вече не действаше и водката се бе оказала лош избор. Меко кацане след тридневен полет не можеше да има, а бутилката водка превърна това приземяване по корем в пълна катастрофа. Сега плащаше за грешката си. „Ако някой отвори черепа ми — помисли си той — и изпразни съдържанието му, мозъкът ми ще прилича на току-що сгъстила се свинска пача.“

С мъка разлепи клепачи, повдигна глава и погледна часовника. Седем и няколко минути. Беше спал четири часа. Абсолютно недостатъчно след такъв дълъг полет с кока, а и както сам вече бе разбрал, водката не му бе помогнала. Ако беше успял да полежи непробудно десет-дванайсет часа — а на него му трябваха шестнайсет, за да си навакса — може би най-лошото щеше да е вече зад гърба му. Сега обаче просто се налагаше да се примири.

Той се обърна наляво, където, заровила глава във възглавницата, спеше изрусена жена. Виждаше само половината от главата й — другата половина бе покрита от червените ресни на одеялото. Жената лежеше, без да помръдва, също като мъртва, но… откъде такъв късмет. Той отново затвори очи и от света не остана нищо — освен тежкия ритъм на блуса, долитащ някъде от съседната стая от настроения на деветстотин и нещо мегахерца телевизор. „Забравил съм го май от снощи“, каза си той.

„Трябва да се размърдам — бе следващата му мисъл. — Да се изпикая. Да глътна двайсетина аспирина и да сляза долу до кръчмата за една-две палачинки и няколко наденички.“

Мъжът не се събуди с мисълта за убийство. Събуди се с мисълта за главата си, пикочния си мехур и една-две палачинки. Странно се подреждат понякога нещата.

Същата тази нощ, след като уби двама души, той малко се изненада.

 

 

Зеленооката Алией Мейзън стоеше на кърмата на един ръждивочервен речен шлеп. Беше в маркова рокля, прилична на морска пяна върху карибски риф — дълга до глезените, точно съвпадаща по цвят с бледозелените й очи, тя плътно обхващаше бедрата и изведнъж бухваше около глезените. Имаше огромни очи и приличаше на фея, докато пробягваше по широката трийсет сантиметра бледожълта чамова дъска, която се подаваше от тъмната вътрешност на шлепа като огнен език.

Зад нея огромен мъж в бяла тениска, работни панталони и високи до коленете ботуши изкарваше искри от парче ковано желязо с помощта на ацетиленова горелка. Беше си сложил черна маска на заварчик и около нозете му се стелеше тежък сив дим с остра миризма. Непроницаемата маска, косматите му ръце, мръсната тениска, пушекът и късите крака му придаваха вид на застинало в напрегната поза създание от приказен свят.

Приказен свят за три хиляди долара на час.

 

 

— Не става, мамка му! Мамка му, не става!

Развял черната си дълга коса, с просветващи на изкуствената светлина очила, Амнон Плейн притича покрай бутафорията и гласът му продължи да реже като парче счупено стъкло:

— Алией, много си скована. А аз искам да изхвръкнеш оттам. Искам да засилиш крачка, когато идваш до края, а не да я забавяш. Ти я забавяш. И искам да изглеждаш вбесена. А ти изглеждаш раздразнена… изглеждаш разтревожена…

— Аз съм раздразнена… и замръзвам — тросна му се Алией. — Настръхнала съм като оскубано пиле.

Плейн се обърна към един от помощниците:

— Лари, премести печката отзад. Да я стоплим малко.

— И да я поопушим — добави Лари, сложил ръце на хълбоците, поклащайки ханш.

Той не беше гей, просто се шегуваше.

— Ще се оправим някак с изпаренията. Нали? Окей? Ще се оправим някак с изпаренията.

— Трябва да направиш нещо — обади се отново Алией. — Наистина ми е студено.

Тя обхвана раменете си с ръце и потрепери, за да подсили ефекта. Един облечен в черно мъж излезе иззад прожекторите, събличайки спортното си сако. Беше висок, слаб, с дълга кестенява коса, падаща свободно над раменете му. На лявото му ухо проблясваше сребърна обичка, а под долната му устна тъмнееше изящно оформено петно косъмчета.

— На̀ ти това, докато се оправят — каза той на Алией.

Тя се сгуши в сакото. Извръщайки поглед от тях, Плейн подбели очи към небето.

— Лари! Премести я най-сетне тая шибана печка.

Лари сви рамене и забута газовата печка към вътрешността на шлепа. Ако всички пукнеха от натравяне с въглероден двуокис, грешката нямаше да е негова.

Плейн отново се извърна към Алией:

— Джакс, върни се и си вземи сакото.

— Хей… — опита се да каже нещо мъжът в черно, но никой вече не му обръщаше внимание.

Амнон продължи:

— Алией, искам да си вбесена. Не прави така с устните. Ти ги бърчиш ето така. — Сви устни да й покаже. — Това е най-обикновено цупене. А на мен цупене не ми трябва. Нужно ми е ей това… — Направи свирепа гримаса и Алией послушно се опита да го имитира.

В това се състоеше един от талантите й — умението да имитира изражения така, както балерината имитира движения.

— Ето това е — каза й Плейн. — Обаче разшири устата си още малко, свий ъгълчетата й надолу и я остави така, докато вървиш. Хайде сега пак. — Тя го направи отново, следвайки указанията му. — Този път е добре, но ти трябва малко по-голяма уста.

Той се извърна към прожекторите и тълпата, събрана зад тях: счетоводител, художествен ръководител, гримьор, коафьор, представител на рекламодателя, втори помощник и родителите на Алией — Лин и Лил. Не се бе погрижил за столове, а в шлепа едва ли някой би поискал да седне — не и ако ушитите му на ръка дънки струваха четиристотин и петдесет долара. Явно подвиквайки на гримьора, Плейн каза:

— Направи й устата. — После, извръщайки се малко по-встрани, към втория помощник-режисьор, продължи: — Джими, къде е шибаният полароид, мамка му? Виждаш ли го някъде?

Джими размаха малкия цветен фотоапарат, който използваха, за да измерват експозицията.

— Ето го.

Зад тях художественият ръководител прошепна на счетоводителя:

— Все „мамка му“, все „мамка му“.

На което счетоводителят също така шепнешком отвърна:

— Всички са такива.

Амнон погледна полароида, после вдигна очи към един кашон над главите им.

— Преместете тоя кашон. На около половин метър вдясно. Насам. — Джими го премести и Плейн се огледа. — Всички готови ли са? Алией, не забравяй чертата. Кларк, готов ли си?

Заварчикът каза:

— Да, готов съм. Искрите как бяха?

— Искрите бяха супер, искрите бяха велики — отвърна Плейн. — Ти си единственият човек, дето бачка тази сутрин, мамка му! — Отново се извърна към Алией: — Само не се цупи, мамка му! Мини през чертата като вятър…

 

 

Алией търпеливо изчака гримьорът да се погрижи за устата й, взирайки се разсеяно над ухото му, докато човекът удебеляваше с червило долната й устна. Джакс прошепна в ухото й:

— Обичам те. Страхотно се справяш, страшна си!

Алией едва го чу. Вече се виждаше как върви по дъската съгласно представата на Плейн.

Щом гримьорът приключи, тя се отдръпна на стартовата позиция, отбелязана с черта, и когато Плейн каза: „Тръгвай“, Алией подготви изражението си и тръгна по дъската, полюшвайки ханш, минавайки като вятър през линията със зелената рокля, усукваща се край бедрата й. Зад нея оранжево-червените искри на заварчика проблясваха на фона на тъмната вътрешност на шлепа. Вонята и пушекът от топящия се метал се виеха около нея. Плейн, застанал зад фотоапарата, викна:

— Добре. — После се приближи към жената и добави: — Малко по-добре, мамка му!

 

 

Свряна в търбуха на шлепа, групата работеше вече втори час. Шлепът беше подарък — лоцманът на гръцкия влекач „Трепонема“ го бе блъснал в бетонната колона на един от мостовете. Повреденият шлеп бе откаран в дока в Сейнт Пол, където заварчиците изрязаха смачканите стоманени листове от носа и подготвяха слагането на нови. Докато търсеше подходящи места за снимки, Плейн бе забелязал разпорения шлеп. После веднага предложи на „Арчър Даниълс Мидланд“ — компанията собственик на шлепа — да забавят ремонтните работи с една седмица, в замяна на което АДМ щеше да се появи на страниците на „Вог“. Ръководителите на АДМ не можеха да си представят защо трябва да рекламират точно във Вог, но дамите от рекламния им отдел направо се подмокриха, веднага дадоха зелена улица и сделката бе сключена.

 

 

Все още работеха със зелената рокля, когато се появи снимачен екип от TV3 и се оттеглиха в почивка. Алией се кипреше пред камерата, после с Джакс се вкопчиха в дълга, бавна и сластна целувка, която по молба на операторите бе повторена в профил. След като изключиха камерата, водещият от TV3 — бивш жокей с квадратна челюст, избелени зъби и усмивка, усъвършенствана пред огледалото в банята, каза:

— Слаб ден. Мисля това да го пусна като водеща новина.

Никой не попита защо това трябва изобщо да бъде новина — всички те живееха с камерите и просто го приеха за такава.

 

 

Два часа за четири различни кадъра, с вентилатори и без вентилатори, по две ролки високонаситена лента „Фуджихром“ за всеки от кадрите. От „Фуджи“ щяха да доизпипат цветовете. Плейн обяви, че за днес е доволен от зелената рокля, и те продължиха по-нататък.

Следващите кадри включваха окъсана тениска и мъжки тип къси панталони с цип отпред. Алией и Джакс отидоха към носовата част и там, в леката сянка от надстройката, Алией обърна гръб на снимачния екип и бавно свали зелената рокля. Отдолу бе съвършено гола — каквото и бельо да бе сложила, щеше да развали ефекта.

Съзнаваше, че е гола, но не придаваше на този факт онова значение, което бе придавала в началото. Някога бе започнала работа като фотомодел сред цяла група момичета като нея и обикновено всички се преобличаха едновременно — тя бе просто една от десетината голи жени, нищо повече. И когато започна да се изкачва по стълбицата на славата, вече бе свикнала със събличанията пред хора също като стриптийзьорка.

Дори нещо повече. Беше работила и в Европа — с германците, и знаеше, че голотата не е нещо необичайно в света на модата. Спомни си първия път, когато се наложи да й направят фризура отпред. Фризьорът бе трийсет и няколко годишен тип, който клекна пред нея с цигара в уста и защрака с бръснарските ножици с такова безразличие, сякаш подстригваше селски ерген. След него дойде фотографът да хвърли един поглед и му направи една-две забележки. За тях тялото й бе просто инструмент, с който си вадеха хляба, и толкоз.

Искаш уединение? Ами тогава просто се обърни с гръб…

 

 

Алией Мейзън бе родена под името Шарън Олсън в Бърнт Ривър, Минесота. Докато навърши седемнайсет, тя живя с родителите и брат си Том в небесносинята къща до магистрала 54, на двайсет и два километра южно от канадската граница. Беше красиво бебе. Спечели наградата за най-хубаво бебе, когато беше само на една годинка — рожденият й ден се падаше няколко дни преди Хелоуин и костюмът й представляваше тиква, която майка й бе ушила на собствената си машина „Сингер“. Година по-късно Шарън получи наградата на щатския конкурс за най-красиво дете. Специално за случая бе облечена като пчеличка, проблясвайки с костюма си в златно и черно.

Уроците по танци и добро поведение започнаха, когато навърши три години, уроците по пеене — на четири. На пет години тя спечели конкурса по красота на Северните централни щати за деца до пет години. Мис „Северни щати“ — младша възраст, международното състезание „Мис сняг“, „Мис Гранични езера“ — тези неща все пак трябваше да се минат. Шарън пя и танцува през цялото време, докато беше ученичка. Можеше да спечели „Мис Минесота“ и дори — родителите й едва смееха да се надяват — „Мис Америка“. Надяваха се, докато Шарън не навърши четиринайсет години.

Бог беше надарил Алией с невероятни очи, но явно бе забравил да поработи върху гръдната й обиколка. Това стана очевадно, когато съученичките й от прогимназията започнаха да се оплакват, че презрамките на сутиена им убивали. Нищо подобно обаче не се случи с Алией. Както казаха най-добрите приятели на Олсънови, Елън и Бъд Бентън — всъщност Бъд го каза: „Няма балкони, няма мис Минесота“.

Обаче се оказа, че гърдите нямат значение. През лятото, когато вече бе на шестнайсет години, Лин и Лил я заведоха в една агенция за фотомодели в Минеаполис и агентката я хареса. Скулите на Алией бяха изпъкнали като остриета, а очите й искряха с бистрия блясък на чист изумруд. Всичко това вървеше като дар божи в съвършен унисон с ослепително руса коса, гладко като мрамор лице, деликатно изпъкващи и подтикващи към нечестиви помисли лопатки на плещите и толкова тесен ханш, че едва ли би могла да роди и риба.

Някъде между Минеаполис и Ню Йорк Шарън Олсън изчезна, за да бъде заменена от Алией Мейзън. Беше вече толкова прочута в Бърнт Ривър, че на второ място по известност след нея се нареди един косач на име Луис Фрайър^[1]. Когато беше в десети клас, една вечер Фрайър обърна Алией на късо подстриганата трева на първа база на стадиона по бейзбол, подлагайки все пак отдолу надуваем дюшек, взет специално за случая.

Луис не обели и дума за това. Нито веднъж не потвърди, нито отрече. Пазеше спомена от събитието с необичайно благоговение. За разлика от него обаче, Алией се раздрънка пред всички и в Бърнт Ривър нямаше човек да не знае и най-малките подробности, включително и как Луис завикал в критичния момент: „О, боже, о, боже, о, боже, о, боже, о, боже, о, боже“, заради което всички в града започнаха да му викат Отчето. Самият Фрайър мислеше, че прякорът произлиза от фамилията му, сякаш съгражданите му си нямаха друга работа, освен да измислят каламбури — никой обаче не се зае да го разубеждава.

— Според теб не се ли приближават твърде много до порното? — попита полугласно Лил, докато двамата с мъжа й гледаха как Плейн бута дъщеря им из декора. — Не искам никакво порно.

Лил бе скарана с порното.

— Знаеш, че няма да има никакво порно — успокои я Лин.

— Дано. Защото това ще те убие на минутата. — Тя насочи погледа си в друга посока. — Я го виж Джакс. Според мен става за нея.

Джакс — фамилно име той нямаше — надничаше в окуляра на един „Никон F5“. Смяташе се за фотограф, макар още да не бе направил кой знае колко снимки. Нямаше и кой знае каква философия — поглеждаш през дупката и натискаш копчето. Какво толкова?

Когато Алией го запита има ли малко, той пусна апарата да увисне на ремъка през рамото му, наклони глава и двамата бавно закрачиха към носа на влекача. Джакс извади шишенце капки за нос от джоба си и й го подаде. Алией разви капачето, мушна дюзичката в едната ноздра и стисна шишенцето веднъж, после още веднъж.

— Хей, хей — промърмори Джакс. — Не толкова много, ще ти скапе очите.

Никой не иска очите му да са разширени, когато са му толкова зелени и толкова големи, колкото очите на Алией.

Амнон Плейн разместваше прожекторите, а през това време помощникът му зареждаше фотоапарата с „Кодахром“. Алией щеше да бъде облечена със скъсана бледосиня тениска, чиято цел бе да подчертае едва загатнато, боядисано с руж зърно — снимката трябваше да задържи именно момента на контраста между розовото и синьото.

Плейн прехвърляше в главата си цветовите съчетания, когато чу гласа на Алией:

— Здравей, Джаил.

Плейн се извърна. Сестра му стоеше точно в носовия отсек на шлепа и в зоната на осветения участък.

— Какво искаш? — сопнато я запита той.

Джаил Корбо — бе променила името си, след като родителите им се разведоха — беше светла там, където Плейн бе мургав, русокоса, в противовес на кестенявата му коса. Въпреки тези разлики, лицата им си приличаха много — клинообразни, остри, с големи очи.

Самата Джаил навремето беше фотомодел. После бе установила, че няма нужда от пари, животът й се бе сторил скучен и тя бе продължила по-нататък. Макар че двамата си приличаха, на очи се набиваше една-единствена разлика — белезите. Поначало тя беше прекрасна жена, но белезите й придаваха още някакво неуловимо излъчване. Поразително. Красиво. Еротично. Екзотично. Още нещо.

— Дойдох да се видя с Алией — отвърна тя намусено.

— Ще я гледаш някъде на друго място — тросна се брат й. — Тук се опитваме да работим.

— Не се прави на строг, Плейн.

— Изчезвай на майната си и не се мяркай на снимачната ми площадка! — каза Амнон и тръгна към нея.

Всички други разговори затихнаха, а Кларк, заварчикът, се изправи, несигурно се огледа и бутна маската високо над челото си. Гласът на Плейн трепереше от яд.

Иззад гърба му Алией се обади:

— Довечера в девет ще има парти у Сили.

Джаил вече бе отстъпила крачка назад. Не се страхуваше, но бе убедена, че Плейн ще я изхвърли от шлепа в буквалния смисъл на думата. Той беше по-голям от нея.

— У Сили в девет — каза тя и си тръгна.

 

 

Плейн я гледаше как се отдалечава — наблюдава я, докато тя изчезна от погледа — после се обърна към Алией, пое си дълбоко дъх и премести замислен поглед върху Кларк, който стърчеше отзад в позата на сумо борец. След това се извърна към представителя на рекламодателя и каза:

— Готов съм с основната ти снимка.

Представителят бе слаболик германец на име Дитер Коп. Бръснатият му череп беше с набола коса, лицето му бе изпито, бледо, с двудневна брада и леко набраздени бузи, сякаш навремето е карал едра шарка. Беше единственият от групата, който не носеше дънки. Вместо тях бе сложил бледосив италиански костюм, отворена на гърдите черна риза и тежък златен ланец на врата.

Коп не искаше да стои в Сейнт Пол, не искаше да стои в Америка. Искаше му се да е във Виена или Берлин, но бе обречен да върши това: да продава на американките мъжки къси панталонки с цип, струващи по седемдесет долара парчето.

Като добър германец, той щеше да стори всичко необходимо, за да изпълни задълженията си, но точно в този момент съзнанието му бе изцяло заето с току-що тръгналата си страхотна блондинка и насилието, което едва не се извърши върху нея. Той я познаваше. Беше фотомодел, знаеше го, но не я бе виждал от няколко години. Мислеше си, че сега изглежда дори по-добре… поразително добре.

— Какво? — обърна се той към Плейн.

— Готов съм с основната ти снимка. Избутваме Кларк назад и слагаме Алией точно в центъра… Алией, ела насам. — Тя тръгна към тях по дъската, а Плейн продължи: — Осветяваме ги поотделно, а после ги сливаме заедно с дълга леща. Кларк ще изглежда така, сякаш луната се подава иззад хоризонта, а на преден план ще изпъква Алией.

— Обаче, за да има ефект, ни трябва и зърното — каза германецът. — С дълга леща няма да се види.

— И без това за американското издание не трябва да се вижда — обади се художественият ръководител — мъж с червеникава брада и плешив, обсипан с лунички череп.

— Може да го направим и по двата начина — каза Плейн.

— За европейското издание ще го задържим. Дори ще го разголим още малко и ще го осветим. Алией… — Тя се приближи. Плейн пъхна пръсти в скъсаното на тениската й и го разтвори, за да разкрие зърното. — Това ще го заснемем отново. Но трябва да го накараме да изпъкне повече. Може да му сложим още малко грим.

— Но не много — възрази нервно художественият ръководител. — Тя и без това е бледа и ако сложим още грим, ще заприлича на изкуствено.

— Ще е добре, ако изглежда изкуствено — каза Амнон.

— По-секси гледка от покрито с руж зърно не мога да си представя.

— В Германия — да… поне така смятам — обади се Коп.

— В Америка…

— В Америка също е секси, обаче за водещите списания ще дойде твърде много — прекъсна го Плейн. — За американската снимка ще й изстудим зърното с лед, за да щръкне и да може да се вижда как напъва изпод тениската, ще сложим малко сянка от едната страна да го подчертаем, а скъсаното ще го покрием, за да няма много голотии. Обаче човек, като го погледне, и веднага ще усети, че е там. Ще се получи нещо като въображаема цица под тениската.

— Ще ме изстудявате? — смая се Алией. — Ще ме изстудявате? Ами че тука е минус пет градуса, мамка му!

 

 

Германецът бе затворил очи. След малко кимна. Плейн беше работил осем години в Маями, където бе станал известен с декадентското си, сексуално заредено модно изкуство, в което съпоставяше коренно различни един от друг герои — с една дума вариации на тема „Красавицата и Звяра“. Всеки можеше да го прави и много се бяха опитвали, но у Плейн се получаваше нещо по-различно, нещо, което никой друг не можеше да постигне. Нещо, което идваше като че ли направо от приказките на Братя Грим. Като тази снимка например.

Германецът я виждаше във въображението си, особено сега, когато всички герои вече бяха събрани на този смешен шлеп, със светлините, с изпаренията от горелката, с бръмчащата газова печка, но… никога не би могъл да я измисли. И точно затова бе дошъл чак до Минеаполис, точно затова бе платил на Плейн толкова.

Плейн имаше въображение.

 

 

Цяла сутрин работиха здраво, повтаряйки всичко отново и отново. Плейн имаше усет за цвят и постановка. Знаеше какво иска и безмилостно се стремеше да го постигне. Разкъса тениската още повече и едната гръд напълно се разголи. Кларк гледаше от заден план с горелка в ръцете, фиксирал влюбен поглед в ангелското тяло пред него. Лин и Лил наблюдаваха работата иззад осветлението: „Не мислиш ли, че работата отива към порно?…“.

Когато накрая приключиха и докато Джакс събираше багажа й в чанта, един от помощниците на Плейн отведе Алией във взетия под наем линкълн. Тя намери чантичката си и шишенцето кокаин в нея, тръсна малко от белия прашец върху нокътя си и го вдъхна.

— Как ти се струва тоя тип Кларк? — попита помощникът.

Алией, притворила очи в очакване на сладката нега, отвори едното око, наклони глава и след кратък размисъл рече:

— Не е лош… като за първи път.

— Исках да кажа друго. Не можеше да мръдне горкият от тая щанга в гащите. Особено през последния сеанс.

Алией се усмихна уморено и разсеяно и отвърна:

— Значи сеансът е бил супер.

 

 

И Дитер Коп го бе видял, а също и Плейн.

— Страх ме беше, че няма да стане — засмя се Амнон, като отметна с ръка косата от очите си. — Опитвах се да го осветя, молейки се да не му мине, да не се досети какво правя.

— Но не е за американските списания, не мисля така — каза Коп с неутрален глас, но това все пак бе въпрос.

— О, аз пък мисля — възрази Плейн. — Такова нещо не се разгласява. Не се подчертава. Но след малко компютърна обработка… отнемаш оттук, добавяш там… Ще го вкараме. И хората наистина ще го забележат.

Коп кимна и пестеливата му усмивка проблесна за миг. В други времена може би щеше да цепи с танк из руските степи, вместо да продава бельо. Но това беше тогава, а сега си беше сега. Сега той бе бизнесмен.

 

 

Тази вечер всички отидоха на партито у Сили Хансън: Алией, Джакс, Плейн, Коп, Корбо, помощник-фотографът, родителите на Алией и дори заварчикът Кларк. Алией бе страхотна. Беше облякла зелената рокля от снимките днес и не се отделяше от Джаил Корбо и наследницата Катерин Кинсли — трите жени, като трите грации, рисувани по ренесансовите платна, вплетени една в друга.

От малките черни тонколони, пръснати навсякъде из стаите, гърмеше технопоп, а по мониторите на стената проблясваха образите на Алией. Тълпата танцуваше, потеше се, пиеше мартини — едни идваха, други си отиваха.

Самата Сили се напи и се занатиска с Дитер Коп, чиито пръсти оставиха синини по гърдите и задника й. Някакъв комарджия се мотаеше из тълпата и срещна едно ченге, което страшно се изненада да го види.

И убиецът беше там. Стоеше в ъгъла и гледаше.

2.

Тази сутрин Лукас Дейвънпорт стана в пет часа — много преди слънцето да се покаже над върховете на дърветата. Хапна овесени ядки, изпи чаша кафе, напълни термоса с останалото кафе и подкара колата към Хейуърд. Приятелят му вече бе натоварил лодката. Дейвънпорт остави своето тахоу на улицата, качи се в колата му и двамата поеха към Раунд Лейк за последния за годината риболовен излет.

Времето беше студено. Не духаше, но бе студено. Наложи се да разбиват петметрова ивица едносантиметров лед покрай брега. Още някой и друг ден, и ледът щеше вече да е три сантиметра, а ивицата замръзнала вода — десетина-петнайсет метра. Навсякъде покрай черните пътища, откъдето минаха, мъже вадеха и оправяха подвижните къщички за риболов върху лед, готвейки ги за зимата.

Водата обаче все още беше сравнително топла. Двамата си намериха удобно място до полупотънал дънер, хвърлиха въдиците с нанизаната на тях стръв и зачакаха. Приятелят на Лукас не говореше много — стоеше си там като идиот, но без да изпуска въдиците от очите си. Лукас задряма — спокойна, мирна и безметежна дрямка, която винаги успяваше да му въздейства ободрително.

Не хванаха нищо — всъщност рядко улавяха нещо, макар че приятелят на Лукас бе заклет рибар — и някъде към обед, вкочанени от студ, се отправиха по обратния път. Дейвънпорт свали акумулатора от лодката, докато приятелят му пренесе такъмите в гаража. Когато всичко бе готово и наредено по местата, предназначени за презимуване, Лукас каза:

— Ще се видим напролет, шишко.

После му махна за довиждане и се отправи към своето бунгало.

Би могъл да подремне. Предната нощ бе спал само четири часа. Но кафето, с което се наливаше, за да се сгрее, го бе възбудило, освен това и дрямката в лодката му се бе отразила добре. Затова, вместо да подремне, той донесе от пикапа кутията с инструментите и започна работа над новия хангар за лодката.

Старият хангар беше електрифициран и предприемачът, който бе построил новия, бе извел всички подземни кабели навън и ги бе навил до основите на бунгалото. Предния ден Лукас бе купил четири луминесцентни лампи, четири контакта, разклонителна кутия за открит монтаж и сега започна да ги монтира и да ги свързва.

Работата вървеше бавно. По едно време се наложи да отскочи до града за още кабел и пътем спря да обядва нещо и да пийне още малко кафе. Когато приключи, слънцето вече се спускаше ниско над езерото. Той щракна лампите, наслади се няколко секунди на меката розова светлина — беше купил луминесцентни лампи с естествена светлина — после се зае да запълва празното пространство на хангара.

Първо вкара на заден двете алуминиеви лодки, както си бяха на ремаркетата, после помощното ремарке в другия ъгъл, пред него паркира един „Джон Диър“ и най-накрая вкара малкото тракторче „Кубота“. То принадлежеше на съседа, който със закъснение бе открил, че не може да го събере в гаража. Сега машинката не можа да запали от раз, но Лукас обезвъздуши горивопровода и веднага след това двигателчето затрака.

Към шест часа най-сетне закрачи в мрака към входната врата на бунгалото. Откъм езерото долетя крясък на воденичарка. Ивицата лед покрай брега се бе стопила през деня, обаче след залез-слънце температурата започна бързо да пада. Ако не излезеше вятър да набръчква водата, през нощта цялото езеро щеше да замръзне.

Два часа чисти и разтребва: пусна прахосмукачката, обра от гаража старите списания, изпра и просна чаршафите да съхнат, изпразни и изми хладилника, изми пода в кухнята. След това взе душ и изпи кутия бира на седалката в тоалетната. После се облече, изключи бойлера и водната помпа и сложи термостата на два градуса. Огледал за последен път резултата от труда си, той отнесе чувала с боклук до пикапа и го хвърли отзад.

В осем часа заключи бунгалото и тръгна към пикапа. Пред новия хангар бе паркирана сребристочервена лодка, оставена му от един друг човек преди около седмица. Сега щеше да я закара до Двата града^[2]. Той огледа композицията, прегледа отново теглича, провери дали предпазната верига е на мястото си и накрая пробва светлините на ремаркето. Идеално — всичко работеше, дори мигачите.

Добре. Готови сме за зимата, каза си той. Протяжният крясък на воденичарката отново накъса тишината, отговори й още един. Явно долу към езерото се водеше битка и хвърчеше перушина.

От безлунното небе го гледаха милиони звезди. Той вдигна поглед към извисилия се над дърветата Млечен път, към милиардите звезди, пръснати като сребрист прах върху тъмнокадифения плащ на нощта.

 

 

Дейвънпорт беше висок мъж, обикновено караше порше, но се чувстваше по-удобно в кабината на големия тахоу. Косата му бе тъмна, прошарена тук-там от бели кичури, и беше мургав като сицилианец, с постоянен тен на лицето. Този тен правеше очите му да изглеждат по-сини и по-блестящи, а зъбите му — по-бели. Жените му казваха, че има благ поглед като на свещеник, но че усмивката му ги притеснява. Според думите на една от тях, имал усмивка на хищник, канещ се да изяде всеки момент нещо гадно.

По лицето му се забелязваха белези. Една тънка линия пресичаше веждата му и свършваше към бузата — приличаше на белег от нож, но не беше. Друга, прилична на удивителна — тънка чертичка от нож, завършваща с кръгла дупка от куршум — се мъдреше на шията, точно върху трахеята му. Бяха го ранили и почти бе умрял, но един от докторите проби гърлото му с нож, за да може да диша, докато го качат на операционната. Един пластичен хирург му предложи да скрие белезите, но той си ги запази и когато се замислеше, разсеяно прокарваше пръсти по тях — интимни спомени, неподлежащи на забрава.

Черният път беше тесен и неравен, но той не бързаше заникъде. От черния път излезе на магистрала 77 и по нея стигна до Хейуърд, после излезе на път 70 при Спунър, насочи се на запад през границата към Минесота и излезе на междущатски път I-35. Към десет часа вече навлизаше в северните предградия на Двата града. Лодката послушно го следваше на ремаркето си. Собственикът й се казваше Хърб Клей и притежаваше останките от една ферма южно от Форест Лейк, недалеч от междущатската магистрала.

Лукас отби към алеята на Клей, мина покрай къщата и пред хамбара направи остър обратен завой. После слезе от пикапа, а в това време лампата на външната площадка светна. Секунда по-късно там се появи Клей, подпрян на патерици.

— Ти ли си? — подвикна той.

— Аз съм — отвърна Лукас и започна да откача ремаркето. — Как са краката?

— Адски сърбят — оплака се Хърб.

— Нямаш ли някаква кука да ги чешеш?

— Имам, ама винаги има някое място, дето не мога да стигна.

До него се появи жена му, намятайки в движение жилетка, и се спусна през двора.

— Сега ще ти отворя — подвикна тя и отвори малката врата.

От нея се влизаше в нещо, което в началото на века трябва да е било мястото, където са доели кравите, а сега бе превърнато в гараж. Тя запали лампите и Лукас започна да вкарва ремаркето на заден ход.

— Стига — викна му жената, когато лодката застана на мястото си.

Той дръпна ръчната спирачка, слезе долу и двамата дооткачиха теглича. Вътрешността на хамбара, може би десетки години след последния действащ фермер, още миришеше леко на сено и нещо друго, което вероятно бе конски тор — невероятно приятна миризма. Жената на Клей затвори вратата, застана до Лукас и двамата вдигнаха глави към небето.

— Хубава нощ — каза тя.

Беше дребна стройна жена с тъмна коса и открито лице. Двамата с Лукас се харесваха и ако нещата бяха по-различни, ако семейство Клей не бяха толкова доволни един от друг… От нея се носеше приятен аромат, нещо като съвсем леко парфюмиран сапун.

— Хубава нощ — повтори той.

— Благодаря ти за лодката — рече тя тихо.

— Благодаря, че я докара — викна Клей от площадката.

— Аха — кимна Лукас и се качи в кабината. — Ще се чуваме.

 

 

В единайсет и десет Лукас отби в алеята пред дома си, натисна дистанционното на гаража и вкара пикапа до поршето. Хубава кола все пак беше поршето.

Чист, измит, вече заспиващ прав и все още със спомена за аромата на Върна Клей, най-сетне се търколи в леглото. С леко потрепваща на устните доволна усмивка, той заспа почти мигновено.

 

 

Спа три часа и четирийсет и пет минути. Телефонът иззвъня. Звъняха по онази линия, дето я нямаше в указателя. Със замаяна от съня глава, Лукас седна в леглото и вдигна слушалката.

— Да?

Беше Суонсън, едно от старите кучета.

— Слава богу, ти си у дома. Знаеш ли коя е Алией Мейзън, прочутият фотомодел?

— Да.

— Някой я удушил в дома на една богаташка. Ще ни трябва малко политическо прикритие, щото ще се вдигне страшна олелия.

3.

Събота. Ден първи по случая „Алией Мейзън“.

Утрото бе студено дори за средата на ноември. Езерото, на около сто и петдесетина километра на север оттук, сигурно е замръзнало, помисли Лукас. Беше спрял на бензиностанция и се готвеше да налее шейсет литра високооктанов бензин в резервоара на поршето. На две пресечки от дома, хукнал да огледа местопрестъплението, той се бе сетил за бензина — в резервоара нямаше и капка. И затова сега, когато бързаше най-много, се наложи да спре.

Той се прозя и се огледа. Бензинджията седеше в кабинката си от бронирано стъкло, трескаво натискайки копчетата на електронна игра. Лукас не виждаше коя точно е и вместо това лениво се запита защо колонките вече не дрънкат. Едно време издрънчаваха на всеки литър, мислеше си той разсеяно, а сега се появяваха само електронни цифри, литри и пари — тихи и безшумни като призраци.

Още една кола, малък линкълн — от ония, дето приличаха на ягуар; Лукас се сети за ягуара, но не можа да си спомни модела на линкълна — спря до другия ред колонки. Дейвънпорт отново се прозя и бегло огледа слизащата от колата жена.

Прозявката му рязко секна. В тази жена имаше нещо познато, да, да, нещо познато, но от много, много отдавна. Не виждаше лицето й — но не лицето разбуди спомените му, а походката й, движенията, фигурата, косата…

Докато жената отваряше капака на резервоара, отвиваше капачката и мушкаше пистолета в отвора, лицето й бе извърнато встрани. Носеше костюм, тъмни обувки с ниски токове и тъмна блуза. Тя се извърна към него, за да мушне кредитната си карта в четящото устройство на колонката, но лицето й се мярна само за секунда. Деликатна брадичка, тъмноруса коса. Той се сети за Уедър, жената, за която едва не се ожени — за която трябваше да се ожени и за която все още често мислеше — но това не беше тя. Уедър бе по-дребна, нея той би познал от километър, независимо дали е с гръб към него, или не.

Пистолетът в ръката му трепна и изтрака. Резервоарът бе пълен догоре. Изключи помпата, влезе в бензиностанцията, извади диетична кока-кола от фризера и бутна две банкноти — една двайсетачка и една десетачка — през гишето. Бензинджията с неохота се откъсна от играта, но само с едната ръка, за да му върне рестото. На плота до него се виждаше сборник със задачи по алгебра.

— За „Сейнт Томас“ ли се готвиш? — попита го Лукас.

— Аха.

— Мъка.

— Такъв е животът — отвърна хлапето без усмивка, говорейки явно сериозно, и хвърли поглед през рамото му.

В същия миг отзад меко сопрано попита:

— Лукас? Това ти ли си?

Той се извърна рязко, но вече нямаше нужда да се напъва да познае коя е. Гласът бе направил всичко необходимо да му помогне.

— Катрин — каза още преди да се бе извърнал докрай.

Тя се усмихваше и усмивката й едва не го нокаутира.

Жената беше на четирийсет и четири години, с пет килограма по-тежка, отколкото в колежа, с малко по-закръглено лице, но със същата фина уелска кожа и пищна червеникаворуса грива. За последен път я бе видял преди…

— Трябва да има двайсет и пет години — рече тя. Протегна пръсти, хвана го за ръката, после вдигна поглед към бензинджията и продължи: — Платих вън.

Двамата тръгнаха към вратата, излязоха отвън и Катрин каза:

— Видях те по телевизията.

Лукас полагаше усилия да се съвземе, но трудно му се удаваше. За последен път я бе видял…

— Какво… ъъъ… какво правиш? И-искам да кажа, изобщо?

— Живея в Лейк Сити — отвърна тя. — Сещаш се, нали, на Лейк Пепин…

— Омъжена, с деца?

Тя му се усмихна широко.

— Разбира се. За лекар. Две деца. Момче и момиче. Джеймс е втора година в „Сейнт Олаф“, а Мария още е в гимназията.

— А аз имам едно. Дъщеря — каза Лукас. — Още е в началното училище. Двамата с майка й… не живеем вече заедно.

Всъщност никога не се бяха женили, но нямаше нужда да го подчертава. Сети се нещо и погледна часовника си.

— Няма още четири. Какво правиш тук по това време?

— Една приятелка почина тази сутрин — отвърна тя. Усмивката й стана тъжна и той за миг си помисли, че ще се разплаче. — Знаех, че си отива. Снощи. Дори се облякох за случая.

— Господи!

— Рак — добави тя. — Не можа да ги остави тези цигари. Толкова съм… толкова…

Той я потупа лекичко по гърба.

— Разбирам те.

— А ти какво правиш? Не те помня като ранобудник.

— Имам убийство — отвърна той.

Усети, че я гледа втренчено, че тя вижда това и то й е приятно. Преди много години Катрин добре знаеше как му въздейства. Ефектът явно работеше с пълна сила, защото никак не се бе променил за двайсет и пет години.

— Аха.

— Познаваш сигурно Алией Мейзън, фотомодела?

Ръката й хвръкна нагоре и притисна ужасено устата.

— Нея ли са убили?

— Удушена е.

— О, божичко! Тук ли?

— В Минеаполис.

Катрин огледа пустата бензиностанция.

— Не може да се каже, че бързаш за местопрестъплението.

— Няма никаква разлика дали ще пристигна пет минути по-рано или по-късно — поклати глава Лукас. — Тя е мъртва.

Катрин като че ли отстъпи малко назад, макар че не помръдна от мястото си. Вдигна глава към него и каза:

— Винаги си излъчвал някаква суровост. Ледения дъх на действителността.

„Тя току-що е гледала как приятелката й умира“, мина му през ума.

— Съжалявам. Не исках…

— Не, не, всичко е наред. Ти си просто… Лукас. — Катрин се усмихна, взе ръката му в своите и я потупа. — Май трябва да тръгваш. Да се погрижиш за нея.

— Да. — Той заотстъпва назад, но се спря. — Изглеждаш страхотно. Ти си от ония жени, които ще изглеждат страхотно дори и на деветдесет години.

— Приятно е да мислиш така, когато усещаш как годините се трупат — отвърна тя, скръсти ръце и обхвана лактите си. — Когато приятелите ти умират и ти усещаш как годините се трупат.

 

 

Той тръгна неохотно, обръщайки глава да я види как върви към колата. Линкълна. Консервативна, висша класа. Добре поддържана.

Господи! За последен път я бе видял…

Ръцете и краката му управляваха поршето, изведоха го на входа за магистралата, подкараха го към далечните светлини на Минеаполис, очите внимателно следяха пътя и движението, а съзнанието му бе заето изцяло от Катрин.

За последен път я бе видял ядосана и полугола, току-що излязла изпод душа, търкайки косата си с грубата кафява кърпа, която бе откраднал от гардероба на майка си. Неприятностите бяха започнали две седмици преди това, на един махленски хокеен мач на откритата пързалка. Лукас бе получил преднамерен удар с лакът в лицето и с рукнала от носа кръв се бе спуснал подир оня, дето го бе ударил… но не можа да се спре навреме. Приятелите на другия го наредиха така, че се наложи да го откарат до болницата за спешна зъболекарска намеса.

Скоро след това бе получил стик в главата по време на редовен мач срещу „Дълут“. Нищо сериозно — просто цепнат скалп и няколко шева. След мача, на партито, което решиха предвидливо да направят извън студентското градче, между двама от играчите и защитниците от футболния отбор на колежа избухна свада. Тя бързо утихна, не стана никакъв побой, обаче Лукас веднага скочи, готов да се включи, а Катрин увисна на ръката му, мъчейки се да го спре.

И ето че започна да му опява: „Ти обичаш да се биеш, приятно ти е да се биеш, виж се на какво приличаш, стресни се малко. Според теб побоят хубаво нещо ли е? Защо се влачиш с тия тъпи, шибани хокеисти, които, ако въобще стигнат до изпитите, веднага след това ще почнат работа на някоя автомивка?“. Бил по-умен от тях, защо трябвало да…

Няколко пъти се бяха разправяли на тази тема и тя я подхвана още като излезе от банята. На него най-накрая му писна и тогава й кресна: „Затваряй си шибаната човка!“. Тя се дръпна стреснато — за миг бе помислила, че ще я удари. Това беше истински шок: той никога не би я ударил. Сам й го бе казвал. След това отново го заяде.

Лукас излезе. Постоя малко навън. Дори се разходи, за да му мине. И когато се върна, на кухненския плот намери бележка. На нея набързо бе надраскано: „Върви на майната си!“.

Опита да й се обади, но съквартирантката й му каза, че тя не искала да чува за него. Той не настоя — цялото му време отиваше в тренировки и учене. Повече не я потърси. Но не я забрави. Бяха ходили от октомври до февруари, когато той бе втора година. Беше спал с половин дузина жени до този момент, но тя като че ли бе първата, с която интересите им в секса съвпадаха. Двамата заедно го изучаваха…

Още си спомняше…

Усмихна се при мисълта… и видя, че очертанията на бетонната ограда от двете страни на магистралата са се слели в някаква неясна черта. Сведе поглед към спидометъра — сто и шейсет. Намали малко.

Катрин…

 

 

Сили Хансън живееше в измазана в бяло къща с оранжеви керемиди на покрива, точно срещу Лейк ъф ди Айлс — богаташки квартал с професионално поддържани дворове и паркове и проектирани от видни архитекти къщи.

Пред дома й бяха спрели половин дузина полицейски коли. Ранобуден любител на ролерите, изглеждащ твърде стар, плешив и дебел, а и прекалено богат, за да се занимава с такива дреболии като ролери, мина по алеята за пешеходци, зяпайки към групата полицаи. Лукас намери празно място до един пожарен кран, паркира и кимна на ченгето, вперило намръщен поглед в него.

— Чудесна сутрин — каза той.

— К’во й е чудесното? — изръмжа ченгето.

— Ако ще ми съставяш акт…

— Няма да ти съставям акт.

Лукас се качи по стълбите. На площадката пред входа го чакаше отпуснато ченге от отдел „Убийства“ с наднормено тегло, в бейзболно яке и бяла риза с вратовръзка. Лицето му бе уморено, но човекът се усмихна облекчено, като видя Дейвънпорт.

— Човече, радвам се, че дойде.

— Какво е станало? — попита Лукас.

Вътре в коридора имаше още двама полицаи, които просто стояха и ги гледаха.

— Няма да повярваш.

Дебелото ченге се казваше Суонсън.

— Алией Мейзън е убита — отвърна Лукас. — Вярвам го. Къде е трупът?

— По-лошо стана — каза Суонсън. — Опитахме се да ти се обадим пак, но ти вече беше излязъл.

Лукас бе понечил да тръгне навътре, но се спря.

— Какво има?

— Кога ще започнеш да си включваш мобилния телефон? — Суонсън май нещо бавеше топката.

— Ако си го включа, ще започнат да ми се обаждат — търпеливо възрази Дейвънпорт. — Казвай сега какво има?

— Тъкмо претърсвахме къщата, ровехме в гардеробите, оглеждахме стаите, с една дума, рутинна проверка. Знаеш как е.

И двамата прекрасно го знаеха. Лукас бе присъствал на повече местопрестъпления, отколкото можеше да запомни, а Суонсън — на още повече.

— Знам. И?

— Намерихме още един труп — каза Суонсън. — Натъпкан в един гардероб. Пак на жена.

Лукас дълго го гледа, после поклати глава:

— Много, много лошо.

— Аха. И аз така си помислих.

Колкото и да беше лошо, все пак бе нещо ново. И двамата бяха виждали серийни убийства, но не и такова, при което ченгетата вече са се успокоили, пратили са някого за кафе и сандвичи, почнали са рутинната проверка и изведнъж от някой от гардеробите се изсипва още един труп.

— Защо сте го намерили толкова късно? — попита го Лукас.

— Беше в гардероб, а вратата беше заключена. И никой не се е сетил да го отключи по-рано.

— Божичко, дано вестниците не го надушат! — възкликна Дейвънпорт. — Или май ще е по-добре ние да им го кажем. Така, както искаме.

— Тази жена, дето живее в къщата, Хансън… тя беше тука, като намерихме втория труп, и ще се разприказва. Медиите са животът й. Знаеш ли какво ми каза, когато й съобщих?

Лукас поклати глава.

— Каза, че единствената й черна рокля била твърде къса за случая. Има предвид убийствата. Приема ги като своего рода реклама и вече си мисли как ще изглежда пред камерите.

— Хубаво.

Ставаха такива работи.

— Има и още нещо. — Суонсън погледна към униформените ченгета. Лукас схвана намека, двамата се обърнаха гърбом към тях и Суонсън сниши глас: — Хансън разправя, че тук се мотаел някакъв странен тип. Горе-долу съвпада с времето, когато Мейзън изчезнала. Според Хансън, той го е направил. Тя не го познавала, но той си говорел с всички. Казва, че приличал на скитник. Много слаб, с жълти зъби и с тениска с надпис „Тук съм“ и стрелка надолу, сочеща към оная му работа. И бил облечен в някакво спортно сако с цвят на кучешко лайно.

Лукас дълго гледа колегата си втренчено, после отрони:

— Хм.

— И аз така си помислих — бодро откликна Суонсън. — Искаш ли да му се обадиш?

— Да, ще му се обадя. Нека първо да огледам обстановката.

 

 

Домът на Хансън бе елегантен, но лишен от уют. Лукас си спомни за друг случай, само преди няколко месеца, когато влезе в един апартамент и се сблъска с тази стилна безупречност. Като картинка от списание „Наш дом“ — прекрасна подредба, но без човешко присъствие. Блестящи от белота стени със съвременни графики, изобразяващи нещо подобно на гаечни ключове и чукове; после, веднага зад ъгъла, преплитащ се с тях английски селски пейзаж — картини с крави, нарисувани по такъв начин, че да се впишат с графиките. Нечие чувство за хумор, чийто ефект се разваляше от фоновата миризма на алкохол и тютюн — миризма, каквато има във всеки добре поддържан мотел.

Къщата сякаш бе разделена на две части — едната бе за гости, а другата представляваше стандартната поредица от спални в задния край на къщата. В дългия централен коридор стояха две цивилни ченгета, вперили погледи в главата на сивокосия съдебномедицински експерт, клекнал до един труп на пода. Мъртвата жена бе просната по корем и бе облечена с червеникавокафява рокля. Експертът тъкмо попиваше със специална салфетка нещо около устата й.

— Името й е Санди Лансинг — обясни Суонсън, докато двамата се приближаваха. — Работи в управата на хотел „Браун“.

„Браун“ бе скъп хотел, където самоуверени млади русокоси жени в перленосиви костюми развеждаха гостите по апартаментите им, докато пиколата в червено-черни униформи мъкнеха багажа им и си държаха устите затворени.

Лукас клекна до тялото и коляното му изпука.

— Разбра ли как е станало? — попита той съдебномедицинския експерт.

Мъжът бе по-възрастен от него, приблизително на възрастта на Суонсън и с горе-долу същите тъжни очи на уморена хрътка. В джоба на ризата му имаше пакет марлборо, а черната медицинска чанта бе отворена зад него на пода.

— Мисля, че черепът й е спукан — отвърна той. — Това е единствената травма, която виждам засега, но вероятно е била достатъчна. Има малка вдлъбнатина с формата на V. Може да е била ударена с нещо ръбесто и твърдо, с дъска например. Може би дори с края на бастун. Но не с тръба или с нещо обло.

— Бастун? Имал ли е някой бастун? — попита Лукас, вдигайки поглед към колегата си.

Суонсън сви рамене.

— Но може да е станало в касата на вратата или в нещо от този род — продължи експертът. — Ето, виж…

Повдигна главата на жената много внимателно, сякаш самият той имаше дъщеря, и я обърна. В задната част на главата, близо до темето, наистина се виждаше малка вдлъбнатина. Имаше и размазана кръв, но тъкмо толкова, колкото да покаже посоката на вдлъбнатината.

— Според нас тя случайно е видяла убийството и убиецът я е нападнал — каза Суонсън. — Ударил я е с каквото е имал подръка. Може да е треснал главата й в стената.

— Тогава защо я е набутал в гардероба? — възрази Лукас, но в това време експертът ги прекъсна:

— Я вижте тук.

— Какво?

Той се бе навел плътно над трупа и разглеждаше нещо на скалпа, после се пресегна назад, без да се обръща, бръкна в чантата и почти веднага извади лупа.

— Според мен това в косата й е… ъъъ… люспа от боя… — Вдигна глава към Суонсън. — Нареди никой да не пипа касите и дограмата. И изобщо нищо, в което може да си е треснала главата. Няма начин да не е останала следа, а сигурно ще има и един-два косъма.

Това би могло да хвърли съвсем нова светлина върху случая; убийството можеше да се окаже непредумишлено, а нищо чудно да излезе и нещастен случай.

— Добре — отвърна Суонсън и огледа коридора в двете посоки.

Касите бяха като че ли десетки.

Лукас се върна към предишната си мисъл:

— Какво те кара да смяташ, че първо не е убил тази, а след това…

— Понеже Мейзън е била удушена и не е имала никакво бельо. Освен това състоянието на влагалището й предполага, че малко по-рано е правила секс — отвърна Суонсън. — Ако първо е убил Лансинг, според нас е малко вероятно след това да се спре, да изчука Мейзън и накрая да я удуши.

— Добре.

Звучеше логично.

— На китката й има нещо написано с химикалка, но е много размазано, затова сигурно не е било писано по време на убийството — обади се съдебномедицинският експерт.

Той обърна китката й и Лукас се наведе над синьото петно.

— Прилича на… Ела? Фела? Дела?

— Едва ли е Фела — каза Суонсън. — Защо ще седне да пише „Фела“ на китката си?

— Може да е име — предположи експертът.

— Странно име — отбеляза Суонсън.

— Опитай да разбереш какво е — рече Лукас. — Прати някоя и друга снимка в „Убийства“.

— Добре.

Дейвънпорт се изправи.

— Дай да видим другия труп.

Вратата към гостната спалня беше само на три метра по-нататък. Лукас прекрачи трупа на Лансинг и Суонсън го последва. Когато влязоха, двама специалисти от оперативната група тъкмо излизаха.

— Видео — каза единият от тях.

— Срамота — добави другият.

Вътре фотографът освети интериора и започна да снима, докато един от групата играеше осветител и местеше прожекторите. От тялото на Алией Лукас виждаше само един бос крак, стърчащ иззад леглото — трупът се намираше между леглото и стената.

Той изчака оператора да си свърши работата, после надникна над ръба на леглото. Мейзън лежеше по гръб — едната й ръка беше над главата й, а другата бе заклещена под гърба й. Зелената й рокля бе вдигната до кръста, откривайки тялото й от пъпа надолу. Бедрата й бяха извити към стената, краката й бяха кръстосани в глезените, но кракът, който трябваше да е отдолу, беше отгоре.

— Сякаш е била захвърлена тук — забеляза Лукас.

Едно от ченгетата кимна:

— И ние мислим така. Опитал се е да я скрие.

— Но не се е старал кой знае колко. Краката й се виждат.

— Да, но ако само надникнеш от вратата, може и да не ги видиш.

— Кой я е намерил? — попита Лукас.

— Една от гостенките на партито. — Ченгето прелисти бележника си. — Жена на име Роуина Купър. Знаела, че Мейзън е тук, и мислела, че сигурно спи и затова не излиза. После отишла да види дали не е будна. Вика, че отворила вратата, но не видяла нищо и светнала лампите. Тъкмо се канела да се връща, когато забелязала на пода бикините. Приближила се да ги вдигне и тогава видяла краката. Започнала да пищи.

— Къде е тази Купър сега?

Ченгето кимна към другия край на къщата:

— В библиотеката. Викнахме Слоун да дойде да поговори с нея.

— Добре.

Слоун беше спец по разпитите — най-добрият в отдела. Лукас огледа стаята за последен път. Покривката на леглото съответстваше на цвета на дограмата и килима.

— Прозорците затворени ли са били?

— В тази стая да — отвърна едно от ченгетата. — В коридора обаче имаше един отворен.

— Покажи ми.

— Първо виж това — каза ченгето, наведе се и посочи с пръст сгъвката на левия лакът на Алией.

Лукас разбра какво е още преди да види лекия оток. Боцкала се е. Въздъхна, кимна на полицая, каза: „Суонсън“ — и отново излезе в коридора. Колегата му го последва.

— Слушай сега, знаеш какво ще стане, затова не искам да пропускам нито една подробност — започна Лукас. — Всичко искам всичко да се събере, класифицира, номерира. Ако трябва, да се обере с прахосмукачка. Искам да се вземат всички възможни проби и от двете жени. Искам всеки от гостите на партито да се разпита поотделно. Направете подробен списък и гледайте да не изпуснете нито едно име.

— Дадено.

— Кой ще те замести, като свърши смяната ти?

— Май… Томпсън.

— Инструктирай го. Направи всичко. Парите, дето ги даваме за оборудване, ще ги вкараме в употреба до последния цент. — Погледна към стаята, откъдето току-що бе излязъл. — Огледахте ли ноктите й?

— Да. Чисти са. Ще вземем проба от вагината за сперма.

— И кръв, трябва ни кръв. Трябва веднага да разбера с какви боклуци се е дупчила.

— Хероин.

— Да, сигурно, обаче искам да знам.

— Ще се обадиш ли на Дел?

— След минутка.

— Телефон има в кабинета — продължи Суонсън. — Обадих се да не звънят отвън на него.

— Покажи ми сега отворения прозорец… Това място не ми изглежда такова, дето да забравят прозорците отворени.

— Хансън твърди, че никога не ги забравят — каза Суонсън. — Обаче преди две седмици накарала да ги измият и тогава всички били отворени. Можели да се отварят така, че да миеш и двете им страни отвътре.

— Не ги разбирам тия работи.

— Е, искам да кажа, че прозорецът може да е бил отворен тогава. Хансън казва, че не ги е проверявала. Предположила, че всички са затворени.

Въпросният прозорец бе в друга спалня за гости — една врата по-нататък по коридора. Тази стая беше с друга аранжировка на покривките, дограмата на прозорците и мокета. Лукас погледна навън. Нищо особено — зелена ливада и храсти.

— А да намерихте следи под прозореца? Следа с името на рядко срещана фирма, отпечатано в калта?

— Каква ти кал? Не е валяло от две седмици.

— Шегувам се — промърмори Лукас.

— Аз пък не — сериозно отвърна Суонсън. — Излязох навън и проверих. Тревата дори не е смачкана.

— Добре, добре… Къде е тоя телефон?

Кабинетът на Хансън представляваше малко, специално проектирано за целта помещение с рафтове от черешово дърво за телефонни указатели, справочници и компактна стереоуредба в единия край. Бюрото — също от черешово дърво — имаше четири чекмеджета. По две от всяка страна. Вдясно върху бюрото бе сложен дървен моливник, а вляво бе телефонът. На издърпания навън подвижен плот лежеше лаптоп „Дел“ — кабелите му не се виждаха изобщо, само един от тях се подаваше отстрани, за да влезе в лазерния принтер, сложен на малко шкафче с две чекмеджета до бюрото.

— Хансън още ли е в хола? — попита Лукас колегата си.

— Аха.

— Иди тогава да поговориш с нея. Разсей я… Задавай й въпроси, почни да попълваш формуляра за свидетелски показания.

— Нямаш проблеми.

Суонсън погледна лаптопа, кимна и тръгна към хола.

 

 

Като остана сам, Лукас затвори вратата на кабинета и включи компютъра. След няколко секунди екранът се зареди и той избра файла с адресника. Адресникът обаче беше празен. Тогава той провери електронната поща на Хансън — всички получени и изпратени съобщения — и установи, че имейл кореспонденцията й е доста малка.

Вдигна телефона, набра номера на Дел по памет и докато звънеше, набра в прозорчето на търсачката „Алией“.

Още тракаше по клавишите, когато жената на Дел отговори. Всъщност отговорът й приличаше повече на стон, отколкото на членоразделна дума:

— Ало?

— Черил, Лукас се обажда. Дел вкъщи ли си е?

— Той спи, Лукас. Цяла нощ се опитва да се свърже с теб, но не можа да те намери. — Звучеше кисело. — Колко е часът?

— Извинявай. Събуди го, трябва да говоря с него.

— Минутка…

Няколко секунди се чуваше приглушено мърморене, след което Дел взе слушалката.

— Разбра ли?

— Да, преди малко. Какво си правил тук?

След кратка пауза Дел попита:

— Какво? — Май още не се бе събудил напълно. После: — Къде е това тук?

— У Салънс Хансън. Снощи си бил на партито, нали? — попита го Лукас.

— Да, ами ти какво правиш там?

— Случаят „Мейзън“.

— Какво?

Лукас сведе поглед към телефона, огледа го с подозрение и рече:

— Не знаеш ли?

— Да, обаждах се — каза Дел. — Счупих телефоните да те издирвам. Накарах даже съседа ти на езерото да отиде да те потърси в бунгалото, но вече бе тръгнал.

— Търсил си ме да ми кажеш, че някой е удушил Алией Мейзън?

Този път тишината от другия край се проточи повече. Накрая:

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Някой е удушил Алией Мейзън и е захвърлил тялото зад леглото в една от спалните за гости — изтърси Лукас. — Има още една убита жена. Тя пък е била набутана в един гардероб. Хансън казва, че някакъв уличник го направил. Вика, че бил облечен с тениска с надпис „Тук съм“.

След нова кратка пауза Дел каза:

— Не се шегуваш?

— Не се шегувам.

— Исусе Христе! — Беше се събудил напълно. — Исусе Христе!

Зад гърба му се чу гласът на Черил:

— Какво е станало?

— Аз бях, грешка няма — рече Дел. — Стоях докъм един часа. След полунощ Мейзън повече не се появи.

— А ти какво правеше?

— Дрога, човече. През това проклето място минава цял океан от тия лайна.

— На ръката си Мейзън имаше съвсем пресни убождания.

— Да, всички те вземаха по малко от нещо — каза Дел. — Опитвах се да разбера откъде идва.

— И разбра ли?

— Не.

— Я по-добре ела тук. Трябва веднага да разговарям с Хансън.

— Идвам.

 

 

След като Дел затвори, Лукас щракна върху бутона „Търси“. Компютърът помисли малко и след това изкара към петнайсет-двайсет съобщения. Той ги прегледа бързо — повечето от тях започваха с „Чу ли…“ или „Видя ли…“. Две като че ли имаха отношение към въпроса: преди три месеца — според датата, посочена от компютъра — изпратилата съобщението до Хансън, някоя си Марта Картър, била видяла Алией на някакво парти и тя била друсана с к., тоест кокаин.

Лукас се върна на папката „Изпратено“ и я прегледа цялата, докато накрая намери името на Картър и датата. Хансън бе отговорила на коментара за кокаина с поправката, че една приятелка й казала, че Алией била минала на хероин.

Разпечата и двете писма, после отново се върна на папката „Получено“ в прозорчето до „Търси“ и натрака „Мейзън“. Компютърът му показа писмата, които вече бе разпечатал. Опита с „Алий“, но намери само едно писмо, в което ставаше въпрос за някаква рокля.

След това бързо натрака „Санди Лансинг“ и откри единствено писмо, в което за Лансинг се споменаваше мимоходом. Опита „Санди“ и „Лансинг“ поотделно, но пак намери само едно писмо. Върна се обратно на „Изпратено“ и повтори същото. Компютърът му изкара девет препратки към Алией и нито една към Лансинг. В едно от писмата си Хансън доверяваше на жена на име Ардис — фамилно име нямаше — че Алией определено си имала нещо с някой си на име Джаил и че един друг, някой си Амнон, умирал от ревност.

Според мен Амнон би убил Джаил, ако Алией му каже каквото трябва…

Лукас разпечата и това писмо, отбелязвайки на него електронния адрес.

 

 

Салънс Хансън седеше на дивана в хола, облечена в черна рокля и сложила чинно черна шапка до себе си, когато Лукас влезе с небрежна походка. Суонсън, седнал в кресло срещу нея, се изправи и каза:

— Госпожице Хансън, това е заместник-началник Дейвънпорт.

Хансън се извърна към него и протегна ръка, без да става. Беше хубава руса жена към четирийсетте, със стегнати, волеви устни и упорити сини очи. Долните клепачи бяха очертани с черен молив, а горните — съвсем леко докоснати със сив. От комбинацията човек добиваше впечатление, че вижда пред себе си уморен, увяхващ мак.

— Кога тръгваме към града?

— Моля? — не разбра Лукас.

— Да дам показания.

— О, да. Детектив Суонсън ще го уреди. Всъщност вероятно може да се уреди да ги дадете тук… Но аз исках да поговоря с вас за друго.

— Намерихте ли онзи скитник? — прекъсна го тя безцеремонно. — Аз ви го посочих.

— Точно за него исках да поговорим.

Веждите й отскочиха нагоре.

— Вие сте го намерили? Никой не ме е уведомил. Защо никой не ме е уведомил?

Суонсън се обади неуверено:

— Ъъъ, вие сте по-скоро… свидетел или страничен човек, госпожице Хансън. Не сте включена в следствието.

— Според мен не е така — рязко отвърна тя.

— Обаче е точно така — каза Лукас.

— Бих могла да поговоря с кмета и той ще ви увери, че не сте прави — рече тя. — Кметът ми е приятел.

— Той е и мой приятел — продължи Лукас. — Именно той ме назначи на тази работа. И ще ви каже точно същото, което чувате от нас. Вие не сте включена в следствието. Вие самата сте под следствие.

— Какво?

— Във вашата къща са извършени две убийства, госпожице Хансън. Били сте тук, когато са били извършени. Ние нямаме никаква представа за отношението ви към убитите жени. — Той й се усмихна, смекчавайки малко сухите факти. — Нито един политик, и кметът в това число, не би защитил човек, който по-късно може да се окаже обвинен в убийството на Алией Мейзън. Убеден съм, че го разбирате.

Тя изпусна едно „О!“, завъртя глава на една страна, после на друга, поразмърда се на дивана, после лицето й изведнъж просветна.

— Е, не е чак толкова лошо… да си заподозрян. Но не съм го направила аз. Нито едното, нито другото. Тоя скитник… той в затвора ли, тук ли ще го карате или какво?

Лукас се почувства неловко да я гледа от горе на долу, затова направи крачка встрани, седна в кожено кресло и допря връхчетата на пръстите си, оформяйки нещо като покрив пред лицето си.

— Името на този скитник е Дел Капслок — каза той. — Той е таен агент. Един от нашите най-добри тайни агенти.

— Ооо — проточи тя, местейки поглед от Лукас към Суонсън и обратно. — Това може да ви създаде някои проблеми. — После изведнъж се намръщи. — А какво всъщност е правил в къщата ми?

— Това е другото нещо, за което исках да поговорим — кимна Лукас. — Дел работи по… наркотиците. Мейзън е употребявала хероин. На ръката си имаше следи от инжекции.

— Не. — Жената изигра пълна изненада, нещо, в което сигурно бе добра, помисли си Лукас. Едната й ръка, като на истинска актриса, литна към устните й. — Употребявала е наркотици?

В стаята влезе ченге и докладва:

— Телевизията е тук.

Лукас кимна и каза:

— Добре, не ги пускай. — После отново към Салънс: — Госпожице Хансън, всички на партито ви са употребявали наркотици.

— Аз не съм — отвърна тя и лицето й помръкна. — Това, което чувам, е направо невероятно.

— Госпожице Хансън, въпросният полицай е специалист по наркотиците — обясни търпеливо Лукас. — Според него, през вашата къща минава цял океан от дрога. А той знае какво говори. Работата е там, че ако оттук се върти такова голямо количество дрога, вие няма начин да не знаете.

— Това са тъпотии — каза тя. Вече започваше да се гневи и в гласа й прозвуча и нотка страх. — Нямам представа за какво става дума. Може би няма да е зле адвокатът ми също да го чуе.

Лукас не искаше да споменава за имейлите, преди да вземат компютъра с разрешение. Той вдигна ръце успокоително.

— Разбира се, извикайте вашия адвокат и ще говорим. Работата обаче е там, че ще навредим много на следствието, ако само сричка от този разговор се разчуе. Ако от телевизията или пресата ви интервюират и вие им кажете за тайния ни агент, присъствал на вашето парти… ще се наложи да дадем обяснение с каква цел е бил тук.

— Вие ме изнудвате — студено изрече тя.

„Бързо схваща“, помисли си Лукас.

— О, не, не! Вие можете да казвате всичко, което си поискате, на когото си поискате. Вашият адвокат ще го потвърди. Първата поправка ви дава това право и Полицейското управление на Минеаполис изцяло я подкрепя. — Той хвърли кос поглед към Суонсън. — Нали?

— Абсолютно — смирено отвърна Суонсън. — Затова едно време служих в морската пехота.

Дейвънпорт продължи:

— Предлагам ви да… схванете последиците, преди да предприемете действия, които могат адски да ви навредят. Разбирате ме, надявам се?

— Искате да мълча — каза тя.

— За нашия човек. Той е таен агент. Ако лицето му стане публично достояние, той ще изгуби ефективността си, а може би дори живота си.

— Ами ако той го е направил? — попита Хансън. — Ченгетата вършат такива неща от време на време. Корумпираните особено. Чела съм.

— Този не ги прави — каза Лукас. — Освен това със случая ще се занимае нашият Вътрешен отдел. Ще проследят действията му от снощи минута по минута. И когато свършат, ще знаем какво е правил.

— Ами тогава… мисля, че може да не го спомена в показанията си — рече тя. — Пред пресата.

— Отлично — заключи Лукас. — Още един въпрос. Ще ви го зададат при официалните ви показания, но все пак съм любопитен да узная. Алией е много известна. Може би най-известната личност на партито ви?

Хансън подбели очи към тавана и отново заклати тава ту на една, ту на друга страна, претегляйки сякаш възможностите, и накрая даде отговора:

— Може би. В този свят. Защото бяха дошли и някои много известни финансисти, но те са от друг свят.

— След като е била толкова известна, как е могла да се скрие в някоя стая и никой да не попита за нея, да не полюбопитства какво й се е случило? — запита Лукас.

— Ами… това вече го споменах пред полицай Суонсън… много й се спеше и й се прииска да подремне. Затова я настанихме и отклонявахме хората, които питаха за нея. Графикът й беше много натоварен, рано сутринта снимки и тъй нататък. Беше скапана.

— Значи никой не я е наглеждал.

— О, не знам. Навярно някой от приятелите й. — Очите й се отклониха от Лукас. „Може и да не лъже — помисли си той, — но явно нещо го усуква.“ — Може някой от приятелите й да е ходил да я види. Гледахме просто да не пускаме нататък обикновени зяпачи.

— Нека ви кажа нещо — рече Лукас. — Не мога да позная дали лъжете, но ако лъжете, вършите престъпление. — Извърна се към Суонсън: — Прочете ли й правата?

— Още не.

— Прочети й ги тогава. — Отново се обърна към Хансън: — Ако искате, можете да не ни казвате нищо или пък можете да извикате адвоката си, но ако решите да ни кажете нещо, гледайте да е истината. Може много да се ядосаме, ако някой се опита да възпрепятства работата ни по разследване на двойно убийство.

Някъде откъм коридора долетя мъжки глас:

— Ехо!

Лукас го позна.

— Слоун, насам.

Секунда след това на вратата се появи Слоун — бръснат, свеж, готов за работа, в безупречен кафяв костюм, бяла риза и вратовръзка на сини и златни ивици.

— Лукас…

— Това е госпожица Хансън, собственичка на къщата — каза Лукас. — Трябва да вземем показанията й, както и на още една дама, която е намерила трупа на Мейзън.

— Мога да взема показанията на госпожица Хансън веднага — каза Слоун. Вдигна малко касетофонче пред себе си и погледна въпросително към жената: — Сега, ако има някое по-удобно и спокойно място…

Тя махна с ръка — с една дума, все едно ми е — и се обърна към Лукас:

— Преди да си тръгнете, нека изясним едно нещо. Вие не ми казахте, че не мога да говоря с медиите, казахте ми просто, че…

— Че трябва да внимавате какво говорите. Много да внимавате. Абсолютно нищо против нямам да ви видя по телевизията, всъщност дори очаквам да ви видя. Почти няма начин да се избегне това, но в следствието има някои аспекти, които предпочитаме да не се разчуват.

— Като например този таен агент.

— Кой? — попита Слоун, гледайки към Лукас.

— Снощи и Дел е бил тук — отвърна Лукас.

— Аха. Търсил е дрога.

Хансън премести поглед от единия на другия, позадържа го малко, после отново го върна върху Слоун и поклати глава:

— Нямаше никаква дрога.

 

 

Суонсън и Лукас бързо въведоха Слоун в ситуацията. Докато говореха, Хансън по едно време се изправи и каза:

— След малко ще се върна. Трябва да се изпишкам.

— Ще се видим в кухнята — кимна Слоун.

— У кого е списъкът със снощните гости на партито? — обърна се Лукас към Суонсън.

Следователят измъкна бележник от джоба си.

— По-голямата част е тук.

— Имаш ли някой на име Амнон? Или Джаил?

— Да, срещнах ги някъде — промърмори Суонсън, прелиствайки бележника. — Брат и сестра са… Ето ги. Амнон Плейн и Джаил Корбо. Защо?

— Носи се слух, че Алией ритнала Амнон и тръгнала с Джаил, а този Амнон побеснял. Трябва да ги заведем в града. — Насочи поглед към Слоун. — Защо не го уредиш? Обади ми се, като ги извикаш. Искам да присъствам.

— Добре.

— И двете имена са библейски — каза Суонсън. — И Амнон, и Джаил^[3].

— Така ли? И каква роля играят в Библията?

— Да пукна, ако знам — отвърна Суонсън. — Запомнил съм ги от неделното училище.

— Да ги заведем в управлението — рече Лукас. — Там ще ги питаме.

 

 

Лукас потърси Роуина Купър — жената, намерила трупа на Алией. Беше слабичка навъсена жена с тъмна коса и червени кръгове около очите и бе седнала с червендалеста полицайка на име Дороти Шоу.

— Просто исках да й кажа „здрасти“ — обясни Купър. — Когато миналия път мина през града, двете ходихме на кино. Просто исках да видя как я кара.

— Не можахте ли да се видите по-рано? — попита я Лукас.

— Не, не успях да се добера дотук преди полунощ. А когато дойдох, тя вече беше отишла да подремне.

Тя наистина не знаеше нищо повече — висяла над два часа, и то най-вече защото искала да се види с Алией, макар и само за минутка.

— Имахме някои общи възгледи върху съвременната мода и относно това накъде е тръгнала…

Изглеждаше истински разтърсена от убийството, не преиграваше като Хансън. Лукас се опита да я успокои — без особен успех наистина — и накрая я остави на грижите на Шоу.

— Дел чака отпред — каза Суонсън, когато Дейвънпорт влезе в хола.

Дел си бе дал труда да се пооблече — беше с чисти дънки, с маратонки без дупки и със сива фланела с навити до лактите ръкави. Ухаеше съвсем леко на мускусен дезодорант, а дългата му коса бе още влажна.

— Ще трябва да се видиш с ония от Вътрешен отдел — каза Лукас. — Няма как, нужно е. Просто за да спазим процедурата.

Дел кимна:

— Няма проблем. Разбрах за това парти вчера следобед и казах на Лейн къде отивам. Така че няма нищо страшно.

— Добре.

Лейн беше другият член от двучленната група на Лукас за „Стратегически проучвания и планиране“.

— Обаче още не съм ти казал защо счупих телефоните да те търся — рече Дел. — Някой каза ли ти за Трик? Някой да ти е звънял от управлението?

— Не. Какъв трик?

— Трик Бентоан — натърти Дел. — Снощи и той беше на партито. Току-що се бил върнал от Панама.

Лукас дълго го гледа и накрая на устните му заигра лека усмивка.

— Ти май ме бъзикаш нещо.

— Честна дума, не — възбудено отвърна Дел, с окръглени от усилието да го убеди очи. — Лично говорих с него. Намери го за адски смешно. Той изобщо няма навика да се смее, а снощи едва не почна да се търкаля по пода.

— А стига бе! — беше само коментарът на Лукас.

Миг след това той вече се тресеше от смях и след малко Дел го последва. Един униформен полицай подаде гробовната си физиономия иззад ъгъла, но видя кой се смее и се отдръпна.

— Малко трудничко ще бъде за обяснение — каза Лукас най-накрая.

Над четири месеца двата отдела — „Наркотици“ и „Убийства“, в сътрудничество с хората на областния прокурор — полагаха всички усилия да съберат доказателства срещу Рашид ал Бала и да го изправят пред съда за убийство. Ал Бала бе убил Трик Бентоан и бе захвърлил трупа му в парка „Карлос Ейвъри“ — традиционното място за изхвърляне на трупове в Двата града, по думите на щатските власти. Делото представляваше разноцветна мозайка от събрани откъде ли не улики: семена от някакъв плевел на задната седалка на кадилака, определен от вещото лице от университета на Минесота като растящ само в парка „Карлос Ейвъри“; следи от кръв в багажника на колата, чиято кръвна група съвпадала с тази на Бентоан; цяла серия заплахи за смъртна разправа на Ал Бала с Бентоан; липсата на алиби…

Ал Бала вече лежеше в затвора малко повече от месец, очаквайки доживотна присъда за предумишлено убийство.

— Ами кръвта в колата? — попита Лукас.

— Трик не е чувал за никаква кръв — отвърна Дел. — Вика, че в Панама се заформила някаква здрава игра, не можел да я изпусне, затова се качил на самолета и заминал. Изобщо не е чувал за процеса.

Дейвънпорт се почеса по главата.

— Ега ти историята! Ще се обадя на областния прокурор. Хич няма да му хареса. Доста точки набра с тоя процес.

— А знаеш ли кое е най-лошото? Че тоя задник Ал Бала моментално излиза на свобода.

— Какво мисли Трик за това?

— Вика: „Оставете го вътре бе. Знаете, че все някого е утрепал“.

— Е, тук вече е прав — кимна Лукас.

 

 

Малко по-нататък по улицата телевизионните екипи запалиха осветлението и Дейвънпорт се надигна на пръсти да погледне. Сили Хансън вече даваше първото си интервю на фона на обширния двор, позирайки в черната си рокля. След секунда лампите изгаснаха и няколко оператори се изтеглиха по-назад, понесли преносимите осветителни тела. За броени минути щяха да си направят подвижно студио.

— По дяволите! — промърмори Лукас.

— Голям цирк — кимна Дел.

— И още как… Хансън ми каза, че не знае нищо за никакви наркотици.

— А ти какво очакваш? — изненада се Дел. — Единствените, които не си бутаха нищо в носа или в ръката, бяха твърде пияни, за да могат да го направят.

— Познаваше ли някои от гостите?

— Само по физиономия. Никой от тях не ме познаваше, разбира се.

Суонсън промуши глава през входната врата и се огледа за Лукас.

— Роузмари се обади — съобщи. — В шест и половина да си в нейния кабинет на заседание.

— Добре. — Лукас отново се обърна към Дел: — Първата ти работа е да минеш през Вътрешен отдел. Като свършиш, свържи се с приятелчетата си и хвани всеки дилър, който може да е продавал на Мейзън или обкръжението й. Разбери откъде е намерила лайната, дето си ги е била снощи в ръката. Тук ли ги е купила, или си ги е донесла?

Дел кимна:

— Добре.

— Истинският проблем за нас е, че ако медиите разберат, че снощи си бил на партито, ще ти скъсат задника — продължи Лукас. — Ха сме ти видели физиономията по вечерните новини, ха си тръгнал да си търсиш нова работа. Примерно да раздаваш фишове за неправилно престрояване.

— Не, не, не! — възрази енергично Дел. — Няма да се показвам. И изобщо ще гледам да съм по-далеч от телевизията.

— Ще гледам и аз да направя каквото мога, но ако изтече информация, ще спрат да ни обръщат внимание само ако стане някоя голяма самолетна катастрофа. А ти знаеш как проклетият ни отдел тече отвсякъде.

— И пак няма да спрат — мрачно каза Дел, загледан към светлините. — Защото не друг, а Алией е мъртва. Красива, богата, известна и… удушена. Това за CNN е мечта на мечтите. Ще побъркат всеки, който е имал работа с нея. Чуят ли нещо за мен… По дяволите! Трябва да го намерим тоя тип. — Той кимна към къщата, имайки предвид убиеца. — И то бързо!

4.

Роузмари Роу беше отслабнала петнайсетина килограма с новата си диета само на протеинова основа и сега мислеше за пластична операция на лицето.

— Само две дръпвания от двете страни — говореше тя на Лукас.

Роузмари беше началник на полицията. Тя докосна с пръсти бузите си точно под скулите и дръпна кожата назад, докато не задърпа и устните. В същия момент в кабинета влезе кметът, погледна я и попита:

— Какво?

Тя пусна кожата и лицето й прие обичайната си форма.

— Пластична операция — отвърна Лукас и се прозина; обичаше да се заседява до късно, но не и да става рано.

— Аз пък мисля как да се сдобия с още малко коса — каза кметът. Оплешивяваше, но все още имаше тук-там коса по главата си. — Мислите ли, че някой ще забележи разликата?

— Новата коса прилича на храстчета, разхвърляни както им дойде по тревясал хълм — рече Роузмари. — Трябва, като вървиш по стълби, да си пръв. Никой да не те вижда отгоре.

— Ааа, такива са старите методи — възрази кметът. — Аз ти говоря за микроимпланти. Казват, че изглеждали съвсем естествено.

Известно време двамата говориха за пластична хирургия и микроимпланти — застаряващи политици, занимаващи се с онова, което им се удаваше най-добре — празните приказки — докато Лукас отново се прозя. Кметът спря на половин дума и попита:

— Как е мъртвата?

— Съвсем мъртва — отвърна детективът, изправяйки гръб на стола. — Удушена. Може би и изнасилена. Роузмари каза ли ти за другата жена?

Кметът сепнато вдигна глава и погледна към Лукас като стреснат елен — доколкото един нисък, широкоплещест и оплешивяващ бивш адвокат можеше да прилича на стреснат елен.

— Друга жена ли?

Той се извърна към Роузмари, която само сви рамене и каза:

— Грешката не е моя. Открили са още един труп, натикан в гардероб. Самата аз току-що разбрах.

— Още един фотомодел? — Той се наклони към Лукас.

— Не — отвърна Дейвънпорт и описа на кмета накратко ситуацията с двойното убийство. — Твоята приятелка Салънс Хансън вика, че ако я притискаме много, щяла да ти се обади.

— Майната й! — отсече кметът. — Разпъни я на кръст, ако искаш.

— Така ли? — Веждите на Роузмари отскочиха нагоре.

— Тя ми даде двеста долара — каза кметът. — За толкова пари получава цветен автограф. Да не съм луд да се намесвам при убийство! — Отново насочи поглед към следователя: — Има ли нещо, за което да се хванем?

— Може би, но не знам какво е — отвърна Лукас. — Още обработваме данните от местопрестъплението. Мейзън си е инжектирала някакъв наркотик в ръката, вероятно хероин. На другата жена носът й бе червен като морков, та сигурно и тя е смъркала доста кока.

— От Търговската камара направо ще примрат от удоволствие… Кока и хероин — забеляза кметът. — Какво ще разправяме на кинаджиите?

Кинаджиите бяха хората от телевизията.

— Ще им кажем, че това вероятно е убийство, свързано с наркотици.

Кметът се намръщи.

— „Убийство, свързано с наркотици“ звучи лошо.

— Всичко звучи лошо — натърти Лукас. — Но като кажеш, че става дума за дрога, работата изглежда ясна и проста. А на нас точно това ни трябва. Нещо просто. Скучно. Разбираемо. Никаква екзотика. Никакви оргии, извратен секс, никакви огромни суми пари или ревниви любовници, с една дума, нищо скандално. Само някакъв си лош, извършил нещо лошо. Освен това кинаджиите ще повярват за хероина. В света на модата има толкова много хероин, че могат да ни удавят, ако рекат. И всички фотомодели имат такъв вид, сякаш са в някакъв друг свят. Никой няма да се изненада.

— Не искам да го предъвкват, не искам всеки представител от филмовата индустрия да се занимава с този случай като с някаква идея фикс.

— Точно това казвам и аз — наведе се напред Лукас. — Не искаме никакви мистерии или екзотика. „Убийство, свързано с наркотици“ се лепва без грешка.

— Кажи му за прозореца — обади се Роузмари.

— Какъв прозорец?

— В една от спалните, недалеч от стаята на убийството — тази, в която бе намерен трупът на Мейзън, ако наистина е била стаята на убийството, а тя вероятно е — имаше незалостен прозорец. Някой може да се е измъкнал оттам. Или по-точно, да се е вмъкнал. Обирджия може би.

— Макар че е било пълно с народ? Там всичко е светело.

— Светлините като че ли привличат обирджиите — каза Лукас. — Печелят репутация, ако оберат къща, пълна с народ. Щото са пълни откачалки. С една дума, щом имаме крадец, значи имаме човек, който може да почне да изнасилва жертвите. Или да ги избива. Много си падат по силните усещания.

— Ех, ама си и ти — поклати глава кметът.

— Най-добре е да се придържаме към версията с дрогата — рече Лукас. — Ако е била убита от дилър или заради дрога, всеки ще разбере. Освен това тя самата е хваната в крачка. Ако не е употребявала дрога, сега щеше да е жива. Припишем ли го обаче на обирджия, това означава, че имаме случай на сериен убиец, който на всичко отгоре е на свобода и който всеки момент може да се промъкне в спалнята ти и да те удуши, макар къщата ти да е пълна с народ.

— Като в ония филми на ужасите — каза Роузмари. — Хелоуин например или за онзи, дето имаше остриета вместо пръсти.

— О, не, не, това в никакъв случай — размаха ръце кметът, сякаш за да отпъди видението.

— Така си и мислехме — сухо отбеляза Роу.

— Значи остава дрога — продължи кметът. — Кой командва парада?

— Франк Лестър — отвърна Роузмари. — Лукас и групата му ще са на заден план, както сме го правили и преди. Така всички са доволни.

— Добре. Това е работа на „Стратегическо планиране“.

— „Стратегическо проучване и планиране“ — поправи го Дейвънпорт. — Освен това имам нужда от жена в групата. Марси Шерил от „Убийства“ иска да дойде при нас.

Роу поклати глава:

— В такъв случай трябва да пратя някой друг в „Убийства“. Всички са претоварени.

— Работата ни се изплаща двайсет пъти — търпеливо настоя Лукас. — А за да работя добре, ми трябва жена в групата.

— Политическият аспект…

— Убийствата са спаднали с четиринайсет процента и по-голямата част на тоя спад се дължи на моите момчета — трима, заедно с мен — прекъсна я следователят. — Ето на това викам аз политически аспект.

Кметът вдигна ръце да прекъсне спора. После се обърна към Роу:

— И бездруго половината ти хора от „Убийства“ ще работят по това, така че защо не му дадеш Марси само докато трае разследването по случая „Мейзън“, а? А когато приключи, ще видим какво ще измислим.

Роузмари въздъхна примирено:

— Добре. Но ми трябват още пари.

Кметът завъртя очи към тавана и изпъшка:

— А кому не трябват? — И веднага след това добави: — Ти ли ще се оправяш с медиите?

Роузмари кимна:

— Да, но и ти трябва да присъстваш. Поне първия път. Случаят е голям.

— Кои мислиш, че ще дойдат?

— Всички — отвърна тя. — Четирима местни и един от CNN са вече отпред. Всички останали са на път за насам. Повечето от тях клюкарски. Пийпъл, Дъ Стар…

— В такъв случай ще имаме нужда от нещо повече от „свързано с наркотици убийство“. — Той погледна Лукас. — Имаме ли някой, когото да им подхвърлим? Някой скапан наркоман, да се занимават с него един-два дни?

— Ще питам — отвърна Дейвънпорт.

— Добре. Колкото повече имат да се занимават с нещо, толкова по-малко ще им остане време да питат защо още нищо не е направено. — Кметът докосна с пръсти челото си. — Щеше ми се да имах коса. Като миналата година.

Роузмари опъна кожата около носа си.

— Никога не е късно.

 

 

Заседанието трая петнайсет минути. Докато Лукас излизаше, Роузмари подвикна след него:

— Хей, вземи си включи телефона, чу ли? Поне докато трае това.

Той кимна уклончиво. По пътя за кабинета си набра номера на Дел. Завари го по средата на разговора с хората от Вътрешен отдел и когато му предаде молбата на кмета, той каза:

— Веднага щом изляза оттук, ще видя какво мога да направя.

— Как върви?

— Идеално. Хората тук са направо душички.

Лукас затвори и пусна телефона в джоба на якето си. Дел можеше и сам да се оправи.

Влязъл в кабинета си, той се прозина, свали якето си и заключи вратата, без да светва лампите. Седна на стола, отвори най-горното чекмедже на бюрото си и вдигна крака на него. Още нямаше седем. Беше си легнал малко след два и обикновено не би станал преди десет.

Преди години — още преди да забогатее по случайност — за да допълни полицейската си заплата, той се занимаваше да измисля нови игри. Измисляше ги по време на нощни дежурства и сега му се струваше, че игрите като че ли са свързани с времето, прекарано от него по улиците. Междувременно игрите станаха компютърни — Лукас пишеше сценария и наемаше един програмист от университета в Минесота да съставя софтуера.

Така постепенно възникна „Симулатори Дейвънпорт“ — малка компания за софтуер, специализирана в производството на компютризирани симулатори на кризисни ситуации, предназначени да тренират полицейския комуникационен персонал за бързи и точни решения в условия на криза. Когато управата на компанията изкупи дела му, „Симулатори Дейвънпорт“ вече бяха включени към оборудването на повечето линии 911^[4] в страната.

Симулаторите обаче не го бяха заинтересували кой знае колко. Бяха просто очевиден и логичен начин да спечели пари, и то повече, отколкото бе очаквал. И макар че игрите го вълнуваха много по-силно, вече бе загубил мястото си в света им. Новите триизмерни екшън или стратегически игри бяха далеч над способностите му още преди пет години.

Когато забогатя, когато се забърка в политиката, той напусна улицата. Но през последните шест месеца животът му отново започна да се променя. Мотаеше се из Двата града по нощите. Надничаше там, където не бе влизал от години — кръчми, няколко боулинг зали, бръснарници, една сладкарница, на чиято витрина сега се виждаха книги. Квартални свърталища, вече представящи се за джентълменски клубове. Възобновяваше минали познанства.

Виждаше се със стари приятели от света на игрите. И постепенно в главата му започна да се оформя идея за една нова игра. Игра — с реалния живот за декор — в която се печелеха реални победи, с реално съкровище в края, в която може би щяха да се използват джобни компютри и мобилни телефони. Стоеше до късно през нощта, работеше по нея. Намираше се още в стадия на началните схеми, но на масата му вече бяха забодени няколко таблици. Една идея на нощ — само това му трябваше. Нещо, което да може да използва. Обаче една идея на нощ означаваше ужасно много идеи.

Той се облегна удобно на стола, отново се прозя и затвори очи. В главата му веднага изплува проснатата на пода Мейзън с подаващ се иззад леглото крак и жената, сгърчена на пода под гардероба. Мейзън и приятелката й бяха наркомани, а наркоманите често ги убиваха — това се случваше по четирийсет-петдесет пъти годишно в Минеаполис и по хиляда пъти на година в страната.

Що се отнасяше до него, наркоманите бяха боклук и ако умираха… е, в края на краищата това им бе работата, да умират. Фактът, че Алией бе известна, за Лукас нямаше никакво значение. Славата й бе случайна, краткотрайна — не беше резултат от упорит труд, бил той интелектуален или морален, а просто страничен продукт на външния й вид.

Не беше склонен към отмъстителност, обаче вече бе започнал да усеща първите тръпки на лова. Това беше нещо съвсем различно. То нямаше нищо общо с Алией, то беше единствено между неговите хора и хората на противника.

В съзнанието му отново изникна образът на Катрин като млада. Ех, когато я видя за последен път…

Очите на Лукас бяха затворени, но ъгълчетата на устата му се извиха леко нагоре. Усмивката бе слаба и неособено привлекателна. Чувстваше се умората, чувстваше се политическият натиск, чувстваше се присъствието на убиец някъде там, може би наблизо, може би надалеч. И една жена… Жена, за която си струва да мислиш.

Ето такъв трябваше да бъде животът. Да седиш облегнат на стола, да ти се иска да пропушиш отново, да се тревожиш едновременно за двайсет и четири неща. А не да лежиш с празни мисли в главата, с притъпени чувства.

Ето така.

Той вече спеше като бебе, когато телефонът започна да звъни.

5.

Мрак. Отвратителен вкус в устата. Лукас стреснато вдигна глава. Телефонът още звънеше. Замъгленото му от съня съзнание за момент не можа да му подскаже къде се намира. После телефонът звънна още веднъж и той разбра, че е в кабинета си и е заспал. Въздъхна тежко, опипа бюрото за телефона.

— Да?

Слоун.

— Викнах го оня Амнон да дойде тук. И сестра му… ъъъ… Джейл ли, как там беше?

— Да. Джаил. — Лукас разтърка очи и притиснал слушалката с брадичка, протегна ръка да запали лампата, след което погледна часовника си. Седем и петнайсет. — Кога ще дойдат?

— Амнон е в Сейнт Пол. Каза, че имал работа с не знам какво си, но че след десетина минути щял да приключи. Щял да дойде след половин час. Сестра му рече, че ще намине към девет. Прозвуча ми много разстроена. Чуваше се как някой плаче. Както и да е, нали каза, че искаш да присъстваш?

— Да, ще дойда. Ще водят ли адвокати?

— Не знам. Знам обаче, че са преместили Мейзън в патологията и патологът е дошъл да хвърли един поглед. Аз също отивам там.

— Чакай ме, и аз ще дойда.

 

 

Патологът бе среден на ръст мъж с дълга побеляваща коса, стегната отзад в опашка, с очила в позлатени рамки и разсеян вид. Разговорът се водеше в кабинета му — обикновено помещенийце, без никакви трупове наоколо.

— Направих предварителен оглед, само това успях, но скоро ще пристъпим към пълна аутопсия — говореше патологът. — Сам ще я направя. Резултатите от химическите анализи ще започнат да пристигат следобед. Мога обаче да ви кажа три неща. Вашите хора ми казаха, че била удушена, и мога да потвърдя, че именно така е станало. Не е било нещастен случай — не се е задушила от само себе си или нещо от този род. Хиоидната^[5] й кост е счупена, а за това е необходим пряк натиск — вероятно с палците — от здрава ръка.

— Мъж значи — обади се Слоун.

Лукас вдигна вежди.

— Защо пък не?

— Защото се говори, че била обърнала резбата — отвърна Слоун. — Е, вярно, че я обръща и в двете посоки, но напоследък ходела само с жени.

Патологът поклати глава:

— Със сигурност не мога да ви кажа дали е бил мъж. Просто човек със здрави ръце. Второ. Хората от оперативната група казват, че състоянието й предполагало сексуален контакт преди смъртта й. Мога да ви кажа, че тя наистина е имала сексуален контакт малко преди смъртта си. Но това „малко“ е разтегливо — час, може би дори два преди смъртта. Близо до влагалището й има две-три леки драскотинки и една-две едва забележими синини. Според мен драскотините са причинени от нокти и не са сериозни, но за да се получи синина, трябва да мине известно време. И както ми се струва — ще ви го кажа със сигурност едва след аутопсията — макар и да има синини, свидетелстващи за груба сексуална игра, не е прониквано във влагалището. Във всеки случай не от пенис. Изглежда, сексуалната игра е била предимно мануална или орална. Няма никаква сперма.

Лукас погледна към Слоун, който попита:

— Това две неща ли бяха, или три?

— Две — отвърна патологът.

— А какво е третото? — попита Дейвънпорт.

— Няма никакви следи от борба. Никакви други синини, никакви драскотини, изобщо никакви следи, сочещи, че убиецът е полагал усилия да се пребори с жертвата. Не го е драскала: ноктите й са абсолютно чисти. Няма дори признаци, че се е тръшкала и блъскала. Тя просто… се е предала. Който и да го е направил, за него тя е била лесна жертва.

— Дрогата — вметна Слоун. — Тя може би изобщо не е разбрала, че умира.

— О, да, това пък е четвъртото нещо — каза патологът. — То е, че по ръката й има следи от убождане, а между пръстите на краката има и други. Много се е боцкала.

— Пристрастена ли е била?

— Ще ви кажа после. И това, дето го чухте, също не е окончателно. Следобед вече ще разполагаме със сигурна информация.

 

 

Лукас се отби през кабинета на шефката си и й предаде накратко това, което бе научил от патолога. Тя си записа някои неща и каза:

— Значи може да се окаже свързано с наркотици.

— Да. Дори е твърде вероятно.

— До пресконференцията остава още половин час — рече тя. — Обещала съм на всички, че ще довлечеш убиеца и ще го хвърлиш на пода пред микрофоните.

— Или ще я хвърля.

— Така ли?

— Може би.

Шефката се извърна към прозореца, загледа се замислено навън към пустия тротоар, после поклати глава:

— Не вярвам. Мъж е. Жена не е убила Алией Мейзън.

— Сигурна ли си?

— Да. И сериозно, Лукас…

— Да?

— Ще се издигнем много в очите на хората, ако заловим тоя тип бързо.

Секретарката на Роузмари пъхна глава през открехнатата врата.

— Дейвънпорт, Слоун съобщи, че някой си господин Плейн е дошъл.

— Трябва да вървя — каза Лукас. — Желая ти късмет с кинаджиите.

 

 

Слоун го чакаше в отдел „Убийства“, разговаряйки с висок тъмнокос мъж с черни очи, който би могъл да мине за строен, ако не бяха прекалено широките му плещи — спокойно би могъл да играе ролята на цапнат в устата рокер в някой филм за хипита. Беше облечен в черно кожено яке, черни панталони и чисто черна тениска. На около два метра от него седеше още един мъж — месест, с кестенява коса, луничаво лице, с бейзболна шапка с надпис „Екип на Междузвездни войни“ и сребърна обичка на едното ухо.

Слоун забеляза приближаващия се Лукас и каза:

— Господин Дейвънпорт, това е Амнон Плейн. Бил е снощи на партито и се съгласи да дойде да ни разкаже каквото знае.

Тъмнокосият кимна на Лукас, а кестенявият се обади:

— Вземи си адвокат, пич.

Плейн вдигна въпросителен поглед към Лукас.

— Трябва ли?

Дейвънпорт сви рамене:

— Не знам. Вие ли убихте Алией?

— Не.

Нищо повече — не се впусна в обяснения защо не би го направил или защо не би могъл, нито пък изрази какъвто и да било протест.

— Ако имате проста и убедителна версия — каза му Лукас, — тогава не би трябвало да има проблем. Но ако в показанията ви се появят противоречия… тогава може би ще се наложи да извикате адвокат.

Плейн погледна към кестенявия, който рече:

— Послушай пича. Доведи си адвокат.

Амнон премести поглед върху Лукас, след това погледна към Слоун, после отново насочи очи към първия и заяви:

— Адвокатът да го духа. Обаче искам да си направя личен запис на показанията. Донесъл съм си касетофон.

— Никакъв проблем — увери го Лукас.

Плейн попита дали кестенявият може да влезе заедно с него. Дейвънпорт погледна въпросително Слоун, който на свой ред сви рамене:

— Не ми се иска много…

— Извикай си адвокат — каза кестенявият.

— … но ако не се намесва… — продължи Слоун и не довърши.

— Идвайте и вие тогава — заключи Лукас.

 

 

Взеха показанията му в специално предназначена за целта стая с два полицейски магнетофона — един за резерва — и малкото репортерско „Сони“ на Плейн.

Слоун бе влязъл в ролята на доброто ченге и каза дружелюбно:

— Ако нямате нищо против, разкажете ни къде бяхте снощи, какво правихте и кого видяхте.

Плейн бръкна във вътрешния джоб на якето, извади бележник с оранжеви корици, сложи го на масата пред себе си и го разтвори.

— Отидох на партито малко след десет. Ако трябва да бъда максимално точен, бих казал, че беше около десет и десет. Преди това, като се започне от около осем часа, бях в „Новото френско кафе“ с приятели. Присъстваха следните лица…

Той изреди списъка с приятелите. През следващите пет минути Плейн им даде отчет за прекараната вечер минута по минута, споменавайки името на всеки приятел, с когото се бе срещал в съответното време.

Какво може да каже за Санди Лансинг ли?

Плейн поклати глава:

— Не знам. Ако я видя на снимка, може би ще я позная, но името й нищо не ми говори. Партито бе отворено… за определени хора.

— Какви хора?

— Хора, свързани с правене на пари от изкуство — отвърна Амнон.

— Дрога имаше ли?

— Навсякъде, накъдето се обърнеш.

— Употребявате ли наркотици?

Слоун попита много меко, но въпросът имаше леден оттенък, който всички доловиха. Плейн изобщо не се поколеба:

— Не. Не употребявам никакви химикали. Когато бях тийнейджър, ги употребявах около две години. Кокаин, хероин, амфетамини, екстази, LSD, мескалин^[6], марихуана, алкохол, никотин и още едно-две неща. Но разбрах, че всяко от тях ме прави по-глупав, отколкото вече бях, затова реших, че не мога да си го позволя. Така че преди единайсет години спрях всичко.

— А аспирин? — попита го Лукас. Малко сарказъм.

— Все още продължавам да употребявам аспирин и аналгин. Не съм тъпак.

Тонът му не даде никакъв признак на реакция към иронията и Лукас остана с чувството, че сарказмът му е бил хлапашки. Плейн поведе по точки.

— И какво стана после? — подкани го Слоун.

Някъде около полунощ, заразказва Плейн, той си тръгнал от дома на Салънс Хансън и се върнал в ателието си в квартал Лоуъртаун, Сейнт Пол, заедно с един приятел — Санди Смит, където се срещнали с член на екипа — Джеймс Граф, за да прегледат сканираните негативи от сутрешните снимки. След половин час преглед на негативи Смит си тръгнал за вкъщи, а Плейн и Граф продължили работата си.

— А какво сте снимали? — попита Лукас.

Плейн обърна глава към него.

— Не знаете ли?

— Не.

— Ега ти разследването! — подметна той към кестенявия. След това продължи: — Вчера прекарах цялата сутрин, както и част от ранния следобед, в правене на модни снимки с Алией.

— Имахте ли интимна връзка с Алией? — попита го Слоун.

— Какво значи интимна? Искате да кажете, дали съм я шибал ли?

— И не само — уточни Лукас.

— Не. Не съм я шибал. Не ме интересуваше. За мен тя беше чучело. Играчка, в която може да си пъхнеш патката. Или, ако си жена, езика. Нея я вълнуваше единствено да се чувства добре и с това въпросът се изчерпваше.

— Сестра ви имала ли е интимни отношения с нея? — попита Лукас.

— Да. Ближеха се една друга и се лигавеха или пък… там каквото правят две жени. Бодяха си хероин в ръцете или си пъхаха кока в носа.

Слоун промърмори „хм“, а Лукас заговори:

— Разговарях с жена, която е била снощи на партито, и тя ми каза, че вие толкова сте ревнували връзката между Алией и сестра ви, че ако ви паднел удобен случай, сте можели да убиете Джаил. Което предполага, че Алией за вас е била нещо повече от обикновен фотомодел.

Плейн насочи поглед към Лукас, дълго време го разглежда с интерес и накрая каза:

— Лъжете. Никой не може да ви е казал такова нещо. Но все пак е интересно. Явно сте подочули отнякъде нещичко, но не знаете точно за какво става въпрос.

— Вземи си адвокат — обади се приятелят му от мястото си.

— Защото ситуацията е тъкмо обратната — продължи Плейн, без да му обръща внимание.

— Тоест?

— Не ревнувам за това, че моята сестра ми отне Алией. Ревнувам малко — признавам си го, — защото Алией ми отне Джаил.

В последвалата гробна тишина кестенявият каза: „О, по дяволите!“, а Слоун и Лукас се спогледаха, мъчейки се да смелят току-що чутата информация. Плейн, избирайки си Слоун, защото му изглеждаше по̀ в час от двамата, се наклони към него и каза:

— Точно така. Аз шибах собствената си сестра.

 

 

— Е, на това му викам аз разпит и половина — рече Слоун, когато свършиха и Плейн и приятелят му си отидоха.

Бяха навъртели един час запис.

Лукас потърка чело.

— Накрая започнах да изпитвам нещо като съчувствие. Двама мастити родители с претенции към изкуството, богати клечки, се развеждат. Всеки взима по едно дете. Децата не се виждат, нито чуват петнайсет години, после случайно се срещат — абсолютно непознати един за друг, хубави, сестрата е фотомодел, братът работи като фотограф, имат общи интереси, движат се в една тайфа. Ако не са брат и сестра, всеки би сметнал за съвсем нормално работата да свърши в леглото.

— Да, ама…

Лукас кимна:

— Има и още нещо.

— Какво е то?

— Той каза, че сестра му се отказала от работата като фотомодел и станала професионална грънчарка. И то с име в тоя занаят. Срещал съм се с една-две такива жени. Грънчарки, искам да кажа.

— Не се и съмнявам — отбеляза Слоун сериозно.

Той имаше малко преувеличена представа за любовния живот на Лукас.

— Мога да ти кажа едно нещо за грънчарите, били те жени или мъже — продължи Дейвънпорт. — Взимат те парче глина, месят го, блъскат го, бият го, стискат го, извиват го по осем часа на ден и накрая ръцете и пръстите им стават като на борци.

— А Алией е била удушена — констатира Слоун. — Интересно ще е да поприказваме със сестрата.

 

 

Приятелят на Алией — един тип, който твърдеше, че единственото му име било Джакс — влезе през вратата на отдел „Убийства“ на няколко крачки пред Джаил Корбо, която бе придружена от адвоката си. Лукас се поколеба малко на кой разпит да присъства, после влезе подир Корбо.

Слоун снемаше показанията в присъствието на Дейвънпорт и Суонсън. Лукас се опитваше да не зяпа като ударен, но Джаил Корбо не можеше да бъде гледана по друг начин. Но нямаше нищо общо с онази красота, която приковава погледа като магнит — чак след минута-две той откри, че му е трудно да отмести очи от нея. Имаше същото ъгловато лице като на брат си, но бе руса. Освен това по лицето й се забелязваха белези и те оказваха неестествено въздействие върху наблюдателя — затрудняваха дишането.

След предварителните процедури — Слоун й прочете правата, а адвокатът ги предупреди, че може да посъветва клиентката си да не отговори на някои въпроси, което не бива да се приема като признак за вина — Слоун започна:

— Разкажете ни за връзката ви с Алией Мейзън.

Джаил погледна адвоката си, който кимна, и рече:

— Не съм я убила аз. Нито пък другата жена.

— Радвам се да го чуя — увери я усмихнато Слоун. — А имате ли представа кой може да го е направил?

— Не. Наистина. Питам се непрекъснато и не мога да си отговоря. — Погледът й се откъсна от Слоун и спря на Лукас. — Никой не изпитваше към нея чак толкова голяма неприязън. Искам да кажа, не знам за другата жена, но за Алией… някои хора може и да са я мразили, но не толкова, че да я убият.

— А в Ню Йорк? — попита Слоун. — Да имате предвид някого оттам?

— Не. — Тя вече говореше на Лукас. — От първите десет или петнайсет модела, за които сте чували — говорим за супермодели — тя бе седма или осма. Беше много близо до върха и може би щеше да стане номер едно, данни за това не й липсваха… но все пак имаше други, които бяха по-големи от нея. Жена като нея би могла да привлече вниманието на някой луд, ако за това си мислите.

— Още не знаем какво да мислим — отвърна Слоун. — Значи не…

Джаил се наведе напред, прекъсвайки го:

— Но знаете ли, тя имаше голямо присъствие в Интернет. Много… такива, сещате се… хора с технически наклонности… се интересуваха от нея. Правеха й Интернет страници… или както ги наричат, уебсайтове, с нейни снимки. Някои от тях порнографски — вижда се как чукат някоя жена с лицето на Алией. Доста ги има.

— Хм — изхъмка Слоун. — Интересно. — Погледна към Лукас, после пак към Джаил и продължи: — А участвала ли е в порнофилми?

— Не. Разбира се, че не. Освен всичко друго, не би могла и да си го позволи. Ако направеше дори и един порнофилм, щяха да я отхвърлят от света на висшата мода като прокажена.

— Ясно… — кимна Слоун. — А Лансинг? Тя беше ли ви приятелка?

— Не. Познавах я, мъкнеше се по партита, но не спадаше към… не знам как бихте го нарекли. Може би артсцената? Звучи малко глупаво и претенциозно.

— И така, значи не ви е била приятелка, но я познавахте — обобщи Лукас.

— Да. Работеше като администраторка в някакъв хотел.

Слоун кимна.

— Така. Нека отново ви задам въпроса за връзката ви с госпожица Мейзън. Вие бяхте… какви?

Той остави въпроса висящ и някак си недовършен. Корбо се поколеба малко, после каза:

— Имахме и приятелска, и сексуална връзка. За първи път се запознах с нея в Ню Йорк. И двете бяхме фотомодели… това се случи, преди да стане толкова известна, колкото е сега… тоест колкото беше. И двете бяхме от Минесота — това ни сближи и се сприятелихме.

— Връзката ви продължи и след като се преместихте тук? Доколкото разбрах, вие вече живеете тук.

— Да, макар че ходя до Ню Йорк на всеки две-три седмици за бизнессрещи с търговци. Освен моите неща представям и тези на още няколко грънчари пред нюйоркските галерии. И обикновено отсядам в дома на Алией.

— Невинаги?

— Невинаги. И тя, и аз продължихме да се срещаме и с други хора. Както с мъже, така и с жени. — Отново гледаше към Лукас. — Нито тя, нито аз се смятахме за лесбийки: бяхме просто много добри приятелки и приятелството ни имаше и физически характер. Ако тя беше с мъж, просто отсядах на друго място. Обикновено в южната част на Сентръл Парк, за да съм по-близо до галериите на Петдесет и седма улица и Медисън авеню.

— Имахте ли сексуален контакт с госпожица Мейзън снощи на партито? — попита Слоун.

Пореден бърз поглед към адвоката.

— Да.

— Сами ли бяхте?

— Не. Бяхме три. Третата жена се казва Катерин Кинсли, която, доколкото знам, в момента е с мъжа си в хижата им някъде на север. Не можах да се свържа с нея. — Тя се изчерви за първи път. — Тук не става въпрос за твърда… мъжка сексуална игра. Прилича повече на… гушкане, целуване и разговори.

— Но има и физически характер.

— Да.

— Какво стана… след това? Как беше тя, когато си тръгнахте?

— Спеше й се. На всички ни се спеше, но тя бе станала много рано за снимките, а на другия ден също трябваше да става рано, затова Сили… Сили Хансън… й каза, че може да спи там, и ние я оставихме. Нищо й нямаше.

— И повече нито вие, нито госпожа Кинсли сте я виждали?

— Да. Всъщност не знам дали Катерин не я е виждала, защото, както вече ви казах, тази сутрин не успях да се свържа с нея. Не можах да намеря телефона й и не знам къде точно е хижата им. Както и да е, мисля, че и тя не я е виждала. Двете заедно отидохме на паркинга, взехме си довиждане, качихме се в колите си и аз си отидох у дома. Сутринта ме събудиха вашите хора.

— Госпожица Мейзън инжектира ли си хероин във ваше присъствие?

— Не.

„Бърза и категорична — помисли Лукас. — Явно е очаквала този въпрос.“

Слоун продължи:

— Не знаехте ли, че тя употребява хероин?

След кратко колебание тя отново погледна към адвоката и отговори:

— Помислих си, че е дрогирана, когато се срещнахме в спалнята. Беше много… отпусната. Изглеждаше така, сякаш си бе била нещо. Но не съм я виждала да се друса пред мен и ми се стори, че не е взела много, защото не заспа — поне докато ние бяхме там. Беше го направила по-скоро… така, за идеята.

— За идеята — повтори Лукас.

— Да. Така им викат. Някои им викат „халосен патрон“… сещате ли се, когато искате да усетите въздействието, но не искате да се пристрастите.

— Пак ще се пристрастите — каза Слоун.

Корбо врътна глава към него.

— Знаете, че не е вярно. Това е просто политическо становище.

Слоун хвърли поглед към Лукас, който вдигна вежди, и продължи:

— Не съм тук, за да споря с вас, но просто за протокола, госпожице Корбо: „халосните патрони“ ще ви пристрастят със същата скорост, с каквато и всичко останало. Вярвате или не, положението е такова.

Тя поклати глава и Слоун продължи:

— Не искам да ви поставям в неудобно положение, но този въпрос трябва да го задам. Съдебномедицинският експерт ни каза, че около влагалището на госпожица Мейзън е открил малки драскотини и едва забележими синини, сякаш е имала доста активен полов контакт с мануални стимулации… или може би с орални… Може ли да се каже, че това описание охарактеризира вашата среща в спалнята?

Тя отново се изчерви и бързо ги изгледа един по един, като че ли ги преценяваше. Лукас, все още изпитвайки въздействието на затрудненото дишане, се размърда от неудобство — чувстваше се като извратен тип. Тя обаче не се опита да помогне, просто каза:

— На вас, момчета, става ли ви от тия неща?

Със сериозно като на монах лице, Слоун рече:

— В стая като тази, пълна с метални маси и теракота на пода… не е много предразполагаща обстановката, госпожице Корбо. Трябва обаче да разберем, за да си изясним дали е имала и друг сексуален контакт след този с вас и дали следите са от вас. Госпожица Мейзън е била удушена, което често е свързано със сексуални действия.

— Добре — кимна тя. — Да, възможно е да е била одраскана. Особено от Катерин. Понякога става малко по-грубичка и освен това има дълги нокти. Моите са къси заради работата ми.

— Вие сте грънчарка.

— Да.

— И нямате нищо общо със смъртта на Алией Мейзън?

— Не, нямам.

Джаил прехапа устни, след като изрече думите, и брадичката й потрепери. На Лукас му се стори доста разстроена.

— А мислите ли, че брат ви може да има? — намеси се и той.

Тя го погледна, по лицето й мина бегла сянка, после каза:

— Не. Ако Амнон би тръгнал срещу някого, това ще съм аз.

— Защо вие?

— Имаме си личен проблем.

— Той ни разказа за вашата връзка — обади се отново Лукас. — Мислите ли, че може да прояви насилие? Поради раздялата?

Тя отклони поглед и го насочи към пода, мачкайки пръстите си.

— Амнон е склонен към насилие, но не би могъл да убие Алией, защото няма… тръпка към нея. Не го е грижа за нея. Би трябвало все пак да имате някакви чувства към човек, за да го убиете, не е ли така?

— Не — отвърна Дейвънпорт. — Не и ако сте с психически отклонения. Хора с такива проблеми могат да убият, за да променят начина, по който изпитват чувствата си към нещо или някого. Жертвата може да бъде напълно непозната, ако убийството по някакъв начин… облекчава… болния психологически.

— Божичко, това е ужасно!

— Да. Та… брат ви?

— Не. Той няма такива отклонения. Познавам го много добре.

— Откъде идват имената ви? — попита Суонсън.

— Родителите ни са били хипита, увличали са се ту по едно нещо, ту по друго, и по едно време решили да опитат юдаизъм. Двамата с Амнон сме се родили точно през този период. Това са библейски имена.

— Аз съм католик — каза Лукас. — Като бях малък, нещо никак не ми вървеше с Библията. Имената означават ли нещо?

— Джаил май е била някаква чародейка. Девора се била със Сисара ханаанеца и го победила, а Сисара побягнал и се скрил в шатъра на Джаил. И когато заспал, тя взела един чук и колче за опъване на шатъра и му забила колчето в главата.

— Лелеее — проточи Лукас. Нещо като съвсем лека усмивка пробяга по устните й. — А Амнон?

— Амнон е бил един от синовете на Соломон — отвърна Корбо.

— Какво, да не е бил мъдър като него?

— Не, не — отвърна тя. — Спял със сестра си.

Тя огледа четиримата мъже — Лукас, Слоун, Суонсън и адвоката си — отново показа подобието на печална усмивка и додаде:

— Тия мои родители пророци ли са били, или какво?

 

 

Когато приключиха и всички заизлизаха навън, Лукас се обърна към Джаил:

— Защо зарязахте работата като модел?

— Мислите, че не е трябвало да го правя ли?

— Мисля, че бихте могли да… продължите — каза той.

Тя го караше да се чувства като простоват зевзек, но на него това някак си му харесваше.

— Скука — отвърна тя. — Все едно да правиш кино, само че не със същото заплащане.

— Киното е скучно?

— Киното е скапан кошмар — отвърна му. После се засмя и го хвана за ръката само за секунда. „От оня тип жени е, които обичат да докосват хората“, помисли си Лукас. — Да снимаш филм е все едно да седиш и да гледаш как тревата расте.

Когато Джаил и адвокатът й си тръгнаха, Лукас и Слоун се върнаха в отдел „Убийства“. Франк Лестър говореше с Роузмари и им махна.

— Как върви? — попита Роузмари.

Дейвънпорт вдигна рамене.

— Мотиви колкото искаш, но не могат да се свържат с Алией или Лансинг.

— А с кого тогава?

— С всички — отвърна той. — Имаме кръвосмешение, ревност, дрога, любовни триъгълници. Всичко, което ти дойде наум. Но нищо, което да сочи към когото и да било.

— Точно това разправях на Роузмари — обади се Лестър. — Имаме толкова много потенциални извършители, че проблемът се превръща в технически. Направихме списък на петдесет и четирима души, които са били на партито, а ще има и още. Как, по дяволите, би могъл да разпиташ над петдесет души и на това отгоре да извлечеш полезното? Кого да натиснеш и до каква степен? Работата е там, че ако убиецът е бил на партито и се пада четирийсет и пети поред за разпит… ти няма вече да можеш да го усетиш.

— Караш ли ги да посочват някого? — попита Лукас.

— Да, но всички лъжат като цигани. Никой нямал представа, че еди-кой си употребявал наркотици… Както и да е, успяхме вероятно да елиминираме само пет-шест души, които са си тръгнали, преди Алией да си легне. С този отворен прозорец не можем да изключим никой, който си е тръгнал, след като Алией е отишла в спалнята. Някой може да го е отворил и да го е оставил незалостен само за да се върне по-късно.

— Ако прозорецът изобщо е бил използван — каза Слоун.

— Да. Ако.

— А съпругът на жената, която е била с Алией и Корбо, онази Катерин Кинсли? — намеси се Лукас. — Дали знае за връзката?

— Още ги няма — отвърна Роузмари.

— Разпитвах приятеля на Алией…

— Видях го — прекъсна го Лукас.

— Едно вредно малко лайненце — каза Лестър. — Истинското му име навремето било Джим Шу^[7]. Обаче според него никак не приличал на обувка, затова се опитал да го промени на Джкс. „Дж“ като Джеймс, „кс“ като нищо. В съда му казали да сложи гласна и така станал Джакс… Но както и да е, той е знаел за връзката с Корбо. И казва, че това не го притеснявало. Наричал я „алтернативното аз“ на Алией. Разправя, че и двете били бисексуални. И добави, че скоро всички сме щели да станем такива.

— За мен ще е малко късно — отбеляза Роузмари.

— Да. А пък аз вече не съм даже и моносексуален — кимна Лестър. — Тъй или иначе, голямо лайно е. Твърди, че няма нищо общо със смъртта й, обаче го слагаме в първата десетка на списъка.

— А за медиите какво измислихте? — обърна се Роузмари към Лукас. — Има ли изкупителна жертва?

— Ще питам Дел — отвърна Дейвънпорт. — Той урежда нещата.

6.

Дел търпеливо го чакаше, облегнал се на стената до кабинета му. Като го видя да се приближава, отлепи рамо от стената, приближи се към него и каза:

— Приключих с Вътрешния отдел.

— А откри ли кого да хвърлим на медиите?

— Не мога да намеря връзка. Тук нямаме работа с улични наркодилъри. Обаче от отдел „Наркотици“ са готови да щурмуват Джордж Шоу…

— Шоу е уличен наркодилър — прекъсна го Лукас. — Не е доставчик на Алией.

— Знам, но само с него разполагаме — каза Дел. — Снощи получихме информация, че има на разположение доста голямо количество кокаин и може би малко хероин. Затова се канят да го плеснат и си помислих защо и ние да не вземем участие. Няма да казваме нищо, но снимките ще ги имаш.

— Къде?

— Една къща на Трийсет и пета. Шоу спи там обикновено до три-три и нещо. В момента е там. Ще го цапнем малко след обяда. Ако си свършим работата както трябва, телевизиите сами ще си направят заключение. Можем да отричаме колкото си искаме, но и за секунда няма да ни повярват.

— Не е точно това, което искаме.

— Така е, но друго няма — каза Дел.

Лукас помисли малко. Кинаджиите изобщо не бяха глупав народ и ако разберяха, че ги манипулират, положението ставаше много лошо. Но пък ако не им хвърлят малко мърша, щяха да започнат да обикалят наоколо като гладни хиени и сред политиците щеше да настане паника. Тогава щеше да се надигне министърът на правосъдието — а никой не би желал да застава между министъра на правосъдието и телевизионните камери — и щеше да подхване някоя любима тема, например за полицейска небрежност…

— Добре. Щом няма друго.

— Вече подхвърлих на TV3 да са готови между дванайсет и един — каза Дел. — Роузмари и кметът казаха на пресконференцията, че ти ще следиш как протича следствието. Така че, след като те видят на операцията по залавянето на Шоу, ще съберат две и две, ако не ги домързи и…

— Тази операция да не е някоя скалъпена набързо работа, а? Искам да кажа, всичко е законно, нали?

— Абсолютно. Шоу е получил цял тон дрога преди седмица, но вече си е размърдал задника и я е пръснал на едро сред по-малките лайнари. Тогава не можахме да го намерим. Сега обаче е сгащен у снаха си и му е останало още малко.

Лукас кимна:

— Защото ако е скалъпена работа и някой пострада, ще се разчуе и няма да можем да си намерим място в тоя град.

— Всичко е наред — увери го Дел. — Чух нашите момчета от „Наркотици“ да говорят, преди да отида у Алией, че Шоу бил видян да се прибира вкъщи и че трябвало веднага да го пипнат.

 

 

Дванайсетчленният отряд за бързо реагиране се събра в един от южните полицейски участъци и бе информиран за задачата си от човек от отдел „Разузнаване“ на име Лапстрейк. Беше приятен мъж на двайсет и няколко години, късо подстриган, със сини работни панталони и синя риза с надпис „Стъклени изделия Кеърн“ на гърба. С помощта на илюстрации, рисувани върху листове, които той обръщаше един след друг, младият мъж разясняваше начина на провеждане на щурма. Лукас и Дел седнаха на сгъваеми столове отзад и се заслушаха.

— Ще трябва да се движим много бързо — тъкмо говореше Лапстрейк, сочейки с лазерна показалка. — Джордж има роднини из цялата махала и всеки от тях има телефона му, въведен в паметта за бързо избиране. Четирима идват откъм Трийсет и четвърта и влизат отзад. Разделят се, заобикалят тази къща… — Показа с лазерното петно къщата зад тази на Шоу. — … прехвърлят се през оградата и покриват задната врата и прозорците. Оградата е ниска, няма да имате проблеми.

— Куче? — попита някой.

— Имало е, но е умряло — отвърна Лапстрейк.

— А, да — пак промърмори някой. — Знам какви питбули има в оная махала.

— Няма да има куче, честна дума — ухили се Лапстрейк. — Обещавам.

Той докосна с червеното петънце мястото пред къщата.

— Група Две идва отпред и блокира всичко, като държи под наблюдение и двете страни на къщата. Група Три щурмува входната врата. Според информацията, Джордж спи в стая, която по-рано е била столова. Щом влезете вътре, ще се озовете в хола. Право пред вас ще видите коридор, а вдясно — вход с арка. Столовата е точно зад тази арка и там трябва да намерите Джордж, но не забравяйте, че между тази стая и кухнята също има врата.

Лапстрейк показа всичко на скицата и се увери, че щурмовата група е схванала положението.

— От времето, когато се появим на тротоара пред къщата, докато му скочим вътре, трябва да мине не повече от една минута. Може да хукне нагоре по стълбите. Горе обаче няма тоалетна и никакъв изход, затова мислим, че едва ли ще бъде там. Стълбите започват от хола — ще ги видите вляво от себе си още като влезете.

— Кой друг ще бъде в къщата? — попита някой. — И точно какво трябва да търсим?

— Според нас, у тях има някъде от четвърт до цял килограм кокаин, плюс малки количества хероин — отвърна Лапстрейк. — Точните количества не ги знаем. Обикновено ги носи в малки пластмасови шишенца. Миналата седмица пристигна информация, че седмица преди това е получил доставка и я разнася по улицата, но не можахме да го открием, така че кой знае колко му е останало. Може да има цял тон, а може и да е продал всичко. Кока обаче със сигурност има. Едно от нашите момчета снощи я е видяло. Колкото до това кой още е в къщата, тя е притежание на снаха му — Мери-Лу Картър. Работата е там, че трябва да държите Мери-Лу под око. Просвате я на пода. Има навика да избухва.

— Има ли оръжие? — попита някой.

— Не е в неин стил, но в къщата сигурно има. Много е избухлива, при това е доста силна и едра. Ако ви се нахвърли, не си играйте с нея. Просвате я веднага на пода. Преди две години Дик Хардести й налетя и тя го спука от бой.

— А Шоу? Ще се бие ли? Побойник си пада.

— Да, но е професионалист и освен това вече е остарял и е по-бавен — отвърна Лапстрейк. — Мисля, че няма да окаже съпротива. — Замълча, огледа хората и попита: — Още въпроси? Няма ли? Тогава началник Дейвънпорт иска да ви каже няколко думи. Двамата с Дел ще ни правят компания.

Лукас се изправи и започна:

— Първо, не искам никой да пострада. Второ, ще има медии. Момчетата от „Убийства“ смятат, че част от хероина на Шоу може би е стигнала до Алией Мейзън, а всички вие сте чули за убийството. От отдела смятат, че то е свързано с наркотици. Така че… вършете си работата, но все пак не искаме да се покажем излишно груби.

Лукас се огледа — няколко души кимнаха.

Лапстрейк метна на рамо бронираната си жилетка и каза:

— Хайде тогава да вървим.

 

 

Излязъл вън на тротоара, Дел се дръпна встрани, извади телефона си, набра някакъв номер, каза няколко думи и затвори.

— Готово — рече. На път за къщата двамата с Лукас изостанаха след отряда и Дел продължи: — Спомняш ли си Джордж Шоу?

— Да. Но не го познавам добре.

— Чу ли Лапстрейк как разправи, че бил остарял, станал бил по-бавен и нямало да окаже съпротива?

— Е, и?

— Шоу е горе-долу на нашата възраст.

— Лапстрейк да го духа — каза Лукас.

 

 

Свиха зад ъгъла на Трийсет и пета улица тъкмо навреме, за да видят как част от отряда за бързо реагиране — в брони и каски — заема позиция пред входната врата. Щурмовата група вече устремно бе нахлула вътре, когато Лукас спря колата до тротоара; в същото време по цялото протежение на улицата започнаха да се отварят врати и няколко деца се запътиха към тях. Две минути по-късно Лапстрейк се появи на входната врата, огледа се, забеляза ги и им махна. Лукас и Дел тръгнаха към къщата и тогава от ъгъла изскочи кола на телевизията.

— Сигурно са били наблизо — промърмори Дел. — Трябва да се покрия някъде.

Той избърза напред, изтича по стъпалата и хлътна вътре, а Лукас бавно продължи да върви към къщата. Лапстрейк го пресрещна отпред.

— Пипнахме го.

— Кока?

— Да — кимна Лапстрейк. — Доста при това… и малко хероин.

— Прекрасно. Ще…

На вратата се появи друго ченге.

— Момчета, елате да ви покажа нещо.

— Какво?

— Елате, елате.

„Каквото и да е, май е хубаво“, предположи Лукас. Гласът на ченгето звучеше радостно.

— Горе има малко, шефе — каза един от отряда, когато Дейвънпорт се вмъкна вътре.

Къщата беше стара, с тавани, които изглеждаха с два-три сантиметра по-ниски, а стаите — по-тесни. Тапетите на места се бяха разлепили и тук-там по тях личаха влажни петна. Пред огромния телевизор имаше няколко килимчета, чиито навремето ярки цветове сега бяха помръкнали и изсивели. Миришеше на прегоряла манджа и гранясало олио.

По-голямата част ченгета се бяха струпали в столовата. Лукас се насочи натам и видя едър чернокож мъж в масленозелено бельо, с отнесен израз на лицето, прикован с белезници към кревата. До него бе клекнал Дел и нещо му говореше.

— Къде е Мери-Лу? — попита Лукас.

— Тръгна нанякъде само минутка преди да почнем тук — отвърна Лапстрейк. — Качи се на автобус към центъра и ние я оставихме.

— Горе, горе — подкани го нетърпеливо ченгето с бронята.

Горе, струпана върху найлон в средата на стаята, веднага се набиваше в очи купчина, прилична на зидария от кафяви калъпчета марихуана. И вероятно беше точно това.

— Добре — каза Лапстрейк. — Ето за това говорим.

Лукас взе едно калъпче, поднесе го до носа си, помириса го и го пусна. Малкият прозорец бе отворен, двете перденца потрепваха от лекия полъх на вятъра, а навън се виждаше как едно хлапе си играе в ограден от огромна тракторна гума пясъчник. Десетина метра по-нататък едно момиченце, може би няколко години по-голямо от момченцето, се бе изправило и гледаше към отсрещния ъгъл на двора, където вероятно бяха ченгетата. Стоеше неподвижно и наблюдаваше с всепоглъщащо внимание, а може би със страх или гняв. Лукас бе поразен от приликата на картината, която виждаше, с кадъра от един филм за войната, който бе гледал миналата седмица по телевизията. Обаче в него мъжете, облечени в черни бойни униформи, с каски и автомати, изкарващи с бой хората от домовете им, бяха нацисти.

Просто кадър от някакъв филм.

Лукас се обърна към Лапстрейк:

— Ще кажа на телевизията да поизчака малко тук. Когато опишете всичко, пуснете ги, дайте им да снимат как хората изнасят тоя боклук навън… А, да, не забравяйте и кокаина.

— Няма проблем — увери го Лапстрейк.

— Набележи един човек за снимките. Ако искаш, извикай Джоунс от „Наркотици“, него го бива в тия неща.

Дейвънпорт отново слезе долу и Дел се приближи към него.

— Трябва да се махам оттук. Ще се прибера с някоя от колите на отряда. Открихме някъде около кило и половина кокаин и шишенце хероин, плюс оная трева горе.

— Какво мислиш за Шоу?

— Свършено е с него — отвърна Дел.

— Има ли някаква, макар и малка възможност, част от този боклук наистина да е стигнала до Алией?

— Той не е чак толкова нависоко в тоя занаят — каза замислено Дел. — Ама кой знае. Като го заведем в управлението, пак ще поговоря с него.

 

 

Дел и Лапстрейк гледаха да не попадат пред очите на хората, докато щурмовата група отвеждаше Джордж Шоу. Ченгетата го натикаха в колата и когато камерите проследиха сведената зад стъклото фигура на Шоу, облечен вече в тъмни панталони и тениска, Дел се измъкна през задния вход. Лукас взе дейно участие в представлението отпред. Веднага щом полицейската кола се отдалечи, един от журналистите извика името му и той се приближи към тях. Репортерите бяха придружени от трима оператори, които бързо насочиха камерите от отдалечаващата се кола към детектива.

— Господин Дейвънпорт, доколкото разбрахме, този щурм е пряко следствие от смъртта на Алией Мейзън. Така ли е?

Лукас поклати глава:

— За съжаление не мога да правя коментар в процеса на следствието. Но мога да ви кажа, че намерихме значително количество наркотици.

— Какви по-точно?

— Кокаин, хероин и голямо количество марихуана — отвърна той, загледан право в камерите. — Марихуаната прилича на купчина дърва за огрев.

— Доколкото разбрахме, смъртта на Мейзън е свързана с кокаин и хероин.

— Чух вече за това, но моят източник на информация сигурно не е по-добър от вашия — отвърна Лукас меко.

— Не бяхте ли на местопрестъплението рано тази сутрин?

— Бях — отговори неохотно.

— И сега сте тук, разследвайки същите тези наркотици, които бяха намерени.

— Вижте какво — каза следователят, вдигайки ръка. — Не искам да говоря за разследването по случая „Мейзън“. Началникът на полицията — госпожа Роу, е поела прякото ръководство на това следствие и всички изявления трябва да минават през нея.

— Но доколкото разбрахме, вие координирате…

— Наистина не мога да коментирам, съжалявам — прекъсна ги Лукас. — Извинете ме.

Той си проби път през групата и закрачи към колите. Репортажът от мястото на събитието бе приключил, операторите сваляха камерите от раменете си, но репортерите го последваха.

— Сигурно има още нещо, Лукас — подвикна му една репортерка.

Беше сериозна млада жена с късо подстригана тъмна коса и деликатни, приятни черти на лицето.

— Ще ми се да можех да ви кажа още нещо, но не мога — отвърна Дейвънпорт. — Просто не мога… Но ето какво мога. Ако изчакате още малко, ще поговоря с Джим Джоунс, лейтенант Джоунс от „Наркотици“, да ви пусне вътре в къщата. Марихуаната не е кой знае колко голяма работа, но когато спипате цяла планина от нея, става. А вътре наистина има цяла планина. Ще ги помоля да ви покажат и кокаина, и хероина.

— Алией е употребявала хероин… поне в Ню Йорк — обади се друга репортерка.

Тази беше медноруса и с толкова правилен нос, че можеше да се обясни само с хирургическа намеса.

— Чуйте ме — каза Лукас, снишавайки глас. — Заклевам ви това да остане само между нас. Сериозно ви говоря.

Трите репортерки се спогледаха и кимнаха.

— По време на убийството й Алией е била под въздействието на малка доза, така наречената „за идеята“. Нямам представа какво ще ви кажат в управлението, но това е истината. Ако ги понатиснете малко, ще си признаят. — Той погледна към къщата на Шоу многозначително, поне така се надяваше. — Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Един момент, един момент — помоли го русата. — Споменахте „за идеята“, така ли се казва?

— Да, „за идеята“.

— Чудесно — зарадва се тя. — Звучи малко така… като в гето. И още един въпрос, на никого няма да навреди. Когато видяхте Алией тази сутрин… в зелена рокля ди беше?

— Зелена рокля ли?

— Да, в зелена рокля с тясно, дълбоко деколте и…

— Отново само между нас. — Не виждаше кому и как би могло да навреди това.

— Дадено! Разбира се. Просто искаме да знаем.

— Зелена беше. От някаква полупрозрачна материя.

— Отлично.

Операторите, понесли камерите в ръце — щом уговорката беше „между нас“, значи нямаше да снимат, знаеха правилата — се приближаваха бавно, заслушани в разговора. Русата се обърна към своя оператор, вдигна ръка и каза:

— Роклята е била зелена.

Двамата си плеснаха дланите и Лукас запита учудено:

— За какво става въпрос?

Останалите репортери ги гледаха със същото недоумение.

— Роклята, в която е издъхнала — каза тържествуващо репортерката. — Вчера я получихме на видеокасета. Двайсет и пет хиляди доларова плащаница и ние я имаме на касета с Алией, облечена в нея. Не сме ли номер едно, а?

7.

— … И се превърна в красива ефирнозелена, двайсет и пет хиляди доларова плащаница за мистериозната жена с изумруденозелените очи. Пак си ти, Хенри.

Първият мъж не бе спал — той крачеше из кабинета си, гледайки телевизия. Русата репортерка му се усмихваше от екрана. Ефирнозелена плащаница. Много горда беше с доброто си попадение. Ефирнозелена.

По връхчетата на пръстите си мъжът още усещаше нежната кожа по гърлото на Алией. Не бе имал никакъв избор с нея. Беше се появила в живота му в най-неподходящия момент, който някой може да си представи.

Санди Лансинг изпадна в паника, щеше да избяга. Трябваше да говори с нея, трябваше да я дисциплинира: не бива да се бяга, когато има работа за вършене. Той бе протегнал ръка, възнамерявайки да я притисне към стената. Обаче по някакъв начин дланта му попадна под брадичката й и когато натисна, главата й се отметна назад и се тресна в декоративната отливка до вратата. Той всъщност бе почувствал пукането на черепа й — дланта му усети вибрацията като спукване на яйчена черупка, чукната в ръба на чаша.

Очите й се обърнаха в орбитите, тя бавно се свлече по стената, а той хвърли поглед към другия край на коридора, откъдето долиташе шумът от партито. Ако в този момент вратата се отвореше…

— Ставай — изсъска й той. — Хайде, ставай бързо, мамка му!

Хвана я за ръката и я дръпна, но ръката й остана мъртвешки отпусната. И след няколко секунди той повярва. Беше се опитал да напипа пулс, да усети ударите на сърцето й, но не напипа и не усети нищо. Завладя го страх: Исусе Христе, тя бе мъртва. Той се надвеси над тялото й като чакал над плячката си и погледът му непрекъснато заснова между нея и все още затворената врата в другия край на коридора. Не беше възнамерявал да я убива.

Но никой не знаеше…

Тялото бе паднало до една от вратите. Той я отвори — гардероб, пълен с връхни дрехи за студено време. Вдигна я — петите й се провлачиха по пода — и я напъха вътре. Не можеше обаче да се задържи: непрекъснато се отпускаше, а трябваше да бъде права, за да се задържи. Беше я хванал с едната ръка за гърлото, а с другата се мъчеше да затвори вратата, когато само на няколко сантиметра зад ухото му прозвуча глас:

— Какво правиш тук?

Малко остана да получи удар. Извърна се и видя зелените очи — в същото време вратата на гардероба изщрака и се затвори. Алией го попита още веднъж:

— Защо я сложи в гардероба?

 

 

Вторият мъж чу за смъртта на Алией от радиото в колата си. Отначало помисли, че не е разбрал правилно, след това му мина през ума, че полудява, че изобщо не е чул това. Но радиото продължаваше да говори, да говори, да говори… и когато започна да сменя станциите, всички говореха, говореха…

Алией това, Алией онова.

Алией с лесбийки.

Алией гола на снимка.

Алией мъртва.

Вторият мъж отби на банкета, дръпна ръчната спирачка, облегна глава на волана и заплака. Не можеше да спре: раменете му се тресяха, устата бе отворена, дъхът — мъчително накъсан.

След пет дълги минути той избърса сълзите си с ръкава на ризата си, извърна се назад, намери някакъв бележник на задната седалка и откъсна лист от него.

После написа: Кой е направил това? И го подчерта.

И под тези думи написа първото име.

„Доста народ ще влезе в тоя списък“, каза си той.

8.

На път към полицейското управление Лукас извади мобилния си телефон, включи го и избра номера на Роузмари Роу. Тя веднага отговори и той рече:

— Работата с медиите е готова. Вътре намериха цял тон трева, наръч кокаин и малко хероин. Според мен всички се хванаха.

— Добре. Сега вече имаме нужда от второ действие.

— Сякаш манипулирането на медиите е станало по-важно от намирането на убиеца.

— Знаеш много добре как стоят нещата, Лукас — тросна се Роу. — Ние убиеца или ще го намерим, или няма да го намерим, независимо от това какво правят медиите. Но те могат да убият нас. Освен това в настоящия момент няма друго какво да правя.

 

 

През останалата част от деня Лукас се въртя из стаите за разпити и слушаше. Най-напред се изясни едно нещо: Алией нямаше никаква дрога, никакви прибори за приготвянето на хероина във вид, удобен за консумация, никакви спринцовки, нито игли. Някой друг й беше инжектирал дрогата, но никой от партито не признаваше нито че е употребявал наркотици, нито че е познавал някой, който да е употребявал.

Един от въпросите, които задаваха на всички, се отнасяше за написаното на китката на Санди Лансинг. Рано следобед получиха отговор.

— Някаква жена на име Пела — каза Суонсън на Лукас. — Щяла да пътува за Англия през декември и да остане там три седмици. Лансинг трябвало да й намери хотел и да й даде цена. Каза, че си записала името й на китката си, за да не забрави.

— Не може ли да се изтрие от вода?

Суонсън вдигна рамене.

— В училище навремето май се изтриваше. Пела каза, че един почтен хотел в Лондон щял да й излезе двеста долара на нощ, обаче с връзките на Лансинг можела да намери същата стая на три четвърти от тази цена. Така си спестявала около хиляда и петстотин долара.

— И тази Пела не знае нищо за дрогата?

— Казва, че снощи видяла Алией за първи път и разменила с нея само няколко думи. Но изглеждаше малко като отнесена… Няма да се изненадам, ако си носи някое шишенце в чантичката.

— Трябва да пречупим поне един от тях — каза Лукас. — Намери някой да притисне малко по-грубо приятеля й.

По едно време намина и Лестър.

— Взехме компютъра на Хансън, но по-голямата част вътре е пълен боклук.

— Вътре става дума за дрога — изгледа го Лукас.

— Да, ама тя разправя, че това били само слухове.

— Будалка ни.

— Разбира се, че ни будалка.

 

 

Две униформени ченгета от Сейнт Пол доведоха огромен мъж на име Кларк Бюканън, който — невероятно, но факт — им каза, че е фотомодел и между другото заварчик.

— И какво рекламирате? — попита иронично едно от ченгетата. — Електроди?

— Амиии… дрехи, такива неща — отвърна Кларк сериозно. — Снимах се заедно с Алией. Тя беше на преден план с роклята, а аз на заден пусках искри.

Кларк не знаеше нищо за наркотици на партито.

— Пийнах някое и друго питие и това е всичко, което видях.

— Колко питиета?

Той вдигна рамене:

— Може би шест-седем. А може и десет да са били. Водка с мартини. Мамка му! Да ви кажа, момчета, богаташите страшно ги бива да правят водка с мартини.

Стоял до един часа, после си повикал такси и си отишъл вкъщи. Беше запомнил името на фирмата и че името на шофьора било Арт. Зададоха му още два-три въпроса и го пуснаха да си върви.

 

 

Рано следобед пристигнаха родителите на Алией, придружени от група приятели. Въведоха ги най-напред при кмета, който поговори с тях, а след това лично ги придружи до кабинета на Роу. Тя на свой ред извика Лукас, който дойде в кабинета, и докато шефката им обясняваше докъде са стигнали, той и Лестър стояха зад нея и слушаха.

И Лин, и Лил Олсън бяха облечени в черно от глава до пети: Лин бе в черен костюм, купен вероятно от някой скъп магазин в Манхатън, а Лил — в черен дантелен сукман, падащ свободно върху тясна рокля от черна коприна. На главата си бе сложила черна шапка с черна мрежичка, падаща пред очите й. Веждите отиваха на цвета на шапката — строго изтеглени черни черти — за разлика от косите, които представляваха внимателно обработена медноруса прическа като на дъщеря й. Очите й — когато на Дейвънпорт му се удаде да ги види — бяха обрамчени от червени кръгове. „Алией е взела външния вид от баща си — помисли си Лукас, — скулите, чертите, зелените очи.“ Лин Олсън бе естествен блондин, но косата му бе започнала да побелява. В черния си костюм той приличаше на някой известен актьор.

Приятелите бяха облечени кой както му дойде — дънки, джинси, якета — и всички бяха от Минесота.

— Щеше да премине в киното — каза майка й с треперещ глас. — Тъкмо бяхме започнали работа по един проект. Вече говорехме с другите участници. Голяма стъпка щеше да бъде, но… ето на̀…

Роузмари я биваше да се оправя с родители — търпелива, съпричастна. Тя представи Дейвънпорт и Лестър и описа накратко как ще се работи по-нататък по случая.

Лукас изпита усещане за странно разминаване: родителите на Алией, които вероятно наближаваха петдесетте, с елегантните си черни одежди, приятно контрастиращи с белите лица и русите коси, приличаха на нюйоркчани. Думите, които използваха, бяха от Ню Йорк, дори отношението им към Алией беше по нюйоркски — само бизнес и нищо друго. Умряла бе не само дъщеря им, но и предприятието й.

В езика им обаче личеше акцентът на провинциална Минесота. И през изречение, през две, се промъкваха чисто минесотски изрази.

Роузмари беше пряма. Тя спомена за връзката на дъщеря им с Джаил — Лил само възкликна: „Но това са детски работи…“ — и вероятността от употреба на наркотици. Очите на Олсънови се отклониха встрани… и Роузмари вече завършваше, когато вратата се отвори, в стаята влезе едър мъж и се огледа.

Беше обут в дънки и черни кубинки, а нагоре бе облякъл тежко кожено яке с петна от масло на единия ръкав. Косата му бе подстригана неугледно — стърчаща във всички посоки туфа на темето, нула номер около ушите.

Лин Олсън се надигна и промълви: „Том“, а Лил спря да подсмърча и рязко вдигна глава. Едрият мъжага ги изгледа недружелюбно, кимна на хората от Бърнт Ривър, хвърли поглед на Лукас, Лестър и накрая на Роузмари.

— Аз съм Том Олсън — съобщи той. — Братът на Алией.

— Тъкмо обяснявахме на родителите ви какво правим — каза Роузмари.

— А вие знаете ли какво правите? — попита я той.

— Имаме за цел да…

— Имате за цел гнездо от пепелянки — прекъсна я Олсън. — Най-доброто, което можете да направите, е да ги избиете до една с тояга. Всички до един са грешници. Занимават се с наркотици, незаконен секс, кражби, а сега включиха и убийство. Всички са престъпници.

— Том — обади се Лил. — Том, моля те!

— Разпитваме всички, които са били с Алией през изминалия ден — каза Роузмари. — Уверени сме…

Том Олсън поклати глава и престана да й обръща внимание, извръщайки поглед към родителите си.

— И така. След двайсет и пет години насилие свърши по този начин. Мъртва в Минеаполис. Натъпкана с наркотици, вика радиото… хероин, „за идеята“, вика радиото… каквото и да означава това. Някакъв вид зло, за което са измислили специално име, а? Такива неща в Бърнт Ривър не сме чували.

Очите на Лестър се спряха на Лукас, а в същото време Лин Олсън се надигна и каза:

— Том, хайде успокой се, а?

Младият мъж впери нетрепващ поглед в баща си и отвърна:

— Няма да се успокоя. Още си спомням времето, когато всички й викахме Шарън.

— Искаме да поговорим с вас — каза Лестър на Том Олсън.

— Да ме разпитвате ли? Чудесно. Но нямам никаква представа какво е правила тя. От нея получавах по едно писмо на месец.

— Въпреки това… искаме да поговорим.

Без да му обръща повече внимание, Олсън отново се обърна към родителите си и им размаха пръст.

— Колко пъти съм ви казвал това? Колко пъти съм ви казвал, че правите пазарлъци със смъртта? Дори я обличахте както дяволът ви съветваше, със сатанински дрехи. Вижте се на какво приличате. Харчите повече пари за една риза, отколкото един почтен човек за цял гардероб. Това е зараза и вие сте целите пропити от нея…

Започваше вече да изпада в истерия, тресейки не само пръст, но и цялото си тяло. Лукас се отблъсна от стената, а Лин Олсън протегна ръка от мястото си и каза:

— Том, Томи! Томи…

— … хората живеят в този кошмар, хората насърчават този кошмар, с охота вършейки делата сатанински…

Той се извърна към Роузмари, която го гледаше с отворена уста, и за момент на всички се стори, че ей сега ще прескочи през бюрото и ще я хване за гушата.

Лукас бързо излезе иззад бюрото и застана пред него с думите:

— Хей, хей, хей, задръж малко топката, човече, по-спокойно, по-спокойно…

Том изведнъж млъкна, но продължи да се тресе, после се обърна, отиде до вратата и се облегна на нея. В настъпилата тишина помълча малко — сълзите се стичаха по бузите му — и попита:

— Мога ли да я видя?

 

 

Дел се бе заел с разни наркомани и дилъри, опитвайки се да установи източника на дрогата, озовала се в къщата на Сили Хансън предната вечер. Другият човек на Лукас — Лейн, се занимаваше с родословието на Алией.

— Трябва ми списък на всичките й роднини и искам родословно дърво, от което да е видно кой с кого се е сродил — обясни Лукас на Лейн. — Искам да видя всичките й бивши съпрузи…

— Няма такива.

— … всичките й бивши годеници, бивши приятели, с една дума всеки, който е искал да легне с нея. Същото важи и за другата жена…

— Лансинг.

— Да. Искам пълно родословно дърво.

— Слушай, мисля, че ако се разровим из хората, дето са били на партито снощи, и ги прекараме…

Лукас поклати глава:

— От „Убийства“ вече са преполовили списъка. Тази вечер или утре ще го получа, ако дотогава не излезе нещо.

— Но те ще наблегнат на опит за обир. А аз имам някои източници от това направление още от времето, когато патрулирах.

— Лейн… действай по родословието. „Убийства“ и „Имоти“ работят по въпроса. Трябват ни неща, до които от „Убийства“ няма вероятност скоро да се доберат. Защото ако убийството на Алией не е случайно, ако не е опит за обир, значи е извършено от някой, който я познава добре, има мотив и й е близък.

— Но…

Дейвънпорт насочи пръст към него.

— Родословието, мамка му!

 

 

Прекара един час в „Убийства“, изслушвайки докладите на работещите по случая ченгета, опитвайки се да извлече някаква полезна информация от тях. Такава обаче имаше съвсем малко.

Лестър се върна от разговора си с Том Олсън.

— Разправя, че родителите им я дресирали като куче. Това са негови думи. Като циркаджийско куче. Мъкнели я из цялата страна по конкурси за красота, млади таланти и рекламни клипове.

— Да, ама насилие?

— Нямал предвид сексуално насилие, то не влизало в сделката — отвърна Лестър. — И според него, родителите му нямат нищо общо със смъртта й. Вика, че те живеели чрез нея. Че й отнели личния живот още като дете и продължавали да го отнемат.

— Алией съпротивлявала ли се е? — попита Лукас.

Франк поклати глава:

— Според него — не. Вика, че не познавала никакъв друг живот.

— Хм. Малко побъркан като че ли си пада.

— Някакъв проповедник е — кимна Лестър. — Твърди, че всъщност обичал родителите си, само че не много.

 

 

После Дел се обади по телефона и каза:

— Дръж се сега.

— Какво има?

— Бу Макдоналд се обади. У тях съм в момента. — Макдоналд беше парализиран от кръста надолу инвалид, който следеше полицейския радиообмен за поне шест-седем телевизионни компании и понякога подаваше обратна информация и на полицията. — Сърфирал по Интернет и пуснал търсачката на името „Алией“. Така попаднал на една история оттук, от Двата града, озаглавена „Бал на лесбосливи с трупове“. Познай за какво става дума.

— Бал на лесбосливи с трупове? — повтори Лукас.

Веждите на Лестър отскочиха нагоре.

— Лошо.

Дел продължи:

— Да. Историята е публикувана в някакъв сайт, наречен „Плюнка“. И разполага с някои подробности, които няма начин да не излизат от нашето управление.

— Лошо.

— В сайта пише, че това е полудокументален материал, което означава, че почти всичко са си го изсмукали от пръстите, за да подсилят малко действителността.

— Да подсилят?

— Чакай да ти прочета една част. Бу, ела малко по-насам. — До Лукас достигна приглушен говор, после Дел зачете: — „Алией се опря в месинговите пречки на леглото, хвана се здраво за тях и стройното й изпънато тяло се понесе на вълните на удоволствието. Главата на Джаил се надигаше и снишаваше между бедрата й, дългият й розов език се плъзгаше между срамните й устни, достигайки до онова дребно човече в кануто, епицентъра на битието и съществованието на Алией…“

— Брей, да пукна! — изсмя се Лукас. — Щеше да приличаш на порнопосредник, ако за фон ти свиреше саксофон.

— Може би скоро и това ще стане, но няма да свири саксофон, а ще се прожектира филм. Обадих се на хлапето от „Плюнка“ и го попитах откъде е взело тоя боклук. То обаче ми отвърна, че няма да говори и се позовава на Първата поправка. Но каза, че има уговорени интервюта с канали Три, Четири и Единайсет.

— Задник — бе коментарът на Лукас.

— Всъщност ми хареса. Напомни ми за мен, когато бях на неговите години. Опитах се да го посплаша, но ми заяви, че е непълнолетен и да вървя на майната си.

— А ти какво му каза?

— Какво да му кажа? Рекох му: „Леглото нямаше месингови пречки, малко лайно такова“.

— На колко години е?

— Шестнайсет — отвърна Дел.

— Значи можем да вървим на майната си. Тъй или иначе лесбийската връзка излезе на бял свят.

— И още как.

 

 

Лукас се обади на Роузмари да я предупреди и след като затвори, слезе долу в кабинета си, в прашната тишина на малкото затворено пространство, почти легна в стола си и се загледа в тавана.

Таванът бе по-мръсен, отколкото би трябвало.

Това беше единственото заключение, до което стигна. Случаят не бе от леките — твърде много вероятни извършители и нито един от тях със сериозни възможности. Чисто извършеното убийство бе най-трудно за разкриване: някой е убит, всеки отрича всичко. Из Двата града се разкарваха на свобода половин дузина убийци, недосегаеми от закона — ченгетата знаеха всичко за убийствата, но без никакви доказателства. Най-често съпрузи пречукваха половинките си. Цапваш жена си по главата, хвърляш тръбата в реката, връщаш се вкъщи и намираш трупа.

Върви го разрешавай след това.

Съзнанието му продължаваше лениво да развива мисълта, когато телефонът иззвъня. Пак ли лоши новини?

Не. Катрин.

— Лукас — възкликна тя, — цяла сутрин мисля за теб. Божичко, беше ми много приятно да те видя. Мислех си за… Спомняш ли си Лани Мортън? Знаеш ли какво е станало с него?

— Да, май знам — отвърна той, успял да се посъвземе. — Премести се в Лос Анджелис с намерението да се захване с кино, а вместо това се захвана с недвижими имоти. Когато се видяхме за последен път, изглеждаше доста богат — беше с четвъртата си жена.

— Четвърта? А какво стана с Вирджиния?

Лукас се наведе напред и опря лакти на бюрото.

— Вирджиния почина. Не знаеше ли? По дяволите, само пет години след като се дипломирахме. Един ден получила инфаркт на Винъс Бийч. Беше на… колко? Двайсет и осем.

— Боже мой! А спомняш ли си онзи футболен мач с куклите? След това всеки трябваше да купи на момичето си кукла…

— Мачът „Айова“.

— Да. Вирджиния беше като… сякаш щеше да живее вечно.

Двамата говориха така цели двайсет минути, спомняйки си добрите стари времена. Катрин помнеше всичките им приятели от няколкото месеца, прекарани заедно, и лицата изплуваха в паметта на Лукас заедно с картините, звуците, че дори и с мириса от онези славни времена: сглобяемите павилиони по Биг Тен, пропити от миризмата на пуканки и прах, ледените пързалки и мириса на студ, кръв, мокри дрехи и пот, изпаренията от автобусите, мажоретките.

— Боже, как ми се иска и преди да бяхме намерили време да поговорим — каза по едно време Лукас. — Ти какво правиш сега? Още ли рисуваш?

— Не, не, занимавам се с фотография, обаче за рисуването… не знам. Просто спрях. Мъжът ми работи у дома. В началото, когато още започваше, му помагах в кабинета…

— Чух, че си се омъжила за лекар. Ти ми каза тази сутрин. Май Бил Уошингтън спомена веднъж, че си излизала с някакъв по-възрастен от теб.

— Уошингтън! Боже господи, не съм се сещала за него от години… Направо го виждам пред себе си… както сме седнали в кръг на пода у тях и предаваме тревата от ръка на ръка.

— Ти да не си станала фотограф? Виж ти, а случайно да познаваш един на име Амнон Плейн? Свързан е със случая „Алией“.

— Така ли? Той ли го е направил?

— Твърди, че не е той, и вероятно не е… но казва, че бил фотограф на модни списания, и аз си помислих…

— Еее, той е нещо много повече от това. Вярно, че прави снимки за много списания, така започна. Но той е автор на онези забележителни фотоси на прерията. Той е като Ейвидън, прави снимки за списания, но се занимава много и с изкуство.

— Ейвидън?

— Никога не си бил силен по интелектуалната част, нали? — Тя се засмя.

— Аз бях хокеист, за бога! Криминално право!

— Да бе, да… Плейн е фотограф. Голяма работа. Много голяма дори. Аз изобщо не мога даже да се доближа до него… Все пак през по-голямата част от времето трябва да гледам децата си. Или по-точно, да се опитвам да ги гледам: наближават вече онзи период, когато не искат повече да слушат. О, боже…

— Какво?

— Току-що се сетих нещо ужасно — каза тя.

— Какво?

— Дъщеря ми скоро ще постъпва в университета. Като нищо може да попадне на някой Лукас Дейвънпорт.

— Хей, че какво лошо има в това?

Но тя вече бе избухнала в смях.

— Чета за теб по вестниците. Понякога не мога да повярвам, че едно време съм те познавала. Известна личност.

— Аха. Както се казва, световноизвестен съм в Минеаполис. — Пауза. — Тогава ми позволи да те черпя един обяд.

Втора пауза, този път от другия край на линията.

— Ще ми издадеш ли някои секретни факти около случая „Алией“?

— Ако обещаеш да не казваш на никого.

Тя отново се засмя и попита:

— Кога?

 

 

Катрин. Още като затвори, му се прииска пак да й се обади.

И какво щеше да облече утре? Нещо наистина страхотно и скъпо или нещо по-мъжествено, подходящо за суперченге? Когато се запознаха с нея, той беше хокеист, но тя му бе признала, че не се интересува много от спорта — още по-малко пък от хокей. Говореше й за сблъсъци върху леда, понякога след мач си идваше с лека синина на бузата, одраскан лакът и тя се смущаваше и притесняваше от удоволствието, което той изпитваше от този груб спорт…

Развълнуван от обаждането на Катрин, той скочи от стола, обиколи един-два пъти кабинета и накрая изхвърча в коридора. Франк Лестър беше в кабинета си, вратата бе отворена, вътре непрекъснато влизаха и излизаха ченгета.

— Нещо ново? — попита Лукас.

— Нищо. Роузмари дава още една пресконференция за лесбитата.

— За бога… не им викай „лесбита“ пред камерите.

— Хей, ти за идиот ли ме вземаш?

Лукас вдигна глава към тавана, преструвайки се, че обмисля отговора си. Лестър се ухили и добави:

— Класифицираме всичко, до което се докопаме от разпитите, оглеждаме отвсякъде всяка личност, присъствала на партито, но ще ти кажа нещо. Момчетата започват да си мислят, че това е било най-обикновен опит за обир.

— Рано е да се каже — рече Лукас. — Още нямаме нищо.

— И нищо няма да имаме, освен ако някой не ни сервира убиеца на тепсия. С какви улики разполагаме? Та той дори с кръв не се е изцапал, защото такава просто е нямало… Вече си мислим дали да не предложим награда.

— Познаваш ли Джордж Шоу? — попита Дейвънпорт.

Франк кимна:

— Оттам нищо няма да излезе.

— Сигурно, но медиите май са останали с впечатление, че може и да излезе. Ако решите да организирате награда, защо не изчакате, докато се разбере със сигурност, че Джордж Шоу няма връзка със случая. Да предлагаме награда на този етап означава да признаем, че и ние не сме наясно със ситуацията. Затова гледай да задържиш проклетите телевизии колкото е възможно по-далеч от нас. И за колкото е възможно по-дълго време.

— Добре.

— Освен това от мен да знаеш — продължи Лукас, — отговорът е в партито. Не е имало никакъв опит за обир.

— Кой ти каза?

— Аз ти казвам. Тази сутрин говорих с Роузмари и според нея, Алией е убита от мъж и няма никаква лесбоистория, и, за бога, тя е права. Не е имало и опит за обир. На самия Господ Бог не би му харесало, ако е просто съвпадение: някакъв си случаен господин Никой, който едва ли ще повтори, обаче жертвата се е оказала именно Алией Мейзън.

Лестър изду бузи и бавно издиша. После кимна.

— Няма начин един обирджия да се промъкне през прозореца и случайно да се натъкне на проснатата на пода Алией, припаднала там без бельо — каза Лукас убедено. — Такова нещо не може да се случи и веднъж на милион години.

Лестър отново се ухили, мислейки.

— Може да е бил обирджия с адски късмет.

— Къде е Слоун? — попита Дейвънпорт.

— Още е долу на разпитите.

 

 

Лукас се насочи към стълбите. Слоун можеше да е попаднал на някоя нишка.

Запита се каква ли е Катрин сега. Ами ако се е превърнала в провинциална домакиня и предана мамичка? Нямаше вид на такава. На бензиностанцията му се бе сторила… интересна. Той се опита да си събере спомените от тазсутрешната среща. Изглеждаше по-възрастна, това бе очевидно, но той също бе остарял… Имаше малко бръчки. А два-три килограма отгоре? Може би. А може би и пет? Може би. Обаче с все същата прекрасна коса, елегантни движения. Смехът…

Спомените му го отнесоха в студентската му квартира. Живееше над един олющен магазин за резервни части на Юнивърсити авеню. Разполагаше с една стая, с разтегателен диван и имитация на ориенталски килим, баня, постоянно потънала в плесен или в някакви други гъбички, и кухня с евтина газова печка и хладилник без един крак, поради което винаги стоеше килнат наляво и правеше наклонени ледени кубчета. Освен това имаше миниатюрна спалня и в нея се намираше най-хубавата мебел в апартамента — легло, което бе донесъл от къщи. И добре че беше това легло, защото ако го нямаше, Катрин щеше да си счупи гърба. Обичаше секса тя. Много го обичаше. Не че водеше безразборен полов живот, просто бе ентусиастка. Двамата с нея бяха научили много неща и веднага ги прилагаха на практика. Спомняше си едно студено зимно утро. Студено, но слънчево. Лежаха до късно, слънцето се промъкваше през мръсните прозорци, правеше фигурки по леглото, а Катрин…

Потънал в спомена, той усети… как се възбужда.

Стълбите изведнъж свършиха и Лукас се огледа. Къде, по дяволите, беше тръг…

Ааа, да. Слоун.

 

 

Слоун тъкмо излизаше от стаята за разпити. Стискаше пет-шест листа в ръката и вървеше на половин крачка зад някакъв мъж на средна възраст с отчаяно изражение. Точно под тила на мъжа започваше гърбица, притискаща главата му напред, а оредяващата му сива коса бе сресана върху оплешивяващото теме. Бузите му бяха сухи, но по тях още личаха следите от сълзи.

— Лукас… това е господин Артър Лансинг. Санди Лансинг му е дъщеря.

— Моите съболезнования, господин Лансинг.

— Не мога да повярвам, че я няма — каза той. — Беше толкова щастлива. Кариерата й… — Гласът му заглъхна, после отново се надигна: — Кариерата й… — Погледна Лукас. — Когато беше малка, двамата с майка й я водехме в зоопарка. Много обичаше мечките. И маймуните, обичаше много и маймуните…

— Сигурен съм, че… — Лукас бе готов да изрецитира някое от възприетите за случая клишета, но Лансинг го прекъсна:

— Мислите ли, че ще го заловите?

— Да.

— Басирам се, че е бил някой негър — каза той.

— На партито снощи не е имало нито един чернокож.

Лансинг размаха треперещ пръст към Дейвънпорт.

— Може. Но внимавайте хубаво в картинката. Басирам се, че е бил негър. Качвате ли се горе в съдебната зала? Аз често се качвам. Да гледам. И там не виждам нищо друго освен негри. Искам да кажа, да, мярка се и по някой друг бял боклук, но деветдесет и девет процента от отрепките са негри. И повечето от белите имат негърска кръв.

Слоун, застанал зад мъжа, завъртя очи към тавана.

Лукас каза:

— Който и да го е направил, господин Лансинг, ще го хванем. Съжалявам много за дъщеря ви.

Лансинг извърна поглед встрани и промърмори безадресно:

— Дъщеря ми. Тя беше шеф.

И се отдалечи, говорейки сам на себе си.

— Обичал е дъщеря си — рече Слоун, загледан в гърба му.

— Да. За това беше и цялата тая расистка проповед. Всички бели обичат децата си.

— На никого няма да му е приятно да загуби дъщеря си — каза Слоун. Той имаше дъщеря, която учеше в колеж. — Едно от най-лошите неща, които може да си представи човек. Някак си не е честно… да умреш, преди да ти е дошъл редът.

Лукас въздъхна.

— Научи ли нещо?

— Не, но мисля, че разпитваме тези, които трябва. Убиецът е бил на партито. Много неща ме навеждат на тази мисъл: дрога, бивши приятели и приятелки, известни личности и каубойски изпълнения, а също и откачеността на тълпата като цяло.

— Току-що казах същото на Лестър — кимна Дейвънпорт. — И така, колко души са били на партито?

— Дотук имаме шейсет и няколко, но може да се покачат до сто. — Слоун вдигна листовете пред очите си. — Ето това е списъкът. По-голямата част от хората не си спомнят да са виждали Алией някъде след полунощ. Разпитах един заедно с приятелката му и те ми казаха, че са пристигнали около дванайсет и петнайсет, но отричат изобщо да са я зървали. А чули, че щяла да бъде там, затова очаквали да я видят. Джаил и Катерин Кинсли я оставили сама в спалнята преди един часа. Била жива и й се спяло, като си тръгвали.

— Говорил си с Кинсли?

— По телефона. Връща се заедно с мъжа си. Хижата им била чак в Ели, пет часа път имат. Някъде по обяд чула по радиото.

— А ти вярваш ли им, че Алией е била жива?

— Да. Имало е твърде много… И други хора са видели Лансинг жива, след като Джаил и Кинсли си тръгнали. Или това поне сме разбрали до момента.

— Добре тогава, колко души са могли да извършат убийството?

— Според Хансън, партито е било най-оживено между един и два, което означава, че повечето гости още не са си били тръгнали, когато Алией е била убита — каза Слоун. — Имаме няколко души, които са си тръгнали по-рано, и сме успели да потвърдим, че не лъжат. Доста други твърдят същото, но не можахме да установим дали лъжат или не.

— Ами ако убиецът е отворил оня прозорец и си е тръгнал така, че хората да го видят, че си тръгва: стиска ръка на тоя, целува по бузата оная, създавайки си по този начин алиби. После се връща, влиза през прозореца, убива я и отново се измъква през прозореца.

— Много влизания, много излизания, знам ли? — поклати глава Слоун.

— Обаче това обяснява незалостения прозорец — каза Лукас. — И може дори да обясни защо и Санди Лансинг е била убита. Представи си, че влиза през прозореца, пречуква Алией и хоп… Лансинг се появява в коридора. Трябва да я убие. Тя знае, че си е тръгнал, видяла го е да си тръгва демонстративно, а сега се е върнал.

Слоун погледна мрачно листовете в ръката си.

— Значи трябва да върнем всички обратно в списъка.

9.

Лейн докладва:

— Събрах сведения за родителите на Алией и за брат й.

— Брат й го видях.

— Да, проповедник е. Обикаля из Ред Ривър Вали и проповядва сред фермерите. Поправя им машините, понякога работи почасово в един силоз. Но не взема никакви подаяния. Раздава всичко, което припечели, като си оставя само за храна и дрехи.

— Аз пък ще ти кажа, че май не харчи много за дрехи — вметна Лукас.

— Хората мислят, че е или луд, или светец, а най-вероятно и двете. Така е писано във вестника на Фаргоу. Има там една статия.

— За брата, а не за Алией?

Лейн кимна:

— Повечето е за брата. С една дума „луд светец, роднина на Алией Мейзън“.

— Къде е бил снощи?

Лейн му бе задал този въпрос.

— Във Фаргоу. Занимава се там с някаква безплатна кухня. Бил в нея докъм осем — осем и нещо. Върнал се сутринта. Така че е имал време да се разходи до партито и да се прибере.

— И освен това му е къс фитилът — отбеляза Лукас. — Друго?

— Друго… видях всичката помия за Алией. Въпрос само на влизане в Мрежата. Има толкова написано, че разпечатките ми са дебели пет сантиметра. И знаеш ли какво? Съществува нещо като култ към Алией, организиран от нейни фенове. Има и такива, дето я мразят. Карат се в Мрежата.

— Чух.

— Не бих се изненадал, ако науча, че някой от тях я е пречукал.

— Така ли?

— Да. Представи си как някой компютърен спец, гадняр, убиец и откачалка постепенно си създава някаква фантасмагорична представа за нея, успява да се вмъкне на парти, където е поканена и тя, добира се до нея, но тя го отблъсва безцеремонно, казвайки му, че по-скоро е готова да се шиба с приятелките си, отколкото с такъв пъпчив чекиджия като него.

Лукас се усмихна на изразителното описание:

— Спец, гадняр, убиец и откачалка?

— Може и така да е станало — сериозно каза Лейн.

— Нещо друго?

— Имам и нещо друго — кимна Лейн, — и то интересно, но няма екзотиката на предишното ми предположение за спец, гадняр, убиец и откачалка.

— Е?

— Става дума за другата мацка, Санди Лансинг. Говорих с управителя на хотел „Браун“ и се оказа, че тя не е била кой знае каква работа. Била нещо като пиколо в рокля. Водела богатите гости до стаите им и ги развеждала из околностите.

— Не е била никакъв шеф? — вдигна вежди Лукас.

— Не. Докарвала си е може би някъде към двайсет и пет хиляди на година. Достатъчно, за да не гладува. Да, ама не. Говорих с момчетата от „Убийства“, дето са ходили до апартамента й. Имала е страхотни дрехи и чудесна кола… порше бокстър, представяш ли си… и непрекъснато се движела с богати личности. И се е оправяла финансово прекрасно. Отнякъде са идвали много пари, но не можах да разбера откъде.

— Във всеки случай не са идвали от баща й — каза Лукас. — Току-що го видях. Изглежда така, сякаш няма пукната пара в джоба си.

— И аз останах с такова впечатление — съгласи се Лейн. — Затова си помислих… Тя работи в хотел. Посреща хора. Може да си ги е заработвала в леглото.

— Нещо сигурно?

— Нищо. Но на този етап това е ставало само чрез представяне. Идва някой, да речем, известен спортист или телевизионна звезда, в града и те представят. После отиваш с него в стаята му и по-късно получаваш подарък. От хотела може и да са знаели, но може и да не са.

— Тогава дай да хванем приятелите й и да ги попритиснем. Да разберем откъде са идвали парите.

— Мислех си, защо да не се заемеш ти с хотела?

— Аз? Аз съм заместник-началник на полицията.

— Да, обаче помощник-управителят на хотела, който отговаря за високите морални устои на заведението, е твой стар приятел.

— Кой е той? — попита Лукас.

— Дерик Дийл.

— Ти ме бъзикаш нещо.

— Не, не те бъзикам, господин заместник-началник на полицията.

 

 

На излизане от сградата Лукас настигна Роузмари Роу, тръгнала нанякъде по коридора.

— „Бал на лесбосливи с трупове“? — попита тя, хващайки го под ръка.

— Такова бе заглавието — отвърна той, леко притеснен.

— С колко евфемизми си служат мъжете, за да обозначат женски полов орган? — попита го тя.

— Няма да ти е приятно да чуеш — каза Лукас.

— А кога ще заловите убиеца?

— И това…

Тя кимна:

— … е нещо, което няма да ми е приятно да чуя.

 

 

Навремето Дерик Дийл се водеше на работа в областната данъчна служба като помощник данъчен експерт. Ни повече, ни по-малко. А всъщност беше свой човек на шайка общински съветници, занимаващи се с оценки на имоти срещу заплащане. Та тази шайка веднъж пообърка конците заради Дийл, който бе решил да удари един собственик на магазин. Собственикът на магазина обаче се случи вуйчо на някакво лошо ченге. Ченгето спретна няколко мръсни полицейски номера и записа на касета как Дийл взима подкуп.

И тогава ченгето допусна грешка. Прецени, че ако просто арестува Дийл, неговите дружки и колеги, данъчните експерти, ще отмъстят на вуйчо му, като му направят крайно неблагоприятна оценка, дори и ако се наложи Дерик да лежи само шест седмици в затвора. Затова, вместо да го арестува, ченгето пусна на Дийл касетата и му предложи да се откаже. Дийл обаче не го разбра правилно и отиде да се оплаче на своите закрилници от общинския съвет. Те, от своя страна, се обърнаха към тогавашния началник на полицията, който смачка лошото ченге като буболечка. И лошото ченге се намери на улицата, събирайки глоби от неправилно паркирани автомобили.

Тогава то позвъни на своите дружки и колеги, и по-точно на Лукас. Дейвънпорт организира контраоперация, в резултат на която Дийл влезе в затвора за девет месеца. Хората му от общинския съвет успяха да се изплъзнат, обаче дружките и колегите на Дерик от данъчната служба направиха реална оценка на вуйчото, вследствие на която данъците му скочиха с петдесет процента.

Когато Дийл излезе от затвора, опита да продава коли, след това къщи, но нещо не вървеше. Той разбираше от бюрокрация и изнудване, а не от продажби. Лукас бе дочул, че бил заминал за Калифорния, и до тази сутрин смяташе, че е все още там.

— Дерик Дийл, а? — промърмори той на себе си, докато излизаше навън.

 

 

Хотел „Браун“ се намираше на една пресечка от небостъргача IDS. Отвън никак не приличаше на хотел — човек трябваше просто да го знае. Лукас кимна на портиера с бели ръкавици, който му отвори вратата, влезе и крачейки по червения килим край наредени в кръг кресла с извънсезонни бели гладиоли в центъра, се насочи към рецепцията. Зад нея стоеше спретната млада жена. Беше чернокожа, с деликатни скули, в строг костюм и носеше сребърна огърлица с малки овални камъчета.

— Да, сър?

— Трябва да се видя с господин Дийл — каза Лукас. — Дерик Дийл.

— Може ли да му съобщя кой го търси?

— Не. — Той смекчи остротата на отговора с усмивка, извади си картата и й я показа. — Искам да го изненадам. Само ми кажете къде е.

Тя протегна ръка към телефона.

— Ще се обадя на дежурния управител.

Дейвънпорт се наведе през рецепцията и сложи ръка върху телефона.

— Моля ви, не го правете! Просто ми покажете къде е работното място на господин Дийл.

— Ще си имам неприятности. — Долната й устна затрепери.

— Не, няма — каза Лукас. — Повярвайте.

Тя се огледа наляво-надясно, не откри никаква помощ, докосна устната си с език и прошепна:

— Той си е в кабинета… нататък по коридора.

Погледът й се насочи надясно, откъдето започваше дълъг и тесен коридор.

— Покажете ми коя врата.

Тя отново се огледа, сякаш управителят всеки момент щеше да изникне изпод червения килим, помълча и накрая каза:

— Оттук.

После излезе от рецепцията и пое по коридора с вдървена походка. Когато се отдалечиха от фоайето, тя забави крачка и попита:

— Загазил ли е нещо?

— Искам да му задам един въпрос.

— Защото ако не е, трябва да загази.

— Наистина ли? — попита Лукас.

— Той е гадина.

— Момент — рече Дейвънпорт тихо и двамата спряха по средата на коридора. — Какво според вас означава гадина?

— Той тормози хората — отвърна тя.

— За пари? За секс? За дрога?

— За дрога не — поклати глава жената.

— Налагало ли ви се е да отблъсвате опитите му? — попита Лукас.

— Не точно. Малко тъмна съм за вкуса му. Освен това му казах, че ако ме тормози, брат ми ще му отреже тестикулите.

— А той повярва ли ви?

— Да. Брат ми дойде и му показа ножа си.

— Аха.

— Но имаме много камериерки тук, повечето от които са мексиканки и вероятно нямат документи. Наемат ги, за да правят икономии.

— Закачал ли ги е?

— Да. Понякога за секс. Почти винаги има една-две свободни стаи. Но в повечето случаи за пари. Гостите им дават бакшиши, десет-двайсет долара. Така че гадината прави около петдесетина долара на ден. Камериерките ги е страх да му отказват. Той им е дал да разберат, че лесно могат да загазят: нужно е само да вдигне телефона и да направи едно анонимно обаждане. Сам им го казва.

— Може би и те трябва да доведат братята си от Мексико — промърмори Лукас.

— Лесно е да се каже — поклати глава момичето.

— Знам — кимна той. — Добре. Аз ще му задам въпроса си, а после може би ще измислим нещо, за да го накараме да кротне малко.

— От хотела няма да го уволнят — бързо каза тя. — Много е добър в работата си.

— Която е?

— Да урежда разни неща. Намира билети за театър, за баскетболни мачове. Ако някой се разболее, намира лекар.

— Че това всеки го може — възрази Дейвънпорт.

— Искам да кажа, ако някоя рокзвезда се разболее…

— Защото си е натикала нещо в носа?

— И не само това. Ако е имало любовна свада и някой е изял два-три юмрука или пък има някой порязан…

— Ясно — каза Лукас. — Въпреки това, пак можем да поговорим с него за камериерките.

 

 

Лукас изчака, докато администраторката се върне на рецепцията, и тихо отвори посочената му врата. Кабинетът се оказа помещение, разделено на шест пластмасови кабинки, с високи до раменете разделителни стени. Откъм крайната кабинка се носеше отчетливото тракане на компютърна клавиатура.

Дийл беше оплешивяващ мъж с дълъг нос и месести сприхави устни, които свиваше и издаваше напред, загледан в екрана на компютъра. Бе облечен в тъмно спортно сако, чиито ревери и яка бяха поръсени с пърхот. Работеше много съсредоточено и не усети Лукас да влиза.

Дейвънпорт безшумно дръпна стола от съседната кабинка и седна по средата на коридорчето, точно срещу кабинката на Дийл. Направи го шумно и тежко и мъжът най-сетне разбра, че не е сам. Рязко вдигна глава, взря се за момент и се дръпна назад.

— Здрасти, Дерик — каза Лукас с усмивка. — Мислех, че си в Калифорния.

Дийл бързо се съвзе.

— По дяволите, Дейвънпорт, изкара ми акъла! Какво искаш?

— Чу ли за убийството на Санди Лансинг?

— Няма нищо общо с нас — бързо каза Дийл, взе някакъв лист от бюрото, погледна го бегло и го скри в едно от чекмеджетата на бюрото.

Лукас вдигна рамене с безразличие.

— Знаеш как е, Дерик. Трябва всичко да застане на мястото си. И тази мацка, Лансинг, малко ни озадачава. Няма пари, оттук й плащат двайсет и пет хиляди. Обаче кара порше, облича се от бутици…

— Даваме й пет бона на година за дрехи — каза Дийл.

— Вечерни дрехи?

— Не. Не вечерни дрехи. — Мъжът насочи вниманието си към екрана, който показваше някаква ведомост, натисна два клавиша и екранът остана празен. — Дрехи, каквито носят останалите жени тук. Строги стилни костюми за почтени жени.

— Помислихме си дали парите й не идват от това, че съблича тези дрехи. Строгите, дето викаш, за почтените жени.

Дийл поклати глава:

— Не.

— Хайде стига бе, човек. — Лукас махна с ръка, сочейки обстановката наоколо. — Тука идват и кинозвезди, и певци, артисти и какви ли не богаташи… Искам да кажа, какво прави едно момче за всичко като теб, ако на някого му се прииска да му извъртят една свирка например?

— Казвам му да го духа — отвърна Дийл.

— Дерик…

Мъжът вдигна ръка:

— Чуй ме какво ти казвам. Тя не се чукаше с никого за пари. Не и тук. Знам за колата, даже я питах за нея. Тя ми отговори нещо от рода: „Имам си свои пари“. Сметнах, че сигурно татко й праща по някоя и друга пара, докато се омъжи.

— Не е богаташка щерка — поклати глава Дейвънпорт.

— Значи няма да е зле да се заемеш с истинско разследване и да престанеш да тормозиш невинните хора.

— По дяволите, Дерик, полагам всички усилия да те харесам, обаче ти упорито ми пречиш! — Той хвана страничните облегалки на стола, готов да стане. — Знаем, че отнякъде е получавала допълнително, и сексът е единственото нещо, за което можахме да се сетим. Никак не ми е приятно да си мисля, че „Браун“ е някакъв скъп бардак, но все пак ще се наложи да пратя двама-трима души да прегледат бумагите ви. Може ли да им кажа да търсят теб?

— Чакай малко, чакай малко! — Дийл вдигна слушалката, избра четирицифрен номер, изчака го да звънне и когато оттатък вдигнаха, каза: — Джийн, може ли да наминеш за минутка?

После затвори и рече:

— Трябва да обърнеш внимание на дрогата.

— Защо?

— Защото повечето пъти, когато Санди идваше на работа, а това означаваше късно следобед, страдаше от махмурлук. От партитата. Беше купонджийка и доста злоупотребяваше с коката.

— Мислиш ли, че е продавала? — попита Лукас.

Дийл отвори уста да отговори, но очите му се отместиха встрани и той размисли:

— Не знам дали е продавала. Обаче я употребяваше. И допълнителните й доходи не идваха оттук. Нито над, нито под масата.

„Нещо шикалкави“, каза си Лукас. Забеляза как очите му заиграха.

Вратата се отвори и двамата се извърнаха по посока на шума. Малко след това една млада жена надникна в коридора между кабинките и видя Дейвънпорт.

— Господин Дийл?

Дерик стана, мина покрай Лукас и се показа.

— Да, Джийн, насам.

Жената тръгна към тях и Лукас изведнъж забеляза, че е изключително хубава. Беше от закръгления тип, с кестенява коса, поръсена тук-там с руси кичурчета, сочно лице с бледосини очи и пухкава долна устна. Устните й бяха съвсем леко докоснати от червилото. Бизнескостюмът й бе строг като на администраторката от рецепцията, но с малка разлика — деколтето й беше достатъчно дълбоко, за да разкрие фините очертания на гърдите. „Изглежда хем секси, хем майчински“, каза си Дейвънпорт.

— Да? — попита тя.

— Би ли занесла този молив на Индия на рецепцията? — Дерик й подаде един жълт молив.

Молбата сякаш я озадачи, но това не й попречи да кимне послушно:

— Да, сър.

Когато жената затвори вратата, Дийл отново седна на мястото си и с едва доловим сарказъм каза:

— Ето затова Санди Лансинг не излизаше с клиентите ни.

Загледан към вратата, зад която бе изчезнала жената, Лукас помисли малко и кимна:

— Слаба е била за тая работа.

— Особено пък за заведение като това — рече Дийл, доволен от себе си. — Имаме още няколко такива като Джийн. Даже и по-добри. Не че знам какво става между персонала и гостите ни. — Той скръсти ръце на гърдите и се облегна назад. — Друго, полицай Дейвънпорт?

Лукас се наведе напред, усмихна се, протегна ръка и го потупа по коляното.

— Да. Лансинг и дрога. Откъде я вземаше?

— Не знам. — Гласът му изведнъж изтъня като на изплашено прасе. — Не съм чувал нищо за никаква дрога, не се занимавам с никаква дрога. Знаеш много добре.

— Да, така е. — Дийл явно се мъчеше да скрие нещо. — Ти се занимаваш с оценки.

— Да, щях, ако не ме беше прецакал — каза той. — Сега се занимавам с хотели.

— Не ти ли харесва повече?

— Не — твърдо отвърна Дерик. — Никак. Едно време бях някой. Сега… — Плъзна поглед по кабинките. — … сега съм в капан за мишки.

10.

Нямаше какво повече да прави в управлението: ченгетата бяха разпределени, гледаха си работата. Пишеха биографии на участниците в партито, сравняваха показанията им. Отвън телевизионните фургони започваха да се трупат покрай тротоара. Той се обади на Роузмари, каза, че се прибира вкъщи, и си тръгна.

Хапна един сандвич, извади от хладилника бира — последната, ще трябва да отскочи до магазина. Сетне включи телевизора — кинаджиите, както очакваше, бяха полудели. Местните новинарски емисии бяха свили спорта и прогнозата за времето до триминутни бюлетини, а останалото от половиния час време го бяха посветили на Алией. След това идваше ред на коментарите. Водещите имаха на разположение цял ден, за да изследват връзката между модата и наркотиците, и разни господа със сериозни изражения и неразбираем език разглеждаха надълго и нашироко аспектите на тази връзка.

Фокс и Ен Би Си показаха страхотна снимка на Алией в нещо, прилично на мъжко бельо. Снимката беше секси, но в достатъчно разумни граници, за да бъде показана по телевизията без замазани ключови места по нея. И колкото повече хвалеха Плейн като фотограф, толкова повече превъзнасяха и Стар за публикуването на снимката.

Говорителят на Ей Би Си съобщи, че този брой на Стар ще се появи по щандовете до два часа утре следобед — само трийсет и шест часа след убийството на Алией. Каза го така, сякаш бе кой знае какво техническо постижение. Лукас получи само не повече от секунди телевизионно време — интервюто с него бе прекъснато от кадри с изумената физиономия на Джордж Шоу, облечен в дънки и горнище на анцуг. Бяха захапали въдицата с Джордж, но недостатъчно.

— Докато от полицията ни уверяват, че наркотиците са в центъра на следствието, масово се разпространяват слухове за многобройни сексуални изпълнения с участието на бившия фотомодел Джаил Корбо…

И показаха снимка на Корбо в черна рокля с китайска кройка, подчертаваща чертите на лицето й и по-специално — фината мрежа белези по него.

След малко на Лукас му омръзна, той изключи телевизора, стана и бавно се приближи към чертожната дъска.

Една идея на нощ — това бе всичко, което се искаше от него. Идеята му от тази вечер беше, че може би ще му трябва програмист на пълен работен ден — или най-добре, помисли си, програмистка. Някоя сладка, руса и с очила със златни рамки. Продажбите на игрите обаче нямаше да са достатъчни, за да може да си позволи услугите на програмистка дълго време. Затова трябваше да има някакво ограничение във времето. Да речем, една година.

Извади чист лист хартия, седна на високата табуретка и хвана молива. Не можеше да започне…

Катрин. Не знаеше какво да мисли за нея, но тя не излизаше от главата му.

Не го сдържаше на едно място. Той излезе в коридора, вдигна телефона и набра номера на метоха. Някаква монахиня вдигна.

— Обажда се Дейвънпорт от Полицейското управление на Минеаполис — представи се Лукас. — Трябва да говоря със сестра Мери Джоузеф.

— Ще я намеря — отвърна монахинята. Глас на млада жена, в който се долавяше оттенък на потиснатост.

Сестра Мери Джоузеф бе най-старата му приятелка — още от началното училище. Родена под името Ел Кругър, тя беше преподавателка по психология в колежа „Света Ана“ — само на няколко пресечки от дома му.

Почака две минути и накрая чу как някой поема слушалката.

— Лукас.

Усмихна се, като чу гласа й — винаги се усмихваше.

— Хей, Ел. Как си?

— Стига празни приказки, Лукас. Казвай какво става с убийството на Алией Мейзън.

— Не очаквах да ме питаш.

— Свързано ли е с лесбийство?

— О, боже…

— И какво означава комбинацията „лесбосливи“?

За миг Лукас изгуби ума и дума, макар веднага да му стана ясно, че никога няма да намери отговор на този въпрос. Но Ел се засмя весело и каза:

— Можеш пак да дишаш.

— Виж какво, не прави повече така — рече той. — Колкото до Алией… всичко е голяма каша. Имало е лесбийски изпълнения малко преди да я убият, имало е акт, в който са участвали три жени. Нямам представа какво общо има това с убийството. Може би нищо. Тъкмо по този въпрос исках да те питам.

— За какво точно?

— Когато гейове се избиват, това става по много груб начин — текат реки от кръв, беснеят като луди. Много ножове, много желязо. Не знам защо. Намирали сме момчета, намушкани по двайсет-трийсет пъти.

— Страстта се превръща в ярост, когато нещата се объркат: страстта и яростта са свързани. Какви са тия жени? Всичко на сексоснова ли е, или е било по-малко секс, а повече нещо друго?

— Точно това ме притесняваше. Една от жените каза, че макар да имало секс, той не бил агресивен, а приличен на гушкане. Обаче сексуален контакт е имало — галене, орален секс. Но не е бил… бесен.

— Може и да не е бил — каза Ел. — Обществената неприязън към лесбийството не е толкова голяма, колкото към мъжкия хомосексуализъм. Ако някой мъж участва в гейсекс, той може да изпадне в силен емоционален стрес… поне отначало. А жените понякога могат да преминат от чисто приятелство към докосване, секс и след това отново да се върнат към приятелство — без никакви сътресения и без да чувстват никаква вина. Затова няма толкова много убийства между лесбийки. Сътресението не е толкова голямо.

— И трите жени са имали връзки и с мъже. По някой път дори едновременно.

— В това няма нищо необичайно. Някои жени са… как да ти го кажа? Рефлексивни лесбийки… да, точно така. Обръщат внимание на жени по същия начин, по който… и ти. Но много жени, особено пък млади… могат просто да се носят по течението, имайки връзки и с жени, и с мъже. Тук дори съществува и нещо като моден елемент.

— Аха.

— Огледа ли семейството на Алией?

— Работи се по въпроса. Но се срещнах с нейните. Не съм сигурен дали могат да получат наградата за най-добри родители… От бебе са я повлекли по конкурси за красота из цялата страна, натикали са я в лапите на шоубизнеса. Живеели са чрез нея.

— Хм.

— Има и един брат глупак.

— Интересно… Това означава, че в семейството може да е имало създадено силно напрежение.

— Аха. Той е някакъв селянин проповедник около Фаргоу или някъде там. Раздава дрехите си.

Ел ахна:

— Да не е… Том Олсън?

Лукас свали слушалката от ухото си, погледна я с недоумение, после пак я вдигна.

— Да. Познаваш ли го?

— Той е светец… А стига бе!

„А стига бе“ за Ел бе недопустим език.

— Какво?

— Той наистина е светец. Евангелист е. Според него, изцелението на душата може да дойде идния месец или идната година, защото той просто го вижда, че идва. Надига се като вълна. Може да е шизофреник; определено е екстатичен. Тук имахме едно момиче от неговия край — Ред Ривър. Веднъж отиде да види родителите си. Той държал проповед в една зала за боулинг. Тя отишла да го чуе с приятелки. След това се върна, напусна метоха, напусна Църквата и започна да се разкарва из Ред Ривър, проповядвайки Евангелието. Опитвам се да поддържам връзка с нея и именно тя ми каза, че на Олсън понякога му се появявали стигми^[8].

Гласът й затихна на думата „стигми“.

— Ти се бъзи… шегуваш.

— Не. Не се шегувам.

Лукас в никакъв случай не би могъл да се нарече ревностен католик, но по гърба му пролазваха тръпки, щом чуеше за стигми. За това да ти тече кръв от ръцете, краката, че дори от главата, където е бил тръненият венец…

— Значи мисли, че е Бог?

— О, не — възрази Ел. — Съвсем не. По скоро определя себе си като пратеник, подготвящ пътя.

— Значи Йоан Кръстител — заключи Лукас.

— Според мен не би го казал така. Ти се правиш на саркастично ченге, а той е сериозен човек.

— Днес го видях в службата. Беше доста… напрегнат.

— Къде е бил, когато е било извършено убийството? — попита Ел.

— Във Фаргоу. Или някъде там. Според него. Мислиш ли, че може и той да го е направил?

— Не знам. Светостта най-общо казано е мистика, но тя се основава на дълбоки емоционални течения, някои от които често могат да бъдат доста тъмни. Може да е изпитвал много дълбоки чувства към сестра си. И поради това емоционално състояние е възможно да стане доста… експанзивен.

— Точно такъв беше с шефката.

Двамата поговориха още няколко минути и Лукас я запозна с подробностите около престъплението. Ел щеше да помисли и ако й хрумнеше нещо, щеше да му се обади. Казаха си „довиждане“ и той се отправи към чертожната дъска. На половината път обаче се спря, върна се при телефона и отново набра номера на метоха. Отговори му същата потисната млада монахиня и той отново изчака двете минути, докато намерят Ел.

— Нещо друго ли се сети?

— Спомняш ли си какво ми каза още като вдигна слушалката преди малко?

— Не. Сигурно нещо съм те подкачила.

— Попита ме горе-долу следното: „Какво става с убийството на Алией Мейзън?“.

— Е, и? — озадачено запита тя.

— Никой не пита за другата жена. За Лансинг. Все едно е салфетка, с която си е изтрил ръцете и я е захвърлил.

— Хм. Честно да ти кажа, изобщо не се сетих за нея — призна си чистосърдечно Ел.

— Знаеш ли, когато ти пострада… пострада, защото други се опитваха да отвлекат моето внимание. И донякъде успяха… Та и сега. Всички повтарят: Алией, Алией… Дано да не сме на погрешен път.

— Щом го осъзнаваме, няма страшно — каза Ел и след кратка пауза добави: — Ще помисля за нея. Ще се помоля за нея.

 

 

Късно същата вечер, докато, седнал на леглото, събуваше чорапите си, Лукас се сети за Трик Бентоан — комарджията, който не беше мъртъв и който не бе убит от един боклук, лежащ в момента в „Стилуотър“. Беше забравил да се обади на окръжния прокурор, а явно и Дел не беше се сетил: двамата се бяха виждали десетина пъти през деня и никой от тях не бе повдигал въпроса.

Той изруга под нос. Доста народ щеше да се ядоса от забавянето, макар ситуацията да бе малко комична.

Ала когато започна да се унася, вече не мислеше за Трик. Мислеше какво да си облече утре за обяда.

С Катрин.

 

 

Още по-късно същата нощ, недалеч от дома на Лукас, но все пак от другата страна на Мисисипи, Джаил Корбо чу някакъв шум, приличащ на дращене по вратата. Очите й рязко се отвориха и тя седна в леглото. Беше капнала, но не можеше да заспи. Бе взела хапче, но организмът й се пребори и с него. Алией. Амнон й повтаряше, че е омаяна, че Алией не е нищо повече от едно послушно отражение на нуждата на Джаил от специални видове удоволствие, от порочен, всеотдаен и моден партньор в леглото. Красив. И Джаил се страхуваше, че е прав, че тя е повърхностна, развратна. Носеща се по течението.

Драскането по вратата я изтръгна от потискащите мисли. Разпозна звука още като го чу. Някой се опитваше да влезе.

Джаил живееше в малка къща в южния край на завоя, недалеч от „Метродом“. Спалнята й се намираше на втория етаж — първият бе изцяло зает от работилницата й. Оборудване, пещи за изпичане на глината, склад за глина, помещение за ваяне. Ваяне, което бе развило ръцете и раменете й — ченгетата я бяха питали за това. Един даже я бе хванал за ръката и я бе помолил да стисне. Тя се подчини, а ченгето се престори, че го е заболяло. Подиграваха се с нея. Опитваха се да я сплашат. Не успяха.

Ченгетата не я плашеха, не я плашеше и драскането по вратата. По-рано, когато обирите с взлом бяха често срещано явление, това драскане се чуваше веднъж на една-две седмици. Обаче с времето постепенно бе затихнало и тя не беше го чувала поне от година, че и повече.

Все пак…

Тя скочи на пода, коленичи като за молитва и бръкна под леглото. Пръстите й веднага я напипаха — студена стоманена цев. Издърпа я и в ръцете й се оказа стара дванайсеткалиброва пушка „Уинчестър“. Джаил с бързи движения се озова в банята и застана под матовото прозорче над ваната. Отлости резето и безшумно плъзна прозорчето нагоре.

Точно пред входната врата долу бе клекнал едър, облечен в черно мъж и несръчно, като аматьор, бърникаше в ключалката. Предната площадка бе обрамчена от храсталак и не се виждаше от улицата.

Тя заговори тихо, но съвсем ясно:

— Ей, ти, там долу.

Фигурата замръзна, след малко леко се поизвърна. В слабата светлина от уличното осветление й се мярна част от лицето, също както се мярка луната зад някой раздърпан облак — бледо, размазано, неясно.

— Имам пушка. — Тя напомпи и старият механизъм за зареждане отвърна с отчетливо щрак-щрак, ефектния звук, чуван милион пъти по филмите. — Дванайсеткалиброва. Насочила съм я към главата ти.

Лицето изчезна. Мъжът се извърна, бърз като мисълта, и хукна, движейки енергично крака и ръце — с два скока прекоси алеята, свърна зад ъгъла и изчезна по улицата.

Загледана в безславното му бягство, Джаил си позволи да се усмихне за първи път от двайсет и четири часа насам. Но докато затваряше прозореца отново и слагаше резето, една съвсем неочаквана мисъл прекоси съзнанието й.

Този не приличаше на крадец. Изобщо не приличаше. По-скоро на някакъв недодялан селяк.

11.

Неделя. Ден втори от случая „Мейзън“.

Лукас вдигна новия брой на Пайъниър Прес от площадката и хвърли поглед на тлъстото заглавие на първа страница: „Алией Мейзън убита“. С подзаглавие: „Удушена в Минеаполис“.

„Виждал съм и по-големи заглавия“, каза си той.

Но не много.

И тогава се сети — Трик.

 

 

Не можеше да се каже, че окръжният прокурор Рандъл Таусън му е приятел, но бе точен човек. Прокурорът тъкмо закусваше, когато Лукас му се обади, и първите му думи бяха:

— Кажи ми, че имаме всичко, което ни трябва.

— Какво?

— Говоря за убиеца на Алией Мейзън — хванал си го и затова ми се обаждаш, нали?

— За нещо много по-хубаво. Честна дума! — Лукас се опита да вмъкне искрени нотки в гласа си. — Открих начин как да помогна на правосъдието.

Прокурорът си позволи да прояви предпазливо любопитство:

— Бъзикаш ме. Извинявай, скъпа.

— Не, не. Открих един невинен човек, тикнат в затвора. Сега можеш да го изкараш оттам. След това можеш да обереш цялата слава и благодарните данъкоплатци несъмнено ще се върнат в кабинета ти за… кой път? Пети?

— За шести — отвърна Таусън. — Какво се еба… Извинявай, скъпа. Закусвам заедно с внучката. За какво става въпрос?

— Миналата нощ Дел Капслок бил на партито на Алией. Отишъл си преди убийството, но по-рано срещнал там един наш общ приятел.

— Кого? — Съмнението личеше вече съвсем ясно.

— Трик Бентоан. — Тишина. Тишина, която се проточи толкова дълго, че Лукас счете за нужно да добави: — Трик бил в Панама да играе джин-руми^[9].

Най-сетне гласът на Таусън прозвуча тихо и съвсем трезво:

— Това е проблем.

— Да — кимна Дейвънпорт, макар че нямаше кой да го види.

— Вече казах, че е проблем. Утре, като отида на работа, ще ангажирам най-добрите си хора да измислим някакво решение.

— Добре ще направиш — съгласи се Лукас.

Пак тишина. После:

— Да му го начукам, Дейвънпорт! — кресна с все сила Таусън, след което веднага добави с мек глас: — Извинявай, скъпа.

 

 

Катрин.

Какво да облече за обяда? Катрин беше женена за лекар, така че пари сигурно не й липсваха. Вероятно щеше да се чувства удобно в нещо семпло и спретнато. Значи за кубинки и кожено яке не може и дума да става. Лукас се разрови из гардероба си и най-накрая избра нещо, което му се стори подходящо за случая — панталони в пясъчен цвят, синя риза и кафяво сако със спортна кройка. Към това добави тъмнокафяви мокасини и пистолета си за леко облекло — 9-милиметров Р7.

Облече се, огледа се в огледалото, усмихна се един-два пъти. Пфу… По-добре да консервира лека усмивка на лицето си и да не я маха оттам. Да изразява хем искреност, хем радост от това, че я вижда…

 

 

В неделен ден в кметството обикновено цареше мъртва тишина. Но не и днес. Лукас се насочи право към кабинета на Роу. Бюрото на секретарката бе празно, но Роузмари, облечена в панталон и пуловер с вплетена в него апликация на рунтава овца, си беше в кабинета заедно с още двама души. Дик Милтън, отговарящ за връзката с медиите, беше бивш журналист, който някога пишеше полицейски разказчета в осем части — от неделя до неделя — за вестниците. Анджела Харис, психоложка на договор към управлението, се бе подпряла на перваза на прозореца.

— Какво мислите? — попита Лукас, надничайки през вратата.

— Медиите — късо отвърна Роу, вдигайки глава. — Точно каквото очаквахме.

— Малко груба игра с Джордж Шоу — забеляза Милтън.

— Нашето не е груба игра — отвърна Лукас. Никога не бе харесвал Милтън, дори докато беше журналист. — Груба игра е да лежи в окръжния затвор, очаквайки да го пратят за десет години в „Стилуотър“, което и ще стане. Ето това е груба игра.

— Това, дето се мъчите да направите… да свържете Шоу с Алией… няма да издържи — каза Милтън и погледна към Роу. — Цялата тая лесбийска история… доста деликатно прозвуча снощи по новините, но аз надникнах в Мрежата, прегледах първите броеве на Стар и там видях огромна, много секси снимка на Джаил Корбо. По-жежка е от Алией, така че темата сигурно няма да остане дълго време деликатна.

— Кога ще излезе? — попита Лукас.

— Сигурно днес следобед. В Мрежата разправят как редакторите на Стар изхвърлили на боклука напълно готовия си нов брой, за да го заменят с цял брой за Алией. Джърнъл и останалите издания могат само да му дишат прахоляка.

— Значи циркът ще е пълен — каза Лукас и насочи поглед към Роу. — Как върви с пресата?

— В десет часа имаме насрочена още една пресконференция. После Олсънови и приятелите им трябва да се върнат около обед. Искат да си вземат Алией колкото е възможно по-скоро. Погребението ще бъде по-късно тази седмица в Бърнт Ривър. След това сигурно ще проведем пресбрифинг някъде около три, а ако ни се наложи още един, ще го направим около седем.

— Нещо ново от вчера или тази сутрин?

— Нищо. Освен дето се обади Рандъл Таусън за Трик Бентоан.

— Вчера забравих да ви кажа — кимна Лукас. — Залисах се по убийството. Дел твърди, че Трик бил отседнал в „Дейс Ин“, така че няма да е зле утре да го приберем и да вземем показанията му. Таусън ще се обади на адвоката на Рашид ал Бала веднага щом вземем показанията на Трик.

— Може би никой няма да забележи.

— Ще съобщим за това в деня на погребението — каза Милтън. — Ако успеем да го скрием дотогава.

— Не знам — рече Лукас. — Наистина няма да е зле да изкараме Ал Бала колкото е възможно по-скоро от „Стилуотър“.

— Ал Бала ли? — изгледа го Роу. — Да върви на майната си! Обаче защо не приберете Бентоан още днес? Просто така, за всеки случай.

— Добре. — Дейвънпорт премести поглед върху психоложката. — Какво мислиш за Алией? С откачен ли си имаме работа?

Тя поклати глава:

— Рано е да се каже. Обаче ми се струва, че е доста организиран за луд. Разбира се, със сигурност страда от някакви смущения.

— Ще има още повече смущения, ако ми падне в ръцете — обади се Роузмари.

— Дванайсет души от гостите на партито имат досиета в полицията и ги проверявам за психични отклонения, но досега не съм открила такива — продължи психоложката.

— Дванайсет? — попита Лукас, гледайки към Роузмари.

— Питай Лестър. Дреболии. Кражби от супермаркети, два случая на битово насилие в съвсем лека степен, едно улично сбиване… такива неща.

Нищо.

 

 

На вратата на Лукас бе залепена бележка: „Намери ме!“. Беше подписана Марси. Той слезе в отдел „Убийства“ и завари стаята пълна с ченгета — повече ченгета на едно място и по едно и също време, отколкото в делничен ден. Лестър бе седнал на едно бюро в края на стаята и говореше с друг полицай, държащ бележник в ръце. Погледът му попадна върху Лукас и той поклати глава. Нищо ново.

Дейвънпорт се върна към бюрото на Марси Шерил. Тя го видя да се приближава, каза нещо в телефона, притиснат до ухото й, и затвори.

— И аз ли ще дам своя принос?

Беше хубава жена малко над трийсетте и отстояваше позициите си. Тя и Лукас бяха изкарали кратък, но бурен роман, който всички смятаха за неизбежен и доста дълго продължил. След около два месеца връзката им приключи по взаимно съгласие, за облекчение и на двамата.

— Да, поне за известно време — кимна той.

— Добре. Захванала съм се да издирвам хора от партито… обзалагам се, че сме пропуснали поне четирийсетина души… но не стигам доникъде. Мога да се захвана с нещо друго.

— Така ли? Веднага?

— Веднага след като подшушнеш каквото трябва в ухото на Франк — каза Марси.

— Спомняш ли си Трик Бентоан?

На Шерил никак не й се искаше да се занимава с Бентоан, но ако го стореше и го заведеше в прокуратурата, Дел щеше да бъде свободен цял ден.

— Значи ако направя това, ще мога да работя по случая „Алией“ за теб, така ли?

— Всички работим по този случай — въздъхна Лукас. — И може би ще работим вечно.

Марси се облегна назад и преплела пръсти зад тила си, го загледа.

— Какво? — попита я той.

— Нещо май става с теб… като те гледам. Изглеждаш ми доста… накипрен.

— Ще обядвам с една стара приятелка — отвърна Лукас.

Нямаше смисъл да го увърта. По време на връзката им Шерил го бе опознала доста добре.

— С приятен външен вид, предполагам — усмихна се тя.

— Не знам. Не съм се виждал с нея от двайсет години.

— Брей! Какво е станало? Върнала се е пак тук?

— Не, тя си е била тук отдавна, някъде от другата страна на реката.

Наистина го бе опознала добре. Заклати се на стола и лицето й стана сериозно.

— Лукас, я ми кажи… Омъжена ли е?

Той вдигна рамене:

— Не е точно неомъжена, доколкото разбрах. Виж какво, просто ще обядваме заедно и това е всичко.

— О, боже! Не я изкушавай, Лукас.

Той се обиди и за миг застина, без да помръдне.

— Няма. А ти отиди да прибереш Бентоан, окей? Обади ми се, като свършиш.

— Лукас! — Гласът й бе станал още по-сериозен. — Лукас, човече, тя е на твоите години, омъжена, в опасната възраст. Можеш да я объркаш непоправимо. Познавам те само по маниера.

— Намери Бентоан.

После се обърна и излезе. Вече в коридора, промърмори под нос: „Майната ти“ — и погледна часовника си. Имаше достатъчно време и за още една работа.

 

 

Карл Нокс бе използвал прекрасното неделно утро, за да отиде и да огледа един откраднат трактор „Кубота 2900“ с товарачка отпред и хидравлично задвижван багер отзад. В ремаркето, с което бе докаран тракторът, имаше и малка моторна косачка. Докато Карл правеше огледа си, един луничав, сламенорус и притеснен крадец на име Рой непрекъснато му надуваше главата за състоянието на балонните гуми — почти неупотребявани, шибаният двигател бил само на 145 моточаса и идвал от най-добре поддържаното игрище за голф в Южна Минесота. Какво са две хиляди долара за такова бижу?

Карл изобщо не го слушаше, защото си мислеше за един индианец от Канада на име Луис Арнот, който няколко пъти вече му се бе обаждал с молба да му намери точно такава машина. Арнот щеше да му плати дванайсет хиляди американски долара, ако успееше да му достави машината в Кенора, Онтарио, което за него бе възможно, обаче момчетата му трябваше преди това да сменят номерата, да си поиграят с документите на „Кубота“, а той не се бе занимавал с документи от тази марка от години насам.

Дъщеря му също бе излязла с него пред магазина. После се бе върнала вътре, ровейки из книжата, а сега изведнъж отново излезе и му каза от вратата:

— Ченгетата идват.

— Уффф — изпъшка той, махна й да се прибира и пак се обърна към трактора. — Това нещо сигурно е толкова горещо, че не може да се пипне, а?

— Още никой не знае, че е откраднат — отвърна Рой притеснено.

Иззад ъгъла, само на около петдесетина метра, се показа Дейвънпорт и тръгна към тях.

— Ето го, пристига. Не гледай към него, тъпак! Познавам го и съм сигурен, че не идва за трактора.

— Взимам две хиляди — каза Рой и адамовата му ябълка мъчително се раздвижи нагоре-надолу.

— Страхотна машинка — каза Лукас, спирайки се до него. — На бунгалото и аз имам такава, само че В-20.

— Без да се обиждаш, ама това твоето е само една шибана косачка — каза Нокс. Стига толкова любезности. — Какво има?

Дейвънпорт се обиди, но се постара да не го показва. Вместо това погледна към луничавия крадец и предложи:

— Що не идеш да изпиеш една ко̀ла?

— Добра идея — каза Рой.

Той скочи от ремаркето и забързано се отправи към магазина. През стъклото Лукас виждаше мяркащото се от време на време бледо лице на дъщерята на Нокс.

— Нещо нервни ми се струвате? — попита той. — И какво толкова сте се разработили в неделя сутрин?

— Така е, когато бизнесът ти е малък и не можеш да измислиш начин да доиш държавата.

— Не вярвам това да е причината — поклати глава детективът и погледна към трактора. — Какво, оня смотаняк да не го е откраднал?

— Господи, Дейвънпорт, той е най-обикновен изкопчия, чийто бизнес не върви, затова си продава техниката. Какво искаш?

— Списък — отвърна Лукас кратко. — Кръстосваме целия град, занимаваме се с наркопласьорите на едро, бандите, дребните риби, продаващи дрога по улиците, с една дума, познаваме почти всички от тях. Обаче онези, които не познаваме, онези, до които не можем да се доберем, са всъщност истинските хитреци, продаващи по кило и нещо седмично на богаташите. Няма оплаквания, никого не можем да сгащим. И никой не кисне по кръстовищата. Именно тези имена ни трябват.

— Знаеш много добре, че не се занимавам с дрога. Много е опасно.

— Да, обаче си лихвар, Карл. Познаваш много богаташи, получаващи парите си по твърде странни начини, които прекарват голяма част от тях през носа си и които не си купуват дрогата от гетото.

— Ще ми отрежат тиквата — промърмори Нокс.

Лукас вдигна рамене:

— Кой ще разбере, че си говорил с мен? Освен това, по този начин ни караш да не проявяваме инициатива и да открием с какво наистина си изкарваш хляба. Схващаш ли нюанса?

— Това заради Алией Мейзън ли е?

— Да.

— Никой не бива да убива млади момичета — каза Нокс. — Четох тази сутрин в Стар Трибюн интервюто с родителите й. — Той погледна към служебния вход, където лицето на дъщеря му продължаваше да се мярка от време на време зад стъклото на вратата. — Мога да поразпитам. Но както и последния път, може да се върна с празни ръце.

— Вярно, че беше с празни ръце, но пак ни помогна — рече Дейвънпорт. — Елиминирахме някои възможности.

— Добре, ще поразпитам — обеща Нокс. — А сега няма ли да се направиш, че те викат, защото детето ми оттатък вече ще полудее.

Лукас си тръгна. На половината път до ъгъла се обърна и добави:

— Ще чакам с нетърпение да ми се обадиш.

Нокс поклати глава и не помръдна, докато гърбът на полицая не изчезна зад ъгъла. Луничавият крадец се измъкна от магазина и попита:

— Какво искаше тоя?

— Глупости на търкалета — отвърна Карл и се извърна към него. — Викаш, още никой не знае, че тракторът е откраднат?

— Никой няма да разбере чак до утре, когато собственикът се прибере от Вегас.

— Можеш ли да го върнеш?

— Да го върна? — изгледа го като ударен Рой. — Ама аз току-що го свих!

— Да, обаче тоя тип ще се разрови, можеш да бъдеш абсолютно сигурен. И ако това нещо е включено в списъка, ще дотърчи веднага тук и ще поиска да разбере къде е отишло. Ще се наложи да му кажа, че съм отказал да го купя. И той ще хукне подир теб.

— Ама ти няма да му кажеш…

Нокс вдигна рамене:

— Не ми вършиш кой знае каква работа.

— Мамка му, Карл!

— Затова го върни — пресече го Нокс. — Твоят човек кога ще ходи пак във Вегас?

— Ходи по веднъж на всеки два месеца.

— Е, тогава пак ще го откраднеш — каза Карл. — Ще ти дам три хиляди.

— Три?

— Ако искаш — вдигна рамене Нокс с безразличие.

Крадецът извърна глава към големия жълт трактор и рече:

— Ще се набутам с петдесет долара за гориво.

— Хей, Рой?

— К’во?

— Кажи го на някой, на когото му пука.

 

 

Лукас мина пак през службата и остави бележка на един от колегите си от отдел „Имоти и собственост“, в която го молеше да провери има ли откраднати трактори „Кубота 2900“. През последните десетина минути бе започнал да си поглежда часовника през трийсет секунди. Сега пак го погледна и се запъти към един ресторант на име „Бел Джар“. От Катрин никаква следа. Беше подранил с няколко минути, но усети как го обзема безпокойство. Може да е решила да не дойде…

Управителят на ресторанта го настани на ъглова маса, откъдето се виждаше цялата зала. Мина сервитьорката и му остави листа с напитките, минутка по-късно се върна и Лукас си поръча мартини.

— Сам ли ще обядвате днес? — попита го тя.

— Не, аз… — В същия момент на вратата се показа Катрин. — Имам среща с онази дама там.

Забеляза, че Катрин е отделила същото внимание на облеклото, каквото и той. Сива вълнена пола, черен кашмирен пуловер и обувки с ниски токове. На ушите й блестяха малки диамантени обици. Според него изглеждаше страхотно. Тя го погледна в лицето, опитвайки се да отгатне впечатлението му, и съвсем леко се изчерви, докато той ставаше да я посрещне.

— Лукас.

— Как си? — Вече почваше да пелтечи. — Искам да кажа, след като приятелката ти…

— Погребението е във вторник — обясни тя. — Край. Толкова неща преживя, че… Не се чувствам никак зле, когато го казвам.

— Ами…

Тя се усмихна и попита:

— Поръча ли си нещо?

— Мартини.

— Мартини? А какво стана с „Грейн Белт“?

— Пазя го само за специални случаи — отвърна той и огледа залата. — Ако си поръчаш сандвич тук, главният готвач сигурно ще припадне.

— И аз ще пия едно мартини — каза тя. — Питие от доброто старо време с приятел от… същото време.

„И тя май започва да пелтечи“, помисли си Лукас.

— Когато те видях за последен път… не вчера сутринта, а тогава… беше доста ядосана.

— Спомням си — рече тя. — Ти беше толкова твърдоглаво хлапе. Невероятно твърдоглаво. Освен това бе абсолютно сигурен, че си божи дар за жените, ако си спомням добре.

— Хайде стига! Не съм бил дар за никого.

— Ама го казваш сега.

— И ти самата не беше кой знае какво цвете за мирисане.

— Ще се караме ли сега?

Но усмивката вече бе на устните й — почти зарадвана усмивка, като че ли всичко е било така, както си го е мислела.

— Когато те видях за последен път — каза той, снишавайки глас, — ти беше чисто гола. Последно те помня как стоеше в средата на стаята с ръце на кръста и си търсеше гащичките.

— Това беше нещо, което не биваше да споменаваш — прошепна тя, този път силно изчервявайки се. — Макар наистина да си спомням, че доста се разкарвахме голи из стаята.

— Да. Господи! Стари ли сме сега?

— Не, но тогава определено бяхме млади. — Намина един от сервитьорите, остави им менюто и кана вода и обеща пак да дойде.

Катрин отвори менюто и вдигна поглед над ръба му към Лукас:

— Тогава ти наистина ме ядоса. Едва се сдържах. Никога не съм казвала на Джак за нас, а той беше много запален по хокея и непрекъснато ме мъкнеше по хокейни мачове, преди да се дипломира. Всъщност беше един от твоите фенове. Спомням си как се вкисвах, като те гледах на игрището. Носиш се по леда, чупиш стойки, пъчиш се като доволен самец, пускаш усмивки на мацките…

— Господи! — Той бе впечатлен.

— И като се сетя, пак ми се вдига кръвното. — Очите й се сведоха към менюто.

И приказките им за секс приключиха с това. След като поръчаха, разговорът им пое друга насока — как живеят, какво правят.

— Казваш, че мъжът ти те водел по мачове, преди да се дипломира… А кога се дипломира?

— На следващата година. Оженихме се през юни, карах вече втора година, а той получи назначение в една военна болница в Корея с чин капитан. После, когато се върнахме, той се включи в практиката на баща си в Лейк Сити… и оттогава сме там.

— А ти? Ти не завърши ли?

— Не… Знаеш как стават тия неща. Забременях, докато бяхме при военните. Искам да кажа, ходех на лекции през всичките тези години, но задочно и повече не се върнах редовно. Мислех да се запиша тази година в „Макалистър“, обаче просто… не знам. Не го направих. Сега трябва да отида тази зима и все още не знам… Чувствам се… прекарана. — Тя се усети и прекъсна мисълта си. — За последен път, когато говорех такива думи, ходех с теб.

— Е, от хубавите неща трудно може да се отърве човек — каза Лукас кисело.

Когато започнаха да се хранят, тя продължи:

— Всичко беше наистина добре. Влюбих се в Джак веднага и се радвам, че така се случи. Но беше нещо като кошмара на феминистките. Непрекъснато се питах: „А аз? Кога ще напишат моя филм?“. Винаги съм си мислела, че ще стана звезда, а вие около мен просто щяхте да бъдете нещо като допълнение. А вместо това се оказах с третостепенна роля, сменяйки пелени на заден план, пишейки домашни… Мислех, че си приличаме, защото ти винаги правеше онова, което искаше. Винаги си бил звездата в твоя филм. Мислех, че и аз съм същата и винаги ще правя онова, което искам. Но след това дойдоха децата, трябваше да се грижа за тях. Нямах никакъв избор, защото те бяха мои, нямаше кой друг да го прави и просто защото така бе редно…

— Сега обаче те поемат по своя път — каза Лукас. — И ти можеш да правиш онова, което искаш.

— Но какво да правя? Имам чувството, че ако искаш да бъдеш звезда в какъвто и да е филм, трябва да започнеш още от млад, да работиш като роб и най-добрият начин да вършиш това е, когато си гладен през цялото време. Обаче Джак започна да инвестира още докато беше в армията, а той винаги правеше добри пари… Така че знаеш ли колко имаме сега? Някъде около десет милиона. Смешна сума… Джак иска да купи къща във Флорида, освен това започна да говори за апартамент в Лондон — и двамата с него обичаме Лондон, а сега можеш да стигнеш дотам само за седем часа… Така че какъв е смисълът тепърва да се опитвам да ставам звезда? Да постигна какво?

— Не и пари може би. Ти си художничка, освен това искаш да се занимаваш с фотография. Ами занимавай се. Или рисувай.

— Уффф — изпъшка тя. — Всичко това изглежда толкова безсмислено сега. И удобно. И лесно.

— Ами тогава иди да завършиш колежа по криминално право — предложи й Лукас. — И ставаш ченге. Мога да уредя да те вземат в Минеаполис и тръгваш да се занимаваш с убийства.

— Наистина ли?

— Какво искаш да правиш, Катрин? — попита я той.

— Във всеки случай не искам да съм ченге.

— Тогава какво?

— Не знам… Всичко ми е толкова уредено, подредено… че чак ми иде да закрещя.

 

 

Той я изпрати до колата. Тя се повдигна на пръсти, целуна го по бузата и се вмъкна зад волана на линкълна.

— Между другото вероятността да се срещнем случайно на улицата е почти равна на нула, но ако все пак това стане… идваме в града на всеки две седмици… да знаеш, че не съм казала на Джак за днешния обяд. Просто щеше да задава много въпроси. Така че, ако те видим…

— Ясно… Не се притеснявай.

 

 

По пътя обратно усети, че си подсвирква, и се спря. Стига бе, омъжена жена е. Освен това не остана с впечатление, че бракът им е несполучлив. Но между тях все пак имаше нещо — между него и жената, която вече едва познаваше — и то бе свързано главно със секс. Мисълта би трябвало да му свали малко настроението, но не стана така.

Когато се върна в службата, на вратата му пак имаше бележка: Намери ме! Марси.

Шерил си беше на работното място в „Убийства“. Не го попита как е минал обедът.

— Трик го няма.

— Какво?

— Управителят на мотела ми каза, че тази сутрин си тръгнал, след като се качил в десетгодишен масленозелен кадилак с багажник, пълен със стикове за голф и един куфар. Записали сме номера.

— Истински ли е?

— Да. От Илинойс. Пуснах го през компютъра, но излезе на името на друг човек — Робърт Пети — който ни каза, че го бил продал преди две седмици и че новият му собственик трябвало да смени номерата. Трик обаче май не си е дал този труд.

— По дяволите! — изруга Лукас. — Пусна ли го за издирване?

— Да. В най-близките пет щата. Обадих се и на Дел, така че и той ще гледа. Управителят на мотела каза, че Трик никак не бързал. Отписал се десет минути преди срока и двамата си поприказвали малко за футбол. Така че…

— Сигурно е още някъде наоколо.

 

 

Влезе Слоун и попита:

— Чете ли го?

После размаха пред него Стар — на първа страница беше Алией, застанала в някакво огромно и тъмно помещение. Зад гърба й във всички посоки се пръскаха искри. Беше облечена в нещо, прилично на мъжки слипове, и къса раздърпана тениска, под която надничаше голата плът на корема й. Отгоре с тлъсти жълти букви пишеше: „Алией. Последната снимка“.

— Ега ти! — ахна Шерил.

Тя дръпна изданието от ръцете на Слоун и отвори на творческия й портрет, поместен някъде по средата. Алией в рокля с цвета на карибска пяна, крачеща по нещо като пътека, бушуваща в пламъци. Алией отново в слиповете и скъсаната тениска, но този път през една от дупките дръзко надничаше яркочервено — явно покрито с руж — зърно, а зад нея се виждаше огромен мъж с маска на заварчик.

На отсрещната страница в едър план бе поместена снимката на жена, която Лукас не би познал, ако снощи не беше видял кадрите по телевизията и белезите.

— Това не е ли?… — поколеба се Слоун.

— Джаил Корбо — отвърна Дейвънпорт.

— Изглежда по-различно — забеляза Слоун.

— Много по-добре — промърмори Лукас.

Бе хваната през нощта в пълен анфас. Въпреки че снимката приличаше на вестникарска, явно бе правена в студио — всичко беше съвършено изпипано, балансирано и аранжирано. Корбо надничаше през голото си рамо — на леко напрегнатата от усилието шия висеше огърлица от тъмни перли и се спускаше надолу, излизайки от кадър. Косата й бе късо подстригана, а изражението — гневно… Червилото й бе в някакъв тъмен цвят, може би тъмнопурпурен.

— Страхотни мадами! — каза Шерил. — Ако си падах по лесбоизпълненията, щях и на двете да им пусна.

— Еее, какви са тия думи? — възмути се престорено Слоун.

— Думи, от които ми става — отвърна Лукас, сбутвайки Марси с лакът.

— И не само на теб — рече тя и потупа по скута на заварчика от снимката зад Алией.

Лукас сведе очи да погледне по-отблизо.

— Това не му ли е…

— Освен ако не си е пъхнал някоя щанга в гащите — бе коментарът на Шерил. — Пък и доста трябва да е търсил, докато намери толкова голяма.

 

 

Нищо ново не се случваше. Ченгетата влизаха, клатейки глави, и си търсеха друга работа. Всички, за които бе установено, че са били на партито, бяха разпитани. Никой не бил употребявал дрога, никой не знаел откъде идва. Никой не бил виждал Алией след полунощ и само няколко души си спомниха за Лансинг.

След редовната оперативка — в края на работния ден в кабинета на Роузмари Роу, Лукас си тръгна за вкъщи. Преоблече се в горнище на анцуг и шорти, побяга четирийсет и пет минути в тихия Хайланд Парк и се върна. После прослуша телефонния си секретар и чу оставеното там съобщение: Обади се на Карл Нокс.

 

 

— Карл — каза той в слушалката. — Обажда се Лукас Дейвънпорт.

— Приготвил съм ти две имена. Трябва да ти кажа, с голяма мъка ги изцедих и вече почвам да се стягам.

— Имената!

— Къртис Логан. Казва, че е художник, и наистина едно време е работил в някаква художествена галерия. Започнал, като продавал кока и екстази на някои от меценатите — така му потръгнало. Само из някои среди обаче.

— Добре. Къртис Логан. Записах го.

— И Джеймс Бий.

— Той пък с какво се занимава?

— Лицензиран финансов съветник. Свързан е с богаташи чрез една компания, наречена „Счетоводни услуги RIO“. Прави същото като Логан, продава екзотична дрога.

— А как са с продажбите? От дъжд на вятър или редовно?

— Не знам със сигурност. Не правя разследване, а просто търсех връзка. Но останах с впечатление, че е нещо по средата. И са много предпазливи.

— Задължен съм ти — каза Лукас.

— И още как! И, за бога, недей да правиш така, че всички да разберат за мен.

 

 

И двете имена ги нямаше в списъка с гостите на партито, но той и бездруго не го очакваше. Лесни неща на този свят нямаше. Но ако ги подхванеха както трябва, може би щяха да им дадат някои имена, оттам други и така нататък…

Дел още работеше. Лукас набра мобифона му и го измъкна от някакъв бар.

— Имам две имена за теб, обаче трябва да пипаш фино.

— Като с ръкавици.

Продиктува му имената — Дел не беше чувал за тях — и добави:

— Обади ми се, ако научиш нещо.

— До утре сигурно няма да успея да разбера нищо — отвърна Дел. — Ще поразбутам банките, ще поразбутам малко финансовите кръгове.

— Не забравяй, че не можем да си позволим дългосрочно разследване.

— Ще се постарая, но все пак не мога да отида да почукам на вратите им.

— Да си чул нещо ново за Трик?

— Не, обаче се говори за някакъв голям удар. Довечера или утре вечер. Още не съм се ориентирал, но това може да се окаже възможност.

— Обади ми се, като се ориентираш.

 

 

Тази вечер той работи върху играта си и никой не го обезпокои по телефона. Сутринта обаче телефонът иззвъня.

— Буден ли си, сънльо?

Роузмари Роу — по-точно думите й — винаги го караше да се усмихва, но не и тази сутрин. Тонът бе много мрачен.

— Какво е станало? — попита Лукас.

— Амнон Плейн е мъртъв.

— Мъртъв? — повтори той глупаво.

— В Сейнт Пол. Някой го гръмнал.

12.

Понеделник. Ден трети от лова.

Нямаше никакво предчувствие. Лукас се поддаваше на предчувствия, в повечето случаи погрешни, обикновено включващи най-различни сценарии на самолетни катастрофи и започващи веднага след направата на резервация за някой полет. Имаше освен това и предчувствия за криминални дела. Някои от тях излизаха верни. Един психолог му беше казал, че подсъзнанието му вероятно го подтиквало към логични развръзки, до които редовното му съзнание още не било стигнало. Не че вярваше на такива врели-некипели, но все пак не ги и отричаше. Затова обръщаше внимание на предчувствията, но специално в този случай такива нямаше. Дори и след като чу за кончината на Плейн, не изпита никакво предчувствие за това как ще завърши този ден…

Плейн бе убит в ателието си в Мейтрикс Билдинг, в квартала „Лоуъртаун“, в Сейнт Пол — бизнес квартал, пълен със стари складове, преустроени от хора на изкуството и прохождащи бизнесмени. „Мейтрикс“ беше една от най-старите и най-малко модернизирани сгради: всички асансьори бяха проектирани да качват само товари и миришеха на смачкани плодове и гнил лук, боя, бира и прашни кашони — миризми, трупани от десетилетия насам. Коридорите бяха пълни с казани за боклук, чието съдържание — на повечето от тях — преливаше над ръба им. С течение на времето в „Мейтрикс“ беше разпродадено всичко — офиси, кабинети, бизнес оборудване.

И напоследък беше модерно офисите да се превръщат в ателиета на хора на изкуството. Там се намираше и ателието на Плейн.

Когато Лукас стигна до сградата, на улицата отпред вече се бяха събрали половин дузина полицейски коли от управлението на Сейнт Пол. Той остави поршето на паркинга пред един магазин за мебели и показа картата си на пазача, който стоеше в кабинката. Мъжът кимна и Лукас прекоси улицата. Едно от ченгетата, застанало на вратата, го позна и след като Дейвънпорт го поздрави, то кимна и каза:

— Радвам се да те видя, началник.

Друг полицай му посочи асансьора:

— На седмия етаж, вдясно.

 

 

Над трупа на Амнон Плейн се бе надвесил лейтенантът от управлението в Сейнт Пол Олпорт и пишеше нещо в бележника си с жълт молив. Плейн, без риза и обувки, лежеше по корем в локва засъхваща вече кръв, разляла се по светлия паркет под него. На метър от главата му беше паднал хартиен плик, чието съдържание се бе разпиляло по пода: кифли, кутия юфка и пакет от шест бутилки минерална вода. Малко по-нататък от кафявия плик започваше метална спирална стълба към етажа долу.

Лукас огледа всичко за секунда, а през това време полицаят от Сейнт Пол вдигна глава.

— Ааа, слава богу! Ченгетата от Минеаполис. Тъкмо се канехме да викаме за помощ.

— Чухме, че при вас е станало убийство, и рекохме да наминем и да ви дадем акъл как да се оправите — каза Лукас.

— Без вас нямаше да можем. Какъв акъл ще ни дадете, моля?

— Сритай пресаташето си и му кажи да си довлече веднага задника тук — започна Дейвънпорт. — До един час ще си затънал до шията в разни Си Ен Ен, Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си и всички други подобни съкращения в английския език.

— Не думай. — Олпорт се почеса зад ухото с молива. После се извърна и насочи поглед към едно от ченгетата. — Набери ми шефа.

— Кажи сега какво е станало — рече Лукас.

Олпорт разпери ръце над трупа.

— В Стар са публикували ей такава снимка на Алией. Видя ли я?

— Да. Секси снимка.

— А видя ли бухалката на оня тип зад нея?

— Да. Какво е станало тук?

— Ще ти кажа. Ако оная ми работа беше колкото на тоя тип, нямаше да бачкам като заварчик и една секунда… Както и да е, всички пищели за тая снимка, вика помощникът на Плейн. Пращали им ги по телефона… макар да не знам как става тоя номер.

— И…

— И помощникът разправя, че седели тук до четири и половина, след което решили да спрат работа. Плейн искал да вземе душ, а и двамата били гладни. За редовните магазини било рано, но не им се ходело по денонощни ресторанти, затова помощникът отскочил с колата до Уайт Беър авеню. Там имало някакъв денонощен супер…

— Дето киснат всички ченгета.

— Киснеха по-рано, преди да отворят денонощните ресторанти. Както и да е, купил той малко кифли, кутия юфка, мляко и бутилирана вода. — Моливът се насочи към кесията на пода. — Когато се върнал, влязъл през долния етаж, защото му дошло наум, че Плейн може да е още в банята. После се качил по стълбите и видял… това.

— Той ли е изпуснал кесията?

— Аха.

— Има ли касова бележка? — попита Лукас.

— Да. И на нея пише четири часът и петдесет и четири минути. Вече проверихме и всичко съвпада.

— Вярвате ли му?

— Аха.

— Защо?

— Защото трепереше от страх по начин, който трудно се имитира. И защото в супера работела една наша служителка — извънслужебно, разбира се — която видяла помощника да минава през касата.

— Мамка му!

— И аз си казах същото. После ми хрумна, че заради тая работа май ще ми дадат доста телевизионно време.

Полицаят, когото Олпорт бе помолил да набере шефа, се приближи с мобифон в ръка и му го подаде.

— Шефът — докладва кратко той.

Олпорт пое телефона и каза:

— Тук при мен е Лукас Дейвънпорт. Вика, че трябва да докараме някое пресаташе с тежка артилерия, и то веднага… Да… Да… Ето ти го.

Той подаде телефона на Лукас.

— Дейвънпорт? Лоша ли е работата?

— Не мога да кажа отсега. Всичко зависи от това как ще боравите. Кинаджиите в момента са като конски мухи из целия Минеаполис и можеш да се обзаложиш на едногодишната си заплата, че ще се спуснат насам веднага щом надушат. Ако бях на твое място, щях да вдигна кмета и да го информирам за ситуацията, за да не каже някоя глупост. Роузмари също. Накарай я да изпрати нашия отговорник за връзките с обществеността, за да информира и теб докъде сме стигнали с нашия случай… Ако отговаряш умно и без увъртания на всички въпроси, няма страшно. Поне засега.

— Докато хванем убиеца. А вие стигнали ли сте до нещо?

— Не.

— Тогава поумувайте малко с Олпорт. След като там не сте стигнали доникъде, може тук да ти хрумне нещо.

 

 

След като затвори, Лукас се върна при трупа и клекна до него, внимавайки да не стъпи в локвата кръв. Всичко, което успя да види, бе червеното петно в средата на гърба. Изходната рана, каза си той, но платът бе твърде подгизнал от кръв, за да може да види самата дупка. Огледа стените.

— Да сте намерили дупката от куршума?

— Да. Проблемът е, че стените са бетонни. На онази стена там има голяма дупка. — Моливът се насочи нататък и Лукас видя вдлъбнатината. — Така че куршумът е отишъл някъде другаде. Няма да се изненадам, ако половината дори се е изпарил. Ударил се е в стената почти под прав ъгъл.

— Кога ще го обърнете по гръб? — попита Дейвънпорт.

— Вече сме готови. — Олпорт кимна към съдебномедицинския експерт, който седеше на един стол в кухнята и четеше комикси. — Обаче фотографът ни проверява какво е снимал досега. Не искаме никакви грешки по този случай.

— Колко ще го чакаме?

— Тръгна оттук преди половин час, така че го чакаме всеки момент.

— Къде е помощникът на Плейн? — попита Лукас.

— Долу в ателието.

— Може ли да поговоря с него?

— Нямаш проблем. Ще те извикам, като го обърнем.

 

 

Ателието се състоеше от пет стаи: голямо помещение с ролки хартия, монтирани по стените, по-малка стая със странни маси с извити млечнобели плотове, друга малка стая с цяла батарея осветителни тела с абажури и половин дузина различни по вид столове; имаше още склад, кабинет и антре.

В кабинета Лукас завари Джеймс Граф. Беше облечен в черно сако без яка и черни панталони. Лицето му бе обрамчено от тънка черна брада. „Прилича на едновремешните битници“, помисли си детективът.

Граф се бе проснал по гръб на дивана, преметнал ръка върху очите си. Дейвънпорт дотътри един стол на колелца и седна до дивана. Джеймс отмести ръката си и погледна безмълвно към него. Плакал е, забеляза Лукас.

— Видяхте ли някого пред ателието или апартамента, като тръгвахте за супера?

— Вече го казах.

— Аз съм от Минеаполис — обясни му Дейвънпорт. — Работя по убийството на Алией. Искам да ви задам само два-три въпроса. Видяхте ли, чухте ли някого?

— Не видях никого, но от време на време, докато работехме, чувахме хора. Тук винаги има хора. Често работят през цялата нощ. И винаги се разкарват по коридорите.

— Но не видяхте никого?

— Не, но познах един от гласовете. Джойс. Не знам фамилията й, тя е художничка и живее на същия етаж. Чух я да вика нещо и да търчи по коридора. Смееше се. Това беше само няколко минути преди да изляза. Казах го на полицаите от Сейнт Пол.

— А колите на паркинга?

Граф отпусна ръка, взря се за момент в тавана, после поклати глава:

— Съжалявам. Не забелязах нищо необичайно. Някъде към два часа телефонът иззвъня, но бяха сбъркали номера. Ето това беше малко необичайно, но вече го казах на полицаите и те проверяват.

— Споменахте, че тази художничка, Джойс, бягала по коридора. Защо?

— Не знам. — Граф се надигна и седна. — Обаче, разбирате ли, тя беше тук, долу. А той е убит горе. За да стигнеш дотам, трябва да минеш целия път до средата на зданието и да хванеш асансьора или да поемеш по стълбището. Освен, разбира се, ако не минеш по пожарната стълба. Така че, ако някой е чакал там, тя вероятно е нямало да го види.

— Мислите, че не е влязъл оттук? — Лукас кимна към вратата.

— Не, не е влязъл оттук. Той тъкмо се канеше да се качи горе, когато аз излизах, а резетата на всички врати се затварят автоматично. И всички те са стоманени. Тук имаме фотоапаратура и компютри за около стотина хиляди долара, а в квартала е пълно с крадци, непрекъснато стават обири… така че вратите ни са много солидни. Заключалките също. Затова си мисля, че убиецът се е качил горе, почукал е на вратата и е убил Амнон, когато той му е отворил.

— Плейн би ли отворил просто така… ако някой почука?

— Ами… може би. Имам предвид, че всички тук се познаваме, та ако някой почука… — Той махна към вратата. — Вратите горе са същите като тези, солидни, без прозорци. Ако някой почука, трябва да отвориш, за да разбереш кой е. И може би…

— Какво?

— Може да е помислил, че съм забравил нещо и се връщам — каза Граф.

— Често ли ви изпраща навън?

— Почти винаги, когато работим през нощта. Отивам, купувам нещо за хапване, после сядаме в кухнята горе и ядем. Не се храним тук, за да не правим трохи и да не папаме, защото веднага след това плъзват хлебарките и мишките. И бездруго няма място.

— Значи може да е помислил, че се връщате.

— Да.

— Беше ли облечен, когато го видяхте за последно?

— Да. Беше и обут. Просто се канеше да вземе душ.

— Значи убиецът би трябвало да го е нападнал няколко минути след като вие сте излезли.

— Сигурно. Май даже не е успял да влезе в банята. Косата му не изглеждаше влажна… Винаги я миеше, защото ако работим дълго, ставаше много мазна. Той разправяше така.

— Мислите ли…

Отгоре долетя гласът на Олпорт:

— Ще го обръщаме.

 

 

Лукас се върна горе. Съдебномедицинският експерт тъкмо си слагаше жълти гумени ръкавици, до него бяха застанали помощникът му и още едно ченге — те вече си ги бяха сложили. В ъгъла бе клекнал фотограф и вадеше нещата си от чантата до него. Точно до локвата кръв бе проснато дълго два метра и половина парче найлон.

— Ще го обръщат — каза Олпорт.

— Трябва да го вдигнем право нагоре, да го задържим във въздуха и да внимаваме да не го изпуснем в локвата — инструктира помощниците си съдебномедицинският експерт. — После го пренасяме над найлона и тогава го обръщаме.

— Говори ли с някаква жена на име Джойс? — обърна се Лукас към Олпорт.

— Джойс Ву — кимна полицаят.

Съдебномедицинският експерт ги прекъсна:

— Дръпнете се оттам! Пречите. — Лукас и Олпорт отстъпиха назад и експертът продължи: — Бил, трябва здраво да го стиснеш за ръцете, защото иначе ще го изтървем. Може да е хлъзгав. С тая кръв по него…

— Азиатка е — продължи Олпорт. — Била вън в коридора. Може да е видяла някого, дори може да е чула изстрела, но е била толкова пияна, че не е сигурна в нищо. Тоест тя е сигурна, но ние не сме. Поговори с нея, ако искаш.

— А обаждането? Дето били объркали номера?

— Проверяваме в момента.

— Готови! — каза експертът. — Вдигай…

Още щом вдигнаха трупа от пода, Лукас се извърна встрани, но вече бе чул звука. Отлепяйки се от локвата частично съсирена кръв, трупът издаде всмукващ звук, все едно измъкваш ботуш от дълбока кал.

Вдигнаха Плейн право нагоре, пренесоха го над найлона с лице надолу, там го обърнаха във въздуха и го сложиха на земята. Очите му бяха отворени. Дейвънпорт потръпна и се обърна за миг.

— Нищо особено няма тук — каза Олпорт. — Бум, и той пада.

Лукас клекна и погледна Плейн в лицето.

— Странно — промърмори.

— Какво му е странното?

— Убийствата на партито бяха импровизирани — отвърна той. — Кой ще е луд да ходи на бляскаво парти, планирайки да убие някого в коридора, после да удуши световноизвестен фотомодел и всичко това, когато наоколо се въртят поне стотина души? Няма начин да не е било импровизирано. Даже може да се каже случайно.

— Е, това обаче не е — каза Олпорт. — Може би Плейн е знаел нещо и убиецът е трябвало да му затвори устата.

Лукас се изправи.

— Това е… доста сложно.

 

 

Джойс Ву му отвори, държейки пълна с бяло вино бирена халба. Миризмата от виното се носеше из целия апартамент. Беше ниска и набита, с пълно като луна лице и дебели като лещи очила на носа. Тя го покани и се тръшна на дивана. Лукас придърпа един кухненски стол и седна срещу нея.

— Казах на ченгетата, че видях някого — каза му тя, отпивайки от халбата, вперила поглед в него над ръба й. — В коридора. Обаче не можах да го видя добре, щото с един приятел играехме на „хванеш-шибаш“.

— Ъъъ… играехте?

— С един приятел, дето живее отсреща, компютърен специалист. Не е кой знае какъв красавец, но пък и аз не съм мис Вселена, нали? Освен това е голям там, където трябва, ако разбиращ какво имам предвид.

— Ъъъ… да. — Това „голям там, където трябва“ го накара да направи асоциация с Кларк заварчика.

Обаче жената продължи да развива идеята:

— Май всички компютърджии са такива, знаете ли? — Отпусна глава назад и съсредоточено се вторачи в тавана, опитвайки се сякаш да реши някаква главоблъсканица. — Не знам защо е така. Винаги си мислиш, че едрите пичове са с големи патки, обаче никога не е така. Такова нещо можеш да намериш само в гащите на някой блед, слаб и анемичен компютърджия.

— Та казвате… гонехте се — опита се Лукас да я върне в релсите.

Главата й клюмна напред, погледът й се насочи към него и тя каза:

— Аха. Той ми дава две минути аванс и ако успее да ме хване в сградата за пет минути, трябва да ме шиба.

— Е, това звучи…

— Понякога обаче го лъжа и се оставям да ме хване — прекъсна го тя и се оригна. — Тъй или иначе, гоним се из цялата сграда… Та тичах аз по коридора и видях тоя тип на стълбището. Само му казах: „Здрасти“ — и продължих нататък, без да се спирам.

— Слизаше или се качваше?

— Не знам — каза тя. — Просто стоеше там, на стълбището.

— Не ви ли отговори?

— Не.

— Колко часът беше? — попита Лукас.

— Не знам, но рано. Или късно. Както и да е. Говорих тази сутрин с Джими, след като откриха трупа.

— Джими, помощникът на Плейн?

— Аха. Та той ме чул да викам из коридора, а единственият път, в който извиках, бе, когато видях оня тип на стълбището. Така че, когато съм го видяла, Плейн е бил още жив.

— А не ви ли мина през ума, че е доста странно някой да се разкарва из сградата посред нощ? — попита я Дейвънпорт.

— В тази сграда? Щях да се учудя, ако никой не се разкарваше посред нощ.

— Полицаите от Сейнт Пол казаха, че е възможно да сте чули изстрела.

— Възможно е. Чух наистина силен трясък, но някой може да е тръшнал вратата. Всички тук имаме метални врати и когато ги тръшваме, ехтят из цялата сграда — обясни тя. — Тогава не се замислих, но го чух.

— А този тип, дето сте го видели на стълбището, изглеждаше… как?

— Шишкав. Само това мога да кажа. Шишкав. Той някак си се отвърна от мен… — Лицето й изведнъж прие озадачен израз. — Знаеш ли какво ми мина през ума? Ама е тъпо. Хрумна ми, че това е момчето, дето поддържа автоматите в сградата. То прилича на тоя тип.

— Казахте ли това на другите полицаи? — попита Лукас.

— Не, току-що се сетих — поклати глава тя.

— Човекът, който поддържа автоматите, няма да дойде по това време.

— Няма.

— Обаче вие си играете на „хванеш-шибаш“ точно по това време.

— Разбира се. Ето как става. Сутринта се напивам като талпа, което правя и в момента. После си лягам и спя до три, до четири следобед. После ставам и се чувствам като отрепка, хапвам нещо набързо и сядам да работя. Работя до полунощ и след това… правя нещо друго. Хапвам пак, понякога Нийл идва и играем. После ми се доспива и почвам да пия.

— Този Нийл, вашият приятел, той не е ли видял мъжа на стълбището?

— Другите ченгета го събудиха и той им казал, че не е видял никого — отвърна тя.

— Добре. — Лукас се огледа из апартамента, който, ако не абсолютно гол, изглеждаше спартански подреден. Единствената украса на стената беше някакъв календар с котки. — С какво изкуство се занимавате?

— Концептуално — отвърна тя.

 

 

Лукас тъкмо бе свърнал зад ъгъла на стълбището, когато чу женски писък. Идваше от апартамента на Плейн и ченгето отпред на вратата надникна вътре да види какво става. Секунда по-късно оттам изхвърча жена и с все сила се тресна в бетонната стена отсреща. Блъсна се с лицето, без да протегне ръце, олюля се назад и Лукас я подхвана точно когато започна да се свлича на пода. Жената се улови за него, извърна лицето си настрана и Дейвънпорт чак сега видя белезите.

Джаил Корбо. Без дори да осъзнава присъствието му, тя обгърна раменете му, вкопчвайки се отчаяно в тях. Лукас се обърна назад и видя Олпорт, който тъкмо излизаше от апартамента.

— Уф, господи! — изпъшка той. — Извинявай, не трябваше да… — Вдигна поглед към Лукас. — Казахме й да изчака, докато го откараме в Съдебна медицина, и тогава да отиде да го види. Бяхме го завили и тя просто се наведе и дръпна чаршафа, преди да успеем да я спрем. Боже, госпожице Корбо, съжалявам…

— Трябва да си ида у дома — отвърна тя унесено.

— Къде е колата ви? — попита Лукас.

Той я пусна, но тя продължаваше да се държи за якето му с една ръка. Още не бе забелязала лицето му — за нея той беше просто стълб, оказал й се подръка.

— Нямам кола. Един приятел ме докара.

— Тук ли е още?

— Не, полицаите долу не го пуснаха да се качи и аз му казах, че ще си хвана такси. Мислех… мислех… мислех… Мислех, че ще остана тук по-дълго време. Но трябва да си ида у дома. Щом не мога да го имам… — Тя извърна бавно поглед към вратата на апартамента.

— Къде живеете? — попита я Дейвънпорт.

Тя най-сетне вдигна очи към него.

— Южен Минеаполис.

— Ще ви закарам — каза той и погледна Олпорт. — Искаш ли да говориш с нея?

Олпорт вдигна рамене:

— Рано или късно, но не е нужно да бъде точно сега. Можем да говорим с нея днес следобед или утре… освен ако не смятате, че разполагате с важна информация, госпожице Корбо.

— Не знам, не знам, не знам…

— Идете си тогава вкъщи. Днес следобед може да ви се обадим… Починете си.

— Онази Ву — рече Лукас. — Каза, че оня, когото видяла в коридора, приличал на механика, дето им поддържал автоматите.

Челото на Олпорт се набръчка.

— На нас не ни каза нищо такова.

— Малко е пияна, затова.

— Значи механикът, дето им поддържал автоматите, а? — замислено промърмори Олпорт.

 

 

— Оттук — каза Лукас на Джаил и я поведе по коридора.

Някъде по средата тя спря внезапно и каза:

— О, но аз трябва да уредя нещата.

— Не сега — поклати глава Дейвънпорт. — Тук повече нищо не можете да направите.

— За погребението.

— Ще се обадите от вас. Ако нямате предвид определена погребална агенция, мога да ви дам името на една и тя ще се погрижи за всичко — успокои я Лукас.

— О, боже! — Двамата отново продължиха.

— Обадихте ли се на вашите? — попита я той.

— Майка ми е починала. Баща ми… Трябва първо да го намеря. В момента е в Австралия или някъде там.

На първия етаж стълбището се разширяваше и завършваше с голяма стъклена врата, пред която стоеше полицай с гръб към тях. Минаха покрай него, ченгето се поизвърна и Лукас чу някой да казва:

— Това е тя, а този с нея е Дейвънпорт.

Джаил се спря и към тях се втурна група хора, облечени в тъмни палта — малко по-нататък до тротоара бяха спрели две подвижни телевизионни станции. Един репортер трескаво започна да прави снимки, а оператор, нарамил камерата, вече снимаше. Друга репортерка подтичваше по тротоара, помъкнала зад себе си дългия кабел на микрофона. Лукас разпозна в нейно лице стара приятелка, която бе направила кариера като водеща, а сега отново бе излязла на улицата.

Джаил се изправи срещу камерите, вдигна поглед към Дейвънпорт, изчака тичащата да дойде, усмихна се и отчетливо каза:

— Искам просто да ви кажа да вървите на майната си. — Към Лукас: — Къде е колата ви?

— Отсреща.

Той я прихвана за лакътя и двамата тръгнаха, последвани от репортерката.

— Лукас, мъртъв ли е?

Той обърна глава и каза:

— Тук е Сейнт Пол. Питайте полицаите от Сейнт Пол.

— Да, но…

Следвани от упоритата репортерка и оператора й, двамата бързешком прекосиха улицата до паркинга пред мебелния магазин. Лукас натика Джаил в колата през шофьорското място, но репортерката — неговата стара приятелка — заобиколи колата и рече тихо:

— Отговори ми само на този въпрос.

Той се наведе към нея и каза:

— Пъхни микрофона под палтото си. — И когато тя се подчини, прошепна: — Плейн е мъртъв. Застрелян. Лоша работа. Не си го чула от мен.

 

 

В колата Джаил седеше мълчаливо, сгушила се на предната седалка, и гледаше право напред, без да помръдне. Пресякоха междущатската магистрала, минаха през няколко светофара на червено и накрая се спуснаха по пътя, водещ на запад към Минеаполис. След малко тя каза:

— Честна дума…

— Какво казахте? Не можах…

— Нищо. Честна дума, не мога да повярвам, че е мъртъв. — Вдигна поглед към него. — Вие бяхте един от ония, дето ме разпитвахте. Помня ви.

— Да.

— Изглеждате жесток — каза тя. — Непрекъснато си мислех, че ще кажете нещо жестоко.

— Благодаря, радвам се, че го казахте. Ще го включа в мемоарите си.

— Съжалявам, ако съм ви обидила.

— Не.

— Заради белезите — обясни тя, протегна ръка и докосна шията му там, където единият от белезите приличаше на въпросителен знак. — Откъде ви е?

— О, нали знаете.

— Не, не знам. Кажете ми.

— Едно момиченце ме гръмна — отвърна Лукас. — Хирургът трябваше да ми направи трахеотомия, за да мога да дишам.

— Ако съдим по белега, май не го бива много като хирург.

— Направи го с обикновен нож — каза той. — Много добър хирург е.

— От къде на къде момиченце ще ви гърми? — попита Джаил. — Наистина ли беше момиченце?

— Да. Наистина. Беше влюбена в тоя тип, който я тормозеше, а аз преследвах него. Тя се опита да ни забави, за да може той да се измъкне.

— Измъкна ли се?

— Не.

— А момичето?

— Един друг полицай я застреля. Уби я на място.

— Наистина. — Тя продължи да го гледа още няколко секунди, после попита: — А другият белег на лицето ви?

— Закачи ме кукичката на въдица. Беше се захванала за някакво потънало дърво, откачи се изведнъж и се заби право в лицето ми.

— Сигурно е боляло.

— Не, неособено. Проблемът беше там, че не направих нищо. Полях го с кока-кола, притиснах го с ръкав и продължих да ловя риба. Нищо му нямаше, като си легнах същата вечер, но като станах сутринта, раната се беше инфектирала.

— Много пари направих с моите белези — вметна Джаил.

Гласът й прозвуча някак си далечно, сякаш бе готова да изпадне в шок. Лукас я погледна и отново видя белезите — три ясно очертани бели чертички, минаващи през лицето, започващи от основата на косата на лявото й слепоочие. Два от тях минаваха през носа и свършваха на дясната й буза. Другият вървеше под по-остър ъгъл, минаваше на косъм от лявата й ноздра, прекосяваше устните и свършваше в дясната страна на брадичката й. Придаваха на лицето й някакъв странен вид на недовършеност, сякаш е било скъсан лист хартия, който някой се е опитал да залепи с тиксо, без да се старае особено.

— Това е, защото… ъъъ…

— Изглеждам ужасно. Колко ли хлапета са се прибирали в стаите си и са започвали да онанират само като се сетят за тях.

— От катастрофа ли са? — попита я Лукас.

Отново поглед към него.

— Как разбрахте?

— Прекарах няколко години в униформа и доста работа съм имал с катастрофи. Изглежда, сте се ударили в стъклото…

— Да.

— И майка ви тогава ли?…

— Не, не. Тя взе хапчета. Мислеше, че е болна от „Алцхаймер“ и хапчетата ще я избавят веднъж завинаги.

— А не беше ли болна?

— Не. Веднъж видя по телевизията предаване за тази болест и сама си постави диагноза. Когато започна да разправя на хората какво възнамерява да направи, никой не й повярва. А тя го стори. Майтапът си остана за тяхна сметка.

— Исусе! — поклати глава Лукас.

Малко по-късно:

— Как може едно ченге да си позволи такава кола? Да не взимате рушвети?

— Не, не, забогатях.

— Така ли? И аз май. Така казват. Банката, имам предвид. И ще стана още по-богата, когато наследя Амни.

— Вие ли ще го наследите?

— Да. Освен ако не е променил завещанието си, когато ми се ядоса. Заради Алией. Но не вярвам.

— Много ли?

— Няколко милиона.

— Брей! Ако нямате нищо против… откъде ги имате?

— От мама и татко. Преди много, много време, когато татко е бил още в колежа, изобретил ново топче за ролков дезодорант. — Лукас помисли, че се шегува, но тя говореше напълно сериозно. — Наистина. Топчето имало някакво специално покритие, за да поема равномерен слой дезодорант. Не че тогава нямало ролкови дезодоранти, но те не били толкова добри. Всички търсели с по-добри топчета. Много учени се занимавали с проблема, докато накрая се появил татко. Той забогатя, осигури на всички влогове и започна да пуши много дрога. Когато мама умря, Амни и аз взехме нейната част, плюс собствените ни влогове.

След малко Джаил отново се обади:

— А вие как забогатяхте?

— Компютри — отвърна кратко Дейвънпорт.

— Ааа — кимна тя. — Като всички останали.

Не беше в състояние да говори за брат си. По едно време наведе глава, покри очите си с ръце и захлипа. Лукас я остави да си поплаче. След малко тя вдигна глава и избърса сълзите си.

— Господи! Не мога да повярвам.

Той я остави пред дома й. На стълбите седеше един мъж и си играеше с някакво велосипедно колело.

— Дон — каза тя. — Приятел. Не престава да се надява, че ще легна с него, но аз няма да го направя.

— Това е от една кънтри песен — каза Лукас.

Тя бързо го погледна и почти се усмихна.

— Ще ми се обадите ли, ако нещо се случи? Ако заловят някого.

— Да.

— Мислите ли, че този човек… Искам да кажа, ако е заради Алией, мислите ли… — Гласът й изведнъж замря, после тя покри с ръка устата си и възкликна: — О!

После огледа улицата в двете посоки.

— Какво?

— Едно време тук бъкаше от крадци — отвърна тя. — Затова всички прозорци са с решетки и вратите са здрави.

— Да, но вече няма — забеляза Лукас.

— Знам. Но когато имаше, хлапетата непрекъснато се опитваха да влизат. Чувах ги, крясвах им от прозореца и те се разбягваха. Обаче миналата нощ някой се опита да разбие вратата ми. Помислих, че е крадец, но освен това ми се стори и малко странно. Тоя тип не приличаше на никого от местните апаши. Беше много едър, беше… — Направи някакъв неопределен жест.

— Шишкав? — попита Дейвънпорт.

— Е, не знам дали беше шишкав. По-скоро бих казала… селяк някакъв. Защо?

— Бял ли беше?

— Така мисля, но всъщност не можах да го видя хубаво. Но по дрехите приличаше на бял.

Лукас надникна през рамото й към Дон — приятеля, който бе станал и гледаше към тях.

— Вярвате ли на тоя тип там?

— На Дон? Той прави и на мравката път.

— Има ли някой, на когото да вярвате? — попита я. — Някой, който да не прави на мравката път.

— Защо, какво има?

— Снощи една жена от сградата на брат ви е зърнала някакъв мъж. Казва, че бил шишкав. Видяла го е вероятно само няколко минути преди да убият брат ви.

— И какво мислите?

— Мисля, че не бива да рискуваме. Този, дето е убил брат ви, е откачалка. Затова дръжте се за Дон. Ще изпратя полицай да дойде и да ви прави компания.

— Откъде ще разбера, че това е той? Полицаят?

— Не е той, а тя. Накарайте я да си покаже картата. Казва се Марси Шерил. — Той я погледна. — Мисля, че вероятно ще си допаднете.

13.

Лукас отиде в кабинета на Роузмари. Секретарката й му махна да влиза и той я завари да разговаря със строен мъж с червеникава брада и скъп черен костюм.

— Това е Хауърд Бенет, уредник на художествения център „Уокър“ — представи Роузмари червенобрадия.

— Да, бил съм няколко пъти там — каза Дейвънпорт.

— Вътре? — попита Роузмари със съмнение и едната й вежда отскочи нагоре.

— Не точно вътре — отвърна Лукас. — Когато бях униформен, пазачите често ни викаха там да гоним хората, които искаха да… ъъъ…

— … се чукат в лъжицата — довърши вместо него Бенет.

— Точно тия думи търсех — кимна детективът.

В центъра „Уокър“ имаше скулптура на лъжица с череша от Клайс Олдънбърг^[10]. Да направиш чукане в лъжицата за Двата града бе все едно да кацнеш с „Чесна 185“ на Червения площад.

— Е, както и да е. Хауърд е специалист фотограф. Според него убийството на Амнон Плейн ще вдигне по-голям шум, отколкото това на Алией.

— Не се изразих точно така — възрази Бенет. — Но в известни среди наистина ще вдигне по-голям шум. — Усмихна се насмешливо. — Пресата ще ви притисне. Ще се надигнат като буреносен облак и ще искат от вас дела.

— О, това е чудесно — каза Роузмари. — Тъкмо се притеснявахме, че не ни обръщат внимание. — Насочи поглед към Лукас: — Лоша ли е работата с Плейн?

— Лоша. Не знам какво са ти казали от Сейнт Пол, но според мен това е различен убиец. Може би някой използва ситуацията, надявайки се да ни накара да си помислим, че оня, дето е убил Алией и Лансинг, е очистил и Плейн. Но аз си мисля, че убиецът е друг.

— Значи според теб не е директно свързан.

— Може би не. Но може и да е. Има вероятност двама души да са го видели. Казват, че бил „шишкав“, „едър“ и „селяк“.

Роузмари го гледа известно време, после премести поглед върху Бенет.

— Хауърд, много съм ти благодарна за това, което ми разказа за Плейн. Мога ли да ти се обадя?

Бенет разбра, че го гонят. Отново се поусмихна и каза:

— Поздрави приятелите си от прокуратурата.

— Разбира се — отвърна Роузмари. Изпрати го до вратата, отвори я, здрависа се с него, после затвори отново и се върна. — Мислиш, че е бил Том Олсън, а?

— Мина ми през ума — кимна Лукас. — Той е едър. Знаем, че бързо се пали. Знаем, че е объркан. Знаем, че дъската му май малко хлопа.

— А може би не малко — предположи Роузмари.

— Навярно поместването на снимката във вестника го е вбесило. Такова нещо не съм виждал никога.

— Освен в списанията за мъже — добави тя.

— Дори и в тях. В сравнение с техните тъпотии това е произведение на изкуството. И малко декадентско.

— И какво ще правим сега?

— Ще го проучим. Ще изпратя Марси да прави компания на Джаил Корбо. Предната нощ някой се опитал да разбие вратата й и бил малко шишкав.

— Добре. Прати Шерил да стои, докато й писне, но ако й се доще да си почине, нека някой да я замести при Корбо. Не искам да я убиват в Минеаполис. Трябва да пратим някого и при Катерин Кинсли.

— Проблемът е там, че никой не се сеща за Трик — отбеляза Лукас.

— Не се безпокой за Трик.

— Трябва да изкараме Ал Бала — продължи Дейвънпорт. — Ще има процес и ние трябва да си измием ръцете по възможно най-бързия начин.

— Естествено. Ако случайно се сблъскаш някъде с Трик, ще е чудесно. Но задача номер едно е Алией, както и да запазим останалите живи. Убийството в Сейнт Пол ни дойде като кратка почивка. Ще можем известно време да поработим, без някой да ни диша във вратовете.

— Утре сутринта всички ще са отново тук.

— Това са все пак двайсет и четири часа.

 

 

Завърнал се в кабинета си, Лукас позвъни на Марси Шерил на мобилния й телефон. Тя вече бе чула за Плейн. Дейвънпорт й каза да отива при Корбо.

— Какво? — писна тя. — Телохранител ли да ставам? Защо не пратиш някой друг?

— Виж какво, в момента това е задача с висока степен на опасност. Все още нямаме сигурна следа, но някой е убил Плейн и сега сигурно се промъква и към Джаил Корбо. Искам ти да си с нея. Не желая да приличаш на ченге. Искам просто да й погостуваш малко като приятелка. Брат й е мъртъв, но ако я изведеш навън и й помогнеш да уреди погребението…

— Искаш да кажеш, да послужа като стръв? — попита тя.

— Не бих употребил точно тази дума — отвърна Лукас.

— Ммм. — Явно обмисляше ситуацията. — Както го описваш, не ми звучи лошо. Може оня да скочи с двата крака вътре.

— Да. Така че направо тръгвай. Тя те очаква.

Когато затвори, слезе долу до „Убийства“, намери Франк Лестър и му каза, че шефката искала някой да отиде при Катерин Кинсли.

— Тъкмо да им намерим малко работа — мрачно кимна Лестър. — И без това няма абсолютно нищо ново.

— Абсолютно нищо?

— Съвсем нищо.

 

 

Лукас се обади на Дел.

— Звънях ти няколко пъти в кабинета — каза Дел. — Мисля, че ще ми трябват едно-две разрешения за обиск.

— Какво е станало?

— Оня тип, Къртис Логан, е излязъл в отпуск и е заминал нанякъде… Може би във Вегас. Затова снощи се позавъртях около Джеймс Бий и по едно време той се появи с Лари Аутър. Помниш ли Аутър?

— Смътно. Не беше ли замесен с оная банда от Чикаго?

— Да. Мислех, че е изчезнал, но проследих Бий до едно място на Гранд авеню и познай до кого ме отведе. Естествено до стария Аутър. След малко двамата излязоха, отидоха до колата на Лари, поговориха, после Бий се върна при своята кола. Тази на Аутър бе с илинойски номера, които пуснах да се проучват, а те ме отведоха в един апартамент в Евънстън. Готов съм да се обзаложа, че Лари работи с Бий и ако го спрем за някое измислено нарушение, ще намерим в колата му кока. А ако намерим там кока, макар и съвсем малко, можем да се сдобием с разрешение за обиск на апартамента му, а ако и там намерят каквото и да било, това ще са три углавни престъпления в Илинойс. А в този щат на третото изгаряш.

— Какво умно копеле си!

— И не е само това. Когато ми дадоха разпечатката от досието му, видях, че на негово име е издадена заповед за издирване. За неплащане издръжката на едно дете и майка му в Кливланд. Оставил ги и се чупил.

— Откачалка.

— Без съмнение. Така че можем да прилапаме Аутър, без да си даваме труда да мислим сценарии за разрешение за обиск. Пипнем ли го, даваме му мат с пешката и му казваме, че можем да върнем хода, освен ако не иска някой да претърси апартамента му в Илинойс. Той ни изпява Бий и това ще ни даде повод за разрешение за обиск — претърсваме апартамента му, а може би и офиса му и намираме списък. И този списък може би ще води и към Алией. — Той въздъхна. — Завързано колкото си искаш, но това е положението.

— А Логан трябва да го чакаме да се върне от Вегас.

— Освен ако Аутър не ни го даде заедно с Бий.

— Значи всичко зависи от Аутър — заключи Лукас.

— Аха.

— А случайно да имаш представа къде е в момента?

— В мотел в Плимът. Намирам се пред един „Макдоналдс“, колата му е пред очите ми, а в това време задникът ми замръзва.

— Цяла нощ ли си бил там?

— Тази нощ бях навсякъде, а тук дойдох преди десетина минути… Което ми напомня да те питам ти пък какво правиш по това време.

— Амнон Плейн — отвърна Лукас.

— Ааа. Какво е направил?

— Още ли не си чул? Снощи го застреляли.

— А стига бе!

— В Сейнт Пол. Напълно мъртъв е.

След кратка пауза Дел промърмори:

— Мамка му!

— Аха.

— Макар че това придава малко frisson на случая.

— Какво придава?

— Frisson. Тръпка. Френска дума… Така че изпрати някого насам.

— Няма кого да ти пратя — каза Лукас. — Тук всички са затънали до шията.

— А ти какво правиш? — попита Дел.

 

 

Дел седеше до прозореца в „Макдоналдс“, ядеше „Биг Мак“ от кесия и не сваляше очи от мотела от другата страна на улицата.

— Оня син олдс е негов — каза той, когато Лукас седна насреща му. — Какво стана с разрешителното?

— Няма проблем — кимна Дейвънпорт. — Малко е старичко: на кливландските ченгета им трябваха петнайсет минути, докато загреят за какво става въпрос.

— Щом е валидно… — рече уморено Дел и разтърка зачервените си очи.

— Малко скапан ми изглеждаш.

— Как няма да съм… На кофеин съм не помня откога. И до такава степен съм се натъпкал с него, че преди малко не знам какво точно съм казал на момичето зад щанда. Подплаших го май.

— Хм.

Момичето зад щанда непрекъснато поглеждаше към тях.

Лукас впери поглед в синия олдс, спрян с муцуната към една от вратите на мотела. Всичко изглеждаше толкова спокойно и делнично… Но поне петдесет пъти в годината някъде из страната някое ченге риташе вратата на някой такъв спокоен и делничен мотел само за да получи куршум в гърдите.

— Значи искаш да действаш, а?

— Аха. — Дел смачка кесията с половината сандвич вътре. — Хайде!

Двамата излязоха един след друг и заобиколиха мотела отзад: ако минеха отпред, Аутър можеше да ги види през прозореца. На рецепцията показаха на управителя разрешителното и картите си. Той поиска да звънне в управлението на веригата в Рококо, Флорида, за да разбере какво да прави, но те взеха ключа от стаята на Аутър и Лукас му каза да не мърда оттук — каквото и да му кажат от Рококо.

— Ще я ритна, а ти врътни ключа — каза Дел на Дейвънпорт, докато вървяха към стаята. — Толкова съм натъпкан с кофеин, че не знам дали ще улуча ключалката.

— Добре.

Двамата спряха пред вратата и се ослушаха. Вътре телевизорът работеше. Това беше добре: щеше да заглуши шума от ключалката. Лукас извади ключа, а Дел се отдръпна, подготвяйки се за ритника. Спогледаха се и Дел кимна. Номерът беше ключът да се пъхне бързо в ключалката, да се завърти и вратата да се бутне навътре. Щом опреше на веригата, ако изобщо бе сложена, Дел щеше да я ритне. Нямаше да се пробват да се промъкват безшумно, защото това беше почти невъзможно: и най-малкият шум би събудил дори труп, особено пък ако този труп бе наркопласьор, седящ непрекъснато на тръни. Докато с ключа и ритника се озоваваш вътре още преди обектът да е успял да реагира, независимо от това дали е чул нещо, или не.

Лукас се прицели за миг, после мушна ключа в дупката и завъртя топката. В същия миг Дел нанесе жесток ритник на вратата и влетя вътре с гръм и трясък, крещейки:

— Полиция! Никой да не мърда!

Дейвънпорт бе вече плътно зад него, прикривайки го отзад.

Аутър бе седнал на тоалетната, стиснал топка хартия в ръка, с гащи, свлечени около глезените. Вратата на тоалетната бе отворена — гледаше телевизия човекът. Когато Дел се приземи на мокета пред леглото с насочен напред пистолет, а веднага след него се показа и Лукас, Аутър се надигна от тоалетната, вдигна ръце и в последвалата гробна тишина каза:

— Брей, мамка му… Може ли сега да се избърша?

 

 

Още преди да са успели да му сложат белезниците, Лари изръмжа:

— И копче няма да кажа. Искам адвокат.

— Седни на леглото — нареди Дел.

Аутър седна, а Лукас започна да вади съдържанието на чантата му. Бе извадил половината, когато се натъкна на скъсана тениска. Разтърси я и оттам изпадна един „Смит и Уесън 649“.

— Пищов — съобщи той.

— Ммм, кофти положение — съкрушено произнесе Дел. — С тия углавни присъди…

— Адвокат — повтори Аутър.

Дрога нямаше. Лукас се огледа. Провери в тоалетната, но водата се пускаше под налягане — казанче нямаше. Върна се в стаята и Дел каза:

— Няма да я остави в колата.

Аутър видимо се отпусна и се облегна на таблата на леглото.

— Единственото, което имам, е пищовът, който е за самозащита и на всичкото отгоре не е мой.

— Стани от леглото — заповяда Дейвънпорт.

— Какво? — Самодоволството изчезна от лицето на Лари.

— Стани от скапаното легло!

Дел го дръпна и Аутър промърмори:

— Шибани ченгета!

Лукас заобиколи леглото откъм страната на вратата, клекна, сграбчи матрака и го свали долу. Точно по средата на касата, върху пружините, се мъдреха четири найлонови торбички с кокаин, подредени акуратно една зад друга.

— Това не е мое — каза Лари. — Вие сте ги сложили там.

— Значи върху тях сигурно ще намерят нашите отпечатъци — кимна Дейвънпорт.

— Адвокат — отвърна Аутър.

— Седни на стола — покани го с жест детективът.

Дел блъсна Лари към стола, а Лукас се настани на ръба на леглото.

— Ще ти направя предложение. Обаче е невъзможно да го направя, след като си говорил с адвокат. Мога само преди това. Можем да уредим да получиш минимална присъда за дрогата и за пищова — значи три години. Това е всичко, което можем да направим за теб.

— Адвокат.

— Или да се обадим на илинойските ченгета, да им кажем къде се намира апартаментът ти и да добавим, че сме те пипнали с голямо количество дрога — обясни му Дейвънпорт, после погледна кокаина и вдигна очи към Дел. — Мисля, че това може да се нарече „голямо количество“, а?

— И аз така мисля — кимна колегата му. — Голямо и още как.

Лукас отново впери поглед в Аутър.

— Ще ги помолим да претърсят апартамента ти. Ако там има дрога, ако има и пищов… — Той разпери ръце и сви рамене. — Е, тогава имаме още едно углавно престъпление. А ти колко такива имаш в Илинойс, Лари? Две? Ооо, лошо! В Илинойс на третото гориш, нали така беше? Какъв срам. — Наведе се и по устните му пробяга злорада усмивчица. — Знаеш ли какво означава вечно? Това е адски дълъг период от време, Лари.

— Исусе…

— Но тази сделка не можем да ти я предложим, след като говориш с адвокат, защото адвокатът ти може да се обади на някой твой приятел в Илинойс и той да очисти апартамента — обясни му Дел. — Ако не сключим сделката сега, ще се наложи да се обадим на илинойските ченгета. И, разбира се, ще извикаме адвоката ти.

Аутър сведе глава.

— Големи сте гадини!

— Е, това си върви с работата, Лари — съгласи се Дел. — Затова понякога предлагаме сделки на нашите скъпи съграждани. Да се почувстваме по-добре.

— Какво трябва да направя?

— Имаме две имена. Знаем, че познаваш и двамата, защото сме те виждали с тях. Искаме потвърждение.

— Кои са те?

— Джеймс Бий — отвърна Дел. — И Къртис Логан.

— Това ли е всичко? — попита Аутър. — Изпявам ги тия двамата и си тръгвам?

— Е, тръгваш си право за „Стилуотър“ за две-три годинки — уточни Лукас. — А ние няма да се обаждаме в Евънстън. Ще изчакаме известно време.

Лари се оживи.

— Е, какво толкова… по дяволите… Може, защо не?

Двамата полицаи се спогледаха, Дел погледна към Аутър и каза:

— Знаех си аз, че ще станем приятели.

— Приятели… — изхъмка Лари. — Обаче, преди да си отворя устата, искам нещо черно на бяло.

 

 

Двамата повикаха оперативна група и пратиха Аутър в полицията с уговорката да не му дават да се обажда по телефона, без да предупредят Лукас.

— Ха си се обадил, ха съм звъннал в Евънстън. Обзалагам се, че ченгетата ще бъдат в апартамента ти, преди някой да го е почистил.

Дел отиде до Окръжната прокуратура, за да намери някой, който да оформи сделката официално и да им издаде разрешения за обиск на Джеймс Бий и Къртис Логан.

Дейвънпорт се заизкачва по стълбите към кабинета си, но една секретарка го спря:

— Показват репортаж от Сейнт Пол. Задържали са някого.

— Какво?

— Дават го по телевизията — каза му тя и продължи нататък забързано.

В „Убийства“ имаха телевизор и Лукас се отби — около него се бяха събрали шест-седем ченгета и напрегнато гледаха. Шефът на полицията на Сейнт Пол тъкмо обясняваше:

— Не, не, не, ние само искаме да поговорим с него. Нямаме никакви основания да смятаме, че има нещо общо с убийството на господин Плейн…

— Кого са задържали? — попита Дейвънпорт.

— Някакъв техник, поддържащ автоматите в блока — отвърна едно от ченгетата, без да се обръща.

В същия момент показаха част от репортажа: двама полицаи въвеждаха някакъв мъж в работни дрехи в управлението в Сейнт Пол. Беше с кестенява коса, слабовато лице и кокалеста фигура.

— Ама той изобщо не е шишкав! — възкликна Лукас. — А трябваше да е.

В кабинета си видя, че на секретаря му има съобщение да се обади на Шерил. Освен това имаше бележка от Лейн, в която той му казваше, че родословието на Олсънови и приятели е готово и дискетата го чака при секретарката на шефката.

Дейвънпорт набра телефона на Марси.

— Току-що разбих вратата в един мотел и арестувах спотаилия се там наркодилър — каза той. — А ти какво правиш?

— Току-що купих ковчег — отвърна Шерил. — Ама вече не ми прави впечатление. Сигурно помниш кога за последен път бях тук…

— Да. Не мисли за това сега. — В погребалната агенция тя бе за последен път, когато купуваше ковчег за мъжа си. — Как е Корбо?

— В тоалетната е. Сама, вече проверих. Мисля, че тази сутрин си й направил впечатление, и то не бащинско. Лично аз смятам, че е твърде млада за теб.

— Не е по-млада от теб във всеки случай.

— И аз бях млада за теб — каза тя.

— Аз пък бях къде-къде по-млад, когато тръгнах с теб — възрази Лукас, — отколкото като приключихме.

— Глупости! — изсмя се Марси. — Ти се подмлади с мен… Та така, в момента пазаруваме. И непрекъснато се оглеждаме за психари.

— От Сейнт Пол са задържали един тип — рече Лукас, обясни й за какво става дума и добави: — Мисля, че нищо няма да излезе.

— А аз какво да правя тогава? Да продължавам да пазя Корбо?

— Да. Ако нещо стане, ще ти се обадя.

 

 

Той слизаше надолу по стълбите, за да вземе дискетата от секретарката на шефката, когато Лейн се върна. Лицето му бе напрегнато, а крачката — бърза.

— Какво има? — попита Лукас.

— Родословието. Извинявай, имах предвид шибаното родословие. Исках да събера всичко за приятелите на Санди Лансинг, затова отидох до хотела да разбера с кого си е имала вземане-даване там. И когато пристигнах, целият хотел търсеше Дерик Дийл.

— Дийл? Няма ли го?

— Не са го виждали, откакто е разговарял с теб. Или поне горе-долу оттогава. Звънели у тях, нямало никой.

— Хм… Тъкмо няма какво да правя, ще отида да почукам на вратата му.

14.

Дерик Дийл живееше в Роузвил, на тринайсет километра североизточно от Минеаполис по магистрала 36. Къщата — неголяма сграда с гараж отдолу — бе една от двайсетината подобни на нея, наредени около малко езеро, пълно с канадски гъски.

Лукас почука на вратата и зачака, вслушвайки се в ехото, каквото издаваха само празните къщи. Вратата на гаража бе заключена, затова заобиколи отзад. Отстрани на гаража имаше прозорци, прозорец имаше и на задната врата на къщата — той надникна, но не можа да види нищо особено, освен ъгъл от кухненската маса, а върху нея — нещо прилично на купчина сметки и чекова книжка. Гаражът пък беше празен. Отново се върна отпред и забеляза, че отворът за пощата във вратата е открехнат — той го отвори докрай и видя пощата на пода отвътре. Множко е за един ден, помисли си. Вестници обаче нямаше.

Пак почука, после отиде до съседната къща и почука и там. И оттам никой не му отговори. Все пак беше работен ден. Може би трябваше да дойде отново довечера.

Тръгвайки си, той извади мобилния си телефон, набра диспечерката и нареди да намерят шофьорската книжка на Дийл и да я пуснат по компютъра.

— Лукас, шефката се опитва да се свърже с теб — каза му жената. — При нея има някаква среща… всъщност започва след десет минути. Иска и ти да присъстваш.

— Десет минути — промърмори той. — Сигурно ще закъснея малко. Съобщи й.

Потегляйки с поршето, хвърли последен поглед на къщите наоколо. Може би Дийл бе отишъл там, където се намираше Трик Бентоан. Но едва ли. Изчезването на Дийл хвърли сянка на целия му ден.

 

 

По стълбите към фоайето на кметството Лукас настигна едър полицай на име Франклин.

— Какво става? — попита го той.

— Ами тъкмо си взех една ябълка и кола — отвърна Франклин. — Какво трябва да става?

— Среща — каза Лукас. — Рекох си да не би още някой труп да е паднал върху нечия глава.

— Може и да е паднал — сви рамене полицаят. — Но не и тук, доколкото знам.

Дейвънпорт продължи забързано напред. Секретарката кимна към затворената врата:

— Вътре е пълно с народ. Бащата и майката на Алией и някои техни приятели. Казаха ми да те пусна, без да питам.

 

 

Роузмари се бе барикадирала зад бюрото си. От лявата й страна беше Дик Милтън, отговорникът по връзките с медиите, кацнал на крайчеца на сгъваем стол. Пред бюрото бяха подредени останалите столове от кабинета и на тях седяха осем души: родителите на Алией; Том Олсън — небръснат и явно в същите дрехи, с които бе облечен при първото му посещение тук, плюс трима мъже и две жени, които Лукас не познаваше.

— Дейвънпорт, влизай, тъкмо започваме. — Роузмари погледна към един от мъжете, които Лукас не познаваше, и добави: — Още се опитваме да установим правилата. Моля всички за внимание — това е Лукас Дейвънпорт, заместник-началник на управлението, който често играе ролята на… ммм… координатор при подобни разследвания. Лукас, вече познаваш господин и госпожа Олсън. А това са господин и госпожа Бентън, господин и госпожа Пакард, най-добрите приятели на Олсънови от Бърнт Ривър, и Лестър Мор — редактор на вестника в Бърнт Ривър.

Мор беше върлинест мъж с червеникава коса и воднистозелени очи. Бе облечен в избелели панталони, които му идваха късички, и между ръба на белите му чорапи и ръба на панталона се виждаше ивица бледа кожа.

— Аз съм проблемът за установяване на правилата — обяви приветливо той.

— Проблемът е там — каза Роузмари, — че господин Мор е и един от добрите приятели на Олсънови. — Лил и Лин кимнаха едновременно, последвани в такт от Бентънови и Пакардови. — И искат да присъства. Обаче ако го запознаем с поверителната информация, която е достояние на родителите, но не и на пресата…

— Вие ще я използвате ли? — попита Лукас.

Мор поклати глава:

— Разбира се, че не. Дошъл съм тук като приятел, а не като журналист. Пратил съм една репортерка долу и тя ще отрази онова, което научи.

Милтън скочи.

— Ами ако прецените, че журналистката ви е написала нещо невярно в сравнение с това, което сте чули като поверителна информация тук?

— Ще пусна репортажа й такъв, какъвто е — отвърна Мор. — Жителите на Бърнт Ривър също имат право на информация, само че не точно в този момент.

Роузмари погледна Лукас, който вдигна рамене:

— Или му вярваме, или не. Предлагам да му повярваме засега и да видим какво ще стане.

Роу помисли малко и кимна:

— Добре. Господин Мор остава… ако му е ясно, че това, което се каже в този кабинет, си остава тук.

 

 

Докато Роузмари запознаваше групата със събитията през последните двайсет и четири часа и им съобщаваше за убийството на Амнон Плейн, Лукас наблюдаваше Том Олсън. Братът на Алией седеше непоклатимо на стола с прибрани крака и ръце и погледът му не се отделяше от Роу. „Всъщност изобщо не е шишкав — помисли Лукас, — макар че ако го видиш по-отдалеч, може да ти се стори такъв — особено след като това определение пасва на почти всички мъже от Средния запад.“ Олсън обаче беше едър — широк гръден кош, грубо изсечено широко лице, но ясно изразени скули и изпъкнали кости на китките. Приличаше на тракторист или поне на такъв, който непрекъснато се вре около машини или мята бали в сеновала.

Бентънови и Пакардови, напротив, имаха бледорозови доволни лица на преуспяващи провинциалисти, водещи спокоен и несмущаван от нищо живот из малките селца на Минесота. Не можеха да се нарекат руси, но не минаваха и за мургави. Говореха бавно и отмерено, със закръглени скандинавски гласни, граматически абсолютно вярно, довършвайки всяко изречение докрай. „Сякаш са сладки, минали през един и същи шприц“, помисли си Лукас.

Още щом Роу свърши, Том Олсън заговори:

— Значи, доколкото разбрах от думите ви, не сте открили нищо повече. Нова информация няма.

— Не казах това — отвърна рязко Роузмари. — Казах, че имаме доста негативна информация, тоест че сме елиминирали много възможности. Искам да ви обясня, господин Олсън — и господин Дейвънпорт ще го потвърди — че ако не хванем убиеца, надвесен над жертвата, и не го арестуваме на място, елиминирането на възможностите е едно от най-важните неща, които трябва да се направят. Ще намерим убиеца. Знаем, че ще отнеме време…

— Ооо, лайнарски лафове — махна с ръка братът.

Майка му вдигна поглед към него и рече:

— Томас!

Бащата се прокашля:

— Погребението е вдругиден. Ако ни върнете Алией, разбира се. Съдебномедицинският експерт каза, че може и да ни я върнат.

— Те вече са свършили или ще приключат след петдесет минути — вметна Роузмари.

Олсън продължи:

— След погребението двамата с Лил ще се върнем заедно с Том, Бентънови и Пакардови… ако Чарли не е на работа. Мислим да останем седмица-две, като се надяваме да хванете тоя тип, но искаме да стоим тук и да наблюдаваме какво правите.

— Това изобщо не е проблем. Можете да идвате всеки ден и ние ще ви държим в течение.

— Убийството на Амнон Плейн свързано ли е пряко с Алией? — попита Лестър Мор.

— Не знаем — отвърна Роузмари. — Трябва да гледаме на него като свързано.

Намеси се и Лукас:

— Бях вече в апартамента на Плейн. Убийството му е планирано. Нищо не сочи импулсивно действие. Другото убийство носи малко случаен характер… човек остава с впечатлението, че има разлика.

— Двама различни убийци? — попита Том Олсън.

— Възможно е. Вероятно между тях има връзка, може би дори са извършени от една и съща личност, но аз смятам, че Плейн е убит от друга личност.

— Казвате „личност“ от коректност или просто не сте сигурни дали извършителят е мъж или жена?

— От коректност — отвърна Лукас. — Миналото лято имахме случай с хладнокръвни серийни убийства, по-скоро прилични на екзекуции, които бяха извършени от жена. Но това се случва много рядко. Според мен извършителят е мъж. Дори може да са го видели.

— Е, дано да го хванете — каза по-възрастният Олсън, погледна жена си и сина си и продължи: — Хайде да отидем да вземем Алией.

 

 

Когато вратата се затвори, Лукас, Роузмари и Милтън поседяха известно време, без да проговорят, после Роу попита:

— Видяхте ли ги по телевизията?

— Не.

— Сякаш са ходили на курсове „Как да се държим пред камерите“ — каза тя. — Тук госпожа Олсън седеше на стола като квачка на полог, обаче да я видиш само по телевизията. Образец на майка! Истинска професионалистка. Всяко косъмче е на мястото си, с изключение на онова, което не трябва да е. Идеално разстроена жена. Изобразява как трябва да изглежда една разстроена майка. А братът…

— Никак не ми се ще да го срещна на някоя тъмна алея и да ми е ядосан — каза Милтън. — Ужким е някакъв свят човек, пък казва „лайнарски лафове“.

— Такива лафове има и около свети хора — отбеляза Лукас.

— Освен това — добави Роузмари, — в буквалния смисъл на думата той е прав. Това бяха точно лайнарски лафове. Лестър Мор също се усети. Но няма никакви тайни, защото просто не разполагаме с такива. — Тя се отплесна за момент, помълча, после продължи: — Май съм чувала името му някъде. Лестър Мор… Да не би някой да ми го е споменавал?

Милтън поклати глава:

— Не, просто името е известно.

— Така ли? — изви любопитно глас Роу.

— Някакъв тип на име Лестър Мор бил убит в… Тумстоун ли беше, Додж Сити ли… и го погребали на Бут Хил. На гроба му било написано нещо от рода на: „Тук почива Лестър Мор. Два изстрела от .44. Няма Лес, няма Мор“.^[11]

— Вярно?

— Вярно.

Роузмари се обърна към Лукас:

— Сега имаме малко време. Но скоро ще започнат да ни пекат на бавен огън. Пресата, искам да кажа. Когато свърши шумотевицата с погребението, всички отново ще се обърнат към нас и дано дотогава, освен с лайнарски лафове, се сдобием и с още нещо.

 

 

На телефонния си секретар Лукас имаше три съобщения: едно от Катрин, с което го молеше да се обади преди три, едно от Дел и последното от Шерил. Обади се най-напред на нея. Тя веднага му отговори по мобилния си телефон:

— Ще ти се обадя след петнайсет секунди.

Точно след петнайсет секунди телефонът му иззвъня и Марси каза:

— Няма да е зле да дойдеш да разговаряш с Джаил.

— Защо?

— Бащинско внимание й трябва, изглежда, не знам, а и май е свързано с белезите ви — рече тя с напълно сериозен тон. — Иска да поговорите… всъщност иска да ти признае нещо.

— Да не би тя…

— Не, не, никого не е убивала — отвърна Шерил.

— Тогава защо не го признае на теб? И ти имаш белези.

— Защото аз не я интересувам. Има предвид нещо. Жените предпочитат да признават разни неща на мъже, с които биха могли да легнат, защото мислят, че по този начин запазват известен контрол върху тях.

— Аха.

— Така че казвай кога ще дойдеш.

— По най-бързия начин, само че първо трябва да се обадя тук-там. Да речем, след около… двайсет минути.

Затваряше, когато Лейн се пъхна в кабинета му.

— Тръгвам за Фаргоу.

— Защо? — попита Лукас, набирайки телефона на Дел.

— Защото оглеждах алибито на Том Олсън за нощта, когато Алией бе убита, и видях, че има дупка. На това отгоре съм събрал всички родословия, за които може да ти дойде наум.

Телефонът отсреща даде свободно и Дейвънпорт вдигна глава към Лейн, очаквайки Дел да се обади:

— Кога се връщаш?

— Късно тази вечер или утре сутринта.

Дел каза: „Ало?“ — и Лукас вдигна ръка към Лейн:

— Отлитай!

Дел стреснато попита: „Какво?“. Дейвънпорт му обясни:

— Не бе, на Лейн говоря… Какво става с разрешителните и със сделката?

— Работи се по въпроса. В момента Мани Ланскълм взима показанията на Аутър. И, предполагам, след час ще можем да действаме.

— Обади ми се — каза Лукас. — И се погрижи в разрешителните да влизат също компютри и дискети.

Накрая набра номера на Катрин. Телефонът иззвъня два пъти и тя вдигна.

— Бих искала пак да поговорим — каза му. Гласът й бе снишен, напрегнат и тревожен. — Знам, че си зает много с Алией… но не бихме ли могли да се срещнем утре някъде из Сейнт Пол?

— Мисля, че ще успея. — Даде й името на един ресторант и й обясни как да стигне до него. — Вътре е с ония, старомодните пластмасови сепарета. Можем да поговорим на спокойствие.

 

 

Джаил. Чакаше с нетърпение да я види.

На вратата Шерил го посрещна с думите:

— В ателието си е. И тъй като ти си тук, аз ще отскоча да си взема сандвич.

— Хубаво.

Джаил Корбо седеше на дървена табуретка, препасала изцапана с глина престилка над дънките и навлякла размъкната блуза с навити до лактите ръкави. В ръцете си въртеше малка бяла каничка. Когато Лукас влезе, тя вдигна глава. Очите й бяха почервенели, носът също бе зачервен и подут и още подсмърчаше.

— Този предмет е на три хиляди години — каза тя. — Виж колко е красив.

Джаил му подаде каничката — беше колкото ръчна граната, с нежна пореста повърхност.

— Откъде я имаш?

— Майка ми ми я даде — заради името ми. Амнон също получи такава. Идвали от Израел, от северната част на страната. Галилея.

— Не съм ходил в Израел. — Той й върна каничката. — Искала си да поговорим.

— Къде е Марси?

— Тъй като аз съм тук сега, тя отиде да си вземе нещо за хапване.

— Добре. Защо не се поразходим? — предложи Джаил. — Нямам нищо против да подишам малко въздух. Пистолетът ти у теб ли е?

Последният въпрос бе придружен с шеговито пламъче в очите й и Лукас кимна:

— И е с чувствителен спусък.

— Е, значи съм в пълна безопасност — каза тя, но когато излязоха навън, го попита: — Наистина ли смяташ, че някой може да ме нападне?

— Не знам, но няма смисъл да рискуваме.

— Не знаех, че съм толкова ценна.

— Може и да не си, обаче ако те убият, медиите направо ще ни размажат. А точно това се стараем да избегнем.

Този път тя се усмихна.

— Е, сега вече се чувствам в пълна безопасност. Имаш непробиваем мотив да запазиш живота ми на всяка цена.

— Адски права си.

 

 

Двамата повървяха малко в мълчание, после Джаил попита:

— А какво мислите за Санди Лансинг?

— Ами… тя е нещо като мистерия — отвърна Лукас. — Оказва се, че не заема отговорен пост в хотела, семейството й няма пари, обаче тя се облича великолепно, има хубав апартамент, кара порше и яко смърка кокаин, който също не е безплатен. Опитваме се да разберем откъде взема пари. Отначало мислехме, че е със секс, че обслужва богатата клиентела на „Браун“, обаче това изглежда малко вероятно.

Джаил се спря и вдигна сериозно лице към него.

— Малко е странно това… хората от партито, искам да кажа.

— В какъв смисъл?

— О, това, че всички излизат с едно и също извинение. Нямало дрога, никой не е видял нищо такова, никой не знае. Всички толкова се притесняват за репутацията си… а и аз също. А пък и наистина в моя свят малко дрога не е кой знае каква работа.

— Може би в подсъзнанието им се мярка нещо по-зловещо, например следствената килия — забеляза Лукас. — Богатите хич не обичат такива неща. Не могат да функционират правилно в подобна среда.

— Но те нищо не са ви казали за Санди. И аз не ти казах за нея. Умовете ни бяха толкова заети с Алией, такава трагедия… и затова сигурно дрогата не ни се е видяла кой знае какво…

— Какво за Санди? — прекъсна я Дейвънпорт.

— Ами че тя беше пласьор — отвърна Джаил. — Половината от гостите на партито си купуваха дрогата от нея. Каквото и да си поръчаш, тя ти го намира. Беше много дискретна. Трябва да те познава, за да ти продаде, или някой трябва да те препоръча… но можеше да достави всичко.

— Ти купувала ли си от нея?

— Един-два пъти малко хероин. Съвсем мъничко.

— Исусе Христе, Джаил, но това е отрова! — повиши глас Лукас.

— Затова пък се чувстваш толкова хубаво. Някак си те изглажда. — Той поклати глава и тръгна отново напред. Тя го погледа малко в гръб, после го настигна. — Какво?

— Това, дето го разправяш, са пълни тъпотии. Сърцето ме заболява, като те слушам. — Спря и впери поглед в нея. — Би ли дошла да поправиш показанията си и да кажеш, че Санди е била пласьорът?

— Ще ме пратите ли в следственото?

— Не. Да знаеш, че някой е пласьор, не е незаконно. Доведи си адвокат, за да формулираш думите си точно. Но на нас ни трябва да имаме нещо черно на бяло, за да можем да изкопчим информация от други хора. Знаех, че при Лансинг има нещо гнило, но толкова е трудно да се занимаваш с нея, когато цял свят крещи за Алией. Тия боклуци Алией от нея ли ги купи?

— Да. Не съм била там, но според мен Санди си носи всички принадлежности в чантичката и съм почти сигурна, че именно тя е дала на Алией дрогата онази вечер. Не намерихте ли спринцовка?

— Не. Нищо такова. Изобщо нищо, освен следи.

— Не намерихте ли чантата на Санди?

— Не.

— Е, имаше чанта. И при това доста голяма… много по-голяма, отколкото е модерно. В нея носеше стоката.

— Добре — каза Лукас.

— Ще дойда да дам други показания, но няма да предам никого от приятелите си. А и никого другиго.

— По дяволите!

— Няма да го направя!

— Убиецът може да е между тях и по този начин ти го прикриваш — убедено настоя Лукас.

— За мен е по-важно да защитя приятелите си, отколкото да хвана убиеца. И да го задържите, няма да върнете нито Алией, нито Санди. Ако предам приятелите си… но не, няма да го направя.

— Слушай тогава, какво ще кажеш аз да ти казвам име, а ти да… Виж сега, ето какво искам да разбера. Деветдесет и девет процента сме сигурни, че Салънс Хансън е знаела за дрогата в къщата й.

— Няма да…

— В момента нищо не протоколираме. Само двамата сме. Обаче не искам да притискам Хансън, ако е толкова наивна. Но все пак не може да е толкова наивна, нали?

Джаил не отваряше уста и той продължи:

— Само това ми кажи. Наистина ли е такава? Не е необходимо да обвиняваш никого, но ми кажи само това: Наивна ли е Салънс Хансън?

— Но ти ми извиваш ръцете.

— Наивна ли е?

Джаил се извърна и тръгна обратно към дома си, обгърнала раменете си с ръце, сякаш студеният въздух най-сетне бе успял да й направи впечатление. Обръщайки се през рамо, подхвърли само една дума:

— Не.

Лукас я последва и й подвикна в гръб:

— Добре, кажи ми тогава само още едно нещо. То също няма да навреди на никого. Брат ти купуваше ли от Санди Лансинг? Познаваше ли я?

Тя забави крачка и го изчака.

— Нямам представа дали я е познавал, или пък е знаел с какво се занимава. Възможно е. Някой може и да му е казвал. Но той не обичаше дрога. Побесня, като научи, че аз употребявам.

— Каза, че е пробвал, като бил по-млад.

— Да — кимна Джаил. — Беше сякаш преждевременно развит. Като млад е употребявал всичко. Но тогава отиде в Ню Йорк и се срещна с Мапълторп малко преди той да умре.

— Мапълторп фотографа ли имаш предвид?

— Да, абсолютен декадент. Амнон все повтаряше какъв талант имал и как нищо не можел да направи, защото се убивал.

— Да не се е самоубил?

— Не, умря от СПИН, но стана известен с това, че тикаше абсолютно всичко в тялото си и в телата на другите. Както и да е, Амнон видя как свърши и спря да употребява. — Тя щракна с пръсти. — Просто ей така, от раз. Канеше се да живее вечно.

— Значи… Лансинг… Не я е познавал, така ли?

— Може и да я е познавал, но не е купувал от нея — отвърна Джаил.

— Аха. — Точно така му бе казал и Плейн.

— Върши ли ти работа нещо от казаното? — попита го тя.

— Да. Нямаше за какво да се захванем. Не можехме да си представим защо някой ще иска да убива тия жени… или пък брат ти. Дрогата представляваше някаква нишка, но ако Санди Лансинг е била пласьор, нишката вече става дебела.

Докато се връщаха, Лукас попита уж между другото:

— Още употребяваш ли?

— Е… така… понякога. Съвсем по малко.

— Това те убива, Джаил. — Името й му харесваше, някак с лекота се изтърколваше от езика му. — Трябва да спреш.

— Понякога имам нужда малко да се поизгладя — отвърна тя.

— Добре тогава, изпуши една трева. Обаче не пипай тоя хероин.

— Не е същото. — Поклати глава, но изведнъж се сети нещо и по лицето й заигра усмивка. — Това трябваше да го запиша. Ченге ме съветва да пуша трева.

— Тревата също убива — каза Лукас. — Но чак като станеш на осемдесет.

Когато се върнаха, двамата седнаха отпред на площадката и продължиха да разговарят. Дейвънпорт непрекъснато насочваше разговора отново към партито, опитвайки се да чуе други имена, да се хване за друга нишка.

— Виж какво, повече имена от мен няма да чуеш — рече му тя по едно време. — Ако мислех, че те ще ти помогнат, щях да ти кажа, но те няма да могат.

До тротоара отпред спря кола и от нея излезе Шерил.

— Марси много те харесва — каза Джаил тихо и той усети изпитателния й поглед върху лицето си.

— Аз също я харесвам — отвърна Лукас и се поизвърна към нея. — Двамата имахме кратка връзка, но тя приключи. Не ставаме един за друг.

— Изглежда печена — подметна Джаил.

— Тя е печена.

— Колкото теб?

Полицайката вече се приближаваше към тях. Лукас отговори:

— Може би.

— Как върви? — попита Марси.

Погледът й се прехвърли от Лукас на Джаил, която се изправи и отвърна:

— Идеално. Въпреки това, няма да е зле да се обадя на адвоката си.

— Какво, да не те е изтезавал?

— Е, още не сме чак толкова близки — усмихна се Джаил.

Тя влезе вътре и като се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, Шерил попита:

— Какво стана?

— Каза, че Санди Лансинг била пласьорът на партито. Твърди, че можела да ти достави каквото си пожелаеш.

— Мислиш, че е вероятно някой да е убил Лансинг заради дрога?

— Ммм… — проточи Лукас. — Не знам. Но се обзалагам, че има някаква връзка. Може някой да й е дължал много пари и да се е страхувал от последиците. Или изнудване — да се е опитала да изнуди някой от клиентите си и на него да не му е харесало. Кой знае, в тълпата може да е имало и конкурент.

— Това е добре — каза Марси. — Но да не забравяме и за Алией. Ако Лансинг е била убита, защото е видяла какво се е случило с Алией, тогава тук става нещо съвсем друго, което все още ни се изплъзва.

— Знам. И точно то ме притеснява. Обаче не мога да открия никаква връзка между Лансинг и Амнон Плейн. Или Джаил и Лансинг. Плейн трябва да е свързан с Алией, иначе поемаме по съвсем друг път.

— Ако е Олсън… какво, става дума за някакъв вид отмъщение ли? Премахва грешниците, които са натикали сестра му в лапите на злото.

— Звучи ми като от телевизионен сериал.

— Ами че то всичко звучи като от телевизионен сериал — каза Марси.

— Смяташ ли, че трябва да го проследим? Олсън?

— Струва си да помислим — отвърна тя. — Петнайсет души работим по този случай и повечето от тях седят по цял ден и си клатят краката.

— Ще поговоря с Лестър. — Лукас се извърна и погледна към къщата. — Ще заведеш ли Джаил да даде показания?

— Да. В пет обаче си тръгвам. Тогава застъпва Том Блек.

— Идеално. Пазете я.

— Доста интересна жена, не мислиш ли?

Лукас се наведе към нея и сниши глас:

— Знаеш ли какво ми се иска? Да просна три такива на една обширна спалня. И да се набутам между тях като сандвич… може да го наречем сандвич „Дейвънпорт“, а?

Тя опря пръсти в гърдите му и го бутна назад.

— Тия еротични фантазии на застаряващи мъже са толкова жалки. Мъж за три жени… Лукас. Какво самочувствие, а?

Двамата се смееха, когато Джаил излезе.

— Не може да дойде преди три. Уговорихме се да минем през кантората му и оттам да отидем пеш до кметството. — Тя погледна Дейвънпорт. — Съветваше ме да не го правя. Казах му, че искам да го направя.

 

 

Лукас се сбогува с тях и тръгна обратно към центъра. Дел го чакаше на телефона, отново готов да троши врати.

— Взехме показанията на Аутър, обаче адвокатът му едва не припадна. Рече, че сделката била нарушение на всичко свято в закона.

— А какво каза Аутър?

— Нищо особено. Но сме го пипнали с дрога в ръцете, така че оттук сме бетон. А за дома на Логан имаме разрешение за обиск. Също и за дома и офиса на Бий.

— Къде е първият?

— Норт Оукс. Това е домът на Бий. — Дел му прочете адреса.

— След двайсет минути ще те чакам там — каза Лукас.

С каквато и информация да разполагаха Бий и Логан, все още имаше вероятност да му влезе в работа. Лансинг може и да беше пласьорът на Алией, но също така беше и жертва.

 

 

Джеймс Бий живееше в прилична на ранчо къща, подобна на къщата на Лукас, само че пред нея имаше мрачно малко езерце. Дейвънпорт пристигна в момента, в който колата на Дел — с полицейските обозначения — и една шерифска кола от окръг Рамзи свърнаха по алеята пред дома. Лукас пое след тях покрай израсналите наоколо дъбове с покафенели листа.

Стиснал в ръка разрешителните, от дясната страна на колата на Дел излезе ченге от „Наркотици“ на име Лари Коен. Полицаите от Минеаполис слязоха от тяхната кола и се запътиха към къщата, а Дел изостана, изчаквайки Дейвънпорт.

— Вървим по доста заобиколен път.

— Да, ама ако успеем да го притиснем… Обзалагам се, че познава конкурентите си.

На вратата излезе слаба руса жена в трико и тениска, рекламираща маратона на Двата града. Лукас я чу да крещи на ченгетата и след това едно от тях изведнъж хукна покрай къщата, следвано плътно от друго.

Останалите пред вратата полицаи с извадени пистолети се мъчеха да влязат, но един от тях надникна през прозореца отстрани и викна през рамо:

— Имаме опит за бягство.

Лукас и Дел се спуснаха към къщата, вадейки оръжията си в движение. Вътре в коридора едно ченге бе притиснало русата жена на пода. Онази крещеше като луда:

— Няма друг, за бога, сама съм!

Обходиха бавно къщата. Когато Лукас отново излезе от мазето, пъхнал пистолета в кобура му, жената вече седеше на дивана със закопчани зад гърба ръце. Един от шерифските полицаи стоеше прав до нея.

— Хванахме го — каза заместник-шерифът. — Никой не може да избяга от Рик.

— Той участва в маратони — рече жената.

— Рик също — отвърна заместникът.

Дел се върна от огледа в задната част на къщата.

— Чисто е. Офисът е отзад.

Двамата отидоха в офиса. На бюрото имаше бележник и Дел започна да го прелиства, а в това време Дейвънпорт включи компютъра. В същия момент телефонът иззвъня. Лукас го вдигна и каза:

— Да?

— Хей… Джим, ти ли си?

— Джим е в другата стая — отвърна детективът. — Да му кажа ли да ви се обади?

— Да. Кажете му да позвъни на Лони. Стив ли се обажда?

— Не, Лукас е.

— Добре де, както и да е. Трябва ми спешно.

— А да кажете телефона си?

— Той го има.

— За всеки случай. Може да го е загубил.

— Да, добре…

Лукас записа номера и каза:

— Ще се свържем с вас.

— Благодаря.

— Прекрасно — промърмори Дел, прелиствайки бележника. — Тук има най-малко двеста имена.

— Някой от партито?

— Засега никой. Обаче се обзалагам, че ще намерим поне един. Щом пласира на богаташчета… А там бе пълно с богати наркомани.

Телефонът отново иззвъня и някакъв женски глас каза:

— Лукас?

Той се стресна, не можа да познае отведнъж кой е, после отговори:

— Да?

— Роузмари е — рече жената.

— Господи, помислих си, че някой ясновидец ми се обажда и…

— Слушай сега — прекъсна го тя. — Никак не ми е приятно да ти го кажа, но… Шерил е била простреляна.

Отначало Дейвънпорт не можа да схване.

— Какво, какво?

— Шерил е ранена. В момента я карат към „Хенипин“.

— Господи боже! Лошо ли?

— Лошо, лошо.

— Тръгвам.

Той хвърли телефона върху вилката и хукна, а Дел викна подире му:

— Какво става?

Почти без да спира, Лукас само се поизвърна и каза:

— Ранили са Марси. Ти стой тук и се оправяй с това.

— Майната му! Лари може да се оправи и сам.

Двамата хукнаха, изхвръкнаха в предната стая и Дейвънпорт извика на Коен:

— Лари, оправяй се сам, ранили са Шерил, ние тръгваме, знаеш какво да вършиш…

На тротоара заместник-шерифът, измокрен до кръста, влачеше закопчан с белезници мъж — нисък, но строен, с чудновата прическа и малка, сякаш цепната с ножче уста, който пък целият бе вир-вода.

— Падна в езерото — обясни заместникът.

Но Лукас и Дел префучаха покрай него, метнаха се в поршето и преминавайки с пълна газ през слабо натоварените улици на Норт Оукс, се насочиха към Минеаполис.

15.

Дейвънпорт бе съсредоточил цялото си внимание в шофирането, стрелкайки се покрай колите по пътя, а Дел го напътстваше, източил шия нагоре, търсейки пролуки в движението:

— Пъхни се отляво на тая червената… а така, мръдни сега малко вдясно и газ… дай, дай, дай…

По едно време Лукас напрегнато промърмори:

— И друг път сме го правили.

— Тая шибана Шерил, винаги се напъхва, дето не трябва! — изсъска Дел. — Миналия път едва не й изтече кръвта.

— Роузмари каза, че била зле — изстена Лукас. — Била зле…

 

 

С бледо, опръскано с кръв лице, Джаил Корбо стоеше в коридора пред вратите на Спешно отделение в компанията на двама униформени полицаи.

— Къде е? — попита Лукас, връхлитайки вътре заедно с Дел.

— Оперират я — каза Джаил, пристъпвайки към него. — Току-що я докараха.

Дейвънпорт бутна вратата и влезе. Вътре бяха Лестър и Роузмари. Франк го хвана за ръката и рече:

— Спокойно, спокойно…

Роузмари също се обади:

— Нищо не може да се види, Лукас.

Лестър добави:

— Вече е упоена, човече, приспаха я.

Лукас спря и забеляза, че Дел е плътно зад него.

— Как е? — запъхтяно запита той. — Ще прескочи ли трапа?

— Ударена е два пъти — обясни Лестър. — Веднъж в лявата ръка и втори път в гърдите отляво. Пострадал е белият дроб. Можела е да умре, но се е търколила на лявата си страна… казаха, че ако не се била обърнала наляво, щяла да се задуши.

— Ще прескочи ли трапа? — повтори нетърпеливо Дейвънпорт.

— Зле е — продължи Франк, — но е жива. А щом стигнеш дотук жив…

— Ах, мамка му! — изпъшка Лукас, подпря се на стената и затвори очи.

Джаил.

Той се отблъсна от стената и излезе вън. Джаил още беше там.

— Какво стана?

Думите се посипаха като порой от устата й:

— Тъкмо излизахме от къщи и тази кола минаваше по улицата, а прозорецът й бе отворен. Марси ми извика, извади си оръжието, а оня почна да стреля по нас. Тя ме блъсна, после също падна, а колата продължи да върви и когато погледнах, Марси бе цялата в кръв. Изтичах и се обадих на 911, после се върнах и се опитах да спра кръвта, а когато линейката дойде, се качих с нея и…

— Два куршума — обади се едното ченге.

Джаил кимна, приближи се до него и го хвана за ръкава.

— Каза да ти кажа… непрекъснато го повтаряше, да ти кажа, че ударила колата. Така рече: „Кажи на Лукас, че ударих колата“.

— Каква кола? Видя ли номера?

— Не, не, едва можах да видя колата, защото тя ме бутна. И аз паднах.

— Нищо ли не видя?

Тя затвори очи, без да пуска ръкава му, и след малко изрече:

— Беше тъмна. Дълга и тъмна.

Той продължи да я разпитва настоятелно:

— Дълга и тъмна. Какво значи дълга и тъмна? Например като мерцедес или кадилак?

— Не, не мисля — поклати глава тя. — Просто ми изглеждаше дълга и тъмна.

— Американска?

— Не знам. Като ония големи коли преди двайсетина години. Но не знам каква марка, не знам, не знам, боже…

Лукас я прегърна и я притисна лекичко.

— Страхотна си — прошепна той. — Учудвам се, че изобщо си видяла нещо.

 

 

Към акцията се присъединяваха все повече полицаи. Всички си гледаха работата както трябва: търсеха дълга тъмна кола, проверяваха за дупки от куршуми, обикаляха квартала. Но Джаил живееше на една крачка от пет-шест изхода за магистралата… Всички се стараеха да правят нещо, нямаше големи изгледи.

Пристигна още един лекар и без да каже дума, хлътна в операционната.

— Сърдечносъдов хирург — осведоми ги притичалата след него сестра.

— Какво означава това? — попита Лукас. — Сърцето?

— Не бива да казвам — отвърна тя и последва доктора.

След малко излезе друга сестра и тръгна да върши някаква работа, но всички я наобиколиха.

— Не знам — вдигна рамене тя. — Жива е… Обдишват я.

След около час Дел се обади:

— И да седим, нищо не можем да направим. Можем само да разберем дали е жива, или не.

— Тогава какво предлагаш? — изхриптя Лукас раздразнено.

— Предлагам да отидем да намерим оня шибан Олсън и да поогледаме колата му — отвърна Дел.

Шерил и друг път бе ранявана и тогава едва не бе умряла от кръвозагуба. Дел беше с нея в хеликоптера, който дойде да я вземе, и през целия път до болницата бе притискал артерията й с такава сила, че седмици след това Марси се оплакваше, че още има синьо…

— Куршумът беше нищо — казваше тя. — Обаче там, дето ме е стискал Дел… Още ми е синьо…

— Знаем ли каква е колата му? — попита го Дейвънпорт.

— Тъмносиньо волво, модел 1986 година. Олсънови казаха, че ще отседнат във „Фор Уиндс“. Оттам можем да започнем.

— Аз ще карам — рече Лукас.

 

 

„Фор Уиндс“ се намираше на три пресечки от търговския център, точно до изхода за междущатска магистрала 494. Двамата моментално забелязаха волвото, оставено на паркинга, спряха зад него и слязоха да го огледат. Колата бе стара и тъмна, със сиви петна кит по предния ляв калник. Дупки от куршуми нямаше.

— По дяволите! — изръмжа Дел. — Много лесно щеше да бъде.

Точно тогава иззад ъгъла на мотела се показа Том Олсън, понесъл пакет чипс и кутия кола. Видя ги, спря се за миг, после се приближи.

— Какво правите тук?

— Гледаме колата ти — отвърна Лукас.

— Защо? — пристъпи като че ли заплашително той към тях.

Дейвънпорт също пристъпи напред и Дел веднага го последва на половин крачка отзад и вдясно от него.

— Защото някакъв човек в дълга и тъмна кола току-що рани полицайката, пазеща Джаил Корбо.

Олсън се смая и част от заплахата отлетя от лицето му. Дръпна се малко назад.

— И помислихте, че съм аз ли? Никога не бих… Мъртва ли е?

— Не — отвърна Лукас. — В операционната е. Тъй като този, който е стрелял, може би иска да отмъсти за смъртта на сестра ти и тъй като ти караш стара и тъмна кола… рекохме си да минем и да поогледаме.

— Не съм аз — каза Том. — Ако бях на ваше място, щях да разгледам по-отблизо ония адски изчадия, с които се разкарваше Алией. Те са лудите. Не аз.

— Ама и на теб, изглежда, ти хлопа малко дъската — подхвърли Дел и мръдна още малко напред, преценявайки откъде ще му е по-удобно да удари мъжа в слънчевия сплит.

— Така изглежда само на грешниците — каза Олсън невъзмутимо.

Дел се наклони заплашително към него.

— Спокойно, пич — промърмори Лукас.

— Къде беше в четири и двайсет днес следобед? — попита Дел.

Том погледна часовника си.

— Ами, чакай да видя. Сигурно съм бил още в центъра.

— В търговския център?

— Да. — Всички се извърнаха натам. — Разкарвах се вътре около два часа.

— Какво си купи? Имаш ли касови бележки? — Дел го притискаше безцеремонно.

— Не, нищо не съм купувал — каза Олсън. — Е, само една кифла. Просто се разкарвах наоколо.

— С някого да си разговарял?

— Не, не съвсем.

— С други думи, не можеш да посочиш никого, който да потвърди казаното от теб.

Том сви рамене:

— Май никого. Просто се разкарвах. Никога не съм влизал в такива места. Направо да те втресе. Знаете ли, не виждате ли… че културата ни загива. В подобни места плъзват разни нови неща. Като змии.

— Ъъъ… да… — Този път бе ред на Дел да вдигне рамене. — Какво можеш да направиш?

— Да се моля — отвърна сериозно Олсън.

Повече нямаше какво да си кажат, пък ги притискаше и нуждата да научат нещо ново за Шерил. Лукас рече:

— Хайде да се връщаме.

Дел кимна и каза на Том:

— Извинявай за безпокойството.

Бяха спрели зад колата на Олсън. Стиснал пакета чипс и ко̀лата под мишница, той ги загледа как се качват, после бутна стъклените врати на мотела и хлътна вътре.

Лукас изкара поршето от паркинга.

— Имам лошо предчувствие за Марси — промълви, усещайки ледена ръка да стиска сърцето му.

— Няма нищо, жива е — опита се да го успокои Дел.

— Просто имам лошо предчувствие, човече.

На изхода от паркинга той намали, за да пусне една кола, после сви вдясно, мина трийсетина метра по инерция и спря на светофара.

— За втори път я раняват тежко.

— И ти си раняван тежко.

— Да, ама не в…

Дел изведнъж вдигна ръка да го прекъсне и напрегнато попита:

— Сега пък какво става? Какво пък сега е това?

Той гледаше някъде вдясно през отвореното стъкло на колата и Лукас се наведе да погледне покрай него. Провирайки се през паркираните пред мотела коли, Том Олсън тичаше към тях, размахвайки лудешки ръце. Ясно се виждаше, че им крещи нещо, но бяха твърде далеч, за да го чуят. В начина, по който бягаше, се долавяше някаква лудост — мъчителен, трескав бяг, сякаш си пробиваше път през невидими препятствия.

Двамата с Дел излязоха от колата, а в това време Олсън се приближи още малко. Светофарът светна зелено и шофьорът на лексуса отзад натисна клаксона. Лукас поклати глава и тръгнал към Том, пристъпи между поршето и лексуса. Олсън бе само на петдесетина метра, когато изведнъж спря, наведе се напред и подпря ръце на коленете си, сякаш вече не можеше да си поеме дъх. Шофьорът на лексуса отвори вратата и се подаде навън. Колата му не можеше да продължи заради поршето на Дейвънпорт, а отзад напираха още автомобили. Мъжът от лексуса занатиска нервно клаксона и извика:

— Махни си колата, задник такъв!

После отново натисна клаксона.

Лукас викна:

— Полиция! Заобиколи я!

Мъжът демонстративно се облегна на клаксона, викайки нещо неразбираемо, а в това време зад него писнаха клаксоните и на другите коли.

Олсън изведнъж се надигна рязко и отново хукна към тях, излезе от паркинга и пое по зелената ивица от другата страна, а Лукас и Дел застанаха на тревата да го изчакат.

Сред шума от неистово виещи клаксони Том стигна на няколко метра от тях и отново рязко спря — очите му бяха широко отворени и изпълнени с мъка. Стисна косата си отстрани, отвори уста, но от нея не излезе нито звук — челюстта му играеше трескаво на всички страни — и изведнъж се срина с главата напред на земята.

— Исусе Христе! — не повярва на очите си Дел.

Постепенно клаксоните спираха да вият, но един-два останаха. Отново чуха гласа на оня с лексуса:

— Хей, задник, задник…

Двамата клекнаха до Олсън, Лукас обърна тялото на изпадналия в безсъзнание мъж и повдигна клепача му с пръст. Очите му се бяха подбелили и не се виждаше нищо, освен част от бялото.

— Диша, но е в безсъзнание — каза той. — Викай 911.

Дел извади телефона си и докато набираше и се обаждаше, Дейвънпорт се изправи до него, без да отделя очи от проснатото на тревата тяло. Клаксоните отново започнаха да се обаждат един по един и след малко в нестройната им песен се намеси и воят на сирена. След секунда пред поршето рязко спря полицейска кола и клаксоните като по даден знак спряха до един.

Вратите се отвориха, излязоха двама полицаи от участъка в Блумингтън. Лукас извади картата си и понечи да тръгне към тях, но те вече се приближаваха отстрани на поршето. Той вдигна картата във въздуха и извика:

— Полиция Минеаполис. Трябва ни линейка и малко помощ.

Едното ченге каза нещо на другото. С извадена и високо вдигната във въздуха карта, Лукас се приближи към полицаите, но единият от тях — висок мъж със сержантски нашивки — подвикна:

— Господин Дейвънпорт… Какво става?

— Не знаем. Току-що говорихме с този мъж и тъкмо си тръгвахме, когато изведнъж го видяхме да бяга през паркинга и да вика, но като стигна до нас, получи някакъв пристъп. Трябва ни веднага линейка и някой да остане да се навърта наоколо. Ще поостанете ли?

— Няма проблем.

Той заобиколи лексуса откъм шофьорското място — мъжът вече се бе прибрал вътре — и отвори вратата. Човекът беше на около петдесет години, червенолик и сбръчкан.

— Аз съм полицай — натъртено му заговори Лукас. — Имаме сериозен проблем. Едва се сдържам да не ти издърпам тъпия и грозен задник отвътре, да те закопчая и да те пратя в участъка за това, че пречиш на полицай при изпълнение на служебните му задължения. А там, в подходяща за целта обстановка, могат да ти разяснят значението на думата „задник“.

— Искам просто да си продължа по пътя. — Мъжът изобщо не се стресна. Беше бесен и в думите му не прозвуча никакво извинение. — Ти ми пречиш с колата си. Аз имам работа и адски бързам, а ти си седнал да ми се стягаш заради оня откачен задник…

— Паркирай колата — прекъсна го Дейвънпорт.

— Тя е паркирана.

Лукас се пресегна през него, врътна ключа и изгаси двигателя.

— Ще стоиш тук, докато ти кажа, че можеш да си вървиш. Ха си мръднал, ха си се озовал зад решетките.

— Ти не разбра ли, че адски бързам бе! — кресна мъжът, побеснял.

Дейвънпорт се върна при блумингтънските ченгета и им обясни какво бе станало с Олсън. Някъде отдалеч долетя сирената на линейка. Задръстването бързо се увеличаваше, защото хората, излизащи с колите си от паркинга на търговския център, се спираха и зяпаха поршето, полицейската кола и проснатия на тревата мъж.

— Работата е там, че когато разговаряхме с него, му нямаше нищо — обясняваше Лукас. — После той тръгна да се прибира в мотела и само минутка след това го видяхме да тича като луд към нас. И сега май има… как се казваше… пристъп.

От колата, минаваща по другата лента, се подаде едно хлапе и викна:

— Вие ли го застреляхте?

— Вероятно е получил удар — предположи сержантът.

— Не, просто е в безсъзнание — каза Дел. — Сякаш е нокаутиран.

— Май няма да е зле да идем да надникнем в мотела — рече Лукас. — Момчета, може ли да постоите тук, да изчакате линейката и да оправите движението, но и да изпратите още една кола пред мотела?

— Да. Веднага ще изпратим някого. — Ченгето погледна към лексуса. — А тоя там какъв е?

Дейвънпорт накратко го запозна с положението и сержантът кимна:

— Откачалка. Ще го подържим малко тук.

— Добре ще направите — съгласи се Лукас. — Поне докато му поспадне кръвното.

 

 

Дейвънпорт и партньорът му прекосиха паркинга и влязоха в мотела. Администраторът бе излязъл иззад рецепцията и зяпаше суматохата през широкото панорамно стъкло. Лукас му показа картата си и каза:

— Трябва ни номерът на стаята и ключът на госта ви Олсън.

Администраторът се върна зад рецепцията, натисна няколко клавиша на компютъра и обяви:

— Имаме двама. Единият е Том Олсън, а другият — Лин Олсън.

— Дайте ни и двата ключа — кимна Дейвънпорт.

Администраторът се поколеба. После се извърна към кутийките с ключовете зад гърба му, взе два ключа и ги сложи на рецепцията с думите:

— Мога ли да направя още нещо за вас?

— След малко ще дойде блумингтънска полицейска кола — отвърна Лукас. — Пратете ченгетата при нас.

 

 

Двете стаи на Олсънови бяха една до друга: до тях се стигаше по вътрешно стълбище и след това се минаваше дълъг коридор, леко миришещ на дезинфектант и на нещо подобно на вино или бира.

— Дали нещо в неговата стая не го е изплашило? — попита Дел, докато брояха номерата на стаите.

— И аз се питах същото — кимна Лукас. — Дай да проверим първо стаята на майка му и баща му.

Той почука. Никакъв отговор. Почука малко по-силно. Двамата напрегнато се ослушаха, Дел поклати глава, Дейвънпорт пъхна ключа в ключалката, завъртя го и бутна вратата.

Веригата не бе закачена. Вратата се отвори докрай, Лукас влезе и миризмата на кръв и урина веднага го удари в носа.

Лин Олсън лежеше по диагонал на леглото, напълно облечен, проснат по корем, с извита към стената глава. Едната му ръка бе протегната встрани и висеше извън леглото — на пода под нея блестеше хромиран револвер. Жена му бе на съседното легло, легнала чинно точно в средата му, без обувки, но също напълно облечена. Беше по гръб, главата й бе на възглавницата, а на слепоочието й червенееше дупка от куршум.

— О, по дяволите! — рече Дел зад гърба на Лукас.

Двамата бавно се приближиха, несъзнателно изваждайки оръжията си. Стаята всъщност представляваше малък апартамент с нещо като хол вляво. Банята бе вдясно. Лукас бързо я провери, видя, че е празна, и се върна в стаята.

Дел, който през това време остана, каза:

— До леглото има пищов.

Дейвънпорт пристъпи към Лин Олсън и пипна бузата му — студена. Беше мъртъв, и то сигурно от доста време. Съмнения за Лил Олсън нямаше. Възглавницата й, напоена с изтеклата от раната кръв, се виждаше и оттук. Лукас клекна до револвера и го огледа, без да го пипа — 9-милиметров.

— Според мен не е същият, с който са гръмнали Плейн — каза той. — Каква голяма дупка бе направил в бетона. Не вярвам една деветка да може да прави такива дупки.

— Не долавям връзката. Алией я очистват, затова някой убива Плейн. Това мога да го разбера. Отмъщение, особено пък след публикуването на снимката. Същото е и с Корбо. Тя е от изчадията около Алией. Обаче родителите? Не ги виждам в картинката.

Дейвънпорт поклати глава и щеше да каже нещо, но откъм коридора долетя глас:

— Ехооо.

Лукас отиде до вратата и надникна навън.

— Насам.

На вратата се появиха двама други полицаи от участъка в Блумингтън — единият около двайсет и пет годишен, а другият по-възрастен, сивокос.

— Двама мъртви — рече Лукас. — Трябва ни оперативна група, и то веднага.

Сивокосият каза:

— Виждал съм ви по телевизията. Във връзка с убийството на Алией. И това ли е свързано с нея?

— Това са майка й и баща й — кимна Лукас към труповете.

Ченгето изпусна дълга въздишка, пъхна палците си в колана и отново огледа цялата сцена, сякаш да я запамети за цял живот.

— Ще трябва да ви предадем случая — каза той, сякаш това бе дело на Дейвънпорт. — Кофти работа… — Извърна се към младия си партньор: — Викай ги.

— Току-що ми дойде нещо наум. Трябва да… Трябва ми портфейлът на Лин Олсън.

— Ооо, човече… Не знам — каза възрастното ченге.

Мястото на престъплението не биваше да се пипа.

— Да, ясно ми е, но ми е нужен.

Лукас влезе в стаята, огледа се, видя найлонова торбичка, подаваща се от чекмеджето на нощното шкафче, издърпа я и отиде до леглото на Олсън. Издутината в задния му джоб се виждаше ясно — явно портфейлът бе точно там. Детективът внимателно повдигна капачето на джоба, хвана портфейла през торбичката и го издърпа навън. После, все още без да вади ръка от торбичката, го отвори, намери шофьорската книжка и я измъкна.

— Може ли да се обадите за това нещо? — обърна се той към възрастното ченге. — Помолете ги да проверят Лин Олсън, номер на книжката: 2-23-44. Живее в Бърнт Ривър, Минесота. Търсим всички коли, регистрирани на негово име.

От Блумингтън се обадиха след трийсет секунди. На името на Олсън имало три коли: чисто ново тъмносиньо волво, двегодишен форд експлорър и зелен понтиак GTO, модел 1986 година.

— Браво, момчета! — каза им Лукас. — Сега ще я потърсим на паркинга. — После се обърна към Дел и добави: — Хайде!

Докато слизаха по стълбите, Дел рече:

— Марси ще прескочи трапа.

Лукас го изгледа стреснато.

— Че ти не си говорил с никого.

— Не бе, човек. Ти ми вдигна кръвното с това твое лошо предчувствие. Явно си имал предчувствие за това — кимна той назад към стаята, — а не за Марси.

— Дел, дай да си гледаме работата сега, а?

— Добре, добре. Но ще се оправи, казвам ти.

И наистина като че ли вече пристъпваше по-бодро.

 

 

Намериха колата на Олсън веднага — синьо волво, почти като на Том, само че с десет години по-ново. Лукас отиде откъм дясната врата, пъхайки се с усилие между волвото и един червен шевролет. Видя дупката от куршума още преди да стигне до вратата, пресегна се и я пипна. Нямаше грешка — дупка от куршум.

— Олимпийски изстрел — каза Дел и с мъка клекна в тясното пространство да я разгледа.

През това време Дейвънпорт вдигна глава и огледа паркинга. В този момент, надули сирени и проблясвайки с бурканите, вътре нахлуха три полицейски коли, подредени една зад друга като на парад.

— Я да взема да се обадя на Роузмари — каза той. — Обаче телефонът ми е останал в колата.

Дел му подаде своя и Лукас набра номера на Роу.

— Дейвънпорт се обажда. Как е?

В настъпилото мълчание, докато слушаше отговора на Роузмари, Дел впери поглед в него и дори затаи дъх. Лукас отдръпна телефона от ухото си и прошепна:

— Още я оперират.

— Ще се оправи — рече Дел, но този път гласът му прозвуча несигурно.

— Добре — каза Лукас на Роузмари. — Обаче тук при нас станаха някои работи.

16.

Докато Дел чакаше в колата, Лукас заведе блумингтънските ченгета в стаята на Олсънови, където наруши неприкосновеността на местопрестъплението още веднъж. Този път, независимо от възраженията на полицаите, взе ключовете от волвото на Олсън.

— Ключовете нямат нищо общо с местопрестъплението — каза им той. — От тях няма да разберете нищо… Обаче ние вероятно ще узнаем много, ако надникнем в багажника.

— Да, ама… — колебливо промърмори сержантът.

Всичко това пращаше цялото му обучение по дяволите.

— Слушай, не се притеснявай — зауспокоява го Дейвънпорт. — Поемам цялата отговорност. Освен това ще се радвам, ако присъстваш при отварянето на колата.

Сержантът се съгласи, двамата слязоха долу и Лукас отвори багажника. Вътре не намериха нищо особено, само малко багаж: чанта за камера, пълна до половината чанта с бельо, два стика и две топки за голф, отворена кутия с найлонови торбички, празна хладилна чанта и накрая метална кутия с инструменти, пъхната под виолетово яке с надписа на „Минесота Вайкингс“.

— Търсиш голям пищов ли? — попита Дел.

— Ако е това, което изглежда, ако е самоубийство… животът ще е направо песен — отвърна Лукас.

Той измъкна найлонова торбичка от кутията, пъхна ръката си в нея и отвори кутията за инструменти. Капакът й бе подвижен, с гнезда за различните размери ключове. Повдигна и него. Инструменти.

— Нищо — промърмори.

Дел бе извадил ключовете от багажника и бе отишъл да отвори дясната врата.

— Нищо интересно не виждам. — Той се изправи. — Обаче дупката във вратата… Това май изяснява стрелбата по Марси и вероятно убийството на Плейн. Отмъщение. Или е така, или…

— Какво?

— Ами ако Лин Олсън се е опитвал да чука дъщеря си и нещо е станало? На партито той беше пиян… и може би Лансинг… не знам.

— Каква е тогава ролята на Плейн? — попита Лукас след кратък размисъл.

— Може да е видял нещо.

— Тогава защо не ни е казал? А той разправяше, че тая тълпа около Алией просто не му харесвала особено.

— Не знам — каза Дел замислено.

Двамата се повъртяха из мотела около час, наблюдаваха работата на оперативната група и помагаха на блумингтънските ченгета да подготвят изявление пред пресата.

— Този пищов трябва веднага да го подложите на анализ — рече Лукас на един от оперативните работници, който съсредоточено изследваше пода. — Може от него да са стреляли по Марси Шерил.

— Ще ни отнеме два часа, не повече — отвърна оперативният. — Извадили ли са куршум от нея?

— Не знам.

Лукас се обади да пита и бе информиран, че и двата куршума, ранили Шерил, са извадени. Друга оперативна група в момента работеше в ателието на Джаил Корбо, мъчейки се да изрови куршум от нещо прилично на дупка в дървени перила. Джаил все още беше в болницата.

 

 

Няколко подвижни телевизионни станции се събраха пред ресторантчето срещу мотела. Блумингтънските ченгета не ги пускаха в мотела, а едно от тях бе закарало поршето на Дейвънпорт отново на паркинга. Докато си тръгваха, Лукас забеляза внезапно раздвижване сред телевизионните екипи — репортерките грабваха микрофоните, операторите качваха камерите на рамо.

— Ще ни снимат по телевизията — каза той.

Дел сгуши глава между раменете си и се скри зад него. Седнал в колата, прикри лицето си с ръка, а в това време Дейвънпорт тръгна да излиза от паркинга. Още щом колата пое по улицата, подир нея се спусна един от фургоните на телевизията. Лукас обаче се стрелна напред, разсичайки движението по магистралата като акула.

Отново се обадиха по телефона и научиха, че Шерил е още в операционната. Била изгубила много кръв, но имало голям шанс да се оправи. Том Олсън спял. Бил абсолютно дезориентиран, организмът му се справял с последиците от шока. Наложило се да му бият транквилант.

В къщата на Джеймс Бий полицаите бяха прибрали компютъра и бележника. Имало съвпадение на имена от бележника и от списъка с гостите на партито у Сили Хансън и в момента някакво способно ченге от Минеаполис — на име Лоринг, го проверявало. А в спалнята колегите му намерили стотина грама кокаин. Бий твърдял, че е на жена му — русата, която пък твърдо отричала. И двамата били откарани в следственото.

В ръцете им беше заповедта и за другата къща, но Дел поклати глава:

— И бездруго ни се струпа много. Да го оставим за утре. Дай по-напред да разпитаме Бий. Може да знае нещо полезно.

— Обаче първо ще минем през болницата.

— Ъъъ… да. И аз това исках да кажа.

 

 

Не ги пуснаха в операционната: Шерил още била на масата.

— Господи, колко време вече стана? — обърна се Лукас към Роузмари.

Тя си погледна часовника.

— Четири часа.

— И още колко?

— Нямам представа, Лукас. Виж какво… я най-хубаво си върви. Иди и прави нещо.

— Какво например? — попита той.

— Не ме интересува, само не стой тук. — Тя премести поглед върху Дел. — И ти също.

Дел сви рамене:

— Хайде да идем да поприказваме с Бий.

 

 

Бий говореше с адвоката си. Лукас почука на вратата и подаде глава в стаята.

— Искахме да ти кажем… нужна ни е малко информация и трябва да поговорим.

— Аз обаче не мисля така — отвърна адвокатът. — Вашата заповед за обиск е просто къс тоалетна хартия.

— Au contraire^[12] — възрази Дел. — Това е къс самородно злато. Вашият клиент отива директно в затвора и няма как да му се размине.

Бий като че ли се пообърка.

— Според мен нямам никакъв проблем. От една страна, този кокаин не е мой, а на Кони. Но да кажем, че съм искал да помогна на Кони… какво точно ви интересува?

— Опитваме се да разберем кой е дърпал конците на Санди Лансинг — жената, дето я убиха с Алией Мейзън. Била е пласьор, ама на дребно. Търсим кой е стоял зад нея.

Бий вдигна рамене:

— Нека първо да говоря с Ралф. Не знам дали ще мога да ви помогна — дори и да искам. Но нека първо поговоря с Ралф.

— Говори — каза Лукас и се обърна към Ралф. — Доколкото разбрах, май пак си тръгнал да мориш бобри.

Ралф се ухили и му изшътка: „Шшшт“, а Бий попита:

— Какво?

— Имам малък проблем с бобрите горе на бунгалото — отговори Ралф.

— Лари Конъл разправя, че откъм теб час по час се гърмяло здравата — рече Лукас.

— Сезонът на елените наближава — отвърна адвокатът. — Трябва да се упражнявам. А тия шибани бобри… ако преградят реката, ще наводнят целия ми имот. Проклети гризачи! Мразя ги почти колкото дявола.

— Ама какви бобри? — попита озадачено Бий.

— Ще се видим после — каза Лукас.

— Знаете ли какво направихте вие бе, тъпи задници? — оживи се изведнъж Бий. — Пипнахте единствения, който знае това със сигурност… да, пипнахте го и го хвърлихте в затвора. И сега той не иска да мисли за вас, а пък камо ли да разговаря.

Дел го изгледа изумено и машинално попита: „Какво?“, двамата с Лукас се спогледаха и едновременно казаха:

— Рашид ал Бала.

Вече излезли навън, Лукас каза:

— Трябва да разберем къде са разиграли покера. Ако Трик е потънал някъде, то това е именно там.

— Дай ми два часа — рече Дел. — А ти в болницата ли се връщаш?

— Да.

— Включи си телефона.

— Добре.

— Не. Искам да видя как го включваш.

Дейвънпорт извади телефона и го включи. Дел също извади своя, натисна копчето за бързо избиране и телефонът на Лукас иззвъня.

— Сега доволен ли си?

— Дръж го включен — каза Дел. — Никак не ми се иска да разбивам сам вратата на стая, където залозите на покер са, кажи-речи, на кило кръв и сърцето за мезе.

 

 

Дейвънпорт мина през подлеза, водещ към окръжната управа, и хвана един от асансьорите до етажа на окръжния прокурор. Рандъл Таусън бе на заседание. Лукас го повика в коридора.

— Какво има? — попита Таусън, стиснал в ръка някаква прилична на ведомост разпечатка.

— Каза ли на адвоката на Ал Бала, че Дел се е срещнал с Трик Бентоан?

— Не още, но повече не мога да го отлагам — отвърна Рандъл.

— А не можеш ли да му се обадиш още сега? — попита Дейвънпорт. — Да му кажеш, че сме изтървали Трик и още нищо не можем да направим, но го търсим. И че искаме утре да говорим с Ал Бала.

— Ще ни помислят за малоумници — отвърна Таусън. — Ще се обади на вестниците веднага щом затвори.

— Обаче ние наистина трябва да поговорим с Ал Бала — настоя Лукас. — Става дума за случая „Мейзън“.

Той набързо му обясни ситуацията и Рандъл накрая каза:

— Добре. И без това трябва да му се обадя. Така че по-добре да е веднага. Сигурни ли сте, че ще намерите Бентоан при покерджиите?

— Не. Обаче Дел разбрал, че играта е голяма и вероятно го е привлякла като магнит. Но дори и да не е там, няма начин някой от тях да не знае къде е.

— Как е Марси?

— Точно там отивам. Преди малко ми казаха, че била още на операционната маса.

— Слушай, ще се оправи — опита се да го успокои Таусън. Знаеше за връзката им. — В добра форма е и веднъж да приключи операцията…

— Да, надявам се.

— Ще се оправи, човече, ще видиш.

 

 

В болницата, кимайки на няколкото полицаи, разкарващи се из коридорите, той се насочи право към регистратурата. Една от сестрите го видя да се приближава и поклати глава с думите:

— Още не е излязла, но доктор Гандърсън дойде да пие кафе и каза, че вече почти са я зашили. Още малко.

— Добре ли е?

— Добре е, доколкото може да се каже, че е добре — засукано отвърна сестрата. — Както разбрах…

Тя заговорнически се огледа, сякаш се канеше да разкрие кой знае каква тайна.

— Да? — подкани я нетърпеливо Лукас.

— Както разбрах, куршумът е влязъл точно под гърдата, на около пет сантиметра от центъра, така че е засегнал дроба, а освен това имат проблеми с парченцата кости от ребрата, но гръбначният стълб е здрав. Мисля, че ако успеят да овладеят кървенето и организмът й е силен, трябва да се оправи. Така мисля аз, но не съм била вътре.

— Господ здраве да ви дава! — благослови я Дейвънпорт. — Организмът й е силен.

Той се отправи към стаята, която бяха дали на Роузмари за временен щаб, и завари там и Франк Лестър.

— Нещо ново? — посрещна го още от вратата Лестър.

— Чак ново може да не е, ама все пак е нещо — отвърна Лукас. — А при вас как е? Къде е Джаил?

— Ти започни първи.

Разказа им сбито за обиска в къщата на Бий, добави и предложението на Джеймс да говорят с Ал Бала и накрая завърши с опитите на Дел да издири Трик Бентоан.

Роузмари потъна в размисъл и след малко заключи:

— Значи все още си на три нива от убиеца.

— А може би дори на четири или пет — кимна Лукас мрачно. — Къде е Джаил?

— Пратихме Франклин да я заведе до ателието й, за да си вземе малко дрехи. Ще я скрием някъде, може би в Хъдсън, ще я пазим. Иска пак да говори с теб. Мисля, че обвинява себе си за това, което стана с Марси.

— Добре, скрийте я — каза Дейвънпорт. — Има ли нещо друго?

Психоложката — Анджела Харис, бе идвала преди един час и бе разговаряла с Лестър за смъртта на родителите на Алией.

— Според нея това не е случай на убийство-самоубийство — съобщи му Франк.

— Тя знае ли за дупката във вратата на колата?

— Да, но предполага, че и ние ще стигнем до това заключение. Според нея са били убити като отмъщение за убийството на Алией. Заедно с Плейн, заедно с опита за убийство на Корбо. Съветва ни отново да огледаме Том Олсън по-отблизо. Обади се на няколко души, които го познават, и се оказа, че явно е имал някои странни психически отклонения в миналото, които предполагат мултиплицирана самоличност. И според Харис, една от личностите е тази на откачен.

— Ама че шантава работа — изпъшка Лукас.

— Да, ама според нея това обяснява случилото се с родителите. Олсън се въплъщава в луд и започва да елиминира хората, които мисли, че са виновни за убийството на Алией и които са я въвлекли в този начин на живот. Снимката, дето я публикуваха във вестника, му е подействала като спусък. Всички тия голотии, гърди и други подобни са го тласнали към някакво психосексуално пътуване със сестра му… И така. Той премахва Плейн, после иска да премахне и Корбо заради лесбийските им изпълнения… обаче вместо нея го отнася Марси. После убива и родителите си, които носят най-голяма вина за този й начин на живот. На всичко отгоре със собствените си уши го чухме да ги обвинява за това. След като ги убива, се мотае безцелно и попада, без да иска, в търговския център, където сменя личностите. И тази личност няма представа какви неща върши другата. Връща се в мотела, вижда ви, после се качва горе в стаята на родителите си и намира труповете. Хуква подир вас, но в шока започва да се дисасоциира.

— Да се ди… какво?

— Да пукна, ако знам — рече Лестър. — Това бяха думите й.

— Започва да се разпада — отвърна вместо него Роузмари. — Някъде из главната му самоличност е останала информация за това какво е направил, но психиката му не може да се справи с нея. И затова цялата главна личност започва да се разпада на парчета. Получил е това, което ти сам определи като пристъп.

Лукас помисли малко, после каза:

— Той има достъп до колата на баща си. Ако това не е убийство-самоубийство…

— Помислихме и за това. Но чакаме оперативната група и съдебномедицинският експерт да си свършат работата. Ако кажат, че е убийство-самоубийство, тогава ще забавим топката малко; ако кажат, че не е, насочваме погледи към Олсън. Той поне няма къде да бяга. Спи в болницата. Докторите разправят, че шокът му разказал играта.

— Хубаво тогава — рече Дейвънпорт. — Нещата за Марси се развиват добре.

Роузмари кимна:

— Тя ще се оправи, Лукас.

Всички се замислиха, а Лукас бе обзет от мрачно предчувствие — последното за деня. Но го премълча. Вместо това каза:

— Има един научно доказан постулат. Научих го от компютърджиите, с които работя.

— Така ли? — попита Лестър.

— Така. Ако имаш достатъчно информация, за да направиш добро предвиждане, значи вероятно си схванал цялата ситуация. Щом Харис смята, че това не е убийство-самоубийство, въпреки че изглежда точно такова, значи разполага с нещо.

— Трябва да поговориш с твоята приятелка монахинята — каза Роузмари.

— Ще й се обадя — обеща той.

 

 

Дейвънпорт повися още малко в стаята, гледайки как Роузмари се бори с телефоните. Лестър излезе да купи кока-кола и донесе една и на колегата си. Тримата си говореха общи приказки — лек, отпускащ разговор — когато телефонът на Лукас иззвъня.

— Сигурно е Дел — каза той, докато измъкваше телефона от джоба си.

Но не беше Дел. Учуденият глас на диспечерката попита:

— Дейвънпорт ли се обажда?

— Аз съм. Искам да кажа, това е моят телефон.

— Е, как така не е изключен?

— Така… Какво има?

— Предавам ти съобщение от полицията в Мейпълууд. Намерили са колата, която търсиш.

— Колата?

— Да, на… ъъъ… записах някъде името… Дерик Дийл.

— Ааа, да. — Отпреди сто години. Погледна часовника си; бяха минали само шест часа, а имаха още два трупа и една ранена полицайка. — Къде?

— На някакво запазено за началник място на паркинг.

— На паркинг?

— Да. Така казаха. Искат да знаят какво да правят с нея.

— Можеш ли да ме свържеш с тях? С ченгето?

— Ъъъ… изчакай малко така. — След няколко секунди пак се обади: — Говорих с тях. Началникът, на чието запазено място намерили колата, е с тях и има мобилен телефон. Можеш да му се обадиш.

Името на началника бе Маркс, а в гласа му се четеше любопитство:

— Колата е тук от вчера. Накрая повиках ченгетата… ъъъ… полицията, искам да кажа, за да я вдигнат, защото беше започнало да ме хваща яд. И те ми казаха, че била обявена за издирване.

— Добре, може ли да говоря с полицая?

Ченгето се обади и когато Лукас му се представи, каза:

— Хей, шефе, какво става с колата?

Дейвънпорт набързо го информира и попита:

— Има ли нещо необичайно?

— Да, само едно. Ключовете са на пода пред седалката на шофьора. Ключодържател. Може би е паднал, докато човекът е излизал, и го е заключил вътре, без да забележи.

— И нищо друго?

— Нищо. Колата е чиста. Вътре няма нищо, освен няколко пътни карти и един „Уолстрийт Джърнъл“ на пода отзад.

— Слушай, това вероятно е свързано със случая „Мейзън“… и колата може да се окаже много важна. Чудя се дали мога да ви убедя да отворите колата и багажника.

— Ооо, не знам — отвърна със съмнение ченгето. — Вече не носим инструменти за отваряне на врати.

— Ами ако разбиете стъклото? Много е важно.

— Ей, човече… Трябва първо да се обадя. После ще ти звънна пак.

— А може ли да не затварям и да изчакам така?

— И още как. Ще стане за секунда.

Докато полицаят се обаждаше в централата, Лукас се обърна към Лестър:

— Щом си включа телефона, започват да ми звънят отвсякъде и накрая ще взема да се превърна в откачалник като всички вас.

— След известно време ще ти хареса — каза Франк. — Започват да ти се обаждат хора, ти се чувстваш важен. И много скоро ще се замислиш за пейджър.

— Да бе, на куково лято — промърмори Лукас.

— Още не си го изпитал на гърба си — продължи Лестър. — Силата на комуникациите.

На вратата се появи Франклин и се облегна на касата. Всички впериха погледи в него и Дейвънпорт подметна:

— Мислех, че си с Джаил Корбо.

— Ето я там — кимна Франклин вляво от себе си. — Говори с една сестра. Ако искате, мога да застрелям сестрата.

— Няма нужда — отвърна Роузмари и тъй като Франклин попита за Марси, тя започна да му обяснява.

В този момент се обади полицаят от Мейпълууд:

— Слушай, шефе, моят началник иска да говори с теб. Дай някакъв номер.

— Чакай малко. — Лукас връчи телефона на Лестър. — Дай му твоя мобилен телефон.

Франк продиктува номера си, после върна телефона на Дейвънпорт, който отново го доближи до ухото си и чу как ченгето диктува някому номера. Само след секунда телефонът на Лестър иззвъня. Без да го отваря, той го подаде на Лукас.

— Да?

Началникът на участъка в Мейпълууд попита без предисловия:

— Ако разбием колата, после няма ли да ни дадат под съд?

— Подозираме мръсна игра, затова не искаме още да я мърдаме оттам. Просто така, за всеки случай — отвърна Дейвънпорт, завъртайки отегчено очи към Франк. — Ние поемаме отговорността. Ако от общината откажат да дадат пари, ще платя стъклото от моя джоб.

— На ваша отговорност — каза шефът на участъка и Лукас го чу да говори на някого.

Той вдигна своя телефон до другото си ухо и чу ченгето на паркинга да казва:

— Добре, ще я разбием.

Дейвънпорт се намеси:

— Ако ще взимате ключовете, направете го с ръкавици. За всеки случай.

В другото му ухо шефът на участъка в Мейпълууд промърмори:

— По-спокойно.

Лукас му благодари, затвори и върна телефона на Лестър.

В това време ченгето на паркинга се обади:

— Ключовете може да не ги пипаме. Виждам ръчката за багажника.

От паркинга се чу шум на счупено стъкло, после се отвори вратата и полицаят съобщи:

— Отварям багажника. — И веднага след това: — По дяволите!

Лестър, вперил съсредоточен поглед в лицето на Лукас, попита:

— Какво?

Франклин и Роузмари, доловили тревогата във въпроса му, замълчаха и също насочиха погледи към Дейвънпорт. Ченгето от паркинга най-сетне отново се обади:

— Дано тоя тук не ти е приятел.

— Какво? — изопна се рязко Лукас. — Какво виждаш?

— Виждам как на един тип тук май са му строшили главата с лопата. Съвсем изстинал е.

— Дребен? На около шейсет години? Малко длъжка за възрастта му коса?

— Аха. Сякаш го гледаш. Какво да правим сега?

Дейвънпорт вдигна очи към Роузмари и каза:

— Още един труп. Но според мен тук не става въпрос за Алией, а за Санди Лансинг.

— С Мейзън ли е свързано това тук? — полюбопитства ченгето в слушалката.

— Тогава къде пасват родителите й? — попита Роузмари.

— Може би Том Олсън е подхванал чистка за отмъщение, но първите две убийства, от които започна всичко, са извършени заради Лансинг.

— С кого говориш? — запита полицаят от паркинга.

— Само секунда — рече Лукас на Роузмари и заговори в телефона: — След няколко минути съм при теб. Къде точно е този паркинг?

Той изслуша инструкциите, после кимна и затвори.

— Може ли да премълчим за Дийл? — попита Лестър. — Пред медиите?

— Не мисля. Мейпълуудските ченгета знаят, че говорим за Алией, може да се разчуе.

— За един ден четири трупа и един ранен полицай. — Роузмари погледна Лестър, после Франклин и накрая Дейвънпорт. — Какво ще правим?

Лукас ги остави и излезе. Джаил се бе сгушила на един стол до сестринската стая, а Франклин не отделяше поглед от нея, застанал на вратата, откъдето детективът току-що бе излязъл. Джаил го видя, изправи се и той я попита:

— Как…

Но не довърши, защото тя вдигна ръце, сключи ги зад врата му, облегна глава на гърдите му и застина.

— Чувствам, че се разпадам — каза му след малко. — Не мога да се справя.

17.

Дерик Дийл определено бе приключил земния си път — мейпълуудското ченге не бе излъгало, когато каза, че сякаш са го ударили с лопата. Сега полицаят освети с фенерче лицето му. Лявата страна на челото и орбитата на лявото око бяха смазани, а по веждите, чак до дясната страна на лицето му, минаваше още една вдлъбнатина. Дясната вежда приличаше на прекъсната по средата стоножка, а лявата изобщо я нямаше.

— Обаче не е било лопата — отбеляза Лукас, оглеждайки внимателно главата. — Повече ми прилича да е бил ударен със стол.

— Със стол ли?

— Аха. Присъствах веднъж на оглед. Един тип бе пернал жена си с кухненски стол. Мислел, че столът ще се счупи като на кино. Все едно че я беше ударил с тръба. Лицето й изглеждаше точно така. — Той посочи вдлъбнатината по веждите и дясната страна на лицето. — Обзалагам се, че е било дървен стол. Оня, дето е удрял, го е хванал за облегалката, замахнал е точно както по филмите и го е ударил в лицето с ръба на седалката. Единият крак пък му е разбил веждите. На гърдите или шията сигурно има следи от другия крак.

— Ще кажа на съдебномедицинския експерт — рече ченгето. — Никога не съм виждал удар със стол.

 

 

Лукас изчака пристигането на оперативната група и съдебномедицинския експерт и убеди един от оперативните да пребърка джобовете на Дийл. Оттам извадиха портфейл с осем долара, два долара и единайсет цента на монети, квитанция от банкомат за изтегляне на двайсет и пет долара и черно кожено калъфче за визитки. В него имаше дванайсет визитки от хотел „Браун“.

— Бележник с адреси? — попита Дейвънпорт.

— Не намерих — отвърна оперативният.

Лукас хвърли последен замислен поглед на смазаното лице на убития, качи се в колата и подкара към къщата му.

Дийл е знаел нещо. Бе видял това на лицето му, когато говори с него, но тогава не бе разбрал за какво точно го лъже. След като го бе оставил в хотела, Дийл сигурно бе излязъл да изкара някой и друг долар, с който да си покрие наема или каквото там имаше да покрива… Но не е добра идея да се изнудва убиец, който няма какво да губи… Сега обаче между тях имаше връзка. Дийл е познавал убиеца или е знаел какво да направи, за да се добере до него. Вече бяха съвсем близо — още една стъпка и щеше да е в ръцете им.

Мейпълуудските ченгета бяха отворили къщата на Дийл. Представляваше потискащ сбор от преградени кътове — непретенциозно, но функционално място за спане, ядене и гледане на телевизия. Компютър нямаше, не можаха да намерят и бележник с адреси. Но все пак трябваше да има, освен ако убиецът не го бе взел.

Лукас оглежда къщата, докато разбра, че повече няма какво да се намери, после пое към хотел „Браун“. По пътя се обади в болницата. Операцията приключила, информира го Роузмари, и тъкмо се готвели да преместят Марси в Интензивно отделение.

— Докторът казва, че ще прескочи трапа — добави Роу. — Но още не е излязла от упойката.

На Лукас му поолекна.

— Добре. Щом сърцето не е засегнато…

— Куршумът я е улучил по-ниско, отколкото си мислехме. Влязъл под гърдата й и излязъл под много странен ъгъл — почти отстрани. Сигурно тъкмо се е обръщала, когато я е ударил.

— А оня куршум в перилата? Успяха ли да разберат какъв е?

— Извадиха го, но не става кажи-речи за нищо. Няма да можем да определим от какъв пистолет е. Според тях е от 44-милиметров магнум.

— Значи пистолетът не е този, който намерихме в Блумингтън — заключи Дейвънпорт. — А ако това е убийство-самоубийство, защо ще си дават труда да крият по-големия?

 

 

На рецепцията в „Браун“ го посрещна същото хубаво чернокожо момиче, което бе видял и първия път. Когато Лукас влезе, тя каза нещо на жената до нея и излезе иззад рецепцията. Той погледна на табелката с името й и си го спомни — Индия. Тя го посрещна с думите:

— Чухме за Дерик. Защо стана така? Защото говорихте с него ли?

— Не знам — отвърна Лукас. — Но искам да поогледам бюрото му. Да се върна ли за заповед за обиск, или ще ме пуснете и така?

— Може ли този път да попитам управителя?

— Щом трябва. Но ще ви чакам до бюрото му, докато го питате.

— Ще отида да питам — каза тя. — Съжалявам, но работата ми…

— Разбира се.

Дейвънпорт отиде до преградената кабина на Дийл. На три преградки от нея седеше мъж и работеше на стара сметачна машина. Той вдигна поглед към Лукас и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Чакам управителя.

— От полицията ли сте?

— Да.

Мъжът се облегна в стола си. Беше горе-долу на възрастта на Дийл и като него бе възтежък, оплешивяващ, с къдрави черни косми по ръцете. Той сплете пръсти зад тила си и каза:

— Не знам какво искаше да постигне, но ми изглеждаше малко потаен. Окото му все беше в бързото забогатяване. Винаги такива сделки въртеше.

— Да познавате някой изгорял? — попита Лукас.

— Не, не и тук. Пък и той не предразполагаше към откровени разговори.

— Но не е бил все пак чак толкова лош.

— Хей, някои от най-добрите ми познати продават употребявани коли. И всички въртят някъде по-скрит бизнес. Харесвам ги много, но никога не бих си вложил парите при тях.

Външната врата се отвори и в помещението влезе висок мъж в тъмносин костюм, следван плътно от Индия. Орлов нос, приближени воднистозелени очи и черно — твърде черно — кичурче коса отпред над челото. Приличаше малко на принц Филип и вероятно го знаеше, защото от горното джобче на сакото му надничаше червена копринена кърпичка. Той измери детектива с очи от глава до пети и още преди да си бе отворил устата, Лукас изпита неприязън към него.

— Вие сте от полицията? — Сякаш се съмняваше. — Имате ли някакъв документ?

Баритонът му бе изрядно обработен, дълбок, с чисто английско произношение.

— Аха, само че много-много не ми се ще да размахвам тоя стар парцал в такива скъпи заведения като това — каза Дейвънпорт, обхващайки с поглед помещението, като че ли стените изведнъж можеха да го нападнат. Очите на Индия го пронизаха и ъгълчетата на устата й потрепнаха. Лукас отвори картата си и я поднесе пред очите на управителя с думите: — Може да ви извадим някакво разрешително за обиск, ако желаете. Иначе искам само да поогледам набързо бюрото на Дерик.

Управителят леко вирна глава назад, при което му се наложи да гледа покрай носа си като през мерник, и каза:

— Е, не мисля, че ще е нужна заповед за обиск. Тук всички с удоволствие бихме помогнали да разберете какво е станало с Дерик. Той се бе поправил, знаете. Справяше се много добре.

Дейвънпорт сви рамене:

— Значи може да е било нещастен случай.

Управителят вдигна вежда — само едната.

— Чухме, че го намерили заключен в багажника на някаква кола и лицето му било смазано.

Лукас кимна разсъдливо:

— Може и да сте прав. Вероятно не е било нещастен случай. Всъщност и аз така си помислих. — Почваше да му писва. — И така, мога ли да огледам малко?

— Бих желал все пак да оставя някого при вас. — Принц Филип кимна към Индия.

— Разбира се. Няма проблем.

Когато той си отиде, Индия се закиска и попита:

— Откъде извадихте тоя акцент?

— А той неговия откъде го извади? — запита на свой ред Лукас, докато двамата отиваха към бюрото на Дийл.

— От същото място, откъдето и Кари Грант.

— Наистина? Кари Грант?

— И двамата са родени в Бристъл. Англия.

— Така ли? — Погледът му се спря на старомодния пластмасов бележник на бюрото на Дийл. — А това… — Докосна бележника. — … е именно онова, което търсех.

Запревърта листчетата му и вече бе прехвърлил около две трети от тях, когато попадна на име. Извади списъка с гостите на партито и отново го провери. Терънс Блум, нямаше грешка. Дейвънпорт се обади на Лестър.

— На бюрото на Дерик Дийл съм и в бележника му намерих името на Терънс Блум. Има го в списъка.

— Дай адреса и телефона — каза Франк.

Лукас му ги продиктува. От другия край на линията долетя тракане на клавиатура и след малко се чу и гласът на Лестър:

— Чакай да зареди… — И след малко: — Да, това е той.

— Трябва да го проверим — рече Дейвънпорт. — Може да излезе нещо.

— Чакай, чакай… — От другата страна отново се чу тракане на клавиатура, а след това пак гласът на Франк: — Няма го в списъка с телефоните на Лансинг.

— По дяволите!

— Е… ако той е снабдителят й, нормално е да го няма. Просто ще знае координатите му наизуст, а пък и той не би й позволил да ги запише някъде.

— Да, ама… Слушай, трябва ни сериозен човек, който да се заеме с Блум. Това е първият ни пробив… ако е пробив.

— Няма проблем. Чу ли за Марси? Че я пращат в Интензивното?

— Да, казаха ми.

— И на мен… Ще се оправи момичето.

— Ако има малко справедливост на тоя свят… Добре, пак ще се чуем.

Лукас прекара петнайсетина минути в компанията на Индия, ровейки се в компютъра на Дийл, но той нямаше електронна поща, не можа да намери и никакви работни файлове. Сигурно имаше и такива, но вероятно бяха само на дискета. Изключи компютъра, написа бележка: „Не пипай — Полицейско управление Минеаполис“, залепи я на монитора и каза:

— Ще изпратя някой специалист да се порови малко. Никой не трябва да го пипа.

— Добре, ще уведомя Филип — отвърна тя.

— Кой е тоя Филип?

— Управителят.

— А стига бе! Филип?

 

 

Докато караше към болницата, се обади Дел:

— Разбрах за играта. Започнала е снощи и ще продължи до пет утре сутринта. Плащаш двайсет и пет бона само за участие.

Това беше добре. Бяха научили името на Блум, но нямаше никаква гаранция, че именно той е техният човек. Трябваше да намерят Трик… и Ал Бала.

— Къде е?

— Пат Кели. Помниш ли го?

— Да… Ама къде е сега?

— Купил си е място в южните покрайнини, точно до Минехаха. Има чисто нов двуетажен гараж в задния си двор. И както се говори, играта била на горния етаж.

— Веднага ли тръгваш? — попита го Лукас.

— Да. Да не искаш да дойдеш и ти?

— Разбира се. Дай да вземем и… ъъъ, какво прави Франклин?

— С Корбо е — отвърна Дел.

— А Лоринг?

— Видях го тази сутрин, така че сега сигурно не е на смяна… обаче винаги е готов да поработи извънредно.

— Звънни му. След час ме чакай в „Пейстис“.

 

 

Роузмари си беше отишла вкъщи, но една от дежурните сестри въведе Лукас при Марси. Лежеше на леко повдигнатото легло и от носа й излизаше тръбичка, от ръцете излизаха още, над нея се виеха жички и кабелчета, които влизаха в апаратите около леглото. Миришеше на дезинфектант и на още нещо — може би на рязана плът. Лукас познаваше миризмата, но не знаеше как да я нарече.

Той седна на стола до леглото, погледа я как диша, после прошепна:

— Задействали сме нещата, хванали сме една-две нишки… Ще се оправиш. Говорихме с лекарите. Сега обаче трябва да спиш.

Може би някъде дълбоко в съзнанието си го чуваше, разбираше думите му. Той излезе заднишком от стаята, загледан в нея, и се блъсна в някаква жена, чакаща пред вратата.

— Лукас — възкликна тя, слабо разтегляйки устни в усмивка.

— Уедър! — Сърцето му подскочи. Това не можеше да бъде. Не и три пъти за три дни. Първо Катрин, после Джаил и сега Уедър. — Аз просто… Марси… такова…

— Да, знам — кимна Уедър. — Тъкмо влизах да хвърля един поглед.

Беше дребна жена, с широки като на атлет рамене и леко извит нос, който като че ли беше съвсем малко по-голям, отколкото трябва. Очите й бяха тъмносини, а в късата й коса тук-там проблясваха бели нишки. „Вече е на трийсет и осем — помисли си Лукас. — А как изглежда само, господи!“

— Говорих с Хършфелд — хирурга, който я оперира, и той ми каза, че има шанс. Беше доста зле, когато я докараха, и той се бе притеснил, но успяха да я закрепят.

— Много лошо я раниха.

— Поредната жертва на откачалка, Лукас. Непрекъснато се случва.

Тя беше хирург. Виждаше жертвите, особено сред децата.

— Горе-долу четири пъти в годината — каза Дейвънпорт. — Престъпленията намаляха. Кражбите намаляха, изнасилванията, обирите, дори убийствата, само откачалките не намаляват.

— Някои остаряват за престъпления — рече тя.

— Някои си имат работа — каза той. — Работата лекува всичко.

Тя вдигна глава към него — дребна жена с твърде широки за нея рамене — и попита:

— За какво всъщност говорим?

— Не знам.

— Искаш ли чаша кафе?

— Трябва да вървя. Имам работа, трябва да разбия някоя и друга врата.

Този път тя се усмихна:

— Лукас. Значи ще се виждаме, а?

Няколко секунди той не каза нищо, после:

— Наистина ли?

— Ако имаш време… някога.

— Когато кажеш — отвърна той. — Когато кажеш, само не сега. Трябва да… ъъъ… трябва просто да… ъъъ… вървя.

Заотстъпва назад, както бе излязъл от стаята на Марси, и продължи все така почти до изхода, после изведнъж се извърна, бутна вратите и излезе.

Когато вратата се затвори зад гърба му, усмивката на Уедър се смекчи — беше го чула да говори на Марси. И в тези няколко секунди, каза си тя, нещо се промени. Може би…

 

 

Лукас караше към южните покрайнини на града и си припомняше разговора с Уедър. Превъртя го веднъж, превъртя го втори път. Как изглеждаше, как звучеше. Навремето имаше рокля, която щеше да облече в деня на сватбата си с него — този ден така и не дойде. Връзката им приключи сред потоци кръв в същата тази болница, където бяха говорили, където Марси бе лежала под ножа… Уедър Каркинен. Беше искала деца, две или три…

 

 

„Пейстис“ беше позанемарено денонощно заведение на Линдейл авеню. Когато за първи път отвори, започна да продава някакви трудносмилаеми сандвичи с месо, но сега менюто се свеждаше до пържено месо или пържени наденички с пържени картофи и кетчуп и съмнително изглеждащ орехов пай. Марули никой не търсеше, кафето бе блудкаво. Затова пък беше отворено цяла нощ, предлагаше безплатни вестници на клиентите и никой не се интересуваше дали ще стоиш с часове на чаша кафе, или ще купиш половината заведение.

Дел бе потънал в дълбок и задушевен разговор с бармана, когато Лукас влезе. Прекрати разговора и двамата седнаха в едно от сепаретата, следвани от бармана, понесъл каничка кафе и две пластмасови чашки. Беше болезнено слаб мъж с кръгли като на Джон Ленън очила и рошава коса. Между сухите си устни премяташе незапалена цигара без филтър.

— Та горе-долу така стана — каза той на Дел и поклати глава. — Трябваше обаче да се сетя. Ама рече, че искал да остане само два дни.

— Виж какво — каза Дел. — Тия акордеонистчета понякога са по-хитри, отколкото изглеждат. Музиката им е доста романтична. Чувал ли си ги какви валсове свирят само? Знаеш жените как обичат да танцуват.

— Не бих се усъмнил в него повече, отколкото в… ъъъ… да речем, в един цигулар или нещо такова.

— Можело е да бъде и по-лошо — вметна Дел.

— Така ли? И как?

— Можела е да избяга с някой от Игълс.

Барманът не се разсмя. Само поклати глава и се повлече обратно към бара. Дел премести поглед върху Лукас и обясни:

— Любовни проблеми.

На Лукас обаче такива неща не му се слушаха, затова попита:

— Намери ли Лоринг?

— Да, всеки момент ще дойде. Мина ли през болницата?

— Много зле изглежда, Дел. Кожата й прилича на хартия.

— Ще се оправи.

— Прелели са й много кръв. Изтичала със същата скорост, с която са й я вливали.

— Нали са спрели кървенето? За такава рана това е най-важното. Да се спре кръвотечението.

— Да — въздъхна Лукас и изведнъж се почувства уморен.

Не бе спал кой знае колко, откакто преди три дни се върна от бунгалото, и сега липсата на сън си казваше думата. Освен това се чувстваше мръсен. В буквалния смисъл на думата — трябваше да се пъхне под душа по най-бързия начин. Отпи от кафето. Посредствено като цената си.

— Вече не е забавно — каза той.

— Че кога е било?

— Разбира се, че беше — възрази. — Когато трябваше да се занимаваме само с Алией и Лансинг. Всички тия журналисти, цялото внимание, всички търчат насам-натам… Ето това беше някак си забавно.

— Бих избрал друга дума.

— Забавно, мамка му! Ти се забавляваше, Дел. И аз, и кметът, и Роузмари също. Чак докато не пострада Марси.

— Амиии, какво да ти кажа…

Двамата продължаваха да си говорят празни приказки, когато Лоринг влезе в заведението. Беше много едър мъж — природата го бе дарила с квадратна челюст и заплашителен външен вид. Бе облечен в дънки и черен шлифер. Взе каничка от бара, намести се до Дел, сипа си кафе и го разбърка с две лъжички захар.

— Пат Кели — отрони Лукас.

— Да — кимна Лоринг. — В оня двуетажен гараж. Всеки месец урежда по една-две игри. Мястото е хубаво.

— Бил ли си вътре?

— Не, но съм чувал. Има задна врата, после стълби и най-горе — друга врата. Има тоалетна, хладилник и машина за студени напитки, тъпкана с кола и бира. Огромна маса. Кели раздава.

— Охрана?

— Зависи — отвърна Лоринг. — Питах, но този, когото питах, казва, че не е виждал. Но тогава залозите били малки — две-три хиляди. Ако Дел е прав за тази и играят примерно седмина, на масата ще има сто седемдесет и пет хиляди. Така че… вероятно ще има и охрана.

— Хич не ми се иска да се натъкна на някой задник с автомат в ръка.

Той се прозя и глътна остатъка от кафето.

— Кели е твърде умен за такива неща — възрази Лоринг. — Охраната му ще е на ниво.

— Мразя лошата охрана — процеди Дел. — Някакъв си тъпанар в работни дрехи, бейзболна шапка и с пищов.

— Ето затова извиках Лоринг — каза Лукас. — Спокойно можем да се скрием зад него.

— Мислех, че е, защото съм много умен, а то било, защото съм голям — мрачно промърмори Лоринг.

 

 

Къщата на Пат Кели се намираше на тясна трилентова улица, където и най-евтиният коптор вървеше по половин милион долара. Беше облицована с кедър, който с годините бе потъмнял и остарял. През пердето на предната стая се процеждаше светлина и се виждаше и самата лампа с матов абажур. Към задния двор, където се издигаше тъмната грамада на гаража, водеше широка алея. Гаражът бе построен по същия начин, както и къщата, само дето дъските бяха по-червени и по-чисти. Нови. Единствената светлина около гаража идваше от лампата над задната врата — жълта светлина, от ония, които би трябвало да прогонват насекомите.

Спряха колите си на улицата, по-далеч от къщата, събраха се и закрачиха към алеята.

— В гаража не свети — отбеляза Лукас.

— Така е замислено — обясни Лоринг. — Минаваш покрай него, поглеждаш го и изобщо не можеш да допуснеш, че е казино.

— Прилича на богаташка къща — каза Дел.

Тримата поеха по алеята рамо до рамо, но малко по-навътре започнаха несъзнателно да се разделят, машинално посягайки към кръста си, за да докоснат успокоителната хладина на оръжието. Тъкмо бяха подминали къщата, когато в тъмнината някой подвикна:

— Може ли да ви помогнем с нещо, господа?

— Полиция — отвърна Лукас към гласа. Това „помогнем“ двама ли означаваше? Или повече? Нямаше начин да узнае. — Трябва ни един от играчите.

— Имате ли някакви документи за самоличност?

Дейвънпорт все още не можеше да установи откъде идва гласът. С крайчеца на окото си мярна как Дел се отдалечава от него незабележимо, а от другата му страна Лоринг правеше същото сантиметър по сантиметър, за да не ги ударят и тримата с един откос. Малко адреналин. Той се ухили и вдигна картата си във въздуха.

— Лукас Дейвънпорт — обяви. — И приятели.

Гласът замърмори нещо тихо — в телефон, помисли си детективът — и само след две минути отстрани на гаража се отвори врата. От нея излезе Пат Кели — слаб белокос мъж с разкопчана на гърдите бяла риза. Той насочи колеблив поглед в тъмното към алеята и подвикна:

— Дейвънпорт?

— Да. Аз, Лоринг и Дел.

— Господи, както едно време! Какво става?

— Трик Бентоан горе ли е?

— Какво е направил?

— Горе ли е? — повтори Лукас.

— Ами…

— Значи само изтичваме горе и го взимаме с нас.

— Ама гостите ми ще си изкарат акъла — каза Кели. — Събрали сме се просто приятели.

— Да, да, да — закима Дейвънпорт нетърпеливо. — Слушай сега, чу ли за полицайката, която беше ранена днес?

— Е, и? Какво общо има това с Трик?

— Има — каза Лукас. — Затова искаме да се качим.

— А защо да не го помоля сам да слезе при вас?

— О, не! Ако разбере кой го търси, може да побегне. Трябва да се качим, Пат. От теб зависи как ще стане тази работа.

Кели поклати глава:

— Е, вие сте ченгетата тук…

 

 

Около празната зелена маса върху бежовия килим в средата на стаята седяха седем души. Никакви пари не се виждаха, никакви чипове, никакви карти — задушевна и невинна приятелска атмосфера, пропита от цигарен дим. Телевизорът в ъгъла бе настроен на канала И Ес Пи Ен, а столът на Трик Бентоан бе завъртян към екрана. С изключение на Бентоан, останалите бяха яки и мускулести мъже и всички бяха по ризи. Саката и якетата им висяха на облегалките на обикновените дървени столове. Трик беше слабоват мъж и в момента приличаше на каубой от реклама на „Марлборо“.

— Трик — нареди Лукас, — оправяй си сметките и ставай! Ще те водим в управлението.

— Мен? — изненада се той неподправено, а останалите впериха погледи в него.

— Да, става дума за Рашид ал Бала — кимна Дейвънпорт.

— Човече, ама ние тъкмо гледахме Спорт и…

— Спорт и какво?

— Спорт и музика.

— Сбърка, това е по радиото — каза Дел. — И единственото място, където изобщо някога си гледал спорт, е било на някой плакат в Лас Вегас. Хайде ставай!

— Ами ако ви кажа, че тъкмо бях почнал да печеля? — попита Трик.

— Тогава ще помолиш момчетата да те изчакат, докато се върнеш — отвърна Лоринг.

Един от останалите изхъмка, а други двама-трима откровено се ухилиха.

— Съжалявам. Наистина ни трябваш — каза Лукас. Огледа останалите мъже — като се изключи изхъмкването, нито един от тях не бе проронил дума — и добави: — Ще те чакаме долу.

Пат Кели ги изпрати до външната врата.

— Относително цивилизовано се справихте — подхвърли той.

— Чудесно местенце — рече Дейвънпорт. — Обаче… не си пресилвай късмета, а?

— Никога не го пресилвам — увери го със симпатия в гласа Кели. — Никога, никога!

 

 

Трик Бентоан се появи минута по-късно, навличайки омачканото си сако, поклати глава и каза:

— Минус четири.

— Нали викаш, че си печелел. — Лукас го изгледа със съмнение.

— Така беше. Бях минус девет. Още два часа и всички щяха да бъдат мои. До един. — Той изгледа на свой ред тримата полицаи и продължи: — Добре де, няма да бягам. Какво ще правим сега?

— Утре сутринта трябва да те замъкнем до „Стилуотър“ за кратка среща с Рашид ал Бала.

— Можехте просто да ми се обадите — поклати глава Трик. — Щях да дойда.

— Не успяхме да те намерим. Дори не знаехме, че играеш. А ако се бяхме обадили и на теб ти се стореше, че няма да ти е удобно… — Дейвънпорт остави изречението недовършено.

— Значи сега ще ме карате в скапания пандиз, а? — повиши глас Бентоан.

— Ами какво да ти кажа, Трик — каза Лукас. — Страх ни е да поемаме излишни рискове.

— Големи сте досадници. Сега цяла нощ ще трябва да се разправям с някой крещящ насън психар. А на мен ми се спи.

— У дома имам свободна стая — обади се Лоринг. — Ако наистина няма да бягаш.

— Няма да бягам — рече Трик. — Много добре ме познавате, момчета.

Дейвънпорт помисли малко, после каза:

— Добре. Така ще направим. Хем ще си спестим труда да го зачисляваме.

— Искаш ли утре да ти го доведа? — попита Лоринг. — И без това ще ставам рано.

— Ще бъда в службата около осем — каза Лукас. — Хайде да се видим там. Тази вечер ще повъртя малко телефоните, за да уредя срещата за утре.

— И аз ще дойда — обади се Дел. — После заедно ще отидем до „Стилуотър“.

— Марси ще се оправи — вметна Лоринг.

— Да. Просто не искам никой да ми се обажда рано сутринта — натърти Лукас. — Като чуя телефона да звъни още по тъмно, и настръхвам.

18.

Вторник. Ден четвърти от разследването на случая.

Макар да бе като пребит от умора, не можа да заспи. Не спираше да мисли за Марси, за Уедър, за Катрин. Джаил Корбо също се бе наместила в едно ъгълче на съзнанието му и гледаше оттам. Мислеше също така и за това как бе стоял на двора с госпожа Клей вечерта, когато им докара лодката, и какво би станало с тях двамата, ако животът им се бе развил по друг начин.

Мислеше за Олсънови, проснати мъртви в мотела, за сина им, тичащ като луд през паркинга, хванал се за косите с ръце, сякаш се мъчеше да изхвърли дявола, загнездил се в главата му.

Не можеше да заспи, но по някое време сигурно се бе унесъл за малко, защото се стресна, когато будилникът изведнъж запищя и го накара да скочи. Беше една от онези нощи, в които не можеше да разбере дали е буден, или сънува, че е буден. Смътно си спомни как бе видял зелените цифри да се сменят в два, в три, в четири и в пет. Но не си спомняше шестица и ето че в седем звънецът на будилника го вдигна.

Марси. Той се обади в болницата, представи се. Положението й още било смятано за критично и още била в Интензивното. Още била жива, спяла.

Лукас стоя под душа десетина минути, докато се събуди напълно. Метна се в колата и се отби в един супер за чаша горещо кафе. Остави колата на служебния паркинг малко след осем.

Лоринг го очакваше в „Убийства“ заедно с Трик Бентоан.

— Дел се обади току-що — посрещна го Лоринг. — Всеки момент ще дойде. Каза да си включиш телефона.

— Да, да.

Дел изглеждаше ужасно — точно както се чувстваше и Дейвънпорт — но се усмихна, като влезе, и каза:

— Приличаш на привидение.

— Значи ставаме две — кимна Лукас.

— Мина ли през болницата? — попита го Дел.

— Не. Но се обадих. Спяла.

— Хайде да минем да я видим — предложи Дел.

Излязоха навън в студената сутрин, издишвайки бели кълбета пара. Улиците бяха пълни с бодри и забързани, отиващи на работа хора. „До Деня на благодарността остава още малко — помисли си Лукас. — После идва Коледа.“

— Наближава Коледа — каза Дел, улавяйки сякаш мислите му.

В болницата не можаха да научат почти нищо от сестрите, защото самите те не знаеха почти нищо.

— Да видим дали Уедър е още тук — предложи Дейвънпорт.

— Уедър ли? — впери учуден поглед в него Дел.

Уедър не можеше да го гледа. Поне миналата година беше така. Да не би нещо да се бе променило?

— Да. Хайде.

Уедър беше в дамската съблекалня. Една от сестрите влезе и й съобщи, че я чакат. Тя излезе, облечена в зелената си лекарска престилка, и спря пред тях.

— Здрасти, Дел — каза. — Изглеждаш… уморен.

— Благодаря — отвърна той сухо.

— Говорила ли си с някого от колегите за Марси? — попита я Дейвънпорт. — Долу нищо не знаят.

— Кръвното й малко пада — отвърна Уедър. — Може да е от шока, но Хършфелд се опасява да не е получила някакъв кръвоизлив. Под наблюдение е.

— Кръвоизлив ли? — изпадна в паника Лукас. — Какво значи това?

Тя го докосна по ръката.

— Лукас, понякога стават такива неща. В състоянието, в което беше, е направо чудо, че успяха да я спасят. Ако е кръвоизлив, той няма да е голям.

— Боже господи, Уедър…

Жената се обърна към Дел:

— Ще се наложи да се погрижиш за нашето момче. С нищо не може да помогне, но започва да се държи както винаги.

Дейвънпорт още изглеждаше силно разтревожен, когато излизаха от болницата, а Дел бе по-любопитен от всякога.

— С Уедър си говорите?

— Снощи я срещнах случайно тук. За първи път от толкова години.

— Изглежда ми малко различна… сякаш… — опита се да опипа почвата Дел, но не довърши мисълта си, която всъщност беше: вече не те мрази.

— Времето си минава — отвърна кратко Лукас.

 

 

На път за затвора разработиха тактиката с Бентоан.

— Според твоя блестящ план — обобщи Трик, — аз мирувам, докато не ми кажеш да вляза. И тогава влизам.

— Да, но като влезеш, искам да сияеш от щастие като слънцето на небето — добави Дел.

— Да светя като слънцето на небето заради Ал Бала — с отвращение процеди Трик. — Ако тоя проклетник пукне днес следобед, трябва да изтичаме веднага до църквата и да запалим по една свещ за благодарност, че светът се е отървал от него.

— Ти католик ли си? — попита го Лукас.

— Мамка му, не! — отвърна Бентоан. — Не ги понасям тия скапаняци.

— Двамата с Дейвънпорт сме католици — съобщи му Дел. — И тъй като името ти е малко френско…

— Грешиш — пресече го Бентоан.

— Какъв си тогава?

Трик обърна глава към царевичните нивя навън и навъсено процеди:

— Бивш католик.

Лукас се закиска и след малко Дел го последва — за първи път, откакто Марси бе ранена.

 

 

Стаята за разпити бе боядисана в някакъв неопределен пастелен цвят, сякаш бояджиите са разполагали с няколко цвята, никой от които не е бил достатъчен, и след като са ги смесили, се е получил настоящият синкаво-кафеникаво-жълто-зеленикав оттенък. Адвокатът на Ал Бала, много добър играч на билярд на име Лейзиърд, седеше на скамейката с куфарче до краката и четеше правилника, забраняващ на затворниците да получават еди-какви си неща като подаръци. Той вдигна глава, когато детективите влязоха.

— Брей, цял заместник-шеф — промърмори Лейзиърд. — Нещо май здравата сте се притеснили. Здрасти, Дел.

— Мислехме дали няма да ни съдиш за един милиард долара — каза Лукас.

— Уцелили сте цифрата без грешка — отвърна добронамерено адвокатът, докато те си избираха места на пейката.

— Затова решихме да се покажем малко загрижени, в случай че отново намерим Трик — рече Дейвънпорт.

— Да го намерите? — сбърчи учудено вежди Лейзиърд. — Мислех, че е с Дел.

Дел вдигна рамене:

— Говорих с него, но не го арестувах. Нямаше за какво да се хвана. Каза ми, че е отседнал в „Дейс Ин“ и когато проверих, разбрах, че е вярно. Обаче на другия ден, като отидох да го взема, бе напуснал хотела. Изтървахме го на косъм.

Лукас каза:

— Проблемът е там, че може отново да се е върнал в Панама. От прокуратурата изобщо не искат и да чуят, че Дел го бил видял. Искат те да го видят.

— Какво се опитвате да ми кажете? — повиши тон Лейзиърд. — Какво…

Вратата в отсрещната стена се отвори и всички насочиха погледи натам. В стаята влезе Рашид ал Бала, плътно следван от надзирател. Ал Бала беше чернокож мъж с бръсната глава, месесто лице и двудневна брада. Святкащият му от омраза поглед се спря на Дейвънпорт, после отдаде част от този огън и жупел и на Дел. Надзирателят му посочи къде да седне. Рашид седна и се обърна към адвоката си:

— Още колко?

— Точно това се опитваме да установим — отвърна Лейзиърд.

— Какво? Какво се опитвате да установите? — Тонът му се повишаваше с всяка изречена дума. — Трябва да ме измъкнеш оттук веднага!

— Има обаче един проблем — намеси се Лукас. — Трик пак изчезна и от прокуратурата се ослушват. Искат първо да го видят с очите си и тогава да правят каквото трябва. Сигурен съм, че рано или късно ще го намерим.

— Рано или късно? — ревна Ал Бала. — Тази сутрин си стегнах проклетия багаж и съм готов да се чупя оттук. Веднага, скапаняко!

— Работата не отива на добре — промърмори полугласно Дел на Лукас.

— Какво? — скочи като побеснял Рашид. — Какво каза тоя?

— Стой мирно! — Надзирателят натисна затворника на мястото му. Ал Бала се обърна към него и го изгледа кръвнишки, но надзирателят не трепна, а се наклони към него и добави: — Ясен ли съм? Няма да мърдаш от мястото си.

Затворникът се отпусна на пейката и отново се обърна към Дейвънпорт:

— Стегнах си багажа. Ти трябваше да ме измъкнеш оттук. Аз вече се бях приготвил да си ходя бе, човек.

— Правим всичко възможно — увери го Дел. — И ако искаш да знаеш, аз съм този, който започна всичко това.

Лукас бързо се намеси:

— Аз пък изобщо не съм дошъл тук да приказвам с теб за излизането ти. Всъщност дойдох да ти задам един въпрос. — Погледна към Лейзиърд. — Имам въпрос към клиента ти.

— Въпрос?

— Знаеш за случая с Алией — обърна се отново детективът към Ал Бала. — Същата нощ и на същото място беше убита още една жена.

— Да, да, гледах по телевизията — каза Рашид.

— Та тази жена, Санди Лансинг се казва, била пласьор. Обаче дребен и ние не знаем кой я снабдява. Искаме да разберем и помислихме, че може би ти знаеш. Ти си в час.

Ал Бала поклати глава:

— Майната ви!

— Хубаво — изправи се Лукас. — И аз не залагах кой знае колко на това.

— Кога ще ме измъкнете оттук? — попита пак затворникът.

— Веднага щом намерим Трик. Напоследък не ни достигат хора, понеже всички работят по случая с Алией, но все ще гледаме да намерим време и за теб. Разбира се, след като приключим с Алией. И ако Трик не е отишъл пак в Панама. Искам да кажа, до пролетта си вън. До лятото най-късно.

Малко остана Ал Бала да скочи пак от стола и надзирателят се надигна, но оня се сдържа.

— Пролетта ли? Пролетта ли, мамка ти?

Дейвънпорт сви рамене:

— Заради този случай с Алией не можем дъх да си поемем. Денонощно работим по него.

— Ричи Родригес — изстреля веднага Ал Бала.

Адвокатът му се надигна и кресна: „Млъквай!“, но той не му обърна внимание и продължи:

— Тая кучка я снабдяваше Ричи Родригес, който има едно място в Уудбъри. Притежава цял жилищен блок или нещо такова.

Дел погледна Лукас и съобщи:

— Има един Ричи Родригес в списъка с гостите на партито.

— Това е той — развълнувано продължи Ал Бала. — Ричард. Ако искаш да го ядосаш, викай му Дик.

— По дяволите — промърмори Лейзиърд.

Дейвънпорт погледна към Рашид и каза:

— Благодаря. Ще ускорим малко работата с Трик. Задължени сме ти.

— Задължени сте ми и трябва да ме измъкнете оттук. Аз съм невинен. — Гласът на Ал Бала вече звучеше умолително.

— Да… ъъъ… малко или много си прав — призна Лукас и направи крачка след Дел, който бе тръгнал да излиза.

— Ще се чуем ли с вас днес следобед? — подвикна Лейзиърд след тях.

Преди Дейвънпорт да отговори, Дел, който тъкмо бе отворил вратата, възкликна удивено:

— Гледай ти!

После посегна напред и хванал Трик Бентоан за ръкава, го дръпна в стаята.

— Здрасти, момчета — каза Трик, сияейки като слънцето на небето.

— Мошеници такива! — промърмори Лейзиърд.

Ал Бала стоеше, без да помръдне, зяпнал и забравил даже да диша. Стоя цели пет секунди така, после внезапно избухна в смях и след минута се хилеше вече така неистово, че трябваше да се подпре на адвоката си, за да не падне. Така неистово, че към смеха му се присъединиха и Лукас, и Дел, и Бентоан, и Лейзиърд, че накрая дори и надзирателят.

 

 

По обратния път за града телефонът на Дел иззвъня. Той го доближи до ухото си, послуша секунда и отвърна:

— Да, тук е… Защото, както винаги, не си е включил скапания телефон. — Подаде телефона на Лукас. — Франк.

Лестър го търсеше да му съобщи някои новини:

— Работим по идеята за раздвояването на личността. Лин и Лил определено са били убити. Психоложката позна. Оказа се, че кръвта по лицето на госпожа Олсън е на мъжа й и по начина, по който е опръскана, съдим, че тя е гледала към него, когато са я застреляли. Обаче, когато намерихме трупа й, лицето й гледаше към тавана.

— Значи мъжът й е бил убит първи — заключи Дейвънпорт.

— Определено. Обаче пищовът беше до него.

— Добре — кимна Лукас. — Какво стана с тоя Блум, дето трябваше да го проверим?

— Блек го проверява, но не е стигнал доникъде.

— Ние обаче имаме по-добра следа. Някой си Ричард Родригес. В списъка е.

— Колко по-добра?

— Много по-добра… Виждал ли си Лейн? Трябва вече да се е върнал от Фаргоу.

— Да — отвърна Лестър. — Тук е.

— Дай му Родригес. Да изготви пълна биография. След половин час се връщаме.

— Ще се видим тогава.

— Как е Марси? — попита Лукас.

— Все така. Проверих тази сутрин и не ми казаха нищо ново.

— След половин час ще се видим — повтори Дейвънпорт и затвори.

 

 

Нещата се раздвижваха също като заледена река напролет, когато ледът изведнъж се напуква и реката тръгва.

Като се върнаха, най-напред минаха през прокуратурата, за да оставят Трик, после поеха към кметството. Лейн стоеше пред кабинета на Лукас, пъхнал пачка листове под мишница. Видя ги да идват по коридора и се запъти към тях, размахвайки листовете.

— Това е нашият човек. Че е пласьор, пласьор е. Преди единайсет години дошъл тук от Детройт и два пъти са го арестували за скитничество. Сега притежава няколко малки жилищни сгради в Сейнт Пол и в окръг Вашингтон чрез агенция за недвижими имоти в Маями. — Лейн говореше като картечница, като току изваждаше по някой лист и им го даваше да го погледнат. — Данъчно е зарегистриран като наемодател на апартаменти. Проследих данъчните му декларации. Преди девет години е имал двайсет и две хиляди годишен доход, а сега — близо деветдесет хиляди, обаче никъде не фигурира като собственик. Няма нужда да го прави.

— Дявол да го вземе, добре звучи — бе коментарът на Лукас.

Дел кимна:

— Крие пари. Обаче ми е чудно защо се занимава с продажба на дрога, след като притежава толкова апартаменти.

— Действа с натрупване според мен — каза Лейн. — И още не може да спре. Сигурно има свой човек в банката, който знае, че той има и други приходи, защото, както изглежда, е купил първия блок с отстъпка за плащане в брой… при това никой не го е питал нищо… сетне е използвал актива на този, за да финансира следващия, плащал го е известно време, после използвал актива на първите два, за да купи третия, след това актива на трите, за да купи следващия, и така до положението, до което се намира днес. Общата оценка на дванайсетте блока е девет милиона и половина, а те реално струват дванайсет-тринайсет. От тях обаче около един милион са вложени лично от него.

— Наемът не покрива ли вноските?

— О, покрива ги, но едва-едва, и то ако няма празни апартаменти. Обаче те рядко са сто процента пълни. Какво прави той? Когато някой от наемателите освободи апартамент, той продължава да му плаща наема от парите, получени от дрогата, докато не си намери друг наемател. Освен това съм готов да се обзаложа, че за ремонта и поддръжката им плаща в брой на черно. Така че парите от дрогата са невидими. Просто се изпаряват.

— На него му плащат от Маями и никой не се интересува какво става тук — заключи Дел.

— Точно така — кимна Лейн. — Попълва си човекът най-добросъвестно декларациите, чист като сълза. Още няколко години така и ще продаде всичко, ще си плати данъка върху печалбата и пак ще си бъде милионер.

— А какво ще стане, ако спре да се занимава с дрога? — попита Лукас.

— Не може да спре — поклати глава Лейн. — За да си плаща вноските, на него му трябва стопроцентова заетост на апартаментите. А единственият начин да има стопроцентова заетост е да плаща вноските на незаетите апартаменти от собствения си джоб.

— Странно как никой не е забелязал — промърмори Дейвънпорт.

— Как да забележат? — попита Лейн.

Двамата детективи се спогледаха, помислиха малко, после Лукас вдигна рамене:

— Откъде да знам?

— Говорих с един от оценителите в данъчното и той ми каза, че просто няма начин — обясни Лейн.

Дел замислено каза:

— Знаеш ли на какво ми напомня това? На порносалоните на „Намаями Ентъртейнмънт“.

„Намаями Ентъртейнмънт“ беше свързана с мафията компания от Неапол, Флорида, която закупи три порносалона около Двата града. Градската управа ги хареса, защото се бяха съгласили с условия, с които никой от предишните кандидати не би се съгласил. „Намаями“ спря продажбите на порносписания в киносалоните, бе свалила рекламите отвън и макар че вътре продължаваха да въртят порнофилми, на външен вид те по нищо не се отличаваха от най-обикновен киносалон. И така караха години наред, докато данъчните най-накрая си зададоха въпроса как така успяват да осигуряват седемдесет-осемдесет процента посещаемост и на трите салона. Една малка проверка им показа, че в действителност процентът на посещаемост е някъде около десет. Както се оказа по-късно, киносалоните били отлична пералня за огромни количества дребни банкноти.

— Значи това, с което разполагаме — обобщи Лукас, — е мъртва жена, пласирала наркотици на богаташи. Убита е на партито, където е бил и нейният снабдител, който твърди, че не я познава. Друг никой като че ли няма мотив: останалите я познават бегло. Но единственият, който наистина я познава — Дерик Дийл, се замисля и разбира кой е убиецът. Трябва да е познавал Родригес.

— И се е досетил дори без да е сигурен, че Родригес е бил сред поканените — забеляза Дел. — Той не е разполагал с нашия списък.

— Точно така — кимна Дейвънпорт. — И на Дерик нищо не му струва да го поизнуди. За което го убиват.

— Трябва да е тоя тип — рече Лейн. — Нищо друго не пасва.

— Какво ти каза, когато говори с него?

— Обясни, че е отишъл на партито късно, не видял Алией, не познавал Лансинг. Доскучало му и си тръгнал към два.

— Значи признава, че е отишъл на партито късно.

— Да.

— Хайде да поговорим със Салънс Хансън за това — каза Лукас на Дел. — Да идем да видим Марси и оттам ще отскочим до Хансън. Трябва да разберем какво знае за Родригес.

— Добре.

После Лукас се обърна към Лейн:

— Намери тоя Родригес. Не го безпокой, само го намери и стой около него. Започни да го следиш.

 

 

Когато влязоха в болницата, една сестра ги видя и тръгна да ги пресрещне.

— Възникна проблем. Наложи се да закарат Шерил обратно в операционната.

— Какво?

Тя погледна часовника си.

— Преди около петнайсет минути решиха да я върнат обратно на масата.

— О, господи! — изстена Лукас. — Зле ли е?

Сестрата поклати глава:

— Не знам. Знаех, че следят кръвното й и че нещо се притесняваха за него. Доктор Хършфелд се обади преди около половин час. Обаче беше доста добре, като влизаше в операционната.

— Беше ли будна?

— Не.

— Колко време ще бъде в операционната? — попита Дейвънпорт и хвърли поглед към далечния край на коридора, където беше Спешно отделение.

— Не знам. Докато я оправят.

Лукас впери поглед в Дел.

— Казах ли ти аз, че имам лошо предчувствие!

Дел не му обърна внимание и запита сестрата:

— А виждали ли сте доктор Уедър Каркинен?

— Да. Само преди няколко минути и тя попита за Шерил. Мисля, че в момента е на визитация.

— Хайде да вървим — рече Лукас.

Двамата я намериха в хирургическото отделение, където разговаряше с родителите на едно хлапе, пострадало при автомобилна катастрофа. Като видя показалия се на вратата Лукас, тя кимна:

— Ей сега идвам.

Двамата зачакаха в коридора, заслушани в тихото мърморене, долитащо от стаята. Накрая Уедър излезе.

— Според мен не е чак толкова зле — обясни тя. — Мисля, че е заради кръвоизлива.

— Казаха, че била добре, като влизала в операционната — рече Дел.

— Ами… — Погледът й се отклони встрани. — Състоянието й беше по-добро от това на повечето хора, влизащи там.

— Искаш да кажеш, че не е била толкова добре все пак.

— Лукас, това трябваше да се направи. Ако бяха чакали, тя щеше да отслабва все повече и повече и накрая състоянието й щеше да се влоши. Хършфелд прецени, че трябва да я оперира.

— Ще се оправи ли?

Уедър кимна бързо и този път погледът й не помръдна от очите на Лукас.

— Да.

 

 

Салънс Хансън познаваше Родригес слабо.

— Уважаван собственик и инвеститор в недвижими имоти, но не от обичайната… ъъъ… група. Тоест групата, събираща се на партитата ми. Мислите, че е той ли? Той ли е убил Алией?

— Просто отново оглеждаме хората от списъка — излъга я Дейвънпорт и продължи да приказва за Родригес: — Интересува ме инвеститорската му дейност. Предварителното ни проучване показа, че е управител на апартаменти под наем, а не инвеститор.

— Ами, както вече ви казах, не го познавам добре, но не се държи и не говори като такъв. И не се облича като такъв. Недодялан на вид е, но има изтънчен вкус по отношение на дрехите… Между другото, вие също. — Тя вдигна ръка, обърна яката на сакото на Лукас и прочете етикета. — Откъде сте купили това?

— „Барнис“.

— Наистина — хубав плат. Ходите до Ню Йорк?

— Имам приятел там и понякога му ходя на гости — отвърна детективът и отново върна темата към Родригес: — Защо казвате, че е недодялан? Какво ви кара да мислите така?

— Просто е… От време на време се изтърва. Например каже „пичка“ или нещо от този род. Много мъже казват така, когато… знаете… искат да се направят на интересни или да те ядосат. Дори познавам един, който се опита да ме убеди, че тази дума произлизала от „птичка“.

Лукас се ухили широко:

— Трябва да е бил пълен глупак.

— Да, наистина… да. Обаче при Ричи чух, тоест дочух, че я казвал като нещо обикновено. Все едно в средата, в която се движи, употребата на тази дума е всекидневие и не се забелязва, а ако казва вместо това „жена“, то е, защото иска да изглежда учтив. Недодялан е, но се опитва да проявява учтивост, която е усвоил отнякъде. Може би от книга или отнякъде другаде.

— Знаете ли нещо за финансовите му операции?

— Не, не. Абсолютно нищо. Макар че, когато съм приказвала с него, винаги се е опитвал да говори за тях. Все се оплакваше от наемателите си… Закъснявали с наема, измъквали се без следа… Изобщо такива работи.

— Виждали ли сте го със Санди Лансинг? — намеси се и Дел.

— Не мога да си спомня.

— Знаете, че Лансинг е била наркопласьор.

Тя гледа Дел известно време, после премести поглед върху Лукас и накрая отново го върна върху Дел.

— Вижте сега, знам… Говорих вече с адвоката си и той ме увери, че ако ви кажа, няма страшно… Знам, че някои от гостите ми употребяват дрога. И съм чувала, че понякога са си я набавяли от Санди. Но не ми се искаше да хвърлям кал по мъртвец.

Дел се облегна на дивана. Бе облечен с черно яке, дънки и доста вехта тениска с някакъв избелял и нечетлив надпис отпред. Той се ухили, показвайки жълтите си зъби:

— Трябваше да кажете това на Дерик Дийл.

— Дерик?… — изгледа ги учудено тя.

— Един познат — отвърна нехайно Дел. — Понастоящем се намира в хладилник в моргата.

 

 

— Опитвах се да се държа учтиво и да я предразположа, а ти… — промърмори Лукас, когато излязоха вън на тротоара.

— Зарежи я тая кучка. Такива като нея могат да ти разкажат играта и няма да се усетиш — отвърна Дел и си потърка брадата. Не се бе бръснал поне два дни. — След като видим как е Марси, може би няма да е зле да поприказваш с приятеля си Боун.

— Няма да е зле — съгласи се Дейвънпорт. — Но първо… — Извади телефона от джоба си, включи го и набра някакъв номер.

Лейн веднага отговори:

— Да.

— Лукас се обажда. Намери ли го?

— Видях го. Взех и Хендрикс с мен. Той е говорил с него първия път… Има офис в Сейнт Пол на улицата под големия надлез и в момента е вътре.

— Виждаш ли го?

— Не, но виждам вратата, откъдето може да излезе. С него съм.

— Направи му една-две снимки. Може да се наложи да ги показваме на някои хора.

— Добре.

— И ако тръгне към Минеаполис, обади ми се. Ще си оставя телефона включен. Може да ми се прииска да поговоря с него днес следобед… където и да се намира.

 

 

Марси бе излязла от операционната и отново се намираше в Интензивното. Пред вратите на Спешно отделение стоеше Том Блек заедно с една от сестрите и когато видя Дел и Лукас да влизат, пристъпи към тях.

— Операцията мина успешно. Доста голям кръвоизлив, но го овладяха и всичко останало е окей.

— Обаче не е будна?

— Приспиват я. Искат всичко да заздравее, преди да започне да се движи.

Поговориха още малко на тая тема и споделиха опита си. Дейвънпорт разказа, че когато бил ранен в гърлото, не можел да си движи главата три дни, а когато краката на Дел веднъж били сериозно пострадали, стоял два дни, без да помръдне. Накрая Дел каза:

— Ще отида да видя дали няма някакви повдигнати обвинения срещу Родригес. А ти какво ще правиш?

Лукас погледна часовника на ръката си.

— Аз имам среща. Господ да ми е на помощ!

 

 

Катрин седеше и го чакаше в едно от сепаретата, гледащи към вратата. Лукас влезе вътре и се усмихна, тя кимна и след това насочи цялото си внимание към кафето.

— Здрасти. — Настани се срещу нея и махна на една от сервитьорките.

— Надявам се, че не съм объркала плановете ти — каза тя. Този път бе облечена по-семпло. Дънки и синя спортна блуза с дълбоко деколте и без копчета. — Гледах Алией по телевизията и ми се стори, че хората сякаш са полудели.

Той кимна, полагайки неимоверни усилия да я гледа в очите.

— Никога не е било толкова зле. И друг път сме имали откачалки, но чак пък толкова…

— Напредвате ли? Или не бива да ми казваш?

— Ако напредвахме, може би нямаше да мога да ти кажа, но тъй като не напредваме, може. Не напредваме.

Сервитьорката дойде и двамата си поръчаха салата и кафе.

После размениха няколко общи приказки и накрая Катрин каза:

— Обадих ти се, защото си единственият човек, с когото мога да поговоря. Нещо напоследък хич ме няма.

— Изглеждаш… страхотно. Дори изглеждаш щастлива.

— По-скоро като под упойка — сви рамене тя и поклати глава. — Не трябва да съм тук сега.

— Защо?

— Дори и това не мога да ти кажа. Имам предвид, щях да ти кажа, ако знаех.

— Да нямаш проблеми със съня? Не можеш да спреш да мислиш за какво ли не, не знаеш дали си будна или не, нали?

Тя наклони глава встрани и го изгледа учудено.

— Не страдам от депресия, ако това имаш предвид. Но ти май си я изпитвал, а? Много, точно го описваш.

— Да.

— Имам една приятелка със същите проблеми. Много се притеснявахме за нея, но тя се оправи.

— С лекарства?

— Разбира се. А ти с какво?

— Имам предубеждение към лекарствата, затова просто… изчаках да ми мине. Знаех какво става с мен, чел бях, затова просто изчаках. Дано господ да не даде пак да ми се случи, но ако се случи, този път ще посегна към хапчетата. Няма да мога да издържа.

— Правилно — кимна тя. — Но моят проблем… това е добрата стара криза на всички хора на средна възраст, Лукас.

— Моята още всъщност не е минала — отвърна той.

— Като те знам, май никога няма да дойде при теб. Поне до шейсет и петата ти годишнина, искам да кажа. Когато изведнъж ще установиш, че не си женен, нямаш внуци и ще се чудиш как е станало така.

— Може да имам внуци — малко засегнато каза той. — Имам дете.

— Което не виждаш кой знае колко.

— За какво всъщност си говорим? — попита той, изведнъж почувствал раздразнение.

— Може би искам да те повлека с мен в кризата на средната възраст — рече тя.

Сервитьорката дойде с поръчката и докато им сервираше, никой не проговори, но като си отиде, Катрин продължи:

— Едно време, когато те оставих и ти не се обади…

— Обаждах се.

— Да. Два пъти. Ако обаче се бе обадил четири пъти, щях да се върна. След това те видях на улицата с една кльощава блондинка със страхотно дупе и тесни панталонки. Спряхте се на ъгъла и тя се опита да ти извади сливиците с език.

Лукас се изчерви и смотолеви:

— Не си спомням.

С ловки движения тя нави един лист от маруля на вилицата си и го задъвка, вперила замислен поглед в него. Той бутна салатата си настрани, облегна се назад и зачака.

— Както и да е — продължи Катрин. — Два дни след като те видях с тая блондинка, се запознах с Джак, започнахме да излизаме, харесах го много, харесах родителите му, и те ме харесаха, моите също се радваха… На него му оставаше още само една година до дипломирането. Затова… просто се оженихме, той отби военната си служба, после се преместихме в Лейк Сити, купихме къща, родихме си деца, завъдихме си кучета, накупихме коли, яхти и… по дяволите! Виж ме сега, двайсет и пет години по-късно. Какво стана с мен?! Готвех се да постигна толкова неща, да стана звезда, а изведнъж се оказа, че съм жената с второстепенна роля в нечий чужд филм. — Замисли се за момент над последните си думи, после насочи вилицата към него и продължи: — Ето за това говорим. Метафори. Оня ден, когато се видяхме, аз пак употребих тази филмова метафора. Просто ми дойде изведнъж в главата и оттогава непрекъснато мисля за нея. Кога ще дойде моят филм?

Лукас седеше, без да помръдне, и дълго я гледа безмълвно.

— Кажи нещо — не издържа най-сетне Катрин.

Той въздъхна и без да отделя поглед от нея, промълви:

— Ако можех да измисля начин да хукна навън, без да изплаша хората наоколо…

Тя се облегна назад и почти изръмжа:

— Да хукнеш навън?

— Катрин… Познавам жени с бизнес, които печелят десетки милиони долари на година, карат мерцедеси и всяка вечер се прибират вкъщи, чудейки се какво е станало, как така са забравили да си родят деца. Те са на четирийсет и пет и имат абсолютно всичко, с изключение на деца, и за нищо друго не мислят, освен за това — нямам деца и толкоз. Но познавам и жени, които като теб имат прекрасни деца, обаче се тюхкат и проклинат защо е станало така, че не ръководят „Дженеръл Мотърс“.

Докато Лукас говореше, тя си бе избърсала устата със салфетка и сега я хвърли в недовършената си салата. Очите й блестяха, леко се бяха разширили, той си спомни за избухливия й нрав и си каза леле-мале! По гласа й личеше, че е бясна:

— Значи според теб това, което ми се случва, са най-обикновени женски тъпотии, които в края на краищата ще ми минат?

Той поклати глава:

— Не. Просто знам, че има жени, които си мислят такива неща и за половината от тях всичко свършва с пълен провал. Зарязват мъжа и децата си, получават мечтаната свобода и накрая се оказва, че това, което са постигнали, е да живеят в някой мръсен апартамент и да продават банички на местните алкохолици. Ако ги попиташ дали са готови да се върнат, ще мислят половин час и накрая ще кажат: „Няма начин да се върна“, но ако има начин да се измисли изход, се връщат.

— А останалата половина? Ония, дето не зарязват мъжа и децата си?

— Стигат накрая до някакъв компромисен вариант, но не съм сигурен дали се радват, че не са решили да опитат.

— Искаш да ми кажеш, че във всички случаи съм прецакана, така ли?

— Е, наистина имаш проблем. Трябва доста да си помислиш.

Тя отклони поглед и рече:

— Мисля да се изнасям. Онзи ден не ти го казах. Исках да ти направя впечатление колко страхотна съм след всички тези години.

— Мъжът ти знае ли? — попита я Лукас.

— До известна степен… може би, но не му се вярва. Искам да кажа, той е щастлив посвоему. Има престижна професия, пациентите го харесват, израждал е половината деца в града, членуваме в яхтклуб, имаме ловна хижа от другата страна на реката в Уисконсин, има си приятели…

— А ти нямаш ли приятелки?

— Домакини, чакащи смъртта. И три-четири вече отлетяха.

— Какво стана с тях?

— Продават банички на алкохолиците в кварталната кръчма — отвърна тя и се усмихна.

— Не, сериозно.

— Една се занимава с недвижими имоти и не е много добре. Друга работи като декоратор, но не печели кой знае колко. Трета се върна в училище, стана социален работник, намери си работа в Сейнт Пол и е добре. И една е сервитьорка, която се опитва да рисува.

— А ти ще правиш снимки. Фотография.

— Може би. Мислиш, че няма да мога ли?

— Нямам представа.

— Не че ще бъда напълно разорена. Както ти казах миналия път, имаме пари.

— Тогава защо не започнеш да правиш това, което искаш, без да се изнасяш? Кажи му просто: „Виж какво, една-две години ще съм много заета. Напомняй ми от време на време да се отбивам вкъщи“.

— Не мога, защото просто ще ми пречи — възрази тя. — Защото каквото и да правя, докато съм с него, то ще се нарича хоби. Трябва да се мъкна с него до Лондон например по разни медицински конференции, да готвя за Деня на благодарността, за Коледа, да си ходим на гости с приятелите… Няма да мога да мисля. А аз искам просто да си помисля.

— И какво ще стане с Джак?

— Знаеш ли какво смятам? — Тя го загледа с нетрепващ поглед. — Почти съм сигурна, че ако се разведем през януари, до декември той вече ще е женен.

— Има ли си някоя? — попита я Лукас.

— Не. Не се занимава с такива работи. Но му трябва жена, за да му поддържа самочувствието, и ако се махна, ще се появят много кандидатки.

Дейвънпорт поклати глава.

— Да ти кажа ли какво ще стане? Обзалагам се, че направо ще го съсипеш. Обзалагам се, че няма да се ожени и след пет години. Трудно е човек да… те забрави.

Тя му се усмихна тъжно:

— Благодаря.

— Трябва да си помислиш хубаво — каза Лукас, — защото това ще е най-важното нещо, за което си мислила, откакто си се омъжила или забременяла.

— Изобщо не съм мислила за тия неща. Просто ги направих и толкова.

— Е, тогава помисли за това.

Катрин кимна.

— Хайде да се махаме оттук.

 

 

Вън, на тротоара, тя каза:

— Този разговор взе малко непредвидена насока. Обаче все едно съм била на психотерапевт… Не очаквах от теб да разсъждаваш толкова разумно.

— Аз самият имах жена, за която исках да се оженя, но не го направих — обясни Лукас. — Тя също не пожела. И още ми е криво. Като се огледам из Общината или из Окръжния съд, виждам само наранени хора. Нямам представа какво се случва. Не си спомням това да е ставало с поколението на бащите ни.

— Може да е ставало, само че те не са ни казвали — уточни Катрин.

— Да — кимна той и отстъпи назад. — Така че си помисли.

— Едно от нещата, за които си мисля — каза тя, — е да легна с теб. Но трябва първо да реша дали да го направя, преди да се махна… просто да проверя дали е останало нещо… или първо да се махна, а после да легна с теб.

Лукас се престори на обиден:

— Аз като че ли нямам думата.

Катрин го погледа известно време, после каза:

— Има нещо вярно. Ти вече нямаш търпение да легнеш с мен. Ако наистина исках да ускоря нещата, щях да се притисна към теб, ти щеше да поемеш цялата вина за това прегрешение върху себе си и после щеше да го направиш.

— Господи, аз да не съм парче месо?

— Не, не е това — рече тя, протегна пръст и го мушна в гърдите му. — Ти си един от ония мъже, които обичат да си лягат с жени. Става им приятно и удобно. А и в момента не ходиш с никоя. Така че можех да го направя, ако исках… просто трябва да помисля.

Той отстъпи още една крачка назад.

— Е, като го измислиш, обади ми се.

Тя се засмя и за миг отново заприлича на деветнайсетгодишната Катрин.

— Ще ти се обадя.

 

 

В колата Лукас извади мобилния си телефон и позвъни на своя приятел Боун. Петнайсет минути по-късно секретарката го въведе в офиса му в банката.

Боун седеше вътре и гледаше едновременно в два монитора. Когато Лукас влезе, той се обърна към него и каза:

— Понякога си мисля, че през главата ми минава толкова много радиация, че ако сложа фотохартия зад нея, ще стане рентгенова снимка.

— Как е глезенът ти?

— Боли. До другата седмица ще се оправи. — Двамата играеха баскетбол два пъти седмично. Преди време Боун бе заподозрян по един случай, воден от Лукас. Сега му беше не само приятел, но и личен финансов съветник. — Събрах всичко за твоя човек.

— Конфиденциално?

— Разбира се. Но не е кой знае какво.

— Би ли му дал заем?

Боун се облегна на стола си.

— Преди да дадеш заем на когото и да било, се гледат две неща: минало и сигурност. Сигурността му не е кой знае каква, обаче какво минало има само!

— Много добро ли?

— Такова нещо като много добро няма — поклати глава Боун. — Просто се казва, че не е много лошо.

— А да зависиш от стопроцентова заетост на даваните под наем апартаменти, за да си посрещаш разходите, какво е? Той така прави. Това не е ли много добро?

— Не може да прави така — възрази Боун.

После се наведе напред, поразрови се из книжата на бюрото, погледна една-две от тях, натрака няколко цифри на клавиатурата и чукна за последен път. След това погледна екрана и каза:

— Брей, грешка няма, ама не му е много лесно, не смяташ ли?

— Изкарва останалите си пари от дрога — обясни Лукас.

— Аха.

— Всъщност аз искам да разбера едно — и от мен то няма да излезе — възможно ли е онзи, дето му е дал заема, да знае за това? За дрогата.

Боун се завъртя на стола с гръб към Дейвънпорт. Беше се обърнал към библиотека от орехово дърво, пълна с финансови справочници, няколко упътвания за работа с компютър, пълен комплект от изданията на Джоузеф Конрад, поохлузените томове на „По следите на изгубеното време“ на Пруст, а върху тях се мъдреше оксфордско издание на Библията. След около минута, без да се обръща, рече:

— Няма начин да не знае нещо.

— Искаш да кажеш, че може да не знае за дрогата? — попита Лукас гърба му.

Боун отново се завъртя на стола. Лицето му бе слабовато, изпито. Той се ухили, показвайки белите си зъби.

— Може да не знае, защото има още една добра възможност — банкерите не обичат да говорят много за нея… Та тази друга възможност е твоят човек да е хванал някого от банката и или да го е подкупил да одобри заема, или да му е отстъпил част от самия заем.

— Но какъвто и да е случаят, онзи от банката би трябвало да знае.

— Не виждам защо не, ако коефициентът му на интелигентност е над осемдесет — каза Боун замислено и добави: — Дано да не съм натопил някого напразно.

— Може скоро да прочетеш — рече Лукас. — Този Родригес…

Боун беше умно момче. Знаеше, че Дейвънпорт не е дошъл просто за да си побъбрят.

— Алией?

— Може скоро да прочетеш — повтори детективът.

 

 

Дел му се обади и предложи да се видят в Сейнт Пол. Лукас звънна в болницата да провери как е Марси, после се качи в колата и я подкара към другия бряг на реката. Офисът на Родригес се намираше в Уиндшатъл Билдинг, разположена под един надлез до площад „Галтиър Плаза“. Дейвънпорт остави поршето на паркинга на площада, забеляза Лейн и Дел и отиде при тях.

— В момента е вътре, приказва със секретарката. Ей оня офис. Левия прозорец. Онзи с розовата риза. Той е нашето момче.

Лейн подаде на Лукас малък бинокъл и той го насочи към човека с розовата риза.

Родригес изглеждаше съвсем обикновено. Висок около метър и осемдесет и пет, той бе с оредяваща коса и орлов нос. Не приличаше на латиноамериканец, а на най-обикновен бял жител на Минесота. Беше се навел съсредоточено над монитора на секретарката, каза й нещо, сочейки екрана, след това се обърна назад към принтера, от който се подаде лист хартия.

Докато се обръщаше напред-назад, Лукас го огледа добре.

— Сигурни ли сте, че е той?

— Да, той е — отвърна Лейн.

— Прилича на общински съветник. — Дейвънпорт се обърна към Дел: — Ти какво разбра?

— Има доста сериозно младежко досие от Детройт, най-вече кражби с взлом. Според тях се е занимавал и с дрога — първо само изпълнявал доставки с колелото си, но постепенно навлязъл навътре в бизнеса. Само че не прокопсал кой знае колко… После изведнъж изчезнал. И те изобщо не са си правили труда да разберат къде е, просто се радвали, че го няма. Докато е бил под наблюдение от отдела, занимаващ се с малолетни престъпници, са му направили оценка и казват, че бил умен, но доколкото знаят, по-нагоре от пети клас не е стигнал.

— Хубаво — кимна Лукас, върна бинокъла на Лейн и му каза: — Можеш да си ходиш, да пийнеш две бири, да се видиш с приятелката си и изобщо прави каквото щеш. Обаче утре искам в девет сутринта отново да го поемеш, независимо от това къде се намира, и си планирай нещата така, че да си с него всеки божи ден, докато не решим да го приберем.

— Добре — кимна Лейн. — А вие къде отивате?

Дейвънпорт погледна Дел.

— Май няма да е зле да поговорим малко с Роузмари.

 

 

Роузмари току-що се бе измъкнала от пресконференция. През стъклената врата на кабинета й Лукас и Дел я видяха как се разхожда и размахва развълнувано ръце, а секретарката й съчувствено клати глава. Дейвънпорт бутна вратата и влезе. Роузмари им кимна, извърна се пак към секретарката да си довърши приказката, но явно си бе изгубила мисълта, защото само след секунда отново се обърна към тях:

— Какво?

— Трябва да поговорим.

Тримата влязоха във вътрешния офис и след като затвори вратата, Лукас рече:

— Мисля, че пипнахме убиеца на Алией. Почти е сигурно — бих казал, около осемдесет и пет процента.

Роу го погледа малко, после прехвърли поглед върху Дел, задържа го известно време и върху него, сетне пак го върна на Лукас.

— Кой е?

— Един тип на име Родригес.

Допълвайки се един друг, двамата й обясниха ситуацията и накрая тя заключи:

— Значи знаем кой е, но не можем да го осъдим.

— Горе-долу е така — призна неохотно Дейвънпорт. — Когато се занимаваш с някой случай и си проследил всички възможни нишки, можеш да се убедиш, че си прав… обаче съдебните заседатели едва ли ще се убедят лесно. Например той изобщо не прилича на наркопласьор. Изглежда като продавач на перални.

— Ами ако не е той?

— Започваме работа по него — каза Лукас. — Ако успеем да сглобим солидно обвинение, което да убеди и самите нас… може и да имаме късмет. Или ако нещо допълнително изникне изведнъж… Искам да кажа, как осъдихме Ал Бала, а той дори не беше го направил.

— Тогава… да притиснем оня от банката, дето му е дал заема.

— Още щом приключим, той ще се изниже през задната врата, ще му врътне един телефон и Родригес ще разбере, че сме по петите му — обади се Дел.

— Добра идея. Трябва да подслушваме телефона на Родригес — рече Дейвънпорт. — Ако го хванем да говори за това…

— Имаме ли достатъчно основания за заповед за подслушване? — попита Роузмари.

— Сигурно ще съберем — кимна Лукас. — Може да започнем още днес следобед. Най-хубавото, което може да се случи днес на прокуратурата, е да им отвлечем с нещо вниманието от историята с Ал Бала… когато гръмне. Защото ако обесим Родригес за Алией, Ал Бала отива на последна страница.

— Ал Бала вече гръмна — съобщи му Роузмари. — Момчетата от прокуратурата решиха и аз да отида там да им помогна.

— И…

Тя кимна:

— Ще ги притисна за заповед.

След това Роу им обясни ситуацията с Том Олсън. Изписали го от болницата, но от „Убийства“ и „Разузнаване“ го държали под денонощно наблюдение. Погребението на Алией се отлагало, докато не освободели телата на родителите й, за да ги погребат заедно.

— Ако е Олсън, ако той е подгонил всички останали, за да отмъщава за сестра си, според нас може отново да опита с Джаил Корбо или с другата, Катерин Кинсли.

— Или с оня… как се казваше… Джакс.

— Джакс си е тръгнал — каза Роузмари. — Отишъл си в Ню Йорк, но казал, че ще се върне за погребението. Сигурно си търси подходящи дрехи, за да може да се хвърли в гроба с тях.

— Значи ние само седим и гледаме? — попита Лукас.

— Не. Всеки ден провеждаме срещи с приятелските семейства и трябва да ги продължим. Всъщност Олсън трябва да бъде тук след… — Тя погледна часовника си. — … двайсет и пет минути. Ще се опитаме да го насочим към Кинсли. Ще поговорим за връзката й с Алией. Кинсли и мъжът й пак ще се качват в хижата си, която се намира вдън гори тилилейски. Дори и с карта в ръка не можеш да я намериш. Ще пратим наши хора там, в случай че Олсън реши да се завърти натам.

— А Джаил? — продължи да пита Лукас.

— Според нас възможността да й посегне е по-малка, защото вече веднъж се опита и тя му се изплъзна — каза Роузмари. — Но там също сме изпратили хора. Ще се радвам, ако минеш оттам и говориш с нея. Изплашена е и обича да те вижда около себе си.

— Добре — кимна той. — Виж какво, знам, че Анджела Харис е много добра психоложка, но аз видях Олсън със собствените си очи да тича към мен като луд, за да ни каже за родителите си. И не разбирам много от тия раздвоявания на личността, обаче онова, което видях, беше… истинско. Моментът беше толкова силен, че ако двете личности са се… разпаднали ли, какво беше там… то това трябваше да стане точно тогава. Искам да кажа… Никога не съм виждал подобно нещо. Никога.

— Ще го имаме предвид, разбира се — кимна Роузмари. — До този момент обаче имаме само това.

— Значи се разбрахме, така ли? — попита Дел, тръгвайки към вратата.

— Ако всичко мине точно, ама съвсем точно както трябва, можем да приберем и двамата за двайсет и четири часа — каза Роу. — Ако банковият чиновник се обади на Родригес, ако Олсън хукне подир Кинсли…

— В живота поне веднъж трябва да има момент, в който всичко да се нареди както трябва — рече Дел. — Поне веднъж.

— Глупости! — изръмжа Лукас. Като излязоха в коридора, добави: — Щели да имат предвид, че някой друг може да е убиецът, но всъщност не го мислят. Заложили са всички чипове на Олсън.

— А ние — на Родригес — забеляза Дел.

— Да, но има съществена разлика — стрелна го с поглед Дейвънпорт.

— И каква е тя?

— Ние сме прави, а те — не.

19.

Дел тръгна да съгласува с прокуратурата монтирането на подслушвателното устройство и да извади заповед за преглед на банковите сметки на Родригес. Лукас се отби в „Убийства“ и прекара цял час в прослушване записа от разпита на Родригес. По-късно поговори със Слоун и Лестър за раздвояването на личността.

— Всичко, което съм научил за това, го знам от телевизията — каза Слоун. — Все пак трябва да признаеш, че изглежда точно такъв. Освен това има мотив, има достъп до колата на баща си, може да се доближи до родителите си, без да предизвика подозрение…

— Като го видях да тича към нас, след като бе намерил труповете… изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира — обясни Лукас. — Скубеше си косите… никога не бях виждал такова нещо. После падна на земята.

— Може другата му личност да е упражнила натиск — предположи Лестър. — Или кой знае…

— Не знам, но това, което видях, беше съвсем истинско. Ако неговата друга личност беше убила родителите му, онази личност, която видяхме, не го знаеше — заключи Дейвънпорт.

 

 

Когато Лукас си тръгна от кметството, навън вече се смрачаваше и уличното осветление се бе включило. Петнайсет минути по-късно спря поршето до дома на Джаил Корбо. Всички стаи вътре светеха; навън навсякъде бе тъмно, дори и на площадката пред входната врата. Щом вдигна ръка да натисне звънеца, един глас от тъмнината вляво каза:

— Влизай направо, шефе.

— Кой е? — попита той, без да се обръща нататък.

— Джими Смит. От „Наркотици“.

— Студено ли ти е? — попита Дейвънпорт, все така обърнат към вратата.

— Не. Облякъл съм си дебелите дрешки.

— Чудесно.

Лукас бутна вратата и влезе в хола, където имаше още един полицай от „Наркотици“ — Алекс Хътън, който седеше в ъгъла с пистолет в дясната ръка. Като позна детектива, той го прибра и каза:

— Франклин и Джаил са горе. Готвят.

— Франклин готви? — Стори му се невероятно.

— Учи я как да приготвя аламинути по време на рекламите.

— Значи разбира от тия неща — предположи Лукас.

Хътън се приближи към него и сниши глас:

— Не знам къде е била тая мадама през досегашния ми живот, но е страхотна.

— Мислех, че си женен, с девет деца — отвърна Дейвънпорт, също снишавайки глас. — Освен това, и тя си пада по мадами.

— Имам само три деца… и според мен Джаил си пада по малко от всичко — отвърна Алекс, поглеждайки към вратата, водеща към задната част на къщата и кухнята. — Ако докара някоя друга мацка, нямам нищо против, ще се оправя, поне на теория.

— Да, ама жена ти ще те заколи.

— Зарежи жена ми. Тя вече е история. Оставям я. Мисля, че ако изоставя жена с три деца, вестниците няма да обърнат внимание, нали? Ще се заядат само ако са от пет нагоре.

— Не ги разбирам аз тия работи — отвърна Лукас. — Забравил съм вече какво е това сексфантазии и тям подобни.

 

 

Докато се качваше по стълбите, Дейвънпорт дочу сериозния глас на Франклин:

— Добре, махни сега ръцете си от хладилника. Ръцете, Джаил.

— Ама аз подреждам сиренето.

— Не. Няма да го подреждаш. Направо го взимаш и го хвърляш в хладилника.

Лукас се облегна на кухненската врата и секунда след това Хътън застана зад него. Франклин и Джаил бяха с гръб към тях и тя тъкмо затваряше вратата на хладилника. Франклин погледна часовника си и попита:

— Готова ли си?

— Да.

— Пет секунди… четири, три, две, една, почвай!

Джаил рязко отвори хладилника, извади двете пакетчета стъргано сирене, хвърли ги на кухненския плот, бързо издърпа чиния от стойката, отвори пакет чипс и го изсипа в чинията.

— Много чипс слагаш, много чипс — предупреди я Франклин.

Тя сграбчи шепа от чипса, хвърли го обратно в пакета и разбърка останалия в чинията. Франклин отново се обади:

— Петнайсет секунди.

С трескави движения Джаил отвори едното пакетче сирене, посипа с него чипса, отвори другото, посипа малко и от него и попита:

— Така добре ли е?

— Добре е, обаче изоставаш с няколко секунди — отвърна Франклин. — Трябва да действаш по-бързичко.

Тя взе чинията, пъхна я в микровълновата печка, каза: „Една минута“, натисна няколко бутона и микровълновата тихо забръмча. Жената се върна при хладилника, извади от него буркан салца^[13], отвори го, взе лъжица, изгреба бързо три пъти от салцата и я изсипа в широка стъклена купичка, погледна таймера на печката, затвори буркана, бутна го в хладилника и бързо затвори едното пакетче сирене, без да сваля поглед от таймера. После посегна…

— Не бързай, не бързай — обади се отново Франклин.

Джаил натисна едно копче, отвори микровълновата, бутна вътре купичката със салцата, затръшна вратичката и натисна друг бутон.

— Времето може да стане много — каза Франклин.

— Не, мисля, че е добре — отвърна тя.

С бързи движения затвори и второто пакетче сирене, бутна и двете пакетчета обратно в хладилника, извади две бири, върна се при микровълновата и обяви:

— Три секунди.

Отвътре се дочу тих пукащ звук, след това още един. Франклин изръмжа:

— Мамка му! Казах ти. Това е салцата.

Микровълновата тихо прозвънна, Джаил я отвори и надникна вътре. Цялата вътрешност бе изплескана с петна салца.

— После ще я почистя — каза тя.

— Класика — одобрително се обади Франклин.

Джаил извади чинията с чипса и купичката салца, върна се на плота, видя, че Лукас се е облегнал на вратата, сложи купата на дъската за рязане на хляб и попита:

— Време?

Франклин погледна часовника си.

— Една минута и двайсет и девет секунди. Ако добавиш и десетте секунди за размотаване напред-назад, може да изпуснеш цял гол.

— Май няма да мога да намаля времето повече — каза тя.

— Още не си отработила движенията — рече Франклин. — Загуби доста време с чипса, много го подреждаше, загуби време и със салцата. Освен това трябва да почистваш и микровълновата.

Джаил погледна към Лукас и попита:

— Знаеше ли, че ако нагряваш салцата много бързо, лукът в нея започва да пука като пуканки?

— Че това го знае всеки — отвърна той, а Франклин се обърна, леко смутен.

— Цял живот се занимавам с готвене, но това го чувам за пръв път — учуди се тя. — А и идеята изобщо да я загрявам не ми хареса особено.

— Трябвало е да я загрееш средно. Малко повече от стайна температура.

Хътън също се намеси:

— Супергорещо сирене върху чипс, средно топла салца и много студена бира. Ето на това му казвам аз разнообразие.

— Всички мъже ли го знаят? — попита тя.

Тримата кимнаха едновременно и отвърнаха в хор:

— Разбира се.

 

 

Първоначално къщата е била с четири спални и баня на горния етаж. Джаил бе преустроила долния етаж в ателие, бе превърнала кухнята на горния в спалня, а останалите три бе приспособила за всекидневна, кабинет и спалня за самата нея. Пространството бе добре разпределено и свързано и Лукас се чувстваше удобно.

Те побъбриха малко с Хътън и Франклин и хапнаха от чипса с разтопеното сирене.

— Усещам как се задръствам — каза по едно време Джаил. — Това не е храна, а мазна гадост. — После се обърна към Дейвънпорт: — Хайде да отидем да поговорим.

Минавайки покрай него, тя го хвана за ръката и го изведе от стаята. Хътън вдигна изумено вежди. Във всекидневната Лукас се настани на дивана, а Джаил се сви в огромно кресло.

— Страхотно кресло — отбеляза той.

— Всъщност не всички мъже знаят това за салцата и чипса — кимна тя към кухнята. — Нали?

— Права си. Най-много някой каубой с протрит от седлото задник из Северна Дакота, който няма нито телевизор, нито микровълнова печка.

— Не беше… чак толкова лошо.

— Ако ядеш това нещо три дни подред, ще станеш огромна като Франклин. А по-рано той беше горе-долу колкото теб.

Тя кимна и реши да промени темата:

— Преди два часа ходих да видя Марси. Всъщност ти ми липсваше.

— Марси се държи — кимна Лукас и лицето му изведнъж стана сериозно. — И е мъжко момиче. Ако някой може да се пребори, то това е тя.

— Чувствам се… нали разбираш… Виновна.

— Недей — каза той. — Това няма нищо общо с теб, а с някаква откачалка, която е убила Алией и Санди Лансинг.

— Не съм взела още тялото на Плейн — рече тя. — Обаче най-сетне открих татко. Намира се на остров Сейнт Пол, на другия край на света. Само пътуването му дотук е няколко дни.

— Как е той? — попита Дейвънпорт.

— Съкрушен… Искам всичко да свърши веднъж завинаги.

— Ще се погрижа — обеща Лукас. — А онази история с Плейн… кога приключи?

— Преди година.

— Година? Мислех, че е било скоро… съдейки по държането му.

— Времето не беше от голямо значение за Плейн. За него всичко сякаш се случваше в момента. Беше в състояние да прочете някоя историческа книга за римляните и да се ядоса на Римската империя.

— Разкажи ми нещо за Алией — помоли я той. — Говорила ли ти е за някого? Може би някой, който не й се е струвал съвсем наред.

— Разпитваш ли ме? — попита тя, но се усмихна и красивото й лице с тънките нишки на белезите изглеждаше едновременно твърдо и уязвимо.

— Не, не. Разбира се, че не. И ако на теб ти се говори за нещо друго, нямам нищо против. Аз просто си мисля на глас… Ето например защо? Повечето хора се стряскат от мисълта да откраднат дори и някоя дреболия от супера… Така че ако имаме някой, който убива няколко души, той е или психически много зле, напълно откачил, живее в някакъв друг свят… или просто мисли, че има причина да го прави. Затова трябва все пак да има някаква връзка с Алией. Слаба може би, но все пак връзка.

— Баща й… беше малко странен. Разговаряла съм няколко пъти с него. И често съм си мислела, че е малко… сбъркан. Не, не убиец, а такъв един… не знам. — Тя притисна слепоочията си с пръсти. — Държането му с Алией и с други момичета — опитваше да се държи бащински, но винаги ги гледаше особено… Сещаш се какво искам да кажа.

— Възбуждал се е.

— Да. А и майка й не беше нещо особено. Моята майка не се интересуваше с какво си вадя хляба. Според нея съм имала право на избор. Обаче Лил живееше чрез Алией… и ми се струва, че е знаела за интересите на Лин към секса.

— Мислиш, че Лин може да е тормозел Алией сексуално?

— О, не! Не. Според мен Алией щеше да ми каже веднага, а пък сигурно и аз щях да го видя в очите й, да позная по начина, по който се държи с баща си. Не, може би не съм очаквала бащата на приятелката ми да се мотае наоколо, за да огледа хубаво дупетата на приятелките на дъщеря му.

— Ами! — поклати глава Лукас. — Непрекъснато се случват такива неща. Аз например също бих го направил. Абсолютно сигурен съм.

— Да, ама при него се получаваше малко гадно.

— Значи… никакви идеи.

— Казах ти и по-рано, според мен трябва да провериш тия хора в Интернет. Всички те…

— Вече има човек, който се занимава с това. Компютърен специалист, казва се Андерсън. Ако ти дойде наум нещо за това, обади му се. Работата е там обаче, че когато пуснахме името на Алией по „Алта Виста“, излязоха 122 000 резултата. Сега той се опитва да стесни търсенето.

— Какво е това „Алта Виста“?

— Търсачка в Мрежата. Можеш да търсиш имена и разни други неща.

— Добре. Е, ще помисля. Знаеш всичко за брат й Том, а?

— Тъкмо сега го разследваме.

— Той е изключителна личност. Поне по нейните думи.

— Луд ли е?

— Според нея, не — поклати глава Джаил. — Тя мислеше, че е свят човек.

— А според теб беше ли умна? — попита Лукас.

— Ммм, за да си модел, трябва да си над средното ниво, но не много. Не блестеше кой знае колко.

— Тогава защо си била с нея?

Тя се усмихна:

— Смятах, че всички знаят защо.

— Всички знаят, че сте си лягали, но аз мислех дали няма и друга причина.

— Нямаше — отвърна Джаил. — Тя бе отдадена само на собствената си личност, мислеше непрекъснато как да направи така, че да й е хубаво. Да… усеща. Това го можеше най-добре и заразяваше и околните. Беше способна да те накара да захвърлиш всичко за сметка на това да се чувстваш добре. Сексът с нея бе прекрасен. Много интимен, много игрив, много… чувствен. Искам да кажа… не мога точно да ти обясня, защото ти изобщо нямаш представа за какво става въпрос, а и няма как да разбереш.

— Външността й има ли нещо общо с това? Или известността й?

— Сигурно. Изобщо цялата й личност. Когато бях с нея, се чувствах сексапилна и важна, и порочна, и забавна. Тя можеше да те накара да забравиш всичко и само да усещаш.

— А нейният приятел? Джакс? Какво мислеше той за това да спи с други жени?

Тя сви рамене:

— Джакс просто й носеше багажа. Двамата също от време на време си лягаха. Най-общо казано, той беше лепка. Вероятно вече се е върнал в Ню Йорк, търсейки някоя друга, за която да се лепне.

— Така е. Ти не го ли харесваше?

— Не е това. На мен просто не ми пукаше за него. Не ми идваше наум за него дори и да е пред мен. Той самият е избрал да бъде такъв. Искал е да се разхожда с хубави момичета, да им носи багажа и точно това правеше.

— Звучи ужасно — забеляза Лукас.

— Той не мисли така. — Последва кратка пауза, после тя отрони: — Между теб и Марси е имало нещо.

— За около шест седмици. Беше доста емоционално.

Жената наклони глава настрана.

— Защо си избягал от емоционалността? Хората цял живот копнеят за нея и са готови на какво ли не, за да я изпитат.

— Както вече казах, беше прекалено емоционално. И нямаше начин да не завърши с провал.

— Защо, щял си да я удушиш или какво?

— Не. Но нещо все пак щеше да се случи и щяхме да се разделим с омраза един към друг — обясни той. — А ние не искахме да стане така. Да рискуваме.

— Тя, изглежда, още си пада по теб — продължи Джаил, сякаш не го бе чула. — Знаеш ли какво мисля? Ще е чудесно, ако го направим тримата. Ти, аз и Марси.

Каза го с такъв непринуден тон, че Лукас не се смути и отвърна:

— Не съм толкова свободомислещ за това. А и Марси не би била, ако е католичка като мен.

— О, аз пък не смятам така — поклати глава Джаил. — Не и Марси. Мисля, че идеята ще й хареса.

— Така ли?

Той бе изненадан от сигурността в гласа й и я погледна въпросително.

— Е, не, не сме си играли — усмихна се развеселено тя. — Даже не успяхме и да поговорим на спокойствие. Но хората, които обичат да усещат, някак си се познават. Марси е наш човек.

— Искаш да кажеш, малко обратна? — попита Лукас.

— Не. Не искам да кажа това. Ти също си наш човек. Личи си по начина, по който разговаряш, по начина, по който гледаш жените.

— Трябва да спра да говоря за това — реши Дейвънпорт.

— Дадено — кимна тя.

— Малко се смущавам.

— Тук вече заговори католикът у теб — забеляза Джаил.

— Сигурно цял живот се опитваш да се бориш с него.

— Може би — отвърна той.

 

 

— Знаеш ли — каза тя след малко, — сякаш малко ме е страх.

— Знам. Нормално е.

— Начинът, по който бе убит Плейн. Сигурно даже не е успял да извика.

— Този, дето го е сторил, е откачен. Обаче не е чак толкова хитър. Просто досега не сме успели да го хванем. Но скоро и това ще стане.

— Дай боже! Не ми се ще да оставам тук. Искам веднага щом се погрижа за Амнон, да отида до Ню Йорк.

— Можеш да оставиш Плейн на баща ти.

Тя поклати глава:

— Татко… няма да се справи.

— Ню Йорк е добра идея — съгласи се Лукас. — Само че там няма кой да те пази.

— Мога да отседна в някой хотел. Как ще ме намери?

— Струва си да се помисли върху това — отвърна той.

 

 

Долу, докато Лукас си тръгваше, Хътън го попита:

— Научи ли нещо ново?

Въпросът не прозвуча двусмислено, но Дейвънпорт реши да го приеме така и отвърна:

— Много повече, отколкото бих искал.

 

 

На път за вкъщи той се обади в „Света Ана“ и помоли да повикат Ел.

— Знам, че е студено, но мога да те заведа да хапнем по един сладолед.

— Никога не е достатъчно студено за сладолед — засмя се тя. — Ти отивай, аз ще дойда.

Сладкарницата бе точно срещу „Света Ана“ и минаваше за място, където монахините често сядат на по чаша сок или мелба. Когато Лукас влезе, Ел седеше в едно сепаре в предната част на залата заедно с още три монахини. Щом го видя, тя се засмя, каза нещо на една от другите жени, изправи се и го поведе навътре. Това заведение не се различаваше по нещо от останалите подобни, с изключение миризмата на мляко и наличието на монахини.

— Измъкна ли се най-сетне? — попита го и добави: — Поръчах на Джим да ти направи шоколадов шейк.

— Чудесно. В момента работим сериозно по две версии. Държим под око един тип, за когото смятаме, че е убил Алией, а другият вероятен убиец е заграден отвсякъде.

— Сигурен си, че има и друг?

— Така мисля. И именно той ме притеснява. Колегите от „Убийства“ са се прицелили в Том Олсън.

— Ооо, не…

— Имат и хипотеза — продължи Лукас. — Според теорията им, същото умствено разстройство, което го прави светец, раздвоява и личността му. Една от тези личности е психопат, който тръгва да премахне Джаил Корбо, но не успява, затова убива Плейн. После пак тръгва да убива Джаил Корбо, но вместо нея ранява Марси и тогава застрелва родителите си.

— Теория, казваш…

Шейкът пристигна. Той го взе, разви сламката и й разказа с какво разполагаха — полицейската психоложка, разсъжденията върху наглед двойното самоубийство на Лин и Лил Олсън. Към края тя започна да клати глава:

— С удоволствие бих поговорила с този човек. Ако го осъдите и го пратите в болницата, ще отида да го видя. Раздвоените личности са толкова рядко явление. По-редки са от… от… свръхновите^[14].

Той се усмихна на сравнението.

— Е, сега остава да разбера колко редки са свръхновите…

— Ако оставим на случайността, шансовете Том Олсън да е раздвоена личност са равни на нула — каза Ел. — Те са равни примерно на твоите шансове да спечелиш от лотарията. Но някой все пак печели, нали?

— Значи може да бъде и той.

— Наистина бих искала да поговоря с него — рече тя.

— А ако се… дисасоциира, каквото и да означава това, какво ще стане?

— Това ще го сломи. И то до такава степен, че да изпадне в кома… и никога повече да не се възстанови. И най-вероятно ще умре в леглото.

— Лоша работа.

— Да, лоша работа.

Поговориха още малко за всекидневни неща: за часовете й в училище, за това как учениците започнали да проявяват по-голям интерес към Стария завет.

— Амнон и Джаил — пророни тя замислено. — Знаели са кои са те.

— Чудесно — каза той, а след малко добави непринудено: — С Уедър се видяхме в болницата няколко пъти и си поговорихме.

Погледът й трепна, измести се встрани, после пак се върна върху лицето му. Не беше добра в преструвките. Изобщо не й идваха отвътре.

— Какво? — попита той.

— Нищо.

— Ел, по дя… за бога… Какво?

— Нещо друго май щеше да кажеш.

— Какво?

— Не мога. Не искам да говоря за Уедър.

— Тя ти се е обаждала — каза Лукас уверено. — Тя ти се е обаждала и е питала за мен.

Ел гледаше встрани.

— Не мога да ти кажа. Каквото и да е било казано от… когото и да било… е поверително.

— Това може да е проблем — заклати глава той.

Този път тя се изправи.

— Защо? Ти нямаш друга връзка.

— Напоследък станаха някои неща.

— Лукас… ако ти се удаде шанс да се сдобриш с Уедър, не бива да го изпускаш, иначе ще си пълен идиот.

— Ооо… боже! — изстена Лукас. — Ооо, господи!

 

 

След като се разделиха с Ел, Лукас се прибра у дома, изгаси лампите и седна на тъмно в хола. Опита се да измисли някакво разумно обяснение на случая с Алией. Опита се да проумее връзката си с Уедър.

Уедър се бе оказала въвлечена в един от случаите на Дейвънпорт — един откачалник, тръгнал да отмъщава наляво и надясно, сеейки трупове по пътя си, я бе взел за заложница. Тя го бе убедила да се предаде, но Лукас тогава не го знаеше. Устрои засада със снайперист, който изстреля високозаряден куршум от другия край на коридора и пръсна главата на психопата като тиква. Номерът беше да го изведе някъде на открито, да го принуди да насочи оръжието в друга посока, различна от главата на Уедър, и да го премахне веднага. Всичко мина като по ноти.

С изключение на една дреболия: в този момент Уедър бе отправила към Лукас поглед, изпълнен с напрежение и с някакво странно чувство на добра воля към психопата, чийто мозък може би не бе изцяло обладан от злото. В следващата секунда обаче този мозък бе буквално пръснат в лицето на Уедър, размесен с парченца кости.

Тя беше хирург и нито кръвта, нито смъртта й бяха чужди. Не беше и сантиментален тип жена. Това обаче бе нещо съвсем друго и когато то се случи, след него тя вече не можа да проговори на Лукас. Знаеше, че реакцията й се дължи на някакъв психологически рефлекс, някаква фобия, умствена настройка, но това не променяше нещата. Тя започна да се отдръпва… всъщност доста бързо се отдръпна. Просто се махна. Избяга. Не го мразеше, не, нищо подобно — просто не можеше да го търпи около себе си: в съзнанието й тутакси се появяваше триизмерна, цветна и озвучена картина на пръскащата се като диня глава само на десет сантиметра от нейната собствена.

Но времето минава, каза си Лукас.

Времето минава. Той затвори очи. И видя белезите и закачливия поглед на Джаил Корбо, леко закръгленото сериозно лице на Катрин, раменете и възголемичкия нос на Уедър.

Времето минава, ама понякога, докато минава, може да те разкатае.

20.

Сряда. Ден пети от случая „Алией“.

Лукас отиде да види как е Марси. Блек се бе отпуснал на стола до леглото й и когато Дейвънпорт влезе, стана. Беше уморен и небръснат.

— Нищо ново, освен че по едно време започна да се събужда. После пак потъна, но лекарите казаха, че днес би трябвало да се събуди.

Лукас я погледна. Марси винаги бе най-действената личност в службата, винаги правеше нещо, бързаше нанякъде. И сега, като я виждаше легнала, без да помръдва, му се струваше, че не е тя. Изглеждаше отслабнала, изпита, изцедена. Той потупа Блек по рамото и каза:

— Няма страшно.

 

 

Централните офиси на Атиниъм Стейт Банк се намираха недалеч от Юнивърсити авеню, на три пресечки от щатската управа в Сейнт Пол, в тухлена сграда с четири бели дървени колони отпред. Кварталът бе започнал да добива елитен облик, когато махнаха порнокината оттук и изгониха проститутките на запад, по-далеч от законодателната власт. Елитният облик обаче не се бе запазил и сега в квартала цареше атмосфера на запуснатост и ненужност, каквато навява захвърлената и смачкана пластмасова чаша пред някое кафене.

Четирите телефона на Родригес — един вкъщи, два в офиса и един мобилен — вече се подслушваха. Същото се отнасяше за домашния и мобилния телефон на Бил Спунър — вицепрезидента на кредитния отдел.

Лукас и Дел отидоха до банката с най-обикновена раздрънкана кола, следвани от служителя на прокуратурата Тим Лонг. Когато спря на паркинга, Дейвънпорт се обади на Роузмари. Тя на свой ред телефонира на президента на банката и го помоли да отдели няколко минути на детектива. После се свърза отново с Лукас и съобщи:

— Очаква те. И внимавай в картинката. Той е от ония, дето винаги са готови да помогнат на полицията и след това никога не забравят за помощта.

Дейвънпорт затвори и се обърна към Дел:

— Виж дали ще намериш някъде колата на Спунър.

Дел кимна и рече:

— Виж му сметката.

 

 

Лукас и Лонг влязоха вътре и размениха няколко думи със секретарката на президента. Тя влезе в кабинета му и само след секунда излезе, следвана от самия президент.

— Много сте бързи. Току-що говорих с Роузмари.

— Нямаше движение — отвърна Дейвънпорт.

Президентът на банката се казваше Рийд. Беше общителен човек с наднормено тегло, типичен американец — червенолик, белокос, синеок, с червена вратовръзка, бяла риза и син костюм. В ъгъла бе подпряно американското знаме с пластмасов златист орел на върха.

Когато Лукас му обясни в общи линии какво ги интересува, Рийд се облегна назад в коженото си кресло и каза:

— С Бил се познаваме от деца. Заедно ходехме на училище, само че той шест години след мен. Родителите му — мир на праха им, и двамата са починали — играеха канаста с моите. Сметките му винаги са били изрядни и е един от най-добрите ни служители. Кръстник съм на по-големия му син.

— Сигурен съм, че все още няма нищо нередно — каза Лукас. — Искаме просто да го поразпитаме за господин Родригес. В какви отношения са. И изобщо всичко, което би подпомогнало разследването ни.

— Не знам дали ще можем да ви помогнем. Финансовите ни отчети са поверителни…

Лош го прекъсна:

— Господин Рийд, наясно сме с вашите изисквания за поверителност и тъкмо затова се стараем да разрешим този проблем с максимална дискретност. Ако желаете, можем да извадим заповед за ревизия на кредитната ви документация, можем да представим и призовка за господин Спунър и да изпратим кола да го докара в управлението, за да бъде разпитан. Но сметнахме, че така е по-добре. Началничката, госпожа Роу, сметна, че така е по-добре.

— Високо ценя това — закима Рийд. — Сенатор Роу беше добър приятел.

После помълча малко, оглеждайки Лукас изпитателно, и накрая добави:

— Добре, хайде да отидем при Били да видим какво ще ни каже.

 

 

Били също беше типичен янки — русокос, на младини явно строен, но сега вече понатрупал малко излишни килограми. Бе облечен в сив костюм и черни обувки с връзки. И като че ли с чувство за някаква вина, помисли Лукас: очите му сякаш изгубиха блясъка си, щом чу имената и длъжностите. Когато всички се настаниха и детективът обясни целта на посещението им, Спунър отвърна:

— Доколкото ми е известно, Родригес е абсолютно легитимен. Спазва задълженията си към банката стриктно и точно.

— Всъщност в това е проблемът — каза Дейвънпорт. — Прекалено стриктно и точно. Нашите проучвания сочат, че за да посреща тези задължения, на него му е нужна стопроцентова заетост на апартаментите. И се запитахме какво ви е накарало да му дадете кредит при тези условия.

— Поради няколко дребни причини и една голяма — отвърна Спунър. — Голямата причина беше, че повдигна нивото на бройката кредити, отпускани на малцинствените групи. В квартал като този трябва много да внимаваме и като отговорен, трудолюбив и интелигентен представител на малцинствена група, ние решихме да му окажем доверие дотолкова, доколкото рискът не е много голям. Първата сграда, която той искаше да купи, беше на такава добра цена, че бихме му заели едва ли не всичките пари дори и да не участваше със свои лични. А той участваше. Не бяха много, но бяха всичките му спестявания, което гарантираше, че трябва на всяка цена да се задържи в бизнеса. И, разбира се, беше от малцинствата. Това всъщност изигра най-важната роля. После, след тежка и упорита работа, той успя да си запази отчетите при нас съвършени и ние винаги бяхме готови да му помогнем, когато решеше да разшири дейността си.

— Значи е получил чудесна цена за първата сграда — вметна Лонг. — Каква е възможността да е бутнал нещо под масата на продавача, за да обяви по-ниска продажна цена?

— Не мога да знам — сковано отвърна Спунър.

— А каква е възможността да използва наркопари, за да допълва разликата до стопроцентова заетост? — попита направо Лукас.

— Дрога? Родригес? Не вярвам.

Дейвънпорт се облегна на бюрото.

— Ако имам заповед за ревизия на кредитната ви документация и доведа някой експерт от щатската управа, за да я прегледа, ще открие ли, че кредитът е в рамките на стандартите, определени от щата?

— Разбира се. Само малцинствената обосновка ще накара финансовия отдел на щатската управа да изръкопляска.

Спунър се облегна назад с едва доловима самоувереност — това се получаваше винаги когато разпитваният усетеше, че ченгето срещу него всъщност не разполага с почти нищо.

Лукас погледна към Лонг и вдигна рамене. Тим се порови в куфарчето си, измъкна лист хартия и го подаде на Рийд.

Лицето му почервеня.

— Мислех, че това е среща на приятелски начала.

— Искахме да стане така — въздъхна Дейвънпорт. — Но тук Били ни баламосва, така че ще се наложи да му направим ревизия.

— Не ви баламосвам — повиши глас Спунър.

— Да, Били, баламосваш ни и още как — поклати глава Лукас. — И да ти кажа ли още нещо? Това тук е част от следствието по убийството на Алией. Ако се окаже, че Родригес пласира дрога и че ти го прикриваш… ами да, означава, че и ти си замесен. В телевизионните новини на това му викат предумишлено убийство. В Минесота означава минимум трийсет години в килия колкото бюрото ти. А ти ми изглеждаш още млад и трийсетака може да го изкараш като нищо.

— Чакай малко, чакай малко! — викна Спунър. — Нямам абсолютно нищо общо с това. Искам адвокат. Веднага!

— Ей това са вълшебните думички — каза Лонг. — Стига повече въпроси, прочети му правата.

Когато привършиха с четенето на правата, Рийд се съгласи да им направи разпечатки от кредитната документация и Тим изпрати Дейвънпорт до паркинга.

— Именно четенето на правата ги кара да се подмокрят от страх — каза Лонг.

Лукас кимна:

— Въпросът сега е дали Спунър ще се обади по телефона.

 

 

Той се обади.

Лонг се върна в банката, а Дейвънпорт се настани на дясната седалка на раздрънканата кола.

— Кара ей оня лексус в ъгъла — съобщи му Дел.

Лукас огледа сребристата кола, спряна с предницата към трафопоста в ъгъла.

— Значи все пак харчи някой и друг долар.

— Ами че той е банкер! Трябва с нещо да прави впечатление на съседите.

Дел закара колата до ъгъла на пресечката и я паркира така, че да могат да виждат колата на Спунър. Двайсет минути по-късно телефонът на Дел иззвъня. Обаждаше се Лонг.

— Няма да успея да дойда за обяд — каза той. — Има тук една призовка…

— Размърда ли се?

— И още как, скъпа — отвърна Тим.

Дел прошепна на Лукас: „Размърдал се е“ — и само минута по-късно двамата видяха Спунър да излиза с куфарче в ръка, навличайки в движение шлифера си. Отиде до лексуса, хвърли куфарчето на дясната седалка и изкара колата от паркинга. Те го последваха на една пресечка разстояние и на около пет-шест коли дистанция, минаха покрай една сграда в класически стил и се спуснаха към центъра на Сейнт Пол, където Дел скъси дистанцията и Лукас се смъкна надолу, за да не се вижда.

Малко преди да стигне центъра, Спунър отби в един паркинг. Дел отмина, спря до тротоара и каза:

— Ще го причакам на излизане от Скайуей. Включи си телефона.

После излезе. Когато Спунър се скри зад ъгъла, Дейвънпорт седна на шофьорското място и спря колата пред един паркинг апарат.

Дел се обади след десетина минути:

— Виждам го. Влезе в една адвокатска кантора.

— По дяволите!

— Какво ще правим сега?

— Ще ти се обадя след две минути — отвърна Лукас, затвори и набра телефона на Лейн. — Къде е Родригес?

— В кабинета си — отвърна веднага Лейн. — Виждам ръката му.

— Нещо ново?

— Няколко неща. Краката ме заболяха адски, чета си от бележника протокол от разпит, гладен съм и…

— Някакви проблеми със Сейнт Пол?

— Не. Само минаха да проверят защо стоя тук вече два часа и си чета.

— Добре. Нашето момче е в една адвокатска кантора. На около две пресечки от теб.

— Обади ми се, ако стане нещо.

— Добре. — Дейвънпорт затвори и отново се свърза с Дел. — Родригес си е в кабинета.

— Значи…

— Значи ще трябва да повисим още малко. Примерно час.

Двайсет и пет минути по-късно Дел пак се обади:

— Тръгна.

— Накъде?

— Ами май към паркинга.

— По дяволите!… Не го изпускай. Ако тръгне към колата, тичай към него. Аз ще мина да те взема.

След пет минути Дел вече беше в колата. Лукас заобиколи, подкара към изхода на паркинга и тъкмо когато видяха колата на Спунър да излиза, телефонът на Дел иззвъня. Той го извади, доближи го до ухото си, слуша две-три секунди и каза:

— Телефонът му вече е включен. — Подаде го на Лукас. — И на секретарка се превърнах, мамка му!

— Вашето момче се обади — каза Лестър от другата страна на линията.

— Така ли? Кога?

— Преди шест-седем минути. От една адвокатска кантора.

— Да, видях го. Излезе оттам и сега го следим. Какво каза?

— Звучеше така, сякаш чете по предварително подготвен сценарий. Каза следното: „Господин Родригес, Полицейското управление на Минеаполис повдига срещу вас обвинения. Повече няма да ми бъде разрешено да се занимавам пряко с ипотеките на вашите сгради и искам да ви уведомя, че за в бъдеще с тях ще се занимава госпожа Елън Фелдман“. Родригес отвърна: „Какво, какво? Полицията?“. Спунър: „Нямам право да обсъждам това с вас. Ако ви трябва повече информация, обадете се на заместник-началника на Полицейското управление в Минеаполис Лукас Дейвънпорт или на представителя от прокуратурата господин Тим Лонг“. Родригес: „За партито ли става въпрос?“. Спунър: „Нямам право да обсъждам с вас това. Предлагам ви да се обадите на господин Дейвънпорт или на господин Лонг. Съжалявам. С вас имахме чудесни бизнесотношения. Сега трябва да затварям. Надявам се, че всичко ще има успешен край“. Родригес: „Добре. Е, благодаря ви за всичко“. Това беше.

— Благодаря за всичко, а? — иронизира Лукас. — Има предвид обаждането му.

— Много стегнато обаждане и право в целта — промърмори Лестър. — Предупреждава го, обаче за нищо не можем да се хванем. За никого от двамата.

После Дейвънпорт затвори и двамата с Дел изпроводиха Спунър обратно до банката. Видяха го как влиза вътре, изчакаха няколко минути и Лукас каза:

— Майната му! Дай да отидем да видим Марси.

 

 

Пред вратата на Интензивното завариха Уедър да разговаря с Блек. Като видя приближаващите се детективи, тя се усмихна и каза:

— Случи се нещо хубаво.

— Какво? — попита Лукас.

— Горе-долу е будна. Състоянието й почти се стабилизира. Още е критично, но изглежда доста добре. За първи път.

Дейвънпорт се приближи до остъклените врати на отделението и надникна вътре.

— Може ли да влезем?

— Чакайте първо да повикам някоя сестра.

Сестрата дойде и каза строго:

— Само една минута. Поздравявате я и се махате.

Даде им да си сложат маски на лицето и ги пусна вътре.

Марси лежеше с полуотворени клепачи, които потрепнаха, когато Лукас, Дел и Блек се събраха около нея, и устните й се разтегнаха в слаба усмивка.

— Спиш на работа, а? — пошегува се Блек.

— Няма да ти разпиша никакви извънредни — кимна Лукас. — Ти си на заплата към „Убийства“.

— Ако умреш, може ли да ти взема пищова? — попита Дел.

Тя се опита да каже нещо, но беше още много слаба, затова Дейвънпорт се наведе към нея. Устните й бяха напукани и сякаш горяха.

— Какво?

— Да го духате! — прошепна Марси и помръдна с глава едва-едва.

— По-добре е — изправи се Лукас. — Вика да го духаме.

Уедър се обади:

— Не мога да ви разбера вас, ченгетата. И никога не съм ви разбирала. Тъпотиите сякаш са ви вродени.

Каза го обаче с усмивка.

Лукас клекна до възглавницата на Марси и заговори с приглушен от маската глас:

— Знам, че те боли, но ще се оправиш. Издирваме оня, който те рани.

Главата й отново се килна настрани и клепачите се затвориха.

— Всички вън! — заповяда сестрата.

 

 

Вече в коридора Дейвънпорт каза:

— Изглежда доста добре, а? Изглежда доста добре.

— Доста добре — откликна като ехо Блек.

— А аз съм направо смаян — включи се и Дел. — Ами че това е 44-и калибър бе, хора! Та тя изглежда много по-добре!

Всички закимаха в съгласие.

— Още не е напълно вън от опасност — каза Уедър. — Имайте го предвид. Ще мине много време, преди да се възстанови.

Излизайки навън с Дел, Лукас изведнъж спря и рече:

— Чакай малко! — После се върна и подвикна след отдалечаващата се лекарка: — Хей, Уедър.

Тя спря и го изчака. Той се приближи, извади своя визитка, надраска отзад мобилния си телефон и й я подаде с думите:

— Хвърляй й по едно око, моля те. Познаваш се с докторите. Ако има някаква промяна…

— Ще ти се обадя — кимна тя, пое визитката и тръгна.

Вън на тротоара Дел го попита:

— Какво?

— Дадох й номера на мобилния, в случай че стане нещо с Марси — излъга Лукас.

Тя можеше да се свърже с него чрез телефонната централа и имаше вече номера. Беше се върнал поради съвсем друга причина — да погледне ушите й. Беше си сложила обици с еднокаратови тъмносини сапфири. Позна ги, защото сам й ги бе подарил навремето.

На връщане към службата той се усмихваше и Дел каза:

— Нашето момиче ще се оправи.

— Да — отвърна Лукас.

 

 

От кабинета си Дейвънпорт се обади на Луис Молард в централата на ФБР във Вашингтон. Молард имаше достатъчно влияние, за да се добере до всякакви данни от всяко място и до всеки правителствен компютър. Съгласи се да му предостави всичко, което намери за компанията на Родригес в Маями. Когато се разбраха, Лукас затвори и отиде в кабинета на Роузмари.

— Трябва да направим съвещание — каза й той.

— Марси е в съзнание.

— Знам. Ще се оправи.

Тя сложи пръст на устните си:

— Шшшшт! Не го споменавай на глас да не я урочасаш.

Докато чакаха да дойдат другите, се обади Лейн:

— Доскуча ми и взех, че минах покрай прозореца на офиса му. На Родригес, искам да кажа. Работеше нещо на компютъра си.

— Колко хора те видяха? Секретарката?

— Може би. Обаче аз се бях престорил на готин тип, което при мен се получава без усилие, и я ослепих с усмивката си.

— Лейн, шибан…

— Родригес беше в електронната борса.

— Електронна борса?

— Аха. Басирам се, че е уплашен и продава като луд.

— Тъкмо се канех да кажа, че си шибан гений.

Лукас отново се обади на Молард:

— Можеш ли да влезеш в електронната борса?

— Ако поискам — отвърна Луис.

 

 

Дел дойде на съвещанието заедно с Франк Лестър, Таусън — окръжния прокурор, и Лонг, помощника му, който тъкмо се бе върнал от банката с един топ листове и разпечатки. На съвещанието не присъстваше никой от отдела за връзки с обществеността.

— Исках да се уверя, че всеки знае какво прави — започна Лукас. — Така. В момента се занимаваме с тоя тип Родригес и искам да ви кажа, че интуицията и опитът, както и още няколко неща, които знаем за него, ми подсказват следното: той е убил Алией и Санди Лансинг.

— Много си сигурен — отбеляза Таусън.

— Да, сигурен съм. Лансинг е пласирала няколко вида дрога на богаташи и е работила за Родригес. Той отива на партито. Двамата се скарват за нещо и Ричи я убива на място, в коридора. Дори е възможно да е било нещастен случай: съдебномедицинският експерт казва, че главата й може да е била разбита в касата на някоя врата. После Родригес се опитва да я напъха в гардероба и е изненадан от Алией, която е била в спалнята. Може да е чула блъскането на главата на Лансинг в касата, може просто да се е събудила точно когато не трябва. Тъй или иначе тя вижда нещо и Родригес я премахва. След това си тръгва. Вероятно през прозореца, а може би си минава най-спокойно през гостите и си излиза.

— Какво от всичко това е сигурно? — попита Таусън.

— Разполагаме с факта, че Родригес е бил дребна риба сред детройтските наркопласьори, идва тук без пукнат цент и забогатява много бързо. Имаме човек, който ще свидетелства, че той е наркопласьор на едро и че Санди Лансинг е работела за него. Не се съмнявам, че ако започнем работа от тази гледна точка — сега, след като вече знаем името му — ще намерим и други връзки между тях. Знаем, че Родригес е бил на партито. Имаме още един — Дерик Дийл, който е познавал Лансинг доста добре, досещал се е, че тя е наркопласьор, и беше човек, който не би се отказал от изнудване, стига да му донесе някой и друг долар. Почти със сигурност е знаел и кой е шефът й, защото на другия ден, след като говорих с него, той бе убит по начин, напомнящ на този, по който бяха убити Алией и Лансинг — никакви емоции, просто брутална ефективност.

— Не разбирам как връзваш Дийл за Родригес — обади се Роузмари.

— Не го връзвам… пряко. Казвам само, че Дийл не се е познавал с Алией. Така че, ако е искал да изнудва някого за убийство, трябвало е да бъде някой, който да има връзка с Лансинг. Единствената личност на партито, имаща връзка с нея, доколкото знаем, е Родригес.

Лонг хвърли поглед към Таусън.

— Ако трябва да поднасяме това на съдебните заседатели, ще трябва да го изиграем или да им го нарисуваме на цветна схема.

Таусън поклати глава:

— Не сме стигнали дотам. Нужни са ни още много неща.

— Току-що започнахме работа по тоя тип — протестира Дел.

Лонг отново подзе:

— Събрах всички книжа от банката. Шефът на Спунър гледаше през рамото ми и знаете ли какво? Стори ми се, че ако го притиснем, ще си признае, че не е бивало да дават кредита. Просто има несигурни неща и Родригес вероятно го е подкупил.

— Дали ще можем да го пречупим? — попита Таусън.

— Не знам. Доста е оперен, въпреки че е уплашен, но си има адвокат, а ако се хване здраво за тоя принцип за малцинствата и ако Родригес не проговори… какво да ви кажа… Нямаме кой знае какви шансове.

— Ако е бил подкупен от Родригес — рече Лукас, — може да е имал проблеми с данък общ доход.

Таусън се обърна към Лонг:

— Свържи се с данъчните.

Лестър резюмира работата по следствието срещу Том Олсън:

— Той има мотив, възможност, има достъп до колата, използвана при опита за убийство, при който пострада Марси…

— Откъде знаеш? — прекъсна го Лонг.

— Извадихме куршума от вратата на колата. Не е могъл да влезе в купето, защото се е забутал в една от дръжките вътре във вратата. Изстрелян е от револвера на Марси.

— Добре — кимна Тим.

— Да, обаче не сте намерили четирийсет и четворката, с която раниха Марси — каза Лукас.

— Не сме.

— Това е проблем — обади се Дел.

— Да. Особено след като от престрелката насам той не е мърдал от града. Претърсихме стаята му в мотела и колата му веднага след убийството на родителите му. Никакъв пищов. Пистолетът, с който са убити майка му и баща му, е на баща му.

— Как разбра? — попита Дейвънпорт.

— Олсън ни каза. Баща му го държал под предната седалка. Проследихме серийния му номер и стигнахме до оръжеен магазин в Бърнт Ривър. Лин Олсън го купил оттам преди шест години.

— Смяташ, че той е очистил родителите си? — попита Таусън.

— Цяла теория сме развили върху това… — Лестър му обясни концепцията за раздвояването на личността и му каза за капана, устроен на Олсън.

— Дано този капан да даде някакъв резултат — бе коментарът на Таусън. — Защото теорията за раздвояване на личността ми звучи като глупости на търкалета.

 

 

Една от секретарките си провря главата в стаята и съобщи:

— Дейвънпорт, търсят те от Белия дом.

Настъпи гробна тишина, всички погледи се впериха в него и той изумено попита:

— Какво?

— Някакъв мъж те търси и казва, че е от Белия дом. И ми се стори, че не се шегува.

— Я се обади по-бързичко — посъветва го Роузмари.

Лукас отиде до бюрото на секретарката и вдигна слушалката, от която прозвуча гласът на Молард:

— Басирам се, че всички са останали като гръмнати. Секретарката ми каза, че си на съвещание в кабинета на шефа.

— Не знам за другите, ама аз изпаднах в шок — рече Лукас. — Какво става?

— Твоят човек Родригес е започнал да ликвидира всичките ей сметки в понеделник сутринта. Ще минат още един-два дни, докато си получи чековете, вече е събрал четвърт милион.

— По дяволите!

— А в Маями се добрах само до едно нещо. Родригес е регистрирал фирмата си там преди девет години. Името на окръжния прокурор е Хейнс и доколкото знаят, Родригес бил най-обикновен бизнесмен. Недвижими имоти, такива неща.

— Молард, ти си златен — възкликна Лукас.

— Не те бива по комплиментите — отвърна Луис. — Между другото, спомняш ли си Малоун?

— Разбира се. Как е тя?

— Има си ново мъжле.

— Петото поред?

— Май да. Както и да е, ще изкопча още нещо за Родригес. Обадих ти се веднага само за да ти кажа, че усилено колекционира пари в брой.

— Ето че изникна още едно нещо — каза Таусън, след като Лукас се върна и им разказа за разговора си с Молард. — И то какво! Обаче трябва малко да го стреснем.

— Какво да правим тогава? — попита Роузмари.

— Малко адвокатски номера — предложи Дел, гледайки Таусън.

— Данъчните — отвърна прокурорът. — Кажете им за дрогата, може да направят нещо с парите, които идват при него.

Роузмари обобщи:

— Значи продължаваме да притискаме Родригес и продължаваме с капана за Олсън. Всички съгласни ли са?

Всички закимаха.

— Това засега е най-доброто — каза Лестър.

21.

Повикаха Дел от „Наркотици“ и той тръгна натам. Лукас извика един полицай от патрулните, облече го в цивилни дрехи и го прати да смени Лейн. После се свърза по телефона със самия Лейн и му каза:

— Като дойде при теб, инструктирай го, после иди в прокуратурата, обади се на Тим Лонг и прегледайте цялата документация на Спунър за кредита. Той е много важно звено: ако знае изобщо нещо за Родригес, значи вероятно знае всичко. Успеем ли да го пречупим, ще разполагаме с достатъчно материал.

— Документите много ли са? — попита Лейн.

— Около тон — отвърна Дейвънпорт.

— По дяволите, Лукас, как става така, че все на мен се пада да се ровя в бумаги?

— Защото можеш да четеш. За останалите не съм толкова сигурен. Но първо се отбий в управлението. От ФБР дойде един файл за Родригес и парите му. Ще го разпечатам и ще го оставя при Лестър. Вземи го със себе си, виж дали нещо там…

— Какво?

— Мамка му, откъде да знам? Дали нещо не съвпада, такива неща.

 

 

Като приключи с Лейн, той взе телефонния указател, намери телефона на хотел „Браун“, набра го и помоли да го свържат с Индия. След секунди го свързаха. Лукас се представи и попита:

— Докога сте на работа?

— До шест.

— Ще намина — каза й той.

После затвори и слезе до „Убийства“ с разпечатания файл, който остави при Лестър.

— Нали вие правите тия снимки на Родригес?

— Ъъъ, да… Мисля, че са долу при „Самоличности“. Те се занимават с тях.

Лукас слезе в отдела. Фотографът там се казваше Харолд Макнийл, бивше униформено ченге, на което бяха омръзнали студените патрулни коли и получи тая работа с лъжа, твърдейки, че фотографията му била хоби цял живот, макар да не можеше да различи обектив от трактор. Прочел някаква книжка, озаглавена „Да научим фотографията за един уикенд“, после започнал да бърника служебните фотоапарати и след около седмица — седмица и нещо станал по-добър от предшественика си, а когато оня напуснал, взел работата му.

При него имаше две добри снимки на Родригес — анфас и профил.

— Имаш ли снимки и на други — да ги показвам заедно с тези на Родригес?

— Да.

Макнийл се извърна, отвори най-долното чекмедже, бръкна вътре и извади купчина снимки. Двамата ги разгледаха, подбраха пет-шест комплекта и Лукас ги пъхна в джоба си.

— Ще ти ги върна — обеща той.

— Всички викат така и никой досега не ги е върнал — отвърна Макнийл.

Дейвънпорт се облече и тръгна пеш за „Браун“ — студеният въздух му подейства добре, разходката също. Индия беше на рецепцията и му се усмихна, когато той влезе.

— Виждала ли си някого от тези със Санди Лансинг? — побутна купчинката снимки към нея. — Има по две снимки на всеки.

Индия дълго разглежда снимките. По едно време дойде още едно момиче и попита:

— Какво става тук?

Лукас каза:

— Полиция. Опитваме се да открием някого, с когото Санди Лансинг да е излизала.

— Аз съм я виждала няколко пъти с мъж — рече момичето.

Облегна се до Индия и двете започнаха да преглеждат снимките заедно. Индия поклащаше глава.

— Не знам — обади се тя по едно време. — Тоя мъж… но май не беше той.

Другото момиче каза:

— И аз мисля, че не е той. Макар че малко прилича. Ако го облечеш в костюм…

— Не е той. Този изглежда по-грубоват.

— Права си — съгласи се другото момиче и вдигна поглед към Лукас. — Според мен не съм виждала никого от тях.

Лукас погледна снимката, която двете бяха обсъждали. Тъмнорус, бял, кръглолик, но нямаше нищо общо с Родригес. Помежду им не се забелязваше абсолютно никаква прилика.

— Благодаря — подхвърли той.

Задънена улица.

 

 

Като се върна в кабинета си, Лукас намери на бюрото си бележка да се обади на Тим Лонг от прокуратурата. Веднага вдигна телефона.

— Не разчитай на данъчните — каза му Лонг. — Говорих с един човек там и той ми каза да им изпратим копие, ако открием нещо, прилично на скрити доходи. Обаче и без нас си имали достатъчно проблеми с жалби от граждани, за да хукнат да проверяват някого, с когото никога не са имали проблеми. Преди около две години го привикали — всяка година правели такива прослушвания на принципа на случайния подбор — и всичко си му излязло точно до цент.

— Разбира се, че ще излезе, след като лично доплаща с мръсни пари.

— Да, така е, ама знаеш ли какво ми каза тоя от данъчното? „Вие хванете рибата, пък ние ще я опържим.“ В никакъв случай обаче няма да спрат инвестициите му и да допуснат някой конгресмен да им се развика по телефона. Не и при такова изрядно данъчно досие, според което човекът е чист като сълза.

Пак задънена улица.

 

 

Роузмари му каза:

— Олсън не предприема нищо.

— Нали се виждаш с него? На редовните семейни срещи.

— Да. — Тя погледна стенния часовник. — Днешната ще е след около петнайсет минути.

— Защо не му кажеш, под строг секрет, че вече имаме кандидат за убиец на сестра му. Ако наистина е откачалка и ако нещо може да го накара да се размърда, то ще е именно това.

— Лукас…

— Не му споменавай никакви имена — продължи той. — Кажи му, че не е редно, но че има възможност да научим повече след ден-два. Въпросът е да се опитаме да го предразположим отново, ако той е убиецът.

— Не знам…

— Другото предимство от това ще е, че ще спре да ни оплюва из вестниците.

 

 

След като си тръгна от кабинета на Роузмари, Лукас отиде да види Марси. До леглото й седеше Том Блек и тя бе обърнала глава към него. Когато влезе, Блек му каза:

— Ту е на себе си, ту пак се унася. Сега спи.

Лукас взе стол и го приближи до леглото на Марси. Две легла по-нататък един старец с щръкнал бял перчем, изпито лице и тънък орлов нос бе съсредоточил всичките си усилия в опитите си да диша.

— Какво мислиш за оня Олсън? — попита Том.

— Може да е луд — отвърна Дейвънпорт.

— Дали ще го тикнат в лудницата?

— Не знам. Щом някой убие родителите си, много е лесно да се каже, че е откачалка.

— Дааа… — Блек изпусна дълга въздишка и сведе поглед към пода.

— Какво? — попита Лукас.

— Не мога да си представя какво ще направя, ако видя тоя скапаняк да се измъква след това, което стори на Марси — поклати глава Том. — Никаква справедливост няма на тоя свят, след като можеш да я застреляш и да ти се размине.

Дейвънпорт го погледна. Блек беше най-добрият приятел на Марси в службата. На това отгоре беше гей, така че нямаха тези междуполови конфликти, които се бяха появили между нея и Лукас.

— Виж какво, Томас, приятелю, ако мислиш за това, за което смятам, че мислиш, спри!

— А ти не си мислил, така ли?

— Не съм. Когато се появи такъв тип, когото не можем да спрем… някакъв извратен маниак или сериен убиец, и чисто и просто не можем да го пипнем… е, тогава ми минават подобни мисли, но за нищо на света не бих ги споделил с никого. Ама с никого. И не бих посегнал на такъв, който стреля по ченгета. Знаеш, нали? Полицаите често си го отнасят, това е част от работата им. Марси знаеше, че това може да се случи… по дяволите, то дори веднъж вече й се случи. Все пак тя не е невинно агънце.

— Да, ама ако се измъкне…

— Господи, Том, чакай още малко! Ще го пипнем. Ще ти кажа даже, че сме някъде около петдесет процента за Олсън и петдесет процента за един друг. Как можеш да посегнеш на някого, който е петдесет процента невинен?

— Ама това ме съсипва бе, човек! — изпъшка Блек.

— Знам.

След малко Марси се събуди, позна и двамата и с усилие изхърка:

— Една бира ще ми дойде добре.

— Имах една, ама вече я изпих — каза Блек. — Ако успея да намеря някоя бутилка наоколо…

Тя се усмихна. „Изглежда почти добре“, помисли си Лукас.

— Как се чувстваш?

— Като простреляна.

— Наистина успяха да те прострелят — каза й той. — Нито ти си от Секретни служби, нито пък Джаил е президентът.

Тя отново затвори очи и като че ли пак се унесе, но изведнъж се сепна.

— Как е Джаил?

— Пазим я двайсет и четири часа в денонощието — отвърна Лукас. — Франклин я учи да готви разни гадости.

— Чувствам се празна — прошепна тя и облиза сухите си устни. — Не ме боли нищо.

Блек скочи на крака.

— Да извикам ли сестрата?

— Не, не… Просто се чувствам… празна.

Вътре се вмъкна Дел, поздрави, клекна до леглото и се загледа в Марси. След минута изхъмка и каза:

— Екстра си. Стига вече съм минавал през пет минути. Да ти донеса ли списания?

— Още не — отвърна тя с отслабващ глас.

После извърна глава встрани, затвори очи и вдъхна един-два пъти. Лукас помисли, че отново е заспала. Но главата й след миг се извърна и тя го потърси с разфокусиран поглед.

— Видя ли се с… онази стара приятелка?

Той кимна:

— Да.

— Внимаваш ли?

— Другата седмица ще поговорим за това.

— Нарочно ме държиш в напрежение.

— Ами тя е стигнала средата на живота си — каза той. — Не знам дали някой може да й помогне.

— Мммм — измънка Марси.

— Супер — възкликна Блек. — Офис клюки в Интензивно отделение.

— Какво ли друго ни остава — прошепна тя и отново затвори очи.

Този път заспа. След около две минути Дел се изправи, погледна Лукас и слагайки пръст на устните си, кимна към вратата.

— Тръгваме — прошепна Дейвънпорт на Блек. — Ти гледай да я караш по-спокойно.

После излезе подир Дел, който го изчака и заговори:

— Спомняш ли си оня тип Логан? Другият пласьор, дето ни даде Аутър заедно с Бий?

— Да, но не ни остана време…

— Преди три часа от „Наркотици“ го сритали, нали ме извикаха. Намерили у него почти кило кокаин и няколко торбички метамфетамин. Тъкмо сме го притиснали. Дадохме му един топ снимки и му казахме, че ако свърже две от тях, ще има с какво да се пазари. И оня измъкна от купа Родригес и Лансинг.

— Каза ли на Тим Лонг? — попита го Лукас.

— Още не.

— Свържи се с него, измислете сделката и след това минете през адвоката на Логан. Нужни ни са показания по най-бързия начин. Днес.

— Може да не стане толкова бързо, особено пък след като ще трябва адвокат — поклати глава със съмнение Дел.

— Знам. Ще кажете на адвоката му, че предложението е с много къс срок на действие. В момента Логан е единственият, който може да ни даде нещо. Ако хванем някаква друга връзка, неговият клиент няма да ни трябва. И ако стане така, Логан си отива в „Стилуотър“ като момченце.

— Тръгвам — каза Дел.

Лукас погледна часовника си и се отправи към службата, където отново се отби при Роузмари.

— Какво става с Олсън? Каза ли му?

Тя кимна:

— Че имаме кандидат.

— А аз ще понатисна Родригес да видя дали няма да се паникьоса — каза Лукас.

— Защо?

— Защото единствените обвинения, които можем да повдигнем срещу него, са косвени. Започнаха да се трупат някои неща едно по едно, но ако успеем да го накараме да направи нещо нерационално, например да събере куп пари и да се опита да изчезне с тях, ако, да речем, го пипнем с билет в ръката за Венесуела или нещо от този род… на съдебните заседатели това ще им се стори убедително.

— Добре. И бездруго трябва да демонстрираме някакви действия за пред кинаджиите. Откакто бе отложено погребението на Алией, са станали непоносими. Какво ще правиш сега?

— Зависи от Родригес. Той знае, че сме по петите му. Днес няма да го изпускаме от поглед. За утре не знам. Може да отида и да поговоря с него. Да го притисна за нещо друго, да го довлека тук и след това да го пусна. Да го постресна.

— Дръж ме в течение.

 

 

Лукас се върна в кабинета си, седна зад бюрото, вдигна крака върху него и отново обмисли ситуацията. Десет минути по-късно стана, слезе до „Убийства“ и намери Лестър.

— Когато претърсвахте дома на Санди Лансинг, намерихте ли някакви снимки? Албуми разни, изобщо такива неща?

— Няколко десетки снимки, но всички са правени отдавна. Семейни истории. Не открихме и фотоапарат. Е, вярно, в килера намерихме един стар „Полароид“, ама той беше толкова вехт, че от него едва ли може да излезе снимка.

— А видео?

— Видео имаше, имаше и няколко касети, но само с филми. А също и малко порно под наем. Видеокамера нямаше.

— Що за човек е била? Всеки има видеокамера.

— Ходила е по партита — отвърна Лестър. — И барове. Поне така предполагаме. Излизала е всяка вечер. Три пъти седмично е ходела на фитнес. Има всичко на всичко шест компактдиска и стереоуредба за около двеста долара, едно средно голямо телевизорче „Сони“ с кабелна. И това беше всичко.

— Трябва да я свържем по-убедително с Родригес.

— Ще се наложи да го направим по обратния път — поклати глава Лестър. — Тази жена е била доста странна птица. Доколкото успях да разбера, тя не е имала други интереси, освен да кисне навън. Стотици рокли, петдесет чифта обувки, страхотна колекция бижута. Лари Мартин проучи фитнесзалата и открил, че вътре пускат само с магнитни карти. Ходила е там в понеделник, сряда и петък и е правила само едно класическо четирийсет и пет минутно упражнение, за да се поддържа във форма. Не се е интересувала от музика, не се е интересувала от телевизия, имала е само шест книги.

— Нямала е и снимки.

— Е, поне не много — уточни Франк.

— Прегледа ли порното?

— Не, обаче Лари го гледа. Тя не е сред участниците. Филмите са снимани в Калифорния — стандартните порноистории. Във ваната, в басейна, свирки… такива работи.

— Хм. Някога задавал ли си си въпроса защо живеем в Минесота?

— За да не се налага да понасяме такъв боклук — отвърна Лестър.

— Брей, ти си бил голям отворко — каза Лукас, после стана и се протегна.

 

 

Малко преди мръкване, когато навън пиковият час започна да набира сили, Лукас се сети, че е време за вечеря. Вдигна телефона и се свърза с полицая, следящ Родригес.

— Големи емоции, ще знаеш — каза ченгето. — Като нищо ще хвърля униформата и по цял ден ще вися на Скайуей. Супер!

— Искаш да ми благодариш ли, или какво?

— Някакъв тип дойде в офиса на Родригес. Беше с куфарче, по-голямо от онази ми работа, и двамата седнаха на бюрото. После се загледаха в някакви книжа. Тоя тип непрекъснато ги вадеше от куфарчето и му ги показваше. Не знам какви бяха, защото виждах само ръкавите им. След около час онзи си прибра бумагите в куфарчето и излезе, а Родригес си включи компютъра. Аз си рекох, че няма да ходи никъде, та няма да е зле да проверя къде ще иде другият тип с куфарчето…

— И ти го проследи, а през това време Родригес ти се е измъкнал — довърши Лукас.

— Не бе, мамка му! В момента е пред очите ми. Родригес, имам предвид… Както и да е, проследих другия до паркинга и го видях да се качва в кола с надписи на вратите. „Недвижими имоти Кофи“. Записах телефона отдолу, записах и номера на колата. После изтичах обратно, за да видя дали Родригес не се е омел, ама той си беше на мястото. Та така, подхванал е някаква здрава работа с фирма за недвижими имоти.

— Ясно. Браво! Печелиш поничка или нещо такова.

— Две понички. Поръсени с нещо… Искаш ли номерата?

Лукас пусна номера на колата в компютъра и получи име и адрес. Когато се обади на „Недвижими имоти Кофи“ и попита за Кърк Смоли, човекът беше на работа.

— Трябва да поговоря с вас — каза Дейвънпорт, след като се представи. — Мога да мина преди пет.

„Недвижими имоти Кофи“ се намираше на Юнивърсити авеню, само на една пресечка от Атиниъм Банк. Докато паркираше навън в сгъстяващата се тъмнина, Лукас си напомни да провери за евентуална връзка между фирмата за недвижими имоти и банката, после се качи по стълбите и бутна вратата. Заключено. Вътре обаче светеше и той почука. След минута се показа оплешивяващ мъж с навити ръкави, взря се за миг в посетителя, после отвори.

— Полицай Дейвънпорт?

— Да.

— Заповядайте. Аз съм Кърк Смоли.

Мъжът заключи отново вратата и го поведе към офиса си.

— Просторно местенце — каза Лукас, оглеждайки се.

— Доста голяма фирма сме — кимна Смоли. — Специализирани сме в покупко-продажби на промишлени парцели, затова не се рекламираме много-много. Обаче бизнесът върви сравнително добре. — Двамата влязоха в офиса му, Кърк се настани във въртящия се стол зад бюрото и попита: — Какво мога да направя за вас?

— Вие ли осъществявате сделката с имота на Ричард Родригес?

Смоли се поклащаше бавно напред-назад в стола, обмисляйки въпроса, после попита:

— Може ли да ми кажете защо се интересувате?

— Мога да ви кажа някои неща… ако вие осъществявате сделката.

— Разговорът ни поверителен ли е?

— Ако ни трябваха официалните ви показания, щяхме да ви призовем по каналния ред и тогава нямаше да имате избор, освен да говорите… ако разбирате какво имам предвид.

— Какво, Ричард да не се е забъркал нещо с мафията? — ухили се мъжът.

— Работата е сериозна — охлади хумора му Дейвънпорт.

Кърк се облегна на бюрото.

— Разговорът ни трябва да е поверителен — каза той. — Иначе ще се наложи да ми пратите призовка.

— Дадено. — Но това, изглежда, се стори недостатъчно на Смоли, затова Лукас добави: — Разбира се, че ще е поверителен.

Кърк вдигна рамене:

— Той ми се обади днес, Ричард де, и ме попита трудно ли ще бъде да продаде недвижимите си имоти. Искаше да знае за колко пари и за колко време. Казах му, че цената зависи от времето, но ако бърза, може да свършим работата за около две седмици, като ги предложим на Инвестиционния тръст по недвижими имоти. Обаче ще се набута, освен ако не изкараме късмет.

— С колко ще се набута?

— Трудно е да се каже. Може би с около двеста хиляди долара. В момента, след като е изплатил ипотеките, Ричард може да вземе около два милиона долара. Ако махнем двеста хиляди, ще останат милион и осемстотин. От тях трябва да извадим данък печалба плюс нашата комисиона. И накрая ще му останат някъде около милион и триста.

— Доста пари са.

— Така е. Но тия двеста хиляди все едно че ги хвърляш на вятъра, освен това известна сума отива по данъци и комисиони, така че, най-общо казано, ще се набута някъде с около петнайсет процента само заради това, че иска сделката да стане бързо. Двеста хиляди, сравнени с милион и триста, са доста пари.

— И какво каза той? — попита Лукас.

Смоли отново реши да се върне на първоначалния си въпрос:

— Защо го разследвате?

— Предполагаме, че използва огромни суми от наркопродажби, за да допълва разликата между действителните наеми, от една страна, и да плаща ипотеката и поддръжката, от друга.

Кърк помисли малко, после каза:

— Да доплаща? Искате да кажете, да добавя от джоба си? За пръв път чувам за такова нещо.

— Да, така смятаме — кимна Дейвънпорт. — Това е един от начините за пране на пари. И разследването е част от следствието по убийството на Алией Мейзън.

— Боже господи! — Смоли бе впечатлен. Освен това беше и умен. — Смятате, че го е извършил той ли? Да е удушил Алией?

— Това не мога да ви кажа, следствена тайна е — поклати глава Лукас. — И така, отговорете на въпроса ми. Какво рече той, когато му съобщихте, че ще се набута?

— Каза само: „Продавай“. А аз му рекох: „Слушай, Ричард“ — той не обича да му викат Дик, та предлагам му аз: „Слушай, Ричард, защо не ни дадеш два месеца?“, а той ме прекъсва и вика: „Шиткай ги“.

Сега бе ред на Дейвънпорт да се замисли. След малко попита:

— Ако бяхте чули за това разследване неофициално, какво щяхте да направите?

— Какво щях да направя ли? — смаяно го изгледа мъжът. — Щях да избягам от сделката като от чума. Да не съм луд да се бутам между шамарите. На всичкото отгоре нямам абсолютно никаква сметка да продавам недвижими имоти за два милиона на Инвестиционния тръст и само след месец да дойдат и да ни кажат, че сме им продали купчина боклук с нечисти сметки. Никоя фирма не желае такава репутация.

— Тогава направете онова, което искате — каза Лукас.

— Да го зарежем? Искате да го зарежем?

— Не ме интересува какво ще сторите — отвърна детективът. — Зарежете го, ако това е най-доброто за фирмата. Считайте посещението ми за официално — утре или вдругиден ще ви призовем. Но ако искате да му се обадите и да му кажете, че се отказвате от сделката, ние не бихме имали нищо против.

Кърк се почеса по брадичката, хвърли поглед към телефона, после към Лукас и каза:

— Значи ме карате да тръгна да се заяждам с него.

— Аз само се старая да се придържам към закона, господин Смоли.

— А, да. Замалко да забравя. — Двамата поседяха, размишлявайки върху понятието „закон“, и накрая Смоли каза: — Утре сутринта ще му се обадя.

 

 

Лукас пое по Дейл Стрийт към шосе I-94 и се включи в междущатската магистрала в посока запад. Тъкмо бе стигнал разклонението, където трябваше да се отбие, когато в последния момент свърна наляво, прекоси моста над Мисисипи, влезе в Минеаполис и се насочи към дома на Джаил Корбо. Натисна звънеца и на пет метра зад гърба му прозвуча глас:

— Влизай направо, шефе.

Лукас подскочи.

— Боже, помислих те за храст!

— И се чувствам точно като храст. — После продължи с приглушен глас в уоки-токито: — Дейвънпорт е. — И докато Лукас влизаше, гласът отново се обади: — И кажи на оня смотаняк, че е негов ред.

В ателието имаше още две ченгета, вперили скучаещи физиономии в портативното телевизорче, включено към едно DVD. Когато детективът влезе, едно от тях го включи на пауза — гледаха „Мумията“.

— Кой от вас е смотаняк? — попита със сериозно лице Лукас. — Казаха ми да му предам, че е негов ред долу.

Единият полицай погледна часовника си.

— Глупости. Имам още петнайсет минути. Джаил ли търсиш?

— Да.

— Горе е. Чете.

— Как е тя?

— О, човече, не ме питай, че само като си помисля за нея, и ми става.

— Значи трябва да те пратя на курсове за самоконтрол. Провеждаме ги всяка събота от шест сутринта.

— Смятай, че съм там.

Ченгетата пуснаха отново филма, а Лукас тръгна нагоре. Още преди да изкачи стълбите, подвикна:

— Джаил?

Тя се появи горе и каза:

— Здрасти, Дейвънпорт. Какво става?

— Какво правиш? — попита я той.

— Чета една книга, наречена „Керамични изделия от природна пепел“. Защо, какво имаш предвид?

— Не знам. Мислех да те взема и да те поразходя из града.

Лицето й светна.

— Това е най-доброто предложение, което съм получавала от седмици насам. Още малко — и щях да превъртя.

Лукас съобщи на останалите полицаи, че се канят да излизат. Единият от тях каза:

— Чакайте малко. — После взе работен гащеризон и продължи: — Излизам да сменя колегата си и ще се промъкна през гаража. Изчакайте ме две минути. Искам да видя дали нещо наоколо няма да се размърда, след като тръгнете.

Така че те седнаха и погледаха „Мумията“ още около две минути, след което Дейвънпорт рече:

— Хайде.

Вън на площадката Джаил го хвана под ръка и храстът до нея се обади:

— Ех, защо не мога да ходя!

Тя подскочи като ужилена.

Лукас се засмя:

— И аз така подскочих на идване.

Заслизаха по тротоара и жената го попита:

— Виждаш ли нещо?

— Не. Не се оглеждай.

— Ами ако ни проследи?

— Тогава ние ще проследим него.

— А ако той гледа отдалеч, без да можем да го видим, и пак ни проследи?

Лукас я настани в поршето и поклати глава:

— Това не е възможно.

Той отлепи колата от тротоара, загледан в огледалата за обратно виждане, а Джаил се бе извърнала назад и следеше за фарове.

— Много коли има, но никой не тръгна подир нас.

— Значи сигурно го няма.

— Ами ако…

— Бръкни под седалката, там има черна найлонова торбичка…

Тя намери торбичката, разтвори я, извади малката подвижна синя лампа и я загледа.

— Дай ми я — протегна ръка Дейвънпорт.

Той я пое и я залепи на таблото пред предното стъкло, а кабела пъхна в запалката. След минута се спуснаха по отбивката на I-35 Запад и Лукас настъпи газта.

Поршето бясно се понесе по неособено натоварената магистрала. Детективът щракна копчето на буркана и Джаил се засмя, усещайки нарастването на скоростта.

— Е, сега вече се правиш на велик — каза тя, като минаха сто и шейсетте километра в час.

Колата летеше по магистралата, автомобилите пред тях се пръскаха като пилци. По едно време, когато не останаха коли за задминаване, Лукас изгаси буркана и с думите: „Няма смисъл от реклама“, намали на сто и трийсет.

Минута по-късно двамата префучаха като светкавица покрай полицейска кола, скрита пред голям камион.

— Пфу, мамка му! — изръмжа Дейвънпорт.

— Пътна полиция — съобщи тя.

— Видях ги. Да спирам или да карам?

— Карай!

Той настъпи газта — стрелката на километража отново мина сто и шейсетте и доближи 170 и Джаил каза:

— Включиха бурканите… Наближават сякаш… А, не, почнаха да изостават.

Близо до разклона за Даймънд Лейк Роуд Лукас продължи напред, без да дава вид, че ще отбива, но в последната секунда кривна вдясно и хвана разклонението. Една кола горе завиваше вляво, затова той сви вдясно, мина покрай ъгъла със свирещи гуми, пое по дългата улица пред тях, свърна вляво, отново пришпори по улицата, накрая пак сви вляво, спря и свали стъклото. И двамата чуха сирената от полицейската кола, но тя идваше от север, а след малко прозвуча на запад от тях — обратно на тяхната посока.

— Когато изтърват някого, обикновено свиват в първата дясна пряка — обясни й той. — А ние ще поемем на юг.

Колата залъкатуши из квартала ту наляво, ту надясно, мина покрай гробището „Оук Хил“, пъхна се под някакъв надлез, а Джаил не спираше да дразни Лукас, докато той се промъкваше през разни затънтени улички.

— Стига, престани вече — не издържа той, а тя се засмя и подметна:

— Дадено, господин автомобилен маниак.

Накрая излязоха на I-694. Две отбивки по-нататък Дейвънпорт спря на паркинга пред една книжарница, част от голям търговски център.

— Какво ще правим тук? — попита Джаил.

— Ще се помотаем из книжарницата около час, после ще излезем, ще хапнем някъде, може би ще напазаруваме малко… Не бива да излизам на пътя поне два часа. Наоколо няма толкова много черни поршета.

— Ами ако ни бяха спрели? — попита тя.

— Тогава щях да почна да лъжа като дърт циганин — отвърна Лукас.

— Мислех, че ченгетата се измъкват безнаказано в такива ситуации.

— Не и когато се правят на велики пред някоя дама — поклати глава той. — Дано обичаш книги.

 

 

Тя наистина обичаше книги и се насочи към сектора „Изкуство“. Лукас поогледа „Литература“, поспря на „Поезия“, намери стихосбирка на Филип Ларкин и тъкмо се бе зачел, когато тя се промъкна зад него и дръпна книгата от ръцете му.

— Оръжие и боеприпаси — опита се да познае, после обърна корицата, погледна заглавието и пак вдигна очи към него. — Май отново се правиш на велик, а?

Той вдигна рамене:

— Не. Не си падам много по прозата, но чета поезия.

Тя примижа с едно око и го загледа изпитателно.

— Лъжеш като дърт циганин.

— Не.

— Едно от ченгетата ми каза, че преди време си имал компютърна фирма.

— Да, обаче други се занимаваха с компютрите — отвърна Лукас. — На мен просто ми хрумна добра идея в подходящо време.

— Значи номерът е в това, а? Да ти хрумват добри идеи в подходящо време. — Отново погледна корицата. — Мислиш ли, че ще го харесам?

Той помисли малко, после поклати глава:

— Едва ли. Малко е мъжки за теб.

— Какво тогава?

— Емили Дикинсън? Тя ми е любимка, може би най-добрата американска поетеса.

— Добре, ще пробвам — кимна тя. — Иначе се интересувам от такива неща.

Вдигна пред очите му книга с гърне на корицата, на която пишеше „Японски начин на гледжосване с пепел“.

— Аз също изпитвам дълбок интерес към пепелта — каза Лукас.

 

 

След книжарницата двамата седнаха в едно ресторантче. Докато хапваха, Джаил прелисти стихосбирката на Дикинсън, която си бе купила, и предложи отново да се върнат в книжарницата, за да си купи и някое криминале.

— Като вляза в книжарница, винаги си купувам книги за работа или нещо друго сериозно, но ако ще си седя у дома още не знам колко време, трябва да си взема нещо различно. Телевизията вече не я понасям.

— Ако искаш да си купиш криминале, на връщане ще минем през едно място, където продават само криминалета и нищо друго.

— Добре — кимна тя, облизвайки доматения сос от пръстите си. — Трябва да убием времето по някакъв начин.

Но като се качиха в колата, попита:

— У вас банята как е? С вана и душ или само с душ?

— И с двете.

— Тъй като имаме да убиваме още време, защо не отидем до вас и да вземем една вана? Отдавна не са ми сапунисвали гърба както трябва.

Бяха спрели на едно нанагорнище пред знак стоп. Лукас ту отпускаше, ту отново натискаше съединителя, при което колата се люшкаше напред-назад, и мислеше.

— Може би имам нужда от малко повече романтика — каза той най-накрая. — Освен това…

— … си предан на някоя друга — довърши тя вместо него.

— Не точно. Но… нещо като по малко от всичко.

— От начина, по който ме гледаш, виждам, че не си гей.

— Не в това е проблемът.

Все пак отдавна не го беше правил. Спомни си как съвсем скоро стоеше в нощта, загледан в Млечния път, и се чувстваше… не незначителен, но… самотен. Да, самотен.

— Най-обикновен секс, Лукас — каза тя. — Терапия.

— Може би се обажда католикът у мен. Освен това какво ще правят ония момчета от книжарницата? Какво ще ядат децата им, ако не купуваме книгите им?

— Спомняш ли си какво е? Да седиш във ваната, с жена между краката, хлъзгава и гладка, и със сапун в ръката…

Отново му се присмиваше.

Дейвънпорт отпусна колата назад, после я люшна напред, пак назад, пак напред и каза:

— Добре.

— Правилен избор — каза тя. — Ония в книжарницата да го духат.

Пак се смееше, но по-късно тази нощ му каза:

— За три часа почти бях забравила за Амнон.

22.

Четвъртък. Ден шести от случая „Алией Мейзън“.

Франк Лестър тъкмо се качваше по стълбите на кметството, стиснал в ръка огромна кафява кесия за сандвичи, когато Лукас го настигна почти на бегом, издишвайки кълбета пара в студения утринен въздух.

— Пак ли тия сандвичи? — попита го той.

— Този път са с фъстъчено масло и желе — отвърна Лестър и повдигна кесията. На ръцете си имаше скиорски ръкавици. — Чувам, че снощи си излизал с Джаил Корбо.

— Да, помотахме се из града — уклончиво отвърна Лукас. — Не й се стоеше у тях.

— Все още нищо не се случва! Нито с Корбо, нито с Кинсли. Може би грешим. Може да не е Олсън. Всяка нощ се моли, всеки ден кръстосва по църквите. Момчетата, които го следят, го смятат за ненормалник, обаче хората от църквите го обичали. Снощи започнала да му тече кръв…

— Ооо, я стига, не ми се слушат такива неща — прекъсна го Дейвънпорт.

— Умът ми не побира как го прави. Мислех си дали в колана няма скрито някое бръснарско ножче или нещо от този род, ама момчетата разправят, че изпадал в нещо като транс, после си вдигал ръцете високо над главата и от дланите му потичала кръв, сетне по ризата му избивало червено петно, точно… е, сещаш се. Точно където го е проболо копието.

— Господи!

— Да, Него имах предвид… Какво става с Родригес?

— Снощи натиснах едно копче — довери му Лукас. — И днес може да стане нещо.

— Дай боже! — Погледът му се вдигна някъде над рамото на колегата му и той се извърна. Долу на улицата бе паркиран фургон на телевизията и двигателят му работеше. — Тия да не са ни закачили някой микрофон?

— Дано да не са — каза Дейвънпорт. — В противен случай ще им натикам задниците в затвора като нищо. Ще питаме съдията. Сигурно можем да им издействаме три години.

Двамата погледаха фургона още малко — никакви признаци на живот, само излизащата от ауспуха пара на изгорелите газове — после влязоха.

Десет минути след като Лукас бе влязъл в кабинета си, мина Лейн.

— Трябва ни счетоводител, за да хвърли един поглед на документите от банката — каза той. — Свел съм всичко само до няколко въпроса, но без специалист не мога да намеря отговорите.

— Какви са въпросите?

— Как е могъл Спунър да му даде заема? Това е основният въпрос. Ако бях получил заем за къща при същите условия, досега да съм се пренесъл край някое от езерата. Тези заеми вонят.

Лукас се облегна назад.

— Видя ли сега? Ето защо карам теб да четеш тия книжа.

— Предпочитам да пипна някого натясно. Както и да е, дай ми един счетоводител и отивам да сгащя Спунър.

— Нека питаме Роузмари.

 

 

Роу обаче имаше по-добра идея. Тя познаваше банковия пълномощник отпреди, обади се по телефона и след малко свърза Лейн с един банков експерт. Тъкмо му бе предала слушалката, когато секретарката я повика по интеркома. Роузмари вдигна слушалката, послуша, после каза: „Родригес е“, и натисна друг бутон.

— Роузмари Роу… Да, това е… — Слуша цяла минута, без да каже дума, после поклати шава: — Изобщо не знам за това. Следствието се води от заместник-началник Дейвънпорт и ние още не сме се виждали тази сутрин… Не, нищо не мога да ви кажа. Ако го е направил като част от следствието, предполагам, че е имал основание за това… Благодаря ви, господин Родригес, но повече наистина нищо не мога да ви съобщя. Когато господин Дейвънпорт дойде, ще му кажа да ви се обади… Разбира се, че ще се обади… Да, разбира се…

Последваха уверения, извинения, накрая Роузмари учтиво се сбогува и затвори.

— Беше доста нервиран — осведоми ги тя. — Някаква сделка за недвижими имоти била отменена… Надявам се, че наистина си имал основание?

— Разбира се. Искаме да го паникьосаме. Телефонът му се подслушва… — Той замълча, на лицето му се появи объркано изражение. — И как стана така, че са го видели да се среща с агента по недвижими имоти, а не са го чули да му се обажда по телефона? Няма начин да не го е извикал по телефона.

— Хей, ами че той е наркопласьор — каза Лейн. — Има си нерегистриран телефон.

Лукас скочи на крака и извика:

— Мамка му! Как сме могли да пропуснем? Значи той се е обаждал където си иска, а ние сме слушали само тъпотиите му, предназначени специално за нас.

Роузмари попита:

— А как можеш да намериш нерегистриран телефон, след като…

Лукас насочи пръст към нея.

— Трябва да се свържем с телефонната компания и да вземем номерата на всички, които са му се обаждали вчера следобед… Момент, кой следи линиите?

— Мисля, че някой от „Наркотици“ — отвърна Роузмари.

— Обади им се.

Две минути по-късно Дейвънпорт вече говореше с ченгето от „Наркотици“, което следеше телефоните на Родригес.

— Преди малко не му ли се обадиха от една фирма за недвижими имоти?

— Не. На два пъти му се обажда домоуправителят на един от блоковете му. Някакво електрическо табло се било подпалило миналата нощ. Той се обади и на другите домоуправители, след това на една фирма да го оправят и най-накрая на нашата шефка. Ама ти сигурно знаеш.

— От кой номер беше това?

Колегата му продиктува номера.

— Обаче никаква фирма за недвижими имоти, а?

— Никаква.

Лукас затвори, накара Роузмари да изрови един телефонен указател, а той през това време намери телефона на „Недвижими имоти Кофи“, позвъни и помоли да го свържат със Смоли. След минутка Кърк се обади и Дейвънпорт каза:

— Току-що ни се обади господин Родригес. Малко разтревожен ни се стори. Предполагам, че вие сте му се обаждали?

— Да, преди малко му звъннах. И на мен ми прозвуча доста мрачно.

— Бихте ли ми дали номера му?

— Да, защо не — отвърна Смоли.

— Нямам го тук, а искам да му се обадя — обясни Лукас.

— Секунда само, записал съм го тук някъде… ама къде… А, да, ето го.

Детективът записа номера и рече:

— Благодаря ви. Ако бях на ваше място, щях да стоя по-далечко от господин Родригес. Поне докато малко му мине.

— Смятам да стоя по-далечко от него цял живот — увери го Смоли.

Лукас затвори и Роузмари попита:

— Друг номер ли?

— Да. — Той набра номера на полицая, следящ телефоните на Родригес, и каза: — Родригес май има нерегистриран телефон, който ние не подслушваме. Искам да му позвъниш и да се престориш, че си сбъркал номера. И да видиш дали е той. Да го познаеш по гласа.

— Давай номера — отвърна ченгето.

— Може да има устройство, което да му покаже от кой номер идва обаждането — предупреди го Дейвънпорт.

— Няма да е оттук.

— После веднага ми се обади — довърши Лукас.

— По дяволите, за това трябваше да се сетим по-рано — каза Роузмари, когато той затвори. — Нерегистрираният телефон е почти задължителен при наркопласьорите.

Дейвънпорт се обърна към Лейн:

— Ти се върни в банката. Ако ситуацията е такава, каквато ми каза преди малко, обади ми се. След това ще отидем да сгащим Спунър.

— Хубаво. До обед сигурно ще ти звънна — каза Лейн.

— Ще се обаждаш ли на Родригес? — попита Роузмари.

— Ще извикам Слоун да говори с него — отвърна Лукас. — Искам да видя как ще се държи.

Телефонът на Роу изчурулика. Тя го вдигна, заслуша се, натисна едно копче и каза:

— Роузмари е. — После вдигна глава към Лукас. — Родригес е бил. Той е отговорил на оня номер.

— Отлично — рече Дейвънпорт. — Сега вече работата май потръгна. Обаче трябва да го накараме да говори.

Той се обади по мобилния си телефон на Слоун и му каза, че ще го чака в болницата.

— Ще идем да поговорим с Родригес.

 

 

Марси се бе облегнала на възглавниците, все още изглеждаше бяла като платно и като че ли с пет години по-стара — около очите й се бяха образували ситни бръчици. Но погледът й беше бистър и Блек, седнал на стола до леглото й, съобщи:

— Ще я местят в обикновена стая.

— Ето на това се казва напредък — каза Лукас, наведе се и я целуна по челото. — Ако знаеш колко се радвам, че те виждам добре. Тези мои предчувствия ме смазаха.

Тя го изгледа изпитателно, после попита:

— Какво си направил?

— Какво? — погледна я той с недоумение.

— Избръснал си се така гладко и имаш такъв невинен вид… А това става само когато си много доволен от себе си. Какво си правил?

Лукас се ухили.

— Още не съм пипнал оня, дето те рани, но мисля, че съм хванал онзи, който уби Алией. Двамата със Слоун отиваме да го притиснем до стената.

— Така ли? — попита тя със съмнение. — И кой е той?

Докато й разказваше историята с Родригес, забеляза как вниманието й на моменти се разсейваше. „Още не се е оправила напълно — каза си той. — Още малко.“ Когато приключи с обясненията, попита:

— Какво мислят лекарите? Кога ще се възстановиш? Примерно до сряда готова ли ще си?

— Сигурно не — поклати глава тя. — Казват, че ако всичко върви добре, ще трябва малко рехабилитация… Вероятно.

— Вероятно? Господи… Лошо те е нацелил оня.

— Може да се наложи пак да я отварят — намеси се Блек. — Вътре има още две-три костици, които трябва да излязат по естествен път. Но ще мине известно време.

— Боли ли те? — попита я Лукас.

Тя кимна:

— Да. Тази сутрин започна. И май няма намерение скоро да спира.

— Лекарствата ще ти помогнат — успокои я той.

Дойде Слоун и също се включи в разговора, поприказваха още малко, после двамата с Дейвънпорт излязоха. Вън на тротоара, по пътя към колата, Лукас сподели:

— Преди ме беше страх за нея, а сега ме е яд. Да я боли толкова, а ние да гледаме и да не можем да й помогнем.

— Хвани оня, който я рани — предложи Слоун.

— Онзи, дето го е направил, се мисли за месия — каза Лукас.

— Има разлика между мисли се и е — възрази Слоун. — За мен той е просто гаден ненормалник, поел уверено към някоя килия в „Стилуотър“.

 

 

По пътя за Сейнт Пол Лукас каза:

— Да спрем и да видим дали Спунър е в офиса си. Да се опитаме да го хванем натясно.

— Искаш ли да бъда добрият? — попита Слоун.

— Тоя номер сега не ни трябва. Достатъчно е само да го посплашим.

Спунър обаче го нямаше. Рийд, президентът на банката, ги посрещна и обясни:

— Помолих го да си вземе отпуск. Платен. Според мен няма вина, но не искам въпроси. Моля се на Господ двамата с Алиша да ме разберат.

— Коя е Алиша?

— Жена му — отвърна Рийд.

— Трябва да говорим с него… Дали ще си е у дома?

— Преди около час беше.

— Имате ли адреса му? — попита Лукас.

Рийд направи физиономия, хвърли поглед към секретарката и неохотно й нареди:

— Дай им адреса на Били. — После добави с лека нотка предизвикателство: — И му се обади да го предупредиш, че тези двама господа отиват да говорят с него.

 

 

Спунър живееше на една пресечка от Хайланд Парк в богаташки квартал, на десет минути път от банката. Къщата бе двуетажна, от бели плоскости, разположена доста навътре от улицата, с дъбове в предния двор. Слоун отби колата в алеята и двамата слязоха. В същото време Спунър се появи на панорамния прозорец на горния етаж и за секунда Лукас изпита странното чувство, че той е друг човек, но кой точно, не знаеше. Спунър ги видя и тръгна към вратата. На мястото му на прозореца застана изрусена жена с розова блуза и златен часовник.

Бил ги посрещна отпред на стълбите, навличайки връхна дреха и придърпвайки вратата зад себе си.

— Посъветвах се с адвоката си и той ми каза да не говоря с вас в негово отсъствие — започна той.

— Е… какво да се прави — вдигна рамене Дейвънпорт. После се обърна към колегата си: — Само дето се разкарвахме.

Слоун попита Спунър:

— А какво мисли адвокатът ви по въпроса дали може ние да говорим с вас, а вие да не ни отговаряте? Така става ли?

— Просто не трябва да разговарям с вас.

— Тогава кажете на адвоката си, че сме тук и искаме да уредим среща — продължи Слоун. — Документацията по кредита, която изискахме по канален ред, в момента се преглежда от банков експерт и счетоводител, така че трябва да поговорим за това.

— Кажете на адвоката си също така — намеси се и Лукас, — че в момента разследваме Родригес за трафик на наркотици и предумишлено убийство и колкото повече го проучваме, толкова повече неща излизат. Че случаят с Родригес е далеч по-сериозен, отколкото някакви скалъпени злоупотреби със заеми, и че като нищо може да ви се падне и част от присъдата му, ако не ни окажете някакво съдействие.

Спунър бе пъхнал ръцете си в джобовете на сакото и сега ги разпери като криле.

— Ей, ей, момчета… Чакайте малко. Никой не иска такива неща. Ама вие идвате така, сякаш ще ме водите в затвора, и на мен какво друго ми оставаше, освен да позвъня на адвоката си, а? Така че защо не му се обадите и да уредите нещата? Аз ще дойда. Ще ви кажа всичко, което знам за Ричард. Просто искам защита и от закона, това е всичко.

— Кога? — попита Дейвънпорт. — Кога ще дойдете?

— Когато кажете. Хей… Кога желаете? Днес следобед? Кога? Обаче искам и адвокатът ми да е там.

Русокосата жена продължаваше да стои на прозореца, скръстила ръце, без да отделя поглед от тях.

— Това съпругата ви ли е? — запита Лукас.

Спунър изви поглед натам, после кимна:

— Да, и тя се изплаши, горката. Господи, работата ми…

Дейвънпорт мислеше усилено: Лейн сигурно вече бе при експерта и на тях щеше да им бъде необходимо мнението му, преди да говорят със Спунър.

— Добре тогава, елате утре. Сутринта. Обадете се на адвоката, уредете среща със секретарката на шефа. За мен няма значение по кое време.

— Добре. — Бил се размърда неловко, отвори мрежата, сякаш се канеше да влезе вътре, после, тъкмо когато детективите се обръщаха да си тръгват, каза: — Знаете ли, не ви излъгах оня ден. Все още смятам, че Ричард няма нищо общо с това.

— Лъжете се.

— Вие сигурно го наблюдавате. И знаете, че го е направил?

— Наблюдаваме го отвсякъде — натърти Лукас — и няма никакво съмнение. Въпросът е вие колко знаете. Ако то е достатъчно…

— Ще ви кажа всичко, но то не е много. Искам да кажа, заемите му… малко рисковани бяха наистина, но досието му… И изведнъж викате: „наркопласьор“… Аз… — Устата му се отвори и затвори два-три пъти, сякаш не можа да намери точните думи. — Искам да кажа, не вярвам. Той просто е добър човек.

— Споменете ми само едно добро нещо, което е направил — рече Дейвънпорт.

— Ами… — Спунър се позамисли, после промърмори: — Е, не мога да се сетя за нещо конкретно, но е идвал у дома, държи се добре с жена ми, с другите хора… Искам да кажа, че просто е приятен човек и с него можеш да побъбриш, да пийнеш по чашка.

— Е — отвърна Лукас, — струва си човек да помисли за това.

 

 

В колата Слоун процеди:

— Добър човек.

— Той пласира дрога. Хората, които продават дрога, го познават. От цял топ снимки го сочат без грешка… А ако погледнеш и тия заеми… направо си е мошеник.

— Макар и добър човек — иронизира Слоун.

— Помниш ли Дан Маркс? — попита го Лукас.

— Е, на това викам аз добър човек — кимна колегата му.

— Всички бяха на това мнение, докато не започнаха неприятностите и разровиха боклука му.

— Не знаех, че с нокти могат да се правят такива неща — каза Слоун.

Двамата си мислеха за това, а Слоун караше към Сейнт Пол.

 

 

Родригес беше в кабинета си. Един полицай, облечен в спортно сако, го наглеждаше от отсрещната сграда. Двамата го намериха да пристъпва от крак на крак и да хапва пуканки от огромен пакет.

— Здрасти, момчета — каза той, като ги видя. После сведе поглед към огромния пакет пуканки и добави: — Подарък от момчетата от Сейнт Пол. Участъкът им е ей там.

— Какво прави нашето момче? — попита Лукас.

— Работи на компютъра. По едно време излезе за малко и го изгубих, но скоро се върна.

— С колата ли?

— Не, изчезна някъде из сградата. Виждате ли накъде излиза коридорът от неговия кабинет? Е, когато го видях да си навлича шлифера, изхвърчах долу, но той вече бе излязъл по коридора и го изгубих от поглед. Затова отидох до паркинга и го зачаках там, но той не дойде. Когато отново проверих, беше се върнал и пак работеше.

— Значи е ходил при някого в сградата.

— Да, но може да е ходил където си иска. Нямаше го около двайсет минути.

— Ама се е облякъл, викаш?

— Да.

Помислиха малко, но нищо не успяха да измислят, освен че явно не е ходил до тоалетната.

— Може би няма да е зле да пратим още едно-две момчета — предложи Дейвънпорт.

— Ако работата е сериозна — съгласи се ченгето. — Ето, колата ми е спряна долу на улицата, но ако той излезе и поеме в противоположната посока, аз ще трябва да правя обратен завой, за да го последвам, а това ще е, все едно да му викна: „Ей ме на̀“.

Лукас впери поглед в Слоун и каза:

— Още хора.

— И по-бързичко — добави ченгето, — че ме заболяха краката.

 

 

Родригес не беше точно такъв, какъвто Дейвънпорт бе очаквал. Не беше латиноамериканец, не приличаше на латиноамериканец и не говореше като латиноамериканец. Не му приличаше и на наркопласьор. Повечето пласьори на наркотици се държаха или като нахакани мъжкари, или като шефове със свойски обноски.

Родригес изглеждаше и звучеше като най-обикновен средностатистически бизнесмен, издрапал с пот на челото от работническата класа. Беше едър мъж с дебел врат, широка талия и закръглени рамене. Може би пийваше повечко, най-вероятно бира, а ако не бира, то тогава нещо по-твърдо — водка с мартини примерно. Лукас бе срещал този тип хора в лицето на продавачи на коли, бармани, профсъюзни дейци, както и на адвокати, произлезли също от работническата класа.

Родригес беше бесен:

— Вие какво се заяждате с мен бе? От къде на къде ще ми съсипвате репутацията и ще ми разваляте сделките? Знаете ли какво, ей сега ще повикам адвоката си — той грабна телефона — и двамата с него ще включим тоя малък тормоз в делото, което ще заведем срещу вас. Не ми трябват никакви тъпи апартаменти, защото ще забогатея от това, че ще дам Община Минеаполис под съд за един милиард долара, а на вас съвсем не ви е за първи път да тормозите…

— Ти се занимаваш с продажба на наркотици, Ричард — прекъсна го Дейвънпорт. — Можем да го докажем. Можем да докажем също, че Санди Лансинг е работела за теб. Имаме хора, които ще застанат пред съда и ще го потвърдят. Можем да докажем, че си взел заеми, които погасяваш с наркопари, и тогава данъчните ще ти разгонят фамилията. Това всичко е доказуемо. Въпросът сега е дали можем да ти прикачим и убийството на Алией. Знаем, че ти си го направил, само дето още не можем да го докажем.

— Пълни глупости! Тая кучка дори не съм я доближавал. — До този момент той яростно бе набирал някакъв номер на телефона си и бе чакал да му се обадят. Явно някой вдигна оттатък, защото Ричи се отказа от това, което се канеше да каже, и кресна в слушалката: — Дай ми Сам! Ченгетата са тук и ме тормозят. Дейвънпорт и още един. — Той послуша малко, после посегна да тикне слушалката в ръцете на детектива: — Говори с него.

Лукас обаче се дръпна.

— Не — поклати глава. — Ние си тръгваме. Искахме просто да проверим как си. Ще те пипнем, Ричард.

— Да го духате! — викна Родригес и отново вдигна слушалката до ухото си: — Не иска да говори. Тръгват си… Да, да.

Когато Лукас и Слоун излязоха в коридора, чуха тръшването на слушалката и само след секунда Родригес ги настигна.

— Чакайте, задници такива, да ви кажа нещо — викаше той. — Чакайте да ви кажа нещо. Само между мен и вас. Майка ми беше проклета курва в Детройт. Дори не знам кой е баща ми. Името ми даже е някаква шега. Старецът ми сигурно е бил я поляк, я латвиец, я от някоя друга скапана страна от Източна Европа. — Лицето му бе станало тъмночервено от ярост. — Със зъби и нокти се измъкнах от Детройт и си скапах задника от работа, за да стигна дотук. И изведнъж цъфват две шибани ченгета и викат, че съм убил някого… Сега ще ви кажа нещо! Не съм убивал никого! Ясно ли ви е? Не съм убивал никого! На никого дори шамар не съм удрял. Исках само да се измъкна от шибания Детройт и да стана някой, и ето че станах, а вие, задници такива…

— Стига с тия задници! — прекъсна го рязко Дейвънпорт.

— Ти си задник — убедено отвърна Родригес. — И двамата сте задници. Така че защо не вземеш да ме понапляскаш, а? — Наведе се към Лукас. — Хайде, светни ми един, няма да ти отвърна. Тъкмо да прибавим още една точка към обвинението към вас, копелета проклети! Вие ми съсипахте бизнеса…

Изведнъж лицето му се сгърчи и той с болка повтори:

— Бизнеса ми. Вие ми съсипвате бизнеса.

После се обърна и влезе в офиса си.

— Брей — със страхопочитание се обади Слоун. — Тоя беше… Това в очите му бяха истински сълзи.

— Аха. — Дейвънпорт се почеса по главата, после сви рамене: — Хайде.

— Сигурен ли си, че се занимава с продажба на наркотици? — попита го колегата му.

— Освен ако няма брат близнак.

 

 

Срещата с Родригес остави у тях тягостно чувство и по-голямата част от пътя до Минеаполис премина в мълчание.

— Да те оставя ли в болницата? — попита Слоун.

— Не… Ще… Не знам какво да правя.

— Ами ако грешим с тоя Родригес?

— Точно това си мисля — отвърна Лукас. — Но не грешим. Знаеш ли всъщност какво става? Стигнали сме до мястото, където изведнъж разбираме, че наркопласьорите също са хора и че като такива не са чак толкова лоши. Обичат жените, семействата си.

— Но не всички — възрази Слоун. — Повечето от тях са боклуци.

— Не всички, само някои. Просто са хора. Знаеш ли какво се сетих? Помниш ли, като говореше с бащата на Санди Лансинг, как той изведнъж започна да дрънка за „негри“ и други подобни?

— Е, и?

— Той е обратната страна на Родригес. Виждаш най-обикновен възрастен и кротък човечец, който спокойно може да мине за твой или мой баща, обаче като си отвори устата, се питаш откъде му идват наум такива тъпотии. Родригес пък е наркопласьор, обаче разказът му как се мъчел да се измъкне от калта на Детройт може да покърти всекиго… Ооо, вече не знам. — Той се замисли малко, после продължи: — Това, което знам обаче, е, че Родригес е наркопласьор, Санди Лансинг е била негов човек, той е бил на партито, където е убита тя, но отрича всичко и е единствената нишка, която имаме.

Обади се Дел. Слоун подаде на колегата си телефона и раздразнено попита:

— Защо не включиш собствения си телефон?

— Какво става? — попита Лукас.

— При Бу Макдоналд съм и имам адски лоши новини — отвърна Дел.

Макдоналд беше парализираният компютърен и радиоспециалист.

— Е?

— Сещаш ли се за онова хлапе, дето публикува онзи интернет-вестник „Плюнка“? Пуснал е нова статия и в нея се говори за Родригес.

— Какво?

— Да бе! Гаден пикльо. Сега ще го побъркам, ще побъркам и родителите му, ама каква полза? Името на Родригес вече е на светло.

 

 

Роу беше бясна.

— Искам да ми кажеш истината, Лукас! Това ли е малкият натиск, за който говореше?

— Не. Никой не е научил името му от мен или моите хора.

— Нито пък от мен или от някого, когото познавам — каза Лестър. — В целия отдел хората, които знаят имената, са петдесет-шейсет.

— През последния половин час ми се обадиха поне десет души и знаете ли какво им отговарям? — повиши глас Роузмари. — Не мога да кажа: „Не, не е Родригес“, защото е той. Затова отвърнах, че не мога да говоря по случай, по който се работи. А знаете ли какво означава това? Означава да. И всеки го знае.

— Хлапето от „Плюнка“ го е чуло отнякъде — каза Дейвънпорт. — Знаем, че от това проклето място изтича информация.

— Ако пипна тоя, дето се е раздрънкал, ще му изстине мястото, ще изхвърчи навън и ще посветя целия остатък от мандата си на грижата да му прецакам и пенсията — беснееше Роу. — Искам това да се разчуе! Че търся човека и че работата и пенсията му висят на косъм!

— Това е малко пресилено — забеляза Лестър. — Струва ми се, че няма да ти повярват.

— Да, но хубавичко ще се замислят — кресна тя. — Ей богу, ще накарам Вътрешен отдел да се намеси. Да понатиснат някого и да видим какво ще излезе. Такива работи няма да търпя. Няма да търпя, вярвайте ми!

Лукас се обади:

— Искам да ви кажа още нещо. Тази сутрин ви помолих да изпратите още хора за Родригес. Предлагам да затегнем още по-здраво примката около него. Искам да кажа, забравяте за Джаил Корбо, забравяте за Катерин Кинсли. Той става приоритет номер едно.

 

 

Дейвънпорт се върна в кабинета си и намери две бележки. На едната пишеше „Обади се на Джаил“, а на другата: „Обади се на Катрин“.

Позвъни на Джаил и тя каза:

— Дузината рози, които си ми изпратил у дома, още не са пристигнали.

— Съжалявам, мислех… ъъъ… такова, мислех, че ти трябва да ги изпратиш на мен. И ги чакам.

— Брей, какъв е остроумен! — засмя се тя. — Такива мъже ми трябват… може би. И така… какво става? Може ли да излизам вече?

— Още не. — Той набързо й разказа за изтичането на информация от отдела. — Ще го видиш по новините.

— Какво ще правиш довечера? — попита тя. — Не ти правя предложение. Искам просто да възвися радостта си в кръвта на агнеца.

— Какво, какво? — попита с недоумение той.

— Оня, който се е опитал да ме убие, довечера ще изнася проповед в някаква църква — поясни Джаил. — Ще ми се да го видя. Едно от твоите момчета тук го е видяло и казва, че бил голяма работа.

— Амии, не знам — поколеба се Лукас. — Идеята май не е много добра.

— Ооо, я не бъди толкова задръстен — каза тя. — Освен това можеш да си вземеш пистолета. Мятаме се на колата и отиваме, какво толкова.

— Ще ти се обадя. Тук се отваря доста работа. Ако успея да се измъкна… може би.

 

 

Той се обади на Катрин, но я нямаше вкъщи и разговорът бе прехвърлен на мобилния й телефон. Обаждането му я завари в колата и тя помоли:

— Изчакай малко да спра.

Гласът й звучеше леко притеснено, сякаш току-що бе плакала, затова Лукас попита:

— Какво става?

Но тя вече бе оставила телефона. Той изчака и след малко гласът й отново се чу:

— Казах му, че според мен имаме проблем и мисля да се махна, че може би трябва да остана малко сама. И знаеш ли какво ми отговори той?

— Какво?

— Каза: „Е, прави това, което сметнеш за необходимо. И ми се обади“. Все едно му съобщавам, че може да не успея да се прибера за обяд.

— Катрин, наистина не мога да ти дам съвет, просто не знам…

— Той просто се отдръпна от мен — прекъсна го тя. — Сега се питам дали си няма някоя или кой знае. Сякаш чакаше да кажа нещо.

— Ако той все още има някакви чувства към теб, ако изобщо те познава, нямало е начин да не се сети, че нещо става — рече Лукас. — Все едно да чакаш мечът да падне. И след като падне, няма какво особено да се коментира. Знаеш предварително всичко, което другият може да каже.

— Лукас, какво значи всичко това? Та ние сме женени повече от двайсет години!

— Когато си говорехме последния път… когато се чувстваше излъгана… искам да кажа, погледни го твоя човек. Ако ти се кара, значи иска да е доминиращият и не ти дава да живееш така, както искаш. Ако не ти се кара, а те подкрепя напълно във всичко и ти казва да правиш каквото намериш за добре, то тогава ще го сметнеш за снизходителност и ще се чувстваш така, сякаш животът ти е хоби, защото той има пари, можеш да ходиш на театър в Лондон и тям подобни. Така че… ако ще говорим за това кой е излъган… Защото каквото и да направи той, все няма да е правилно.

— Ама ти сякаш си на негова страна. — Прозвуча така, все едно не можеше да повярва на ушите си.

— Съвсем не. Виж какво, половината ми приятели са разведени, а другата половина — изработени. Аз самият съм изработен. Преживял съм го… Господи! На твоя страна съм, Катрин, защото сме стари приятели с теб. Ако бях приятел на мъжа ти, щях да съм на негова страна, защото тук няма прави и криви. И в този случай ти трябва да подкрепиш приятеля си и толкова.

— Е, говорих с една от приятелките ми… всъщност обядвах с трима от тях — най-добрата ми приятелка и едно семейство, с които винаги съм била в приятелски отношения — и по държането на едната от тях познах, че е на страната на Джак.

— Стават такива неща — каза Лукас. — Също както и някои от най-добрите приятели на Джак може да са на твоя страна. Това ще те изненада, ще видиш… Нали каза, че е член на някакъв голф клуб?

— Да.

— Това, което ще те изненада, е, че някои негови приятели ще започнат да се навъртат край теб…

— Жената, която се е отървала от мъжа си…

— Нямам предвид да легнат с теб… всъщност някой може и да се опита… но вероятно има такива, които те наблюдават отдавна и те харесват.

— Лукас…

— Хей, просто искам да ти кажа, че подобни неща се случват. Ако се махнеш…

— Май вече нямам друг избор — отрони тя.

— Виж какво, това, което сподели с мен… мислила ли си да го кажеш и на Джак? Да се поскарате малко? Да му покрещиш? Обичаш ли го още?

След дълго мълчание тя промълви:

— Не мисля.

— Уффф.

— Всъщност неговата реакция ме ядоса — продължи Катрин. — Здравата. Но се чувствам така… не знам. Сякаш съм малко развълнувана в порочния смисъл на думата. Сякаш току-що са ме пуснали от затвора.

— Уфф.

— Само това повтаряш. Какво искаш да кажеш?

— Боли те повече, отколкото си мислиш, и скоро ще го усетиш — рече той. — Така е и с Джак.

— Е, не знам. Може би. Но се махам.

Повече не се сети какво да й каже. Какво да измисли да каже на човек, който седи край пътя, който е към края на брака си и който на това отгоре не бе виждал от двайсет и пет години.

— Така че можеш да ме поздравиш — изхлипа тя и този път наистина плачеше.

— Уфф.

 

 

На вратата се почука и влезе Роузмари.

— Медиите са обградили Родригес отвсякъде. Неговият адвокат току-що се е обадил… Какво става с теб?

— Току-що говорих с една стара приятелка. Бракът й отива на кино.

— Ти имаш ли нещо общо с това?

— Не. Не пряко. Искам да кажа, не съм й се бъркал. Може би трябваше да й кажа нещо, което… да промени нещата… Не знам. Тя просто е стара приятелка.

— Хм. — Роузмари го изгледа скептично. — Не можеш да се грижиш за всички на този свят. Пък и никой не го иска от теб.

— Тя просто има нужда от малко помощ — поклати глава Лукас.

— Не мога да ти дам съвет — заключи Роу. — Слушай сега. Родригес, разбира се, ще ни съди. И Том Олсън се обажда на два пъти да пита за Родригес, обаче аз се правя, че ме няма. Трябва да измислим нещо.

— Кога ще идва? Имаш редовна среща ли?

— Да — кимна тя. — След половин час. И искам и ти да присъстваш.

— Дадено. Но не знам какво да кажа.

— Ако се опита да ме удуши, можеш да го треснеш по главата.

Още обсъждаха въпроса, когато ченгето, което подслушваше телефоните на Родригес, се обади:

— От нерегистрирания му телефон има три бързи обаждания.

— Докъде?

— Първото е до Маями, до някакъв невключен в указателя номер. По-точно, имаме номера, но когато се опитахме да се свържем, от телефонния клон се обадиха и казаха, че трябва да се легитимираме и чак тогава ще получим име.

— Пак е някой нерегистриран телефон, бас държа.

— И аз така мисля. Както и да е, нашето момче каза да не му пращат Джери, защото имал проблем. Според нас това е доставка. По дяволите, сигурен съм, че е доставка! Чувал съм такива неща поне двеста пъти, и то със същите думи. Нищо особено не се казва, сякаш всичко е законно. Например: „Оная доставка, дето говорихме. За Джери. Би ли я задържал за малко, че имам някои проблеми тук?“.

— Хубаво, дай ми тоя телефон в Маями — каза Лукас и надраска номера в бележника си. — Имам един човек във ФБР, който може би ще успее да помогне.

— Чудесно! След това се обади още веднъж, този път до една агенция за недвижими имоти. Помоли човека, който му отговори оттам, да види къде може да продаде апартаментите и му предложи да провери дали някой си Итни не иска да ги купи. Тоя Итни не знам кой е.

— Това е Инвестиционен тръст по недвижими имоти — обясни му Лукас. — Могат да му помогнат да ги продаде бързо.

— Е, човекът, с когото говори… беше повече от готов да се заеме. Искаш ли името му?

— Да. — Той записа името.

— Третия разговор проведе с един друг наркопласьор. Каза му следното: „Трябва за известно време да закрия бизнеса си. Предай на всички, че съжалявам“. Другият го попита: „Какъв е проблемът?“. Родригес му отговори: „Просто проблем. Ченгетата мислят, че имам нещо общо с убийството на Алией, и са по петите ми“. А оня вика: „Откъде се обаждаш?“. Родригес отвръща: „От добър телефон“. А другият: „Ако бях на твое място, щях да го хвърля в реката. Щом мислят, че имаш нещо общо с това, ще ти сложат подслушвател и на оная работа“. Родригес: „Добре, предай на всички. Ще ти се обадя, когато нещата се оправят“. И това беше всичко.

— Трябва ни този телефон, времето, когато се е обадил, и писмен запис на разговора — каза Лукас. Надраска номера, затвори, вдигна поглед към Роузмари и добави: — Ледът се пука.

 

 

Когато Роузмари си отиде, той се обади първо на Молард, даде му номера от Маями, а после на Дел, за да му даде местния номер. Дел му звънна след петнайсет минути и докладва:

— Този номер е на един друг нерегистриран абонат, обаче от „Наркотици“ го знаят. Преди около два месеца го открили по някакъв техен си начин и имат и име — някой си Хърб Скот. Това е всичко, което имат в компютъра — номер и име. Да ги накарам ли да се разровят по-надълбоко?

— Разбира се. Включи го в списъка. Ако до утре вечер не се случи нещо, всички ще ги приберем и ще видим какво можем да изстискаме от тях.

Молард се обади само няколко минути след Дел:

— Този номер е записан на името на човек с адрес „Гейбълс бай дъ Сий“. Засукано име. Сигурно е богаташки квартал. Накарах там един мой човек да се свърже с местните.

— Благодаря.

Ледът се пукаше.

За момент той се запита дали да не посети новата агенция за недвижими имоти, с която е разговарял Родригес, но после се отказа: щяха да се сетят, че телефонът се подслушва, а той можеше да се окаже полезен и по-нататък.

 

 

Обади му се Слоун:

— Слез долу в „Убийства“. Искам да ти покажа нещо.

Лукас бързо слезе и завари пет-шест ченгета да се кискат около малкия телевизор.

— Какво става?

— Това е апартаментът на Родригес — обясни Слоун.

— Мезонет — вметна някой.

Трептящата картина показваше прозорец, ограден от червеникава мазилка. После изведнъж, в забавен кадър, на прозореца се появи Родригес и дръпна пердето. Когато се скри, сцената се повтори — прозорецът, Родригес, пердето.

— Гузен, гузен, гузен — обади се един от полицаите.

Друг добави с иронична нотка в гласа:

— Ако не е гузен, защо ще дърпа пердето?

Включи се и трети:

— Ако бях на негово място, вместо да дърпам пердето, щях да насоча пушка през прозореца.

— Щяха да се побъркат от кеф.

— Да, докато на някоя от ония руси репортерки не цъфне дупчица на челцето.

 

 

Появи се Олсън, помъкнал след себе си Бентънови, Пакардови и Лестър Мор, редактора на вестника.

— Кой е тоя Родригес? — заповеднически поиска да узнае Том. — Всички казват, че той го е направил.

— Той е само заподозрян — отвърна Роузмари. — Дейвънпорт…

— Смятаме, че е наркопласьор — започна Лукас. — Всъщност сме сигурни, че е такъв. И имаме поне два източника, според които Санди Лансинг е работела за него. Тоест тя е продавала дрогата, която Родригес й е доставял.

— Значи е бил пласьор на едро, така ли?

— Дори нещо повече. Може би е собственик на местния наркокартел и Лансинг е била негова служителка.

— Смайващо — бе коментарът на Олсън. — Наркокартели, служители. А дали й е плащал социални осигуровки?

Мор го прекъсна:

— Можете ли да го арестувате?

— Още не — поклати глава Лукас. — Може би само за дрогата. Не можем да го свържем пряко с убийството, обаче знаем, че е бил на партито, че е познавал Лансинг, а отрича да я е познавал, можем сигурно да докажем, че двамата са продавали наркотици заедно. Можем да представим нещата като караница, взела фатален обрат. Той е убил Лансинг, вероятно без да иска, като е блъснал главата й в касата на вратата. Алией е излязла от спалнята точно в този момент и той я убива, за да премахне свидетел.

Олсън бавно се изправи, погледът му се плъзна към Бентънови, след това към Мор, накрая запелтечи:

— Искате да кажете… че тя е била убита като случаен свидетел? Че се е появила в неподходящо време?

— Това е една от възможностите — отвърна Дейвънпорт.

— Не вярвам — заяви Том. — Това не е обикновено убийство. Толкова народ избиха. Не може да бъде случайно. Просто не може да бъде!

— Не знаем със сигурност дали е така, или не — намеси се и Роузмари. — Лукас просто ви описа една от теориите.

— Боже всемогъщи! — изпъшка Олсън.

Вдигна ръце, притисна ги до слепоочията си, както бе направил в деня на убийството на родителите си, и задърпа косата си по същия начин, както тогава, когато припадна пред очите на Лукас.

Дейвънпорт се изправи, приближи се до него и го хвана за ръката.

— Спокойно, спокойно.

— Не мога… не мога…

— Седнете.

Мъжът залитна и Лукас го настани внимателно на стола му. Том се огледа из стаята — всички очи бяха приковани в него — и отново изпъшка:

— Това не може да бъде! Не може.

 

 

Когато всички си отидоха, Франк Лестър подхвърли:

— И това ако не го подпали, не виждам какво друго би могло.

Лейн се върна.

— Цял ден си изгубих, но банковият експерт е на наша страна. Тя каза, че заемите смърдят.

— Това технически термин ли е: „смърдят“?

— Точно така — отвърна Лейн. — Но има проблем. И аз го създадох. Направих фундаментална следствена грешка. Зададох един въпрос в повече… не, два въпроса в повече.

— Нали ти казвах? — поклати глава Лукас.

— Да. Та хващам аз този банков експерт — между другото има хубави крака, макар че в лицето не е нещо особено — и й викам: „Какво бихте направили, ако го хванете да прави това? По време на ревизия“. А тя отговаря: „Ще му кажем, че заемът не е обоснован достатъчно, и в зависимост от статута на другите заеми ще го накараме да предприеме мерки“. А аз се чудя: „И това е всичко?“. Тя отвръща: „А ти какво си мислиш? Че ще го застреляме?“. И тогава направих втората грешка. Зададох още един въпрос.

— Че дотук станаха два.

— Неее, това беше въпрос първи и първи а. И сега съм вече на втори въпрос. Питам я: „Колко търговски заеми има в Минесота? Би трябвало да са стотици хиляди, а?“, А тя вика: „Е, най-малко десетки хиляди“. И аз пак питам — това е вече въпрос втори а: „Колко от тях не са редовни?“. Очаквах да каже нещо като един-два в годината, а тя знаеш ли какво отговори?

— Страх ме е да чуя — промърмори Лукас.

— Много трябва да те е страх — закима Лейн енергично. — Вика: „Може би са няколко хиляди“.

— Мамка му! — изруга Дейвънпорт.

— Да. Спунър май почна да се изплъзва от хватката ни. От друга страна… това ми хрумна, докато идвах насам…

— Какво?

— Спунър не знае тази статистика.

— Ти си голям гадняр — каза Лукас. — Това е качество, на което се възхищавам у един полицай.

 

 

Вече се стъмваше по-рано и когато уличното осветление светна, дойде Дел със сладолед в ръка.

— Отивам да видя Марси. Искаш ли да дойдеш?

— Да, изчакай да се облека.

По пътя за болницата Лукас разправи на Дел за Катрин. Той го слушаше, без да го прекъсва, ближеше сладоледа си в студената вечер и като го изяде, каза:

— Сигурно иска да си легнете. Да докаже на себе си, че е още желана и че още е добра, както едно време.

— А аз какво да правя?

— Е, не вярвам само в лягането да е отговорът. — Погледна Лукас. — Или е, а?

— Не. Искам да кажа… тя е наистина готина, но е и наистина прецакана.

— Тогава седни, поприказвайте си хубаво за това как е била прецакана… може би ще трябва да подбереш друга дума — и че не бива да прави нищо, докато отново не се оправи.

— Доколкото я познавам, няма много да си падне по такова нещо — поклати глава Лукас.

— Откъде, по дяволите, ги намираш такива жени? Все са някак объркани, с проблеми.

— Де да знам! Талант, братче.

— Трябва ти една мацка, която идва и ти казва: „Искаш ли да ми видиш рибката?“. Ти питаш: „Голяма ли е?“. А тя ти отговаря: „Каквато я искаш, такава ще бъде“.

— Често съм се питал защо нямаш никакво въображение — рече Лукас. — Мисля, че вече знам отговора.

— Да, и ако бях на твое място, щях да си ида вкъщи и дълго да мисля за Катрин. Особено ако още сте приятели. — Те повървяха малко в мълчание, после Дел продължи: — Обаче този проблем има и добра страна.

— Така ли?

— Да. Той е твой проблем, не мой.

 

 

Марси седеше, подпряна на възглавниците. Беше будна, но погледът й изглеждаше отнесен и замъглен.

— Докторите се страхуват да не е развила пневмония — каза Блек. — Смятат, че не би трябвало да има проблем… но ще се наложи лечение.

Лукас клекна до нея и я погледна отблизо в лицето.

— Как се чувстваш?

— Топло ми е.

— А още боли ли?

— Не е спирало.

— По дяволите! — Той се изправи. — Трябва да има по-добри медикаменти.

— Да, но те ме удрят в главата — отвърна Марси. — Предпочитам малко да ме боли… Как върви разследването? Разбрах, че се е разчуло за Родригес.

Поговориха си за Родригес и тя остана будна, но Лукас се притесни за състоянието й. Като че ли бе грипава. По едно време той каза на останалите, че отива да си вземе ко̀ла, и излезе навън. Още щом затвори вратата, се отправи към регистратурата и попита:

— Доктор Уедър Каркинен тук…

Сестрата кимна с глава през рамото му — Уедър идваше право към тях. Той тръгна към нея и попита:

— Чу ли за Марси? За пневмонията?

— Да, казаха ми — кимна тя. — Още няма нищо сериозно. Лекуват я.

— Стига, Уедър! Възможно ли е да стане сериозно?

Тя поклати глава:

— Не мога да ти кажа, Лукас. Тя е млада и здрава и не би трябвало да стане сериозно, освен това я лекуваме… но беше тежко ранена и белият й дроб доста пострада. Така че… опитваме се да се справим.

— Това ли е всичко?

— Лукас, не знам нищо повече — отчаяно каза тя. — Просто не знам.

— Добре, добре.

Двамата стояха неловко един срещу друг, после тя го докосна по лакътя и каза:

— Чух по телевизията да говорят за този Родригес. Той е от твоя случай, нали?

— Да. Той е нашият човек. Проблемът сега е как да го притиснем до стената. За нищо не можем да се хванем и се опитваме да го направим по косвен път.

Тръгнаха бавно, докато й разказваше за случая. По-рано, когато живееха заедно, Лукас често споделяше с нея някои по-заплетени случаи. Тези разговори сякаш му помагаха да сложи в ред мислите си, макар че Уедър не вземаше кой знае какво участие. Двамата постепенно се вместиха в стария модел на разговор: тя само от време на време го прекъсваше с въпроси от рода на „Защо мислиш така?“, „Това пък откъде го измисли?“, „Това как се връзва с другото?“.

Когато стигнаха до края на коридора, от стаята на Марси излезе Дел. Погледна към тях за момент, после отново се скри вътре. Двамата спряха и Уедър го попита:

— Какво ще правиш довечера? Ако искаш, да излезем да хапнем някъде.

— Не мога — поклати глава той. — Знаеш какъв огън гори на главата ми сега… Ще превъртя… А може ли да ти се обадя?

— Да. Мисля, че можеш. — Тя го хвана за ухото, дръпна главата му надолу, целуна го по бузата и каза: — Чао засега.

23.

Лукас хапна сандвич в кухнята, пъхна се под душа за няколко минути, после се облече в дънки, спортна риза, пуловер, кожено яке и кубинки. Помисли дали да не излезе с пикапа: щеше по-добре да се слее с околната среда. Обаче Джаил харесваше повече поршето.

Той го изкара от гаража и потегли. Прекоси моста над Мисисипи и след малко спря пред ателието на Джаил. Тя се беше облякла почти като него — кожено яке и дънки, каубойски ботуши и сребристо-тюркоазена огърлица.

— Накиприли сме се като за селска вечеринка — каза тя, като го видя.

— Хайде да тръгваме — кимна към вратата Лукас.

Слязоха долу, но тя се спря:

— Забравих си ключовете за външната врата. Изчакай малко.

И изчезна в задната част на къщата. Дежурното ченге, което играеше някаква електронна игра на телевизора, вдигна престорено съкрушен поглед към него и каза:

— Ох, Дейвънпорт, ти караш сърцето ми да се облива в кръв!

— Стига си дрънкал глупости! Отиваме на черква, ако искаш да знаеш.

— Вярвам ти — кимна ченгето и отново впери поглед в екрана. — Уф, да му се не види, изпуснах го…

Джаил се върна с ключовете.

— Да потегляме.

Тя пое напред, ченгето отново вдигна поглед и смигна на Лукас, който само вдигна рамене и я последва.

 

 

Олсън държеше проповед в евангелистката църква „Христос Възвестител“, намираща се на час път от Минеаполис, в малкото градче Йънг Америка. Църквата представляваше дълга и тясна бяла дървена постройка, с камбанария, построена в новоанглийски стил, с почти претъпкан чакълен паркинг. Лукас успя да вмъкне поршето между два големи пикапа, единият от които бе с монтирано отпред гребло за сняг. Ако беше с неговото тахоу, изобщо нямаше да се различава от околните коли. А сега поршето изглеждаше като хлебарка между два хладилника. В края на паркинга той забеляза поочукана кола, сгушена зад един фургон.

На входа на църквата стоеше червендалест мъж в дълъг черен шлифер, изправил се до нещо като масичка, върху която се мъдреше кутия с надпис „Дарения“, а под него с по-малки букви бе добавено: „Препоръчително дарение — $2 на човек“.

Минавайки край него, Джаил подхвърли:

— Мислех, че преподобният Олсън не взима компенсации.

Мъжът до кутията отвърна:

— Това е за църквата, мадам. Преподобният Олсън не взима дори и цент.

Лукас тикна петдоларова банкнота в кутията и мъжът кимна признателно:

— Благодаря ви много… побързайте, за да си намерите места.

Вътрешната подредба на църквата беше от най-обикновените: белосани стени, дървен под, централна пътека между два реда пейки и груб дървен кръст в единия край. Около две трети от пейките вече бяха запълнени и още десетина души се мотаеха прави, търсейки места. Лукас и Джаил седнаха на един от задните редове. В църквата бе топло, затова и двамата се съблякоха. В отсрещния ъгъл две жени от „Наркотици“ тихо разговаряха помежду си. Само за пет минути всички редове се запълниха и хората започнаха да сядат на пътеката.

— Ако началникът на пожарната види това тук, ще получи удар — промърмори Дейвънпорт, гледайки как хората продължаваха да прииждат вътре.

Джаил се наклони към него и попита:

— Видя ли жените?

— Кои жени?

— Ония в тъмносините жилетки — посочи ги тя с брадичка.

Лукас дълго ги търси с поглед и накрая ги видя — в предната част на залата шетаха пет-шест жени, които раздаваха някакви листовки на хората, като от време на време се спираха, разговаряха и се смееха. Сред тях той забеляза и двама мъже, които вършеха същото.

— Има и две момчета. Виждаш ли онзи с наметалото?

— А, да. Не ги бях забелязала… Питам се…

— Какво? — прошепна Лукас. И двамата говореха шепнешком.

— Това да не е някаква секта?

Осветлението започна да намалява и той само вдигна рамене. После една от жените в сините жилетки мина покрай техния ред и им даде купчина листовки, за да ги пуснат нататък по реда. Лукас и Джаил си взеха по една и предадоха останалите. В сумрака Дейвънпорт се опита да различи написаното на тях — текстът на няколко песни от едната страна и някаква рисунка от другата. Той пусна листовката в скута си, вдигна поглед и видя Олсън да се качва на малкия подиум.

— Как се чувствате тази вечер? — започна той.

Някои отвърнаха: „Чудесно“, други „Добре“ — и Том продължи:

— А аз — не. Колко от вас знаеха, че Алией Мейзън ми беше сестра? Да вдигнат ръце.

Около две трети от залата вдигнаха ръце.

— Значи знаете, че сестра ми е убита, че майка ми и баща ми са убити, че е убит и един мъж на име Амнон Плейн. Искам да ви поговоря за това.

Около двайсет минути той говори за сестра си и родителите си: как той, Шарън Олсън и родителите им си живеели спокойно в Бърнт Ривър — тихо и мирно градче, уважаващо семейните традиции — живеели си весело и щастливо, докато външният вид и талантът на Алией не разрушили всичко това.

— Аз не знаех какво значи да се живее по друг начин. Не го знаех тогава, докато си живеехме в Бърнт Ривър, докато се гонехме покрай реката, докато ходехме с татко на риба, докато се замеряхме с ябълки с другите момчета, докато играехме на бой с фунийки — сигурен съм, че доста от жените тук също са участвали едно време в тези битки, а? — От публиката се надигна лек смях, потвърждаващ догадката му. — Нямах представа, че дори тогава, през тези невинни детски години на игри и безгрижие, злото протяга към нас дългите си пипала. Протяга към нас дългите си пипала от Ню Йорк, от Лос Анджелис — студени, хлъзгави и отровни пипала — и стяга мозъците ни в убийствената си прегръдка…

Лукас усети, че го побиват тръпки. Олсън имаше дълбок звучен глас и знаеше как да го използва — макар на моменти да се снишаваше до шепот и да изглеждаше така, сякаш приказва на всеки поотделно, гласът достигаше до всички. Освен това беше едър, набит мъж и цялото му телосложение внушаваше усещане за спотаена сила.

Говореше за злото, за всичките му разновидности — филмите, телевизията, заведенията за бързо хранене и Интернет.

— Аз също го видях с очите си. Навремето служех в морската пехота и работех като патрул в базата в Субик Бей^[15]. Така че познавам злините, които заразяват хората: секса, дрогата, алчността и желанието да имаш, да имаш… Знам, че злото живее във всекиго от нас, но знам също така, че зрелият човек може да се бори с него. Вероятно няма да победи, но може да си избере сам пътя на борбата. Обаче някой от вас надничал ли е с очите си да види най-новото зло, наречено Интернет, което всички училища и библиотеки се опитват да ни продадат? Надничали ли сте в Интернет? Аз надникнах — случи ми се да питам нещо една библиотекарка и тя ми показа — и това, което видях, беше извън всякаква мярка: такава ярка демонстрация на злото не може да се види нито в Субик Бей, нито където и да било другаде по света. И всичко това се излива с пълна сила право върху нашите деца и ги покварява.

След тези въвеждащи думи Олсън започна самата проповед — за злото по света изобщо, за предстоящата благодатна светлина, за Исус, който винаги е с нас и който всички ще видим през следващите няколко години. Краят наближава…

Проповедта трая около двайсет минути, емоциите се надигаха и отливаха на вълни, всяка по-силна от предната. Олсън слезе на централната пътека, говорейки и зовейки чадата Божии, протягайки ръце през редовете да докосне хората, които се люлееха заедно с неговия ритъм. Шумът на публиката, горещината вътре в църквата — всичко това комбинирано с гласа на Том, достигна кулминационната си точка, завършвайки с дълъг, протяжен и отчаян вопъл…

И когато вопълът затихна, по устните на Олсън заигра усмивка.

— Обаче ние ще бъдем добре, защото сме чада на Всевишния.

„Край на шоуто за тази вечер“, помисли Лукас. Том, с почти делови тон, започна да говори за Амнон Плейн:

— Амнон. Библейско име. Но в нашия случай Плейн^[16] е по-важното. Още като чух името, си казах, че това е послание. Още като чух, че е убит, разбрах, че съм бил прав. Веднъж говорих в тази църква за възхищението ми към непорочните люде, нашите менонитски^[17] и амнийски^[18] братя, и макар вярата ни да е различна, ние сме обединени от вярата си в непорочното. То ще ви спаси. Вече сигурно сте видели някои хора тук, облечени в сини жилетки. Това са домашно изплетени сини жилетки, всички те са си ги направили сами. Ако приемате непорочните, направете си такава жилетка. Облечете я. После изхвърлете телевизора. Прекъснете вашата Интернет връзка. Извърнете взора си от списанията, пропити и преливащи от злото.

Множеството изведнъж отново изпадна в психозата отпреди малко, този път предизвикана от просветлението около смисъла на името Плейн, на смъртта на Амнон Плейн и ясното послание, която тя носи на чадата Божии.

Докато безумието набираше сила, пръстите на Джаил се забиха в бедрото на Лукас като куки и не помръднаха оттам, а Олсън продължи да говори в постепенно помръкващата светлина, докато накрая в залата стана почти тъмно — единственото осветено място бе петното, откъдето Том проповядваше. Изведнъж тялото му се затресе със страстта на всяка изричана от него дума. Хората започнаха да стават и да викат и след миг цялото паство беше на крака, а вопълът отново започна да се извисява…

И Олсън, както стоеше в центъра на светлото петно, внезапно се срина на колене с изпънати нагоре ръце, обърнал длани към публиката. По ръцете му, от рани в центъра на дланите, се стичаше кръв и воят нарасна до такава степен, че Лукас едва го понасяше.

После Олсън припадна и воят секна така рязко, сякаш някой бе щракнал ключ — хората започнаха да се споглеждат с изумени лица. Един мъж от предните редове притича и коленичи до проснатия на земята проповедник, после към него се присъедини още един — скоро около преподобния се събра малка групичка, която го вдигна на ръце и го отнесе някъде извън залата.

Слабоватият мъж, който събираше даренията на вратата, пристъпи в осветеното място и каза в настъпилата тишина:

— Преподобният Олсън ще се върне след малко. За тези от вас, които идват за пръв път в нашата църква и се интересуват от концепцията на преподобния Олсън за Плейн, бих искал да кажа няколко думи… Няма църква за непорочни. Не се събират пари, няма никаква организация. Ако чувствате, че можете да бъдете непорочни, и искате да бъдете такива, направете си жилетка. Или не си правете, ако не искате. Някои от нас си направиха, за да ни напомня за това, което сме решили да бъдем. Но не карайте друг да я прави вместо вас, например съпругата да изплете за мъжа си. Те сами трябва да си я направят и ако не стане хубава… покажете им как става, но нека сами да свършат работата. Тази жилетка няма да ви спаси, това е просто обикновена дреха, нищо повече. Но ще се убедите колко много топли… На гърба на листовката сме нарисували малка схема, модел на тази жилетка.

Зашумя хартия, всички заобръщаха листовките, а мъжът продължи:

— Ако искате да пеете, пейте. Ако на някого му е топло, спокойно може да излезе навън да глътне малко чист въздух. Така че защо не започнем с Ти си моето слънце, а всички, на които им се пее, да направят място на онези, на които им е горещо и искат да поизлязат.

Хората се размърдаха. Лукас стана, стисна Джаил за ръката, прекрачи през няколкото души на края на реда и след малко двамата бяха навън.

— Може да се каже, че парите ни не отидоха на вятъра — каза тя, кимайки към църквата зад гърба им, откъдето се раздадоха първите куплети на Ти си моето слънце.

Дейвънпорт бе забил поглед в листовката.

— Нито една от тия песни не е религиозна — промърмори той. — Всички са нещо като хитове от доброто старо време.

— Какво, да не искаш да се върнеш и да пееш? — попита го Джаил.

— Не. Писна ми.

— И на мен. Когато започна да говори за Плейн, тръпки ме побиха. — Двамата се приближиха до колата и се качиха. Седнала вътре, Джаил продължи: — Знам, че думите му звучаха банално — за злото, което идва от Холивуд, и всичко останало, но… е добър. Много добър. Има нещо във вида му — такъв един голям, едър, побойник сякаш… а и гласът му…

— Ще си правиш ли жилетка? — полита я Лукас.

— Има някакъв смисъл в това, което каза — рече Джаил, пропускайки подмятането покрай ушите си. — Особено ако не трябва да се включиш към протестния християнски марш до Пърли Гейтс. Сякаш те кара да повярваш, че всеки може да бъде непорочен.

— Само дето е малко късно — каза Лукас. — На настоящия етап да си непорочен е лукс, който повечето от нас не могат да си позволят.

 

 

Като потеглиха, Джаил попита:

— Кръвта дали беше истинска? Дали просто не се е порязал?

— Не, освен ако не е най-големият артист на земята, а не ми прилича на такъв.

— Но ако е най-големият артист на земята, тогава наистина няма да ти прилича.

— Не знам. Обаче знам едно. Виждал съм го с очите си да пада… в смисъл да припада… или поне да получава нещо като пристъп, когато намери родителите си мъртви, и мога да ти кажа, че не се преструваше. Тази вечер беше същото, стори ми се съвсем истинско.

— Значи е откачалка, а?

— Зависи какво разбираш под откачалка — отвърна Лукас. — Съществуват много екстрасенси, изпадащи в транс, в екстаз… Може и те да са откачалки, знам ли.

— Мислиш, че не е той, нали? Че не той е убил Амнон, нали?

— Някои улики обаче сочат, че е той.

— Всъщност не ти зададох въпрос — каза Джаил. — Знам, има такива улики, но ми се струва, ти не мислиш, че е той.

— Грешиш. Смятам, че е възможно да е той. Но… съществото, което го е направило, не е онова, което виждаме. Тази вечер пред нас застана светец, но у него сигурно има и сатана. Само дето още не сме го видели.

Бяха на половината път до Минеаполис, когато телефонът на Дейвънпорт иззвъня.

— Ти си с включен телефон? — изненадано го погледна Джаил. — А се носят легенди, че не го включваш.

— На финалната права сме — отвърна Лукас, бъркайки в джоба си. — И затова трябва да научавам всичко на секундата. — Натисна копчето и доближи апарата до ухото си: — Да?

— Франк се обажда. Къде си?

— Току-що минах „Франс“ по 494. Какво има?

— Твоят човек Родригес е мъртъв — изтърси Лестър.

— Какво?!

— Май се е самоубил. Така поне казват.

— Какви ги дрънкаш, как?…

— Скочил. Във вътрешния двор на сградата… как му викаше ти… а, да, атриум. Скочил в атриума на сградата. И се размазал.

— Кой е там?

— Две от нашите момчета, а след малко ще пристигне и оперативна група от Сейнт Пол. Ще се обадя на Роузмари и после отивам и аз.

— Добре, ще се видим там.

24.

Въпреки протестите на Джаил, Лукас я свали пред дома й и чак тогава подкара към Сейнт Пол. Мястото на събитието в Сейнт Пол бе кажи-речи точно повторение на мястото, където бе станало първото убийство у Сили Хансън. Приликата се подсилваше от няколкото полицейски коли, спрели покрай тротоара, и четирите големи подвижни телевизионни станции, паркирали неправилно малко по-нататък, заобиколени от щъкащи нагоре-надолу репортери и оператори.

Една репортерка забеляза приближаващото се порше, посочи го и колата в миг бе заляна от ярката светлина на прожекторите. Бавно пробивайки си път през събралата се мигом тълпа, Дейвънпорт изломоти нещо нецензурно под нос.

— Лукас, Лукас… — извика някакъв женски глас и веднага след това някой удари колата по тавана.

Детективът спря до някакъв джип, който му се стори, че е на Лестър, излезе от колата, показа картата си на полицая и попита:

— Къде е?

Ченгето посочи към входа и Лукас се насочи натам, мина през вратата и покрай групата полицаи във фоайето, после прекрачи в атриума. Родригес още лежеше непокрит на земята. Лицето му бе смазано като пластмасова бутилка кетчуп. Отнякъде се появи и Лестър.

— По дяволите! — изруга Дейвънпорт, отвратен. — Кой го следеше?

— Пат Стоун и Нанси Уинтър — отвърна Франк. — Ей ги къде са.

И Стоун, и Уинтър бяха полицаи, взети от патрулната служба, за да запълнят липсата на хора за следенето на Родригес.

Лукас се приближи до тях и попита:

— Какво стана?

Уинтър започна:

— Ами той се качи горе, влезе си у тях и след малко в хола му светна. Тъкмо се наместихме удобно в колата и той отново излезе. Качи се в колата, отиде в един магазин и си купи нещо, но не можахме да видим какво, защото беше далеч, после излезе, пак се метна в колата и се върна тук.

— Не можахте да видите какво е купил?

— Бях далече, но го видях да плаща на касата и това, което беше купил, не беше нещо голямо. Трябва да е още в него, ако някой не го е взел. В куфарчето му.

— После?

— Аз останах да пазя изхода, а Пат изтича до Скайуей да наглежда офиса му — отвърна Уинтър.

— Ако се появеше в офиса, щях да се обадя на Нанси — подзе Стоун. — Той обаче не се появи. Аз бях откъм Скайуей, значи не може да е излязъл оттам.

— Няма ли други изходи към Скайуей?

— Има, обаче по това време са затворени — отвърна Пат. — Сега са отворени само три. Можеш да излезеш в Скайуей покрай мен, през изхода на паркинга и през главния вход. Другите изходи на приземния етаж се заключват.

— Помислихме, че може да е спрял в барчето — продължи Уинтър. — Показах си картата на дамата, дето седеше в будката на изхода на паркинга, после извадих ключовете от джоба си, преструвайки се, че търся ключа от колата, и влязох навътре, докато не видях колата му. После пак излязох и Пат се обади да ми каже, че още го няма. Затова се приближих до главния вход, погледнах вътре — не можех да вляза все още на този етап — и видях тая купчина там. — Кимна към трупа. — Не можах да разбера какво е, но се върнах при дамата в будката, накарах я да ме пусне и… останалото го знаеш.

— Колко време мина между влизането му в паркинга и момента, когато си го видяла на земята? — попита Лукас.

— Тъкмо това се опитваме да установим — отвърна Нанси. — Говорихме по мобилните телефони, затова можеш да засечеш точното време оттам, но според мен бяха някъде към десет минути.

— Според мен пък май беше малко повече — каза Стоун. — Мисля, че вече бяха минали десетина минути, преди да отидеш до паркинга, после минаха още една-две, докато излезеш, и още може би една, докато отидеш до входа и погледнеш… Вероятно общо дванайсет-тринайсет минути.

— Както и да е, можеш да засечеш времето от телефоните — повтори Уинтър.

Лукас разбра, че ченгетата се тревожат. Чудеше се какво може да са изпуснали, но като че ли нищо такова нямаше.

— Добре — каза той. — Чудесно сте се справили.

Двамата облекчено се спогледаха. Дейвънпорт им кимна и се върна при полицаите, струпани около трупа на Родригес.

— Къде е куфарчето му?

— Ей там горе — посочи едно от ченгетата към втория етаж на атриума. — Сложил го е на пода, преди да скочи… или да го бутнат.

— Доста едър мъжага е, за да може някой да го бутне без борба — забеляза друго ченге.

— От телевизията не го оставяха на мира и може да е превъртял — добави трето.

— Искам да видя какво има в куфарчето — каза Лукас.

— Оперативната група е горе — уточни един полицай. — Ей къде е асансьорът.

Дейвънпорт се качи горе и завари един от оперативната група да преглежда съдържанието на куфарчето с найлонови ръкавици.

— Книжа — промърмори той. — И това.

Вдигна пластмасова кутия пред очите на детектива.

— Какво е това? — попита го Лукас.

Оперативният го повъртя в ръцете си.

— Зип-дискове. Два броя.

— А касова бележка? Има ли?

Ченгето бръкна в куфарчето, намери бележката и я вдигна нагоре към светлината.

— Магазин за компютърна техника. Зип-дискове. Два броя.

Лукас отново слезе долу. По коридора, на две крачки зад Дел, се зададе началникът на полицейското управление в Сейнт Пол. Дел вдигна ръка и началникът на полицията попита:

— Скочил ли е?

— Не знам — отвърна Дейвънпорт, — но ще изпратя някой да вземе компютъра му. Според мен е дошъл да изчисти твърдия си диск и да прехвърли данните си на дискове. И може да е променил намерението си, когато се е приближил до перилата.

Всички вдигнаха погледи към перилата. Началникът на управлението каза:

— В апартамента му вече има хора от участъка в Уудбъри. И казват, че няма никакво прощално писмо.

— Не е имал време да го напише. — Лукас се обърна към Дел: — Искаш ли да дойдеш до Уудбъри?

Дел погледна смазаното тяло на Родригес, после вдигна очи към перилата на втория етаж и каза:

— Може. И бездруго Елвис вече го няма.

Тримата се запътиха навън и началникът на полицията промърмори:

— Ако е скочил… отнесъл е много проблеми със себе си.

 

 

По пътя към Уудбъри Дел се обади на полицаите там и помоли да го упътят. Апартаментът на Родригес се намираше в един блок.

— Мезонетният апартамент — каза началникът на полицията. — Поне така ми бе докладвано.

— Виж кой е подслушвал телефоните му тази вечер — нареди Лукас. — И разбери обаждал ли се е.

Дел провери.

— Никой не се е обаждал, нито той е звънял.

— По дяволите!

Блокът на Родригес бе най-обикновена сграда с пръскана мазилка върху груб бетон, двойни стъклени врати и редица пощенски кутии със звънци между вратите. Ченгето на входа ги упъти към най-горния, четвърти етаж. Вратата на апартамента бе отворена и Лукас пристъпи вътре, следван от Дел.

— Я какви пари докарва дрогата — забеляза Дел още като влезе.

Стените бяха покрити с релефни тапети, мебелите бяха в скандинавски стил. Посрещна ги цивилен полицай.

— Господин Дейвънпорт. Аз съм Дейв Томпсън.

— Здравей. Това е Дел… Какво имаме?

— Нищо особено. Засега. В кабинета му намерихме много документи, повечето данъчни… Няма прощално писмо, нищо подобно. Прослушахме и телефонния му секретар. Нищо. Няма компютър.

— А със съседите говорихте ли?

— На този етаж съседи са му едно семейство — отвърна ченгето. — Но още не сме ги открили. Излезли са в шест. От долния етаж ми казаха, че били доста официално облечени. Може да се забавят.

— Добре… Може ли да поогледам?

— Да. Както вече ви казах, няма нищо особено за гледане.

Лукас и Дел направиха бърз оглед. Главната спалня бе в края на централния коридор — огледала до леглото, още две на тавана над него. Гардероби с метални дръжки. Следващата стая представляваше малък кабинет — вградено бюро с бележник върху него, шкаф за папки и телефон. Пред шкафа бе коленичил полицай и се ровеше в книжата вътре.

— Да не забравите бележника — напомни Дейвънпорт.

— Няма.

В хола имаше телевизор, а стената зад него бе цялата във видео- и стереоапаратура. Срещу видеостената бе сложен полукръгъл диван, тапициран с черна кожа, до който стоеше покрит със същата кожа малък хладилник. „Холът по-рано явно е бил две спални“, помисли си Лукас: по средата на пода и на тавана личеше къде е била разделителната стена.

— Парите от дрогата — каза Дел. — Мечтата на всеки наркодилър.

Дейвънпорт се обърна към едно от ченгетата, работещи вътре:

— Да сте намерили нещо като сейф?

— Не, нищо такова няма.

— Може да се наложи да претърсите по-обстойно — рече той. — Готов съм да се обзаложа пет към едно, че не може да не си е устроил скривалище някъде.

— Проверете контактите по стената и вижте кой не работи — посъветва ги Дел. — Много хора си падат по такива тайници.

Лукас бе спрял в кухнята. На плота до мивката се виждаше отворен кибрит.

— Според теб пушил ли е? — попита той.

Дел вдигна глава към тавана, после сведе поглед към завесите, дори ги помириса и отвърна:

— Май не. Защо?

— А този кибрит тук…

Дейвънпорт го взе и надникна в мивката. В сифона се виждаха някакви черни остатъци. Той бръкна с пръст в него, потърка малко, после го извади.

— Какво? — попита Дел и ченгето се надигна на пръсти да види.

— Прилича ми на пепел — каза Лукас.

— Да не е горил нещо?

— Може би — кимна той замислено.

И с това огледът приключи.

 

 

— Какво ще правим сега? — попита Дел.

— Според теб самоубийство ли е?

— Да, бих го повярвал… така се разрешават маса проблеми — каза Дел. — Все пак бих искал да хвърля едно око на медицинския му картон.

— На медицинския му картон?

— Да. Да видим дали не страда от някаква депресия, дали са го лекували от нещо. Може изведнъж стените да са почнали да го притискат, да се е приближил до перилата и… импулсивно така…

— От втория етаж? Исусе… — Лукас поклати глава.

— Този втори етаж е висок. Поглеждаш долу и веднага ти става ясно, че няма да отскочиш като топка. Виждам един откачил от страх тип, телевизията е по петите му, знае, че е загазил с дрогата, натрупал е прилично състояние, което започва да изчезва пред очите му… а може и Алией да му тежи на съвестта. Кой знае? Тъй или иначе, слага куфарчето на земята и прави лястовица през перилата.

Убедително звучеше.

— Може и така да е било.

— Не може, а съм почти сигурен — каза Дел. — Все пак си запазвам правото за промяна на мнението.

— Добре тогава, да видим какво ще каже съдебната медицина.

 

 

Лукас остави Дел в центъра, запита се дали да не отиде при Джаил, но се отказа. Помисли да се обади на Уедър, но точно с нея пък не биваше да говори за смърт и разрушения — нещата бавно вървяха към сдобряване и нямаше смисъл да ги спъва.

Но така ли беше наистина? Това ли е имала предвид, когато му каза, че може да й се обажда? Какво, по дяволите, искаше да каже? И защо е тръгнал да се занимава с Джаил? И, господи, даже не искаше да мисли за Катрин!

Така че накрая се прибра у дома, известно време се чуди дали да не се захване с играта, после взе душ и се пъхна в леглото. Прехвърляйки събитията от деня в главата си, постепенно се унесе и заспа.

На два пъти се събужда през нощта, лежа в тъмното по един час на всяко събуждане, размисляйки. Сутринта стана, избръсна се, взе душ и чувствайки се все още уморен, пое към центъра на Сейнт Пол. Докато пътуваше, извади телефона и набра фотографа на отдела.

— Искам да направиш една снимка — каза му той.

25.

Петък. Ден седми от случая „Алией“.

Блокът на Родригес бе почистен и готов да поднови функциите си. Освен няколкото ченгета, работещи на компютъра му, нищо друго не напомняше за случилото се. Лукас мина през офиса на Родригес и бе представен на секретарката му — млада жена, понасяща загубата на шефа си със завидно хладнокръвие.

— Още утре вечер почвам работа — увери тя детектива.

— Мислите ли, че Ричард е способен на самоубийство?

— Не приличаше на такъв — отвърна тя. Притиснала с пръст устната си, помисли малко, после добави: — От друга страна, когато решеше нещо, го правеше така… импулсивно. И то бързо. Затова си мисля… тази реклама, дето му устроиха… Не знам. Може би смяташ, че познаваш даден човек, докато не извърши нещо такова. А след това, разбира се, не можеш да го опознаеш, защото е мъртъв. В този смисъл значи не можеш да опознаеш никого, нали? Така че, ако се замисли човек…

На излизане Лукас каза на ченгето в коридора:

— Не изглежда много разстроена.

— Да. Изобщо, ако питате мен. Няма да се изненадам, ако е пазила някой и друг долар за шефа си. Или стока.

— Някой и друг долар може би — кимна Дейвънпорт. — Но не и стока. Много е разсъдлива, за да й се повери дрога.

— Нищо чудно да разберем накрая, че тя е мозъкът на цялата операция.

Двамата замислено я загледаха през леко открехнатата врата на кабинета. Тя говореше с друг полицай, несъзнателно увивайки кичурче коса около пръста си. Лукас и ченгето се спогледаха и едновременно казаха:

— Едва ли.

— Знаеш ли какво всъщност ми трябва — каза Дейвънпорт. — Трябва да се видя с техник от поддръжката.

 

 

Техникът изглеждаше някак притеснен.

— Ще направя всичко, за да ви помогна.

— Искам да знам следното. Как мога да изляза от тази сграда, при положение че не мога да изляза от паркинга, от главния вход и от изхода към Скайуей.

— Искате да кажете, все едно е имало някой друг снощи, така ли?

— Точно така.

Техникът дълго мисли.

— Не може — отсече той накрая. — Ще му е нужен ключ. Обаче всички ключове са на две връзки и трябва да ги познаваш добре, за да избереш този, който ще ти свърши работа. Затова, макар че ти трябва само един, ще ти се наложи да откраднеш цялата връзка, което всъщност не е направено. Но дори и при това положение пак няма да знаеш точно кой ключ ти трябва, докато не ги пробваш всичките. А за това ще са ти нужни два дни.

— Тогава да допуснем, че този някой друг не е имал ключ.

— Е, тогава… има някои прозорци на втория етаж, които се отварят, затова може да се измъкне… но би било рисковано. Искам да кажа, по това време на нощта вън има коли и някой може да забележи.

— И освен това до долу има доста път — добави Лукас. — Ще му трябва дълго въже.

— Да. — Техникът отново се замисли, после лицето му светна. — Казахте, че не може да излезе през паркинга.

— Да.

— Е, ако бях на неговото място, щях да се скрия някъде, да изчакам ченгетата да си идат и тогава просто щях да си изляза. Има много места за криене.

— Полицията от Сейнт Пол е претърсила основно сградата и снощи, и тази сутрин.

— Вярно, изтормозиха ме да търча нагоре-надолу.

— А изходът към рампата?

— Няма да стане. Надземните врати се заключват с катинари и… Ооо, момент…

— Какво?

— Малката врата там. На нея има огромно резе, но…

— … то се отваря само отвътре — довърши вместо него Дейвънпорт.

— Да. Никога не го използвам. Когато има някаква голяма доставка, вдигаме надземните врати и разтоварваме на рампата.

— Хайде да отидем да видим — каза Лукас.

Техникът го поведе към другия край на сградата.

— Отвън се заключва само с ключ — продължи обясненията си той, докато вървяха.

— Значи не е достатъчно само да я дръпнеш зад себе си.

— Не е. Ако си отвън, трябва да я заключиш с ключ, а ако си отвътре — с резето.

Двамата слязоха в сутеренните помещения, минаха по дълъг, потънал в сумрак коридор и излязоха на товарната рампа. Дейвънпорт пристъпи към вратата. Беше метална, с малко прозорче, покрито отвътре с телена мрежа.

— Не пипай резето — каза той на техника. — Има ли осветление някъде тук?

— Да.

Човекът отиде до ключа на стената и светна. Двамата впериха погледи в резето и Лукас констатира:

— Резето е отворено.

— О, боже!

Дейвънпорт огледа товарната рампа и попита:

— Получавал ли е Родригес нещо оттук?

— Мебелите си най-вероятно.

— Някога да си го виждал да се мотае наоколо?

— Не. Тук не идва никой, освен когато има доставка. Или ако нещо е станало с климатичната инсталация.

— Хм — изхъмка Лукас. — Я по-добре да го съобщим на полицаите от Сейнт Пол.

 

 

— И какво ти отвърнаха от Сейнт Пол? — попита го Дел.

— Отначало почнаха да твърдят, че това били глупости, че нищо не променяло нещата. Нямало никакво друго доказателство, че в сградата е имало още някой. После започнаха да си прехвърлят топката един на друг.

— Пак добре. Ако бяхме ние, щяхме да почнем да се стреляме.

— Е, този град е по-кротък, по-тих — каза Лукас.

Двамата вървяха пеш през града. Дейвънпорт бе стиснал огромен кафяв плик в облечената си в ръкавица ръка. Денят бе студен и въпреки че небето бе синьо, из улиците фучеше леден, режещ вятър. Редките минувачи бяха облечени в дебели кожени палта и забързано отминаваха, сгушени в яките си, издишвайки кълбета пара.

— Ако не ми кажеш какво носиш в тоя плик, ще се получи доста конфузно положение, като стигнем там — рече Дел.

— Прави се, че знаеш.

— Заяждаш се с мен, защото си ядосан.

— Не е вярно — поклати глава Лукас. — Изобщо не съм ядосан. Даже точно обратното.

— И от това съм изненадан — кимна Дел. — Ти или си разрешил случая, или чукаш Джаил Корбо.

— А защо не и двете? — засмя се Дейвънпорт.

— Чак такъв голям късмет никой не може да изкара — възрази Дел. — Кажи сега какво има в плика.

— Нека Индия ти каже — рече Лукас. — Ей сега ще стигнем до хотел „Браун“.

 

 

Когато двамата детективи влязоха във фоайето на хотела, Индия, управителят Филип и другата жена, която се бе мъчила да разпознае Родригес на снимката, ги чакаха на рецепцията. Лукас измъкна от плика една снимка и им я подаде — бе правена тази сутрин с цифров фотоапарат и бе излязла от принтера само преди половин час.

— Познавате ли този човек? — попита ги той.

Дел се опита да мине отстрани, за да види и той, но Дейвънпорт застана на пътя му.

— Да, това е той — каза Индия.

Другото момиче само кимна, а Филип, забил нос в снимката, отвърна:

— Да, виждал съм го.

— Познаваше ли се с Дерик Дийл?

— Може и да се е познавал — отвърна Филип. — Вероятно. Май веднъж ги видях тримата заедно да си говорят. Да, поне веднъж съм ги виждал. Така че може би…

— Във всеки случай определено се навърташе насам — добави Индия.

Дел се пресегна, взе снимката, хвърли й поглед и след секунда рече:

— Казах ти още от самото начало, Лукас. Тоя скапаняк Спунър е.

 

 

— Сигурно си правите майтап — каза Роузмари Роу. Беше се облегнала назад, доколкото позволяваше пространството зад бюрото й, скрила очи с длани, сякаш да не се вижда излъчващият се от тях ужас. — Нали бяхме заложили здраво на Родригес.

— Той е бил убит — обясни Лукас. — Почти цяла нощ не съм спал, за да мисля. Спомни си как решихме, че ако Анджела Харис може да направи точно предвиждане за убийствата на Олсънови, значи трябва да се вгледаме по-внимателно.

— Спомням си.

— Затова не спах кажи-речи цяла нощ и мислих. И когато накрая приключих, се наложиха два извода. Първо. Трябва да разбера по какъв начин убиецът на Родригес се е измъкнал от сградата. И, второ, дали персоналът от „Браун“ ще разпознае Спунър. Правя и трети извод в момента. Знаем, че имаме списък само с половината хора, присъствали на партито. И в момента Франк им показва снимката на Спунър. Предвиждам, че някой от тях ще го познае.

— Майко мила! — въздъхна Роузмари.

— Това е. — Лукас продължи да отмята гледните си точки една по една:

● Разполагаме с човек, измъкнал се от бордеите на Детройт без никакво образование. Само две години по-късно той се появява в Маями и чрез една фирма купува съвсем легитимно апартаменти, които използва, за да пере наркопарите си.

● След като това е толкова трудно да се измисли, как се е сетил той да го направи? Дали някой банкер не му е помогнал?

● Какво печели банкерът от всичко това? Дрога, пари, жени?

● Какво получава Родригес? Финансиране, начин за пране на мръсни пари и легитимност. Той е бил наистина умен човек, макар да е нямал никакво образование.

● Какво се случва на партито? Кой знае? Обаче най-вероятно Спунър убива Санди Лансинг, може би без да иска. Алией става неволна свидетелка, значи трябва да очисти и нея. После се изпарява — може би се изнизва през прозореца. Не знам. Във всеки случай не попада в нашия списък с гостите на партито. Не е от този кръг, той е просто приятелят на Лансинг, а по-голямата част от гостите не познават дори нея.

— Чакай малко — каза Роузмари. — Тук правиш голям скок. Всичко друго се връзва, но това вече си е чиста догадка…

— Нека довърша, моля те — прекъсна я Лукас и продължи:

● Разбрахме, че Родригес е бил на партито, защото, за разлика от Спунър, той минава за богат ерген, затова останалите гости му обръщат повече внимание.

● Когато Ал Бала свърза Родригес с Лансинг, ние допускаме, че щом са наркодилъри, между тях възникват търкания. После допускаме, че Дерик Дийл ги познава, защото Родригес е бил шеф на Лансинг. Допускаме, че Дийл е отишъл при Родригес, опитал се е да го изнудва и си изпросва убийството. Обаче, когато занесох снимката на Родригес в „Браун“, никой не го позна. И когато за пръв път говорих с Дерик Дийл, аз си спомних, че той не бе напълно сигурен дали Санди Лансинг е наркопласьор. Той мислеше, че това е възможно, но не знаеше. И това ме навежда на мисълта, че той не е знаел кой е шефът й. Определено обаче е знаел кой й е приятел — това днес се потвърди, когато показахме снимката на Спунър. Затова е отишъл при Спунър, а не при Родригес, и е бил убит.

● От всички хора на партито онези, които са могли да потвърдят присъствието на Спунър там, са Лансинг, която е мъртва, и Родригес, който не може да го направи, защото цялата работа с апартаментите и наркопарите ще излезе на светло.

● Тогава аз отивам да говоря със Спунър. Опитвам се да го сплаша, като му казвам, че ще притиснем Родригес, и му давам да разбере, че следим Родригес и не му даваме мира.

● Спунър разбира, че ако ние наистина спипаме Родригес, работата му е спукана: Родригес ще се опита да остане чист докрай и в никакъв случай няма да се остави да го забъркат в предумишлено убийство. Ще пропее и първото нещо, което ще каже, е, че Спунър е бил на партито. На това отгоре Спунър е имал някаква връзка с Лансинг — секс, дрога, изобщо имал е нещо с нея. И става също така подходящ заподозрян — като Родригес. Обаче Родригес се самоубива…

● Спунър знае, че следим Родригес, и правилно предполага, че подслушваме и телефоните му. Затова отива до апартамента на Родригес и пъхва бележка под вратата му. Може би нещо анонимно или дори писано на компютър. В нея се казва нещо от рода на: „Ще те пипнат всеки момент. Затова изтрий всичко изобличаващо от компютъра си. Изгори тази бележка“.

— И ние намираме пепел в мивката у Родригес — вметна Дел. — Макар че е можел да я пусне в тоалетната.

— Нищо не може да изличи хартията така, както огънят — каза Лукас и продължи:

● И така. Спунър следи Родригес и вижда, че той си тръгва за вкъщи, после се скрива в сградата на офиса му, така че да може да наблюдава входа откъм паркинга. Родригес се прибира вкъщи, намира бележката, прочита я и си казва: „Мамка им, ако се доберат до компютъра, спукана ми е работата“. Минава през магазина, купува си дискове, защото смята да прехвърли всички файлове на тях, след което да прехвърли на харддиска безсмислици или просто да го извади и да го хвърли в реката. Евтин е.

● Спунър знае, че плътно следим Родригес, затова не може да го очисти и просто да си излезе от входа за Скайуей или от паркинга, или от главния вход, защото ще го видим. Той трябва да се измъкне скришом. Вратата за товарната рампа в сутерена. Точка.

— А откъде е разбрал за нея? — попита Дел.

— Откъде да знам? Може би от Родригес. Може преди това да е разузнавал. Но каквото и да е, ако Родригес е бил убит, убиецът се е измъкнал така, сякаш е знаел, че мястото е под наблюдение.

— А как го е убил? — попита Роузмари.

— Ударил го е с твърд и тъп предмет. Във всеки случай не е с бейзболна бухалка, защото ще се усетим лесно… После вдига Родригес, държи го с главата надолу и го пуска. Ричард удря бетона с главата си и работата приключва.

— Виж какво ще ти кажа — намеси се Роузмари. — Спомняш ли си онези, които се самоубиха, скачайки от сградата на окръжната управа? Аз ги видях. Те не скачаха с главата надолу. Просто се хвърлиха и паднаха на земята с телата си. А Родригес е трябвало да се насили да скочи с главата надолу. Дори онези, които искат да умрат, гледат, ако е възможно, да запазят лицето си.

— Не ми дойде наум за това, но си права — рече Лукас.

Дел само кимна.

 

 

Известно време всички седяха смълчани и мислеха. Роузмари се поклащаше напред-назад в стола си и накрая попита:

— А останалото измислихте ли?

— Измислихме, че никога няма да можем да се доберем до него, ако това имаш предвид — отвърна Дел.

Лукас заговори:

— Публично казахме — или поне дадохме да се разбере — че според нас има двама убийци. Единият е убил Лансинг и Алией, а другият отмъщава за тях. Ето защо най-подходящ кандидат за убиец на Родригес е вторият, особено пък след като името на Ричи изтече към пресата. Обаче ние знаем, че това не може да бъде, защото сме следели онзи, който вероятно е вторият — той беше далеч, в другия край на града. И вторият човек, дори той да не е Олсън, не е знаел как да подмами Родригес да се върне в офиса си, не е знаел също така, че над Ричард се води плътно, двайсет и четири часово полицейско наблюдение, не е знаел, че телефоните му се подслушват. Всичко това обаче няма да мине пред съдебните заседатели.

— Освен това вече прикачихме малко или много убийствата на Лансинг и Алией на Родригес — добави Дел. — Дори и самоубийството пасва… Късно е сега да променяме мнението си.

— Но дори и да го променим и да притиснем Спунър, защитата ще изтика напред Родригес и ще спечели — каза Роузмари. — Успяхте да ме убедите седемдесет и пет процента, че е Спунър, обаче ако го поднесете на съдебните заседатели, процентите ще станат осемдесет на двайсет за Родригес. Всичко, с което разполагаме срещу Спунър, е обърканата конспирация на Лукас Дейвънпорт.

— Обърканата констипация на Лукас Дейвънпорт — поправи я Дел.

— Не е точно така — възпротиви се Лукас. — Можем да го свържем и с Лансинг, и с Дийл. Обаче никой не може да свърже Дийл с Родригес. Ако успеем да докажем, че Спунър е бил на партито…

— Щеше да свърши работа, но само ако Родригес не е бил там — каза Роузмари. — Ти дори нямаш предположение защо му е нужно да убива Лансинг. А при Родригес спокойно можем да допуснем, че става въпрос за търкания между продавач на дребно и едро.

Минаха още десет секунди в мълчание и размисъл, после Роу заговори:

— И така. Какво да кажа на Олсън? След петнайсет минути ще дойде и мога да му съобщя официалното ни изявление за Родригес, като изразя радостта си от това, че убиецът на Алией е мъртъв. Какво да му кажа?

— Избудалкай го — посъветва я Дейвънпорт. — Кажи му, че има някои улики, които сочат Родригес като евентуален извършител, но все пак продължаваме да проверяваме и други възможности.

— Той ще иска някакво заключение — каза Роузмари.

— Майната му! — отсече Лукас. — Никой не получава заключения.

— И никой не ги заслужава, особено пък банда като тяхната — промърмори Дел.

 

 

Лукас помоли Дел да провери ченгетата, които бяха разпратени да показват снимката на Спунър на гостите на партито.

— Имам малко работа — продължи той. — Като свършиш с колегите, можеш да минеш през Марси. Кажи й, че веднага щом приключа, ще ида и аз да я видя.

Когато Дел тръгна, Дейвънпорт се върна в кабинета си, заключи вратата, погледна часовника си, облегна се на стола и затвори очи. Десет минути по-късно отново ги отвори. Време беше. Стана, отиде до кабинета на Роузмари и надникна — вратата й бе затворена. Той влезе и попита секретарката:

— Вътре ли е бандата на Олсън?

— Аха. Доста оклюмани ми се видяха.

Лукас излезе, взе си палтото, преметна го на ръка и отиде в дъното на коридора, откъдето спокойно можеше да наблюдава вратата на шефския кабинет, но и където всеки можеше да помисли, че чака някого да влезе в сградата. Улицата вън все още бе пълна с фургони на телевизиите — един водещ с квадратна челюст даже бе започнал предаването си, използвайки сградата на Общината за фон. Пак ефирно време за Алией.

Един полицай — Хампстад, мина покрай него, усмихна се и попита:

— Знаеш ли вица за оня, дето имал главоболие?

— О, боже! — въздъхна Лукас.

— Един тип отива при доктора и му вика: „Докторе, помагай. Имам ужасно главоболие. Все едно ми коват гвоздей в челото. Сякаш са ме стиснали с клещи от двете страни. Това е напрежение от работата. Не мога да си взема болнични, а болката направо ме убива. Помагай“. И докторът му казва: „Имам лек. Същото се случи и с мен — много работех и получих главоболие също като твоето. И една вечер правих на жената орален секс. Като ме стисна от двете страни с ония яки крака, ама много силно, и ми мина. Якото стискане ли направи нещо, не знам, но главоболието намаля. Затова го повторих на другата вечер, после на по-другата и така две седмици. В края на втората седмица болката изчезна напълно“. А оня тип му вика: „Нямам избор, докторе, готов съм на всичко“. „Добре тогава — казал му докторът, — ела пак при мен след две седмици.“ Отишъл си човекът и след две седмици идва пак — засмян, бодър, весел — и вика: „Докторе, ти си направо чудесен. Постъпих точно както ми каза и вече няма никаква болка. Изпари се. Изчезна. Чувствам се прекрасно. Мисля, че наистина става нещо от силното стискане с краката… О, между другото къщата ти е супер“.

— Този го знаех — каза Лукас, без дори да се усмихне.

— Знаел си го, ама друг път — отвърна Хампстад. — Вътрешно ще се скъсаш от смях.

— Казах ли ти за курсовете по чувствителност? Правим ги…

— Майната ти! — изръмжа Хампстад. — Брей, какво става с това място бе? Вече никой тук няма чувство за хумор.

Вратата на шефския кабинет в другия край на коридора се отвори и Олсън излезе. Дейвънпорт се отблъсна от стената.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Мина през вратата, излезе отпред на стълбите, преброи до двайсет и тръгна отново назад към кабинета на Роузмари. Чу ги как приближават от другата страна на ъгъла и едва не се сблъска лице в лице с Том Олсън. Двамата се изгледаха за секунда и Лукас каза:

— Извинете.

Олсън чак тогава се размърда и проговори:

— Господин Дейвънпорт… току-що разговаряхме с шефката ви.

— Да, знаех, че ще идвате.

— Не сте постигнали кой знае какво — продължи Том. — Началничката ви беше по-… не искам да кажа уклончива, но много по-малко сигурна, отколкото бях очаквал… За тоя Родригес, искам да кажа.

Няколко секунди Лукас го гледа, без да каже нищо, после премести поглед върху останалата част от групата от Бърнт Ривър.

— Може ли да поговоря с вас насаме за няколко минути? — попита той.

Олсън кимна, погледна съгражданите си и каза:

— Извинете ме само за минутка.

Двамата с Лукас тръгнаха към изхода.

— Началничката ни е… ъъъ… Знаете ли, че снощи бях на проповедта ви?

— Стори ми се, че ви видях някъде на задните редици, но не бях сигурен — отвърна Том.

— Впечатлен съм. Аз не съм от същото течение на… християнството като вас, католик съм, но… ми подейства. — Детективът се бавеше, подбирайки внимателно думите си. — Опитвам се да ви кажа, че според мен сте добър човек, убедих се в това снощи и никак не ми се иска да ви лъжа. Началничката не ви е излъгала, но истината всъщност е, че според повечето от нас Родригес е невинен. Че най-вероятно се е самоубил.

— Какво? — Олсън бе смаян, но гласът му се сниши: — Тогава кой…

— Един банков служител на име Уилям Спунър. Той е въвел Родригес в търговията с дрога, показал му е как да пере парите си… Имал е и роман със Санди Лансинг.

— Тогава защо не го…

— Наблюдаваме го под лупа, но честно да си призная… моля ви, не казвайте това на никого… ще ни бъде много трудно да докажем всичко това. Главните свидетели щяха да бъдат Лансинг и самият Родригес. Но и двамата са мъртви. Дори да го арестуваме, на защитата ще й е много лесно да прехвърли всичко на Родригес, тъй като, честно казано, той е много по-лесен за обвинение. Макар и да не го е направил.

— Искате да кажете, че Спунър никога няма да си получи наказанието, така ли? — попита Том.

— Не знам какво да ви кажа, наистина не знам — поклати глава Лукас.

— Аз също не знам какво да кажа — рече замислено Олсън. — Май трябва пак да поговоря с госпожа Роу.

— Не, не го правете, само ще й създадете проблеми. И бездруго прави всичко възможно за това… за медиите. Иска да задържи вниманието на медиите върху Родригес само за още няколко дни. Няма как да му навредим вече, а ние през това време ще се заемем необезпокоявани със Спунър.

— Това е… Не знам.

— Ще ви кажа какво да направите — предложи Лукас, полагайки всички усилия да се вживее в ролята си на искрен. — Можете да се помолите за нас. След това, което видях снощи, вярвам, че ще свърши работа.

Олсън го погледа няколко секунди, сякаш го преценяваше, после бавно кимна:

— Добре.

Дейвънпорт се сбогува с него, стисна му ръката, после се върна обратно, мина през групата от Бърнт Ривър и влезе в кабинета си, чувствайки се като гузен лицемер. В името на справедливостта, каза си той. Или на нещо друго. Победата може би.

 

 

Лукас поизчака в кабинета си и когато прецени, че Олсън вече трябва да е излязъл, слезе в „Убийства“, за да поговори с Лестър.

— Няма да е зле да пратим двама души при Уилям Спунър — каза той. — Не толкова да го следят, колкото да го пазят.

— Защо, какво е станало? — попита Франк.

— Току-що казах на Том Олсън за него. Не съм уведомил Роузмари. Да не я намесвам. Обаче ако Олсън поеме нанякъде с колата, а ние поизостанем… ще цъфне на вратата на Спунър и ще го очисти, преди да успеем да му попречим.

— Хм, не знам — поклати глава със съмнение Лестър.

— Е, как го направихме с Джаил и Катерин Кинсли? Как ги използвахме като примамки, а те дори не са сторили нищо.

— Да, ама те някак си доброволно… — продължи да се съмнява Франк.

— Но те нямаха избор. Имената им научи всеки, писаха ги във вестниците, показаха ги по телевизията — и всичко това изтече от нашето управление. Нямаше да бъдат доброволки, ако имената им вече не бяха станали известни на всички.

— Добре де, добре… Понякога си приказвам така…

— Ще му пратиш ли двама души?

— Да. И то веднага.

— И още нещо, ако нямаш нищо против — продължи Дейвънпорт. — Бях се уговорил със Спунър да дойде днес с адвоката си, но не искам да се виждам с тях точно сега. Кажи му, че след смъртта на Родригес правим цялостна преоценка на случая и може въобще да не му се налага да идва.

— Готово.

— Мога и аз да го направя, но не ми се иска да говоря с него — добави Лукас. — На този етап не искам да го лъжа.

 

 

След като излезе от „Убийства“, Лукас се отправи към болницата. Дел тъкмо си тръгваше.

— Пак я върнаха в Интензивното — каза той като че ли малко изплашено. — Пневмонията й се засилва.

— Може ли да говори?

— Спи. Казват, че всичко било под контрол, но на мен ми изглежда по-зле, отколкото вчера.

— Почакай и аз да я видя.

Дел се върна с него. Една сестра ги въведе при нея, но Марси, както бе казал Дел, спеше. Двамата излязоха и Лукас го поведе към кабинета на Уедър. Там обаче нямаше никой.

— Кой те осведоми за състоянието й? — попита го Дейвънпорт.

— Преди десетина минути Блек излезе да си купи нещо за ядене. Той ми каза, че лекарите били настроени оптимистично.

— А той как мисли?

— Той не е доктор.

— Знам, че не е, ама все пак какво мисли?

— Според него е загазила — сведе поглед към пода Дел.

Двамата се върнаха пред Интензивното, погледаха я няколко минути през вратата, после отидоха до Общината.

 

 

На вратата на Лукас имаше залепена бележка, на която пишеше: „Обади ми се веднага“. Беше от Лоринг. Двамата с Дел слязоха в „Убийства“ и завариха Лоринг да взема показания от бледорус мъж, облечен в черно. Ако беше по-възрастен, спокойно можеше да мине за погребален агент.

— Какво има? — попита Дейвънпорт.

— Ами ето какво — отвърна Лоринг. — Това е Джон Дюкълджин. Той също е бил на партито у Салънс Хансън. Разпозна Уилям Спунър от цяла купчина снимки и казва, че и той е бил на партито.

— Ооо, ама това е чудесно — възкликна Лукас.

— Почти съм сигурен — уточни Дюкълджин. — Той си тръгваше, а ние пристигахме. Видях го да върви срещу нас по пътеката. Сили бе осветила почти навсякъде отвън, видяхме го доста ясно и аз го показах на приятеля си. Той обаче стигна до края на пътеката преди нас и сви встрани.

— Какво ви е накарало да го покажете на приятеля си? — попита Дейвънпорт.

— Помислих си да не е гей — отвърна Джон.

— Господин Дюкълджин и приятелят му са гейове — уточни Лоринг.

— Защо?

— Носеше дамска чанта. Мъжете не обичат да носят дамски чанти и аз си помислих…

Лукас измери Лоринг с поглед.

— Не отричам, че понякога проявяваш признаци на интелигентност.

— Ти просто завиждаш — поклати глава Лоринг.

— За какво става въпрос? — попита Дел.

— Нали не намерихме чантата на Санди Лансинг — отвърна Лоринг. — Ако бяхме я намерили, вероятно веднага щяхме да разберем, че е наркопласьор.

Дейвънпорт премести поглед върху Дюкълджин.

— Според вас приятелят ви дали ще разпознае Спунър?

— Не успях да се свържа с него. Работи на един обект, инженер е. Но аз му го показах. Сигурен съм, че поне това ще си спомни. И чантата, защото беше малко необичайно. Обаче не знам дали ще разпознае лицето.

— Къде е обектът му? — попита Лукас.

— В Рочестър, правят май някаква клиника… Довечера обаче ще си дойде.

Докато говореха, влезе Лестър и заключи:

— Лоринг значи ти е казал.

— Да.

— Голям досадник си, Лукас. За всички щеше да е по-добре, ако беше Родригес. Приключваме всичко и си отиваме вкъщи.

— Не може така.

— Да, знам — кимна Лестър. — Току-що говорих с Роузмари и тя ми каза, че Спунър бил третото ти предположение. Ама ти вярва. Затова пратих четири момчета при Спунър. Следим и Олсън.

— Скоро ще изскочи нещо, налягането вече стана твърде голямо. И каквото и да е то, кажи им веднага да се свържат с мен.

 

 

Уедър му се обади:

— Разбрах, че си идвал да видиш Марси и си минал през моя кабинет.

— Да — отвърна Лукас. — Много се притеснихме.

— Говорих с колегите и според тях ще се оправи. Веднага взеха мерки. Преместиха я в Интензивното, за да са по-спокойни.

— Том Блек вероятно е там някъде. Би ли му казала това, което съобщи и на мен? Защото и той е на нокти.

— Дадено. Тъкмо слизам натам.

— И искам да се видим — добави той. — Да поприказваме. Ама нали знаеш как е…

— Чух за Родригес. С него не се ли разрешават много проблеми?

— Не. Не съвсем. Ще ти разкажа. Може ли да обядваме утре някъде?

— Разбира се. Но може би по-късно, защото имам два ангажимента и вторият е предвиден за десет.

— Няма нищо. Ще държа телефона си включен и когато си готова, обади ми се. Аз ще дойда.

 

 

Към края на работния ден Лукас мина да види Марси. Промяна нямаше. Той се върна, взе колата си от паркинга и подкара към ателието на Джаил Корбо. Тя работеше, а две нови ченгета седяха около нея и я гледаха. Когато Дейвънпорт влезе, жената вдигна глава и попита:

— На вечеря ли?

— Убеди ме от раз — отвърна той.

Единият полицай се обади:

— Това е най-страхотното нещо, което съм виждал. Трябва да я видиш как прави грънци. Голяма работа!

— Интересно, а? — усмихна се Джаил.

— Ако проявя интерес — попита ченгето, — ще мога ли да намеря някой да ми дава уроци?

— Да, поне стотина души — отвърна тя. — Това е един от големите керамични центрове в страната.

— Голяма работа е! — повтори мъжът.

Другият полицай повдигна вежди мързеливо и поклати глава:

— Да се плескаш с кал ли?

Джаил го изгледа и рече:

— Да се плескаш с кал понякога е много забавно. — И плъзна връхчето на езика по горната си устна.

— О, боже, вземи ме сега, готов съм да умра! — изстена ченгето престорено.

Джаил се засмя и се обърна към Лукас:

— Десет минути, за да се измия.

 

 

На няколко пресечки от къщата на Дейвънпорт имаше заведение за бързо хранене и двамата седнаха да хапнат там.

— Можем да идем на кино — предложи той.

— А защо не се поразходим? Нагоре покрай реката.

— Много е студено.

— Ще ми се отрази добре. По цял ден седя вкъщи и не ми се ще да стоя на едно място и като изляза. Още два-три дни и тръгвам за Ню Йорк. Да ме намери там, ако може.

Двамата оставиха поршето у Лукас и повървяха около километър нагоре покрай реката, разговаряйки за изминалия ден. Той сподели с нея съмненията си относно Родригес и вероятността да има замесен още някой. Тя пък му разказа за разговора си с полицаите и за онзи, който може би наистина се интересува от керамика.

— Или от теб — каза Лукас.

— Усещам разликата. Личи си, когато нечие лице светва от удовлетворение, щом види как се оформя някоя ваза например. Той наистина мисли, че е голяма работа.

— Е… може би наистина ще се заеме.

— Тъй като те гледам, от теб грънчар няма да излезе — подкачи го тя.

— Да, ама много обичам грънчарите.

— И наистина го показваш…

— Не исках да кажа това — прекъсна я той нетърпеливо. — Обичам хора, които имат някаква дарба. Майстори. Добри дърводелци. Добри зидари. Добри репортери. Добри ченгета. Такива хора.

Двамата стигнаха до „Кретен“ и тръгнаха обратно към къщата на Лукас.

— Странно име за улица — каза Джаил.

— Кръстена е на името на някакъв епископ — отвърна той. — Имам един приятел, който ходеше на училище в Нормал, Илинойс, и друг, който ходеше в „Кретен“, тук, в Сейнт Пол. Мислеха да си поръчат тениски — едната с надпис „Кретен“, а другата — с „Нормал“, и да ги носят, като излизат навън.

— Щеше да е смешно само около секунда — рече тя. — После би изглеждало тъпо.

Двамата влязоха в дома му и Джаил каза:

— След този студ сега тук ми стана горещо.

— Искаш ли бира? Завчера взех някакъв филм — „Горещи улици“, може да ти хареса.

— Хубаво.

Лукас отиде до хладилника, взе две бири и когато се върна, тя тъкмо слагаше диска в DVD плейъра. Той включи телевизора с дистанционното, подаде й едната бира и се настани на дивана. Филмът започна, Джаил отпи от бирата си, после я остави на масичката и си съблече пуловера. Под него носеше блузка, а под нея — сутиен. Всичко това само след секунда беше на пода, после тя си свали дънките и гащичките и отново взе бирата.

— Докато гледаме, май няма да е зле да извъртим един секс — каза тя.

— Ако подходиш правилно към въпроса — отвърна Лукас, натискайки копчетата на дистанционното. — Мръдни малко вляво, пречиш ми да гледам.

— Ще ти преча — рече Джаил, възседна крака му и задърпа катарамата на колана му. — Така ще ти попреча, че свят ще ти се завие.

26.

Събота. Ден осми.

Той върна Джаил у тях около два часа през нощта. След това, разсънен и малко превъзбуден от секса, пое по I-394 на запад и тръгна да се прибира по заобиколния път, който му отне почти цял час. Караше и мислеше. За Джаил, за Уедър, за Катрин.

Чувстваше, че Уедър неудържимо го привлича — просто не можеше да се сдържа. Ако сутринта му се обадеше и му кажеше: „Хайде другата седмица да се оженим“, щеше да каже „да“, без изобщо да се замисли. От друга страна, докато тя предприемаше първите стъпки към нещо, което можеше да се нарече сдобряване, той спеше — по-точно не спеше — с Джаил. Рискуваше връзката с Уедър заради жена, която едва ли щеше да остане дълго при него. Знаеше, че Джаил не се задържа на едно място и Джаил знаеше, че той го знае, а когато не я виждаше, почти не се сещаше за нея, поне не и съзнателно.

Но колата му като че ли сама го отвеждаше пред къщата й и той сякаш някак неусетно се озоваваше в леглото, на дивана или във ваната с нея. На всичко отгоре му харесваше. Най-вече това, което бе Джаил: никакви угризения относно секса и неособено интересуваща се от факта, че на Лукас му е приятно. Тя просто си вземаше своето и го оставяше сам да се погрижи за себе си, което всъщност той и правеше. И на него точно това му харесваше. Беше сериозен, непринуден секс.

И така, щеше да обядва с Уедър и обядът започваше да му прилича на решаваща среща. Ако утре, тоест вече днес, не се случеше нищо, то в близко бъдеще едва ли изобщо щеше да се случи. Моментът бе сега. Можеше да го задържи или да го изпусне, а на него му се искаше непременно да го задържи, обаче ако имаше възможност така… да се повъргаля с Джаил още една седмица… Или по-добре две?

Той се сети за прочутия цитат от свети Августин, който често си повтаряха навремето в училище: „Моля те, Боже, направи ме непорочен… но не точно сега“.

Към всичко това се прибавяше и Катрин — проблем, може би по-сериозен и от Джаил. Не можеше да не си помисли, че ако с Уедър не стане нищо, с Катрин вероятно щеше да се получи. Изпитваше нещо като любопитство към нея: много я харесваше преди двайсет години и тогава може би работата щеше да стане съвсем сериозна, ако не се бяха разделили. И сега, мислейки си за това, той се запита дали една от причините да не се ожени не бе връзката, която бе имал с нея. Тя някак си го бе имунизирала срещу женитба. Тогава именно това е бил моментът и той го бе изпуснал.

Натисна поршето по I-94 — стъпи на газта така, че задмина един понтиак, все едно бе спрял — и накрая стигна до заключението, че главата му се е уморила от моменти, вероятности и всякакви умувания. Трябваше да вземе окончателно решение.

Обаче ако можеше да изкара още една седмица… или две… с Джаил, дали това щеше да го направи щастлив? И дали изобщо го искаше?

— Майната й! — изруга той на глас.

Но знаеше, че не го казва сериозно. Караше с около сто и шейсет по почти пустата магистрала, когато профуча покрай изхода за Снелинг авеню. Трийсет секунди по-късно се размина с полицейска кола, идваща срещу него по другото платно. Видя в огледалото блесналите сини буркани и се ухили. Подкара поршето по изхода за „Кретен-Вандалия“ и свърна наляво за вкъщи.

Онези нямат никакъв шанс, каза си той със задоволство.

 

 

В десет часа сутринта му позвъни един полицай, за да докладва, че Олсън е предприел нещо.

— Още не знаем какво е намислил. Излезе на междущатската и направи две обиколки около Сейнт Пол, като спря веднъж на една бензиностанция, за да зареди.

— Доближавал ли се е до Хайланд Парк?

— Пое по 35Е от 94 за 494, така че мина покрай изхода на Спунър при „Рандолф“ и Седма улица. Ако беше се отбил по някоя от тях, щяхме да вдигнем вой до бога, но той просто мина и замина.

— Дръжте ме в течение — нареди Лукас и затвори.

 

 

Докато беше в банята, се обади и Уедър.

— Имам проблем — каза тя.

— Няма да има обед ли? — попита той, шляпайки с мокри крака по пода.

Нямаше как да не усети разочарованието му.

— Съжалявам, но това… се появи изведнъж и трябва да се оправям.

— Като че ли не е свързано с медицината — забеляза той.

— Защото не е. Лукас, аз… по дяволите, трябва да седнем и да поговорим. Не съм имала сексуална връзка, откакто се разделихме.

— Защо тогава се обаждаш чак сега и…

— Би ли си затворил устата? Би ли млъкнал, мамка му, само за минутка?

— Добре де, добре — въздъхна той.

— Не съм правила секс, но имаше един лекар…

— Французинът ли?

— Знаеш за него? — учуди се тя.

— Знам, че излизаш с някакъв французин.

— Не излизам. Излизах. Три пъти само. Добре, хайде, четири. Или може би пет-шест, не помня. Дори не сме се разделяли. Или той все е зает, или аз, така че нещата някак се проточиха, после той трябваше да отскочи до Париж за малко.

— И сега се върна.

— Да. Снощи се обади и ме помоли днес да обядваме заедно. Беше много настоятелен, макар да му казах, че съм заета… И ми се струва, че трябва да поговоря с него…

— И?

— И… не си падам много по французи — отвърна тя.

— Е, ами тогава защо не му кажеш просто да си вдига жабарския задник и да изчезва от хоризонта?

— Няма да е много дипломатично точно така…

— Ама ти какво, да не си от Държавния департамент? Я му… — Той спря овреме, но гласът му прозвуча ядосано.

— … и ще се наложи да го обработя мирно и тихо. Доста важна клечка е тук, няма как.

Двамата поговориха още малко и той остави да му проличи, че е ядосан — усети как това й прави много силно впечатление и изпита тайничко задоволство. После се върна под душа, довърши къпането, излезе и се облече. Много добре. Вдигна телефона и набра номера на Джаил.

Тя отговори на третото позвъняване и Лукас каза:

— Проблемът ти е, че си викторианка.

— Точно така е — отвърна тя сънливо. — Чакай малко… — Той я чу как вика: „Спокойно, мен търсят“, после продължи: — Та…

— Закусвала ли си?

— Ама аз току-що се събудих. Няма още десет и половина.

— Ако искаш, мога да мина да те взема.

— Няма да мога. На обяд ще идват едни хора. Правим съвместна изложба с тях и ще трябва доста да поработим. Нямам нищо против и ти да дойдеш, но те няма да ти харесат, а не искам някой от тях да излети през прозореца.

— По дяволите! Няма с кого да си поговори човек тая сутрин.

— А довечера идва и татко. Всички ще отидем на летището да го посрещнем. Така че…

— Няма да има и вечеря. И среднощна закуска.

— Пробвал ли си някога телефонен секс? — попита го тя.

— Един път опитах, но нищо не стана. Почувствах се като тъп чекиджия.

— Е, то това е, кажи-речи, неизбежно — каза тя.

— Обаче много ме бива в подаването на реплики. Не бих искал да кажа, че съм превъзходен, но това е от вродената ми скромност.

— Вярно? Много интересно… И как би започнал?

— Още в леглото ли си?

— Да.

— Как си облечена?

— Блуза, гащички и чорапки — отвърна тя.

— Чорапки? Боже, няма да е лесно — изпъшка той.

— Ооо, хайде стига, Дейвънпорт.

— Добре. Над мивката ти има един индианец, нали?

— Да, и?

— Иди и го вземи — нареди Лукас.

— Да го взема ли? За какво ми е?

— Ама ти ще изпълняваш ли, или не?

— Добре, добре. Просто питам.

— Ще ти трябва орловото му перо — продължи той.

След секунда тя каза:

— Чакай малко.

— Чакай, все чакай. Ало?

Джаил се върна пак.

— Да?

— Дали не видях в банята и една електрическа самобръсначка за крака „Лейди Ремингтън“?

— Да?

— Вземи и нея — каза Лукас.

— Веднага искам да ти кажа, че няма да бръсна нищо — предупреди го тя.

— Тези неща не се използват за бръснене — натърти той. — Ти ги използваш за бръснене? Бедното ми, наивно и изостанало дете!

— Чакай малко, връщам се веднага — отвърна Джаил.

 

 

В Общината бе спокойно — навън броят на подвижните телевизионни станции бе намалял, а в отдел „Убийства“ нямаше почти никой. Мобилният му телефон иззвъня — обаждаше се Дел.

— Брей, ама ти си го включил? — изненада се той.

— Да. Какво става?

— Нищо, обаждам се да те питам същото.

— Хубаво. Това проклето нещо го изключвам веднага.

— Не… Недей. Слушай, днес с жена ми ще излизаме. Ще ходим при някаква нейна леля. После сигурно ще отидем да търсим мокет.

— Ти ще търсиш мокет?

— Ами… за хола вероятно…

— Добре. Добре. Довиждане.

 

 

Накрая Лукас се озова в кабинета си, зарови се в документацията по случая и колкото повече я прелистваше и четеше, толкова повече се засилваше увереността му, че в дъното на всичко стои Спунър.

По едно време се обади Лестър, за да каже, че приятелят на Джон Дюкълджин, който бе разпознал Спунър на партито с дамска чанта на рамо, си спомнил, че е видял мъж с дамска чанта, но не могъл да разпознае лицето му от снимките.

— Хубаво — отговори Дейвънпорт. — Някой друг?

— Още двама души мислят, че са го видели. Танцували на стробоскопична светлина… тия, дето мигат по дискотеките… и не са сигурни… Общо взето, това е.

 

 

Звънна му и Роузмари и каза:

— Имам гатанка за теб. Защо началникът на „Пътна полиция“ ми се обажда и вика: „Кажи на оня задник Дейвънпорт да престане с шибаните си истории!“?

Лукас помисли малко.

— Причината според мен е политическа — отвърна й най-сетне. — Той е републиканец.

— И аз помислих, че ще е нещо от този род — каза тя.

— Олсън ще идва ли днес следобед? — попита я той.

— Не. Казах му, че ще му се обадим, ако разберем нещо сериозно.

— Добре. Аз излизам.

— Ще се видим в понеделник… А, да… и престани с тези шибани истории, каквито и да са те.

 

 

Той се обади на Катрин у тях, готов да затвори, ако чуе мъжки глас.

— Какво правиш?

Не попита кой е — добър знак.

— Ами… Изнасям се.

— Кога?

— Довечера ще преспя у една приятелка. На Джак като че ли му е забавно. Мисли си, че преживявам нещо като моментна криза. Адски се дразня.

— Ако ти се хапва и говори, може да седнем някъде.

— Боже, Лукас, точно днес ли? — завайка се тя. — Не може ли утре? Днес ми е много натоварено. Ще си опаковам…

— Добре, добре. Не ми казвай. Имаш ли номера на мобилния ми телефон?

— Да, но ти не го включваш.

— Вече е постоянно включен… поне ще бъде, докато трае работата по случая на Алией.

— Ще ти се обадя.

 

 

Толкова да се тревожи и да си блъска главата как ще се оправи с тия три жени, а ето че с никоя от тях и най-обикновена среща не може да си уреди.

— Накрая винаги те пращат за зелен хайвер — каза той на стените.

После излезе и се запъти към „Сакс“.

— Лукас, как си? — посрещна го заместник-управителят на отдел „Мъжка мода“. — Имаме някои неща специално за теб. И ги пазим за теб. Два нови плата от Италия, няма да повярваш, че са вълнени.

Дейвънпорт уби два часа из „Сакс“, подписа чек за три хиляди долара и си тръгна. По пътя за паркинга му се обадиха ченгетата, следящи Олсън.

— Имаме сценарий — каза едното от тях.

— Да чуем.

— Току-що придружихме Олсън до мотела му. Ще държи проповед довечера в Уест Сейнт Пол… знаеш ли къде е „Саутвю Кънтри Клъб“?

— Да.

— Ще бъде в църквата, дето е близо до клуба. Той спря да обикаля с колата и се отби в паркинга, сякаш само за да види къде се намира. После отново започна да обикаля и накрая се прибра в мотела. И ние се запитахме дали не обикаля, за да засича някакво време. За колко време може да отиде от еди-къде си до еди-къде си.

— Хм.

— Ъхъ. Като си помислиш, къщата на Спунър в Хайланд Парк сякаш е далеч от Уест Сейнт Пол, но като погледнеш картата, се вижда, че не е чак толкова. Някъде около девет-десет километра и повечето от тях са магистрала. Може да отиде и да се върне за петнайсетина минути. Свършва си проповедта, после казва на пастора или там който и да е, че иска да остане за малко сам… да се съвземе или каквото там измисли… качва се на колата, изтичва до Хайланд Парк, очиства Спунър, връща се и… ето ти тебе сума ти свидетели, че той не е мърдал от църквата.

— Малко холивудски звучи.

— Е, както казах, това е нашият сценарий.

— Може да се окаже и негов. Колко души сте пратили при Спунър за довечера?

— Двама или четирима.

— Ще гледам да бъдат четирима. Помощ за Олсън трябва ли ви? — попита Лукас.

— Като отиде в църквата, може да ни потрябва още една кола. Поне за известно време.

— Добре, обадете ми се, сигурно ще дойда да поседя с вас. И бездруго няма какво да правя.

 

 

Останалата част от следобеда прекара в шляене: подстрига се, мина през магазин за игри, три барчета и най-накрая се застоя повечко в един оръжеен магазин, където продавачът се опита да му продаде ловна пушка „Щайер“ за две хиляди и шестстотин долара.

— Трябва да ударя елен, голям колкото слон, за да избия парите — забеляза Лукас, оглеждайки пушката.

— Тук не става въпрос за елена, а за естетиката в направата на пушката — каза продавачът. По-рано бе работил като учител по английски и бе напуснал, за да се хване с този бизнес. — Виж каква изработка…

— Затворът изглежда малко странно — промърмори детективът.

— Германско производство.

— Странно производство.

— Остави затвора за секунда, виж…

— И защо оптиката е сложена толкова на края?

— Ще ти кажа защо. — Продавачът махна с ръка към прозореца. — Насочи я към нещо от другата страна на улицата. Гледай в мерника с двете очи, после погледни с дясното през него.

Лукас се извъртя.

— Брей… супер. Стреляш право в това, което виждаш.

— По-добро от това едва ли може да се намери. Особено за нашите гори.

— Калибърът й е малък.

— Триста и осем е малък калибър? Ти какво, да не си слънчасал? С него можеш да…

— Да, ама не и ако еленът е колкото слон. Освен това дръжката на затвора е странна.

— Мислех те за артистична натура, Дейвънпорт — поклати глава продавачът. — А ти не си. Нямаш представа колко съм разочарован.

 

 

Около шест часа̀ той се спусна към Уест Сейнт Пол, намери църквата, после хапна в едно ресторантче и се върна пак при църквата малко преди седем и половина. Свърза се с едно ченге от групата за наблюдение и взе от него радио и бинокъл.

— Почна да ми писва от цялата тая работа — каза му полицаят.

— Може би нещо ще изскочи — успокои го Лукас. — Къде искате да застана?

— Виждаш ли оня хълм горе? Качи се там. Ще видиш редица къщи, чиито задни дворове гледат право към паркинга. Намери някоя и притесни стопаните й.

— А как ще разбера коя кола е на Олсън?

— Обади ни се, като се настаниш, и когато Олсън пристигне и влезе вътре, ще се приближа до колата му и ще ти я посоча с фенерче. Ще пратим наш човек и вътре в църквата. Най-много ни е страх, че може да намери начин да се измъкне, преди да сме го усетили. Възможно е и да е оставил предварително някоя друга кола… На приятелчетата му от Бърнт Ривър например.

— Добре. Отивам.

 

 

Дейвънпорт се насочи към първата къща, в която светеше, звънна, показа картата си и получи позволение да седне на задната веранда. Стопанинът измъкна отнякъде сгъваем стол, отупа го от паяжините и му го даде.

Олсън дойде малко по-рано — двайсетина минути преди да започне проповедта. Ченгетата долу му показаха колата и Лукас зачака. Радиото тихичко се включваше на всеки няколко минути: когато проповедта започна, когато идваше и си тръгваше някоя кола, когато изобщо нещо се случеше, колкото и обикновено да бе то.

Около къщата на Спунър дежуреха четирима души в две коли — едната отпред, другата — отзад. Спунър си беше вкъщи, но пердетата бяха спуснати. По едно време в гаража му светна и колата му излезе на заден ход навън. Зад волана бе самият Спунър. Той подкара към супермаркета на около пет пресечки от дома му, купи нещо оттам, после излезе, отиде пеш до близкия видеомагазин и си взе касета под наем. След това се прибра у дома. Вратата на гаража се спусна зад колата му. Дежурните отново зачакаха.

По радиото се чу гласът на полицая в църквата:

— Олсън изпада в транс. Хората се люлеят заедно с него.

Минута по-късно:

— Някакъв тип идва от северната страна, разкарва си кучето…

— Видях го.

После се чу гласът и на едно от ченгетата при Спунър:

— Спунър току-що излезе навън по риза. Спрял се е и гледа към покрива. Какво, по дяволите, гле… Спунър е ударен! Спунър е ударен! Господи боже, Дейв, Дейв! Виждаш ли…

За миг гласовете им заглъхнаха, после пак се чу:

— Запад, запад, запад. Исусе, върни се! Не, върни се! Повикай линейка, повикай линейка…

Лукас вече тичаше с все сили към колата. На всяка стъпка се чуваха гласовете на изпадналите в паника ченгета. Само за броени секунди се озова на Мендота Роуд, за две минути се добра до Робърт Стрийт, после подкара така бясно по 110, че се молеше само за едно: да не убие някого. Колата му се мяташе ту наляво, ту надясно, лъкатушейки в движението като слаломист, а през цялото време гласовете от радиото ставаха все по-панически:

— Мамка му, ще го изпуснем, изпускаме го! Помощ, помощ, трябва ни помощ… някой.

Дейвънпорт вече се носеше като стрела по I-35 и успя да намери време да се обади:

— Идвам към вас. Ако някой бяга, кажете ми накъде.

Веднага някой се обади:

— Не знаем. Не знаем!

— Нали викате, че ще го изпуснете.

— Спунър, ще изпуснем Спунър.

— А къде е стрелецът, къде е стрелецът?

— Не знам бе, не знам, мамка му! Нищо не видяхме. Дейв, къде си? Дейв, на запад ли си, къде си?

После се чу отговорът на Дейв:

— На запад съм бе, човек, на запад съм, но не виждам нищо подозрително. Лукас, ако идваш насам, излез от изхода за Седма улица, сложи буркана и гледай дали някой няма да се опита да се скрие.

Дейвънпорт си помисли: „Край, изчезнал е. Щом са опрели да блокират изходите от магистралата, значи стрелецът е изчезнал“.

И наистина бе изчезнал.

Спунър умря в двора си. Жена му пищеше над тялото му, а двама полицаи се мъчеха да спрат бликащата кръв с голи ръце. Беше ударен с 44-калибров куршум магнум на десет сантиметра вляво от гръдната кост. Умря две минути по-късно, но не можа да го разбере.

27.

Лестър пристигна от Минеаполис тъкмо навреме, за да види как покриват трупа. Двамата с Лукас стояха в двора на Спунър и гледаха как съдебномедицинският експерт от окръг Рамзи си върши работата. По едно време Франк промърмори:

— Ще ни разкатаят. Персонално, искам да кажа. Трябва веднага да се свържем с Роузмари и да й кажем, преди пресата да я е провокирала.

— Знам — кимна Лукас. — Преди да направим това обаче, трябва да притиснем Олсън. Необходимо е също така да кажем на Сейнт Пол с какво се занимаваме и да ги накараме да приберат компютъра и книжата на Спунър, както и да запечатат сейфовете му. Утре рано сутринта да уведомиш всички банки в диаметър два часа път с кола за сейфовете. Може би и да извадиш разрешително за обиск на къщата и да прибереш всички ключове, които намериш в нея.

— Господи, Лукас, ще се получи така, все едно ние сме го пречукали, а след това започваме да тормозим и жена му.

— Тормозът над жена му няма да промени нищо, ако ни обесят за това, че сме убили мъжа й — каза Дейвънпорт. — Обаче ако се окаже, че Спунър е бил забъркан, ние може да се измъкнем от примката. Именно сега трябва да го притиснем по-здраво от всеки друг път.

— Ох, мамка му!…

Погледът на Лестър непрекъснато отскачаше към трупа и работещия над него експерт.

— Спокойно, ти нямаш никаква вина — рече Лукас. — Аз съм виновен. Не ти, а аз казах на Олсън за Спунър. Възможностите са две. Олсън е казал на убиеца, когото манипулира по някакъв начин. Това е едната. Или някой друг е пратил убиеца при Спунър. Според мен никой друг не е казвал името му на никого. Така че това трябва да е работа на Олсън.

— Какво ще правим в такъв случай?

— Ще отида да поговоря с Роузмари. Ти не се бъркай в това. Няма да споменавам името ти. Просто ще й кажа, че съм те помолил да пратиш двама души да следят Спунър. Както всъщност и стана.

— Само дето аз приех да го направя — промърмори Лестър.

— Глупости! Аз първо казах на него, после те питах. А пред свършен факт какво можеш да направиш? Да кажеш на Олсън да забрави името? А и по този начин ти помагаше на Роузмари да не се намесва в това.

— Уф, човече…

— Просто си мълчи. — Дейвънпорт извади телефона, обади се на Дел и го информира за развитието на нещата, завършвайки с думите: — Сега искам да посдрусам Олсън. Искаш ли да ми правиш компания?

— Идвам — отвърна Дел. — Знаеш ли къде е?

— Ще накарам момчетата при църквата да ни се обадят, когато тръгне да се прибира към мотела. Искам да го заваря сам.

 

 

Едно от ченгетата от Сейнт Пол в къщата от другата страна на улицата — точно срещу Спунър — извика нещо и двама цивилни полицаи изтичаха при него.

— Май намериха нещо — каза Лестър.

Лукас затвори телефона, хвана радиото и се обади на ченгетата, следящи Олсън:

— Обадете ми се, като тръгне към мотела. На минутата!

— Дадено, шефе.

После отново вдигна телефона и позвъни на полицаите при Джаил:

— Може да дойде някой. Не й разрешавайте да стои до прозорци и до врати. Ако нещо мръдне, стреляйте на месо.

Двамата с Лестър прекосиха улицата и се приближиха до отсрещната къща. Едно от цивилните ченгета ги посрещна с думите:

— Намерихме гилза.

— От какво е?

— Четирийсет и четири, магнум.

— Тоя е стрелял с пушка — каза Лукас. — С някоя от онези карабини „Ругър“, бас ловя. Гилзата е изхвръкнала и той не е могъл да я намери.

— Какво ни помага това? — попита Лестър.

— Да пукна, ако знам — отвърна Дейвънпорт и отново вдигна телефона, за да се обади на Роузмари: — Има проблем. Трябва да се видим.

 

 

Роузмари живееше в добре уреден квартал в южната част на Минеаполис, на около петнайсет минути път с кола от дома на Спунър. Лукас не мислеше какво ще й каже, като се видят, с изключение на това, че каквото и да е то, трябва да прикрие Лестър и другите ченгета.

Когато пристигна пред дома й мъжът й тъкмо извеждаше техния кокер шпаньол на разходка.

— Само да не е пак някое убийство — каза му той сърдечно, като го видя да слиза от колата.

— Съжалявам, но май ще ти разваля настроението — мрачно отвърна Лукас.

— Леле, боже! Тук, в града?

— В Сейнт Пол.

— Пак бива.

 

 

Роузмари четеше. Когато чу Лукас да влиза, тя пусна книгата на пода и подвикна:

— Насам… — И когато се появи, напрегнато попита: — Какво има?

— Застреляха Уилям Спунър. Мъртъв е. Преди половин час в Сейнт Пол.

— Боже господи! — прошепна Роузмари ужасено.

— Има и по-лошо — продължи той.

Разправи й всичко, стараейки се да прозвучи сухо и делово. Тя го изслуша, без да променя изражението си, и накрая каза:

— Чакай да помисля. — Мисли цяла минута, после продължи: — Трябва да кажем на кмета. Мога да го отложа най-много до утре на обяд.

— Тогава?

— Не знам. Спасил си толкова много хора, обаче това е наистина натегнато положение. Особено ако не докажем, че Спунър е човекът, убил Родригес и останалите.

— Не ми звучиш толкова вкисната, колкото очаквах — забеляза Лукас.

— Ами… — Тя сви рамене. — Не съм. Знаех какво правиш. Работата е там, че името на Спунър щеше да се разчуе рано или късно — точно както стана и с Родригес. А така ние избрахме как да стане.

— Аз избрах как да стане — поправи я той. — Мисля, че с оглед ограничаване на вредата, трябва да наблягате на мен. Особено ще ми е неприятно, ако пострада някой друг.

Роузмари поклати глава.

— И двамата сме вътре според мен. Ако обесят теб, ще окачат и мен на въжето поради липса на контрол от моя страна.

— Което е пълна глупост.

— Това е политика, Лукас — отново поклати глава тя. — Както и да е. Мога да го отложа най-много до обед. Казваш, че искаш да посдрусаш Олсън. Добре. Аз ще се свържа с шефа на полицията в Сейнт Пол, за да извади разрешително за обиск у госпожа Спунър, Бог да й е на помощ. Ако утре до обед или най-късно до един часа извадим нещо интересно, кметът ще си помисли хубавичко, преди да ни хвърли на кучетата.

— Ако намерим някой, някое име, да предприемем издирване…

— Значи сме разкрили престъпленията. Особено пък ако успеем да повдигнем обвинения срещу Спунър. Тогава разкриваме престъпленията и цялата работа заспива.

Лукас погледна часовника си.

— Петнайсет ча̀са.

 

 

Той излезе от дома на Роузмари в много по-добро настроение, отколкото когато влезе, обаче издаването на името на Спунър изглеждаше — откъдето и да го погледнеш — непростимо глупава постъпка. От друга страна, ако пък дадеше резултат, щеше да изглежда брилянтно изпълнение. А сега бе също като Наполеон при Ватерло — победен на косъм, но победен.

Обадиха се полицаите от църквата. Олсън карал по 494, посока запад, към мотела. Лукас набра Дел, уговориха си среща и когато седнаха в колата, той му обясни за ситуацията със Спунър.

— По този начин ставаш един от четиримата, който знае какво се е случило в действителност — заключи той.

— Можеше и да се получи — каза Дел.

— Може би, но още от самото начало сбъркахме — продължи Лукас. — Мислехме, че убиецът се приближава и стреля от упор, както беше при Плейн. Тоест — с пистолет. Обаче това е станало само при Плейн, защото е нямал избор. Бил е вътре в сградата. А сега е било с пушка, човече, скапана, тъпа пушка. Ако тогава бяхме намерили гилза, щях да заобиколя къщата на Спунър в диаметър най-малко две пресечки. Обаче с четирийсет и четвърти калибър? Просто мислех, че е с пистолет.

— Всички смятахме така — отвърна Дел. — Питам се защо оная мадама в неговия блок…

— Да, да, сещам се. Азиатката.

— … защо не е видяла никаква пушка. Ако, разбира се, е бил той.

— Пушката все пак не е голяма, Дел. Можеш да я пуснеш да виси надолу в крачола и да накуцваш леко.

Дел помисли малко, хвърли поглед навън, после отново се обърна към Лукас:

— А как е накарал Спунър да излезе от къщата?

— Хм — изхъмка Лукас. — Забравих да ги питам. Момчетата, дето го следяха, викат, че излязъл навън и се загледал към комина. Телефонът у теб ли е?

— Да.

— Обади се в управлението в Сейнт Пол и попитай дали преди това някой не се е обаждал на Спунър.

В Сейнт Пол вече работеха по това. Някой наистина се бе обадил на Спунър по телефона — вероятно някой съсед — за да му каже, че коминът му се е запалил. Спунър изтичал навън да види, казала им жена му. В момента ченгетата от Сейнт Пол проследяваха от кой номер е дошло обаждането.

— Оттук може да излезе нещо — промърмори Дейвънпорт замислено.

— Залагам долар, че ще се окаже номерът на някой уличен автомат — поклати глава Дел.

 

 

Олсън се прибра в мотела десет минути преди тях. Лукас и Дел се обадиха на групата за наблюдение, после се отправиха към стаята му.

— Искам да стоиш зад ъгъла в дъното на коридора — каза Дейвънпорт. — Ще пипам твърдичко. Ако ми потрябваш, ще ти се обадя по телефона и ще те питам за новини, все едно че се обаждам на дежурния. Изчакваш една минута и чукаш на вратата.

— С гръм и трясък ли да вляза?

— Не, тихо и мирно. Може да иска да потърси все пак съчувствие от някого.

Дел остана зад ъгъла, а Лукас отиде, почука на вратата и отвътре се чу мъжки глас:

— Момент.

След няколко секунди на вратата се появи Том Олсън, закопчавайки колана си. Надникна през веригата и веждите му се вдигнаха изненадано.

— Господин Дейвънпорт?

— Трябва да поговорим — каза Лукас.

— Разбира се.

Олсън откачи веригата, Лукас тресна вратата с коляно, после хвана смаяния мъж за гушата и го тласна назад към леглото. Том се просна по гръб на него, детективът ритна вратата, тя се затръшна гръмко и той кресна:

— Казвай бързо как го направи, мамка ти! С кого работиш?

Олсън, отворил широко очи, се опита да седне в леглото, но Лукас не му позволи, извади четирийсет и петака си от кобура и отпусна ръка до бедрото си.

— Какво… какво да…

— Не ми се прави на невинен и не ме будалкай — прекъсна го Дейвънпорт. — Ти го нагласи, знаеш, че ти го нагласи. Ти уби майка си и баща си и повече не искам да слушам тъпотии, ясно?

— Какво… какво…

Лукас пое дъх.

— Казах само на един човек за Бил Спунър. Само на един. На теб. И тази вечер Спунър бе застрелян в собствения си двор, пред очите на жена си. Хладнокръвно убийство. Убит е с пушка.

— Не съм аз… О, не, не. Не, не… — започна да заеква Том. — Казах, казах, казах… о, не. Казах на четирима души. Казах на четирима души. Боже господи, казах на четирима души!

— На кого?

Въпросът обаче потъна в звука от почукването на вратата. Дел би трябвало да спира всеки, тръгнал насам. Дейвънпорт отстъпи, отвори вратата и надникна. Отпред стоеше Дел.

— Изникнаха някои неща. — Той погледна към Олсън, който през това време се изправи и седна в леглото. Лукас се отдръпна назад и го пусна вътре. — Каза ли му за Спунър?

— Да.

Дел се извърна към Том и обясни:

— Спунър бил подмамен да излезе навън с едно телефонно обаждане. Някой позвънил и му казал, че коминът му се е запалил. Полицейското управление в Сейнт Пол проследило обаждането. То дошло от телефонен номер, регистриран на името на майка ти.

— Какво?

— На майка ти — повтори Дел.

Олсън го гледаше с недоумение, после премести поглед върху Лукас.

— Божичко, съжалявам — промълви накрая той. — Не знаех, че си има собствен телефон.

— И нямаш нищо общо с това? — подхвърли Дейвънпорт иронично.

— Казах на четирима души — отвърна Том. — На вечеря в петък им казах. На Бентънови и на Пакардови.

— Къде са те сега?

— Върнаха се у тях за събота и неделя — каза Олсън.

— На какво разстояние е Бърнт Ривър оттук? — попита го Лукас.

— На пет часа път. С кола.

— Имаш ли телефоните им?

— Да, разбира се.

— Обади им се — заповяда Дейвънпорт. — Ако някой от двамата отговори, например госпожа Бентън, искам да намериш причина да говориш със съпруга й, и обратно. Измисли нещо, да речем, да благодариш за съдействието им.

— Така имам чувството, че ги предавам — оплака се Том.

— Ако са вкъщи, няма да ги предадеш — успокои го Лукас.

— Да, ама аз ще знам, че…

— Умират хора — напомни му Дел.

Олсън се обади от телефона в стаята, а Дейвънпорт слушаше от деривата в другата стая. И двете семейства си бяха у дома.

Том затвори и заключи:

— Не може да са те.

— Казал си само на тях, така ли? — погледна го подозрително Лукас.

— Само на тях. Седнахме да вечеряме отсреща в ресторанта в петък, точно преди да си тръгнат, и им казах.

Дейвънпорт усилено мислеше. Бърнт Ривър, Бърнт Ривър. Ами ако още в началото са хванали погрешна следа? Или пък дори някъде от средата? Дълбока, стара и здрава връзка, но не семейна… Някой, който да я познава от малка, някой, който би бил… Той вдигна телефона и се обади на Лейн:

— Нали бях ти дал да изготвяш родословието на Алией. Как се казваше оня, дето оправил Алией на първа база?

— Чакай малко, да не го помня наизуст — отвърна Лейн и след малко съобщи: — Луис Фрайър. Дето му викали Отчето, а той дори не знаел защо.

— Благодаря. Ще тичам. Утре ще се чуем — избърбори набързо Лукас и се обърна към Олсън: — Кой е тоя Луис Фрайър?

— Едно момче от Бърнт Ривър.

— А Бентънови или Пакардови дали го познават?

— Разбира се — кимна Том. — Най-вече майка му и баща му. Родителите на Луис, моите, Бентънови, Пакардови, заедно с още едно-две семейства, сме от една компания. Събираме се, ходим си на гости, играем карти, изобщо такива неща.

— Той едно време е имал сексуална връзка с Алией.

— Просто слух.

— Да, но всички в Бърнт Ривър го вярват. Според тях май е било така.

— Да — кимна Олсън. — Знам, че е така.

— Дали е възможно той да се чувства като защитник спрямо нея? Мислиш ли, че би могъл да…

— Не, не… той е… най-обикновено момче. Обслужва дворовете на хората. Ходи по курортите, подстригва ливадите, аранжира подредбата на дворовете.

— Ерген ли е? — попита Дел.

— Да.

— Ловджия?

— Сигурно. Не го познавам чак толкова добре. В училище бе два класа след мен.

Лукас отново вдигна телефона и се свърза с Роузмари:

— Обади се на летището и нареди да ни осигурят големия хеликоптер. Трябва веднага да отидем в Бърнт Ривър. Сега. Тази вечер. Трима души.

— Мислиш ли, че ще се справиш за петнайсет часа? — попита го тя.

— Стискам палци — отвърна той.

— Тръгвай за летището. Аз през това време ще им се обадя.

28.

На Лукас му се струваше, че е три през нощта — все едно не си бе лягал от сто години — но хеликоптерът се издигна в нощното небе малко преди десет, понесъл него, Олсън и Дел. Преди да тръгнат за летището, Дейвънпорт се обади на шерифа на окръг Хауъл и накратко го въведе в събитията. Накрая попита дали някой от отдела му може да ги посрещне с кола на летище „Шеридън“ — най-близкото до Бърнт Ривър. Шерифът отвърна, че ще им изпрати две коли и че лично ще дойде със своята.

— Струва ми се интересно — добави накрая той.

Полетът трая малко повече от час и не притесни Лукас. Иначе го беше страх да лети със самолети: при евентуална катастрофа хората вътре ставаха на кайма, докато при хеликоптера му се струваше, че има повече шансове за оцеляване.

Над Двата града бе облачно, обаче на „Шеридън“ кацнаха под кристалночисто небе, осеяно със същите блестящи и едри звезди, каквито Лукас бе видял на вилата си преди седмица.

Посрещнаха ги два полицейски форда с буркани на покривите. От тях излязоха шерифът и двамата му заместници и им стиснаха ръцете. Шерифът мина направо на въпроса:

— Кого искате най-напред да ви намерим? Фрайър?

— Да — отвърна Дейвънпорт. — Ако го няма, може да се срещнем с родителите му и да хвърлим едно око на дома му, за да видим дали няма да намерим нещо, което да го свързва с Алией.

— Ще срещнете трудности при изваждането на разрешително, ако за причина посочите, че просто искате да поогледате — забеляза шерифът. Беше мъж с квадратни рамене, квадратно лице и мустачки. Носеше дънки и каубойски ботуши, въпреки навалелия сняг. — Нашите магистрати не са много отзивчиви.

— Стеснихме броя на хората извън полицейското управление, които знаеха за човека, застрелян тази вечер — обясни му Лукас. — Те са петима души. В тази бройка влиза господин Олсън, който е с нас, но ние знаем къде е бил тази нощ, и двете семейства, които са си у дома, в Бърнт Ривър. Обаче Фрайър не би трябвало да си е вкъщи, ако има нещо общо с убийството тази вечер, освен ако не разполага със собствен хеликоптер. И затова вероятно си струва да хвърлим едно око в дома му. Навремето той е имал сексуална връзка с Алией.

— О, да, сега се сетих — обади се един от заместниците. — Познавам го. Ако той е забил Алией. Викат му Отчето.

— Според теб може ли да го е направил? — попита шерифът подчинения си.

— Доколкото знам, той просто е добро момче — отвърна заместникът. — Може да изкараме някоя дреболия за него, но освен младежки лудории, нищо друго сериозно.

— Ами ако родителите му са му казали за Спунър? — попита Лукас.

— За това може и да получите разрешение — кимна шерифът. — Особено пък ако е свързано с Алией.

— Тогава да вървим — подкани ги Дейвънпорт.

 

 

Дел и Лукас се качиха в колата на шерифа, а Олсън се настани при двамата заместници. Още щом влязоха вътре, Дел се обърна към шерифа:

— Казах на вашите момчета да понаглеждат Олсън. Той все още е сред заподозрените.

— Ще го наглеждат — кимна шерифът. Извади мобилния си телефон, потърси малко в указателя му и накрая натисна бутона за избиране. — Хей, Карл, аз съм, имаш ли нещо за Фрайър?… Така ли? Къде?… В „Маклийдс“?… Ъхъ… ъхъ… Добре, отиваме нататък. — Той затвори и се извърна към Лукас: — Май ще излезе, че напразно сте били път дотук. От полицията в Бърнт Ривър казват, че са видели Фрайър да играе билярд с приятели в „Маклийдс“. Една кръчма до езерото.

— По дяволите! — изруга Дейвънпорт.

— Какво ще правим сега? — попита шерифът.

— Така и така сме тук, нека да поговорим с него — отвърна Лукас. — След това може да събудим Бентънови и Пакардови и да видим какво ще ни кажат. Оттук е излязло, няма откъде другаде — от Олсън, от Бентънови или от Пакардови.

Но вече не беше толкова сигурен: ами ако все пак се окажеше, че има изтичане на информация от управлението? Или ако Том лъже и манипулира някой друг човек, някой от последователите си? Някой, смятащ Олсън за Христос?

— Както кажете — кимна шерифът.

Той се обади на другата кола и двата автомобила поеха към „Маклийдс“.

 

 

„Маклийдс“ изглеждаше точно както стотици кръчми като нея, разположени край езерата: затрупан със сняг паркинг, огромни купчини разчистен сняг в единия край, построена от имитация на дървени трупи основна постройка, мънички прозорчета под надвисналите стрехи, коледен венец на входната врата и паркинг за снегорини зад сградата.

— При нас още нямаме сняг — отбеляза Лукас, загледан в преспите.

— Защото на практика вие живеете в Маями — отвърна шерифът.

— Сигурно има предвид палмите пред Общината — обърна се Дел към колегата си.

Разговорите в кръчмата замряха, когато групата влезе вътре: без да се обръща, Лукас усещаше как главите една след друга се извръщат към тях. Те се насочиха към игралната зала, обгърнати от облаци дим от скарата. Заместникът, познаващ Отчето, посочи:

— Ей онзи там, с червената риза.

Луис Фрайър тъкмо си избираше позиция за стрелба, когато видя приближаващите се мъже. Той натърка щеката си с креда и поздрави:

— Добър вечер, шерифе. — Гласът и изражението му издаваха лека изненада. Видя Олсън и добави: — Здрасти, Том. Съболезнования за Алией.

Шерифът кимна вместо поздрав и каза:

— Би ли дошъл да поприказваме насаме?

— Разбира се… Да не съм направил нещо? — Фрайър подаде щеката на приятел.

— Не, нищо — поклати глава шерифът. — Искаме само да поговорим малко.

Групата се събра в единия ъгъл — по-далечко от бара — и Дейвънпорт набързо описа на Фрайър положението.

— Ами… ъъъ… да, нашите ми казаха — рече той колебливо. — В петък, като се прибраха. Спунър, нали? Банков служител.

— А ти казал ли си на някой друг? — попита го Лукас.

— Амиии… да. На ония там до масата.

Всички се извърнаха към тримата мъже, с които Фрайър играеше билярд.

— Кога им каза?

— Ами май още в петък. Нашите се прибраха около десет и тъкмо бе започнало да вали. Бях минал да почистя алеята им и те ми казаха. После наминах насам да поиграя и казах и на още двама-трима.

— Според теб… може ли те да са казали на някой друг? — попита Дейвънпорт.

— Виж какво — отвърна Луис. — Много се съмнявам дали ще намериш някой в Бърнт Ривър, който още да не е чул името на тоя тип. Бентънови казаха на нашите, а нашите са казали още поне на две семейства. Според мен Бентънови са направили същото. Всички в града се интересуват от Алией: тя е най-известният човек, роден тук, и единственият човек от окръга, а вероятно от всички околни окръзи, чийто лик е излизал по списанията.

— По дяволите! — каза Лукас.

Шерифът махна на тримата мъже около масата.

— Хей, момчета, ако обичате, елате насам за малко. — И когато те го заобиколиха, той продължи: — Искаме да знаем дали сте чули за банковия служител, заподозрян в убийството на Алией, от някой друг, освен от Луис. Никой няма да пострада, просто искаме да разберем доколко се е разчуло.

Двама от тях казаха, че са предали името по-нататък, а други двама чули името в случайни разговори в събота и в неделя.

— Значи всички знаят — заключи Дейвънпорт.

— Всички — съгласи се един от мъжете, облечен в зелена риза. — А какво всъщност е станало? Разбрахме, че някой е застрелял тоя задник, а?

Лукас премести поглед върху него.

— Точно така. Някой е застрелял този задник.

— Така ли?

Те поискаха още подробности, но детективът поклати глава:

— Не, момчета. Въпросът е дали някой от този град може да е свършил тая работа.

Един от мъжете — в тъмножълта риза — попита:

— С какво е бил застрелян?

— Според нас, с пушка. Този, който е стрелял, се е намирал на около петдесетина метра от него и го е уцелил в гърдите.

— Не е кой знае какво постижение от петдесет метра — поклати глава трети мъж, облечен в синя риза. — Ако бях аз, щях да му стрелям във врата.

— Ти винаги стреляш във врата и следващият ти елен ще е сигурно някой дядо — подметна Фрайър.

— Да не е било с четирийсет и четвърти калибър магнум? — попита Тъмножълтата риза.

Лукас и Дел извъртяха едновременно глави към него.

— Какво?

— Четирийсет и четвърти калибър магнум?

— Да. Точно така — кимна Дейвънпорт. И двамата не откъсваха очи от Тъмножълтата риза. — Кой тук има такъв?

Мъжът с тъмножълтата риза преглътна с усилие и погледна към приятелите си.

— Знаете ли кой? Оня откачалник Мартин Скот.

Фрайър се плесна по челото.

— Мамка му, Стив! — И се обърна към Лукас: — Мартин Скот е.

— Кой е той?

— Кара камион към представителството на „Кока-Кола“ в окръг Хауъл — отвърна Тъмножълтата риза. — Притежава „Ругър“ четирийсет и четвърти калибър магнум и има тръпка към Алией. И то голяма. Работеше безплатно за родителите й, косеше двора им, разчистваше снега и разни такива неща, защото си мислеше, че когато тя се върне, те ще му разрешават да излиза с нея.

— Той веднъж разправяше, че видял циците й, когато се къпел в басейна им — каза Зелената риза. — Нарекох го проклет лъжец и му казах, че никой от окръг Хауъл не е зървал циците й, освен Отчето, а и той ги е виждал само веднъж. Обаче Мартин твърдеше, че и той ги бил мярвал.

— Е, досега са ги видели само милиарди хора, ама… — каза Тъмножълтата риза, но се усети, че и Олсън е тук, затова спря на половин дума и добави: — Ооо, извинявай, Том.

— И е откачалка. Смята се за член на армията на „Кока-Кола“ и ходи с униформата й двайсет и четири часа в денонощието — обади се Синята риза.

— Да, ама да ви кажа ли още нещо? — рече Зелената риза. — Не може да е той.

— Дрънкаш глупости — възрази Фрайър. — Няма начин да не е той.

— Ама не е. Защото… познай защо. — Зелената риза кръстоса ръце на гърдите си.

Лукас го подкани:

— Защо?

— Защото всичките тия хора бяха застреляни в понеделник. Нали така?

Дейвънпорт се замисли — стори му се, че оттогава са минали сто години. Обаче Марси бе ранена именно в понеделник следобед, а останалите бяха убити същия ден.

— Да — кимна той. — В понеделник.

Зелената риза погледна приятелите си.

— В понеделниците Мартин работи.

— Ох, вярно! — изпъшка Фрайър.

— И шансовете оня кръвопиец Ранд Уотърс да го освободи от работа в понеделник са почти равни на нула — добави Зелената риза. — Той е като роб.

— Не бих работил за него — каза Синята риза. — Той е едно гадно копеле. И е як на това отгоре. Веднъж го видях да повдига задницата на един шевролет камаро.

— Колата е лека — обади се Тъмножълтата риза.

— Айде бе! — обърна се към него Зелената риза. — Дай да те видя тогава как ще я повдигнеш ти! Топките ти ще се пръснат като коледни балони.

Лукас побърза да се намеси:

— Тогава може ли някой от вас да се обади на тоя Уотърс и да разбере дали миналия понеделник Скот е бил тук? Добра работа ще свършите.

— Аз мога да му се обадя — каза шерифът.

— Ако не го намериш у дома, значи е заминал с жена си на вилата — рече Фрайър.

Всички се преместиха на бара и Тъмножълтата риза почерпи по едно питие. Шерифът взе телефонния указател на заведението, влезе в задната стаичка и се обади оттам. След малко излезе и съобщи на детективите:

— Я по-бързичко да изтичаме до къщата на Мартин.

— Какво става?

— Миналия понеделник помолил да го освободят от работа. Казал на Уотърс, че отива в Двата града, за да помогне на Олсънови за Алией. Рекъл му, че ако не му разреши, щял да напусне работа. Я колко сериозен е бил!

Лукас се обърна към Фрайър:

— Къде живее тоя тип?

— Трудно е за обяснение, но можем да ви заведем — отвърна Луис.

Всички излязоха от бара и в колона от четири автомобила — два пикапа и две полицейски коли — се отправиха към къщата на Скот. Влязоха в Бърнт Ривър, прекосиха го и излязоха от другата му страна, след което кривнаха по някакъв черен път, по който караха някъде около стотина метра.

Мартин Скот живееше в малка, направена от трупи къща, с гараж от летви отстрани и къса алея пред него. По снега се забелязваха следи от гуми, но не се виждаше никакъв камион. В ъгъла на покрива стърчеше малка сателитна чиния, насочена към спътника над Рино. От едната страна на алеята имаше резервоар за пропан-бутан, а до гаража се виждаше малък парапет от четири-пет летви. Всичко това бе осветено от синя външна лампа над вратата.

— Няма го — каза Фрайър, загледан в тъмната къща.

Всички бяха слезли от пикапите и се събраха около единия форд.

— Откъде знаеш? — попита Дел. — Може да си е легнал.

— Той гори дърва, а печката му в момента явно не гори — отвърна Луис. — А оня пушек там — посочи струйката дим, точеща се от една десетсантиметрова тръбичка — е от газовата горелка. Включва се само когато те няма у дома, за да държи топло.

— Момчета, защо не почакате тук — каза Лукас. — Дел…

Двамата извадиха пистолетите си и тръгнаха към къщата. Лукас първо почука, после заудря с юмрук, но вътре очевидно наистина нямаше никой. Той отвори външната предпазна врата и натисна дръжката на вътрешната. Заключено. Шерифът се приближи към тях и предложи:

— Дайте да видим отзад.

Къщата беше със задна веранда, но явно вратата бе малко използвана — снегът около нея не бе почистен и следи по него нямаше. Дейвънпорт се доближи до вратата и се опита да надникне през прозореца.

— Искаш ли фенерче? — попита шерифът и му го подаде.

Лукас го доближи до стъклото и светна. Успя да види, че стаята вътре е кухня. Нищо повече.

Тъмножълтата риза се приближи до гаража, дръпна вратите съвсем малко — колкото да надникне — и извика:

— Пикапа го няма.

Дейвънпорт тръгна към другия край на къщата. Шерифът и Дел го последваха. На единия прозорец пердетата не бяха събрани докрай и образуваха цепнатина, широка около петнайсетина сантиметра. Лукас се извърна към Дел и запита:

— Ако те повдигна, ще успееш ли да поогледаш?

— Сигурно.

Той сплете длани като стреме, Дел стъпи с единия крак на него и Лукас го вдигна нагоре. Шерифът му подаде фенерчето и Дел погледна вътре. Минута по-късно каза: „Стига толкова“, и Дейвънпорт го свали.

Дел върна фенерчето на шерифа и се обърна към Лукас:

— Това е нашето момче.

— Какво видя?

Четирите ризи и двамата заместници се събраха около тях с напрегнати лица.

— По-добре сами да видите — каза Дел. — Можете ли да докарате единия пикап тук?

Тъмножълтата риза изтича до своя пикап, изкара го бързо от алеята и го доближи на заден до къщата. Лукас взе фенерчето от шерифа и всички се покатериха на каросерията на пикапа.

Това, което видяха на светлината на фенерчето, ги накара да затаят дъх. Стаята, в която гледаха, някога трябва да е била спалня — сега обаче бе превърната в светилище. Стените бяха покрити с хилядите лица на Алией Мейзън, всички грижливо изрязани и внимателно залепени — от отсрещната стена ги гледаха хиляди зелени очи. В средата на стаята се виждаше самотен дървен стол, където явно се сядаше и се наблюдаваше.

Шерифът дълго гледа, после промърмори нещо под нос и се обърна към единия от заместниците:

— Отивай бързо да измъкнеш Суед от леглото и да искаш разрешително. Кажи му, че ми трябва веднага. Кажи му, че ми е трябвало преди десет минути, защото съм вече в къщата.

Дейвънпорт добави:

— Вземи номера и марката на пикапа на тоя тип и веднага ми се обади. Ама бързичко.

— „Додж Рам“, модел хиляда деветстотин деветдесет и седма, черен металик, тръбна противоударна решетка отпред и надпис с червени букви на двете врати „Мартин Скот“ — издекламира на един дъх Тъмножълтата риза.

Всички се събраха отпред пред къщата и Лукас се обади на Роузмари.

— Още не сме го пипнали, но знаем кой е — докладва накратко той. — След малко един от заместниците тук ще се обади на дежурния и ще даде описание, марка и номер на пикап, който трябва да се обяви за издирване.

 

 

Шерифът отвори вратата на къщата по стар и изпитан многократно начин — просто счупи стъклото на входната врата, бръкна с ръка и я отвори отвътре. Нареди на Четирите ризи да се навъртат наоколо, но не ги пусна вътре.

Шерифът, Лукас, Дел и другият заместник влязоха. Още като пристъпиха вътре, усетиха неприятна миризма — както се изрази шерифът, „сякаш е драл порове тук“. Отидоха до светилището и надникнаха вътре. Отвън се виждаше само отсрещната стена, а когато влязоха, видяха, че всичките четири стени, плюс тавана, са покрити със снимки на Алией.

Шерифът поклати глава:

— Тръпки ме побиват, като гледам. Дори да ми бе показал тези неща посред бял ден и Алией да търчеше навън жива и здрава, пак щяха да ме побият тръпки.

— Страховито е, вярно — съгласи се Дейвънпорт.

Зелената риза се показа на прага.

— Ако може, да влезем и да огледаме набързо. Иначе се връщаме в „Маклийдс“, защото вънка е адски студено.

Шерифът погледна Лукас, който вдигна рамене:

— Нямам нищо против… може да видят нещо, което ние не сме забелязали.

Шерифът ги пусна вътре, а детективите претърсиха кухнята и спалнята на Скот. В гардероба в спалнята намериха кутия патрони дванайсети калибър за ловна пушка, но самата ловна пушка липсваше. Намериха още .300 „Уинчестър магнум“ с оптичен мерник и една полуавтоматична карабина .22 „Ругър“.

— Значи пушката може да е с него — рече Дейвънпорт.

— Ще се обадя да ги предупредя — кимна Дел.

На прозорците в малкия хол висяха завеси от черно кадифе, за да не пропускат и лъч светлина вътре. До едната стена имаше удобно двойно кресло, а срещу него бе разположен телевизор „Сони“, чийто екран бе широк метър и половина. До него се виждаше стереоуредба, видео, тунери за телевизора и всякаква друга видео- и стереоапаратура. На пода до креслото бе оставен пулт за телевизионни игри „Нинтендо“ с най-малко дузина телевизионни игри, а до тях още един пулт за игри — „Дриймкаст“ — с дори още повече игри. Из стаята бяха пръснати пет малки тонколони, като до телевизора бе оставена една за басите, голяма колкото кошче за боклук.

— Има деветстотин деветдесет и девет телевизионни канала, от които да избира — каза Дел и на всички им се стори, че цитира някаква реклама.

В кухнята не намериха абсолютно нищо. Ризите бяха огледали светилището — Тъмножълтата дойде в кухнята, отвори хладилника, извади бутилка бира и я отвори.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита го шерифът.

— На него няма да му трябва — каза Тъмножълтата риза. — Ще се развали тук.

— Дай една и на мен — рече Фрайър.

Тъмножълтата риза отвори хладилника и му подаде една. Като отпи, Луис заговори:

— Работата с Мартин е там, че той винаги си е мислел, че някой ден ще стане известен. Всъщност само за това си мислеше. Според него можеше да стане такъв дори в подобно забутано градче като Бърнт Ривър и ако работи като роб и не си тика носа, където не му е работа, „Кока-Кола“ ще се погрижи за него. Така че десет години си скъса задника от бачкане с тоя камион и мога спокойно да кажа, че на служебната стълбица си остана на същото място, откъдето бе започнал. — Отново отпи от бирата, после добави: — Доколкото може да се говори за служебна стълбица тук.

— Мислиш ли, че може да убие човек? — попита го Лукас.

— Никой не излиза на лов с него — намеси се Синята риза. — Прекалено е влюбен в оръжията. Веднъж един познат се прибирал от гюмето за елени и…

Тъмножълтата риза веднага реагира:

— Рей Макдоналд.

Без да му обръща внимание, Синята риза продължи, сякаш не го бе чул:

— … гледа, срещу него върви Мартин. И Мартин му казал: „Ти пушиш цигари, а еленът надушва цигарата от два километра“. Рей му теглил една майна наум и си продължил по пътя. Прибрал се вкъщи, легнал си и си мислел за разни неща, когато изведнъж се сетил, че хвърлил фаса поне половин километър преди да срещне Мартин.

Синята риза погледна с очакване към Лукас, после към Дел и накрая към шерифа, давайки да се разбере, че трябва да се досетят за нещо. Дейвънпорт мисли цяла минута и накрая каза:

— Значи оня го е гледал през оптическия мерник на пушката.

— Точно така — кимна със задоволство Синята риза. — Рей вика, че замалко не напълнил гащите, като се сетил. Мартин го е видял как пуши през мерника ей на тоя тристакалибров магнум.

— Но не го е застрелял — отбеляза Дел.

— Обаче се обзалагам, че си го е мислел — настоя Синята риза. — Мартин си пада малко откачалка и трябва да ви кажа, че си е такъв още откакто се запознах с него в детската градина.

 

 

Късно същата нощ, когато Лукас, Дел и изпадналият в размисъл Том Олсън бяха на около сто километра от летище „Шеридън“ на път за Двата града, се обади шерифът.

— Имам лоши новини — каза той.

— О, не, хич не ми трябват — отвърна Дейвънпорт. — Изобщо нямам време за тях.

— Скот не можахме да го намерим, обаче открихме пикапа му — рече шерифът. — Паркиран е до камиона му в районния склад на „Кока-Кола“. Пак се свързахме с Ранди Уотърс и той ни каза, че Скот го паркирал там, понеже смятал, че през нощта щяло да стане извънредно студено, а в гаража му нямало отопление.

— Да, ама тази нощ изобщо не е толкова студено — възрази Лукас. — Колко е?

— Около минус десет градуса — отвърна шерифът.

— Това е нищо — каза детективът. — Нищо!

— Да, така е. Но не можем да намерим Скот и си мисля, че не е в града. Но дори и да е в Двата града, ако търсите пикапа му, няма да го намерите. Затова ви се обадих.

— Дръжте си все пак очите отворени — рече Лукас. — Ако не го намерим и ние, утре сутринта може да се яви на работа.

Лукас предаде информацията на Дел, който поклати глава и каза:

— Май наистина е той… Нали видя стаята му…

— Да, ама какво мислиш? Че е дошъл на стоп до Двата града?

— Не вярвам — отвърна Дел. — Обаче няма да е зле да разберем с каква кола е.

 

 

По едно време Дейвънпорт каза:

— Току-що се сетих за още нещо. Помниш ли онази азиатка? Тя е видяла кой е стрелял… Е, само за секунда-две наистина… но си помислила, че е механикът, който им поддържа автоматите. Освен това рече, че й се сторил шишкав. Джаил каза същото за някакъв тип, опитал се да й разбие вратата същата нощ. Когато обаче полицията от Сейнт Пол прибра техника, оказа се, че той изобщо не е шишкав. Напротив, беше слабо момче.

— Е, та?

— Обзалагам се, че тоя тъпанар Мартин Скот е бил облечен с работните дрехи на „Кока-Кола“. Ония нали разправяха, че ги носел двайсет и четири часа в денонощието. Обзалагам се, че затова азиатката го е сметнала за шишкав и го е сравнила с техника: защото и техникът, и Скот са носели работни дрехи.

— Слаба работа — поклати глава Дел.

— Но е вярна — каза Лукас.

 

 

— Скапан съм — промърмори Дел малко преди да кацнат. — Ще ме оставиш ли до къщи?

— Да. Преди това обаче ми се иска да се поразходим и да хвърлим един поглед у Джаил. Да видим как е положението.

— Ще го преживея някак — въздъхна Дел.

Бяха оставили колата на Лукас пред мотела, защото беше двуместна, и бяха отишли до летището с раздрънканото волво на Олсън.

— Аз се връщам в долината — каза Том на път за мотела. — Във Фаргоу. Още утре. Нека някой да ми се обади, когато освободите телата. Ще дойда и ще ги погреба, но тук повече няма да стоя. Това място е като предградие към ада.

— О, я стига с тия тъпотии! — раздразнено се обади Дел. — Много хубаво място си е даже.

— Помислете малко за миналата седмица — рече Олсън с мек и спокоен глас. — Преди десет дни аз имах семейство. Сега нямам никого. Но отделният индивид едва ли има нещо общо с това, той е една безпомощна душица, мъчеща се да си пробие път през живота. Културата е тази, която е виновна. Това е смъртоносна култура и тя е тук, сред нас. Бълва от телевизионния екран, от крещящите корици на списанията, залива ни от Интернет, от видеоигрите. Вижте само какъв телевизор си е купил оня нещастник Мартин Скот. Най-голямото и най-скъпото му притежание, с изключение на пикапа му. И всичките тия видеоигри. А явно е бил трудолюбив човек, работел е като роб. Културата обаче го е изгорила с поразяващия си огнен език, подаващ се от сателитната му чиния, изгорила го е и на негово място е сложила друг Мартин Скот. Злото личи и във Фаргоу, но там все още може да се води борба с него. Тук… тук вече нищо не може да се направи. Това място вече го няма. Твърде късно е. Твърде късно. Ще видите.

— Затваряй си шибаната уста! — изръмжа му Дел.

29.

Неделя. Ден девети.

Шест часът сутринта.

Олсън ги остави пред мотела и повтори:

— Обадете ми се, когато привършите с телата.

Лукас му обеща.

Докато сядаха в поршето, Дел предложи:

— Все пак може би има пръст в цялата тая работа.

— Не. Тук няма никаква конспирация, Дел. Някакво си наркоубийство и след това някакъв си откачалник.

— Къде според теб е Скот?

— Тук — отвърна Лукас.

— В предградията на ада?

— Точно. Някъде там.

 

 

В двора на Джаил имаше двама души.

— Горе-долу през всеки пет минути минава по една кола — докладва единият от тях. — Е, горе при Кинсли движението е малко по-голямо, обаче засега няма абсолютно нищо.

— Хубаво.

Двамата тихо влязоха вътре. В коридора, настанил се в кресло, седеше полицай и гледаше малък телевизор, поставен на пода.

— Ако го сложим в хола, проблясването на екрана може да се види отвън — обясни той.

— Джаил спи ли?

— Да.

— Докъде се охранява?

— Две пресечки в двете посоки. Всяка улица в тях е покрита. Ако дойде, ще му се наложи да скочи с парашут.

— Това, което ме притеснява, е, че ако дойде, ще предприеме атака тип камикадзе — каза Дейвънпорт. — Има и пушка.

— Дано да дойде — отвърна ченгето. — Че тук още малко ще пукнем от скука.

 

 

Двамата се върнаха в колата и Лукас предложи:

— Ще ми се да отскочим и до Кинсли, ако нямаш нищо против. Десетина минути само, да поогледаме малко.

— Нямам нищо против.

 

 

На две пресечки от дома на Джаил, на едно нерегулирано кръстовище, една кола почти спря, като видя идващото порше вляво от нея, после се сети, че е с предимство, и бавно зави пред спрелия детектив.

— „Понтиак GTO“. Антика — каза Дел.

— Аха — кимна Лукас разсеяно и продължи право напред, после се стресна: — Я чакай малко! — Бързо направи обратен завой и напрегнато продължи: — Ще проследим тая антика. Моментално намери отнякъде писалка и хартия и запиши номера му. После се обади да разберат кой е.

Двамата се върнаха на кръстовището, а в това време старата кола отпред бавно премина следващото по-нататък. Лукас пое подире й.

Понтиакът спря на един стоп — шофьорът сякаш не бе сигурен в коя посока да хване, защото се оглеждаше и в двете. Дейвънпорт се приближи, освети номера отзад и миг след това Дел каза:

— Готово.

— Обади се и им кажи, че е ужасно спешно!

— Какво?…

— Помниш ли, когато бяхме в мотела и се обадихме да проверят всички коли, регистрирани на името на Лин Олсън? Имаше волво, форд експлорър и един стар понтиак GTO от 66-а ли, от 68-а ли, там някъде. Готов съм да се обзаложа, че Скот е оставил пикапа при камиона, после е отишъл до къщата на Олсън и е взел понтиака. Колко GTO според теб има в момента из града… и то в шест сутринта, а?

Дел вече говореше по телефона, завладян от напрежението. Продиктува им номера, гледайки от ръката си, където го бе записал. Понтиакът продължи право напред. Лукас сви вляво, бързо направи обратен завой и загасил фаровете, бавно се приближи отново до ъгъла. На следващото кръстовище понтиакът зави наляво. С все още изгасени фарове, Дейвънпорт настъпи газта и се понесе към кръстовището, скачайки здраво на спирачките на двайсетина метра преди него. После предпазливо показа муцуната на поршето иззад ъгъла.

Понтиакът още не бе стигнал до следващото кръстовище. Когато се озова там, спря, постоя малко, после пое надясно.

— Тоя просто се мотае, без да знае накъде да поеме — каза Лукас, повтаряйки маневрата. — Трябва да е той.

Дел напрегнато слушаше какво му говореха по телефона.

— Добре. — Вдигна поглед към колегата си. — Той е.

— Вдигай всички… Вдигай всички да помагат.

 

 

Двамата започнаха да насочват полицейските коли към понтиака, полагайки усилия да не ги забележи. Обаче четири-пет минути след започналата игра на котка и мишка шофьорът на понтиака забеляза, че го следят. Дейвънпорт се прокрадна бавно до ъгъла на поредното кръстовище и двамата едва успяха да мярнат как старата кола вече завива в следващото. А когато стигнаха до него, онзи вече беше на две пресечки пред тях и скоростта му растеше.

— Мамка му, този ни видя! — изруга Лукас.

Той настъпи газта, поршето набра скорост и се понесе по тесните улици. Вече не можеше да се кара без светлини — някой можеше да не ги забележи — и Лукас ги пусна. Далеч пред тях понтиакът помете един стоп по пътя си и в следващия миг изчезна от погледа им. Притиснал телефона до ухото си, Дел не спираше да крещи имена на улици и ориентири, като внимаваше да не си блъсне главата в стъклото при острите завои и внезапните спирания. В следващия момент поршето стигна до ъгъла на кръстовището и двамата видяха понтиака да прави завой на светофарите по-нататък.

— На запад по Лейк — развика се Дел по телефона. — Тръгна на запад по Лейк Стрийт.

Той хвърли телефона на седалката и се хвана с две ръце, защото разбра какво ще направи Дейвънпорт: той мина на по-ниска предавка, двигателят на поршето писна на високи обороти, те влязоха в кръстовището, после Лукас отново смени предавката и натисна газта. Дел отново грабна телефона.

— Той е вече на Петнайсета… Четиринайсета… Тринайсета… Дванайсета… Къде сте бе, мамка му?

— Зад нас са — каза Лукас, забелязал проблясващите буркани в огледалото за обратно виждане.

Нямаше време за неговия буркан и изобщо не се бе сетил за него.

Дел изведнъж изкрещя:

— Прави завой под междущатската!

— Ха̀ се е качил на магистралата — каза Дейвънпорт, — ха сме го пипнали.

Дел отново се хвана с две ръце, виждайки, че Лукас се готви да завие на голяма скорост в отбивката: дистанцията между тях и понтиака вече се бе постопила и сега старата кола беше само на двеста-триста метра пред тях. Без да намалява, тя мина като вихър през следващото кръстовище, зави по отбивката за магистралата и отново изчезна от погледа им. Поднасяйки жестоко пред отбивката, поршето едва не я пропусна и губейки ценни секунди, се люшна един-два пъти наляво-надясно, след това захапа пътя и изхвърча по нанагорнището на отбивката. Излязъл на половината отбивка, Дейвънпорт видя понтиака в другия край, готов да се влее в магистралата. Дел спря да крещи по телефона и попита:

— А като го стигнем, какво ще правиш?

— Още не съм решил — отвърна Лукас. — Може би… Е, със сигурност няма да се изравнявам с него.

— Това никак не е добра идея — съгласи се Дел. — Освен ако и ти не си скрил някоя пушка из тая кола.

— Ще се залепим за задницата му и ще му играем по нервите — каза Дейвънпорт. — Накрая или ще изтърве управлението, или ние ще го побутнем да го направи.

На магистралата едва ли имаше повече от четири-пет коли: до сутрешния пиков час оставаше още цял час. След около петнайсет секунди понтиакът мина като вятър покрай бавнодвижещ се форд, кривна пред него — поршето повтори маневрата — и стъпи с десните си гуми на банкета. По предното стъкло и покрива на поршето моментално затракаха хиляди камъчета и прах. Лукас изстена:

— Ааах, ще ми платиш за това!

Той дръпна поршето в крайната лява лента, докато преследваната кола продължи още десетина секунди така, после изведнъж кривна към приближаващия изход.

Дел едва има време да ахне, когато Дейвънпорт рязко сви вдясно и отново на косъм успя да умери изхода. Горе понтиакът вече наближаваше края на изхода, но при тази скорост едва ли щеше да успее да направи завоя. Шофьорът се опита, но голямата кола се изплъзна от контрол, тресна се със задните гуми в бордюра, извъртя се на деветдесет градуса, с трясък мина през автобусната спирка, където за щастие нямаше никого, и накрая спря пред подстъпа на една бензиностанция. Лукас натисна едновременно и спирачката, и съединителя — лудо подскачайки, колата прелетя през кръстовището, едва избегна хвръкнало във въздуха парче от скамейката на спирката и накрая спря навреме, за да видят как от понтиака се измъква приведена фигура. Тя носеше пушка в ръка и се насочи право към бензиностанцията.

Дейвънпорт изгаси двигателя и двамата детективи изхвърчаха навън, като Дел не спираше да крещи по телефона. През витрината на бензиностанцията ясно се видя как шофьорът на понтиака насочи пушка към една жена, която вдигна ръце. Той обаче крещеше на някой друг и само секунда след това касиерът му отвори вратата на будката си.

Шофьорът бутна жената вътре и затвори вратата след себе си.

 

 

Само за десет минути половината полицаи от Минеаполис, намиращи се на смяна, се събраха там. Лукас се свърза с мъжа в будката по телефона:

— Знаем кой сте, господин Скот. Не можете да се измъкнете оттам. И мисля, че не искате да пострадате вие или невинните хора с вас, вашето намерение не е такова.

— Не искам да разговарям с теб — отвърна Скот.

— Мислим, че не бива да прекъсвате връзката… — започна Дейвънпорт.

— Искам да говоря с вашия парламентьор.

Лукас погледна телефона смаяно, сякаш невярващ на ушите си. Но го бе чул ясно.

— Както кажете, господин Скот.

 

 

Преговорите започнаха малко преди седем. Тъй като идеята фикс на Скот бе жена — Алией, някой реши, че трябва първо да опитат с парламентьорка. Отначало това като че ли даде резултат. Парламентьорката и Скот подхванаха дружелюбен разговор, за да установят взаимно доверие, след което Мартин изложи исканията си: самолет с достатъчно гориво, който да го чака на летището, за да го закара до Куба. В противен случай ще започне да убива заложници.

— Уф, боже! — въздъхна с досада Лукас.

Подвижните телевизионни станции започнаха да прииждат в 7:10, а в 7:12 се появи и Роузмари, само няколко секунди преди Лестър.

— Това ли е нашият човек? — попита Франк, загледан към бензиностанцията.

— Това е — кимна Дейвънпорт. — Между другото, дължиш ми някой и друг долар за оригинална боя на порше.

— А как ще го изкараме оттам? — попита Роу.

— Не знам — отвърна Лукас. — Затворил се е в бронирана будка с около шестстотин кашона ко̀ла, петдесет килограма чипс, пакетирани десертчета, цигари за около хиляда долара и телевизор.

— Уикенд мечта — обади се Лестър.

— Само да не убива заложници — промърмори Роузмари и погледна към телевизионните фургони. — А на тия дали можем да кажем нещо повече?

— Не знам — отговори Дейвънпорт. — Може да сме изпуснали нещо за руснаците или китайците, но горе-долу това е всичко.

Парламентьорката се потеше. По радиото звучеше гласът на Скот:

— Знам какво правите в момента. Протакате. И аз няма да го търпя. Виждал съм да вършите същото поне двайсет пъти. Наясно съм, че от вас се иска да протакате. Но ето какво ще ви кажа: знам, че оттук всеки ден излитат самолети за Лос Анджелис, Сан Франциско и Хаваите и че всеки от тях може да стигне и до Куба. Така че не ме будалкайте с глупости от рода „Трябва да препрограмираме компютрите, да вземем повече гориво“ и тям подобни. Просто ме закарайте до летището и ме качете на един самолет, преди да се е наложило да убия тази дама тук.

— Мисля, че имаме проблем — обърна се парламентьорката към Роузмари.

Дел, застанал до Лукас, се обади:

— То да е само един. Я виж кой идва.

По улицата, право към тях, крачеше Джаил Корбо, следвана от тримата полицаи с нещастни изражения. На края на отцепения периметър едно от ченгетата се опита да я спре, но тя му посочи Дейвънпорт, който промърмори:

— Ооо, не.

Но махна на ченгето да я пусне.

— Това той ли е? — попита го тя.

Беше облечена в черно от глава до пети: черно палто, черни панталони, черни ботуши и малки черни перлички на ушите. Около нея сякаш се излъчваше сияние.

— Той е — кимна Лукас. — От Бърнт Ривър е и се казва…

— Скот. Да, момчетата ми казаха. Мартин Скот. И как ще го изкараш оттам?

Парламентьорката се обади:

— Слушайте, той ще даде краен срок и няма да се изненадам, ако го направи. Ако убие заложниците, имам предвид. В случай че е склонен към самоубийство тип…

— Не мисля, че е склонен към самоубийство — каза Дейвънпорт. — Просто си пада малко откачен. При всяко от тези убийства се опита да прикрие следите си… Според мен не е искал да го хванем.

— Да, да, може и така да е — съгласи се парламентьорката. — От друга страна пък, възможно е да очисти онази жена там.

— Какво да правим сега? — попита Роузмари.

— Да помислим как да го закараме до летището и може би по пътя да го ликвидираме със снайпер, а? — предложи Лукас.

Тя се обърна към Лестър:

— Къде е оня от Айова? — „Оня от Айова“ беше снайперистът на управлението.

— На път за насам.

— Хайде тогава да помислим… Ако получи възможност за чист изстрел… — Отново се извърна към парламентьорката: — Трябва ни още време. Попитай го как иска да отиде до летището, как според него е най-безопасно.

— Уф, боже! — изпъшка Дейвънпорт.

— Какво?

— Не знам — вдигна рамене той. — Погледни тази бъркотия.

Лукас посочи към телевизионните фургони — вече бяха девет или десет. Отгоре се въртяха четири хеликоптера.

— Е, каквото — такова — заключи Роузмари и пак се обърна към парламентьорката. — Питай го!

Докато парламентьорката разговаряше, пристигна и кметът. Той огледа бензиностанцията, после се обърна към Дейвънпорт:

— Как ще го измъкнеш оттам?

 

 

Бронирана кола.

— Уф, боже! — изпъшка отново Лукас.

— Защо не млъкнеш? — обърна се към него Роузмари, готова да избухне.

— Не може ли аз да разговарям с тоя тип? Само за минутка.

Парламентьорката го погледна и каза:

— Двамата с него успяхме да изградим известен елемент на доверие помежду ни.

— Ооо, я стига глупости, той прави ходовете си, преди ние да направим нашите — избухна Лукас. — Ти му имаш доверие, но той на теб — не. Нека поговоря с него.

Роузмари погледна кмета, който вдигна рамене:

— Нищо не разбирам от тези работи.

— Хайде, давай — разреши му Роузмари.

Детективът взе телефона.

— Обажда се Лукас Дейвънпорт. Аз съм този, който те гони с поршето, и искам да ти кажа, че ми скапа боята.

— Кофти работа. Какво искаш?

— Да дойда до вратата на бензиностанцията и да си поговорим двамата с теб, без да ни пречи цялата тая тълпа. Намираш се в бронирана будка, не мога да ти направя нищо, ти не можеш да ми направиш нищо, а имаш и заложници. Просто искам да си поговорим насаме.

— За какво?

— За телевизия.

— Какво?

— За цялата тази телевизия, дето я виждаш. Само две минутки. Няма да влизам даже вътре, само ще си мушна главата през вратата.

Мълчание. После:

— Ако това е някакъв номер, ще убия жената.

— Никакъв номер. Просто ми писна от всички тия тъпотии — въздъхна Лукас.

 

 

Той тръгна към бензиностанцията, широко разперил ръце на височината на раменете, спря пред вратата, бутна я бавно с крак и промуши глава вътре.

— Как сме?

— Ти какво, правиш се на Хенри Фонда, а?

— Не. Просто не искам да виждам повече убити. Особено пък себе си.

— Какво искаш?

— Да уточним някои неща двамата с теб. Първото от тях е, че нямаш желание да ходиш до Куба. Знаеш ли какво ще стане с теб там? Ще те хвърлят в затвор. За цял живот. Последният тип, който отвлече самолет за Куба, повече не се е чул, ни видял от 1972 година насам. Може и да са комуняги, но не обичат престъпници. Ще те хвърлят в някое влажно подземие, пълно с плъхове колкото кучета, и накрая ще заприличаш на граф Монте Кристо. „Стилуотър“ е направо райска градина, ако го сравняваш с техните зандани.

— А може и да поема този риск — каза Скот.

„Прави се на твърд мъжага“, помисли си Лукас. Виждаше го ясно оттук — сплъстена сламеноруса коса, едро червендалесто лице, очила в пластмасови рамки и естествено работните дрехи на „Кока-Кола“.

— Слушай, виждаш ли ония камери там? Какво ще кажеш да докарам някоя от тях и ти да направиш изявление пред света какво вършиш за Алией? После забравяме всички тия тъпотии за Куба и за убиване на невинни хора пред камерите — нали не искаш да те видят всички какъв си задник — и след това ти просто си излизаш и ни казваш какво е станало с теб. Получаваш адвокат и всичко, както си му е редът. Няма да има никакви изстъпления.

— Кой канал? — попита Скот.

Дейвънпорт за миг си помисли: Пипнах те, а на глас каза:

— Който искаш. Лично аз ти препоръчвам Канал Двайсет и девет, защото те са вързани с „Фокс“, които пък са царе на новините. Но това сигурно и сам го знаеш.

— Не, не. Тъпотиите на „Фокс“ не искам да ги виждам и да ги чувам. Канал Три, това не беше ли към Си Би Ес?

— Да — кимна Лукас.

— Дай ги тук, да видим какво ще кажат — рече Скот.

Лукас се върна при групата.

— Какво става? — попита го напрегнато Роузмари.

— Говорим си — отвърна Дейвънпорт. — Трябва да ида за малко при кинаджиите.

Струваше му се, че гази в кал до колене. Забеляза отдалеч Джинджър Хаус от Канал Три, чийто оператор бе насочил камерата си към нея, и й махна. Тя млъкна на половин дума, посочи гърдите си с недоумение и Лукас енергично закима. После извика:

— Доведи и оператора.

Тя притича бързо, наведе се под жълтата лента, плътно следвана от оператора си, а в това време останалите репортери се развикаха сърдито подире й.

Дейвънпорт я посрещна с думите:

— Не мога да си представя как ще ми се отплатиш!

— Какво има? — попита тя задъхано.

Беше миловидно червенокосо момиче с тясно, напръскано с лунички носле.

— Отиваме с теб ей там, оня тип ще направи изявление, а след това може би нещата ще се оправят.

— Опасно ли е? — поколеба се тя.

— Не, според мен…

— Да ти кажа ли кое е опасно, Джинджър? — реагира веднага операторът. — Опасността се състои в това, че ако откажеш, заклевам се във Всевишния, ще се върна във фургона, ще си извадя пищова и ще те гръмна право в челото. Цял свят ще ни види бе, момиче! Ха̀ сме го направили, ха̀ сме станали кинозвезди!

— Или трупове — добави тя.

— Боже Всемогъщи, дай ми търпение! — изпъшка отчаяно операторът. — Та ти си второкласна репортерка в Минеаполис, което и без това е все едно да си труп!

Тя помисли малко, после кимна:

— Добре.

Докато вървяха към бензиностанцията, Джинджър се обърна към детектива:

— Какво трябва да направя за теб в отплата? Свирка или нещо от този род?

— Е, да, това наистина е част от сделката — отвърна усмихнато Лукас.

— А може би е по-добре да ти обясня с думи прости какво бих ти сторила и да те оставя да се оправиш сам, а? — Тя опита да се усмихне мило, но вече бе започнала да трепери. — Какво да му кажа?

— Почвай си с твоите клишета — посъветва я той.

 

 

Дейвънпорт бутна вратата и съобщи:

— Това е Джинджър Хаус от Канал Три.

Операторът насочи камерата към него, а Джинджър каза:

— Трябва да вляза вътре при вас, за да ви представя. Нямам никакво оръжие.

— Дано да не е номер. Тук имаме телевизор и съм го настроил на Канал Три. — Скот кимна към десетсантиметровото телевизорче на полицата в будката.

— Твърде нервна съм за номер — отвърна Джинджър и гласът й прозвуча много убедително.

Тя пристъпи през вратата, след това се обърна към камерата, докато Скот щръкна зад гърба й в бронираната будка. Операторът фокусира камерата в лицето на репортерката и прошепна:

— В ефир си.

Джинджър започна:

— Аз съм Джинджър Хаус. Намираме се в една бензиностанция на „Амоко“ край Минеаполис, където господин Мартин Скот държи двама заложници. Господин Скот е заподозрян от местната полиция, че е замесен в убийствата, извършени като отмъщение за смъртта на Алией Мейзън. Господин Скот се съгласи да даде ексклузивно интервю за предаването „Добро утро“ на Канал Три. Как сте, господин Скот?

Усмихната, тя се изви към него и поднесе микрофона към устата му, а той също се усмихна и каза:

— Здрасти, Джинджър, тази сутрин съм малко зает, както сама можеш да се убедиш…

— Уф, боже — промърмори под нос Лукас, извърна се и хвърли поглед към растящата навън тълпа. — Боже Господи и ти, пресвета Богородице!

Говориха около десетина минути и Дейвънпорт си каза, че Скот се представя съвсем нелошо. Обясни убийствата убедително и даде оправдание за всяко от тях. Плейн използвал смъртта й, като продавал нейни голи снимки през същата нощ, когато била убита. Родителите й я хвърлили в света на дрогата и бисексуалния живот. Спунър пък естествено, защото убил Алией.

В края на интервюто Джинджър попита:

— А мога ли да задам един-два въпроса и на заложниците?

— Разбира се, няма проблем.

Жената се казваше Мелъди.

— Отнесе се с нас добре, дори по-добре, отколкото очаквах. Господин Скот се държа като джентълмен — каза тя с лек, неопределим акцент и помаха слабо с пръст към камерата.

Другият заложник, тъмнокос младеж на име Ралф, рече:

— Просто искам да се махна оттук. Тази сутрин трябваше да съм на училище. Имаме контролна.

 

 

Докато Джинджър и операторът й се връщаха при останалите, воят сред тях като че ли отново набра сила. Лукас се надвеси към вратата:

— Ето, получи телевизионното си време. Сега, ако убиеш някого, всички ще разберат, че си вятър и мъгла и само си се правел на велик.

— Чакай да си помисля — каза Мартин.

Жената, Мелъди, се обърна към детектива:

— Моля ви, моля ви, измъкнете ме оттук! — После към Скот: — Моля ви, пуснете ме!

— Още не мога — отвърна й той и се обърна към Дейвънпорт: — Може би трябва да направим още нещо.

— Повече от това не мога да направя, Мартин — отвърна Лукас, обърна се и махна по посока на камерите. — Ти току-що говори с цял свят.

— Не знам — колебливо промърмори Скот. — Трябва да има още нещо, мисля аз.

Лукас въздъхна, огледа се наоколо, после кимна:

— Добре. Може би наистина има.

— Какво?

— Пак ще се върна.

 

 

С унила крачка той прекоси паркинга. Роузмари го пресрещна с неизменния напоследък въпрос:

— Какво става?

— Още малко. Все едно да се мъчиш да вадиш охлюв от черупката му. — Забеляза Джаил, остави Роу и се приближи до нея: — Искам да те помоля за една услуга.

 

 

Двамата тръгнаха към бензиностанцията и Джаил прошепна:

— Ще се подмокря, да знаеш.

— Чудесно — рече Лукас. — Шест милиарда зрители ще те видят подмокрена.

— Голяма веселба ще настане — каза тя.

 

 

Дейвънпорт отново се надвеси през вратата.

— Господин Скот, сигурно познавате тази млада дама. Опитали сте се да я убиете. Тя желае да ви се извини за всички лоши неща, които може би е сторила на Алией, и в замяна иска да й се извините за убийството на брат й, когото силно е обичала.

Джаил застана на прага. Лукас я бе предупредил да не влиза навътре, за да може да избяга бързо, ако Скот нещо побеснее.

Тя започна:

— Господин Скот, искрено съжалявам…

„Прави го без грешка — помисли си Лукас, — фиксирала го е с очи, давайки му възможност да се наслади на леко нашареното й с белези лице.“

— Аз също имах трудно детство. Вижте белезите ми. — Тя докосна лицето си. — Автомобилна катастрофа…

Двамата поговориха още няколко минути, после Скот разтърси глава като замаян.

— Е? Какъв е пазарлъкът сега? — попита той детектива.

— Пазарлъкът е следният — започна Лукас. — Връщаме се обратно и викаме още една камера по твой избор. После идваме пак при теб. Ти вадиш всички патрони от пушката си и я подпираш на стената. След това излизаш от будката и се предаваш на Джаил — говорим за най-голямата телевизионна публика в света, не забравяй — сетне излизаме от бензиностанцията и те арестуваме. С адвокат, с всичко.

— Кой канал?

— Три? Искаш ли да викна пак Джинджър?

— Не. Чудесна беше, но малко така… ъъъ… много гладко ги реди. Не е достатъчно емоционална. Да викнем… ъъъ… ти какво предлагаш?

— Шест. Има там една репортерка — жена с подценявана красота, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да не е Елън?

— Точно тя. Елън. Тя е там, Мартин.

Той дълго мисли, после кимна:

— Добре. Нека бъде Елън.

 

 

Дейвънпорт се върна и посочи към Елън Гудрич, която изхвръкна от тълпата като от катапулт, мъкнейки оператора след себе си.

— Лукас… какво да кажа? Какво ще правим?

— Ще отразиш как се предава.

— Божичко, Лукас… това е… това просто е…

Той си помисли, че ще се разплаче от благодарност, но не стана.

— Хайде — кимна й.

 

 

„Предаването мина добре, поне до известен етап“, каза си Лукас.

Джаил направи изявление — официално извинение за всички лоши неща, причинени от нея на Алией. Скот се извини за убийствата — каза, че още бил убеден, че са били необходими — но че Джаил, със своята постъпка, го накарала да погледне на нещата по друг начин.

После камерата даде пушката в едър план, Скот я взе и щракайки със затвора, извади всички патрони от нея.

— С настоящото си действие аз се предавам на Джаил Корбо, една храбра жена.

Той се пресегна да хване бравата на вратата. В момента, в който тя се отвори, Ралф, тъмнокосият младеж, изведнъж ревна:

— Тъпанар!

После сграбчи телевизора от полицата и тъкмо когато Скот извърна глава към него, го тресна с все сила в лицето му.

Мартин се срина на земята, все едно ударен от метеорит, Лукас викна: „Хей, хей!“ — и се опита да отвори вратата, обаче жената, Мелъди, зарита бясно падналия Скот с истерични писъци „копеле, копеле“, с внезапно ясен мексикански акцент. После грабна първата й попаднала кутия с някаква стока и го заблъска с нея по главата така, че се разхвърчаха кичури коса, примесени с кръв.

Скот се надигна, опита да се промъкне напред под градушката от удари, обаче на прага бе пресрещнат от Джаил. Дейвънпорт се опита да я бутне настрани, но тя вече риташе, блъскаше и крещеше в ритъм с всеки ритник:

— Ти… уби… брат… ми… мръсен… педераст… такъв…

Скот, замаян от ударите, вдигна потъналото си в кръв лице, Джаил го умери в окото и той отново се срути като подсечен.

Камерата не изпусна нито секунда от разигралия се екшън. Лукас най-накрая успя да избута Джаил настрани и се опита да стигне до тъмнокосия младеж, който продължаваше да налага падналия мъж с остатъците от телевизора. Протегна ръка, сграбчи го за ризата, дръпна го през тялото на Скот и го захвърли назад към оператора. Операторът, Ралф и Елън Гудрич се сринаха на земята в безформена купчина. Мелъди, все още истерично пищяща, изведнъж като че ли се уплаши и търти покрай него навън. За миг Дейвънпорт и загубилият ума и дума Скот се намериха на спокойствие зад вратата. Мартин се опита да се изправи на крака, но Лукас прошепна:

— А това е за Марси, скапаняк такъв!

И го тресна в носа с всичка сила.

С удоволствие чу хрущенето на костта и изгледа сриналия се отново Скот.

 

 

Един час по-късно кметът каза:

— Мисля, че всичко мина добре. Като се имат предвид обстоятелствата…

Вниманието на медиите не отслабна почти през целия ден, докато не започнаха футболните мачове. В девет часа същата вечер всичко вече утихна.

 

 

В понеделник Лукас, Роузмари, Франк Лестър и кметът се събраха в кабинета на Роу, която ги погледна и каза:

— Събрахме цял тон материали срещу Спунър. Затънал е бил до гуша. Освен това от окръг Рамзи се обади съдебномедицинският експерт и съобщи, че не е много сигурен дали Родригес се е самоубил. Спунър не само е убил Родригес според мен, ами също така е подхвърлил името му на „Плюнка“. Скроил му е номер, направил го е да изглежда лошо момче, после го е убил.

— Спунър е имал сейф в Хъдсън — каза Лестър. — Разполагаме с документи, според които той е дал персонален заем на фирмата на Родригес в Маями, възлизащ на половин милион долара. После, както твърдят от ФБР е имало регистриран запор върху фирмената собственост в окръг Дейд. Родригес не можел да продаде фирмата, без да уреди този запор, което обаче събудило подозренията на Спунър, че Ричи се мъчи да се измъкне. Но Спунър му бил заложил още един капан. Ако успеел да уреди заплащането, за да се освободи от запора, Бил, бидейки служител по заемите в Атиниъм Банк, е щял веднага да узнае.

— А откъде Спунър е взел тоя половин милион за персоналния заем? — попита кметът.

— Нямало е никакъв половин милион — продължи да обяснява Лестър. — Заемът е бил фиктивен. Това бил целият дял от участието на Спунър в тоя бизнес. Написали всичко на документ и го скрили. За петнайсет години, с лихвата, делът на Спунър набъбва някъде до около два милиона. Освен това по този начин той държал козовете на бизнеса, ако нещо примерно се сдърпат с Родригес. Можел е да подаде иск в окръг Дейд и никой нямало изобщо да се усети… и е щяло да се наложи Родригес да плати, за да вдигнат запора.

— И дори и Родригес да умре, нещата пак са щели да се уредят — пое Лукас инициативата. — Ако някой все пак се досети за заема, можело е просто да си помислят, че инвестицията на Спунър е малко странна, но нищо повече. Дреболия. Особено ако започне с тъпотиите си как помагал на малцинствата и тям подобни.

— Някой ще ни съди ли? — попита кметът.

— Не знам — отвърна Роузмари. — Съпругата на Спунър може. Тя знае, че името му е било споменато на информационните ни оперативки с Олсън, а това е индиректна причина за смъртта му.

— Няма да стигне доникъде по тоя начин — възрази кметът. — Работил съм по десетки подобни случаи и мога да ти кажа, че ще извади късмет, ако изкара два долара да си плати таксито до съда. Не ние сме убили мъжа й, убила го е неговата алчност.

— А Ал Бала? — попита Роузмари.

— Може да не му остане време да ни съди — каза Лукас. — Момчетата от „Наркотици“ викат, че още щом излязъл, се върнал на улицата, обаче неговата територия вече имала нов собственик, който не искал да я изпуска. Така че… може да последват неприятности.

— Е, това вече ще оправи нещата без грешка.

— Какво, една кокаинова война ли?

— Хей, момчета, ама на наркодилърите това им е работата. Да умират от време на време, а вие не можете да направите нищо, нали така? — обобщи кметът. — Разбира се, че е трагедия. Но никой не е безсмъртен в края на краищата.

Всички закимаха.

 

 

Когато кметът си отиде, Роузмари погледна Дейвънпорт и Лестър и каза:

— Добре се справихме.

— Не мога да повярвам, че взе всичко за чиста монета — поклати глава Лукас, имайки предвид кмета.

— Не е повярвал, бъди спокоен. Беше горе-долу в час. Но освен това е и много добър адвокат. Знае, че понякога не бива да се задават въпроси, чиито отговори са очевидни.

— Значи добре се справихме — кимна Дейвънпорт.

— На косъм — добави Франк.

— На косъм, ама добре — каза Роузмари. Изправи се и направи няколко танцови стъпки към прозореца. — Във всички градове, с всички тия тежки престъпления, медиите те притискат, луд полудяваш и работата се точи с месеци. А ние какво? Голямо престъпление и изведнъж — хоп — единият убиец е мъртъв, после пак хоп — и другият престъпник прави изповед пред националната телевизия. Една седмица. Кинаджиите ще си помислят, че слънцето огрява само нашите задници.

Лестър пристъпи от крак на крак и смотолеви:

— Е, да, ама нали…

— Не казвай нищо! — повиши глас Роу. — Даже не си го и помисляй!

— Няма как — поклати глава Лукас. — Този път доста неща се прецакаха и лично аз прецаках повечето от тях. Аз оплюх Родригес. Аз манипулирах Олсън. Ама и представа си нямах, че убиецът ще използва пушка, защото си беше най-обикновен четирийсет и четири калибров пищов. Не ми дойде наум, че в малък град клюките се разнасят бързо.

— Е, всеки обича да се прави по малко на велик — каза Роузмари.

— Да бе, да — закима Дейвънпорт.

— А ти най-много от всички — добави тя.

 

 

Том Блек им съобщи:

— Преместиха я в нормална стая.

— Значи е по-добре — зарадва се Лукас.

— Ще се оправи — кимна Блек.

— Вземи да дремнеш малко — каза Дел на Том.

 

 

Марси бе будна.

— Хайде стига си се правила на болна — каза й Дейвънпорт.

Тя не се усмихна. Вместо това прошепна:

— Боли.

— Знам, че боли, мамка му!

— Боли — повтори Марси.

Погледна Лукас, като че ли очаквайки помощ, но той стоеше безпомощно с ръце в скута.

— Знам, че боли…

 

 

Лукас не се бе виждал с Джаил от схватката в бензиностанцията, макар че тя му беше оставила съобщение. На бюрото си намери бележка, че го е търсила Катрин. Уедър също се бе обаждала: „да сте си говорели за някаква жаба“, пишеше в съобщението.

Нямаше представа откъде да започне. Вместо да помисли, той влезе в кабинета си, вдигна крака на бюрото, облегна се назад и се помъчи да стигне до някакво решение. Единственото нещо, което не му даваше мира, бе, че иска да остане още известно време с Джаил. Разбира се, Уедър… жената, която единствено бе обичал истински. Обаче пък, като си спомнеше колко хубаво бе навремето с Катрин… Уф. Това нещо с електрическата самобръсначка, което бе правил с Джаил по телефона, Катрин го бе измислила.

Той се усмихна на спомена и вече почти се унасяше, когато телефонът иззвъня.

Стресна се, отвори очи и вдигна слушалката.

— Лукас? — чу се женски глас отсреща.