Даниел Стийл
Пепел от диаманти

1.

На шести април 1945-а нацистите започнаха да евакуират концлагера „Бухенвалд“ в планината Етерсберг, близо до Ваймар, Германия. Концлагерът действаше от осем години, още от 1937-а, и двеста трийсет и осем хиляди затворници — мъже, жени и деца, вече бяха преминали през него. Петдесет и шест хиляди от тях бяха загинали там. Чехи, поляци, французи и немци.

Американските войски бяха в района от два дни и нацистите искаха затворниците да напуснат концлагера преди пристигането на Съюзническите сили. Мястото беше кошмарно — трудов лагер с крематориум, медицинска клиника, където бяха провеждани ужасяващи експерименти. Конските обори, в които се помещаваха затворниците, навремето бяха подслонявали осемдесет коня, а сега на тяхно място живееха хиляда и двеста човека, по петима на нар. За мъжете имаше и допълнителни сгради, а за жените — само една барака за хиляда окаяни затворнички.

На шести април повечето от жените бяха изпратени в „Терезиенщад“, считан навремето за образцов лагер, използван като „изложбена зала“ за посетители и за Червения кръст. Онези, които можеха да се движат, отидоха пеша или с влак, а които не можеха, останаха в „Бухенвалд“. Бяха евакуирани и множество мъже. Местеха ги във вътрешността на страната или ги изпращаха в други отдалечени концлагери. Евакуацията продължи два дни, а затворниците недоумяваха какво ли щеше да последва.

На осми април Гуидон Дамазин, полски инженер, затворник в концлагера от четири години, използва тайния предавател на къси вълни, който сам бе направил, и изпрати закодирано съобщение на немски и английски.

До Съюзниците. До армията на генерал Патън. Говори концлагер „Бухенвалд“. SOS! Молим за помощ! Евакуират ни. СС иска да ни унищожи.

Константин Леонов изпрати същото шифрирано съобщение на руски.

Три минути по-късно получиха отговор.

Дръжте се. Идваме на помощ. Щабът на Трета армия.

Веднага щом получиха отговора, руските затворници превзеха наблюдателните кули с оръжията, които бяха скрили, и убиха надзирателите. Останалите офицери побягнаха, вместо да се изправят пред напредващата американска армия. След евакуацията в лагера останаха двайсет и една хиляди затворници, като само няколкостотин от тях бяха жени.

Три дни по-късно, на единайсети април, 1945-а, бойците от Девети брониран пехотински батальон, част от американската Трета армия, влязоха в „Бухенвалд“. Първият концлагер, освободен от американците. Някои от другите лагери вече бяха освободени от руснаците, които напредваха през Полша.

По-късно през деня, Осемдесет и трета пехотна дивизия пристигна в концлагера. Никой от американските войници не беше подготвен за зловещата гледка, която видяха там. Ходещи скелети пристъпваха към тях, някои прекалено слаби, за да се движат или да стоят прави. Други викаха въодушевено, а по бузите им се стичаха сълзи. Освободителите също плачеха. Няколко от затворниците умряха минути след влизането на Съюзническите войски в лагера. Зверският глад и болестите бяха техен смъртен враг от години.

Американските войници влязоха в бараките и се ужасиха от видяното — воня, мръсотия, разлагащи се по наровете тела.

Висок, болезнено слаб мъж пристъпи и размаха ръце. Главата му беше обръсната, мръсната му униформа — скъсана и се виждаха ребрата му. Беше невъзможно да определиш възрастта му. Той заговори отчаяно.

— Жените… къде са жените… всичките ли изчезнаха? — попита той.

— Още не знаем. Не сме ги открили. Тъкмо пристигнахме. Къде са те?

Мъжът посочи към друга барака и се запрепъва към нея.

— Почакай — извика млад сержант, като вдигна ръка да го спре, а после го хвана, когато затворникът започна да се свлича. — Откога не си получавал храна, вода?

— От пет дни.

Сержантът даде заповед на двама от хората си да се погрижат. На кмета на близкия Лангенщайн бе наредено незабавно да достави храна и вода в концлагера. Вече бяха повикали и медицински персонал. Затворниците приличаха на призраци.

— Ще ви заведа в бараката на жените — предложи затворникът, макар че едва се държеше на краката си.

Двама войници му помогнаха да се качи в джипа. Нещастният човек бе лек като перце, когато го вдигнаха. Предната част на обувките му беше изрязана, а подметките — пробити. Беше ги взел от мъртвец, убит от нацистите. Той ги отведе в бараката на жените, които изглеждаха дори по-зловещо от мъжете. Повечето излязоха от постройката, нямаха представа какво да очакват, но знаеха, че не може да е по-лошо от преживяното досега. Някои от тях бяха докарани тук от други лагери, обречени на непосилен тежък труд, а няколко бяха преживели кошмарни медицински експерименти. Много от тях бяха загинали.

Затворникът, който насочваше войниците в джипа, се представи.

— Аз съм Джейкъб Стайн — каза той на английски със силен немски акцент. — Австриец съм. В лагера съм от пет години.

После спряха пред женската барака и един от войниците му помогна да слезе от джипа. Той се запрепъва към две от жените и им заговори на немски.

— Еманюел? — попита той паникьосано.

Войниците се вторачиха ужасено в жените, които бяха полуживи.

— Мъртва ли е? — попита Джейкъб, а на изпитото му лице се изписа страх.

Войниците не знаеха дали става дума за жена му, но не попитаха. Опитаха се да се усмихнат на жените, които вървяха към тях, за да не ги уплашат.

— Тя е вътре — отговори дрезгаво жена със сиво-сини устни, като придърпа останките от старо одеяло около себе си.

Очите й блестяха от високата температура. Жената трепереше силно и се строполи в ръцете на приближилия се войник.

— Лекарите ни са на път — каза войникът. — Скоро ще са тук.

Жената се отдръпна от него ужасено. Не знаеха какво беше преживяла, но възпалената кървава рана по дължината на крака й беше част от него. Джейкъб вече бе влязъл в женската барака, а офицерът от джипа се обади по радиото, поиска медицинска помощ за няколкостотин жени и описа къде се намират.

Джейкъб изскочи от бараката, носейки жена, която изглеждаше близо до смъртта. Той се спъна няколко пъти, но не я изпусна. Беше малко по-едра от дете и надали тежеше повече от трийсетина килограма. Един от войниците я пое от Джейкъб и я занесе в джипа. Тя се опита да се усмихне.

— Мислех, че са те отвели — каза Джейкъб на френски, а очите му се насълзиха.

— Не ме видяха в леглото. По-малко от половината останахме тук.

Лесно можеше да се предположи, че тя не би издържала каквото и да е пътуване.

— Американците са тук — каза Джейкъб с успокоителен тон, а тя кимна и затвори очи. — Всичко ще е наред.

Жената отвори огромните си зелени очи, погледна го, после вдигна глава към войниците и се усмихна. Видяха татуировката със затворническия номер на ръката й. Джейкъб имаше същата, всички затворници бяха татуирани. Не бяха хора, бяха номера. Трябваше да бъдат унищожени. Джейкъб и Еманюел бяха евреи. Тя бе французойка, депортирана от Париж с майка си и малката си сестра. Сестра й бе убита, когато пристигнаха в лагера, а майка й умря няколко месеца по-късно. Много други жени бяха гледали как избиват семействата и децата им. Оцеляваха само ако бяха достатъчно силни да работят. Ръцете на Еманюел бяха мръсни, а ноктите й — изпочупени и с кал под тях. Беше работила в градината и бе давала на Джейкъб парчета картофи и репички от време на време, нещо, заради което можеха да я убият.

— Тези две жени спешно имат нужда от лекар — каза войникът до Джейкъб. — Ти също. Камионите ни ще отведат останалите. Ще бъдат тук след няколко минути. Лекарите ни ще се погрижат за тях. Ще им го обясниш ли? Нацистите ги няма. Никой вече няма да ги нарани.

Джейкъб преведе думите му на Еманюел, после ги каза на отличен немски и руски. Жените кимнаха, а джипът пое към главната сграда на лагера с Джейкъб, Еманюел и другата жена, която бе изпаднала в безсъзнание. Джейкъб нежно държеше ръката на Еманюел. Бяха преживели ада в концлагера. За американските войници беше трудно да осмислят какво виждаха, а хората от лагера нямаха сили да им обяснят онова, което нацистите им бяха причинили.

Медицинската палатка вече бе издигната и един от войниците въведе Джейкъб и Еманюел вътре. Друг войник занесе жената, която беше в безсъзнание. Веднага след като един от лекарите се зае с Еманюел, Джейкъб излезе навън, за да насочи войниците към местоположението на офисите в концлагера и другите бараки. Имаше планина от голи трупове, за които на нацистите не им бе останало време преди да изчезнат. Влязоха в бараките, за да изнесат болните и мъртвите. Джейкъб остана с тях, като им превеждаше и помагаше, с каквото можеше. След това се върна в палатката при Еманюел. Тя беше негова приятелка, а храната, която беше откраднала заради него, му бе помогнала да оживее. Да имаш приятел тук, бе нещо рядко срещано. Тя бе проявила изключителна смелост, за да му помогне. Веднъж едва не я хванаха, когато надзирателят заподозря, че е скрила картоф в джоба си. Но Еманюел пусна картофчето на земята, а надзирателят не си даде много труд. Удари я с камшик по тила и продължи обиколката си. Тя вдигна ценния картоф и го скри, когато свърши работа.

Лекарят, който се грижеше за нея, я попита за името й.

— Еманюел Берже. На двайсет и три години. От Париж. Тук е от почти две години — каза вместо нея Джейкъб.

— Ваша сестра ли е?

— Не, аз съм австриец. Приятели сме.

Младият войник кимна и си записа информацията. По-късно щеше да им се наложи да запишат още хиляди имена, но Червеният кръст можеше да им помогне с това. Оцелелите трябваше да се съберат със семействата си. Това бе едва началото, а през краткото време, в което бяха тук, затворниците продължаваха да измират. За някои от тях американците бяха пристигнали прекалено късно. За други, като Еманюел — точно навреме. Другата жена от бараката издъхна докато я преглеждаха.

На следващия ден, дванайсети април, Осемнайсета пехотна дивизия пое контрола над лагера. Медицинските екипи бяха пристигнали още предишния ден и се грижеха за спешните случаи. Никога не бяха виждали нещо подобно. Изнемощели хора, живи трупове, които едва се държаха за живота. Бе невъзможно да си представиш как бяха оцелели. Използваха преводачи, за да общуват с освободените затворници, които говореха различни езици. Джейкъб продължи да им помага, тъй като говореше английски, немски, френски и руски.

На следващия ден пристигна журналистическият корпус и започна да заснема всичко. Един от екипите подготвяше кинопрегледи с освободените затворници, истинското доказателство за нечовечността на нацистите. Тези хора не бяха военнопленници, макар че подобно отношение би било неоправдано и към тях, а просто цивилни, докарани от цяла Европа и затворени в концлагера. Армията знаеше, че има множество подобни лагери, но „Бухенвалд“ бе първият, който видяха.

Кметът на Лангенщайн изпълни заповедта. Храна и вода бяха докарани в лагера и разпределени грижливо от Червения кръст и медицинския персонал. Прекалено много вода или храна можеше да убие умиращите от глад затворници. Погребаха труповете. Нямаше начин да ги идентифицират, освен по номерата. Намериха документация, която нацистите не бяха успели да унищожат преди бягството си, включително за експериментите в медицинската клиника. Но всичко това щеше да бъде разгледано внимателно по-късно. Сега трябваше да се погрижат за оцелелите и да спасят всички, които можеха. Много затворници умряха през първите няколко дни, но благодарение на храната и лекарствата, някои от по-здравите и младите започнаха да се съвземат. Генерал Патън дойде лично да види лагера. Пристигнаха и още екипи на Червения кръст и пресата. Незабавно откриха и няколко полеви болници.

Еманюел им разказа, че е на двайсет и три години и е единствената оцеляла от семейството си. Джейкъб беше на двайсет и пет. Цялото му семейство бе избито. Баба му, дядо му и двете му малки сестри били застреляни още при пристигането си в лагера, а родителите му починали няколко месеца по-късно. Джейкъб беше единственият оцелял.

Няколко дни след освобождението на концлагера най-тежко болните бяха откарани във военни лазарети и в местните болници. Останалите бяха преместени в други болници, където Червеният кръст се мъчеше да им помогне да се завърнат в страните си или се опитваше да открие членове от семействата им по другите концлагери, освободени от Съюзническите сили. Във всички лагери условията бяха не по-малко ужасяващи от тези в „Бухенвалд“.

Оцелелите, които нямаха домове, където да се завърнат, бяха със статут на „бежанци“. Някои искаха да отидат в Палестина, което не бе лесно. Квотите за другите страни, включително Съединените щати, затрудняваха напускането на Германия.

Джейкъб помоли да бъде прехвърлен с Еманюел в болница, която се намираше на няколко километра от лагера. Еманюел отново заприлича на млада жена с новите дрехи, които й дадоха, въпреки влошеното си здраве. Нямаха близки, нито дом, където да се приберат. Останаха в лагера за бежанци около месец, после им съобщиха, че Организацията за еврейско-американска помощ предлага на оцелелите да им помогне да се преместят в нова страна и американските спонсори бяха готови да платят транспорта им и да им помогнат да си намерят работа в Съединените щати. Имиграцията в Щатите бе усложнена от квотите, но Комисията за бежанците от войната сътрудничеше на организациите, които осигуряваха спонсори, за да предоставят на жертвите от концлагерите нови домове, когато това бе възможно.

Джейкъб и Еманюел заговориха за това един следобед, докато седяха и се наслаждаваха на майското слънце. Никой от тях нямаше представа къде да отиде и какво да прави. Войната в Европа бе приключила преди седмица, но във Виена не бе останало нищо за Джейкъб. Всичко им бе отнето, когато ги депортираха — парите, семейната банка, дома, замъка близо до Залцбург, притежаван от семейството му повече от двеста години. Сега той нямаше абсолютно нищо. Бе принуден да напусне университета, когато евреите вече нямаха право да учат, а баща му бе принуден да предаде банката си на Третия райх. Джейкъб беше съвсем сам и не искаше да се връща във Виена, за да застане сред пепелта на всичко, което бе изгубил.

Еманюел не бе загубила толкова много в материално отношение. Баща й бе починал, когато била съвсем малка. Майка й била шивачка в прочуто дизайнерско ателие в Париж и шиела и вкъщи, а Еманюел й помагала. Майка й загубила работата си малко преди да ги депортират и, един по един, частните й клиенти спрели да я посещават. Страхували се да й възлагат поръчки, защото била еврейка. Съседите им, техни приятели от години, ги предали. Еманюел не желаеше да види никого от тях отново. Те бяха превзели апартамента на семейство Берже, с позволението на полицейската префектура. Еманюел вече нямаше дом, нито близки, и не искаше да се върне в Париж. Но и не можеха да останат във военната клиника завинаги. Все някога трябваше да си тръгнат.

— Не искаш ли да се върнеш в Париж? — попита я Джейкъб, докато седяха на слънце и той пушеше цигарата, която войниците му бяха дали.

Американците бяха изключително щедри към тях и непрестанно им подаряваха храна и шоколади. Еманюел се беше увила с вълнения шал, който от Червения кръст й бяха дали. Беше много слаба и вечно й бе студено. Тя поклати глава отрицателно.

— Защо да се връщам? Съседите ни превзеха апартамента ни, защото беше по-голям от техния. Мисля, че точно заради това ни предадоха.

Джейкъб кимна. Много австрийци бяха постъпили по същия начин и се бяха обърнали срещу еврейските си приятели. Алчността и завистта бяха създали престъпен манталитет, който никой не бе смятал за възможен в едно цивилизовано общество. За една нощ фактът, че си евреин, се превърна в смъртна присъда. Семейството на Джейкъб не бе религиозно, нито майката на Еманюел, но бяха евреи.

— Може би в Америка ще е хубаво — предпазливо каза Джейкъб на френски, а Еманюел отново поклати глава и го погледна уплашено.

— Какво ще правя там? Не познавам никого и не говоря английски. Няма да мога да си намеря работа.

Служителите от Червения кръст твърдят, че спонсорите ще помогнат на хората да си намерят жилища и работа и ще се грижат за тях докато успеят сами да се справят.

— Искам да остана във Франция, но не в Париж. Ти за Америка ли заминаваш?

Еманюел се натъжи. Джейкъб беше единственият й приятел, бе се грижил чудесно за нея през последния месец. Винаги бяха заедно, а американските войници го уважаваха. Той им помагаше, с каквото може и им говореше на английски, нещо, което тя не можеше.

— Не знам — отговори той. — И аз не познавам никого там. Но тук имам дори по-малко. Не знам каква работа бих могъл да започна. Смятах да работя в семейната банка след университета. Но не съм сигурен какво ще правя сега. Не завърших образованието си.

— Аз спрях да уча след лицея. Не ме биваше много в училище — срамежливо призна тя. — Знам само как да шия.

— Можеш да работиш като шивачка — каза Джейкъб. — И не ти се налага да говориш английски, за да го правиш.

Тя кимна в съгласие, но Америка й се струваше страшна и прекалено далечна. Никога не бе мечтала да отиде там, а сега й звучеше като кошмар, въпреки че войниците бяха много мили и се отнасяха почтително с нея, а и Джейкъб ги харесваше.

През изминалия месец и двамата вече се чувстваха добре. Еманюел качи няколко килограма, благодарение на редовната хубава храна, макар че стомахът й не я приемаше отначало. Често изпитваше дискомфорт, също като Джейкъб. Но неговото тяло жадуваше за храна и той я унищожаваше енергично. Беше висок и слаб, така че килограмите още не се забелязваха, но лицето му вече изглеждаше различно, очите му не бяха така хлътнали, а косата му бе пораснала.

Еманюел вече имаше меки бебешки руси къдрици, но и двамата все още приличаха на хора, завърнали се от ада. Джейкъб имаше проблеми с краката заради измръзванията през зимата. Червеният кръст и армията бяха осигурили и дрехи за затворниците. Чисти и топли, макар да не им бяха съвсем по мярка. Затворническите дрипи трябваше да бъдат изгорени, тъй като бяха пълни с въшки и воняха кошмарно. Джейкъб знаеше, че никога няма да забрави отвратителната воня в бараките, на телата и дрехите им, огромните купчини трупове.

Всяка нощ кошмари измъчваха Еманюел. Джейкъб беше единственият, който разбираше какво бе преживяла. Въпреки страшната гледка пред очите им, американските войници нямаха и бегла представа какво е било, когато нацистите управляваха концлагера. Това бе истински ад и Еманюел често се бе молила да умре, за да не й се налага да преживее още един ден. Но бяха оцелели. Тя беше живяла в концлагера две години, а Джейкъб — пет. Никой не можеше да предскаже кой щеше да оцелее и кой не. Всяка сутрин намираха трупове по наровете.

Джейкъб и Еманюел решиха да поговорят с една от служителките на Червения кръст за възможностите пред тях. Можеха да изберат да се завърнат в страната си, но и двамата имаха само лоши спомени от последните си дни там. Еманюел, майка й и сестра й бяха прекарали три месеца в претъпкан стадион, след като ги бяха отвели от дома им, а после ги изпратиха в „Бухенвалд“. А семейство Стайн бяха останали месеци в затвор, близо до Виена.

— Ще намерим спонсори и за двама ви, ако решите. Чрез Организацията за еврейско-американска помощ, която ви споменах преди. А и Комисията за военните бежанци прави всичко възможно за оцелелите. Имаме един спонсор в Чикаго и друг в Ню Йорк — обясни служителката.

Тя не добави, че трябваше да са хора със сериозни връзки, за да преминат през бюрокрацията и квотите.

— Можем ли да отидем на едно и също място или да имаме същия спонсор? — предпазливо попита Джейкъб и се почувства притеснен.

Не искаше да се стори самонадеян на Еманюел, но знаеше, че тя би се ужасила от мисълта да отиде в Америка сама. Смело момиче, преживяло най-ужасните кошмари, сега тя се страхуваше да прекоси Атлантическия океан към новия си дом.

— Женени ли сте? — попита жената и Джейкъб поклати глава.

— Не, приятели сме.

— Спонсорите няма да се ангажират с това. Двойките трябва да са женени или да се запишат като индивидуални лица и да ги приютят при този, който е готов да ги приеме. Трябва да предадем профилите им на хората, които предлагат да отговарят за тях, и те избират, когото поискат. Правилата са стриктни. Повечето от тези хора са предложили услугите си чрез синагогите — обясни им тя. — Имаме доста доброволци в Чикаго, Лос Анджелис и Бостън. Имате ли роднини на някое от тези места?

И двамата поклатиха глави отрицателно.

— Нямаме си никого.

Дори нямаха паспорти, поданството в собствените им страни бе отнето, тъй като бяха евреи. Но Съединените щати предлагаха да им издадат паспорти, ако някой поемеше отговорност за тях. Служителката им връчи по един формуляр и те излязоха навън, за да обсъдят ситуацията.

— Не можем да останем тук завинаги — напомни й Джейкъб.

Рано или късно трябваше да решат къде да отидат. Той не беше наясно защо, но Ню Йорк силно го привличаше. Реши да поговори с един от войниците, който му предложи цигара.

— Как е там? — попита той войника, с когото си беше бъбрил и преди.

— Америка е страната на неограничените възможности. Аз съм от Бруклин. Чичо ми е месар и работех за него преди войната. Но мисля, че искам да се преместя на Запад, когато се върна. Там има много възможности за работа.

— Къде е Бруклин? — попита Джейкъб, който никога не бе чувал за него.

— Част от Ню Йорк. Ще ти хареса, хубаво е. Бруклин, Куинс, Манхатън, Статън Айлънд, Бронкс, всички са част от Ню Йорк. Човече, какво не бих дал сега за един хотдог и бира на Таймс Скуеър, както и една бурна нощ в града.

Той се усмихна многозначително на Джейкъб, който се засмя. Двамата бяха на една възраст.

— Мисля да се запиша, има спонсори, които предлагат да ни намерят работа и жилища чрез организациите за подпомагане на евреите.

— Приятелката ти ще дойде ли с теб? — попита войникът със съчувствие.

— Не мисля така. Трябва да сме женени. Тя също може да се запише, но може да попадне в друг град. Бостън, Чикаго или Лос Анджелис. Но не смятам, че го иска. Страхува се да е далеч от мястото, където е израснала, но пък не може да е по-лошо от тук — отбеляза Джейкъб и се огледа наоколо.

Войникът искрено го съжали. Джейкъб все още изглеждаше съсипан и много по-възрастен за годините си. Трудно му бе да ходи, а и толкова често го бяха били, че бе приведен въпреки младостта си. Но поне беше жив. Много други бяха починали през последния месец от тиф, туберкулоза, жълта треска, дизентерия и глад. Други пък страдаха от тежка депресия заради преживяното.

— Може би вие двамата трябва да се ожените — предложи войникът и Джейкъб кимна.

Той също бе мислил по въпроса, но нямаше представа как Еманюел би реагирала на предложението му. Не беше посмял да го направи. Харесваше идеята, но му се струваше прекалено рано да й я предложи. Но пък да я остави сама в Германия щеше да е невероятно тежко. Имаше възможност да отиде в Палестина, но той не изпитваше желание да замине там. Ню Йорк му звучеше по-добре, ако можеха да получат жилище и работа.

Вечеряха с Еманюел във военната трапезария, както правеха всеки ден. Забеляза, че тя изглежда изморена и разтревожена. Повечето от другите жени също не знаеха къде щяха да отидат, а и много от тях се опитваха да научат нещо за роднините си по другите концлагери. Засега обаче разполагаха само със слухове или нещо дочуто от хора, които бяха виждали близките им преди години. В концлагерите все още цареше хаос и повечето затворници нямаха къде да отидат.

Джейкъб изчака още няколко дни преди да поговори с нея и най-после се реши.

— Мислех си, че ако се оженим, би било по-лесно. А аз мога да се грижа за теб, когато пристигнем в Ню Йорк. И така няма да си сама — каза той стеснително, а тя го погледна учудено.

— Ами ако там не ни хареса? Как ще се върнем в Европа?

— Ще спестим пари — отговори той. — Но при какво да се връщаме? Аз нямам нищичко във Виена, а и откъде да знаем, че ще ни приемат обратно? Сънародниците ни с радост се обърнаха срещу нас и ни предадоха. И французите, и австрийците. Страните ни бяха окупирани, но много от приятелите ни бяха готови да сътрудничат на немците. Може да не ни е лесно тук.

Еманюел кимна. И тя бе мислила за това.

— Искаш ли да се оженим? — попита тя толкова тихо, че той едва я чу.

Джейкъб кимна и я хвана за ръка.

— Ти ми спаси живота. Открадна храна заради мен, Ема. Можеше да те убият. Милото ти отношение ми вдъхна надежда въпреки всички ужаси.

Еманюел се усмихна.

— Това достатъчна причина за брак ли е?

И двамата знаеха, че ако не се оженеха, можеше никога вече да не се видят. Джейкъб бе единственото познато лице в морето от непознати. Познаваше и жените от концлагера, но и те скоро щяха да заминат.

— Хората са се женили и заради по-малко — разумно отговори той. А и ти обещавам, че ще се грижа за теб.

За миг си спомни за стария живот, където мъжете се грижеха за жените и ги пазеха. А в лагера всичко бе сведено само до оцеляването.

— Ами ако не искаш да си женен за мен, когато пристигнем в Ню Йорк? Може да се запознаеш с американка и да се влюбиш в нея — уплашено каза Еманюел, а той се усмихна и стисна здраво ръката й.

— Нямам нужда от американка. Вече съм влюбен — каза той, а Еманюел се изчерви като малко момиченце.

— Аз също те обичам — кротко каза тя. — Но мислех, че според теб сме само приятели.

— Ще се заобичаме още по-силно, когато се опознаем по-добре. Можем да започнем нов живот на ново място, където искат да ни помогнат. Добро начало е.

Еманюел кимна в съгласие. Разходиха се мълчаливо, после тя спря и вдигна очи към него.

— Да — простичко каза тя.

Джейкъб бе потънал в мечти за нея и за възможностите пред тях.

— Да, какво? — разсеяно попита той.

— Да, на това, което ми предложи преди малко.

Тя не искаше да изрече самата дума и Джейкъб се усмихна с разбиране.

— Еманюел Берже, ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга? — официално попита той, като падна на колене.

Тя му се усмихна и кимна.

— Да — прошепна Еманюел. — Ще ти стана съпруга.

Джейкъб се надигна и я целуна нежно. Еманюел бе толкова крехка, че той се страхуваше да не я нарани в прегръдката си. Не беше много по-добре от нея, но все пак бе мъж, а и нейните рани бяха по-жестоки от неговите.

Той я прегърна през раменете и я изпрати бавно до бараката.

— Утре ще отидем до Червения кръст и ще видим какво ще ни предложат. После ще помолим пастора да ни намери равин.

Бяха видели равини в концлагера, пристигнали да говорят с еврейските затворници.

— Лека нощ, Еманюел — каза Джейкъб и отново я целуна нежно. — Благодаря ти.

Тя му се усмихна свенливо, после влезе в бараката при другите жени, а той за пръв път от години се почувства щастлив. Пъхна ръце в джобовете и си тръгна.

2.

Три седмици по-късно, когато Червеният кръст и Организацията за еврейско-американска помощ подготвиха документите им, Еманюел и Джейкъб бяха настанени във влака за Кале. Оттам щяха да вземат ферибот до Англия и друг влак до Саутхамптън, където да се качат на борда на „Кралица Елизабет“, за да отплават към Ню Йорк. На кораба щяха да пътуват с четиринайсет хиляди американски войници, завръщащи се у дома. Цивилните бяха петдесет и осем. Еманюел и Джейкъб бяха сред тях, благодарение на еврейската организация за помощ и връзките на спонсора им.

Бяха свободни вече от седем седмици. Еманюел вече имаше къса руса къдрава коса, а Джейкъб се изненада, когато видя, че вече имаше сиви кичури. Двамата благодариха сърдечно на служителите от Червения кръст, преди да потеглят. Всичките им документи бяха наред, имаха лични карти, осигурени от армията, с които да пътуват през Франция и Англия. Документите ги идентифицираха като потърпевши от войната, търсещи убежище в Съединените щати. Имаха и клетвени декларации от благодетелите си, Рейчъл и Хари Роузън от Ню Йорк. Бяха им наели малък едностаен апартамент и осигурили работа във фабриката на господин Роузън. Той беше в модния бизнес и произвеждаше дамски дрехи. Джейкъб нямаше представа какво можеше да прави там. Може би щеше да се занимава с финанси, тъй като в резюмето му пишеше, че бе учил бизнес и финанси във Виена, а и бе отбелязан стажът му в семейната банка. Но сега той не се притесняваше за това.

От Саутхамптън щяха да отплават към Ню Йорк с „Кралица Елизабет“, използван да превозва войските през войната. Корабът беше пребоядисан, но на палубата му все още стоеше оръдие. Въпреки че среброто, порцеланът и картините бяха прибрани на склад през войната, корабът все още беше елегантен и един от най-бързите. Изглеждаше величествено и напомни на Джейкъб за пътешествията с родителите му, когато беше малък. Веднъж бе пътувал на „Нормандия“, изключително изискан кораб, където се забавляваха чудесно. Предположи, че този път пътуването ще е доста различно, а и каютите им бяха много малки. Беше първи юни. Миналата седмица ги бе венчал равин, който служеше в армията. Той им пожела късмет и им напомни, че заслужават хубав живот след всичко, което бяха преживели.

— Пътуването през океана ще е меденият ни месец — каза Джейкъб весело.

С четиринайсет хиляди войници на борда и само петдесет и осем цивилни, те се чувстваха късметлии, че се намираха там. Когато се качиха на кораба с малките си картонени куфари с оскъдните им вещи, откриха, че ще делят каютата си с друга двойка. Помещението бе тясно и едва можеха да се движат в него, затова оставиха куфарите на койките и излязоха на палубата да гледат отплаването на кораба. Бяха ги предупредили, че в морето все още има мини и екипажът трябваше да е изключително бдителен. В пристанището имаше потънала немска подводница и се налагаше да маневрират около нея. Джейкъб въздъхна, когато излязоха в открито море, и хвана ръката на жена си.

— Мисля, че ще харесаме Ню Йорк — каза той уверено, а тя му се усмихна.

Тревожеше се повече от него и харесваше оптимизма му. Едва се познаваха и не бяха имали възможност да бъдат заедно през нощта. А и сега нямаше да могат, тъй като деляха каютата с друга двойка. Джейкъб се разочарова, но това не беше най-важното сега. Бяха оцелели от войната и пътуваха към свободата. Това беше достатъчно. Щяха да имат достатъчно време, когато пристигнат в Ню Йорк.

Плаването беше гладко и леко по това време на годината, а времето — топло. Седяха на вехтите столове на палубата и се наслаждаваха на океана. На втория ден видяха делфини, а на третия капитанът направи съобщение, че са преминали опасната зона и оттук нататък няма рискове от мини. Войната бе приключила за тях. Най-после се намираха в безопасност и на път към новия си дом.

Пътешествието отне единайсет дни, значително по-дълго от обичайното. Корабът беше натоварен до краен предел. През последната нощ двамата младоженци седяха на палубата и гледаха звездите. Джейкъб целуна жена си и я притисна в прегръдките си, после я наметна със сакото си, защото тя потръпна от хладния нощен въздух. Щяха да пристигнат в Ню Йорк на сутринта. Сред петдесет и осемте цивилни само десет бяха имигранти. Останалите бяха американци, които не бяха успели да се измъкнат от Европа през войната и отчаяно копнееха да се върнат в Съединените щати. Джейкъб и Еманюел научиха, че ако бяха пристигнали преди войната, щяха да попаднат на остров Елис, но сега той бе използван за затвор за немци, италианци и японци. Вместо това ги изпратиха в стар военен лагер близо до Осуего, Ню Йорк, който помагаше на имигранти. Трябваше да се уверят, че документите им са наред, и да направят допълнителни медицински прегледи и ваксини. Семейство Роузън планираше да ги посрещне в Ню Йорк след престоя им в Осуего. Каквито и да бяха семейство Роузън, младото семейство Стайн им бяха безкрайно благодарни. Без помощ, животът им в Европа щеше да е задънена улица в продължение на дълго време. Икономиката там бе съсипана и бе изключително трудно да си намериш работа. Нов живот в Америка бе точно това, от което се нуждаеха.

Джейкъб почти не спа през нощта, обзет от трескава възбуда. Нямаше търпение да види статуята на свободата, за да се увери, че наистина са в Америка. Само седем седмици по-рано дори не би могъл да мечтае, че в Ню Йорк ги очакваше нов свят.

Знаеха, че ще бъдат подложени на медицински прегледи от американската здравна служба, а около час по-късно да се качат на автобус с останалите бежанци и да отидат в лагера в Осуего. След един-два дни щяха да са свободни да си тръгнат.

Прибраха се в каютата си и се изтегнаха на койките. Еманюел спа неспокойно и в пет сутринта чу спускането на котвата. Джейкъб нахлузи обувките си, облече палтото върху пижамата си и се качи на палубата, за да види статуята на свободата и светлините на Ню Йорк. И веднага щом стъпи на палубата, я видя. Статуята, подарък от Франция, превърнала се в символ на мира и свободата, която приветстваше хората в Америка още преди да са стъпили на земята.

Еманюел се събуди малко по-късно, предположи къде се намираше съпругът й и отиде да го потърси. Не беше трудно да го открие. Джейкъб стоеше до парапета и не сваляше поглед от новия град. Той се усмихна широко, когато видя жена си.

— Какво правиш тук? — нежно го попита тя.

— Нищо — отговори той, после се поправи. — Поздравявам новата ни приятелка — махна той към статуята на свободата, а Еманюел го хвана за ръката.

Започваха приключението заедно, единствената възможност, която имаха, а и най-добрата.

Все още бе тъмно, когато се върнаха в каютата, за да поспят още час-два. Предстоеше им дълъг ден. Джейкъб легна до Еманюел и я прегърна. Другата двойка спеше дълбоко. Младоженците се унесоха и се събудиха, когато усетиха корабът да се раздвижва отново, теглен от влекачите в пристанището. Облякоха се бързо и се качиха на палубата. Очите на Джейкъб се просълзиха, когато бавно приближиха пристанището на Ню Йорк и спуснаха котва. Багажът им вече бе готов и те зачакаха търпеливо, както им беше наредено. Най-после един служител пристигна, за да ги отведе за медицинските прегледи. Придружаваше го друга двойка, по-възрастна от семейство Стайн. Останалите пътници вече бяха слезли от кораба. След прегледа Еманюел и Джейкъб ги последваха, слязоха от кораба и стъпиха на кея, където ги очакваше автобус. Военните напуснаха кораба, а няколкото цивилни бяха посрещнати от близките си. Джейкъб последва Еманюел в автобуса. Имаше и три други двойки, които не бяха виждали преди. Благодариха на служителя, а той им връчи документите за легален престой в Съединените щати и им пожела късмет. Не знаеше откъде са, но веднага си личеше, че са преживели много.

Никоя от двойките не проговори докато пътуваха към Осуего, никой не знаеше какво ги очаква. Когато пристигнаха, видяха обикновен военен лагер, с бараки за имигрантите, които се движеха свободно и весело си бъбреха. Имаше табели на няколко езика, които указваха къде да отидат. Те лесно намериха офиса, където отново прегледаха документите им и им ги върнаха.

Еманюел беше ококорила очи от тревога и прошепна тихо на френски:

— Ами ако ни откажат?

Джейкъб я стисна за ръката и я успокои, че това вече не можеше да се случи. Оказа се прав. Еманюел през целия път бе очаквала нещо да се обърка, но всичко бе минало гладко.

Влязоха в огромна зала, където се движеха безброй хора и говореха на всички познати езици. Чуха руски, френски, немски, имаше и много италианци, и няколко групи мъже с ирландски акцент. Имаше и няколко поляци и чехи. Връчиха им пакети с информация, съдържаща всичко, от което се нуждаеха. Следобед ги прегледаха отново, направиха им проби за туберкулоза, сифилис и проказа и ги ваксинираха срещу едра шарка.

По време на прегледа Еманюел забеляза, че лекарят видя татуирания на ръката й номер. Той я погледна озадачено и я попита за него на развален френски. Тя му обясни, че това е номерът й в концлагер „Бухенвалд“. Лекарят беше ужасен, не беше виждал подобно нещо. По-късно Джейкъб й каза, че и неговият доктор реагирал по същия начин.

— Може би ние сме първите оцелели от концлагер, които са пристигнали тук — отбеляза той.

Не се притесняваше от татуирания номер, но Еманюел се чувстваше неудобно. Напомняше й непрестанно за лагера и тя винаги носеше дреха с дълъг ръкав. Дори когато отиваше да се къпе, носеше риза, за да не могат другите жени да видят ръката й.

— Трябва да се гордееш с татуировката — каза й Джейкъб. — Тя означава, че си изтърпяла най-ужасното, на което нацистите бяха способни. Знак на смелост, сила и победа на доброто над злото.

За Еманюел обаче тя бе физическо напомняне за две години мъка, болка и загуба. А и имаше безброй белези по тялото, които бяха доказателство за ужасите. Джейкъб също бе понесъл жестоки побоища, счупено рамо, зараснало накриво и видимо по-високо от другото, както и счупена ръка, която лекарят в концлагера бе отказал да оправи, тъй като евреите нямали право на лекарска помощ и били гнусни вредители.

На следващия ден завършиха процедурите по официалното им влизане в страната и сега оставаше само да чакат да пристигне някой от организацията за помощ за евреите, който да ги закара до Ню Йорк.

В просторната чакалня имаше стотици хора, някои от които бяха прекарали доста време там — или заради здравето си, или заради неуредени документи. Имаше и много жени, и деца, за които бяха направили игрална площадка навън. Беше облекчение да видиш здрави и щастливи деца отново, гледка, която не бяха виждали дълго време. Казаха им къде се намират общежитията. До спалните имаше огромна трапезария, където всички се хранеха.

След малко те отидоха да си намерят леглата и видяха дълга редица с кушетки и двуетажни легла. Техните се намираха в далечен ъгъл, а близо до тях имаше прозорец, от който се виждаха поляните и дърветата навън.

Еманюел реши да подремне, а Джейкъб разгледа наоколо. Всички имигранти в Съединените щати сега минаваха оттук, тъй като остров Елис не беше на разположение. По-късно вечеряха в трапезарията и си легнаха, изтощени от емоциите около пристигането и тревогите за предстоящото.

На другия ден служителка на еврейската организация им донесе приветствено писмо от семейство Роузън. Еманюел и Джейкъб бяха готови да потеглят към Ню Йорк. Жената трябваше да ги настани в малкия апартамент, който семейство Роузън бяха наели за тях на улица „Хестър“.

Кварталът бе еврейски, надписите на всички магазини бяха на иврит. Имаше кашер месарници, сладкарници и бакалии. Семейството на Джейкъб не беше религиозно и не купуваше кашер храна. Родителите му имаха френски готвач в продължение на много години и не спазваха винаги еврейските традиции. Еманюел каза, че и нейното семейство не било религиозно и майка й не се интересувала от храната, макар да палела свещи и да пеела молитви на Шабат, защото обичала традицията. Еманюел и сестра й помагали със свещите и тананикали молитвите с нея.

Адресът, където спряха, бе тясна овехтяла кооперация, с няколко стъпала, които водеха към предната площадка. Жилището им се намираше на шестия етаж и нямаше асансьор. Сградата бе шумна. Чуваха се бебешки плач и викове на деца. За Еманюел и Джейкъб това бяха звуците на обикновения семеен живот. Еманюел изглеждаше шокирана. Беше забравила какво е нормален живот. Децата в концлагера бяха мълчаливи, защото се страхуваха да привлекат вниманието на надзирателите към себе си. Повечето от тях бяха убити още когато пристигнаха, тъй като не бяха достатъчно здрави или силни, за да работят. Запазваха ги живи само ако бяха над дванайсет-тринайсет години и здрави. Замълчаха и се вслушаха в гласовете, после се изкачиха до апартамента си.

Той се състоеше само от една малка мебелирана стая. Всичко в нея беше вехто и скромно. Леглото се сгъваше към стената, както им показа жената. Имаше комплект чаршафи, няколко изтънели хавлии, две тънки възглавници, две тенджери в кухнята и очукан чайник. Мебелите изглеждаха стари и доста използвани. Но имаха всичко, от което се нуждаеха. Оставиха куфарите си и се огледаха. Апартаментът гледаше към вътрешния двор и бе тъмен, без директна слънчева светлина. Джейкъб си помисли, че наемът сигурно бе нищожен, но все пак имаха покрив над главите и след година, когато щеше да им се наложи да си плащат сами, сумата нямаше да е голяма. Дотогава щяха да спестят достатъчно пари от работа, както бе уговорено със семейство Роузън. Те очакваха Джейкъб и Еманюел да се издържат сами до края на годината. Подаръкът за тях бе пътуването до Америка, документите им, малък апартамент за година и най-важното — работа. Младоженците трябваше да поемат останалите разноски — храна, дрехи, транспорт. В писмото си до тях Хари Роузън им беше обяснил, че това бе най-доброто, което може да направи. Джейкъб изпитваше силна благодарност към семейство Роузън. Бяха ги спасили от просешки живот в собствените им страни, където вероятно нямаше да успеят да си намерят работа, нито жилище, което да могат да платят.

След като със служителката разгледаха жилището и миниатюрната баня, те слязоха обратно долу и отидоха до шивашката фабрика на Хари Роузън. Намираше се на „Трийсет и седма“ улица, в стара тухлена сграда. Качиха се горе с товарния асансьор, а жената им обясни, че другата двойка, подпомогната от семейство Роузън, бяха пристигнали предишния ден и настанени в кооперация, която не бе така хубава както тяхната.

Изчакаха благодетеля си в чакалнята, където той се появи след двайсетина минути. Беше нисък, закръглен и плешив мъж с усмихнати очи. Носеше риза, вратовръзка и лъскав сив костюм. Протегна ръка на всеки от тях. Джейкъб му заговори на отличен английски и му благодари, а Еманюел се притесни, когато го видя. Страхуваше се, че той може да промени решението си и да ги изпрати обратно в Европа. Хари изглеждаше учуден от перфектния английски на Джейкъб с лек британски акцент, получен в елитните училища. Джейкъб го увери, че Еманюел ще положи усилия и бързо ще научи езика. Той самият й предаваше уроци по английски.

Хари им каза, че ще започнат новата си работа в осем сутринта на другия ден. Щеше да отведе Еманюел при шивачките, за да им покаже как се справя с бродериите, поставянето на мъниста и пайети и деликатното шиене на ръка, както и работата с шевната машина. Джейкъб попита новия си шеф каква работа му бяха определили и добави, че силата му е във финансите и математиката, имаше опит в банката на баща си.

— Имаме си счетоводител за всичко това — отвърна Хари. — Не знаех, че говориш английски толкова добре — добави той.

— Пишеше го в резюмето ми — небрежно каза Джейкъб.

— Предполагам, че не съм го прочел много внимателно. Както и да е, ти ще си в екипа по поддръжката. Това е най-доброто, което мога да направя. Но все пак е работа и ще получаваш заплата.

— Ние сме ви изключително благодарни — каза Джейкъб, а Еманюел кимна.

Беше разбрала всичко. Английският й се подобри по време на пътуването до Америка, тъй като Джейкъб беше съвестен и добър учител, но все още се срамуваше да говори. Сега Джейкъб й говореше почти непрестанно на английски.

Тръгнаха си след малко, разходиха се из квартала, купиха си малко продукти със скромната сума, която организацията им бе дала, и се прибраха. Апартаментът им миришеше на плесен, но все пак беше техен дом. Еманюел се замисли колко ли дълго щеше да им се наложи да останат тук. Дори апартаментът, който бе споделяла с майка си и сестра си, бе по-голям и много по-хубав от този. Но пък всичко това бе в миналото. Сега трябваше да се справят с новото положение и ако се трудеха усърдно, може би един ден щяха да си позволят по-хубаво жилище. Поне вече бяха в безопасност. Еманюел не се чувстваше сигурна никъде. И двамата бяха преживели страховити неща и тя се страхуваше, че може да им се случат отново, дори и в Ню Йорк.

Тя приготви вечеря и откри, че три от котлоните на печката не работеха, а едната тенджера бе пробита, но знаеше, че не бива да се съсредоточава върху това. Прибра остатъците от вечерята в малкия хладилник. Джейкъб я наблюдаваше и се опитваше да забрави колко различен бе животът му навремето. Тази мисъл го тормозеше от време на време. Красивият дом на родителите му, елегантните и щедри баба и дядо, замъкът им, превзет от нацистите, многобройните прислужници, великолепните картини, охолният живот на родителите му. А сега бе изпаднал до мизерно съществуване. Но пък най-важното беше, че с Еманюел бяха живи, а никой от роднините му не бе преживял войната. Той бе последният оцелял в този изгубен свят. Щеше да е хубаво, ако можеше да сподели предишния си живот с Еманюел, която не се бе радвала на голям разкош в Париж.

Първата им нощ в апартамента бе и първата, която прекараха сами откакто се ожениха преди шест седмици. Еманюел изглеждаше притеснена докато той й помагаше да застели леглото със старите, захабени чаршафи. Минути по-късно си легнаха и откриха телата си като мъж и жена. Джейкъб беше нежен и мил, а и двамата внимаваха да не си причинят болка. Тя се отпусна спокойно в прегръдките му и се почувства в безопасност за първи път от години. Тази нощ кошмарите не я споходиха. Джейкъб се бе превърнал в мирното й убежище и център на нейния свят.

След прекрасната нощ заедно двамата станаха рано. Джейкъб приготви кафето, а Еманюел препече филийки. Пристигнаха на работа навреме. Джейкъб се изненада, когато мъжът, на когото трябваше да помага, му подаде гащеризон. След миг разбра, че ще бъде помощник на чистача. Очевидно нямаше да използват образованието, таланта и стажа му. Връчиха му кофа и парцал, и му възложиха най-неприятната задача, почистването на тоалетните. Той прекара целия ден в търкане, миене и изпразване на кофите за боклук. Не спомена и дума за това и не се оплака на Еманюел, когато се видяха за малко по обед, само я попита как е с нейната работа. Еманюел му отговори честно, че дрехите бяха евтини боклуци, а тя пришиваше перли, мъниста и апликации по грозни блузи. Но работата беше лесна за нея. Тя забеляза унилия му поглед и отгатна, че бе подложен на унижение, но Джейкъб бе преживял много по-лошо, а и нямаха друг избор.

Запознаха се с другата двойка на семейство Роузън. И двамата бяха немци, освободени от „Аушвиц“. Те също бяха изгубили семействата си. Били женени още преди да ги депортират, нямали деца. Но за разлика от Джейкъб и Еманюел, те бяха огорчени и ядосани заради нещастията си, времето в концлагера и работата си при семейство Роузън. Смятаха, че тук ги използват като роби. Казваха се Хилда и Фриц. Тя миеше чинии в стола, а той бе в екипа, който поддържаше фабричните машини. Гащеризонът и ръцете му бяха омазани с грес. Фриц бе работил като инженер преди войната.

Джейкъб искаше по-добра работа от чистач, но не му предложиха такава. Това го изпълни с решителност да се справи добре в бъдеще и да изкара повече пари, за да не е изложен на милостта на Хари Роузън завинаги. Беше съгласен с Фриц. Хари ги експлоатираше, но вместо да хленчи, Джейкъб реши, че трябва да си намери по-добра работа.

И двамата мълчаха докато пътуваха с метрото към дома си вечерта. Когато се прибраха, помогна на Еманюел да приготви вечерята. Тя не притежаваше големи умения в кухнята, а и той не беше по-добър. Майката на Еманюел бе готвила в дома им, а за Джейкъб се бяха грижили армия слуги и френски готвач.

Хапнаха спагети и салата от домати, а и нито искаха, нито можеха да си позволят много повече. Еманюел се бе примирила с работата си във фабриката на Хари Роузън, но виждаше, че Джейкъб е нещастен. Той харесваше шефа си, но мразеше черната работа, която върши. Беше очаквал по-добри възможности в Америка и по-сериозни предизвикателства и затова бе убедил жена си да дойдат тук. А сега се чувстваше отговорен, че не бяха получили това, на което се бяха надявали.

— Ще намериш нещо друго, когато си изпълним задължението към семейство Роузън — окуражи го Еманюел.

Бяха подписали договор да работят при Хари една година и трябваше да го спазят. За Джейкъб бе очевидно, че Хари бе успял да застреля два заека с един куршум. Изглеждаше добър и щедър човек, беше им подал ръка, но плащаше и на тях, и на другата двойка по-ниски от минималните заплати и ги използваше докрай. Те бяха готови да се трудят усърдно, но Джейкъб искаше да си потърси по-добра работа, да използва уменията си. Засега обаче трябваше да чисти клозети и да изпълнява всичко, което изискваха от него през следващата година.

Беше юли и кошмарно горещо във фабриката, където нямаше климатици. През август най-после се запознаха с Рейчъл Роузън, съпругата на Хари. Тя се държа надменно и с презрение с Джейкъб и Еманюел. Беше претенциозна и натруфена и гледаше на тях като на втора ръка хора. Еманюел се ужаси, уплаши се, че жената може да ги уволни и да останат без работа и жилище. Тя никога не се чувстваше сигурна, въпреки уверенията на Джейкъб, че еврейската организация ще им помогне, ако това се случи. Еманюел не се доверяваше на никого, освен на Джейкъб и вече не вярваше на благосклонната съдба и милостивия Бог. Двете години в концлагера я бяха лишили от вяра.

Но каквото и да се случеше, трябваше да го понесат за една година, и внимаваха да не дразнят благодетелите си. Бяха хванати в капан и се държаха мило и почтително с всички във фабриката. Вършеха си работата без оплаквания и всички ги харесваха.

На края на първата година от пристигането им в Америка, те се мъчеха да свържат двата края и едва успяваха да си позволят да си купят храна и да си платят дребните разходи. Бяха като шокирани, когато откриха, че Еманюел е бременна, това засега не влизаше в плановете им. Не можеха да си позволят бебе с мизерните заплати, които получаваха от Хари Роузън, а и Еманюел се страхуваше да има деца. Ами ако целият онзи кошмар се случеше отново? Тя постоянно имаше проблеми със стомаха и, по настояване на Джейкъб, отиде на лекар, който й съобщи, че е бременна. Прегледът и кръвната проба го потвърдиха. Паникьосана, тя съобщи новината на Джейкъб. Той искаше деца, но не в близките години, защото просто не можеха да си го позволят. Джейкъб се тревожеше как ще издържат детето си и реши да си намери втора работа вечер. Опита се да успокои жена си, но не постигна успех. Две седмици по-късно тя му каза за възможността, за която една от колежките й бе споменала. Някои от другите шивачки бяха французойки и тя често си бъбреше с тях. Казаха й, че продавачите на едро и търговците на диаманти вечно търсели доставчици. Работата била доста отговорна, тъй като през ръцете на доставчиците ежедневно минавали скъпоценни камъни за хиляди долари. Търсели сериозни хора, на които може да се има доверие. Бизнесът бил изключително доходоносен, тъй като се плащали добри комисиони. Работодателите използвали най-вече млади момчета за доставчици, но Еманюел се зачуди дали Джейкъб не би могъл да се занимава с това, вместо да търка подовете и клозетите във фабриката. Договорът им с Хари почти бе изтекъл и изкарваха само колкото да си платят наема, но сега щяха да имат и бебе.

Джейкъб се заинтригува от идеята, макар да не знаеше нищичко за бижутерския бизнес, с изключение на красивите бижута, които майка му и бабите му носеха преди войната. По настояване на Еманюел, той раздаде резюмето си на всички бижутери наоколо по време на обедната си почивка. Бижутерският район се намираше на няколко преки на север от мястото, където те работеха. Джейкъб пропускаше обеда си, за да разнася резюмето си, и след две седмици един от бижутерите му се обади у дома и го помоли да отиде при него на следващия ден, за да поговорят.

Джейкъб взе единствения си костюм на другия ден и бързо се преоблече през обедната почивка, после измина почти тичешком десетте пресечки до адреса на бижутера на „Четирийсет и седма“ улица. Беше малък магазин с невпечатляваща витрина. Възрастна жена го попита как може да му помогне, после отиде да доведе Израел Хоровиц от задната част на магазина, когато Джейкъб й обясни, че има среща с него. Сърцето му заби лудо докато чакаше. След секунди сивокос мъж на около шейсет изскочи от заключена врата и огледа Джейкъб преценяващо. Той се ръкува с него и го покани в задната стаичка да поговорят. Имаше силен акцент, който младият мъж разпозна като чешки или полски, но двамата си говореха на английски. Влязоха в кабинета и Израел Хоровиц седна зад бюрото си. Имаше сериозно лице и мили очи, които загледаха Джейкъб напрегнато. Никой от двамата не проговори за момент.

— Защо искаш работа като доставчик? — най-после наруши мълчанието бижутерът, а Джейкъб го погледна с уважение. — Стар си за това, обикновено използваме петнайсет-шестнайсетгодишни момчета. Нашият равин ни ги намира. Привличат по-малко внимание от възрастен мъж, който се разхожда наоколо с диаманти в джоба.

— Нуждая се от по-добре платена работа — честно отговори Джейкъб.

— С какво се занимаваш сега? — попита Израел. — Не го пишеше в резюмето ти.

— Помощник-чистач в шивашка фабрика — отговори Джейкъб без преструвки. — Пристигнах от Германия преди една година заедно със съпругата ми. Собственикът на фабриката ни спонсорира чрез еврейската организация за помощ.

Възрастният мъж кимна, а сините му очи се вторачиха напрегнато в Джейкъб.

— Депортиран ли беше?

Джейкъб кимна.

— Да, от Виена.

— А семейството ти?

— Всички заминахме заедно. Първо ни изпратиха в „Берген-Белзен“, а после всички бяхме откарани в „Бухенвалд“.

„Берген-Белзен“ беше транзитен концлагер, където задържаха депортираните известно време, а после ги изпращаха в други лагери.

— „Бухенвалд“ беше един от най-ужасните — обясни Джейкъб. — Концлагер, където всеки вършеше тежка работа, като мен и съпругата ми. Убиваха хората незабавно, ако решаха, че не се трудят достатъчно усърдно. Или ги изпращаха в газовата камера. Много хора умряха от глад и болести — тихо каза той.

— А семейството ти? — попита Израел.

В стаята се възцари мълчание, Джейкъб се опитваше да потисне емоциите си.

— Аз съм единственият оцелял. Родителите ми, баба и дядо и двете ми по-малки сестри загинаха в лагера. Нямам при кого и какво да се завърна във Виена, освен лоши спомени.

Старият човек кимна и очите му се насълзиха. През последната година, откакто войната приключи, бе чувал същата история неведнъж. Прекалено много хора бяха чакали твърде дълго, за да се измъкнат, и резултатите бяха трагични.

— Съпругата ми и аз сме от Варшава — каза той. — Пристигнахме тук преди дванайсет години, през 1934-а, когато видяхме какво предстоеше. Никой не пожела да дойде с нас. Не вярваха, че немците ще успеят да изпълнят плановете си. Живеехме в цивилизовани страни и никой не можеше да си представи ужасите, които последваха. Но времената бяха варварски. Семейството ми притежаваше най-големия бижутерски магазин във Варшава. Пристигнахме тук с много малко, но все пак сложихме начало на бизнеса. Никой от семейството ми не оцеля във войната. Всичко, което ни свързваше с Европа, се изпари. Роднините ни бяха изпратени в „Аушвиц“ и в „Дахау“. Какво работеше баща ти преди войната? — попита Израел с интерес.

Харесваше семплия, очевидно отлично образован и възпитан младеж. Докато го гледаше, му бе трудно да повярва, че е едва на двайсет и шест години. Беше невероятно зрял за възрастта си, а и посивялата на места коса подвеждаше. Изглеждаше поне на трийсет и пет. Но загубите, които и двамата бяха претърпели, ги свързваха. Основната разлика между тях бе, че Джейкъб бе оцелял в концлагер, а Израел бе избягал от Европа навреме и бе преживял войната в Ню Йорк.

— Семейството ми притежаваше банка отговори Джейкъб. — Прадядо ми я създал навремето. Вече я няма, разбира се. Нацистите я взеха веднага след Аншлуса, когато Германия завзе Австрия, твърдейки, че е мирно действие в полза на Австрия. Но скоро след Аншлуса всички евреи бяха изритани от службите и домовете си и депортирани. Домовете ни също бяха заграбени. Сега нямам абсолютно нищо.

— А съпругата ти?

— Тя е французойка и също загуби семейството си. Запознахме се в „Бухенвалд“. Тя дойде тук с мен. Работодателят ни подпомогна заедно с още една двойка. Не е било лесно, но той познава хора в Комисията за бежанците от войната.

— И ви плаща почти нищо в продължение на година, като се отнася с вас като с роби — кимна Израел.

Беше чувал подобни истории и преди. В някои случаи спонсорството не бе благотворително действие, както изглеждаше.

— Все пак сме им благодарни — учтиво каза Джейкъб. — Договорът ни изтича след месец. Ще трябва да платим наема на жилището си.

Той се поколеба за миг. Не искаше да звучи като отчаян човек, но Израел Хоровиц бе честен и откровен с него, а и изглеждаше свестен мъж.

— Очакваме и бебе. Нуждая се от по-добра работа.

Бижутерът кимна отново.

— Какво знаеш за диамантите? — попита той Джейкъб.

— Нищо. Виждал съм само тези, които бабите ми и майка ми носеха, но никога не съм обръщал голямо внимание на бижутата им — отговори Джейкъб с усмивка. — Разбирам от финанси и икономика. Подготвях се да работя в банката след дипломирането си.

— Но те принудиха да напуснеш университета след Аншлуса?

Джейкъб кимна утвърдително.

— Да, но работих в банката ни по време на ваканциите. Оставаше ми само един семестър, когато ме депортираха.

Израел Хоровиц кимна отново. Погледна колебливо за миг, после вдигна очи към Джейкъб, който седеше срещу него.

— Имах син на твоята възраст. Умря през войната. Станахме американски поданици, след като пристигнахме тук. Дейвид се записа доброволец веднага след Пърл Харбър. Съпругата ми го молеше да не го прави. Убиха го в Иво Джима. Нямаме други деца. Жена ми не е добре откакто той загина. Преди работеше в магазина с мен, но вече не може. Нямаме друго семейство след кошмарите в Европа. Бих могъл да използвам млад човек като теб да ми помага, ако се отнасяш сериозно към бизнеса. Интересуваш ли се въобще от камъни? Вълнуващ занаят е. Мога да те науча на много неща, ако имаш желание. Това може да се окаже благословия и за двама ни. С какво се занимава съпругата ти?

Израел предполагаше, че произходът и образованието й бяха сходни с тези на Джейкъб. Не беше така, макар това да нямаше значение за никой от тях, а и Джейкъб никога преди не бе обичал толкова силно някого. Еманюел беше изтънчена и изискана жена, въпреки скромния си произход.

— Тя е шивачка във фабриката на Роузън. Ужасно съжалявам за сина ви.

Израел кимна разбиращо.

— Чувал съм, че Роузън се отнася ужасно с работниците си. Може би по-късно ще намерим работа за жена ти тук. По-голямата част от бизнеса ми е с другите продавачи на диаманти. За мен работят двама резачи на диаманти. От Белгия са и са тук от дълго време. Страшно ги бива в работата. Уважавани сме в занаята. Колко скоро можеш да започнеш?

— След четири седмици — отговори Джейкъб, а сърцето му заби лудо.

Не знаеше какво щеше да му плаща Хоровиц, но възможността звучеше чудесно. Първо искаше да спази договора си с Хари Роузън. Това му се струваше единственото почтено и справедливо нещо. Все пак семейство Роузън ги бяха докарали в Америка, въпреки лошите условия за живот и работа. Но без тях двамата с Еманюел нямаше да са в Ню Йорк.

Израел Хоровиц се изправи и протегна ръка.

— Имаш работата. Ще започнеш като доставчик и ще трябва да научиш останалото. В бизнеса има доста тънкости, но аз ще те науча на всичко, което знам.

Джейкъб не знаеше как да му благодари. Хоровиц съобщи и заплатата му, двойно по-голяма от тази, която му даваше Хари Роузън. Така щеше да успее да плаща наема с лекота и да купува по-добра храна. Нуждаеха се от това, тъй като Еманюел, вече бременна, все още бе прекалено слаба. Той самият бе понапълнял през изминалата година, но тя бе качила едва няколко килограма. Стомахът я тормозеше твърде често, а сега й прилошаваше от бременността, което го тревожеше. Джейкъб нямаше търпение да й разкаже за работата, която бе получил, при това с възможност и за нея един ден. Щеше да й се наложи да работи след раждането на бебето, защото не можеха да си позволят да се откажат от заплатата й, макар ужасно да му се искаше тя да си остане у дома. Но нямаше как да си го позволят сега. Може би някой ден. А междувременно щяха да се опитат да намерят детегледачка в квартала, която да не иска прекалено много пари.

Израел изпрати Джейкъб до входа на магазина. И двамата изглеждаха доволни, а Джейкъб бе толкова развълнуван от перспективата, че му се искаше да заподскача докато тичаше обратно към фабриката. Закъсня с петнайсет минути, защото срещата бе отнела доста време, но си помисли, че дори да го уволнят от фабриката, нямаше да съжалява. Имаше прекрасна нова работа! Нямаше търпение да съобщи новината на Еманюел.

Шефът му се скара заради закъснението, а Джейкъб се извини, зае се незабавно с работа и свърши навреме. Не видя Еманюел до края на деня, когато си тръгнаха заедно. Веднага й разказа за срещата докато пътуваха с метрото към къщи.

— Господин Хоровиц ми каза, че някой ден може да има работа и за теб — усмихна се Джейкъб.

Двойно по-високата му заплата щеше да осъществи мечтата им, при това сега, когато най-много се нуждаеха от пари. Но Еманюел се разтревожи в мига, когато чу, че и за нея може да има работа при бижутера.

— Не знам нищо за диамантите и бижутата. И няма да е разумно и аз да работя за него. Ами ако се ядоса и уволни и двама ни? Ще изпаднем в безизходица.

Тя не спираше да се тревожи за всичко и винаги си представяше най-ужасния сценарий. Не се доверяваше на нищо и никого, освен на съпруга си. Войната я бе наплашила, че вечно ще им се случват лоши неща.

— Защо тогава не се опиташ да си намериш по-добра работа като шивачка? Не си задължена да оставаш при Роузън.

Джейкъб не искаше тя да остава там. Беше способна и той бе убеден, че някъде другаде щяха да й плащат по-добре. Нямаше начин да получи по-малка заплата, а и Хоровиц не сгреши, когато каза, че Хари Роузън се отнася с работниците си като с роби. Беше ги спасил от Германия, но не се оказа почтен човек и сделката му вършеше много по-добра работа на него, отколкото на тях.

— Никой няма да ме наеме сега, когато съм бременна. Трябва да остана във фабриката докато бебето се роди.

Очакваха детето през декември, но тя още не бе съобщила на семейство Роузън. Беше в третия месец, но не й личеше, тъй като бе твърде слаба, и вероятно нямаше да й проличи скоро. А тъй като седеше и шиеше по цял ден, вероятно можеше да работи до края на бременността, макар Джейкъб да не одобряваше идеята. Първите няколко месеца бяха тежки и засилиха стомашните й проблеми.

— Може би, след като бебето се роди, господин Хоровиц ще може да ти намери работа — каза Джейкъб обнадеждено.

Той самият нямаше търпение да започне новата си работа. Оставаха му само четири седмици да чисти и изнася боклуци, а после щеше да има хубава служба и да се отнасят с него като с човешко същество. Това бе истински дар от Бога.

Отпразнуваха със семпла вечеря, която Джейкъб приготви, макар че Еманюел хапна съвсем малко. И двамата бяха щастливи и той й бе благодарен за идеята да кандидатства за работа. В девет часа Еманюел вече спеше дълбоко в прегръдките му. Чувстваше се изтощена през последните месеци. Бременността бе изцедила бездруго крехкото й здраве. Лекарят й бе казал, че ще са нужни години, за да се съвземе от преживяното в концлагера. Двете години глад и жестокости й се бяха отразили ужасно. Джейкъб също бе пострадал сериозно, но беше по-силен. Тялото му се съвзе по-лесно от нейното. А и той гледаше оптимистично на живота, макар да се тревожеше повече отпреди. Еманюел пък не можеше да се освободи от мисълта, че това, което бяха изтърпели, можеше да се случи отново.

Джейкъб я успокояваше, но страхът бе вечният й спътник. Притесняваше се, че нещо може да не е наред с бебето, или то да умре при раждането, или да им бъде отнето. Беше загубила всички, които обичаше, с изключение на Джейкъб, и страховете й се съсредоточаваха и върху него. Просто не можеше да превъзмогне тревогите.

 

 

Две седмици след срещата с Израел Хоровиц, Джейкъб предупреди Хари Роузън, че напуска. Работодателят му прие новината лошо и се развика.

— Как смееш, след всичко, което направих за теб?!

После го заплаши, че няма да им позволи да запазят апартамента, но накрая омекна и каза, че могат да останат там още една година, стига да си плащат наема навреме. Джейкъб бездруго възнамеряваше да прави това. Хари Роузън бе умилостивен от мисълта, че Еманюел оставаше при него, при това на абсурдно ниската заплата, която й даваше. Той бе наясно с таланта й и разчиташе на благодарността и чувството за дълг на младежите, задето им бе помогнал. Джейкъб го предупреди, че Еманюел е бременна и ще роди през декември. Хари заяви, че очаква тя да работи до края на бременността и да се върне на работа две седмици след раждането.

Джейкъб не му отговори. Искаше да измъкне жена си от ноктите на Хари Роузън. Но засега поне той се отърва, а и кой знаеше къде щеше да го отведе новата му работа. Надяваше се, че ще е далеч от Хари Роузън и хора като него. Но пък той му бе отворил врата към бъдещето и Джейкъб му беше благодарен. През последния си ден във фабриката той се ръкува любезно с шефа си, благодари му и си тръгна. Еманюел го чакаше навън. Новият му живот започваше. Сега. И той възнамеряваше да го направи по-добър и за двама им, и за бебето.

3.

Джейкъб започна новата си работа при Израел Хоровиц в понеделника след изтичането на договора му с Хари Роузън. Появи се в кабинета на Израел в единствения костюм, който имаше, с чиста риза, изпрана и изгладена от Еманюел, и скъпа на вид вратовръзка от тъмносиня коприна, която му бе ушила. Еманюел я бе изработила прецизно от парче плат, което бе купила в евтин магазин. Джейкъб приличаше на банкера, който трябваше да бъде навремето, когато се появи в магазина. Израел се усмихна, когато го видя. Джейкъб беше хубав младеж и изтънчеността и доброто му възпитание си личаха.

Израел, или Изи, както помоли Джейкъб да го нарича, го разведе из офиса, после го запозна с двамата резачи на диаманти, които работеха в специална стая отзад. Те си бъбреха на фламандски, но говореха и френски, и немски. Разговаряха с Джейкъб, бяха щастливи да се запознаят с него. Изи му показа върху какво работеха. Единият режеше шесткаратов камък на работната си маса. Изи му обясни, че цветът му е „F“ и е квалифициран като „VSI“, което означаваше, че има дребен незабележителен дефект. Добави, че вътрешните дефекти са толкова минимални, че могат да се видят само с бижутерска лупа, а цветът е почти идеален. Другият резач работеше върху четирикаратов камък с не така перфектен цвят и няколко дефекта. Вграждаше го в центъра на пръстен с малки диаманти около него. Пръстенът беше предназначен за прочут бижутер на Пето авеню.

— Най-добрият цвят е „D“ — обясни Изи. — А безупречен е камъкът без вътрешни дефекти. Ела, ще ти покажа.

Върнаха се в кабинета му, където той отвори сейфа и извади малко хартиено пакетче, сгънато многократно, за да пази съдържанието. Веднага щом го разви, кръгъл камък със заслепяващ блясък и яснота огря кабинета.

— Този камък е най-близкият до съвършенството, който някога ще видиш. Точно осем карата и никакви дефекти. Има сертификат „D“, безукорен. Много рядък. Шестима бижутери го притежават заедно. Аз съм брокер на сделката и тъкмо постигнахме споразумение с човека, който го продава. Искам ти да го доставиш на един от другите инвеститори. Ще го продадем на „Картие“ с чудесна печалба. Офисът, където трябва да го занесеш, се намира на четири преки оттук — обясни Изи. — Прибери го във вътрешния си джоб и отиди направо там. Обади ми се, когато пристигнеш, а после се върни.

— Това ли е? Това ли е всичко, което трябва да направя? — възкликна Джейкъб, въодушевен от бизнеса и красотата на камъните, които току-що бе видял.

Те му напомниха за един от пръстените на майка му, който бе принадлежал на баба й. Диамантът му бе дори по-голям от този, който Изи му показа. Джейкъб никога не беше му обръщал много внимание, макар да помнеше изключителната му красота. Но, разбира се, беше изчезнал завинаги, заедно с всичко друго, което нацистите им бяха откраднали.

— Ако ти кажа колко струва камъкът, какво платихме за него и за колко го продаваме, ще трепериш по целия път до офиса. Върви бързо, гледай право напред и веднага го занеси. Доверявам ти изключително бижу като първата ти задача. Хайде, тръгвай — каза Изи и му подаде листче с адреса и името на бижутера.

Стомахът на Джейкъб се сви, когато осъзна отговорността, която поемаше. Той прибра грижливо диаманта във вътрешния си джоб, както го посъветва Изи, излезе от магазина след миг, отиде направо на адреса за доставка и звънна на Изи от офиса на колегата му. Върна се в магазина след десет минути, справил се с мисията си.

— Браво — усмихна му се Изи. — Не го продаде на някой ъгъл, за да изчезнеш в Бразилия. Чудесно. Гордея се с теб — каза той, а Джейкъб се засмя.

Харесваше Изи и му бе приятно да е негов служител, работата също му изглеждаше интересна. Не беше банкерство, но ставаше дума за огромни суми пари, въпреки обикновения и непретенциозен магазин на Изи. Бизнесът му беше сравнително дребен, но той посредничеше при покупката на изключителни диаманти и изкарваше повече пари, отколкото Джейкъб би предположил.

Следобед му възложиха да вземе и донесе по-малък и не толкова скъп камък. Двама търговци го предлагаха на Изи, който не се впечатли и им върна пакетчето двайсет минути по-късно, след като огледа диаманта от всички ъгли с лупата си и го освети със специална лампа.

— Боклук — каза той на Джейкъб и му показа защо. — Във вътрешността на този камък има повече боклуци, отколкото в пепелниците на резачите ми. Не продавам такива камъни. Ако го правех, „Картие“ нямаше да купуват от мен.

Изи имаше няколко важни клиенти, продавачи на дребно, както и частни лица и репутация, на която държеше. Търговците, с които въртеше бизнес, му се доверяваха и почитаха „окото“ му, честността и оценките му.

В края на първия си ден Джейкъб имаше чувството, че вече е част от нещо вълнуващо и бе научил много от Изи. По време на вечерята у дома разказа всичко на Еманюел.

— Ами ако някой ти открадне диаманта, който доставяш? — разтревожи се тя.

Досега не беше се замисляла колко скъпи щяха да са камъните, които Джейкъб пренасяше.

— Тогава Изи ще ме убие, когато се върна в офиса, а ти ще си вдовица и ще си намериш богат и красив съпруг, какъвто заслужаваш — подкачи я той, но очите й се насълзиха, когато чу шегата му, и той я прегърна нежно. — Само се шегувам, скъпа. Нищо няма да ми се случи. Не нося табела, която да съобщава какво доставям, а и останалите бижутери са наблизо. Не ми се налага да ходя далеч.

Той й разказа за безукорния диамант и красотата му, после си спомни за този на майка си и се натъжи.

Еманюел никога не бе живяла в такъв разкош и богатство, затова й бе трудно да си представи за какво говори. В началото се притесняваше, че не е достатъчно изискана за Джейкъб, като се имаше предвид семейството, от което произхождаше, но за него това нямаше значение. Обичаше я такава каквато е, макар да му се искаше да не се тревожи толкова. Понякога страховете й бяха така убедителни, че го заразяваха и той също започваше да се притеснява. Но сега бе влюбен в новата си работа. Предстоеше му да научи безброй неща, а новият му шеф щедро му предаваше знанията си. Джейкъб го съжали отново задето бе изгубил сина си. Вероятно това също бе причина възрастният мъж да споделя знанията си за диамантения бизнес с Джейкъб. Замисли се колко изключителни и скъпи са били бижутата на майка му. Никога преди не беше обръщал внимание на това. Баща му бе повече от щедър към нея, а и тя бе наследила невероятни бижута от баба си.

Изи му беше споменал, че съпругата му рядко излизала от дома им откакто изгубили сина си. Тя беше болна и депресирана, но Изи изглеждаше жизнерадостен, положителен човек, който се опитваше да продължи живота си, въпреки сполетялото ги нещастие.

През следващите два месеца Джейкъб попиваше всичко за диамантения бизнес, а Изи непрестанно го изпращаше по задачи. Вечер той разказваше с подробности на Еманюел за работата си. Тя вече бе в шестия месец и не можеше да прикрие бременността си. Бебето беше едро и се надяваха да е момче, тъй като от семейството на Джейкъб не бяха останали мъже, които да продължат рода. Той твърдеше, че за него няма значение какъв ще е полът на бебето. Просто искаше то да е здраво и раждането да мине леко. Еманюел се хранеше по-добре и се чувстваше щастлива. Все още сънуваше кошмари, но много по-рядко.

Джейкъб я покани в магазина един ден, за да я запознае с Изи. Гордееше се много със съпругата си. На следващия ден Изи отбеляза колко мила и красива е жена му. Изглеждаше толкова крехка, че му бе почти невъзможно да си представи ужасите, които бе преживяла. А и бе необяснимо как някой би искал да й причини болка. Изи се радваше за тях и бебето и бе щедър към Джейкъб.

През септември Изи му подаде плик с пари в брой и му нареди да си купи нов костюм и няколко ризи. Нуждаеше се от повече от един костюм за работа, а в плика имаше достатъчно пари и за нова рокля за Еманюел. Забавляваха се чудесно докато пазаруваха в горната част на града, а после се върнаха с метрото у дома, оставиха покупките и отидоха на кино.

За Джейкъб бе трудно да предвиди как щеше да се развие животът им след появата на бебето. Бяха станали още по-близки през осемнайсетте месеца откакто се ожениха и той не можеше да си представи живота без нея. Вероятно щеше да изпитва същото и към бебето. Апартаментът щеше да им е тесен, но не искаха да се местят. Пестяха всяка стотинка, която можеха.

Въпреки че Еманюел работеше за Хари Роузън от четиринайсет месеца, а сега очакваше и дете, той отказа да увеличи заплатата й. Тя вече знаеше, че всичките му служители го мразеха. Беше невероятен скъперник. Хилда и Фриц, другата двойка, спонсорирана от него, го напуснаха веднага след като договорите им изтекоха. Сега работеха в немски ресторант в горната част на Манхатън и се справяха добре. Хилда готвеше, а Фриц обслужваше масите и се похвали, че изкарвал добри пари от бакшиши.

През един октомврийски следобед Еманюел припадна във фабриката. Една от колежките й звънна на Джейкъб в магазина и той пристигна веднага, за да я заведе на лекар. Посъветваха я да забави темпото и дори да спре да работи до раждането, но тя не искаше да остане два месеца без заплата и настоя, че се чувства добре. Много от жените във фабриката бяха бременни. Наричаха това „бебешкия бум“, тъй като точно след войната се родиха много деца. Разбира се, Хари Роузън нямаше правила, които да защитават жените. Караше ги да се трудят по-усърдно и от останалите и очакваше да се върнат на работа две седмици след раждането. Ако това не им харесваше, лесно можеше да ги замени, затова Еманюел искаше да се задържи на работата си с всички сили.

Английският й се подобри, но все още имаше силен френски акцент, който повечето хора намираха за очарователен. Джейкъб продължаваше да я поправя и да й дава уроци, когато имаше време. Тя обаче му говореше на френски и той не се противеше. Езикът бе единственото, което й бе останало от миналото. Езикът, който бе говорила като дете и преди войната. После бе научила немски в концлагера, а сега й се налагаше да говори английски в Ню Йорк. Тя изпитваше истинско удоволствие, че можеше да си бъбри на френски с Джейкъб и възнамеряваше да научи и детето си.

— Не ти ли липсва да говориш на немски? — попита го тя късно една вечер.

Лежаха в леглото и той я галеше по наедрелия корем. Еманюел все още бе много слаба, но бебето растеше и Джейкъб го усещаше как рита.

— Не, ще съм щастлив, ако никога вече не ми се налага да говоря немски — отговори той. — Прекалено много лоши спомени са свързани с него. Винаги се сещам за лагера.

Тя кимна. Чувстваше се по същия начин, когато чуеше немска реч. В Щатите бяха пристигнали много немски имигранти и в техния квартал често се чуваше немски и иврит, най-вече сред старите хора, които живееха тук от дълго време. Еманюел винаги изтръпваше, когато ги чуеше.

Изи ги покани на вечеря по случай Деня на благодарността в апартамента си в Ъпър Уест Сайд. Това бе вторият Ден на благодарността на семейство Стайн в Съединените щати, но не бяха празнували първия. Изненадаха се, когато се запознаха със съпругата на Изи. Наоми приличаше на призрак, с разсеяно отнесено изражение. Седеше в слабо осветената всекидневна и едва вдигна глава, когато Изи ги представи. Тя се насили и се усмихна студено. Беше облечена цялата в черно, а навсякъде имаше снимки на покойния им син — хубаво момче, което приличаше на баща си. Трудно бе да се определи каква е била съпругата на Изи преди мъката да я съсипе. Беше невероятно бледа, а очите й — море от тъга. Вървеше като старица и бе едва ли не невъзможно да си я представиш омъжена за енергичен и жизнен човек като Изи.

Той си бъбри оживено с Джейкъб по време на вечерята, а Еманюел се опита да поговори с госпожа Хоровиц, която отговаряше едносрично и бързо се оттегли в спалнята си, без да докосне празничната вечеря, която Изи бе приготвил и сервирал. Сега той вършеше всичко у дома и се обръщаше към Наоми, сякаш и тя бе част от разговора, но тя отказваше да се включи. Беше се погребала жива заедно със сина си. Дори очакваното бебе на Джейкъб и Еманюел не я накара да се усмихне. Сякаш това, че Еманюел бе бременна, й причиняваше болка. Изи обаче се радваше и бе развълнуван заради тях.

— Мисля, че мога да бъда дядо на бебето, ако ми позволите — каза той.

Джейкъб и Еманюел се радваха на интереса му към детето им. Беше хубаво да споделят щастието си с някого.

— Би трябвало да си почиваш известно време преди раждането строго каза той на Еманюел. — После ще си прекалено заета и изтощена.

— Трябва да се върна на работа две седмици след раждането. В противен случай ще изгубя мястото си. А и очакват да съм във фабриката до деня, когато родя — обясни Еманюел.

— Шефът ти е чудовище — възмутено отбеляза Изи и Джейкъб се съгласи с него.

— Половината работнички във фабриката са бременни и той е адски ядосан заради това.

— Не може да уволни всички ви. Остани си у дома поне месец след раждането. При кого ще оставиш бебето, когато се върнеш на работа?

— Съседката ни от долния етаж каза, че ще се грижи за него. Тя има шестмесечно бебе и няма нищо против да гледа и двете. Иска малко пари и можем да си го позволим.

Бюджетът им все още бе твърде скромен, но се справяха много по-добре с новата заплата на Джейкъб. Дори успяха да купят нещата, от които се нуждаеха за бебето, а останалите взеха назаем от съседки и колежки на Еманюел, чиито деца бяха пораснали.

Еманюел планираше да кърми докато се върнеше на работа. Лекарят й бе обяснил, че кърменето е най-доброто за детето, а и щеше да им спести пари. Трябваше да мислят за всичко, да пресмятат всяка стотинка, което не бе непознато за Еманюел от живота й преди войната, но бе съвсем ново за Джейкъб. Отначало му бе доста трудно, но бързо се приспособи. Преди никога не му се беше налагало да се тревожи за пари или дори да мисли за тях. Разполагаше с абсолютно всичко, което можеше да пожелае, докато растеше. Искаше и собственото му дете да има същите предимства — отлично образование, сигурен дом и родители, които не се притесняват дали ще имат достатъчно пари да сложат храна на масата. Копнееше децата им да се чувстват в безопасност. И се надяваше да имат повече от едно дете, макар Еманюел да бе твърдо против това. Тя все още бе убедена, че Холокоста може да се случи отново, дори и в Америка. Вярваше го искрено, въпреки уверенията на Джейкъб в противното. Тази идея му се струваше абсурдна. Но Еманюел продължаваше да настоява, че като се имаха предвид опасностите за евреите по света, едно дете беше достатъчно. Той се надяваше да промени решението й някой ден, но засега тя бе категорична.

Денят на благодарността у семейство Хоровиц бе топъл и трогателен, дори след като Наоми се оттегли в стаята си. Те дълго си бъбриха с Изи, после се прибраха у дома доволни от вечерта. И двамата харесваха Изи Хоровиц.

Дойде декември. Бебето трябваше да се роди на осемнайсети, сряда. Еманюел беше на работа целия ден и нищо особено не се случи, когато си тръгна. Джейкъб я посрещна пред фабриката в края на деня, ядосан задето работодателят й не се съгласи да й даде малко отпуска преди раждането. Тя каза на колежките си, че ще се видят утре, тъй като нямаше признаци, че ще роди скоро, а и лекарят й не бе видял нищо смущаващо предишния ден, когато тя отиде на преглед. Фабриката щеше да е затворена на Коледа, но никога не им даваха свободен ден на двайсет и шести и колежките й се пошегуваха, че ако роди на Коледа, шефът ще я очаква във фабриката на другия ден. Стандартната отпуска след раждането бе две седмици, макар някои жени, родили с цезарово сечение, да бяха взели три без съгласието на началника.

Еманюел се движеше по-бавно, но каза, че просто е изморена след дългия ден. Беше се качвала няколко пъти до другото ателие и това вбеси Джейкъб още повече.

— Би трябвало да обявиш стачка — каза той докато вървяха към метрото и я хвана здраво за ръка. Валеше сняг и той се страхуваше тя да не падне. Искаше му се да може да си позволи такси, за да я улесни. Предишната вечер отпразнуваха първата нощ от Ханука. Еманюел запали свещите и изпя молитвите, които бе научила от майка си. Очите й се насълзиха докато пееше. Джейкъб се присъедини към молитвите и двамата се хванаха за ръце. Изи им беше пожелал щастлива Ханука и им бе подарил първия дрейдъл^[1] за бебето, който Еманюел каза, че ще пази завинаги.

Джейкъб също бе празнувал преди Ханука със семейството си във Виена. За тях това бе тържествена и изискана вечеря. Около масата, издокарани във фракове и вечерни рокли, роднини и приятели си разменяха подаръци. Семейството му бе отворено за света и всяка година украсяваха и коледна елха. Еманюел никога не беше имала елха, дори не мислеше, че това е редно, когато Джейкъб й го предложи. Вярваше, че трябва да почитат всички, загинали заради вярата си, и да не се придържат към християнските традиции, които бяха чужди за тях, макар сега да живееха в Америка.

Тя се задъхваше и едва успя да изкачи шестте етажа, когато се прибраха у дома. Правеше го всеки ден, но й ставаше все по-трудно, а Джейкъб се изненада, че стълбите и работата й не бяха предизвикали ранно раждане. Той масажира краката и глезените й, когато тя се отпусна на леглото и запали свещите за втората им нощ от Ханука. Еманюел просто имаше нужда да си почине няколко минути. Отново изпяха молитвите заедно. След това Джейкъб приготви вечерята. Искаше жена му да си почива, когато бе възможно.

Нямаше признаци за скорошно раждане, но това не означаваше, че остава много време. Можеше да се случи всеки момент. Обясниха й, че две седмици по-рано или по-късно се счита за нормално, но Джейкъб се надяваше, че няма да чакат толкова дълго. Съпругата му изглеждаше изтощена и се отпусна благодарно на стола, докато той готвеше. После искаше да му помогне да измият чиниите, но той настоя тя да си вземе вана и да си легне. Навън беше много студено и той реши да си останат у дома през уикенда. Не искаше Еманюел да се подхлъзне и да падне, нито да се катери нагоре по стълбите многократно.

— Ако не родиш, ще прекараме хубав, уютен уикенд — каза той. — Ще си лежиш, а аз ще ти слугувам. Твоето желание е заповед за мен.

Еманюел му се усмихна, а той оправи възглавницата й.

— Искаш ли да ти напълня ваната? — попита Джейкъб.

Бяха късметлии, тъй като много апартаменти като техния нямаха собствени бани, а си деляха една с останалите на етажа.

Тя остана във ваната известно време, което й се стори прекрасно. Джейкъб зачете една от книгите за диаманти, която Изи му беше дал. Беше научил много през последните пет месеца и искаше да научи още повече. Когато Еманюел си легна в розовата фланелена нощница, която бе украсила с дантели по бието, той се усмихна. Жена му приличаше на огромен розов балон с изящни ръце и крака и красиво лице. Изглеждаше толкова млада, че бе трудно да повярваш, че скоро ще роди. Джейкъб облече пижамата, която му беше ушила от най-добрия египетски памук.

Той си легна и се обърна да й каже нещо, когато забеляза странно изражение на лицето й, нещо като гримаса от болка, която изчезна в миг.

— Какво беше това? — загрижено попита той.

— Не знам. Мисля, че бебето просто се е размърдало или си е сложило крака, където не трябва. Може би се опитва да си направи място, но такова не е останало.

Джейкъб кимна, целуна я и отново взе книгата, но тя отново потръпна. Еманюел го сграбчи за ръката и го погледна уплашено.

— Това наистина болеше. Май нещо не е наред.

— Мисля, че е време. Може би на бебето му е писнало и иска да излезе.

Бяха й обяснили какво да очаква при раждането, но това не й се струваше същото. Според акушерката, всичко бе предвидимо и точно. Контракциите започваха бавно, по-късно се засилваха и човек можеше да определи интервалите между тях. Но в момента я мъчеше силна болка, която й отне дъха. Усещаше напрежение, сякаш всичките й вътрешности бяха стегнати в менгеме.

— Да повикам ли лекар? — попита Джейкъб.

— Вероятно е от нещо, което съм яла.

— Може би си погълнала цяла диня подкачи я той и двамата се засмяха.

Но той не искаше да пренебрегва болките й, затова я наглеждаше непрестанно докато четеше. Тя заспа след няколко минути, а той я зави нежно и целуна копринената й руса коса, разпиляна по възглавницата. Джейкъб довърши главата, която четеше, и се канеше да загаси лампата, когато Еманюел изстена мъчително. Той реши, че тя отново сънува кошмар, но когато я погледна, видя, че е будна.

— Добре ли си?

Тя поклати глава отрицателно и се помъчи да си поеме дъх. Мина почти минута преди да успее да проговори.

— Мъчи ме зверска болка. Наистина е лошо, Джейкъб. Струва ми се, че бебето се опитва да излезе, но странично, и разкъсва всичко по пътя си.

Еманюел се паникьоса, опита се да седне, но не можа. Отдръпна завивките и видя кръв по чаршафите. Нямаше близка жена, която да й даде съвет, а болката бе непоносима. Усещането бе толкова жестоко и мъчително, че тя дори не можеше да се изправи. Еманюел погледна ужасено при следващата болезнена контракция.

— Да повикаме доктора — каза той, като се опита да остане спокоен.

Еманюел мислеше, че всичко се случва прекалено бързо, за да е нормално раждане, а също като нея, той нямаше представа какво да очаква. Джейкъб затърси нервно номера, който тя му бе дала преди седмици, и звънна. Отговори му служба за приемане на съобщения и операторката го помоли да изчака. Вече бе единайсет през нощта, но лекарят бързо вдигна телефона. Джейкъб се представи и му описа състоянието на Еманюел, после добави, че я боли прекалено много, за да се изправи или дори да говори.

— Трябва да дойдете веднага в болницата — нареди лекарят. — Вече съм там с друга пациентка. Ще ви чакам. Тръгвайте веднага.

Джейкъб искаше да попита дали според доктора нещо не беше наред, но не искаше да плаши Еманюел още повече.

— Докторът каза, че трябва веднага да тръгнем към болницата — нежно каза той, но тя поклати глава уплашено.

— Не мога да стана. Боли ме ужасно.

— Налага се — твърдо заяви той, като се чудеше дали да повика линейка, но това щеше да им струва цяло състояние.

Джейкъб не мислеше, че животът на жена му е в опасност, просто болките й бяха прекалено силни.

— Аз ще те нося. Не мърдай — каза той, скочи от леглото, навлече дрехите си светкавично, облече палтото, завърза обувките си, уви Еманюел в одеяло и я вдигна, въпреки писъците й да не я движи или докосва.

Той се почувства като чудовище, когато пренебрегна молбите й, загаси лампата и излезе от апартамента, носейки я на ръце. Дори в края на деветия месец Еманюел беше лека като перце. Тя плачеше уплашено, а той бързаше надолу по стълбите и се опитваше да я успокои.

— Всичко ще е наред — непрестанно повтаряше той.

Нямаше търпение да я отведе в болницата, за да й дадат нещо за болките. Виждаше, че тя агонизира на всеки две-три минути, и когато изскочи на улицата, махна на преминаващото такси. Настани я на седалката, седна от другата й страна и я погледна. Очите й бяха затворени, лицето — сгърчено от болка.

— Тя добре ли е? — попита шофьорът, като погледна в огледалото за обратно виждане.

— Ражда — отговори Джейкъб и я хвана здраво за ръката.

Еманюел го погледна уплашено, убедена, че нещо се бе объркало, и заплака. Бебето сигурно умираше, но тя дори не можеше да говори от болка и да обясни на мъжа си какво изпитва.

— Помагал съм при раждането на две бебета в таксито — каза шофьорът, като профуча през два червени светофара. — Кръстиха едното на мен — усмихнато добави той.

Джейкъб кимна и се вторачи в Еманюел, която се чувстваше все по-зле с всяка изминала минута. Нужни им бяха петнайсет минути, за да се доберат до болницата. Състоянието й се влоши драматично. Джейкъб бързо плати на шофьора, грабна Еманюел и се втурна отчаяно в спешното отделение. Приличаше на луд, с рошавата си коса и плачещата в ръцете му жена. Една сестра грабна носилка, махна на двама санитари да им помогнат, качиха Еманюел на нея и я откараха в залата за прегледи. Джейкъб им даде името на лекаря й и го увериха, че веднага ще го повикат. Той ги последва в стаята за прегледи. Не беше сигурен, че имаше право да е там, но искаше да знае какво се случва. Раждането беше нормален и естествен процес, а не жестоката агония, която жена му преживяваше.

Не му обърнаха внимание и го оставиха да стои в ъгъла. Махнаха одеялото, свалиха окървавената нощница на Еманюел и й облякоха болнична. Тя запищя и замаха на Джейкъб да се приближи. Сестрата се опита да я успокои, че всичко е наред. Друга сестра бе отишла да повика лекаря. Първата я прегледа, а от Еманюел бликна кръв. Джейкъб заплака, ужасен от мисълта, че може да я загуби. Ами ако умираше? Как щеше да живее без нея? Тя бе всичко, което му беше останало. Сестрата довърши прегледа и се усмихна.

— Справяте се чудесно, госпожо Стайн — увери я тя. — Можете да започнете да се напъвате след няколко минути и бебето ще е в ръцете ви, преди да се усетите.

Еманюел размахваше нервно ръце и изпищя от поредната болка. Лекарят влезе в стаята и акушерката му докладва за състоянието й.

— Разкритието й е почти десет сантиметра, може вече да е и повече. Те тъкмо пристигнаха — спокойно каза тя, а докторът се усмихна на Джейкъб.

— Имате късмет, че бебето не се е родило в дома ви.

— Болките й започнаха преди по-малко от час — отговори Джейкъб, после каза тихо, за да не го чуе Еманюел. — Нещо не е наред ли?

— Ни най-малко — мило се усмихна лекарят и изми ръцете си. Защо не седнете в чакалнята за бащи? Ние ще се захванем за работа. Сега ще я отведем в родилната зала и ще дойдем да ви уведомим, когато бебето се роди. Всичко върви чудесно.

В същия миг Еманюел изпищя и Джейкъб застина на мястото си. Не знаеше дали да отиде при нея и да откаже да излезе, или да изпълни това, което му бяха наредили. Имаше чувството, че я режеха на живо. Лекарят му посочи вратата, а сестрите качиха Еманюел на носилката, въпреки протестите й. Докторът й направи инжекция с болкоуспокоително. Всички изглеждаха заети и Джейкъб знаеше, че трябваше да излезе, но се почувства, сякаш я бе предал и изоставил.

Чакалнята беше в края на коридора и той чу писъците на Еманюел докато я откарваха. Прилоша му от страх, напомниха му за концлагера и жените, измъчвани там. Това, което й се случваше, не изглеждаше нормално. Не би трябвало да е така. Но пък той никога преди не бе ставал свидетел на раждане. Беше сигурен обаче, че и Еманюел не бе очаквала такива мъки, щеше да го предупреди, ако знаеше. Джейкъб се зачуди дали лекарят не го лъжеше, че всичко е наред, но пък всички в залата изглеждаха спокойни, освен жена му, която се гърчеше агонизиращо и крещеше името му. Никога преди не бе изпитвал такава безпомощност. Чувстваше се като убиец задето й бе причинил подобно нещо.

В чакалнята имаше и други мъже. Единият четеше вестник, другият, книга, а третият спеше на стола. Онзи с книгата вдигна глава и се усмихна на Джейкъб, забелязал паниката и отчаянието му.

— Първо дете? — попита той и Джейкъб кимна. — За нас е трето. Първото не се появява бързо. Разполагаш с достатъчно време да отидеш до кафенето и да хапнеш нещо.

В чакалнята имаше кана с кафе, но от мисълта за храна след това, което тъкмо бе видял, му се догади. А още по-лошо беше, че можеше да продължи дълго. Как горката Еманюел щеше да изтърпи кошмарните болки? Беше сигурен, че тя никога нямаше да му прости това.

Мъжът с вестника се включи в разговора.

— За нас е пето. Вече имаме четири дъщери. Този път дойдохме по-рано, защото последното ни бебе се роди у дома. Аз я изродих.

Джейкъб едва ли не се засрами, когато разбра, че в стаята е пълно с бащи професионалисти. Опита се да се успокои, седнал на ръба на стола, с надеждата, че след няколко минути ще му съобщят добрата новина, че всичко е свършило и майката и детето са добре. Но половин час по-късно още никой не се бе появил. Спящият баща се събуди и отиде да си купи нещо за ядене, след като му казаха, че ще чака още дълго. Джейкъб попита нервно какво става с жена му и сестрата му обясни, че засега няма новини, но ще го уведомят веднага, когато бебето се роди. Обеща да му позволят да го види през прозореца и да посети съпругата си. Той се почувства напълно безпомощен и не спираше да мисли за Еманюел и дали инжекцията й беше помогнала.

Мъжът с четирите дъщери беше първият, който получи новина след около час. Главната сестра му съобщи, че има близначки, което за него бе неочаквано. Той изстена, после се засмя.

— Шест дъщери — шокирано промълви той и излезе от чакалнята, клатейки глава, след като пожела късмет на Джейкъб и другия баща.

— Няма значение полът, стига жена ми и детето да са добре — притеснено сподели Джейкъб с другия мъж, който го изгледа със съчувствие.

— Те ще са съвсем добре — увери го той.

Джейкъб не искаше да му разказва колко зловещо бе изглеждало положението, когато откараха Еманюел, и колко неподготвена бе тя за това, което я очакваше. А и той също. Дори не му бе идвало наум, че може да е толкова страшно.

Чакаше вече от два часа, когато сестрата се появи и съобщи на другия мъж, че има син и майката и детето са добре. Човекът пожела късмет на Джейкъб и излезе с усмивка навън. Той остана сам в чакалнята, отпусна глава в ръцете си и започна да се моли за жена си. След всичко, което бе преживяла, тя не заслужаваше подобна агония. Очите му бяха затворени и мислеше с копнеж за Еманюел, когато чу някой да влиза в стаята. Сестрата му се усмихна широко.

— Имате красив четирикилограмов син, господин Стайн. Съпругата ви и бебето се чувстват чудесно. В момента са в залата за възстановяване, а след около час ще я откараме в стаята й. В момента е малко замаяна. Ще донесат бебето след няколко минути и можете да го видите през прозореца. Поздравления! — каза тя и излезе от стаята.

Джейкъб се отпусна на стола и краката му затрепериха. Заля го вълна от облекчение. Ужасно му се искаше да отиде при Еманюел, въпреки че тя най-вероятно спеше. След малко дойдоха да му съобщят, че синът му е готов да се запознае с баща си, и той тръгна по коридора, чувствайки краката си като гумени.

Когато стигна до прозореца, му показаха красиво момченце, розовичко и сладко, облечено в синя нощница и увито в синьо одеялце, с малка синя плетена шапчица на главата. Бебето спеше и приличаше на Еманюел. Джейкъб не бе виждал толкова прекрасна гледка в живота си и остана вторачен в сина си. Сестрата го сложи в количка със сини панделки и го откара. Джейкъб се върна в чакалнята и се замисли за сина си. Искаше му се да можеше да сподели радостта си с родителите си, те щяха да се гордеят с него.

Мина още един час преди да му съобщят, че Еманюел вече е в стаята си и може да я види за няколко минути. Тя дремеше, когато той влезе, но отвори очи и се усмихна, а той я целуна нежно. Всичките му силни чувства към нея, както и тревогите от последните няколко часа, бяха изписани на лицето му.

— Той е великолепен. А ти добре ли си? Ужасно ли беше? — попита той тревожно.

Еманюел се поколеба за миг, после поклати глава отрицателно. Инстинктивно разбираше, че това е една от онези тайни, които не се споделяха с мъжете.

— Всичко беше наред. Той беше доста едър и обърнат настрани… точно това усетих, когато си бяхме у дома. Но после му помогнаха и той излезе нормално.

Бяха използвали форцепс, което тя не сподели с Джейкъб, за да не го плаши.

— Той прилича страхотно на теб — каза той и отново я целуна.

Сега я обичаше още по-силно. Подозираше, че раждането бе минало по-тежко, отколкото тя признаваше.

— Как ще го кръстим?

— Макс Жулиен.

Това бяха имената на бащите им. Еврейската традиция повеляваше децата да се кръщават на починали близки от семейството.

— Той прилича на Макс, а ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. Благодаря ти за сина ни и за всичко, което изтърпя тази нощ.

— Струваше си — отговори тя и затвори очи.

Може би точно поради тази причина никой не й беше казал истината за раждането — накрая болката нямаше значение.

— Обичам те — каза тя и се унесе.

Джейкъб се върна пред прозореца, за да види сина си, който също спеше. Казаха му, че може да види отново и двамата в девет на следващата сутрин. Той излезе от болницата и се прибра у дома пеша в снега. Беше четири сутринта. Джейкъб мислеше за хората, които бяха изгубили, за родителите си, баба си и дядо си, за майката и сестрите на Еманюел. А сега си имаха собствено семейство. Той имаше син и знаеше колко щяха да се радват и гордеят с тях родителите им. Джейкъб, Еманюел и Макс бяха семейство. Той се усмихна широко. Това бе най-прекрасната нощ в живота му.

4.

Еманюел и бебето останаха в болницата пет дни. Джейкъб се надяваше, че раждането на сина му ще направи съпругата му по-спокойна и по-уверена в хубавите неща в живота. Тя бе щастлива с бебето, но в същото време майчинството засили тревогите й, че може да се случат лоши неща. Ами ако той се разболее или го отвлекат? Или ако се нарани и превърне в инвалид, когато порасне? Ами ако умре или започне нова война и Холокост? Ами ако евреите отново бъдат подложени на преследване и депортирани? Тя все още вярваше, че всичко това би могло да се случи отново, независимо какво й повтаряше Джейкъб, за да я успокои. Той самият също се безпокоеше за това от време на време, но не така силно като нея. Притесняваше се повече за финансовото им положение и как да направи живота хубав и лек за съпругата и сина си. Еманюел не се тревожеше за пари, а се страхуваше, че синът им може да се озове в концлагер, както бе станало с тях. И нищо не можеше да я убеди в противното. Беше дълбоко наранена от годините в концлагера, от загубата на всички, които бе обичала. Същото беше и с Джейкъб, но се проявяваше по друг начин. Той вечно се притесняваше за пари и как ще подсигури семейството си. Като млад, никога не му се бе налагало да мисли за това, но сега парите бяха най-голямото му притеснение.

Кошмарите на Еманюел започнаха отново в нощта след раждането на Макс. Сега имаше това малко същество, което обичаше и върху което да съсредоточи страховете си. Искаше да направи всичко възможно, за да го предпази. Но как, ако най-лошото се случи отново? Майка й не бе успяла да предпази малката й сестра. Франсоаз бе застреляна в лагера. Еманюел също нямаше да може да предпази сина си, ако светът полудееше пак и ги арестуваха. Какво можеше да направи сега, за да защити сина си от този опасен свят и несигурното бъдеще? Мисълта не й даваше мира докато прегръщаше бебето и го кърмеше. Макс изглеждаше толкова невинен и спокоен, обичаше го по-силно от всичко друго в света.

Джейкъб спомена за това на Изи, когато се върна на работа. Обясни му, че макар Еманюел да бе разумна жена, беше сигурна, че Холокоста ще се случи отново, дори в Съединените щати.

— Трябва да я накараш да спре да мисли така — посъветва го Изи. — Тя е млада и не трябва да съсипва живота си по този начин. Нито твоя и този на сина ви. Това е Америка. Никога не може да се случи тук. Съединените щати са земята на свободата и равноправието. Нацистите никога не биха могли да дойдат на власт тук, невъзможно е. Те бяха феномен, който се случи в Германия. Имаха гангстерски манталитет и сляпо следваха Хитлер. А в Америка има справедливост, никой не иска да убива евреи. И точно затова дойдохме тук. Знам, че и двамата сте преживели ужасни неща, но сега сте в безопасност, а също и детето ви. Мина само година и половина откакто ви освободиха. Тя ще подлуди горкото дете, ако непрестанно се тревожи. Да се надяваме, че ще се успокои след няколко години. Опитай се да й помогнеш.

— Ще го направя — зарече се Джейкъб.

Той си имаше собствени страхове, но се надяваше синът му да расте и живее в един по-сигурен свят.

— Искам да те помоля за една услуга, Изи — каза той. — Трябва да обрежем Макс. По принцип, би трябвало да направим брис^[2], но нямаме близки приятели тук. Ти си най-добрият ми приятел, а Еманюел и аз не посещаваме синагогата. Семейството ми никога не го правеше. Не бяха религиозни. Познаваш ли мойл^[3], който да го направи? Ти също можеш да присъстваш, ако искаш.

— Разбира се — отговори Изи, трогнат от поканата. — Веднага ще се обадя на равина.

— Благодаря ти. Те ще останат в болницата още три дни, а после ще се приберат у дома и ще открием какво наистина е да си родител — ухили се Джейкъб.

Обикновено обрязването се извършваше на осмия ден след раждането, но тъй като Джейкъб не беше религиозен, за него нямаше значение кой ден ще избере мойлът.

— Не очаквай да спиш спокойно през следващите пет години. Може би дори десет — пошегува се Изи. — Първо се разправяш с нощното хранене, после с кошмари, после с водата, която искат в два сутринта. А след това искат да спят в твоето легло цели две години, или под леглото има горила, а в гардероба — слон. Най-после започват да спят по цяла нощ, но ти вече не можеш, защото си отвикнал.

И двамата се засмяха. Джейкъб подозираше, че всичко това бе вярно. После Изи се обади на равина и взе името на мойл, който щеше да изпълни церемонията в дома им. Еманюел се страхуваше, че бебето щеше да кърви много, но Джейкъб я увери, че мойлът вършеше това непрестанно. Джейкъб звънна на мойла, който обеща да дойде при тях на осмия ден. Той съобщи това на съпругата си, когато я посети след работа. Тя изглеждаше щастлива с бебето в ръце. Джейкъб подметна, че някой ден трябва да си родят и друго бебе, но Еманюел бе категорична, че се нуждаят само от Макс. Джейкъб си помисли, че вероятно бе прекалено рано да обсъждат това, но той искаше да имат още деца. Гледаше Макс и си мислеше, че семейство с няколко деца щеше да е нещо прекрасно, а и нямаше да са толкова съсредоточени върху единственото си дете, натоварено с вниманието им. Изи спомена също, че когато синът му Дейвид умрял, целият им свят се сринал. Наоми все още не можеше да се съвземе и вероятно никога нямаше да успее. Джейкъб не искаше да им се случи подобно нещо.

Когато си тръгна от магазина през първия ден след раждането на Макс, Изи му връчи плик. Джейкъб го погледна изненадано.

— Вложи парите в банката за Макс — каза Изи. — Може да ги използва, когато порасне — допълни той и потупа Джейкъб по рамото, а очите на младия мъж се насълзиха.

Изи бе невероятно мил и добър с него още откакто започна работа в магазина му. Джейкъб не можеше да повярва. В плика имаше чек за пет хиляди долара. Сумата беше огромна. Разказа на Еманюел за това в мига, когато влезе при нея в болницата. Тя също се изненада. За тях това беше цяло състояние.

Изи щеше да дойде у тях заедно с мойла. Той се превръщаше в техен баща, а Джейкъб му бе като син. Това беше истинска благословия за тях, а един ден щеше да е и за Макс, който щеше да си има дядо. Бъбриха си дълго време за това и за късмета, че се бяха запознали с Изи.

— Иска ми се той да те назначи в магазина, вместо да работиш за оня скъперник Хари Роузън — каза Джейкъб.

Еманюел трябваше да се върне на работа след десет дни, а още дори не бе напуснала болницата. Според Роузън, тъй като тя не копаеше канавки, можеше да се върне веднага във фабриката. Изи още не й беше предложил работа, но Джейкъб се надяваше това да стане някой ден. Чувстваше се неудобно да попита след всичко, което Изи бе направил за тях.

— Добре съм във фабриката — отговори тя, прегърнала нежно бебето.

Макс непрестанно искаше да суче, а и кърмата й бе обилна. Но трябваше да спре да го кърми, когато се върне на работа, и вече бе тъжна заради това. Обичаше да го храни, да го държи в ръцете си, да го гледа как спи. Прегръщаше го по цял ден и мразеше моментите, когато сестрите го отнасяха за преглед. Той беше здраво и красиво бебе и Еманюел сияеше всеки път, когато го погледнеше. Джейкъб се гордееше и с двама им и не му се искаше да си тръгва след края на часа за посещения. Но пък те скоро щяха да се приберат у дома и той да е с тях през цялото време.

В четвъртък се прибраха у дома. Джейкъб ги взе по обед и хванаха такси. Изкачването на стълбите беше трудно за Еманюел, която имаше шевове от раждането. Джейкъб държеше бебето, докато се качваха бавно, а тя няколко пъти седна на стълбите. Джейкъб бе сложил бебешкото кошче до леглото им, беше купил достатъчно храна за няколко дни и напълнил малкия хладилник. После той се върна на работа с метрото, а съседката от долния етаж, която щеше да гледа Макс докато майка му беше на работа, се качи да види бебето и да помогне на Еманюел. Казваше се Хана Фридман. Еманюел щеше да й плаща три долара на ден, за да се грижи за Макс. Това бе голяма част от надницата й, но тя не можеше да си позволи да си остане у дома.

Еманюел искаше да помага на Джейкъб и пестяха всяка стотинка, която можеха. Вече нямаше да ходят на кино, нито да вечерят навън, дори в специални случаи. Сега трябваше да мислят само за сина си, макар никога да не бяха харчили с лека ръка. Джейкъб искаше Макс да учи в най-добрите училища и да получи отлично образование. Не желаеше синът му да е чистач, нито дори да работи в диамантения бизнес. Копнееше един ден да е банкер, адвокат или лекар. Не искаше да е беден и да се тревожи за пари, както родителите си. Джейкъб бе прочел някъде за реституция за хора, изгубили значителни имоти и произведения на изкуството по време на войната, но той не разполагаше с никакви документи. Всичко бе изгубено и нямаше да успее с реституцията. Затова със съпругата му трябваше да пестят за сина си. Това бе основната цел на Джейкъб сега.

Мойлът дойде да изпълни процедурата три дни след като Еманюел и Макс се прибраха у дома. Изи и Джейкъб го гледаха как си вършеше работата, но Еманюел плака през цялото време докато държеше бебето. Мойлът му даде капка вино, за да го успокои. Макс плака няколко минути, после се укроти. Сестрата в родилното ги беше предупредила, че той ще плаче няколко дни, особено когато пелената му беше мокра и дразнеше разреза, направен от мойла. Но човекът се справи с работата отлично, а Джейкъб бе доволен, че свършиха това, което трябваше.

Сърцето на Еманюел се късаше всеки ден, когато оставяше бебето, за да отиде на работа. Тя обичаше уикендите, когато можеше да е по цял ден с него. Джейкъб й помагаше и стана експерт в сменянето на пелени. Наложи им се да започнат да купуват храна за бебето, когато Еманюел спря да кърми, което бе допълнителен разход. Планираха покупките си изключително внимателно и Джейкъб бе благодарен на Изи, когато увеличи заплатата му през януари.

През април Изи повика Джейкъб в кабинета си, отвори сейфа и грижливо разопакова камък, за който каза, че е изключително рядък. Беше безукорен двайсеткаратов жълт диамант. Изи възнамеряваше да го купи заедно с още четирима търговци, а после веднага да го продадат на прочут бижутер. Изи планираше да инвестира солидна сума в него и Джейкъб го занесе на останалите партньори, а после му го върна.

Бяха нужни три седмици, за да се сключи сделката. През май петимата партньори купиха диаманта, а две седмици по-късно го продадоха на бижутера, който имаше клиент за него. Изи реализира огромна печалба и даде комисиона на Джейкъб, тъй като много му бе помогнал. Джейкъб се шашна, когато видя парите. Беше половината от годишната му заплата. Но пък бяха продали диаманта на изключително висока цена, а Изи имаше най-големия дял сред партньорите.

— Това може да е наистина доходоносен бизнес — каза Изи на Джейкъб, когато му подаде чека. — Все още имаш да учиш много, но мисля, че започваш да схващаш.

Джейкъб приемаше работата си сериозно, а и я обичаше. Беше впечатлен от камъните и огромните пари, които се разиграваха. Магазинът на Изи с нищо не впечатляваше и той държеше да го запази такъв. Истинският бизнес се случваше в кабинета му.

— Трябва да останеш в бизнеса посъветва той Джейкъб. — Ще изкарваш добри пари.

Джейкъб вече бе разбрал това и беше благодарен на Изи за възможностите, които му даваше. След този ден Джейкъб участваше във всички сделки и изкарваше комисиони от тях. Доходите му нараснаха значително. През юли той каза на Еманюел, че иска тя да си остане у дома с бебето. Увеличението на заплатата му беше повече, отколкото тя изкарваше с шиене при Хари Роузън.

— Сериозно ли говориш? — разтревожи се тя. — Ами ако на Изи му писне от теб или се скарате и те уволни?

Джейкъб се усмихна на реакцията й. Беше свикнал с песимизма на жена си, която винаги си представяше най-лошите сценарии.

— Бездруго не можем да живеем с твоята заплата. Ако Изи ме уволни, просто и двамата ще трябва да си намерим работа, за която да ни плащат добре. Мисля, че е съвсем безопасно да напуснеш Роузън сега. Там си от две години, а ще изкарваш повече пари с търкане на подове, отколкото с украсяването на грозните му блузи и пуловери.

Еманюел се съгласи, но се страхуваше да се откаже от работата си и да станат напълно зависими от комисионите от Изи. Накрая Джейкъб успя да я убеди и тя даде двуседмично предупреждение на Хари Роузън, че напуска. Но дори и след двете години тежка и мизерно платена работа, той я обвини в неблагодарност, макар да бе наясно, че тя си бе изплатила напълно дълга към него. Тя му благодари в деня, когато напусна, а той мрачно й пожела късмет. Еманюел се натъжи, че оставя колежките си, но се радваше, че вече не й се налага да работи и може да си остане у дома с бебето.

Тя едва успяваше да се справи с шестте етажа, когато извеждаше Макс на разходка с количката. Той беше щастливо бебе, винаги усмихнато, което пищеше от удоволствие, когато видеше родителите си. Харесваше и Изи, който понякога излизаше с тях в парка през уикендите и си играеше с него. Макс радваше всички.

— Той ще е важен човек един ден — повтаряше Джейкъб решително, сякаш се опитваше да внуши на Макс мечтите си за него. — Ще се труди усърдно, ще получи отлично образование и ще има чудесна работа.

— Ами ако иска да стане музикант или художник? — подкачаше го Еманюел.

— Ще му се наложи да си поговори с мен — строго отговаряше Джейкъб. — Той произхожда от банкерски род и ще бъде богат човек.

Джейкъб наистина искаше това за сина си, но Еманюел знаеше, че богатството не беше гаранция за щастие. Тя искаше синът им да прави това, което самият той искаше и в което вярваше, да се стреми към собствените си цели. Но Джейкъб се отнасяше изключително сериозно към бизнеса и правенето на пари. Обичаше да работи за Изи и се надяваше, че дава добър пример на сина си. Той бе едва на двайсет и седем години и живееше в Америка съвсем отскоро, но се справяше чудесно. Влагаше всичко припечелено в банката, с изключение на сумите за наем и храна. Еманюел шиеше дрехите им и не харчеше за ненужни неща.

Отпразнуваха първия рожден ден на Макс през Ханука и поканиха Изи на вечеря. Еманюел запали свещите и изпя молитвите, покрила главата си с традиционния шал. Джейкъб и Изи бяха сложили ярмулки. Макс ги наблюдаваше усмихнато, а в края на вечерята Еманюел поднесе тортата, която бе направила. Върху нея имаше две свещички — една за първия рожден ден, а втората — против уроки. Прекараха празника чудесно.

Еманюел и Джейкъб си останаха у дома на Нова година и след като Макс заспа, се чукнаха с шампанско.

— Би трябвало да излизаме на вечеря по-често — каза Джейкъб докато седяха прегърнати на малкото старо канапе.

Вечерта му напомни за посрещането на Нова година във Виена, със скъпо шампанско, което се лееше щедро, красивите жени във вечерни рокли, танцуващи в дома на родителите му, и скитането с приятели по луксозните нощни клубове. Никога вече нямаше да води такъв разкошен живот.

— Прекалено скъпо е — отвърна Еманюел.

— Ще е добре за нас — разумно отбеляза той.

Еманюел бе едва на двайсет и пет, а не ходеха никъде и вечно пестяха. Изи дори им се скара за това наскоро и им напомни, че са прекалено млади, за да си стоят вечно у дома. Имаха нужда и от малко забавления. Джейкъб вече изкарваше достатъчно пари, за да може да я заведе някъде от време на време, поне в кварталните ресторанти, но бяха щастливи у дома и Еманюел предпочиташе да готви, отколкото да харчи пари.

Довършиха шампанското, после се любиха и заспаха в прегръдките си. В два часа Макс се събуди за храненето си. Еманюел го взе в леглото им заедно с биберона и той заспа при тях. Телефонът ги събуди в седем сутринта на първи януари. Обаждаше се Изи и Джейкъб се притесни, когато го чу да плаче.

— Какво стана? Какво не е наред?

— Наоми. Получи инфаркт снощи и умря преди линейката да пристигне. Опитаха всичко, но не успяха. Тя имаше сърдечни проблеми откакто Дейвид почина. Просто не можеше да понесе да живее без него, независимо какви усилия полагах. Той беше целият й живот. Погребението ще е утре. Тази вечер ще седим шива^[4], ако искате, може да дойдете. Доведете и бебето.

Изи знаеше, че те никога не оставяха Макс сам, а той щеше да се развесели с пухкавото усмихнато бебе, което обичаше като собствен внук.

— Ще бъдем там — обеща Джейкъб. — Ужасно съжалявам.

Затвори и разказа на Еманюел какво се беше случило. И двамата бяха видели толкова много смърт в концлагера, че понякога тя дори не можеше да реагира на нея. Искрено съжали Изи, който обичаше съпругата си и вече нямаше никакви роднини.

Вечерта отидоха с метрото до апартамента на семейство Хоровиц в Ъпър Уест Сайд. Еманюел носеше елегантна рокля от черна коприна, ушита от нея по един от дизайните на майка й, и бе покрила главата си. Джейкъб беше в черен костюм с вратовръзка, изработена от жена му. Макс носеше костюмче от черно кадифе с бяла сатенена яка и папийонка от черен сатен, също ушити от нея, както и черни лачени обувки, купени от магазин за дрехи втора ръка, откъдето Еманюел купуваше и своите обувки.

Апартаментът беше пълен с хора. Стари приятели на семейството, търговци, с които Изи работеше, и членове на синагогата. Равинът беше там и говореше с Изи за службата на другия ден. Магазинът щеше да е затворен цяла седмица докато седяха шива за Наоми. Изи изглеждаше съсипан. Вече бе загубил и сина, и съпругата си. Той прегърна Еманюел и Джейкъб и по бузите му се търколиха сълзи. Изглеждаше така, сякаш бе остарял с десет години през изминалата нощ. Наоми беше едва на петдесет и девет, но духът й бе умрял заедно със сина й. Тя също нямаше близки и сега Изи бе съвсем сам в света. Имаше приятелите си и младата двойка, към която бе силно привързан. Джейкъб му беше почти като син. Семейство Стайн останаха докато и последните гости си тръгнаха и Еманюел помогна на Изи да почистят и подредят всичко. Много от приятелите му бяха оставили храна за него. Из цялата кухня имаше кошници, а хладилникът бе претъпкан с какво ли не. Изи изглеждаше отчаян, а Джейкъб се опитваше да го утеши.

Останаха почти до полунощ. Двамата мъже си бъбреха тихо, а Еманюел приспа бебето. Службата щеше да е по обед на другия ден в синагогата, за да могат хората да дойдат по време на обедната почивка. Щяха да погребат Наоми в еврейското гробище в Лонг Айлънд, където почиваше и Дейвид, синът им. Майка и син щяха да са заедно завинаги. Джейкъб и Еманюел се прибраха тъжни у дома. Легнаха си и се прегърнаха.

— Ако ти умреш, това ще ме убие — прошепна тя задавено, а той я притисна здраво, за да я успокои.

— Нищо няма да ми се случи — увери я той. — Поне за дълго време още.

Заспаха в прегръдките си и се събудиха от яркото зимно слънце.

Службата за Наоми беше чудесна и затрогваща, а храмът — пълен с хора. Семейство Хоровиц беше уважавано. След погребението Джейкъб и Еманюел се върнаха в града с Изи, който изглеждаше съсипан. Дойдоха и някои от приятелите им. Джейкъб и Еманюел останаха при него дълги часове. Изи ги изпрати у дома с лимузината, която беше наел за погребението. Беше дълъг и тежък ден. Заиграха се с бебето, преди да го сложат да си легне. Еманюел винаги му говореше и пееше на френски, а Джейкъб — на английски. Искаха синът им да говори поне два езика. Никой от двамата вече не понасяше само немския. Джейкъб отказваше да го говори, освен когато му се налагаше заради бизнеса.

Той прекара остатъка от седмицата у дома, тъй като магазинът бе затворен. Тримата ходеха на дълги разходки заедно и прекарваха вечерите кротко. Джейкъб предложи да отидат на кино, но Еманюел не искаше да оставя Макс у съседката им, тъй като нейното дете беше болно и кашляше ужасно и тя се страхуваше да не зарази сина им. Еманюел винаги си намираше оправдание да не го остави. Джейкъб си играеше с него, докато тя приготвяше вечерята.

През уикенда отново заваля сняг. Направиха снежен човек за Макс в парка на Уошингтън Скуер и той много му се зарадва. Беше щастливо дете с родители, които го обожаваха и бяха влюбени един в друг. Животът им бе прекрасен. В неделя Изи им дойде на гости за обед и се поразвесели от компанията им. Беше изкарал тежка седмица, налагаше му се да свикне да живее без съпругата си. Наоми се бе предала още преди три години, но сега той наистина бе сам. Изпитваше благодарност, че Джейкъб и Еманюел бяха в живота му, както и бебето им. Джейкъб го посъветва, че за него ще е добре да се върне на работа на следващия ден. Самият той очакваше с нетърпение отново да започне работа. Вече бе търговец на диаманти и това му харесваше. Радваше се, че пристигнаха в Съединените щати преди две години и половина. Това бе най-разумното решение, което някога бе взимал, заедно с женитбата му за Еманюел. Той я погледна и й се усмихна нежно.

— Обичам те, госпожо Стайн.

— Аз също те обичам — отвърна тя и се разтопи в прегръдките му.

След миг се озоваха в леглото и се любиха. Имаха много неща, за които да са благодарни. Миналото, което ги беше събрало, бавно избледняваше докато изграждаха новите си спомени заедно. Еманюел не бе сънувала кошмари от месеци. Сега бе усмихната през повечето време и Джейкъб я обичаше повече откогато и да било преди.

5.

Изи трябваше да свикне да живее сам без Наоми, а това отнемаше време. Превърна в седмичен ритуал отиването на обед в неделя при Джейкъб и Еманюел и помоли Макс да го нарича дядо в мига, когато проговори. Всички имаха нужда един от друг. Бяха създали семейство без кръвна връзка, но привързаността им бе искрена и дълбока.

Джейкъб се справяше добре в бизнеса под ръководството на Изи. Беше си научил уроците, а и познанията му по бизнес и финанси помагаха. Взимаше разумни решения и даваше чудесни съвети на Изи, които той ценеше. А благодарение на спечелените комисиони, спестяванията му нарастваха.

Когато Макс навърши четири годинки, се преместиха в двустаен апартамент в същата кооперация. Чувстваха се като в замък в сравнение с миниатюрното студио. Купиха си мебели втора ръка и Еманюел ги претапицира сама. Двамата пребоядисаха цялото жилище.

— Защо не се преместите на по-хубаво място? — предложи им Изи, но Еманюел не желаеше.

— Тя иска да остане, където сме — обясни Джейкъб.

Кварталът бе станал по-приличен през петте години, откакто живееха там. Кооперацията не беше по-различна, но познаваха всички в нея и се чувстваха у дома. Наемът беше много нисък и можеха да си го позволят. Еманюел не обичаше да харчи прекалено.

Изи скоро щеше да навърши седемдесет години и имаше дребни проблеми със здравето, но нищо сериозно. Работеше дълги часове, тъй като нямаше при кого да се прибере у дома, и Джейкъб често оставаше до късно с него. Обсъждаха камъни, в които Изи възнамеряваше да инвестира. Джейкъб го посъветва да купи огромен ценен диамант, но съвсем сам, без партньори. Печалбата от него беше астрономична, когато го продадоха на търг. Диамантът предизвика война на наддаване между „Хари Уинстън“ и „Ван Клиф и Арпелс“. Крайната сума бе четири пъти по-голяма от тази, която очакваха. За Изи това бе истински джакпот, а комисионата на Джейкъб от продажбата бе гигантска. Изи обмисляше да направи Джейкъб партньор, тъй като нямаше син, нито други роднини, на които да остави бизнеса. Но дори и без партньорството, Джейкъб вече имаше солидна сума в банката и Изи го посъветва да купува недвижими имоти. Той самият го правеше от години и бе натрупал доста пари.

— Не можеш да сгрешиш, ако купиш кооперация с апартаменти — каза му Изи.

Когато Макс навърши пет години, Джейкъб започна да оглежда сградите в квартала им и намери една, която му хареса. След като я проучи внимателно, той сподели идеята си с Еманюел.

— Ще купуваш кооперация? Да не си полудял? — шокира се тя.

— Имаме пари, които само седят в банката срещу ниска лихва, а Изи твърди, че недвижимите имоти са отлична инвестиция — спокойно й обясни Джейкъб.

— Той може да си го позволи, богат е. Ние не сме. Ами ако изгубиш всичко или той те уволни?

Джейкъб се усмихна на познатия рефрен. Еманюел бе спряла да предрича война в Ню Йорк преди няколко години, но все още си представяше бедствие, когато Джейкъб се опиташе да я изкара от комфортната й зона. Харченето на пари я ужасяваше. Тя обичаше да знае, че имат пари в банката, и се плашеше от инвестиции, които считаше за рисковани. Ами ако изгубеха всичко? Ами ако не можеха да си купят храна или да платят училището на Макс? Той беше в кварталната детска градина, но Джейкъб искаше да го изпрати в колеж един ден и пестеше пари за образованието му още от самото му раждане.

— Помисли за парите, които ще изкарваме от наеми, ако купим кооперация — напомни й Джейкъб.

— Или за парите, които ще загубим, ако всички се изнесат или ни намразят, и непрестанно трябва да се разправяме с ядосани наематели. Всички мразят хазаите си — заяви тя, обрисувайки обичайната мрачна картина, с която той бе свикнал.

На следващия ден Джейкъб разказа на Изи за кооперацията и той одобри идеята, но не хареса местоположението й.

— Защо не купиш кооперация в горната част на града? Ще струва много повече един ден. Никой не иска да живее в Лоуър Ийст Сайд, с изключение на старите евреи, които са там от години. Нуждаеш се от млади наематели, които могат да си позволят по-високи наеми, като теб.

— Един ден кварталът ще се подобри. Погледни Гринич Вилидж. Става все по-популярен с всяка изминала година.

— За бохемите. Отиди там, където са истинските пари. Какво ще кажеш за Ъпър Ийст Сайд?

— Ще ми се наложи да платя прекалено много за кооперацията. А тази в квартала ни е много евтина — практично отбеляза Джейкъб.

— Направи това, което те съветва инстинктът ти — окуражи го Изи.

Той имаше пълно доверие в нюха на Джейкъб за бизнес. Инстинктът му за добри сделки бе страхотен.

Джейкъб сключи сделката за кооперацията след няколко месеца и запази слънчев тристаен апартамент на последния етаж за семейството си. В сградата имаше асансьор, което бе страхотно предимство. Както и очакваше, Еманюел побесня, когато чу новината. Но това винаги бе първоначалната й реакция. Впоследствие се успокояваше и виждаше ползата, защото имаше вяра на мъжа си. Но винаги й бе нужно известно време да стигне дотам.

Отне му шест месеца да я уговори да се пренесат в новия апартамент. Еманюел настояваше, че е прекалено голям за тях, че нямат достатъчно мебели, че не се нуждаят от трета спалня, тъй като няма да имат повече деца, а той не се нуждае от кабинет, нито пък тя. Идеята й се струваше прахосническа.

— Можеш да използваш третата спалня за стая за шиене — каза й той.

Еманюел все още изработваше всичките си дрехи, а и тези на Макс, дори панталоните му от рипсено кадифе и малките костюмчета за училище, с които приличаше повече на французин, отколкото на американец. Единствените вратовръзки, които Джейкъб носеше, бяха ушити от нея, от скъпа коприна, закупена от магазини за остатъци от платове. Беше ушила и няколко като подарък за Изи и той много ги харесваше. Джейкъб се опитваше да я убеди да започне да продава вратовръзки, но тя не искаше. Беше домакиня, съпруга и майка и не желаеше да се занимава с друго. Оставяше бизнеса за съпруга си. Накрая, макар и неохотно, склони да се пренесат в големия апартамент. Отказа да наеме бояджия и го направиха сами. Той й купи великолепна нова шевна машина и я сложи в третата спалня в деня, когато се нанесоха. Еманюел страшно я хареса и превзе стаята незабавно, а всичките й възражения към новия дом бяха забравени.

Апартаментът беше великолепен, а кооперацията — чиста и в отлично състояние. Наемателите бяха склонни да плащат по-високи наеми, отколкото хората в старата им кооперация, а и беше на четири преки по-близо до училището на Макс. Той учеше в държавното квартално училище и бе умно хлапе.

— Как мина? — попита Изи в понеделника след преместването им.

— Еманюел е влюбена в апартамента, но вероятно ще минат десетина години преди да го признае, а Макс много хареса новата си стая. Ще я хареса още повече, когато порасне и започне да кани гости. А и Еманюел вече не предрича Холокост в Ню Йорк, нито война. Само се тревожи, че в кооперацията може да се появят плъхове, наемателите да се изнесат, а ние да фалираме. Но ми е по-лесно да се справя с това, отколкото със световната политика.

И двамата се засмяха на предвидимата реакция на Еманюел. А шест месеца по-късно тя призна на Джейкъб, че е влюбена в новото им жилище. Апартаментът имаше южно изложение и беше слънчев, съвсем различен от окаяното студио. Все още не напомняше с нищо на мястото, където Джейкъб бе израснал, но Еманюел каза, че е два пъти по-голям от този на майка й в Париж.

Сградата бе чудесна инвестиция и Джейкъб беше доволен от покупката. Продължаваше да обмисля как да печели повече, за да спре да се тревожи за пари някой ден. Чудеше се дали този ден въобще щеше да настъпи някога. Войната го бе изпълнила с ужас, че може да остане беден, да не успее да издържа семейството си, нито да плати колежа на Макс. На трийсет и две години, той бе осигурил хубав живот на семейството си, печелеше значителни комисиони, беше купил държавни ценни книжа и притежаваше доходоносен недвижим имот, който считаше за чудесна инвестиция. Но все пак не се чувстваше в безопасност. Искаше да купи още сгради. За момента не разполагаше с достатъчно пари да го направи, но беше сигурен, че един ден щеше да ги има. И той, и Еманюел бяха пестеливи и внимаваха как харчат. А с помощта на Джейкъб, бизнесът на Изи се разрастваше и през последните две години бяха сключили няколко много изгодни сделки.

Когато Макс навърши седем, Изи го заведе на върха на Емпайър Стейт Билдинг и му показа великолепната гледка. Видяха Сентръл Парк, долната част на Манхатън, където живееше Макс, Ню Джърси, Статън Айлънд и Лонг Айлънд.

— Виждаш ли всичко това? Един ден, когато пораснеш, можеш да притежаваш толкова от него, колкото поискаш. Няма ограничение за възможностите ти. Първо трябва да завършиш колежа, а после можеш да се захванеш с бизнес като баща ти. И да имаш всичко, което поискаш. Ако си умен и пестиш парите си, можеш да получиш всичко. Зависи само от теб.

— Мога ли да си купя „Янките“? — изненада се Макс.

— Би могъл, ако поискаш. Първо ще ти се наложи да купиш някои други неща и да ги продадеш за много пари, а после можеш да си купиш и „Янките“ — сериозно отговори Изи.

— Добре. Значи ще направя така — решително каза Макс.

Другите момченца искаха да играят бейзбол, но не и той. Макс искаше да притежава отбора. Изи му се усмихна и разроши косата му. Надяваше се, че един ден Макс ще си спомни какво му беше казал. Тайната на живота бе да не вярваш в ограниченията. Ако човек вярваше в себе си, можеше да постигне мечтите си. Изи бе обяснил същото и на сина си, когато беше на възрастта на Макс. И Дейвид щеше да стане чудесен бизнесмен, ако не беше загинал във войната.

Веднага щом се прибраха у дома, Макс се втурна в стаята на родителите си и заяви, че ще си купи „Янките“.

— Дядо Изи каза, че мога — каза той решително. — Каза, че мога да правя каквото поискам.

— Но първо трябва да завършиш колеж — напомни му Изи, а Джейкъб се ухили.

Познаваше тази философия и я одобряваше. Той също вярваше в големите мечти. Когато пристигна в Ню Йорк, не би могъл да мечтае, че някой ден щеше да притежава собствена кооперация, а сега се канеше да купи втора, макар още да не бе го споделил с Еманюел. Изи го подкачи и нарече „хазаин кожодер“, но одобри идеята му. Инвестициите в недвижими имоти бяха солидни, стига сградите да бяха хубави. Кварталът беше приличен и имаше потенциал, а Джейкъб бе убеден, че Лоуър Ийст Сайд щеше да стане по-добър. Настояваше, че някой ден ще бъде уреден и обитаван от хора от средната класа, както стана с Гринич Вилидж, където наемите непрестанно нарастваха. Районът около Вашингтон Скуеър бе чудесна инвестиция, както и долната част от Пето авеню. Дори Изи се замисли да си купи апартамент там. Харесваше му идеята да е по-близо до семейство Стайн и винаги прекарваше уикендите с тях.

Еманюел изглеждаше раздразнена, когато Изи си тръгна.

— Не би трябвало да пълни главата на Макс с откачени мечти, като купуването на „Янките“. Това не е реално. Би струвало милиони.

— Откъде знаеш, че Макс няма да притежава милиони един ден? Възможно е — отвърна Джейкъб.

— И как ще ги изкара? — намръщи се тя на съпруга си. — Чрез купуването на недвижими имоти в Лоуър Ийст Сайд като теб?

Еманюел все още смяташе идеята му за рискована и глупава, макар да харесваше сградата, в която живееха.

— Може би ще купува и продава по-скъпи недвижими имоти. Никога не е лошо да имаш големи мечти. Виж колко постигнахме ние през осемте години откакто сме тук. Това е Америка. Всичко е възможно.

— Ами ако нещо се случи с Изи? Ще останеш без работа и Господ знае каква работа ще си намериш след това.

— Може пък да намеря нещо още по-хубаво — отвърна той.

Еманюел го изгледа мрачно и изчезна в стаята си за шиене. Винаги се криеше там, когато не беше съгласна с него, което се случваше само при разговорите за неговите инвестиции.

Джейкъб си тръгна от работа рано на следващия ден, за да се срещне със собственика на кооперацията и да преговаря с него. Все още бяха далеч от постигане на споразумение, но Джейкъб беше сигурен, че ще успее да го убеди да свали цената. Преди да си тръгне, той каза на Изи къде отива. Очакваха следобед да им доставят скъп камък. Бяха назначили нов доставчик преди няколко години, но напоследък повечето доставки се правеха чрез бронирани коли и Изи не се нуждаеше от помощта на Джейкъб, а и искаше да хвърли едно око на резачите на диаманти следобед. Предишната година ги бяха преместили в нова работилница и бяха наели още трима, защото работата им се бе увеличила значително.

Джейкъб хвана метрото до квартала и прекара два часа със собственика на кооперацията, обсъждайки сделката. Посочи му няколко проблема, които го притесняваха. Беше си подготвил домашното отлично и накрая собственикът смъкна цената. Стиснаха си ръцете и сключиха сделката. И двамата бяха доволни. Джейкъб правеше интелигентен и изискан бизнес, също като баща си и дядо си навремето.

Чувстваше се щастлив от сделката, докато се прибираше у дома, и възнамеряваше да съобщи новината на Еманюел по време на вечеря. Стресна се от пребледнялото й и уплашено лице, когато влезе у дома.

— Къде беше? — попита го тя измъчено.

— На среща със собственика на кооперацията. Защо? Какво не е наред?

— Нещо се е случило на Изи. Флорънс звъня повече от десет пъти.

Флорънс беше рецепционистката в офиса, заменила старицата, която работеше там, когато Джейкъб започна. Тя се бе пенсионирала и преместила във Флорида.

— Какво искаш да кажеш с това, че нещо се е случило на Изи? — намръщи се Джейкъб разтревожено.

— Не знам. Помислих си, че е сърцето му, но не е. В болница „Ленъкс Хил“ е от два часа. Звучи сериозно. Флорънс плачеше, когато се обади.

— Това не означава нищо. Тя плаче, когато настине.

Джейкъб вдигна телефона и набра номера на болницата, уплашен за Изи. Но единственото, което сестрата от спешното отделение му каза, бе, че Изи е в болницата и още не бяха определили състоянието му. Лекарите бяха при него. Веднага щом затвори, Джейкъб грабна палтото си.

— Обади ми се да ми кажеш какво става — извика Еманюел, когато вратата се затвори зад него и стъпките му затрополяха надолу по стълбите.

Джейкъб не искаше да чака асансьора, който винаги идваше бавно. Махна на такси и пътуването до горната част на града му се стори безкрайно. Плати бързо, остави бакшиш на шофьора, изскочи от колата и се втурна в спешното отделение, където попита за Изи на информационното гише. Попитаха го дали е роднина на господин Хоровиц и след кратко колебание той отговори, че е негов син. После сестрата го отведе до кабинката, където преглеждаха Изи. Веднага щом го видя, Джейкъб разбра какво бе станало. Лицето му бе изкривено на една страна, ръката и кракът му висяха отпуснато от същата страна и не можеше да говори. Беше получил масивен инсулт. Джейкъб застана до леглото и хвана ръката му, а Изи стисна неговата здраво.

— Ще се оправиш — увери го Джейкъб. Просто си почивай.

Изи бе свързан с няколко машини и монитори и изглеждаше спокоен. След няколко минути лекарите извикаха Джейкъб да поговорят в коридора. Той се наведе и се усмихна на Изи, преди да излезе от стаята и му обеща да се върне след минута. Новините, които му съобщиха, не бяха добри. Изи имаше мозъчен кръвоизлив и се тревожеха заради подуването в мозъка му. Бяха му дали лекарства и планираха операция, за да облекчат напрежението. Страхуваха се, че може да получи втори инсулт, ако не го оперират. А вторият удар можеше да го убие.

— Ще изчакаме още час-два. Наистина не искаме да го вкарваме в операционната веднага. Не е достатъчно силен още.

— Какви са шансовете му, ако го оперирате? — прямо попита Джейкъб.

Петдесет на петдесет, в най-добрия случай. Не е стабилен, а и сърцето му е слабо. Ако получи инфаркт, ще загубим битката още преди да я започнем. По-разумно е да се изчака, но пък може да получи друг инсулт докато чакаме.

Положението наистина беше лошо. Джейкъб звънна на Еманюел, преди да се върне в стаята на Изи и я помоли да не казва нищо на Макс.

— Разбира се, че няма да му кажа — отвърна тя разстроено.

Джейкъб също бе разстроен, но се опита да го скрие, когато се върна, застана до Изи и го хвана за ръката. Очите му бяха затворени и изглеждаше заспал, но ги отвори в мига, когато усети ръката на Джейкъб в своята. Очите му бяха пълни с въпроси, които не можеше да изрече.

— Казаха, че си издръжлив тип и ще се оправиш. Просто си искал да дойдеш тук, за да флиртуваш със сестрите и да получиш малко съчувствие. Помолиха ме да те изкарам оттук колкото се може по-скоро.

Половината лице на Изи се усмихна и той стисна здраво пръстите на Джейкъб, който си придърпа стол до леглото му и му заговори успокояващо.

Не искаше да влошава положението и след няколко минути възрастният мъж затвори очи отново и се унесе. В стаята имаше сестра, която проверяваше мониторите, а лекарите се върнаха няколко пъти през следващия час, но нищо не се промени. Изи сякаш потъваше във все по-дълбок сън. Малко по-късно пронизително изпищя аларма и половин дузина лекари и сестри се втурнаха в стаята.

— Получава инфаркт! — изкрещя една от сестрите.

Лекарят започна да натиска гърдите му енергично.

Джейкъб наблюдаваше монитора и видя, че сърцето на Изи заби отново, но веднага щом лекарят спря, забави ритъма си. Джейкъб не смееше да попита какво става, не искаше да разсейва медицинския персонал. Очевидно Изи се бореше за живота си. Сложиха му инжекция в гърдите и той отвори очи за миг, погледна Джейкъб, кимна леко, сякаш искаше да му каже, че всичко е наред, после ги затвори. Не, нищо не беше наред. Алармата изпищя отново, после цялото тяло на Изи се скова и още доктори се втурнаха в стаята. Наредиха на Джейкъб да излезе и той се заразхожда нервно из коридора. След половин час двама лекари дойдоха при него.

— Направихме всичко възможно — бяха първите им думи, които казаха на Джейкъб всичко.

Той потръпна отчаяно, когато му съобщиха, че Изи е получил втори инсулт и инфаркт. Беше на седемдесет и две години, не прекалено стар, но всичките му важни органи изведнъж бяха отказали. Джейкъб почувства, че изпада в шок докато слушаше лекарите. Изи беше съвсем добре следобед, когато той си тръгна от офиса, а сега, само няколко часа по-късно, вече го нямаше. Джейкъб не знаеше какво да направи. Увериха го, че много съжаляват за загубата му, наричаха го „господин Хоровиц“, което го обърка отначало, но после си спомни, че се бе представил за син на Изи, за да го допуснат при него.

Джейкъб се върна в стаята да го види, преди да си тръгне. Изи лежеше спокойно, сякаш просто спеше дълбоко. Джейкъб го погали нежно, но ръката му вече бе изстинала. Младият мъж се просълзи. Обичаше Изи като собствен баща и знаеше, че и старецът го обичаше като свой син. Той промени живота му. Джейкъб не можеше да си представи живота си без него. Работеха заедно от седем години, а и непрестанно бяха заедно през уикендите. Знаеше, че и Макс ще бъде съсипан от смъртта му. Цялото семейство щеше да тъгува безкрайно.

Джейкъб каза на болничните служители, че ще им се обади веднага щом уреди погребението, целуна Изи по челото и си тръгна. Лицето му бе обляно в сълзи, когато излезе навън да хване такси. Нямаше сърце да се обади на Еманюел от болницата и да й съобщи новината по телефона. Но когато се прибра у дома, дори не му се наложи да изрече и дума. Тя веднага разбра какво бе станало по израза на лицето му. Най-добрият му приятел и учител бе починал. Изи бе вторият баща на Джейкъб и винаги се отнасяше чудесно с тях. Еманюел го прегърна нежно и го остави да се наплаче. Макс вече спеше дълбоко.

Тази нощ седяха и говориха до късно. Джейкъб трябваше да планира погребението, а не знаеше откъде да започне. Но нямаше кой друг да се заеме с това. Изи нямаше друго семейство, освен тях. Джейкъб звънна на равина, помоли го да съобщи новината, а той се съгласи да изпълни церемонията, след като Джейкъб я организираше. Внезапно му се наложи да мисли за безброй неща. Службата, гробището, некролога. Много хора щяха да искат да поднесат съболезнованията си и да почетат покойника. Изи беше най-уважаваният човек в бизнеса. По-късно Джейкъб трябваше да затвори офиса, а сейфът бе пълен с камъните, които Изи беше купил през последните няколко месеца. Джейкъб нямаше представа какво да прави с тях сега. Ако ги продадеше, при кого щяха да отидат парите? Изи нямаше роднини, нито наследник. Беше го казвал неведнъж през изминалите години. И Наоми, и Дейвид бяха починали и той нямаше на кого да остави огромното си наследство — инвестициите в недвижими имоти, апартамента, бизнеса. Всичко това прелиташе през ума на Джейкъб, докато се губеше в прегръдките на Еманюел.

— Успокой се — нежно каза тя. — Утре ще се разправяме с всичко това. Макс ще е на училище цял ден. Аз ще ти помогна. Ще организираме всичко.

Въпреки страховете си, тя винаги бе на разположение на съпруга си и бе като скала в тежките времена. Тогава захвърляше собствените си тревоги настрани и подкрепяше любимия си.

— А после какво? Какво ще правя без него? — попита Джейкъб отчаяно.

Чувстваше се като изгубено дете без човека, който го взе под крилото си, научи го на толкова много неща и му помогна безкористно. Изи бе мъртъв само от час, а той не можеше да си представи живота без него. И за първи път Еманюел се оказа права. Джейкъб следобед бе купил кооперация, а сега беше без работа. Но това бе дреболия в сравнение със загубата на най-близкия му приятел.

Той остана буден през по-голямата част от нощта, като мислеше за Изи и за онова, което му предстоеше на следващия ден. Искаше да изпълни всичко правилно, както Изи би го направил. Но дори не бе сигурен какво точно трябваше да свърши. Щеше да обмисли всичко на сутринта. След мъчителната нощ, той стана в шест часа, но все още беше прекалено разстроен, за да види сина си и да говори спокойно, затова се скри в спалнята, докато Макс тръгна на училище. После двамата с Еманюел се обадиха на всички, на които трябваше, и организираха службата на следващия ден. Джейкъб написа некролога и го издиктува по телефона на Флорънс, която изпрати доставчика да го занесе в „Ню Йорк Таймс“. Затвориха офиса и той уреди погребалното бюро. В три часа, когато Еманюел трябваше да вземе Макс от училище, всичко важно бе свършено. Останалото бяха подробности. Джейкъб помоли Флорънс да се обади на адвоката на Изи и да го уведоми за смъртта му. Адвокатът веднага звънна на Джейкъб, но той не вдигна. Щеше да говори с него по-късно. Първо трябваше да погребат приятеля му.

Равинът беше уредил всичко и се бе обадил в гробището. Джейкъб седеше замаяно във всекидневната, когато внезапно осъзна, че това беше и погребението, което никога не направиха на баща му. Сега жалееше двама мъже едновременно и всички други, които бе изгубил. Можеше да направи за Изи това, което никога не бе могъл да направи за тях. Когато близките му загинаха в „Бухенвалд“, нямаше начин да ги почете, но сега можеше да уважи Изи.

Когато Макс се прибра у дома, двамата с майка му му съобщиха новината. Синът им се разплака.

— Той беше моят дядо — захлипа Макс отчаяно.

— Знам. Всички ние го обичахме. Понякога хората просто умират по-рано, отколкото очакваме. Изи не беше прекалено стар, но мисля, че бе много тъжен след загубата на сина и съпругата си — каза Джейкъб и прегърна Макс.

— Кой ще ме води на бейзболни мачове сега? — попита Макс през сълзи, а Джейкъб се усмихна.

— Аз ще те водя — обеща той, макар да не беше почитател на бейзбола.

— Ти не знаеш нищо за бейзбола — мрачно отбеляза Макс.

— Можеш да ми обясниш правилата.

— Все още ли ще мога да купя „Янките“, когато порасна?

Макс изглеждаше разтревожен, сякаш вълшебството току-що се бе изпарило от живота му.

— Можеш да направиш всичко, което дядо Изи ти казваше, че можеш — отговори Джейкъб сериозно.

Не искаше синът му да изгуби куража и увереността, които Изи се бе опитвал да му вдъхне.

— Но няма да е забавно, ако дядо Изи не е там, когато ги купя — тъжно каза Макс.

— Ще бъде — възрази баща му, за да го успокои.

Трябваше да е силен заради него сега, точно какъвто щеше да е Изи, ако Джейкъб го нямаше.

— Той винаги ще е с теб, а ти винаги ще го помниш. Той би искал да купиш „Янките“. Можеш да го направиш, заради него.

Макс кимна и повярва на баща си. Седяха заедно дълго време тази вечер. Макс бе спрял да плаче, но изглеждаше много тъжен и баща му остана при него докато заспа, после се върна във всекидневната при Еманюел. Бяха изкарали тежък ден и двамата бяха разтърсени от смъртта на приятеля си.

Джейкъб спа съвсем малко през нощта и отиде рано в синагогата, за да се види с равина. Джейкъб бе помолил Флорънс да му донесе снимка на Изи. Беше чудесна снимка, направена от него преди няколко месеца. Изи беше усмихнат, изглеждаше хубав и елегантен, господар на света си, точно такъв, какъвто би искал да го помнят.

Еманюел пристигна с Макс малко по-късно. Храмът бе препълнен с хора, когато службата започна. Повечето бяха видели некролога в „Ню Йорк Таймс“. Търговци на скъпоценни камъни, бижутери, продавачи, старите приятели на Изи, хора, с които Джейкъб се бе запознал чрез бизнеса на Изи през последните седем години — всички бяха там. Двамата по-стари резачи на диаманти седяха точно зад Джейкъб, другите — малко по-назад. Еманюел и Макс бяха до Джейкъб на първия ред. Службата беше трогателна и равинът разказа с почит за човека, когото всички уважаваха и обичаха. После отидоха на гробището. Вечерта, когато се прибраха у дома, Джейкъб беше напълно изтощен. Беше се ръкувал с абсолютно всеки в синагогата и на гробището, а жена му и синът му бяха стояли до него, семейството, което Изи осинови, след като изгуби своето.

— Беше чудесна служба, точно каквато Изи би искал — тихо каза Еманюел, като му подаде чаша кафе.

Той отпи и я остави на масичката. Не бе хапнал нищо цял ден, но и сега не би могъл да докосне храна. И стомахът му бе разстроен като мозъка му. Беше казал на Флорънс, че ще отиде в офиса на другия ден, за да се опита да организира нещата. Най-напред трябваше да прегледа документите на фирмата. Флорънс му съобщи, че адвокатът на Изи, Марвин Розенбаум, звънял няколко пъти. Обещал да се обади отново на сутринта и го направи в мига, когато Джейкъб влезе в службата. Джейкъб знаеше, че Марвин беше адвокат и съветник на Изи от трийсет години. Беше дошъл на погребението, но само се поздравиха и не говориха, тъй като наоколо имаше прекалено много хора.

— Здравей, Марвин, съжалявам, че не ти се обадих вчера. Просто не можах. Беше страхотна суматоха.

— Разбирам. Исках да дойда да обсъдим следващите ти действия. Имаме много неща, за които да поговорим и планираме.

— Знам. Ще трябва да затворим бизнеса, но това ще отнеме известно време. Изи има сейф с чудесни камъни, които ще продам, но нямам представа на кого да предам парите от тях.

— Защо не поговорим по въпроса, когато дойда при теб? Единайсет ще ти бъде ли удобно?

— Да, чудесно — отговори Джейкъб и отново се почувства съкрушен.

Той прегледа съдържанието на сейфа. Имаше повече, отколкото предполагаше, включително няколко великолепни диаманта, които бе убедил Изи да купи като краткосрочни инвестиции и без партньори, за да не му се налага да дели печалбите.

Марвин пристигна, влязоха в кабинета на Изи и Джейкъб се настани зад бюрото му, макар да не се чувстваше добре на мястото на приятеля си.

— Ще се зарадваш да научиш, че Изи остави всичко в идеален ред — незабавно каза Марвин. — Знаеше какво иска и как би трябвало да се разпредели. Беше много практичен и решителен човек, което сега ще те улесни.

— Все пак ще са ми нужни няколко месеца да закрия бизнеса — тъжно отговори Джейкъб.

— Това ли реши? — изненада се адвокатът.

— Какъв друг избор имам? Не мога да управлявам бизнеса без Изи.

— Мисля, че можеш — възрази Марвин. — И Изи мислеше така. Смятам, че той би се разочаровал, ако решиш да приключиш. Плановете му не бяха такива.

— Какви бяха плановете му? Какво друго можем да направим, след като той няма наследници?

— Има наследници — тихо каза адвокатът и Джейкъб го погледна учудено.

— Мислех, че няма живи роднини след смъртта на Наоми.

— Вярно е, нямаше кръвни роднини.

Двамата мъже се спогледаха, но Джейкъб още не загряваше.

— На кого тогава е оставил бизнеса?

Изи нямаше приятелка. Дори не бе излизал с друга жена след смъртта на Наоми.

— Остави всичко на теб — отговори Марвин спокойно, а Джейкъб се вторачи в него невярващо. — А и солиден тръст за образованието на сина ти.

Джейкъб не преговори дълго време, а очите му се изпълниха със сълзи. Заляха го вълни от емоции.

— Не е възможно! Как е могъл да направи това? Мислех, че ще остави всичко за благотворителност или на синагогата промълви той, когато най-после успя да проговори.

— Не искаше да постъпва така. Знаеше, че можеш да управляваш бизнеса без него и държеше да ти го остави. И не само него, а и апартамента си, недвижимите имоти, акциите и инвестициите си. Всичко вече е твое. Опитах се да се свържа с теб вчера преди погребението, за да ти го кажа.

— Мили боже! — шашна се Джейкъб.

— Има повече от достатъчно, за да се платят данъците по наследството. Всичко е твое, Джейкъб. Това е, което Изи искаше, и той изпита огромно облекчение, след като взе решението. Мислех, че ще ти каже, но очевидно не го е направил.

Джейкъб изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Бе толкова изненадан, че дори не успя да се зарадва. Не беше убеден, че знаеше достатъчно за бизнеса, за да го управлява добре, но явно Изи бе вярвал в способностите му. Това бе най-големият комплимент, който някой някога му бе правил. А също и най-страхотният подарък. Наследството щеше да промени живота им завинаги, както и бъдещето на Макс. Изведнъж се сети за цитат от библията, който говореше за замяната на пепелта с венец от красота. Беше изгубил толкова много през войната, а сега Изи му оставяше цялото си имущество и бизнеса, който бе градил грижливо в продължение на четирийсет години.

— Изи каза, че си му помагал много в трудните решения и си му давал отлични съвети. Уважаваше силно деловите ти умения. Беше уверен, че бизнесът му ще остане в добри ръце — каза Марвин почтително.

— Надявам се да е бил прав — отвърна Джейкъб замислено.

Щеше да му се наложи да реши какво да прави с неочакваното наследство. Не трябваше да затваря бизнеса, а щеше да го управлява така, както Изи би искал. Сега двамата бяха партньори завинаги.

Адвокатът си тръгна малко по-късно, след като остави екземпляр от завещанието на Джейкъб. Каза му, че ще поговорят отново след няколко дни, за да му даде време да го прочете и осмисли, и му предложи да отговори на всичките му въпроси. След като изпрати Марвин, Джейкъб се върна в кабинета на Изи и се вторачи в празния му стол. Представи си го седнал на него с широка усмивка, каквато озаряваше лицето му винаги след добра сделка. Джейкъб се усмихна, с обич и благодарност.

— Благодаря ти, приятелю — каза той на празния стол, после отиде в кабинета си.

Взе си палтото и каза на Флорънс, че излиза за няколко часа. Махна на такси и му даде адреса си. Трябваше да съобщи на Еманюел какво бе направил Изи за тях. Вече никога нямаше да се тревожат за пари. Изи се бе погрижил за това, а и бе осигурил образованието и бъдещето на Макс. А и каквато и да беше реакцията й, когато й кажеше, в Ню Йорк нямаше да избухне война и никога вече нямаше да преживеят Холокоста. Джейкъб бе напълно сигурен в това.

6.

През първите няколко седмици след като узнаха какво им бе оставил Изи, Джейкъб и Еманюел бяха в шок. Но трябваше да се вземат решения, при това някои от тях — твърде бързо. Покупката на кооперацията, която Джейкъб бе уредил в деня, когато Изи почина, бе осъществена. Нямаше причина да се откаже от нея. Инвестицията беше добра, сградата — солидна, а апартаментите бяха дадени на добри наематели. Кварталът беше средна работа, но добре познат за тях, а и Джейкъб беше сигурен, че е перспективен. Можеха да си позволят нещо много по-добро сега, но той нямаше причина да се откаже от сделката, а и винаги можеше да продаде кооперацията, ако поискаше. Еманюел вече не се ядосваше за прахосаните пари и дори не се плашеше. Предстоеше им да решат много неща за бъдещето си. Зачудиха се дали да се нанесат в апартамента на Изи, но Еманюел предпочиташе да си останат в Лоуър Ийст Сайд, където живееха откакто пристигнаха в Съединените щати, а и кварталът бе почти изцяло еврейски. Месец след смъртта му, те обявиха жилището му в Ъпър Уест Сайд за продажба. Определиха му висока, но прилична цена, и веднага го продадоха. В него нямаше нищо, което да пожелаят да вземат, освен няколко дреболии за спомен. Запазиха негови снимки и на семейството му, а останалото продадоха на търг. Апартаментът се нуждаеше от ремонт и те не съжаляваха, че решиха да го продадат. Решиха да не се местят, защото си харесваха апартамента, в който се нанесоха преди две години. Джейкъб понякога казваше, че би искал да живее в Гринич Вилидж или друго по-лъскаво място, но Еманюел категорично отказваше. Тя се нуждаеше от време да свикне с новото им положение. Никога преди не бе познавала финансовата сигурност и мисълта, че можеха да направят почти всичко, което поискат, бе нова и чужда за нея. Понякога си мислеше, че сега имат още повече, което да загубят. Джейкъб я разбираше, затова не я притискаше да прави промени, но наследството от Изи го успокои и зарадва. Реши да не продава никой от недвижимите му имоти. Бяха чудесна инвестиция и носеха доста добра печалба, а цената им тепърва щеше да се увеличава. Не възнамеряваше да внася големи промени и в бизнеса и знаеше, че с разумни и предпазливи инвестиции, семейството му винаги щеше да е в безопасност, а Макс щеше да получи онова, за което бяха мечтали. Изи им бе спестил всички грижи за бъдещето с невероятно щедрия си подарък.

— Няма да започнем да откачаме сега, нали? — паникьосано попита Еманюел.

Тя беше на трийсет и две години, а Джейкъб — на трийсет и четири. Животът им бе по-различен сега, девет години след като пристигнаха в Ню Йорк с четирийсет долара в джоба, изгубили всичките си близки и всичко, което бяха притежавали. Бяха се надявали да се оправят и да намерят безопасно пристанище в Америка, но никога дори не бяха мечтали за нещо подобно.

Не искам да се местя в луксозен апартамент, нито да нося диаманти и кожи и да се фукам — настоя Еманюел. — Държа Макс да израсне със същите ценности като нас. И да разбира, че може да изгуби парите и да му се наложи да започне отначало като нас, ако не е разумен и внимателен с тях.

— Не искам Макс да живее в страх — замислено отвърна Джейкъб. — Подаръкът на Изи бе предназначен да ни освободи от постоянните тревоги.

И двамата живееха в страх откакто ги депортираха. Той в продължение на четиринайсет години, а тя — дванайсет. Този ужас ги беше белязал завинаги, но сега имаха лукса да правят избор и да решат как да живеят, докато парите и бизнесът продължаваха да се разрастват.

Еманюел се зарече да не променя нищо и продължи да шие собствените си дрехи, които бездруго бяха по-красиви от готовите. Шиеше и за Макс до момента, когато той възрази, че дрехите му били прекалено красиви и тузарски и иска да носи такива като на съучениците си. За майка му не бе приятно да купува готови дрехи, макар да пазаруваше в евтини квартални магазини или такива за дрехи втора ръка. Еманюел запротестира енергично, когато Джейкъб си купи няколко елегантни костюма, но те му напомняха за баща му и го караха да се чувства важен и преуспяващ, когато отиваше на работа. Той й обясни, че костюмите му са добри за бизнеса и тя се примири. Еманюел продължаваше да чисти апартамента сама и отказваше да излизат на вечеря, защото го смяташе за прахосване на пари. И макар да обичаше мисълта, че вече бяха подсигурени, Джейкъб също се плашеше понякога, че можеха да направят лоша инвестиция и удобствата им да се изпарят. Продължи да залага на недвижимите имоти, както Изи го бе посъветвал, и купи още няколко кооперации. Притежаваше вече шест сгради в Лоуър Ийст Сайд. Но когато човек погледнеше семейство Стайн и начина, по който живееха, никога не би предположил, че притежават значително състояние.

Бизнесът продължи да процъфтява и без Изи. Джейкъб купуваше по-големи и чисти камъни и ги продаваше на астрономични суми, които изненадваха дори самия него. Изглеждаше, че до каквото и да се докоснеше, изкарваше пари. Това бе дарба и Изи се оказа прав. Джейкъб беше умен бизнесмен и знаеше кога да поеме риск и кога не. Година след смъртта на Изи, той помоли Еманюел да отиде в службата с него.

— За какво да ходя там? — изненада се тя, макар идеята да й хареса.

Макс беше на осем години и по цял ден на училище и тя не бе заета у дома.

— Не знам абсолютно нищо за диамантите — призна тя.

— И аз не знаех, когато започнах — напомни й Джейкъб. — Ти си тази, която ме подтикна да си потърся работа сред търговците на диаманти, а Изи ме научи на всичко. Флорънс ще се омъжва и ти можеш да заемеш мястото й. Да посрещаш хората, които ме посещават, да организираш срещите ми. Бих искал да си близо до мен. Ще сме заедно, а можеш да си тръгваш навреме, за да вземеш Макс от училище.

Джейкъб се бе замислял дали да не запише сина си в частно училище, но Еманюел не искаше той да ходи всеки ден до горната част на града, а и Макс не искаше да се разделя с приятелите си.

— Ще си помисля — каза Еманюел, която предпазливо обмисляше решенията си.

Но накрая се съгласи, а след като започна, се влюби в работата. Тръгваха за службата заедно всяка сутрин, оставяха Макс в училище и взимаха метрото, а вечер имаха повече теми, по които да си говорят. Джейкъб винаги й обясняваше какво точно правеше. Когато някой му оставяше изключителен камък, той й го показваше, караше я да го разгледа през бижутерската лупа и й обясняваше за дефектите, чистотата, цвета и каратите. Еманюел имаше по-добро око, отколкото предполагаше, и след няколко месеца вече можеше да предположи размера и цвета на диаманта, ако го видеше дори от другия край на стаята. Джейкъб обичаше да работи с нея. Това ги сближи още повече.

Никога не бяха имали много приятели. Трудеха се усърдно, харчеха колкото се може по-малко, а и преживяванията им през войната ги различаваха и отдалечаваха от повечето хора. Не искаха да говорят за миналото си, което бе прекалено травмиращо, а ежедневният им живот бе усилена работа. Всеки момент извън службата пък бе съсредоточен върху сина им.

Макс започна да се оплаква от това, когато навърши дванайсет. Дотогава не го притесняваше, но изведнъж положението се промени. Приятелите му нямаха влюбени в децата си родители като него. Техните не се тревожеха за всичко, което децата им правеха, и не трепереха над всяка похарчена стотинка. Родителите на приятелите му изглеждаха много по-забавни от неговите. Семейство Стайн притежаваше бизнеса на Изи вече от пет години и той все още бе любимият дядо на момчето. Макс нямаше търпение да постъпи в гимназията след две години, а и започваше да харесва момичетата.

— Какво му става? Никога не съм се оплаквала от мама така, както той се оплаква от нас каза Еманюел на Джейкъб в метрото, на път за службата, след като се бяха разправяли с Макс на закуска.

Той искаше да се запише в бейзболния отбор, но Еманюел смяташе, че екипировката му е прекалено скъпа. Макс нямаше представа какво бяха наследили от Изи, но родителите му винаги изглеждаха изплашени от нещо.

— Той расте — отбеляза Джейкъб, който също не обичаше почти ежедневните им спорове.

Макс винаги бе готов да се разправя с тях. Беше добро момче и получаваше отлични оценки, но нямаше търпение да полети сам.

— Макс е само на дванайсет — намръщи се Еманюел.

Ако някога бях си позволила да говоря с мама с неговия тон, тя щеше да ме изпрати да си легна без вечеря.

Родителите на Джейкъб бяха по-снизходителни и никога не говореха за пари — не им се налагаше. Сега и на него не му се налагаше, но това бе станало навик за двамата с Еманюел след годините бедност и страх, след кошмарните преживявания и загубите им. Беше им невъзможно да се чувстват в пълна безопасност, независимо колко пари имаха в банката, колко солиден беше бизнесът им и какви имоти притежаваха. Бяха преживели сриването на цял свят, което никой никога не бе смятал за възможно.

Джейкъб купуваше всичко на името и на двама им, което ужасяваше Еманюел. Тя се страхуваше, че той може да изгуби всичко, а тя да бъде отговорна за дълговете им. Той най-после успя да я убеди, че общата собственост бе нещо хубаво, което правеше заради нея.

Бяха разказвали на Макс за войната в Европа, защото смятаха, че тя е важна част от историята. Той знаеше, че родителите му се бяха запознали в концлагера, но никога не му бяха обяснявали подробности. Смятаха ги за прекалено зловещи за хлапе, отраснало в топъл, удобен дом в Ню Йорк. Макс дори не би могъл да си представи кошмарите, които се бяха случили на родителите му. Той бе изучавал Холокоста в училище, но най-страшното бе спестено на децата. Джейкъб го увери, че никога вече не можеше да се случи нещо подобно. Еманюел, разбира се, не беше съгласна с него, но пазеше страховете си за себе си. Джейкъб бе наясно, че за нея нищо не се бе променило. И тя упорито отказваше да имат повече деца, в случай че им се наложи да бягат или ги депортират. Щеше да е достатъчно трудно с едно дете и тя не би рискувала с две. Джейкъб просто беше безсилен да промени мнението й. Той бе наясно, че тя ще прекара остатъка от живота си в постоянен страх, защото бяха евреи. Не бяха възпитали сина си в религиозност, тъй като самите те не бяха. Еманюел все още палеше свещи на Шабат, в памет на собственото си детство, и си разменяха подаръци на Ханука, но нищо повече. Джейкъб отиваше в синагогата всяка година на Йом Кипур в чест на семейството, което беше загубил. Повечето от приятелите на Макс в квартала щяха да отпразнуват бармицвата си след година, но той не беше подготвен за церемонията и се радваше, че не му се налага да прекарва часове в учене на иврит. Предпочиташе да играе бейзбол, а приятелите му го считаха за късметлия.

 

 

През 1960-а, когато Макс беше почти на четиринайсет, а баща му — на четирийсет, Джейкъб го заведе на обиколка из квартала един ден и му показа всички кооперации, които притежаваше. И седемте се намираха съвсем наблизо до дома им. Джейкъб се опита да му обясни смисъла на недвижимите имоти и солидните инвестиции.

— Когато с майка ти пристигнахме тук след войната, нямахме абсолютно нищо. Спонсорираха ни хора, които не познавахме. Аз станах чистач, а майка ти — шивачка във фабрика. Апартаментът ни беше по-малък от стаята ти, а леглото ни се сгъваше в гардероба. Година по-късно започнах работа при Изи и той ме научи всичко за бизнеса с диаманти. Трудихме се усърдно за това, което притежаваме сега. А Изи ни остави бизнеса, което бе невероятно щедро от негова страна. Когато пораснеш и завършиш колежа, трябва да си намериш добра работа, да се трудиш усилено, да пестиш парите си и да ги влагаш в солидни неща. Няма начин да се изкарат пари бързо и не трябва да се сключват рисковани сделки. За да успееш, трябва да си умен, да работиш здраво и да пестиш.

Това не звучеше забавно на Макс, който никога не виждаше родителите си да правят нещо весело или да се забавляват. Никога не ходеха на почивка и той ги смяташе за скучни и страхливи хора, които му обръщаха прекалено много внимание. Вечно го натискаха да учи повече, да получава отлични оценки, наблюдаваха внимателно с кого дружеше и бързо отхвърляха всичко, което смятаха за опасно или рисковано.

— Защо не купуваш сгради в други квартали? — попита Макс по време на обиколката.

Беше изненадан от факта колко много имоти притежаваха. Не го знаеше досега и смяташе, че са бедни, както майка му вечно повтаряше. Джейкъб не му разказа за наследените от Изи недвижими имоти, които притежаваше.

— Вместо седем кооперации тук, защо не купиш две-три в горната част на града в по-луксозен квартал? — попита Макс, а баща му се усмихна.

Синът му имаше по-големи мечти от него. Джейкъб се бе научил да играе на сигурно. А за имотите на Изи в пари Макс не биваше да узнава на неговата възраст.

— По-добре е да инвестираш в това, което познаваш твърдо — заяви Джейкъб. — Познаваме нашия квартал отлично.

— Тук всички са евреи — практично отбеляза Макс. — Защо трябва да живеем в квартал, където има само един вид хора?

— Познато е — отвърна Джейкъб поради липсата на по-добър отговор. — А и на майка ти й харесва тук.

— Но тук не е ли нещо като гето? Такива, каквито са имали в Европа преди стотина години? В Америка всички са заедно.

Но Ню Йорк си имаше обособени територии. Близо до техния квартал се намираше друг, чисто италиански, както и китайски на улица „Мот“. Ирландците също си имаха техни квартали, а в горната част на града имаше район, населен само от немци. Руснаците бяха в друга част.

— Може да ти прилича на гето, но не е. Всички сме свободни да живеем тук или да отидем някъде другаде. Не сме ограничени само до един район. Но е удобно да си сред своите хора.

Макс го погледна, сякаш това му звучеше глупаво, но се впечатли от кооперациите, които баща му притежаваше. Недвижимите имоти му се виждаха разумна инвестиция, но не мислеше, че всичките им сгради трябва да са в същия квартал. Нито пък че всички около тях трябваше да са от същия произход и религия. Това му се струваше ограничено. В училището го учеха, че страната е смесица от хора от цял свят. Джон Ф. Кенеди се бе кандидатирал за президент и американската мечта бе всеобщият идеал. Родителите на Макс все още му се виждаха истински европейци, затънали в собствените си страхове и традиции. Войната в Европа бе приключила преди петнайсет години, но той бе наясно, че родителите му и изборите, които правеха всеки ден, все още бяха засегнати от нея. Макс говореше френски, защото майка му го беше научила, но беше американско хлапе. Не чувстваше връзка с историите на родителите си в Европа. Те нямаха роднини там, а той самият никога не бе стъпвал на континента. Не разбираше защо и той трябва да бъде потърпевш от преживяванията им, преди да пристигнат в Съединените щати, нито от факта, че са били толкова бедни отначало. На четиринайсет години, той просто не можеше да проумее какво бяха загубили там. Макс гледаше към бъдещето, докато родителите му все още хвърляха поглед през рамо и бягаха от призраците на миналото.

През последната му година в гимназията Джейкъб му помогна да кандидатства за колежите, които бе избрал, най-вече от Бръшляновата лига: „Принстън“, „Харвард“, „Дартмут“, „Йейл“, „Дюк“ и „Кълъмбия“. Макс имаше отлични оценки и учителите го харесваха, но не бе сигурен, че ще го приемат в най-желаните колежи. Беше учил в кварталното държавно училище и не се радваше на привилегиите на частните училища. Когато Изи почина, Джейкъб бе поискал да го запише в частно училище в горната част на града, но Еманюел се възпротиви. Не искаше синът й да ходи на училище толкова далеч от вкъщи, твърдеше, че частните училища са снобски и може да му се подиграват задето е евреин. Джейкъб се страхуваше, че тя може да се окаже права, и накрая се предаде, макар да съжаляваше за възможностите, които синът му може би щеше да изпусне. Беше се опитал да убеди жена си отново, когато Макс започна гимназията, но не стигна доникъде, а и синът му вече не искаше да оставя приятелите си и се присъедини към възраженията на майка си. И така той остана в държавното училище и въпреки че оценките му бяха изключителни, а препоръките от учителите му — превъзходни, влизането в колеж от Бръшляновата лига не бе сигурно. С парите, оставени от Изи, и тези, които Джейкъб вече бе натрупал, можеха да си позволят да го изпратят в най-добрите колежи, ако го приемеха.

Еманюел се тревожеше, че синът й ще напусне дома им. Предлагаше му да се запише в университет „Брандайс“ и други, най-вече еврейски колежи, но Макс искаше да се измъкне от всичко познато, което му бе омръзнало, и да заживее в различен свят. Знаеше кои колежи иска и дори ако останеше в Ню Йорк, държеше да живее в общежитие. Не желаеше повече да е с мама и татко у дома. Смяташе, че е вече пораснал и съзрял.

Изпратиха документите му преди крайния срок през декември, а Макс навърши осемнайсет преди Коледа. Трябваше да чакат до март, за да разберат къде е приет. В сърцето си той вече бе напуснал дома си. Беше планирал да замине на Запад за месец през лятото заедно с трима от приятелите си. Решиха да обиколят Сан Франциско и Ел Ей, Йосемити, Йелоустоун и Гранд Каньон. Щяха да отидат навсякъде, където поискат. Макс бе обмислял дали да потегли към Европа, защото никога не беше ходил там, но и двамата му родители се възпротивиха. Спомените за всичко, което им се беше случило там, макар и преди двайсет години, все още бяха прекалено живи за тях. Но се съгласиха да го пуснат да замине на Запад. Едно от момчетата получи кола за дипломирането си и щяха да се редуват да шофират, да спят в палатки в националните паркове и в младежки хостели по градовете. Пътуването не беше луксозно, но щеше да е първото преживяване на Макс без родителите му, а той копнееше за независимостта си. Никога не се бе отделял от тях за повече от няколко дни през целия си живот и нямаше търпение да го направи. Мисълта го поддържаше въодушевен през всички месеци, когато очакваше новини от колежите, където бе кандидатствал. Джейкъб и Еманюел също напрегнато очакваха резултатите.

Когато писмата пристигнаха, се оказа, че Макс е приет в четири от най-добрите колежи и бе в списъка на чакащите за други три. Той се почувства на седмото небе и взе решение лесно. Прие предложението на „Харвард“, а родителите му изпитаха облекчение, че ще е в Бостън, който не бе прекалено далеч от Ню Йорк. Обеща да го посещават през уикендите от време на време, макар това да бе последното, което той искаше. Макс нямаше желание родителите му да са вечно над главата му. Според него, бяха го правили предостатъчно през последните осемнайсет години. Сега копнееше да е свободен, а на тях просто щеше да им се наложи да свикнат с това.

— Е, готова ли си да имаш син колежанин? — обърна се Джейкъб към жена си вечерта, след като Макс прие предложението на „Харвард“.

Синът им се бе втурнал незабавно да изпрати отговора си в университета. Това бе емоционален момент за всички тях. Гордееха се страхотно с Макс и знаеха, че и Изи щеше да изпитва същото.

— Как порасна толкова бързо? — тъжно попита Еманюел.

Струваше й се, че до вчера Макс бе нейното малко момченце. А той изведнъж заприлича на мъж и се почувства като такъв, макар че за тях щеше да си остане дете още много години.

— Той няма търпение да се измъкне оттук — отбеляза Джейкъб с леко горчива усмивка.

Живееха вече от двайсет години в Съединените щати и бяха женени от толкова. Джейкъб съжаляваше, че нямат друго дете. Това щеше да направи заминаването на Макс не толкова болезнено, но пък и второто им дете скоро щеше да напусне дома. Всички го правеха. Джейкъб мислеше, макар да не го сподели, че самият той бе едва две години по-голям от Макс, когато със семейството му бяха депортирани и затворени в концлагера. А на възрастта на сина си той се бе наслаждавал на същата свобода, бе очаквал със същото нетърпение да замине за университета и да се отдалечи от родителите си.

— Той е готов да полети — въздъхна Джейкъб. — Това трябва да ни е за урок. Може би трябва да отидем на почивка това лято докато обикаля Западното крайбрежие.

Еманюел кимна, но не изглеждаше убедена. Обичаше да си е вкъщи. Семейството й бе живяло по същия начин. Беше ходила в Нормандия през лятото с майка си и сестра си, но никога за дълго време. Нямаха пари, за да пътуват, майка й непрестанно трябваше да работи. А семейството на Джейкъб бе обиколило целия свят. Той често беше пътувал с тях и бяха ходили на почивка из цяла Европа. Но тези места вече бяха само имена за него.

— Можем да отидем в Ню Хампшър или Върмонт — предложи той.

Няколкото почивки, които си бяха позволили досега, до Флорида и Нова Англия, винаги включваха и Макс, но вече нямаше да е така. Той щеше да иска да си е у дома в Ню Йорк, за да се види с приятелите си по време на ваканциите.

Дипломирането му от гимназията бе емоционален ден и за тримата. Макс изглеждаше прекрасно с наметалото и шапката си, приличаше страхотно на дядо си по бащина линия. Имаше невероятно изискан вид за млад мъж и бе въодушевен, че най-после бе завършил. Заведоха го на вечеря в „Питър Лугър“ в Бруклин заедно с половин дузина от приятелите му, а две седмици по-късно четирите момчета се отправиха към Калифорния със спални чували и оборудване за къмпинг. Радиото в колата гърмеше докато те махаха на родителите си, застанали на тротоара. Джейкъб даде на Макс пари в брой, пътнически чекове и кредитна карта. Еманюел, разбира се, не одобри постъпката му, но Джейкъб държеше синът му да разполага с достатъчно пари, в случай че нещо се обърка и му се наложи да се прибере.

Без Макс апартамента им се стори пуст и празен. Спогледаха се тъжно, животът без сина им щеше да е съвсем различен. И както Джейкъб се страхуваше от самото начало, всичките им надежди бяха свързани с него. Радостта в живота им се дължеше на Макс, а сега трябваше да свикнат да живеят сами.

На следващия ден Джейкъб се прибра у дома с изненада за Еманюел. Беше направил резервация в малка гостоприемница в Ню Хампшър, притежавана от австрийска двойка. Имаха само шест стаи за гости и той беше чул за тях от един от бижутерите, с които работеше. Той бе му казал, че мястото е чаровно и ходел там с жена си всяка година. Собствениците напуснали Залцбург навреме, преди началото на войната. Сервирали традиционна австрийска храна, келнерките носели тиролски поли, а околността била великолепна. Джейкъб бе направил резервация за една седмица. След като съобщи новината на жена си, той извади малка кутийка от джоба си. Беше подбрал камъка грижливо и го бе монтирал на красив пръстен. Диамантът беше безукорен, а халката — семпла и от платина. Еманюел ахна, когато го видя. Джейкъб го сложи на пръста й и камъкът изглеждаше огромен на деликатната й ръка.

— Да не си полудял? Как мога да нося нещо такова? Защо го направи? — попита тя със сълзи в очите.

Еманюел никога не искаше нищо от него. Не държеше на материалното и не се хвалеше. Обичаше съпруга и сина си и не желаеше нищо повече.

— Това е благодарност, че ме търпиш вече двайсет години. Камъкът е двайсет карата и го заслужаваш. Би трябвало да получиш дори по-голям. Ще ти подаря трийсеткаратов за следващата ни годишнина. И очаквам да го виждам на ръката ти всеки ден — усмихна й се той.

— И в метрото ли? — ужаси се тя, а той се засмя.

— Може да го обърнеш на обратно или да носиш ръкавици. Спечели си го, скъпа. Честита годишнина!

Подаръкът намали болката от заминаването на Макс, което бе целта на Джейкъб. Еманюел цяла вечер седя вторачена във великолепния пръстен. Не можеше да си представи да носи толкова голям диамант всеки ден. Блясъкът на красивото бижу просто заслепяваше. За да достави удоволствие на съпруга си, тя го сложи, когато отиде на работа на следващия ден. Джейкъб се зарадва, когато я видя с пръстена, а тя се усмихваше всеки път, когато го погледнеше. Трудно бе да се повярва, че бяха женени вече двайсет години.

През уикенда заминаха на почивка и оставиха един от служителите да ръководи офиса. Трябваше просто да вдига телефона и да обяснява на клиентите, че семейство Стайн са на почивка за една седмица. Странноприемницата в Ню Хампшър се оказа точно каквато Джейкъб се бе надявал. Австрийските собственици бяха чаровни, дъщеря им помагаше в работата, храната беше вкусна и изобилна, а останалите гости не им досаждаха. Прекарваха дните в дълги разходки из планината, разглеждане на водопади и съзерцаване на природата. Районът бе рай за скиорите през зимата, през лятото провинцията бе невероятно красива, а планините — величествени. И двамата се почувстваха като на меден месец. Джейкъб беше на четирийсет и пет, а Еманюел — на четирийсет и три. Двамата се сближиха още повече и се любеха всяка сутрин и вечер. Намериха усамотено езеро, където никой не ходеше, и плуваха там голи. В края на ваканцията не искаха да се прибират в Ню Йорк.

Макс им се обади вечерта, когато се прибраха у дома. Той беше в Йелоустоун с приятелите си и каза, че се забавлявал страхотно. Родителите му звучаха щастливи, а Джейкъб му обясни, че са изкарали прекрасна ваканция в Ню Хампшър, и той се зарадва заради тях. И тримата бяха доволни. Седмицата, която Джейкъб и Еманюел прекараха сами, бе върнала романтиката във връзката им. Веднага щом се прибраха у дома, Еманюел извади пръстена от сейфа. Вече не се стесняваше, когато го носеше, а и оценяваше любовта, която бе вдъхновила Джейкъб да й го подари.

— Красив пръстен, госпожо Стайн — отбеляза той, когато го видя на ръката й докато тя приготвяше вечерята.

Еманюел се усмихна и го завъртя към него. Изглеждаше щастлива, сексапилна и отпочинала след седмицата в Ню Хампшър. Двамата се засмяха, а той я целуна и привлече в прегръдките си с многозначителен поглед.

— Заминаването на Макс за колежа май няма да е толкова лошо. Можем да се любим, когато си поискаме.

Еманюел вдигна очи към него и се усмихна. Джейкъб видя момичето, в което се влюби преди двайсет години. В неговите очи то въобще не се беше променило. Жена му бе красива, както винаги, а той я обичаше още повече.

7.

Когато Макс пристигна в „Харвард“ в края на август, мястото му се стори още по-прекрасно отколкото си го беше представял. Университетското градче беше великолепно, а класовете, за които се бе записал — интересни. Хареса и съквартиранта си. Макс планираше да учи икономика и бе подбрал лекциите си внимателно. Родителите му дойдоха с него, за да му помогнат да се настани и да разгледат прочутия университет след всичко, което бяха чували за него. За тях това също бе важен момент. Но едва бяха оставили куфарите му, когато Макс ги помоли да си тръгват. Искаше да проучи университетското градче сам и да се запознае с другите младежи в общежитието, без родителите му да се мотаят наоколо. Еманюел и Джейкъб си тръгнаха. Настаниха се в колата, която бяха наели за пътуването, и Еманюел погледна мъжа си притеснено.

— Видя ли името на съквартиранта му? — попита тя.

Имената на двамата младежи бяха закачени на вратата на стаята им.

— Мисля, че беше Стив Макмилън. Защо? Познато ли ти звучи?

— Това не е еврейско име. Християнин е. Мислиш ли, че ще се отнася лошо с Макс, защото е евреин?

Джейкъб се усмихна и поклати глава, после подкара колата. Предстоеше им дълъг път до Ню Йорк.

— Надявам се, че не. Не виждам причина да го прави. Колежът е пълен с хора от различни раси и религии. А хлапетата не се интересуват от тези неща. Просто са въодушевени, че се намират в „Харвард“.

Макс не беше изключение и също се вълнуваше страхотно.

— Надявам се да си прав.

Еманюел не беше съвсем убедена, но имаше доверие на съпруга си. После заговориха за това, което бяха видели, и колко щастлив бе синът им.

Макс и съквартирантът му бързо се сближиха, а Стив имаше приятел от училище през няколко стаи от тях. И двамата бяха учили в „Екзитър“, първокласен пансион. Приятелят на Стив им дойде на гости заедно със съквартиранта си. Четирите момчета възнамеряваха да обиколят университетското градче заедно, след като родителите им се разкарат.

Джейкъб и Еманюел планираха да дойдат за родителския уикенд през октомври и знаеха, че двата месеца дотогава щяха да им се сторят доста дълги без Макс.

— Изглеждат симпатични момчета — каза Еманюел, която вече усещаше липсата на сина си.

— Сигурен съм, че са такива — отвърна Джейкъб и си помисли за Изи, беше сигурен, че щеше да се гордее с Макс.

Образованието на момчето в „Харвард“ беше възможно благодарение на стария им приятел, макар че пак благодарение на него, сега и Джейкъб можеше да си го позволи.

В този момент четирите момчета вече караха колелета из университетското градче и се запознаваха с новите си състуденти. Животът им на възрастни започваше.

 

 

Стив Макмилън беше от Сан Франциско и родителите му бяха разведени. Майка му се бе омъжила повторно и имаше още две деца, а баща му не бе женен, предприемач на недвижими имоти, който сега живееше в Ню Йорк. Стив каза на новите си приятели, че може да отидат в града някой уикенд и да отседнат в дома на баща му. Обясни им, че баща му имал страхотен ергенски апартамент и пътувал много, което звучеше доста примамливо за момчетата.

Съученикът на Стив от „Екзитър“, Джаред Баркли, беше от Бостън, но родителите му живееха в Лондон и Швейцария през по-голямата част от годината. Баща му беше инвестиционен банкер, а майка му — адвокат. Тя си бе взела две години отпуск, за да напише книга, а Джаред бе единствено дете като Макс.

Анди Питърсън беше от Тексас. Семейството му притежаваше „Питърсън Ойл“, а той бе най-голямото от четирите им деца.

Бяха група умни момчета от добри семейства, изкарвали отлични оценки в училище.

— Аз съм от Ню Йорк, нямам братя и сестри. Баща ми е търговец на диаманти, но аз определено не желая да се занимавам с това, когато завърша — каза Макс, а другите трима се засмяха. — Баща ми е австриец, от Виена, а майка ми е французойка. Пристигнали в Съединените щати след войната.

Настъпи кратко мълчание. С име като Стайн, Макс очевидно бе евреин, а след като родителите му бяха пристигнали в Америка след войната, може би им се бяха случили ужасни неща. Но никой не посмя да попита. Макс реши да отговори на незададените въпроси.

— Запознали се в концлагера „Бухенвалд“.

— Леле, това трябва да е било страшно — впечатли се Стив. — Разказвали ли са ти какво е било там? — полюбопитства той.

— Никога. Научих повече в училище, отколкото от тях. И двамата загубили семействата си и били единствените оцелели. Запознали се и се влюбили в концлагера. А след войната пристигнали в Щатите.

Макс предаде историята много по-просто отколкото беше. Той бе виждал татуировките на ръцете на родителите си безброй пъти и беше свикнал с тях.

— Семейството на баща ми притежавало банка в Австрия. А той се захвана с диаманти тук.

— Интересно — отбеляза Стив. — Моят баща купува скапана земя из цялата страна и я продава за молове. Това е новата мода. Имотите му са навсякъде — Оклахома, Арканзас, Тексас и навсякъде из Юга, където има много земя, която купува евтино и после продава. Твърди, че това е вълната на бъдещето. Но аз не искам да тръгна по неговите стъпки. Уол стрийт ми звучи много по-добре.

— Не мога да реша дали да следвам бизнес или право, но предполагам, че имаме време да решим каза Джаред. — Но преди да се захванем сериозно с ученето, къде са мадамите? — ухилено попита той, а останалите се засмяха.

— В „Радклиф“! — извикаха те едновременно.

— Да, майната му на ученето — каза Анди. — Къде да отидем, за да се запознаем с момичетата?

Четирите момчета се разбираха чудесно и никой не се впечатляваше от това, че Макс е евреин. Това беше без значение за тях, макар да смятаха историята на родителите му интересна. И четиримата бяха симпатични младежи, които нямаха търпение да се насладят на колежанския живот и светските забавления.

Стив и Макс откриха, че са се записали за едни и същи класове. Анди каза, че иска да се занимава с наука. Размишляваше дали да учи медицина, но още не бе напълно сигурен. Не се интересуваше от семейния петролен бизнес. Никой от тях не желаеше да тръгне по пътя на баща си. Искаха собствен път и победи.

Първите няколко седмици в „Харвард“ бяха напрегнати. Никой от тях не беше свикнал да се труди толкова усърдно, да има толкова много домашни и да учи за толкова много класове. Двете момчета, завършили пансион, бяха по-добре подготвени, но дори и те бяха подложени на напрежение. Вечер се хранеха заедно, а после отиваха в библиотеката. В класовете им имаше и момичета, но нямаха време за срещи през първите седмици.

Анди беше първият, който покани момиче на среща. Запозна се с нея в библиотеката, а останалите трима го закачаха безмилостно, когато отиде да я вземе. Когато обаче се прибра у дома, я обяви за скучна. Е, поне беше опитал. Стив се запозна с момиче, което хареса в един от класовете си, но тя каза, че си има гадже у дома и иска да му е вярна. Животът без родители не се оказа така романтичен, както се бяха надявали. Беше сериозна работа, особено в университет като „Харвард“.

Когато родителите му дойдоха на гости през октомври, Макс имаше четворки на тестовете и проектите и осъзнаваше, че трябва да се труди още по-усърдно. Професорите им бяха стриктни и налагаха високи стандарти. Но пък Макс искаше точно това, а Джейкъб и Еманюел веднага забелязаха, че е щастлив. Харесаха и приятелите му.

През седмицата след родителския уикенд, на който бяха дошли само майката и бащата на Макс и бащата на Анди, четирите момчета потеглиха към апартамента на бащата на Стив в Ню Йорк. Намираше се извън града, а Макс не сподели с родителите си, че ще идва в Ню Йорк, защото щяха да се разстроят, ако не останеше при тях.

Забавляваха се страхотно. Стив се обади на приятел от „Екзитър“, който учеше в „Кълъмбия“, гостуваха му в общежитието и отидоха на купон с него. Бащата на Стив се появи късно в събота вечер и ги очакваше, когато се прибраха. Раздаде им бира и им разказа за земята, която бе купил в Арканзас. Макс поглъщаше жадно думите му и реши да разкаже на баща си за това.

В неделя следобед хванаха влака обратно за Бостън и довършиха домашните си късно през нощта. Всички изглеждаха изморени, когато влязоха в клас на следващата сутрин.

Преди Деня на благодарността четиримата вече бяха неразделни и ходеха заедно навсякъде. Макс повиши оценките си и вече получаваше петици. За момента шестиците изглеждаха непостижими, макар че Стив успя да получи една. Джаред имаше най-високите оценки, но учеше през повечето уикенди, а не скиташе в търсене на мадами, което им се струваше прекалено висока цена за отличните оценки. Макс искаше да се забавлява, а не да прекарва целия си уикенд в библиотеката.

Той се зарадва да види родителите си, когато се прибра у дома за Деня на благодарността, а те бяха невероятно въодушевени, че е при тях, макар и само за четири дни. Макс изскочи навън след минути, за да види приятелите си, които също се бяха прибрали у дома за празника. Някои от тях учеха в градския колеж, а други — в държавни колежи. Няколко посещаваха добри колежи извън щата, а двама бяха в еврейски университети. Макс беше единственият в университет от Бръшляновата лига и го подкачаха за това, но той страшно се зарадва да ги види.

На следващия ден прекара традиционната вечеря с родителите си. Майка му беше приготвила страхотно пиршество. С течение на годините тя бе станала експерт в ястията за Деня на благодарността. После Макс разказа на Джейкъб за срещата си с бащата на Стив и земята, която той купуваше, за да превърне в молове.

— Очевидно той купува земята адски евтино, строи молове на нея и после ги продава. Твърди, че никак не е сложно, а печалбите са фантастични. Това може да е добра идея за теб — каза Макс развълнувано, а Джейкъб се усмихна.

Макс се движеше с момчета от преуспяващи семейства с много пари и интересни идеи. Но Джейкъб не знаеше нищо за цените на земите в Оклахома и Арканзас и не искаше да загуби пари при лоша сделка.

— Би трябвало да проучиш нещата, татко. Може да се окаже по-печелившо от купуването на кооперации тук. А и ти бездруго не ги продаваш. Тук става дума за по-големи количества земя, бърз оборот и страхотни пари.

Макс звучеше ентусиазиран и Джейкъб се развесели. Синът му бе в колежа едва от три месеца, а вече му даваше идеи за инвестиции. Очевидно се движеше в правилната посока и имаше страст за бизнес. Искаше да се захване с големи неща, когато пораснеше.

— Ще проуча — обеща Джейкъб, а Еманюел му се скара, когато си легнаха.

— Не започвай да приемаш съвети за инвестиции от осемнайсетгодишния си син строго каза тя. — В противен случай, след по-малко от година ще бъдем разорени.

Идеята на Макс бе от онези, които майка му мразеше. Далеч от домашната й територия, в област, за която не знаеха нищо, и страшно рискова. Купуването на сгради в техния си квартал в Лоуър Ийст Сайд беше много по-безопасно, дори и печалбата да не беше толкова висока. Колкото по-голям бе рискът, толкова повече се увеличаваше и печалбата, но също и капаните. Джейкъб очакваше несъгласието на жена си и то не го изненада. Но след уикенда той все пак звънна на Лени, преуспяващ предприемач от Ню Джърси, и го разпита какво мисли за идеята на сина му. Предприемачът бе закупил няколко изключително скъпи диаманта от него и Изи и Джейкъб се доверяваше на съветите му. Той се беше справил страхотно с няколко рискови проекта и закупуването на молове в Средния Запад звучеше точно в неговата област.

— Той е умно момче — каза Лени. — В наши дни парите са там. Счита се за рисково начинание, но всъщност не е. Колко можеш да сгрешиш с лоша обработваема земя на смешно ниска цена, която превръщаш в луксозен мол срещу огромна печалба? Аз самият сключих подобна сделка миналата година. Малка златна мина. Продадох търговския център след шест месеца и си удвоих парите. Строежът е прост и лек. Изливаш малко бетон и хоп — шест седмици по-късно имаш мол. Е, не е чак толкова просто, но почти. Мисля, че момчето ти ще има страхотно бъдеще в разработването на земя.

— Бащата на съквартиранта му се занимава с това и Макс е развълнуван от наученото. Мислиш ли, че би трябвало да инвестирам в нещо подобно? — попита Джейкъб, който имаше вяра в преценките на приятеля си.

— Ако съм на твое място? Да, мамка му! Сигурен съм, че имаш достатъчно пари, за да рискуваш, а рискът бездруго е минимален. Ще ти кажа нещо. Следващия път, когато чуя за земя, която ми харесва, ще ти звънна. И тогава ще вземеш решение. Синът ти върви по правилния път. Умно дете е.

Джейкъб се впечатли, че Макс бе надушил нещо толкова доходоносно, макар все още да не бе убеден, че самият той искаше да се захване с него. Малките му кооперации бяха по-безопасна инвестиция, въпреки че нямаше да му донесат голяма печалба, ако ги продадеше. Но той дори не възнамеряваше да го прави, поне засега. Чакаше кварталът да се разхубави още повече. Моловете представляваха много по-бързо възвръщане на инвестицията, ако се съдеше по всичко, което Лени му каза.

Джейкъб предположи, че ще го чуе след няколко месеца, и се изненада, когато Лени му звънна след две седмици.

— Тъкмо чух за една от онези сделки с молове, за които говорихме. Намира се в Канзас, близо до популярно предградие в Уичита. Звучи ми доста добре и познавам лично предприемача. Той търси инвеститори. Аз самият ще вложа малко пари. Истинските мангизи са, ако го направиш без партньори, но тогава и рискът е по-голям, също като при бизнеса с диаманти.

Лени обясни на Джейкъб за каква сума ставаше дума и той можеше да си я позволи, без да продаде някоя от кооперациите. Това щеше да е добра проба на пазара. Инвестиционното портфолио на Изи бе консервативно и солидно и бе донесло много пари. Джейкъб можеше да си позволи да рискува малко, та дори и много, макар да не беше хазартен тип по природа.

— Добре, ще участвам — каза той.

Лени му обеща да се чуе с предприемача и да му изпрати документацията по сделката.

След седмица Джейкъб даде парите на предприемача и му казаха да не очаква възвръщане на инвестицията през следващите шест месеца, дори година. Надяваха се да увеличат вложеното четири пъти, което звучеше чудесно, и Джейкъб разказа на Макс за сделката, когато той се прибра у дома за коледната ваканция. Синът му се въодушеви и развълнува от това, че баща му беше последвал съвета му.

— Но не казвай нищо на майка си. Тя се притеснява от подобни неща. Не обичам да пазя тайни от нея и сигурно ще й кажа, но не още.

— Разбира се, татко — небрежно отвърна Макс, който се чувстваше страшно горд и пораснал задето бе дал съвет на баща си.

Макс тъкмо бе навършил деветнайсет години. Обичаше „Харвард“ и наскоро се бе запознал с момиче, което харесваше. Връзката не беше сериозна, но девойката бе умна и красива и той я бе завел на кино и вечеря. Тя беше от Атланта и се бе прибрала у дома за Коледа. Макс се запознаваше непрестанно с хора от цялата страна и света и искаше да отиде в Европа през лятото със Стив Макмилън. Баща му щеше да наеме вила в Южна Франция, а момчетата възнамеряваха да си вземат карти за „Юрорейл“ и да обиколят няколко страни с влак. Той спомена за идеята им на баща си, който се намръщи.

— Защо с мама никога не ходите в Европа?

Макс бе задавал същия въпрос и преди, но никога не бе получил ясен отговор. Всичките му познати в „Харвард“ бяха посещавали Европа много пъти, а той — никога, което бе странно, тъй като родителите му бяха оттам.

— За нас това не е място за ваканция, а миналото ни. Изключително болезнено и за двама ни. Разбирам защо искаш да отидеш, в Европа има невероятно красиви градове и много история. Но мисля, че сърцето на майка ти ще бъде разбито, ако се върне там. А и аз не съм готов за това.

Джейкъб никога не бе говорил толкова откровено със сина си, но той вече бе пораснал.

— Дори след всичките изминали години? — попита Макс, а баща му кимна.

— Подобни спомени не избледняват. Поне не напълно. Мисля, че ако се озовем в градовете, където живяхме, всички ужаси ще се завърнат. Майка ти сънуваше кошмари в продължение на години след войната.

Макс бе виждал белезите им, но познаваше само физическите. А емоционалните не можеха да се видят, нито оценят, особено от толкова млад човек.

Макс не ги разпитва повече и тримата успяха да се насладят на няколко спокойни семейни вечери докато той си беше в Ню Йорк за празниците. През останалото време бе навън с приятелите си. Джейкъб не спомена на жена си за сделката в Канзас преди Макс да потегли обратно към Бостън. Беше забравил за нея, най-важното сега бе, че синът му си е у дома. Една вечер той й съобщи за инвестицията и тя се ужаси.

— С кой акъл си направил тази дивотия? Дори не знаеш как изглежда земята, къде се намира. Какво въобще знаеш за Канзас? Това е все едно да изгориш парите — извика тя, а Джейкъб се усмихна. — На какво се хилиш?

— Е, поне не ми каза, че руснаците ще пуснат бомба над Ню Йорк, или че ще се озовем в концлагер в Ню Джърси и ще изгубим бизнеса.

— И това също — изсумтя тя, скочи от масата и не му проговори през следващите два дни.

Джейкъб й беше обяснил, че може да спечелят четири пъти повече от инвестицията си, а и бездруго не бе вложил прекалено много. Искаше да пробва. Еманюел винаги му прощаваше и той знаеше, че отново щеше да го направи. Беше наясно, че тя мразеше той да клати лодката. Но това вече не го разстройваше, нито го спираше. Беше умен бизнесмен и бе осигурил семейството си, Еманюел знаеше това.

Говореха с Макс няколко пъти седмично и той им звънеше редовно от колежа. През пролетната ваканция замина за Флорида с приятелите си. Най-после се съгласиха да го пуснат в Европа със Стив през лятото. Не трябваше да го спират, а и Макс настояваше упорито. Майка му не одобряваше идеята, но постепенно Джейкъб я убеди. Обясни й, че не може да очакват Макс да избягва Европа завинаги заради техните преживявания през войната. Не беше справедливо към него. Накрая Еманюел се съгласи, но разговорите им я накараха да си припомни Париж с носталгия. Пусна си стари френски плочи, които бе купила в магазините за стоки втора ръка. Доста неща от Париж все още й липсваха, също както Джейкъб усещаше липсата на Виена и всичко, което обичаше там. Беше толкова красив и изискан град преди нацистите да го окупират и целият свят да се срине.

Макс щеше да се прибере у дома за три седмици преди да потегли към Европа и те очакваха завръщането му с нетърпение. Оценките му през семестъра бяха добри, дори бе успял да отиде на няколко срещи с момичета, но нямаше някое, на което да държи. Надяваше се на нови завоевания сред красивите европейки, може би в Южна Франция. Момчетата се вълнуваха страхотно от предстоящото пътуване и Макс бе изключително благодарен на родителите си, че го пуснаха, защото знаеше какво означаваше това за тях. Но мислеше, че той самият щеше да ги разбира по-добре, ако посети градовете, където бяха израснали. Момчетата планираха да отидат и до Испания и Италия, а също и Лондон, ако им останеше време. Стив беше виждал всички тези места и преди, но никога с приятел и без родители. Пътуването сега бе символ на независимост и за двамата.

Два дни преди Макс да се прибере у дома за лятото в края на първата си година в университета, Лени звънна на Джейкъб, за да му докладва за резултата от инвестицията им в Канзас.

— Мисля, че би искал да узнаеш как се справихме — каза Лени загадъчно. Смятам, че малкият ни проект бе изпълнен отлично. Очевидно изборът на място за мола бе идеален. Изкарахме десетократна печалба, Джейкъб! Как ти звучи това?

Джейкъб се шашна и не можа да отговори веднага.

— Продадоха го на японска компания, която търси имоти в Съединените щати.

— Мили боже — ухили се Джейкъб. — Късметът на начинаещите!

Той нямаше търпение да съобщи новината на Макс и Еманюел. И не бе продал абсолютно нищичко, за да вложи парите. Ако беше инвестирал повече, печалбата му щеше да е дори по-голяма.

— Предприемачът е свестен човек. Ще се захване с нов мол в Ню Джърси след няколко месеца, а после с друг в Луизиана. Аз ще участвам и в двата проекта. Уведоми ме, ако и ти се интересуваш. Цената на инвестицията е малко по-висока, но печалбата ще е по-голяма, ще има по-малко инвеститори, а местата са изключително подходящи.

— Бих искал да го направя отново — увери го Джейкъб.

Затвори телефона и побърза да съобщи новината на Еманюел същата вечер. Тя призна откровено, че бе сгрешила.

— Точно затова ти си бизнесменът в семейството, а не аз. Нямам кураж за това, нито познания.

— Благодаря, че ми се довери — мило отвърна той.

— Не, не ти се доверих — напомни му тя, а той се засмя.

— Мисля, че скоро Макс ще е бизнесменът в семейството. Идеята беше негова, а не моя. Обадих се на един клиент, който се занимава с такива сделки, за да проуча въпроса. Той ми обясни, че това е вълната на бъдещето и парите са там в момента. Затова реших да се пробвам и резултатът е невероятен.

Еманюел му се усмихна и той я целуна. Когато Макс се прибра у дома, му съобщиха за успешната сделка и му благодариха за съвета.

— Бащата на Стив се занимава с това и е натрупал огромно състояние. Просто не откачай, татко, и не се захващай да строиш молове из цялата страна. Но се обзалагам, че ако продадеш кооперациите в нашия квартал, можеш да инвестираш в нещо по-интересно, срещу много по-висока възвръщаемост.

Джейкъб се усмихна на сина си, стори му се много пораснал. Макс не сподели с родителите си, че бяха включили още едно място в пътуването си, което имаше значение за него. Щеше да е нещо като поклонение, а Стив реши да го придружи. Макс възнамеряваше да разкаже на родителите си за това, когато се върне.

След две седмици Джейкъб получи парите от инвестицията и той се включи в проекта в Ню Джърси, но не и в Луизиана. Този път имаше по-малко инвеститори, както Лени му бе казал. Очакваха резултати в края на годината. Това бяха краткосрочни инвестиции с огромни печалби и известен риск, но Джейкъб можеше да си го позволи, а и бе въодушевен от перспективите и резултатите досега.

След като Макс замина за Европа, апартаментът отново притихна. Вече бяха свикнали с това. Идването му вдъхваше живот в дома им, но вълнението замираше, когато си заминеше. Джейкъб се виждаше с много хора в работата си и дните му бяха запълнени, но целият живот на Еманюел се въртеше около съпруга и сина й. Беше се сприятелила с няколко майки от училището на Макс, но след завършването му вече не се виждаше с тях. През всичките изминали години откакто бяха пристигнали в Америка, Джейкъб беше най-добрият й приятел, а той и Макс — целият й живот.

Макс им обеща да прекара няколко седмици у дома, когато се върне от Европа, преди да потегли обратно към „Харвард“, и да поддържа връзка с тях докато е на пътешествие, за да не се тревожат. Момчетата започваха от Париж и Еманюел се развълнува от мисълта, че синът й щеше да е в града, където бе израснала. Щеше да е прекрасно, ако бяха заедно, но тя просто не можеше да се върне там. Беше му дала списък със забележителности, които означаваха много за нея, и той се зарече да посети всичките. Джейкъб пък направи същото за Виена, като включи и къщата, където със семейството му бяха живели. Еманюел и Джейкъб не говориха за това, но пътуването на Макс по родните им места означаваше много за тях. Сякаш Макс проследяваше стъпките им в пясъците на времето и оставяше собствените си отпечатъци. Момчето им бе пораснало, независимо дали искаха да го признаят или не. Трудно бе да обясниш чувствата си с думи, особено когато ставаше дума за толкова болезнени спомени.

8.

Пътуването до Париж бе по-чудесно, отколкото Макс някога си беше мечтал. Отседнаха в малък хостел на Левия бряг. Той пазеше списъка на майка си със забележителности в джоба си, но двамата със Стив първо решиха да разгледат най-популярните туристически места. Разходиха се по булевард „Сен Жермен“, пиха кафе в „Ле Дьо Маго“, посетиха Нотр Дам и Сакре Кьор. Разгледаха Лувъра и Гран Пале и се разходиха из Пале Роял. Застанаха пред хотел „Риц“ и „Плаза Атене“, но не се чувстваха достатъчно издокарани, за да влязат вътре. Посетиха църкви, музеи, Тюйлери, Багател и Булонския лес, качиха се на Айфеловата кула и се насладиха на гледката към града. Прекараха три дни в обиколки из Париж, возиха се с корабче по Сена, видяха церемонията в чест на Незнайния войн от Първата световна война, която се провеждаше всеки ден под Триумфалната арка, ядоха сладкиши в „Ладюре“.

После се заеха със списъка на майка му. Макс застана пред лицея, където тя бе ходила на училище, и видя хлапета в яркосини престилки, които излизаха от клас. Представи си майка си там като дете. Отидоха да ядат сладолед в „Бертийон“, парка, където Еманюел си бе играла на любимата й въртележка, в бистрото, където баба му водела майка му и сестра му на вечеря в специални случаи. Посетиха любимия й музей и накрая застанаха пред къщата, където беше живяла. Макс се зачуди дали същите хора, които бяха присвоили апартамента, още живееха там. Еманюел му бе разказала историята с насълзени очи. Никога преди не бе споделяла толкова много с него и той започваше да разбира защо майка му вечно се страхуваше от нещастия. Целият й свят се бе сринал, когато е била едва на осемнайсет години. Човек трудно би могъл да се съвземе от подобно нещо. Макс вече бе достатъчно пораснал, за да го разбере.

Беше очарован от красотата на Париж и историята му. Усети някаква могъща и дълбока връзка с града чрез майка му, която бе родена там. За първи път се почувства свързан с Франция и му се стори, че част от него принадлежеше там, при това говореше идеален френски и превеждаше на Стив по време на обиколките. Макс бе американец, но сега се чувстваше и наполовина французин.

Той мина през площад „Конкорд“ и дузина по-малки площади, възхити се на скулптурите в парковете, застана на „Шанз Елизе“ и разгледа Триумфалната арка от другия край, после се разходи по авеню „Фош“ сред красивите Наполеонови сгради и хората, които живееха там и разхождаха кучетата си. Дори не можеше да си представи да живее в толкова красив град, бе израснал в Лоуър Ийст Сайд в Манхатън, в грозна, претъпкана, шумна и напълно лишена от чар сграда. Внезапно Макс осъзна колко силно липсваше на майка му красотата на града, където бе израснала, както и езика, обичаите и традициите. Не беше виждал и толкова великолепно небе, приличаше на картина над елегантната архитектура и паметниците на Париж. Беше прекалено перфектно, за да е истинско. Посещението им в Париж бе прекрасно и достатъчно дълго, за да се позабавляват, да скитат късно вечер и да говорят с френските момичета. Макс превеждаше на Стив, когато приятелят му харесаше някое момиче, но най-много от всичко му допаднаха местата от детството на майка му. Стив посети повечето от тях с него, заедно отидоха и до кооперацията, където беше живяло семейството на майка му. Пътуването до Париж бе страхотно и много по-хубаво, отколкото бе очаквал.

После хванаха влак до Барселона и Мадрид, разгледаха всички музеи и църкви, вечеряха в полунощ, гледаха как циганките танцуваха фламенко, говориха развален испански на местните момичета.

Следващото място от списъка им бе Германия. Посетиха Западен Берлин и Мюнхен, видяха още музеи и ресторанти с градини, където пиха великолепна бира, а някои места в Берлин им напомниха за Париж. Дойде време за последната им дестинация. Макс мълча във влака на път за там, като се чудеше дали не правеше ужасна грешка и се натрапваше в миналото на родителите си. Те не искаха синът им да го познава и никога не говореха за него. Не беше им казал, че ще идва тук, и сега усети как сърцето му се сви. Стив забеляза изражението му.

— Добре ли си?

— Да — увери го Макс.

Не беше споделил с приятеля си защо отиваха там, но Стив се бе досетил. Помнеше какво им бе казал Макс, когато се запознаха. Искаше да подкрепи морално приятеля си, а и бе любопитен.

Хванаха такси от гарата и помолиха шофьора да ги изчака отпред. Макс мина под арката на входа. Стив вървеше безмълвно зад него. Надпис на английски, френски, руски и немски съобщаваше, че това е „Бухенвалд“ и обясняваше, че по-голямата част от концлагера е срината през 1950-а, но крематориумът, наблюдателните кули и клиниката за експерименти са запазени. Имаше снимки на бараките с надписи, които поясняваха, че били предназначени за осемдесет коня, но подслонявали хиляда и двеста затворници, по петима на нар, с един клозет за хиляда човека. Надписът казваше просто, че двеста трийсет и осем хиляди души са били затворени в концлагера докато е работел, а петдесет и шест хиляди са загинали там, избити от нацистите. Мъже, жени и деца, най-вече евреи, депортирани от собствените им страни. Над окопите, където погребвали труповете, се издигаше монумент в памет на всички загинали. Момчетата бяха шокирани, не можеха да промълвят и дума.

Приближиха безмълвно до паметника и останаха там дълго. Макс бе зашеметен от мисълта, че трима от дядовците и бабите, четирима от прабабите и прадядовците му и три от лелите му, които са били деца по онова време, бяха загинали там, а той стоеше на гроба им. Това не бе само мястото, където родителите му се бяха запознали. Там животът им се бе променил завинаги, семействата им са били унищожени, а цивилизацията и човечността са се стопили в тъмнината.

Отидоха до крематориума и Макс се разплака, а Стив го прегърна през рамото. И двамата осъзнаха, че животът им вече никога нямаше да е същият, след като бяха посетили това ужасяващо място. Макс се докосна до всичко премълчавано от родителите му дълги години. Не беше просто някакво място или трагедия, а кошмар, който нормалният мозък не можеше да осмисли. Една раса решила да унищожи друга с жестокост и геноцид, невиждани дотогава. Но дори и това не обясняваше убийството на малки деца и невинни хора, просто така, без причина.

Тръгнаха обратно по пътеката, по която бяха дошли. Макс се замисли колко ли често родителите му бяха минавали оттам, заплашени от смърт и побоища. Беше виждал зловещите белези по телата им, но никога не говореха за това. Сега вече знаеше какво им се беше случило.

Сега „Бухенвалд“ бе място за почит и памет за хората, загинали там. За Макс бе цяло чудо, че родителите му бяха оцелели там и дори се бяха намерили един друг. Това бе признание за силата на човешкия дух. Имаше снимки от освобождението на концлагера от Трета армия. Макс ги разгледа внимателно, като се чудеше дали ще види родителите си. Фигури, застанали зад бодливата тел, не приличаха на хора. Нямаше как да познае родителите си, дори да бяха там. Хвърли един последен поглед през рамо и се качи в таксито със Стив. Шофьорът не проговори по обратния път, знаеше как въздейства мястото на посетителите. А и много от тях бяха загубили членове на семействата си там. Таксито ги остави на гарата, хванаха следващия влак и мина дълго време преди Макс да погледне приятеля си и да каже нещо.

— Благодаря, че дойде с мен. Не знаех много за миналото на родителите си, преди да дойда тук — каза той, като избърса сълзите си. — Не знам как някой би могъл да извърши подобно нещо, нито как те са оживели. Винаги съм смятал майка ми за леко странна, тормозена от вечни тревоги и желание да ме предпази от всичко. Но сега осъзнавам, че е светица, а също и баща ми. Как е възможно да не мразят целия свят след такъв ужас? И двамата са мили и обичливи.

Никой от тях не бе изпълнен с горчивина и омраза и Макс им се възхити още повече. Стив също не можеше да осмисли видяното. Сега и двамата искаха само да се махнат от Германия колкото се може по-скоро. Макс разбра защо родителите му не желаеха да стъпят в Европа. Хубавите спомени не бяха достатъчно силни, за да прогонят лошите.

Вечерта се качиха във влака и пристигнаха във Виена. Градът приличаше на красиво бижу. Архитектурата и паметниците бяха великолепни и изискани. Това бе последното поклонение на Макс. Той посети всички места, за които баща му му беше разказал. Банката, дома им, операта, любимите ресторанти, паркове и места, които Джейкъб бе обичал като малко момче и млад мъж. А когато застана пред огромната елегантна семейна къща, Макс разбра за произхода на баща му и колко драматично се бе променил животът му, колко много бе изгубил. Джейкъб никога не се оплакваше и не говореше за това. Животът му в Лоуър Ийст Сайд бе в различен свят от този, в който бе израснал и живял преди войната. Съдбата бе благосклонна към него, но той никога вече нямаше да живее като навремето. Целият му свят на разкош, изисканост, елегантност и красота бе унищожен.

Макс мислеше за баща си, когато напуснаха Виена и се качиха на влака до Италия на другия ден. Изпита облекчение, че отиваше в Италия, където за него нямаше история. Разгледаха Венеция с красотата й и прекрасните й църкви, Флоренция с невероятните произведения на изкуството, Рим с неговата лудост и радост. Момчетата се забавляваха чудесно, но знаеха, че никога няма да забравят онова, което бяха видели в „Бухенвалд“. Сега Макс виждаше родителите си в различна светлина и знаеше, че винаги щеше да е така.

Пристигнаха в наетата от бащата на Стив вила в Сен Пол де Венс изтощени, но въодушевени. Пътуването бе вълнуващо и интересно, особено за Макс, но и Стив му се бе насладил. То заздрави приятелството им още по-силно и Макс се радваше, че не беше сам.

Прекараха две фантастични седмици с бащата на Стив. Посетиха нощни клубове в Монако и Кан, вечеряха в Сен Пол де Венс и Антиб, плуваха в Средиземно море и в басейна на хотел „Дю Кап-Еден-Рок“, прекараха и един ден на яхтата на приятел. Това бе най-страхотното пътешествие в живота на Макс.

Стив остана във Франция с баща си за още няколко седмици преди началото на учебната година, а Макс отлетя обратно за Ню Йорк. Двете момчета се прегърнаха на сбогуване. Макс благодари на бащата на Стив за чудесното прекарване, а по време на полета до Щатите си припомни цялото пътуване.

Беше събота и родителите му си бяха у дома, когато той пристигна. Те знаеха, че Макс ще се прибере, но нямаха представа по кое време. Макс отиде при майка си и я прегърна толкова здраво, че тя едва успя да си поеме дъх. По бузите му се стичаха сълзи.

— Радвам се, че си толкова щастлив от завръщането си усмихна се Еманюел. — Хубаво ли беше?

Той кимна, седна и я хвана за ръката.

— Отидохме там, мамо — каза той.

Джейкъб стоеше до тях и ги наблюдаваше любопитно. Не беше сигурен какво се случва и защо Макс бе разстроен, след като бе прекарал толкова добре с приятеля си.

— В Париж ли? — попита Еманюел объркано.

— Ходихме в Париж, Виена и на много други места — отговори Макс. — Посетих всичко отбелязано в списъците ви. Отидохме и в Германия. В „Бухенвалд“ — добави той.

Внезапно в стаята се възцари пълно мълчание, сякаш някой бе изсмукал целия въздух. Родителите на Макс се вторачиха в него ужасено.

— Той е още там? — едва промълви Еманюел.

Макс я беше изстрелял в миналото с една-единствена дума.

— Не. Само крематориумът, клиниката, наблюдателните кули и паметникът в чест на загиналите. Останалото е разрушено преди петнайсет години. Но има снимки на лагера от освобождението му. Не мисля, че някога щях да ви разбера напълно, ако не бях отишъл там — призна Макс.

Еманюел го прегърна здраво и също заплака. Не искаше синът им да види какво бяха преживели. Според нея, Макс не се нуждаеше от това, но не беше така. Той трябваше да научи миналото. И за себе си, и заради тях. То бе важна част от живота им.

— Нямаше нужда да виждаш това, нито дори да знаеш за него — каза тя измъчено, а Джейкъб седна до сина си и го прегърна.

— Не си права, имах нужда да го зная. Как сте преживели този ужас? Как въобще е възможно да се случи такъв кошмар? Сега разбирам защо винаги се страхувате, че може да избухне нова война или да започнат да депортират евреите отново.

Сега всичко му изглеждаше логично. Страхотиите бяха прекалено реални за родителите му и завинаги щяха да си останат такива. Как бе възможно нещо друго?

— Това няма да се случи отново — заяви баща му твърдо.

— Надявам се. Но разбирам защо го мислите. Когато видиш Париж и Виена, колко са красиви, цивилизовани, и домовете, където сте живели, а после видиш онова място… как са могли да затворят хората там като животни, да ги избият жестоко… как някога вече можеш да имаш вяра в нещо?

— Понякога нямаме — отговори Джейкъб и за двама им. — Но това беше изключение, банда извратеняци, които взеха властта. Светът няма да допусне това да се случи отново. Вярвам го, а мисля, че и майка ти също.

— Да, вече го вярвам — меко каза Еманюел. — Но ми бе нужно доста време. Никога не забравяш нещо подобно. А и не би трябвало. Светът трябва да помни какво се случи в „Бухенвалд“, а и във всички останали концлагери. Просто не исках ти да го виждаш. Обичам те толкова много — каза тя, като го прегърна отново и се усмихна през сълзи.

— Радвам се, че отидох там.

За първи път в живота си Макс искаше да е евреин и да е можел да защити хората, измъчвани и избити в лагера. Но пък щяха да убият и него, ако бе живял по онова време.

Вечеряха заедно, поговориха още за концлагера, после Макс им разказа за останалата част от пътуването си. Беше се влюбил във Венеция и Барселона, Флоренция и Рим, а най-вече в Париж и момичетата от Южна Франция. Той целуна родителите си и си легна рано, а Джейкъб погледна жена си разчувствано. Синът им беше пораснал. Беше мъж, научил труден урок за света и родителите си. Вече не беше дете.

9.

Втората сделка на Джейкъб със земята в Ню Джърси се оказа още по-печеливша от първата в Канзас. Двамата с Лени натрупаха малки състояния и продължиха да инвестират в строежа на молове из цялата страна. Най-добрите се оказаха в Тексас, а по това време Макс вече бе завършил „Харвард“ с почести. Джейкъб бе удвоил богатството, което Изи му остави, и се чувстваше готов да продаде кооперациите в техния квартал. Можеше да изкара много повече пари от други инвестиции. Кооперациите му създаваха главоболия, а предприемачите се надяваха Долен Манхатън да се промени, точно както той бе предвидил. Джейкъб ги продаде всичките в рамките на една година, с изключение на онази, в която живееха, със страхотна печалба. В годината, в която Макс се дипломира, Джейкъб го включи в някои от инвестициите си. Беше 1970-а, Джейкъб навърши петдесет, а двамата със сина му бяха невероятно богати. Много по-богати отколкото Еманюел можеше да си представи. Тя харесваше простия им живот и работата си при Джейкъб и всеки ден двамата отиваха заедно в службата с метрото. Всичко по-различно от ежедневния им живот я изпълваше с тревоги и тя не искаше да знае за него.

Макс беше едва на двайсет и четири години, но си бе наел апартамент в модерна кооперация в Ъпър Ийст Сайд, пълна с млади хора на неговата възраст. Създаде си фирма и офис с помощник, и се занимаваше с инвестиции на печалбите от сделките, в които го беше включил баща му. Джейкъб се възхищаваше от инстинкта на сина си за бизнес и решителността му да прави пари, да ги инвестира и умножава. Джейкъб не беше сигурен какво го мотивираше, но Макс беше наясно. Не искаше никога да е беден като родителите си при пристигането им в Ню Йорк. Ако не бяха наследените от Изи пари, все още щяха да са сравнително бедни. А след посещението в Европа той също вече споделяше някои от страховете им. Ами ако изгубеха всичко отново? Той искаше да достигне такова финансово положение, където това бе невъзможно. Харесваше жените и имаше приятели, но работеше усърдно и трупаше състояние, което нищо и никой нямаше да може да му отнеме. Помнеше как родителите му пестяха и мизерстваха в детските му години, как вечно се тревожеха за пари, как майка му шиеше дрехите му, вместо да ги купува и как го водеше по магазините за стоки втора ръка. Помнеше нещата, от които се лишаваха, почивките, на които не отидоха, бейзболните униформи и екипировки, които не можеха да си позволят. И никога вече не искаше да се лишава от нищо. Точно както майка му мразеше риска, той мразеше бедността.

Баща му бе разбрал и от двете — богатство преди войната и абсолютно нищичко след нея, но се задоволяваше да държи огромни суми в банката, а да живеят изключително скромно и просто. Новото му състояние не си личеше по нищо, освен скъпите костюми, които си купуваше от време на време. Еманюел продължаваше да шие собствените си дрехи. Не искаше да харчи пари за неща, които можеше да направи, като дрехите и почистването на къщата. Носеше двайсеткаратовия си диамант всеки ден, но само за да достави удоволствие на мъжа си. Двамата бяха устроили живота си по начин, който им харесваше, и се разбираха добре. Но Макс не искаше нищо такова. Желаеше най-доброто от всичко. Обичаше да печели и се гордееше с уменията си. Всяка успешна инвестиция му се струваше победа. А правенето на пари бе като дрога. Не можеше да му се насити.

Приятелите му от колежа не притежаваха устрема и амбициите му. Стив работеше за баща си, но не си даваше много труд. Баща му му подари ферари за дипломирането и той непрестанно преследваше жени, посещаваше лъскави заведения. Тези занимания го отвличаха от това, което Макс смяташе за основното в живота. Стив пропускаше възможности да изкарва колкото баща си, но не го интересуваше. Целите му не бяха особено амбициозни. Анди беше решил да запише медицина, а семейството му притежаваше толкова много пари от петрола, че нямаше значение дали той някога щеше да спечели и стотинка. Джаред учеше право, но му липсваше страст и обмисляше да работи нещо, свързано с опазване на околната среда. Макс беше единственият навън, в действителния свят, който трупаше пари самостоятелно. Съсредоточаването му върху това понякога тревожеше родителите му, но никой не можеше да го спре, а и го биваше страхотно в бизнеса. Джейкъб смяташе, че има и по-важни неща в живота, нямаше амбицията да стане най-богатият човек в света. Притежаваше достатъчно, макар да продължаваше да прави инвестиции, които носеха солидни суми. Чувстваше се като голям късметлия, а времето, което прекарваше с Еманюел, бе скъпоценно за него. Тя никога не проявяваше алчност и едва ли не се чувстваше удобно да е бедна или да се преструва на такава. Богатството я притесняваше, затова тя никога не го призна.

Макс предложи няколко пъти на баща си да продаде бизнеса с диаманти. Вече не се нуждаеше от него. Имаше повече от достатъчно инвестиции, които носеха огромни печалби. Защо тогава трябваше да ходи на работа всеки ден?

— Защото си обичам работата — простичко отговори Джейкъб. — Тя осигурява на мен и майка ти място, където да отиваме всеки ден. А и мисля, че бихме проявили неуважение към Изи, ако го затворим. Той ми остави всичко, за да продължа започнатото от него, както би направил синът му.

Това обаче не звучеше логично на Макс, който вече бе на двайсет и седем.

— Та него го няма от двайсет години, татко. Надали е очаквал да управляваш бизнеса му завинаги.

— Защо не? Все още изкарваме чудесни пари всяка година. Имаме отлична репутация. Разширихме бизнеса и продаваме на някои от най-прочутите бижутери в света. Е, не носи толкова пари колкото разработването на недвижими имоти. Но не всичко, което правя, трябва да натрупва състояние. С майка ти притежаваме повече от достатъчно и всичко ще бъде за теб. А ти самият правиш повече пари, отколкото аз някога съм мечтал. Къде е границата тук? Колко е достатъчно?

— Още не съм определил това — сериозно отговори Макс. Ще те уведомя, когато го направя.

— Майка ти се надява да се задомиш някой ден. Все още си млад и няма защо да бързаш, но ще се запознаеш с момиче, в което ще се влюбиш, и ще искаш съпруга и семейство. А ще трябва да прекарваш време и с тях.

— Точно затова не искам още да се женя. Не разполагам с време, освен за работата си. Това е най-подходящият момент за трупане на пари. По-късно мога да мисля за съпруга и деца, но не още.

Джейкъб не възрази, но се зачуди дали синът му някога щеше да намали темпото. Държеше се, сякаш искаше да стане най-богатият човек в света един ден. Джейкъб се запита дали те не бяха причината за това е вечните им тревоги за пари, когато беше малък. Макс бе задвижван от някаква могъща, необяснима сила. Колкото повече изкарваше, толкова повече искаше. Не беше нито екстравагантен, нито стиснат. Просто беше машина за пари, при това много добра. Пресата непрестанно публикуваше репортажи за успешните му сделки. Джейкъб мислеше, че баща му като банкер, щеше да се впечатли страхотно от внука си, но щеше и леко да се стресне. Макс стигаше до крайности в амбициите си.

Три години по-късно, малко след като Макс навърши трийсет, стомашните проблеми на Еманюел се завърнаха. Бяха подобни на онези, от които бе страдала с години след войната и дори след бременността. Тя започна да отслабва бързо и не можеше да се храни, затова лекарят й я накара да постъпи в болница, за да й направят всички възможни изследвания. Тя беше на петдесет и четири години, а Джейкъб долавяше по неизреченото от лекарите, че можеше да става дума за рак на стомаха. Еманюел обаче настояваше, че просто предишните й стомашни проблеми се бяха завърнали. Сега обаче за тях нямаше причина и никакво друго обяснение, освен най-страшното.

Джейкъб стоеше до нея при всеки преглед. Еманюел остана в болницата три седмици, подложена на изморителни тестове. Всичките бяха отрицателни засега, но положението й продължаваше да се влошава. Всяка възможна бактериална инфекция бе изключена. Не бяха ходили в Африка или на някое тропическо място. Една вечер Джейкъб се прибра разплакан и се помоли на Господ да я спаси. Не бяха преживели всички онези ужаси в миналото, за да умре сега, толкова млада. Спомни си за съпругата на Изи на петдесет и девет години и колко съсипан бе приятелят му, когато тя си отиде. Нищо в живота на Джейкъб нямаше да има смисъл без Еманюел. Макс също се страхуваше и долетя от срещите си в Тайван, за да я види. Майка му изглеждаше ужасно. Кожата й бе посивяла, а слабото й тяло се бе превърнало в скелет и напомняше на Джейкъб за вида й в „Бухенвалд“.

По нейно настояване, най-после я пуснаха да се прибере у дома. Лекарствата не вършеха работа, тестовете не бяха убедителни. Тя сподели с Джейкъб, че й позволяват да се върне у дома, за да умре, но се зарече, че това няма да се случи и ще оздравее. Джейкъб искаше да й повярва, но не можеше. Този път той бе човекът, който вярваше, че краят наближава и ще изгубят битката.

Еманюел остана на легло първите няколко дни, след като се прибра от болницата. Пиеше млечни шейкове, ядеше пюре на всяко хранене. На четвъртия ден стана и почисти апартамента, а после отиде и седна до шевната машина. Беше решила да ушие нови завеси за всекидневната.

— Какво, за бога, правиш? — извика Джейкъб, когато се прибра у дома. — Би трябвало да лежиш и да си почиваш.

Еманюел беше прекалено слаба, нямаше сили да отиде с него в офиса.

— Омръзна ми да лежа, а и не харесвам завесите. Никога не съм ги харесвала. Ще ушия нови.

Всеки ден Еманюел ставаше, обличаше се, гримираше се, сресваше се, почистваше апартамента, трудеше се по завесите, излизаше на разходка следобед и приготвяше вечеря. Беше избрала живота, а не смъртта.

Еманюел постепенно започна да се подобрява и да напълнява. След няколко седмици ходеше на по-дълги разходки, а шест седмици след завръщането от болницата заяви, че се връща на работа. Джейкъб отказа да й позволи, но тя все пак пристигна в службата. Беше дошла с такси, лукс, който обикновено никога не си позволяваше. Той се опита да я изпрати обратно вкъщи, но тя застана упорито в кабинета му и очите й заблестяха от ярост.

— Оцелях в „Бухенвалд“, по дяволите. Няма да позволя на стомаха ми да ме убие, нито на някакво си скапано заболяване, за което дори нямат име. Приключих с боледуването — заяви тя решително и измарширува към бюрото си, седна и започна да говори по телефона и да урежда срещите на Джейкъб.

В края на деня Еманюел изглеждаше изтощена, но по-добре, отколкото от месеци насам. Малко по малко здравето й се подобри. Три месеца след като излезе от болницата, тя изглеждаше почти същата като преди, възвърна си силата и качи пет килограма. Все още нямаха представа от какво страдаше, но каквото и да беше, тя категорично отказа да бъде победена и печелеше войната. Джейкъб й се усмихна щастливо една вечер, когато се вгледа в нея.

— Ти си най-силната жена, която някога съм срещал — отбеляза той.

Сега разбираше защо Еманюел бе оцеляла в концлагера — просто бе отказала да им позволи да я убият. Не искаше да умре. А докато тя боледуваше, Джейкъб бе взел решение, което сега сподели с нея.

— Искам да продам бизнеса — каза й той.

— Това е абсурдно. Прекалено млад си, за да се пенсионираш — незабавно отхвърли идеята му тя.

— Не, не съм. На петдесет и четири години съм. Работих усърдно трийсет години, след петте години тежък труд в лагера. Това е достатъчно дълго. Обещах си, че ако оздравееш, ще се пенсионирам. Ще пътуваме и ще се забавляваме, ще правим нещата, които никога преди не сме си позволявали, докато сме достатъчно млади, за да им се насладим.

Еманюел се замисли за момент и кимна. В думите му имаше логика.

— Ами ако се отегчим след няколко месеца? Тогава какво? Или ако изгубим парите си?

Този въпрос бе зададен по навик, а не продиктуван от истински страх, а и Джейкъб добре познаваше жена си.

— Няма да ги загубим, но ако все пак се случи, можем да започнем нов бизнес, или аз да си намеря работа. Но това няма да се случи. И няма да избухне война, и няма да ни депортират. Хайде да се позабавляваме малко, за разнообразие. Може би Макс е прав и трябва да отидем в Европа. Няма да ходим в Германия, разбира се, но бих искал да видя Виена отново и да посетя Париж заедно с теб, ако искаш. Бихме могли да обиколим Италия. Никога не сме си позволявали забавления. Вечно работехме здраво, а ти не искаше да похарчим и стотинка — каза той и я погледна в очите, а тя се усмихна унило. — Разполагаме с повече от достатъчно. Нека да му се насладим. А когато се върнем, хайде да се настаним в нов апартамент. Тук сме от двайсет и пет години, а искам да продам кооперацията. Може да останем в долната част на града, ако държиш на нея, или пък да се порадваме на Пето авеню или някъде по-близо до Макс. Но съм твърдо убеден, че трябва да се радваме на живота и да си позволим нови неща.

Джейкъб беше мислил много по въпроса докато Еманюел боледуваше. Тя не беше готова да го признае, но наистина хареса идеята му. И два дни по-късно се съгласи. Тя също бе мислила, че ако умреше сега, щяха да останат толкова много неща, които не бе правила. А и искаше да се порадва на мъжа си докато и двамата бяха достатъчно млади и силни за това.

Джейкъб обяви бизнеса на Изи за продажба, а с леко чувство за вина Еманюел прекара няколко седмици в планиране на пътешествието им в Европа. В един съботен следобед отидоха да разгледат апартамент в долната част на Пето авеню, близо до Уошингтън Скуеър. Влюбиха се в него и незабавно дадоха оферта. Еманюел вече не искаше да се страхува. Нито от смърт, нито от болести, война, преследване или нов Холокост. Искаше да прекара оставащите й дни в празнуване на живота, а не в страх. Досега се притесняваше да похарчи малко пари, да не загуби всичко, което имаха, или за това, че нещо ужасно може да се случи на Макс или Джейкъб. Да, случили се бяха доста страшни неща, но те ги бяха преживели. А сега бе време да гледат напред и да се радват на това, което имаха. Еманюел бе осъзнала всичко това докато беше болна, а и съпругът й разсъждаваше по същия начин.

Съобщиха на Макс, че заминават за Европа през юни и продават бизнеса. Синът им се зарадва. Съветваше баща си да постъпи така от години. Джейкъб каза, че ще се нанесат в новия апартамент през септември, след като Еманюел го обзаведе по свой вкус, а после ще продадат кооперацията, в която живееха. Това бе последната им сграда в Лоуър Ийст Сайд. Дните им на бедност бяха свършили отдавна и най-после бяха готови да го признаят.

— Браво, татко — каза Макс, като прегърна баща си. — Гордея се с теб.

— Ами ти? Кога ще започнеш да живееш вместо само да трупаш пари? Някаква новина за любов в живота ти? Непрестанно чета как посещаваш „Студио 54“ и „Ел Мороко“ с красиви момичета. Влюби ли се вече в някое от тях?

„Студио 54“ тъкмо бе отворило врати и бе любимото място на младите нюйоркски тузари.

— Опитвам се да избегна влюбването — усмихна се Макс. — Не съм готов още. Може би когато стана на трийсет и пет. Първо искам да направя много други неща.

— Животът ми нямаше да означава абсолютно нищо без теб и майка ти — разчувствано каза Джейкъб. — Осъзнах го отново, когато тя се разболя и мислех, че може да я загубя. Вие двамата сте единственото нещо, което някога е имало значение за мен. Не пропускай това, Макс. Може би не веднага, но ще имаш нужда от жена, която да осмисли живота ти. Докато това се случи, всичко друго е без значение.

— Наясно съм, татко — кимна Макс, но Джейкъб беше убеден, че синът му не знаеше нищо за любовта. — Но още не съм срещнал жената, на която да държа достатъчно, за да се оженя и да имам деца.

— Ще се случи. Човек не може да предвиди кога. Един ден ще се запознаеш с подходящата жена. Жена, която кара сърцето ти да бие ускорено всеки път, когато я видиш.

Той изпитваше тези чувства към Еманюел от деня, когато се запознаха. Макс кимна отново и не отговори. Майка му непрестанно му мрънкаше да създаде семейство, а той я обвиняваше, че е типичната еврейска мамичка. Беше доволен, че родителите му най-после щяха да се порадват на живота. Бяха си го заслужили. Цял живот се трудиха неуморно, а и бяха преживели толкова много заедно. Макс никога нямаше да забрави „Бухенвалд“.

Джейкъб продаде бизнеса си на двамата фламандски резачи и се съгласи да му изплатят парите разсрочено, за да могат да си го позволят. Мислеше, че Изи би одобрил идеята му, и това намали чувството му за вина. Подписаха договора за покупката на апартамента на Пето авеню, който се намираше в красива кооперация, построена преди войната. Джейкъб получи оферта за последната си сграда в Лоуър Ийст Сайд седмица преди да заминат за Европа и я прие. Продаде сградата за шест пъти по-висока цена, отколкото беше платил. Вероятно можеше да получи и повече, ако беше упорствал, но нямаше желание за това. Човекът, който я купи, бе много въодушевен от сделката.

Вечеряха с Макс в деня, преди да заминат. Пътуването щеше да е връщане в болезнените спомени и за двама им, но вече се чувстваха готови да се изправят срещу призраците от миналото. Започваха от Париж, където щяха да отседнат в хотел „Риц“. Джейкъб настоя цялото им приключение да е първокласно и Еманюел просто трябваше да се примири с това. Той не възнамеряваше да отсяда в малки мизерни хотелчета, за да може жена му да се хвали колко пари бяха спестили, когато се върнат. Сърцето на Еманюел все още се свиваше при мисълта да похарчи толкова много пари, но тя все пак се съгласи. Когато пристигнаха в „Риц“, тя се шашна от лукса на хотела и елегантния апартамент, украсен с красиви брокати, пълен с изящни антики и свежи цветя във всяка стая, с шоколади и сладки от „Ладюре“.

— Точно за това работихме в продължение на трийсет години напомни й Джейкъб, като я прегърна и целуна нежно. — Считай го за закъснял меден месец.

Разхождаха се из Париж, хванати за ръка, посетиха всички важни за нея места и други, които той искаше да види. Застанаха пред сградата, където беше живяла. Спомни си за майка си и сестра си, разплака се, но се чувстваше успокоена от идването си тук, сякаш бе погребала старите призраци и вече не я преследваха. Радваше се, че бяха дошли в Париж. Нуждаеше се да го види отново, макар да не го осъзнаваше. В начина, по който го бе напуснала, имаше такава жестокост и мъка, че оттогава не се бе връщала, за да се сбогува с хората и местата, които обичаше. Тя влезе в месарницата срещу дома си и видя Флори, дъщерята на собственика. Беше наедряла, но изглеждаше същата. Бяха си играли заедно като деца. Тя веднага позна Еманюел, двете се прегърнаха и избухнаха в сълзи. Флори бе наследила месарницата от родителите си. Имаше четири деца и трима внуци. Еманюел я попита с разтреперан глас дали същите хора живееха още в стария им апартамент. Хората, които ги бяха издали на полицията, за да бъдат отведени в концлагера. Флори каза, че се изнесли преди много години, веднага след войната. Обявили цялото семейство за сътрудници на немците и ги развеждали из улиците с обръснати глави. Изчезнали от Париж, но Флори нямаше представа къде са отишли.

— Сега там живее симпатично семейство с две малки момиченца обясни й Флори. Винаги си мисля за теб и Франсоаз, когато ги видя.

Преди години Флори чула, че майката и сестрата на Еманюел са загинали в концлагера. Хората твърдели, че Еманюел е оцеляла, но тя не се бе върнала в Париж и никой не знаел нищо за нея.

— Винаги съм се чудила къде си, но не знаех как да те намеря.

— Нямах при кого да се върна, нито къде да живея — каза Еманюел. — Запознах се със съпруга ми в концлагера, оцеляхме там и после се оженихме. Заминахме за Америка заедно. Имам син, но още нямам внуци.

Тя се усмихна и запозна старата си приятелка с Джейкъб, който сърдечно се ръкува с нея. Флори се радваше, че Еманюел е жива и здрава и не е сама. Войната бе ужасно време за всички тях, но още по-страшно за еврейските им приятели.

Поговориха си още малко, после Джейкъб и Еманюел си тръгнаха, разходиха се из квартала и се върнаха в хотела. Еманюел се изненада колко много от магазините и бистрата до дома й си бяха останали същите. В много отношения Париж не се бе променил. Тя обичаше точно това в града, заведенията, магазините, които едно и също семейство държеше в продължение на дълги години.

Приятно й беше да види всички познати забележителности и паметници. Площад „Конкорд“, „Шанз Елизе“, Триумфалната арка, военния паметник на Наполеон на площад „Вандом“. Това беше нейното детство, местата, които бе посещавала с родителите си и сестра си. Дори миризмите на Париж й бяха познати. Навремето винаги ходеше в „Ладюре“ с баба си, където си поръчваха горещ шоколад и бисквити. Това бе един от малкото спомени за баба й, която бе починала, когато Еманюел беше малка. Припомни си и различни неща, които бе правила с майка си и сестра си. Заведе Джейкъб по всички места, които Макс бе посетил в Париж. Чувстваше се прекрасно, връщаше се у дома след трийсет и шест години. Тъжната история на заминаването й оттук не изглеждаше така важна както факта, че бе пораснала тук. Когато си тръгнаха, се почувства спокойна и щастлива.

Джейкъб се почувства по подобен начин във Виена. Показа й всички любими места от детството си, парковете, паметниците, местата, където си бяха играли, и огромната им, елегантна къща. Сега тя беше някакъв клуб. Джейкъб посочи прозорците на стаята си. Еманюел знаеше, че той бе израснал в богатство и разкош, но това, което видя, надхвърляше очакванията й. Банката все още бе финансова институция, но Джейкъб не пожела да влезе вътре, когато Еманюел му предложи. Искаше да остави миналото назад и изглеждаше тъжен, когато си тръгнаха. Еманюел го хвана за ръка, а той я погледна с насълзени очи.

— Мъчно ми е не за загубата на къщата, а за хората в нея, които обичах.

Беше невероятно да помислиш, как цяло семейство бе унищожено жестоко. Нацистите искаха точно това и почти бяха успели да го направят. Двамата с Макс бяха единствените, които да продължат рода, а при Еманюел, понеже беше жена, нейната фамилия бе изчезнала.

Останаха във Виена само два дни. Бяха свършили това, за което дойдоха — да се сбогуват с родните си градове, къщите от детството и хората, които бяха загубили. Досега не бяха имали възможност да го направят, но най-после бяха готови да погребат мъртвите и да продължат живота си.

От Виена отлетяха за Рим. Еманюел си спомняше смътно града от пътуване преди много години с майка си и сестра си. Джейкъб обаче го помнеше добре. Атмосферата беше несравнима. Навсякъде цареше хаос и се усещаше нещо странно празнично. Оттам подкараха на север към Флоренция и Венеция, които Еманюел не познаваше, за разлика от Джейкъб. Той бе обиколил Европа с родителите си. Последната им спирка беше езерото Комо, което според Еманюел бе едно от най-романтичните места, които някога бе виждала. Прекараха там четири дни, почиваха си, разхождаха се, разглеждаха планините и езерото и обсъждаха видяното. И двамата се чувстваха по-спокойни и весели.

Посетиха Милано, а след това се прибраха в Ню Йорк. Предстоеше им доста работа у дома. Джейкъб трябваше да приключи с продажбата на кооперацията, в която живееха, а Еманюел — да подготви новия им апартамент. Имаше много работа и по прехвърлянето на бизнеса. Не беше сигурен с какво щеше да се занимава след това, но все още се интересуваше от сделките със земя.

Вечеряха с Макс в деня, след като се върнаха. Той изглеждаше по-зает и стресиран от обикновено и съобщи на баща си за поредното предложение за сделка със земя в Илинойс. Джейкъб прояви интерес. Тревожеше се, че ще скучае, когато продаде бизнеса, но цяла седмица бе доста зает, а и двамата с Еманюел възнамеряваха да заминат на пътешествие с кораб през зимата. Изведнъж бяха се превърнали в истински туристи и това им харесваше. Бяха оставили миналото зад себе си в Европа и сега бяха готови за бъдещето и това, което щеше да им донесе.

10.

Джейкъб и Еманюел се нанесоха в новия си апартамент през септември, а в края на годината прехвърлиха бизнеса. Заминаха на пътешествие до Карибските острови през януари, а през пролетта планираха да отидат в Хавай и Мексико.

На пътешествията се запознаха с нови хора и места, всеки път се връщаха с нови приятели и незабравими спомени. Джейкъб все още изпитваше чувство за вина задето не ходеше на работа всеки ден, но се наслаждаваше страхотно на приключенията им. Пътуваха непрестанно почти цяла година след продажбата на бизнеса и се върнаха за трийсет и втория рожден ден на Макс.

Еманюел забеляза блясъка в очите на сина си, когато седнаха да вечерят заедно. Беше сигурна, че криеше нещо от тях. Сподели с Джейкъб на път към новия им апартамент, но той реши, че си въобразява. След два дни в светската хроника на един от вестниците видяха снимка на Макс с красива млада жена в елегантна бяла вечерна рокля. Надписът под снимката обясняваше, че двамата отивали на коледния прием, устроен от родителите на младата жена. Тя се казваше Джули Морган и беше невероятно хубава. Статията разказваше, че е една от трите дъщери на семейство Морган, които напоследък превзели Ню Йорк.

Еманюел често виждаше сина си в светските рубрики, така че това не беше нещо необичайно, но на тази снимка той се усмихваше широко и изглеждаше много щастлив. Помисли си, че младата жена не е просто поредното момиче. Беше се притиснала към него, а той усмихнат бе свел глава към нея. Косата й беше вдигната в небрежен кок от руси къдрици, беше висока почти колкото Макс и носеше диамантена огърлица. Не приличаше на обикновено момиче.

Следобед Макс звънна на майка си, за да й благодари за вечерята за рождения му ден, и тя се опита да прозвучи небрежно, когато го разпита за снимката.

— Видях те във вестника днес.

— Ходих на коледно празненство с едно момиче, с което се запознах наскоро — спокойно отговори той.

— Тя е много красива. Специална ли е?

Макс се засмя, когато чу думите на майка си, познаваше я твърде добре.

— Престани да се правиш на еврейската маминка, не ти отива. А отговорът на въпроса ти е, че още не знам. Тъкмо се запознах с нея. Изглежда мила. Родителите й устройват страхотни приеми.

На Еманюел отговорът му й се стори доста интересен. Обикновено й отвръщаше с решително „не“, но този път каза „още не знам“. Тя разказа за това на Джейкъб вечерта и му показа снимката. Той я погледна за миг и кимна.

— Сгодени ли са вече? Да се обадя ли на баща й? — подкачи я той.

И двамата познаваха сина си достатъчно добре, за да се изпълват с напразни надежди. Връзките му никога не продължаваха повече от няколко седмици или месеца, а после той се захващаше с друг проект и друго момиче.

— Щях да се радвам повече, ако бяха устроили прием за Ханука — сухо отбеляза Еманюел, а Джейкъб се засмя.

— Не е твърде вероятно с име като Морган. Но можем да виним само себе си за това. Трябваше да го изпратим да учи иврит и да му направим бармицва, ако си искала подобно нещо. Не ходим в синагогата, така че защо той да го прави?

— Може на него и да не му пука, но тя да е на различно мнение.

Джейкъб погледна снимката отново и поклати глава.

— Не изглежда така. Ако се беше притиснала в него малко по-силно, щеше да спре кръвообращението в ръката му.

Младата жена носеше дълги бели ръкавици и се усмихваше сияйно.

— Приятелите му винаги са католици или от епископалната църква. Ние никога не сме били религиозни и той следва примера ни. Наистина ли за теб има значение? — сериозно попита Джейкъб и Еманюел отговори честно.

— Може би. Това е произходът ни, макар да не сме религиозни. И не бих искала Макс да си смени вярата, ако се влюби.

— Може пък тя да си смени вярата разумно отбеляза Джейкъб. — Защо не изчакаме да видим дали е нещо сериозно, преди да се тревожим кой ще си смени вярата?

— Ако се ожени за християнка, децата им няма да са евреи — разтревожено каза Еманюел.

— Не забравяй да му го напомниш следващия път, когато ти звънне — подкачи я Джейкъб.

— Днес го попитах дали, се отнася сериозно към връзката им и той каза, че още не знаел. А обикновено ми отговаря с лаконично „не“.

— Мисля, че прибързваш със заключенията.

Но инстинктът на Еманюел й подсказваше, че тази жена е различна. Беше много красива, а по време на вечерята у Макс бе забелязала нещо, което не бе виждала преди. Синът й беше различен и Еманюел бе убедена, че младата жена бе причината.

След няколко дни отново видяха тяхна снимка във вестника. Макс бе завел Джули в „Ел Мороко“ за Нова година. Тя бе облечена в секси черна рокля, а на снимката двамата се целуваха в полунощ. Еманюел я показа на Джейкъб по време на закуската и той кимна.

— Не мисля, че тя е първото момиче, което е целувал.

На Нова година е различно настоя Еманюел, а той се върна към вестника си.

Джейкъб не възнамеряваше да се вълнува заради поредното момиче на Макс. Връзките никога не продължаваха дълго, независимо колко пъти синът му се появяваше по вестниците в компанията на това момиче.

Но следващия път, когато го поканиха на вечеря, той попита майка си дали може да доведе Джули и Еманюел незабавно докладва на Джейкъб.

— Иска да ни я представи. Това е сигурен знак, че е важна за него. Обикновено не допуска мадамите си близо до нас.

— Ами тогава трябва да се държим изискано и да направим добро впечатление — засмя се Джейкъб.

Той направи резервация в „Ла Кот Баск“, където ходеха при специални случаи, а когато пристигнаха там, Макс и дамата му още не бяха дошли, закъсняха с петнайсет минути. Джули носеше скъпа рокля от червена коприна, която според Еманюел бе прекалено къса. Но младата жена бе изключително красива, с изящни черти, млечнобяла кожа, големи сини очи и гъста грива от руси къдрици, вдигнати на кок. Приличаше на манекенка, а Макс изглеждаше омагьосан от нея. Държа ръката й почти през цялото време. Джули беше много учтива и отговаряше на зададените й въпроси, но изглежда нямаше определени интереси. Прекара цялата вечер, вторачена с обожание в Макс. Кикотеше се, когато той й говореше, и Еманюел намери това за дразнещо и незряло. Но младата жена безспорно бе зашеметяваща и Макс изглеждаше луд по нея.

Тя разказа, че семейството й живее в Кънектикът. Не беше учила в колеж, но участваше в различни благотворителни комитети заедно с майка си и по-голямата си сестра. По-малката й сестра постъпила в колеж, но се отказала още през втората година. Макс явно не се интересуваше от това. Джули обичаше да язди коне, ходеше в Европа с родителите си всяка година и се бе появила в обществото на дебютантския си бал преди пет години. Еманюел пресметна бързо. Според традицията, момичета се появяваха в обществото на осемнайсет години, което означаваше, че Джули е на двайсет и три, девет години по-млада от Макс. Майка му нямаше конкретни възражения срещу нея, освен че беше много млада и изглеждаше малко глупава, а и не беше еврейка. Еманюел би предпочела за сина си малко по-възрастна жена, по-сериозна и завършила колеж. И, разбира се, щеше да е чудесно, ако Джули беше еврейка. Но дебютантка от Кънектикът просто не можеше да е еврейка. А Макс наистина изглеждаше като омагьосан. Семейството й го беше поканило за уикенда на ски във вилата им във Върмонт.

След като им благодариха за вечерята, младите си тръгнаха веднага след десерта. Имаха среща с приятели в „Студио 54“.

— Сериозно е — каза Еманюел, когато се отдалечиха.

Джейкъб беше съгласен с нея, но не мислеше, че връзката ще продължи дълго.

— Иска ми се да беше еврейка — прошепна Еманюел. — Иска ми се да беше завършила колеж. За какво ще си говорят през следващите петдесет години? Мъжете не мислят за това, когато момичето е толкова красиво като нея.

Очевидно Макс се бе увлякъл силно, поне за момента. Фактът, че я бе довел на вечеря с родителите си, говореше достатъчно. Или пък се бе почувствал задължен да го направи, тъй като се бе запознал с нейните родители на коледния им прием за четиристотин човека, а и го бяха поканили на ски във Върмонт.

— Хайде да не се тревожим още — спокойно предложи Джейкъб, като плати сметката и си тръгнаха.

На следващия ден във вестника имаше снимки на трите момичета от семейство Морган и мъжете, с които се срещаха. Памела, най-голямата, излизаше с наследника на прочуто банкерско семейство от Бостън. Белинда, най-малката, ходеше с известен киноартист. Джули бе снимана отново с Макс, а отдолу пишеше: „Най-младият магнат в града, Макс Стайн“. Говореха за него като за най-желания ерген в Ню Йорк. Това никак не подхождаше на стила на родителите му. Те смятаха, че Макс би трябвало да е по-дискретен и относно успехите си в бизнеса, и относно любовния си живот. Но той беше млад и хубав и скиташе доста. Приличаше повече на рода на баща си. Бе наследил тяхната тъмна коса и сини очи. Еманюел имаше зелени очи и светла коса.

През следващите няколко месеца клюките из пресата продължиха. Макс и Джули се появяваха почти всеки ден и бяха станали любимци на вестникарите. Еманюел недолюбваше това и смяташе, че синът й би трябвало да е по-дискретен, но фотографите често ги засичаха.

Еманюел и Джейкъб не се изненадаха, когато Макс им каза, че е силно влюбен в Джули. Излизаха от пет месеца и в неделя на обед в новия апартамент на родителите му той им каза, че връзката им е сериозна и възнамерява да предложи брак на любимата си.

— Не мислиш ли, че пет месеца не са достатъчни? — разтревожи се майка му. — Тя е много млада, Макс.

— Ще стане на двайсет и четири през юни. Достатъчно голяма е. Не искаме да чакаме.

— Какво мислят нейните родители? — спокойно попита Джейкъб.

— Мисля, че ме харесват — невинно отговори Макс.

Той беше способен да осигури луксозен живот на бъдещата си съпруга, но родителите му не бяха сигурни какво тя щеше да му донесе, освен красивото си лице и прочутото име на семейството си.

— А какво мислят за това, че си евреин? — попита Джейкъб.

— Не са споменавали и дума. Не съм убеден, че се интересуват от това.

— Молили ли са те за промяна? — намеси се майка му.

— Не, не са. И аз не съм молил Джули. Не сме религиозни, така че би било лицемерно от моя страна да я карам да го направи. Тя посещава епископалната църква, но не мисля, че е много религиозна. Никога не ходи на църква, когато е с мен.

— Виждала съм я само веднъж — каза Еманюел, — но не ми изглежда сериозна личност. Животът може да е труден понякога и имаш нужда от жена, която да те подкрепя. А през цялата вечер, когато се запознахме, Джули говореше само за конете си, за веселбите в „Студио 54“ и организирането на модни ревюта за Младежката лига. Това ли искаш, Макс? Нуждаеш се от жена, която може да ти помага в кариерата, да се грижи за децата ти и да ти е опора в тежките времена.

Думите на Еманюел бяха разумни, но Макс я изгледа развеселено.

— Имаш предвид, ако избухне война ли, мамо? Или нов Холокост?

Макс я бе чувал да говори на тази тема доста често, когато беше малък. Майка му винаги предричаше бедствия, макар че той вече разбираше защо и изпитваше съчувствие към нея.

— Майка ти не греши, Макс. Случват се неочаквани неща. Понякога доста трудни. Не е нужно да избухне война, за да стане нещо лошо. Нуждаеш се от солидна жена, която да може да преживее тежките мигове с теб. Младите хора невинаги виждат това. Не съм убеден, че Джули е достатъчно зряла, за да ти окаже нужната подкрепа.

— Моя работа е да се грижа за нея — заяви Макс благородно.

Бяха го възпитали точно в това, но искаха и той да получи нещо в замяна, а и на двамата Джули им се струваше лекомислена, красива и много разглезена. А това не им се виждаше солидна основа за брак. Макс обаче не искаше да ги чуе.

— Ще я помоля да се омъжи за мен през следващите няколко седмици. Просто исках да знаете. Решил съм. Имам ли благословията ви?

Той не им остави избор.

Родителите му се поколебаха за момент, после кимнаха. Макс им беше показал ясно, че нямат право да възразяват. Не искаха момиче като нея за сина си, но ако възроптаеха, това щеше да го отчужди от тях, може би завинаги.

— Защо не изчакаш още няколко месеца, за да си напълно сигурен? — попита баща му, но Макс поклати глава отрицателно.

— Сигурен съм. И затова съм тук днес. Наясно съм, че искате най-доброто за мен. Но знам какво правя. Обичаме се и тя е страхотно момиче. Забавляваме се чудесно и двамата искаме да имаме три-четири деца.

Еманюел и Джейкъб знаеха, че той можеше да си позволи много деца, но нямаше да има време за тях, ако продължеше със същото темпо в кариерата. А и никой от тях не можеше да си представи как Джули би отгледала четири деца без помощ от него.

— Ще трябва да намалиш работата малко, ако искаш съпруга и деца — сериозно каза майка му. — Те ще се нуждаят от теб, рано или късно Джули ще се разстрои от липсата ти, а ти няма да познаваш собствените си деца.

— Престани да виждаш беда на всяка крачка, мамо. Ще имаме гувернантки. Мога да си ги позволя, а и искам Джули да прекарва време с мен, когато не съм зает. И тя иска същото. Не желая жена ми да става робиня на децата и непрестанно да сменя пелени.

Единственото, в което Еманюел не се съмняваше, беше, че не съществуваше дори и минимален риск Джули да прекарва много време в сменяне на пелени.

— Ще се забавляваме чудесно, ще видите.

Макс изрече това за втори път и Еманюел погледна съпруга си, а после и сина си.

— Бракът невинаги е забавление, Макс. Обичам баща ти, но се случват разни неща. Не е забавно всеки ден.

— Вие двамата сте преживели необичайни неща. Целият ви свят се е разпаднал. А подобно нещо не може да се случи на нас, нито на някой друг в страната ни, при това в днешно време.

„Бухенвалд“ беше развълнувал Макс силно, но концлагерът нямаше нищо общо с живота, който той и Джули щяха да водят, след като се оженят. Но родителите му не се тревожеха за това. Просто Джули не им се виждаше сериозна и солидна млада жена. Тя искаше само развлечения.

— Обичаме те и искаме да си щастлив каза майка му.

— Ще бъдем. Обещавам ви — усмихна им се Макс.

Не мина така гладко, както се беше надявал, но родителите му нямаше да се възпротивят. Той беше на трийсет и две години, а те не биха му забранили да се ожени за момичето на мечтите си. Той никога преди не се бе влюбвал така силно, а и тя изпитваше същото.

Последва дълго мълчание, после Макс ги целуна за довиждане и си тръгна. Еманюел погледна съпруга си.

— Е, какво мислиш?

— Същото като теб — нещастно отговори той. — Смятам, че Макс допуска грешка, но ние не можем да направим абсолютно нищо по въпроса. И няма значение, че не е еврейка. Просто е вятърничава. Не бих оставил и кучето си при нея, камо ли три-четири деца, независимо колко гувернантки ще й наеме Макс. А и защо въобще се нуждае от бавачки, когато не работи? Защо не може сама да се грижи за децата?

— Не е майчински тип — отговори Еманюел. — Изглежда страшно разглезена. Убедена съм, че родителите й са я глезели ужасно, за да се реваншират за факта, че и тя е била отгледана от гувернантки — отбеляза тя, после се сети още нещо. — И защо са толкова откачени на тема забавления? Ние никога не сме мислили за това. Бракът не е забавление, а подкрепа един за друг.

— Никога не сме мислили за това, защото бяхме прекалено заети да изхраним сина си. А те няма да се тревожат за подобни неща — каза Джейкъб и погледна жена си мрачно. — Не мисля, че този брак ще е успешен.

— Нито пък аз — призна Еманюел. — Но ако му го кажем, той никога вече няма да ни проговори.

Тя не искаше да изгуби единствения си син заради някакво повърхностно и вероятно не много умно момиче, което можеше да го настрои срещу тях.

— Мислиш ли, че трябва да споделим това с него? — попита Джейкъб.

— Не, в никакъв случай. Освен ако искаш да не го видиш през следващите десет години, или ако тя се разведе с него и докаже, че сме били прави.

— Надявам се това никога да не се случи — тихо каза Джейкъб.

— Аз също. Но ме мъчи лошо предчувствие. Тя е купонджийка. Чудесно качество, когато искаш да отидеш да танцуваш в „Студио 54“, но не и когато искаш да се ожениш. Предполагам, че ние не сме го научили на някои прости неща.

Макс винаги бе излизал със свестни момичета, но жената, за която възнамеряваше да се ожени, трябваше да е нещо много повече, а Джули определено не беше. Джейкъб кимна в съгласие и двамата останаха в лошо настроение целия следобед. Макс беше единственото им дете и не искаха да го разочароват, но се притесняваха за него, а той не разбираше защо.

 

 

Джули проведе подобен разговор с баща си по време на неделния обед с родителите си. Съобщи им, че двамата с Макс искат да се сгодят. Родителите й не се изненадаха, а Майк Морган вече бе проучил внимателно Макс и финансовото му положение.

— Никога не съм очаквал някоя от дъщерите ми да се омъжи за човек с фамилното име Стайн — честно призна той. — Но Макс издържа проверката отлично. Натрупал е милиони, при това съвсем сам, с малко помощ от баща си. Много е умен и амбициозен и има превъзходна репутация. Ще стигне далеч. И е завършил „Харвард“. Ще водиш изключително удобен живот — доволно каза той, после се сети нещо. — Обичаш ли го?

— Да, обичам го — скромно отговори Джули.

Макс беше не само много умен, но и красив. А и напоследък правеха много секс, тъй като тя започна да взима противозачатъчни, за което родителите й не знаеха. Беше се представила за омъжена жена, за да се сдобие с хапчетата.

— Мислиш ли, че той ще се съгласи да приеме протестантството? — попита баща й.

— Не, не мисля, а и не искам да го моля. Макс не е религиозен, не посещава синагогата, но се гордее, че е евреин. А и родителите му са били в концлагер. Не би искал да ги обиди и засегне.

Майк кимна, после се сети нещо друго.

— Той не иска ти да приемеш неговата религия, нали?

— Разбира се, че не.

— Добре. Просто внимавай все пак. А ако имате деца, той трябва да се съгласи те да бъдат възпитани като протестанти като нас.

— Сигурна съм, че ще се съгласи.

Ще го впишем в предбрачното споразумение — уверено заяви Майк. — Той предложи ли ти вече?

— Не, но мисля, че скоро ще го направи.

Джули не би спала с него, ако не вярваше, че ще й предложи брак. Макс намекваше за това от известно време. А тя го накара да чака четири месеца преди да му се отдаде, което го подлуди.

— Той ще трябва да се държи с теб образцово, в противен случай ще се разправя с мен — заплашително каза Майк, а тя кимна.

— Не се притеснявай, татко, винаги го прави.

Майка й не проговори по време на разговора им, но кимаше одобрително през цялото време. Тя харесваше Макс. Беше много умен и чаровен, имаше чудесни маниери и Джули щеше да си живее прекрасно с него и да получава всичко, което искаше. Това бе важно за родителите й. Майка й искаше същото за всичките си дъщери, а Джули щеше да е първата, която се омъжва. Беше се справила отлично, с изключение на факта, че Макс беше евреин. Но пък беше хубав мъж с много пари, а това бе достатъчно за тях.

— Ще организираме сватбата на мечтите ти, бебчо, само кажи.

Джули знаеше, че щяха да го направят. Баща й винаги им даваше всичко пожелано. Беше натрупал състояние на стоковата борса и продължаваше да изкарва огромни суми, които харчеше щедро за съпругата и дъщерите си. Майк уважаваше силно уменията на Макс да превръща водата във вино.

Късно следобед Джули докладва на Макс, че родителите й са радостни от новината.

— Как реагираха твоите? — попита тя.

— Както винаги. Сериозно и малко уплашено. В техния случай е съвсем обяснимо, но те обичат — излъга я той. — Щастливи са заради мен.

Това бе всичко, което Джули трябваше да знае. Макс не възнамеряваше да сподели притесненията си с нея, а и бездруго щяха да докажат, че родителите му грешат. Според него, те вечно се тревожеха за нещо, което никога така и не се случваше. Беше живял с тези тревоги цял живот.

— Довечера в моя апартамент? — попита той, а тя се изкикоти.

— О, господин Стайн, не знам какво имате предвид. Аз съм добро момиче.

— Кажи го на някой друг — подкачи я той. — Аз знам, че си най-доброто. А скоро ще си госпожа Макс Стайн.

Макс бе твърдо решен да направи бъдещата си съпруга безкрайно щастлива. Беше избрал великолепен пръстен от „Хари Уинстън“. Не искаше да го купува чрез баща си. Семейство Морган щяха да си помислят, че е проява на лош вкус да купиш диамант от търговец. Трябваше да е от прочути бижутери като „Картие“, „Тифани“ или „Хари Уинстън“. Макс бе избрал шесткаратов кръгъл камък, за който плати цяло състояние. Но знаеше, че Джули очакваше точно това, а и възнамеряваше да й осигурява всичко, което поискаше до края на живота си. Щеше да осъществи всичките й мечти.

Портиерът му се обади, за да му съобщи, че Джули е във фоайето, и Макс го помоли да я изпрати горе. Беше гол, когато тя звънна на вратата на ергенския му апартамент на последния етаж на елегантна кооперация на Пето авеню с изглед към Сентрал парк. Родителите му смятаха, че е лудост да се купува толкова скъпо жилище, но Макс можеше да си го позволи, а и жените страшно го харесваха. Само след две минути Джули се озова гола в леглото с него. Най-хубавото и за двамата бе, че тя вече бе почти негова съпруга, но не се държеше като такава. Беше най-сексапилното момиче, с което някога бе имал връзка, и знаеше как точно да го подлуди. Как би могъл да допусне грешка със съпруга като нея?

11.

Макс предложи на Джули в деня, когато взе пръстена от „Хари Уинстън“, пет дни след като съобщи решението си на родителите си. Заведе я на вечеря в „Ла Гренуи“, а после обратно в апартамента си, където я очакваха ягоди и шампанско. Целуна я и плъзна пръстена на пръста й докато се възхищаваха на гледката от терасата. А Джули се престори на изненадана, макар да бе подозирала, че Макс щеше да й предложи точно тази вечер, след като я заведе в „Ла Гренуи“. Тя едва успя да изяде няколко хапки, тъй като бе страшно развълнувана и нямаше търпение да види пръстена. Бижуто се оказа точно това, на което се беше надявала. Изглеждаше невероятно красиво на пръста й и бе идеалният размер. Макс не сподели с родителите си, че бе купил пръстена, защото знаеше, че баща му щеше да настоява да му намери диамант с два пъти по-голям размер и на половин цена, при това с по-хубав цвят и по-малко дефекти. Всичко това беше вярно, но той знаеше, че Джули очаква да види бижу от прочут бижутер и не искаше да я разочарова, нито пък баща й да го помисли за стиснат.

Тя прекара нощта в апартамента му, както всяка нощ напоследък. Джули си имаше собствен едностаен апартамент на „Седемдесет и девета“ улица, подарен от баща й. Сега най-малката й сестра спеше там, за да я покрива, в случай че родителите й я потърсят. А на сутринта Джули и Макс се обадиха на родителите си и им съобщиха новината. Семейство Морган бяха страшно зарадвани, а Еманюел и Джейкъб изрекоха всички правилни неща, но се натъжиха.

— Честито! — каза Еманюел с престорена радост.

После Макс връчи телефона на Джули и тя забъбри колко красив бил пръстенът, после им каза колко много обича сина им и колко е щастлива. Звучеше като шестнайсетгодишна. Еманюел погледна мъжа си тъжно, когато влязоха в кухнята.

— Е, Макс го направи — мрачно каза тя, обзета от разочарование. — Можем само да се надяваме на най-доброто. Как това момиче ще отглежда деца? Тя самата е дете.

— Ще порасне — отвърна Джейкъб с надежда. — Ти беше година по-млада от нея, когато се омъжи за мен.

Еманюел осъзна, че беше точно така. Но тя нямаше абсолютно нищо общо с това разглезено момиче.

— Да, но виж какво преживяхме ние с теб. А бях на нейната възраст, когато родих Макс.

И двамата замълчаха и потънаха в спомени. Струваше им се, че всичко се бе случило вчера.

Годежът бе разгласен в неделното издание на „Ню Йорк Таймс“ и младите определиха датата на сватбата. Щяха да се оженят в деня след рождения ден на Макс през декември, точно преди Коледа. Джули искаше сватбата да се състои в имението на родителите й в Гринич и очакваха около шестстотин гости. Тя планираше да има шестнайсет шаферки, а двете й сестри щяха да са почетните шаферки. На Макс щеше да се наложи да осигури същия брой шафери. Той помоли Стив Макмилън, съквартиранта му от „Харвард“, да му стане кум. Анди и Джаред също щяха да пристигнат за венчавката. Младоженецът и двамата бащи щяха да носят бели папийонки, а останалите мъже — черни. Приемът щеше да е официален, а после младоженците щяха да отидат на сватбено пътешествие в Таити. Джули беше казала на Макс, че винаги бе искала да отиде там и той й обеща да осъществи мечтата й.

Джули непрестанно повтаряше, че имат малко време да планират всичко. Само дни след като получи предложението, отиде в „Бергдорф“ с майка си и сестрите си, за да си избере рокля. Възнамеряваха да направят десет или двайсет купона по случай годежа през следващите месеци. Планирането на сватбата щеше да е работата на Джули до декември, а Макс вече се притесняваше как да нагласи командировките си около всички приеми. Джули пък очакваше всичките й приятелки да устроят приеми в нейна чест.

Единственото, което семейство Стайн трябваше да направи, бе да са домакини на вечерята за репетиция. Казаха им, че на нея ще присъстват около сто човека, най-вече роднини, но Еманюел нямаше представа къде да даде приема. Джейкъб обеща да й помогне и накрая се спряха на зала в хотел „Плаза“. Хотелът щеше да осигури храната и цветята, а също и музика, ако пожелаеха, макар че в нощта преди сватбата нямаше да има танци.

— Можем ли да си го позволим? — попита Еманюел, когато им съобщиха цената.

Тя бе ужасена от сумата, но не искаше да засрамва сина си, мястото трябваше да е луксозно.

— Да, можем — усмихна й се Джейкъб. — И ти е забранено да приготвяш ордьоврите или да аранжираш цветята, за да спестиш пари — подкачи я той. — Вечерята трябва да е първокласна. Макс е единственият ни син и, да се надяваме, това ще е единствената му сватба.

Но никой от двама им не вярваше в това, когато подписаха договора с „Плаза“.

Еманюел отказа да обикаля магазините за нова рокля и настоя да си я ушие сама. Намери красива тъмносиня дантела в магазин близо до апартамента им и си уши рокля с дълги ръкави и подходящо за нея сако. Винаги носеше дълги ръкави заради татуировката. Джейкъб си поръча фрак при шивача си и го изпробва пред жена си. Изглеждаше невероятно елегантен и Еманюел си представи как танцува в изискана бална зала във Виена. Той щеше да танцува първо с майката на Джули, а Майк Морган — с Еманюел.

Двете двойки се запознаха през август, за да обсъдят подробностите около сватбата. Щеше да е величествен прием, с шатри с отопление и полилеи, а пътеките в снега щяха да са оградени със свещи. Наеха известен организатор на сватби. За Джейкъб и Еманюел всичко изглеждаше като бал по случай коронация в Бъкингамския дворец, но синът им и булката бяха щастливи и това бе единственото, което имаше значение. Щяха да отпразнуват рождения ден на Макс на вечерята преди венчавката. Семейство Морган бяха ангажирали известна група от Лас Вегас, която да свири за младите в отделна шатра след полунощ. Бяха наели и оркестър от дванайсет души за приема. Бяха помислили за всичко и не се притесняваха от разноските. Дори бяха наели луксозни автобуси, които да доведат гостите от града в Кънектикът. Не искаха никой да шофира пиян, приятелите на младоженката бяха млади и буйни, всичките в началото на двайсетте години. Приятелите на Макс, десетина години по-възрастни, бяха по-кротки и улегнали.

Майк Морган спази обещанието си. Устройваше за дъщеря си сватбата на мечтите й. А Макс се съгласяваше с всичко. Искаше само Джули да е щастлива.

След четири месеца купони по случай годежа големият ден настъпи. Макс сподели със Стив, че има чувството, че е бил в смокинг всяка вечер през последните няколко месеца и едва успява да си навакса с работата. Непрестанно пътуваше по делови срещи между приемите и пристигаше със закъснение, полуоблечен, лошо подготвен и махмурлия. Нямаше търпение купоните да приключат, както и сватбата, за да се върне към обичайната си работна рутина без прекъсвания. Но не сподели това с Джули. Еманюел виждаше колко изтощен и напрегнат изглеждаше синът й. Тя и Джейкъб бяха поканени на много от тържествата, а тя — на всички булчински приеми, но отиде само на два. Никога преди не беше присъствала на подобно нещо. Шашна се от скъпите луксозни подаръци за булката и от факта, че приятелките й се конкурираха коя ще устрои най-добрия прием за нея.

Еманюел и Джейкъб решиха да подарят на младата двойка порцеланов сервиз за хранене. Макс и Джули го бяха избрали в „Тифани“ заедно с останалите вещи от списъка им и семейство Стайн се изненадаха от високата цена на сервиза. Еманюел дори не искаше да мисли какво ли бяха похарчили семейство Морган. Беше сигурна, че сватбата им е излязла около един милион долара.

За облекчение на Еманюел, устроената от нея вечеря мина чудесно. Тя надписа всички картички, обозначаващи местата, с красивия си почерк, тъй като не желаеше да плаща на някого да го направи вместо нея. Уши си рокля от черна тафта с дълги ръкави, която прилепна идеално на слабата й фигура. Вдигна русата си коса в небрежен кок и изглеждаше невероятно елегантна с диамантените обици, които Джейкъб й беше подарил за двайсет и петата им годишнина, и големия диамантен пръстен за двайсетата. Не разполагаха със семейните бижута, които да подарят на Джули за сватбата, тъй като нацистите във Виена бяха присвоили всичко, но Джейкъб купи за снаха си много красива и семпла диамантена гривна. За сватбата семейство Морган подари на Макс диамантени копчета за ръкавели и игла за вратовръзка от „Тифани“, а за рождения му ден — платинен часовник от „Картие“.

Еманюел се зарадва, когато официалната вечеря приключи. На следващия ден семейство Морган изпрати лимузина, която да ги откара в Гринич рано, за да имат време да се облекат за сватбата, и ги настани във великолепен апартамент за гости. Бяха наели армия от фризьори, гримьори и маникюристи за всички участници в тържеството. Изпратиха фризьор и в стаята на семейство Стайн, но Еманюел предпочете да си направи прическата сама. Вдигна косата си в елегантна френска плитка и се гримира. Сватбата й приличаше на цирк с трите огромни шатри на задната морава на къщата. Когато по-късно видя булката, Еманюел не можеше да не признае, че Джули изглеждаше зашеметяваща. Носеше рокля от бял сатен с яка и маншети от бяла норка и дълъг дантелен воал, който преминаваше в петметров шлейф. Еманюел знаеше, че синът й ще полудее по нея, когато я види.

Двамата с Джейкъб се настаниха на първата редица столове от страната на младоженеца, а когато музиката започна, Майк придружи дъщеря си по пътеката. Макс стоеше и я чакаше до олтара, изработен от момини сълзи, каквито украсяваха и букета й. Шаферките носеха тъмнолилави кадифени рокли, обрамчени с тъмна норка, и букети от теменужки. Всички цветя бяха специално доставени от Южна Америка. Майката на булката беше облечена в изумруденозелена рокля на Оскар де ла Рента, а тъмносинята дантелена рокля на Еманюел изглеждаше изящна и подходяща за случая. Джейкъб се гордееше с жена си. Той самият приличаше на принц от приказка във фрака си, а Макс — на млад рицар в блестяща броня, който очакваше вълшебната си принцеса.

В атмосферата имаше нещо нереално, а фотограф от списание „Вог“ отразяваше цялото събитие. Много от гостите бяха известни хора от висшето общество. Еманюел не позна никого, освен губернатора на Ню Йорк и съпругата му, както и двама сенатори, които пристигнаха от Вашингтон с хеликоптер.

Еманюел и Джейкъб изгледаха с насълзени очи как синът им изрече обета си към Джули, после тя изрецитира своя, пасторът ги обяви за съпруг и съпруга, те се целунаха и тръгнаха щастливо по пътеката, а гостите заръкопляскаха. Оркестърът засвири и празненството започна. Очакваше се да продължи на следващата сутрин.

На вечерята бяха вдигнати безброй тостове и произнесени множество речи. Бащите на младоженците говориха трогателно и Еманюел се просълзи докато слушаше мъжа си. Той беше толкова изискан и елегантен. Макс си спомни как като дете се срамуваше, че и двамата му родители имаха акцент. Беше искал да са като всички останали, но те винаги бяха различни. Знаеше, че го обичат, но понякога се чувстваше задушаван от грижите им. А сега изпита чувство за вина заради предишните си емоции. Речта на баща му беше сладкодумна, произнесена с привлекателния му австрийски акцент, примесен и с лек британски. Той пожела на младоженците щастлив живот и много деца. После кумът произнесе смешен тост, последван от двете сестри на Джули. Майката на Джули се изненада, когато Джейкъб я поведе в елегантен виенски валс, който му напомни за баловете от младостта му. После той танцува с Еманюел и бяха най-елегантната двойка на дансинга. Макс също се представи добре на дансинга, бяха го научили да танцува още в детските му години, защото баща му смяташе, че някой ден това ще му е полезно. Двамата с Джули останаха на дансинга цяла нощ.

Беше великолепна сватба и прекрасна вечер. След като благодариха сърдечно на семейство Морган, Джейкъб и Еманюел се върнаха в Ню Йорк с лимузината, която ги беше докарала. Преди това целунаха и прегърнаха Макс и Джули за довиждане.

— Мили боже — каза Еманюел, като си събу обувките и се изтегна изморено в лимузината. — Това сигурно е била сватбата на века. Благодаря на Господ, че нямаме дъщери.

Те никога не биха организирали подобна сватба, нито биха похарчили такава астрономична сума. Джейкъб се съгласи, че сватбата вероятно наистина е струвала около милион, когато видя храната и цветята. Върху скулптури от лед бяха струпани купчини хайвер, а всяка маса бе украсена разточително с бели орхидеи. Семейство Морган не беше пропуснало нито една подробност. За всеки гост имаше подарък и сребърна рамка от „Тифани“ със снимка на Макс и Джули.

— Надявам се младите да са безкрайно щастливи след всичко това — усмихна се Джейкъб, като се прозя. — Страшно приятно ми беше да танцувам с теб. Трябва да го правим по-често.

— Бихме могли да станем професионални гости на сватби — предложи Еманюел и той се засмя. — Можеш ли да си представиш, че семейство Морган ще минат през това още два пъти заради другите си дъщери?

Мисълта за напрежението по организацията, усилията и финансирането бе ужасяваща. Джули и сестрите й бяха разглезени момичета, които нямаха никаква представа за стойността на парите. Само подаръците за гостите бяха стрували цяло състояние, да не говорим за всичко останало.

Прибраха се у дома в три и половина сутринта и Еманюел с радост съблече роклята, разпусна си косата и си облече нощницата. Джейкъб се появи след минута по пижама. Жена му решеше косата си, но спря и го погледна със сериозно изражение.

— Надявам се да са щастливи като нас — каза тя, но това не изглеждаше твърде вероятно.

Джули беше прекалено лекомислена и повърхностна. Познаваха я вече почти от година, но никога не бяха водили сериозен разговор с нея, а Еманюел подозираше, че и Макс също. Тя се зачуди как бе възможно синът й да не забелязва това. Очевидно го интересуваха само младостта и красотата й, а те бяха всичко, което тя можеше да му предложи.

— Ела тук и ми докажи колко сме щастливи — каза Джейкъб.

Еманюел остави четката за коса на тоалетката, отиде и седна на леглото до него, а той се наведе и я целуна. После тя се мушна в леглото до него, а Джейкъб загаси лампата и я прегърна. Еманюел се почувства в безопасност, както винаги, в ръцете на мъжа, когото обичаше. Нищо друго нямаше значение.

— Аз съм най-големият късметлия в света — прошепна той, а тя се усмихна в тъмното.

— Обичам те, Джейкъб — нежно каза тя.

— Иска ми се синът ни да се беше оженил за някоя като теб — тъжно промълви Джейкъб.

— Може би някой ден и това ще стане — каза тя, като си припомни как Макс и Джули се бяха врекли един на друг. — Но не и този път — въздъхна тя, като се сгуши в прегръдката му и се унесе.

12.

Макс звънна на майка си веднага щом се прибра от сватбеното пътешествие в Таити. Искаше тя и баща му да дойдат да видят къщата, която бе купил близо до тази на родителите на Джули в Гринич, Кънектикът. Младоженците бяха разгледали и други места, но Джули харесваше Гринич най-много, а Макс искаше тя да е щастлива. За него не беше проблем да пътува до града. Смятаха, че къщата ще е готова за нанасяне през юни. Предстоеше доста работа по нея, а Джули бе наела известен декоратор, който да подбере мебелите и дамаските. Тя щеше да е много заета с него през следващите шест месеца, а междувременно щяха да живеят в това, което считаше за „теснотия“ в ергенския му апартамент в Ню Йорк. Макс планираше да го запази след преместването, за да имат къде да отсядат, когато закъснеят в града. По-малката сестра на Джули бе превзела нейния апартамент.

Родителите на Макс още не бяха виждали новата къща. Той искаше да ги изненада и да им я покаже напълно обзаведена и готова, но очевидно за това щяха да са нужни месеци. Джули бе твърдо решена да я направи великолепна.

Макс сподели, че прекарали страхотно в Таити, а Еманюел се зарадва, че ги покани да видят новия му дом, макар още да не бе завършен. Макс и Джули щяха да прекарат петък следобед там със строителя и декоратора и той предложи родителите му да дойдат там в края на деня. Според Еманюел, от негова страна бе изключително мило да купи къща точно там, където Джули искаше да живее, близо до семейството й. Типично за Макс, който винаги полагаше усилия да зарадва хората, които обичаше. Макар да бе зает и да пътуваше непрестанно, той се отнасяше така и с родителите си. Обаждаше им се често, дори да бе само за няколко минути между срещите му. Еманюел си помисли, че Джули е страхотна късметлийка да си хване такъв съпруг, но новата къща успя да ги изненада.

Минаха покрай малко езеро в имота на път към сградата. Портите на входа бяха впечатляващи, а частният път — безкраен. Пред къщата имаше камиони и работници, когато пристигнаха. Бяха започнали работа миналата седмица и Макс обясни, че ще променят и озеленяването, което Джули не харесваше, и ще построят басейн. Щяха да извадят късмет, ако работата отнеме само шест месеца, но той се надяваше да успеят да се нанесат там до лятото. Можеха да довършат работата навън до края на годината.

След като паркираха зад трите вана на електротехниците и мерцедеса на строителния предприемач, Еманюел излезе от колата и се вторачи в къщата изумено. Имението бе принадлежало на прочут архитект, който бе проектирал къщата, но Джули я смяташе за прекалено старомодна, тъмна и потискаща. Щяха да поставят прозорци от пода до тавана в почти всяка стая и да променят всичко. Но размерът на къщата бе това, което порази Еманюел. Беше гигантска. Тя нямаше представа, че синът й бе купил подобен замък. Макс бе сключил сделката само седмици преди сватбата и не бяха имали време да поговорят за това. Бившият собственик починал наскоро на деветдесет и седем години и семейството му нямало търпение да продаде имота.

— Сигурно струва цяло състояние — прошепна тя на Джейкъб, докато се качваха по стъпалата към предната врата.

— Макс може да си го позволи — усмихнато й напомни той.

— Но поддръжката ще е съсипваща.

Еманюел беше наясно, че бе нужна цяла армия за почистването на къщата.

— Те са млади и ще се справят. А и искат деца.

Джейкъб винаги бе склонен да прояви оптимизъм и да оправдае хората, които обичаше. Разбира се, къщата изглеждаше страховита и за него.

Макс и Джули стояха на горното стъпало с предприемача и архитекта, който държеше чертежи в ръка. Джули изглеждаше разстроена от нещо. Макс се ръкува с двамата мъже и срещата им приключи, после слезе надолу, за да поздрави родителите си.

— Добре дошли в „Овощната градина“ — приветства ги той, като се усмихна широко.

Джули изчезна за минута и се върна с кисела физиономия.

— Страхотно място — направи му комплимент баща му.

Беше истинско постижение да купиш подобен имот. На възрастта на Макс родителите му едва успяваха да свържат двата края. След като Изи почина всичко се промени, но Макс бе създал всичко сам, което бе невероятен успех.

— Къщата е толкова голяма — каза Еманюел, когато влязоха вътре и видяха седемметровите тавани.

Макс обви ръка около рамената на съпругата си.

— Джули е разстроена, защото отказват да вградят прозорец в покрива на мястото, което тя иска. Спорихме с предприемача цял ден. Казахме му, че ще трябва да намери разрешение на въпроса.

Джули се впусна в обяснения къде какво щяха да сложат, какви мебели предвиждат и какви полилеи. Щяха да монтират асансьор и да обзаведат всекидневната в пастелни цветове, като лятна градина, да посадят рози около цялата къща, за да се създаде илюзия, че живеят в градина. Еманюел погледна сина си докато обикаляха наоколо и се зачуди какво ли мислеше той. Но Макс изглеждаше щастлив и бе дал картбланш на Джули да прави каквото поиска. Тя звучеше като малко момиченце, което обзавежда къща за кукли, а не като жена, чийто съпруг тъкмо й бе купил замък за десет милиона в огромно имение. Качиха се горе и Джули започна да им показва спалня след спалня. Еманюел преброи осем.

— Какво ще правите с всички тези спални? — изумено попита тя, а Макс прегърна жена си и се усмихна на родителите си.

— Ще ги напълним с деца. Искаме много бебета — уверено заяви той.

Джули посочи спалнята им и показа къде ще вградят гардеробите й, които щяха да са с размера на целия апартамент на семейство Стайн в Ню Йорк. Еманюел забеляза, че Джули не спомена и дума за децата, които Макс се надяваше да имат. Вълнуваше се много повече от вградените си гардероби.

— Децата са грижа и отговорност — каза Еманюел на сина си.

За нея едно дете бе съвсем достатъчно, но Макс имаше вяра в доброто, беше израсъл в спокоен свят с обичливи родители.

— Искаме пет или шест деца — каза той на родителите си и Джейкъб кимна.

Щом можеха да си го позволят, това бе чудесно. Той самият бе искал повече деца, въпреки ограничените им възможности, но никога не успя да убеди Еманюел. Дори не бе сигурен, че тя въобще би се съгласила да има деца, ако Макс не бе заченат случайно.

— И ти ли искаш толкова много деца? — обърна се Еманюел към Джули.

Снаха й кимна, после им показа банята от розов мрамор, която смятаха да запазят. Достойна за дворец и принцесата в него. Но пък Джули си бе принцеса за Макс и той така се отнасяше с нея. Облечена в джинси и маратонки, тя тичаше из втория етаж и им показваше спални и бани, гардеробни, кабинет за Макс, гледката към градината и огромната ябълкова градина. Петима градинари щяха да поддържат овощната градина и поляните около къщата, съобщи им Макс гордо. На третия етаж имаше допълнителни стаи за прислугата и два огромни апартамента за гости.

— Можете да ни идвате на гости винаги, когато поискате — каза Макс и родителите му знаеха, че е искрен.

— И сме само на десет километра от родителите ми — щастливо добави Джули.

Тя отново напомни на Еманюел за малко момиченце, което си играеше на къща, а не на зряла жена, планираща да създаде дом за съпруга си и да роди много деца. Но Макс очевидно харесваше точно това у нея. А и беше наясно, че Джули може да е фаталната жена в спалнята. Тя бе най-сексапилното момиче, с което Макс някога бе излизал. А и бе твърде млада и можеше да я ръководи без проблем. Тя бе склонна да го слуша и, ако той искаше шест деца, това й се струваше съвсем в реда на нещата. Еманюел си помисли, че младоженците нямаха представа с какво се захващат, но пък все някога щяха да го разберат.

Макс бе влязъл в много по-голям свят от този на родителите си и се чувстваше удобно в него. Беше преуспяващ човек и къщата му отразяваше това. А също и съпругата му.

Джули погледна пръстена на ръката на Еманюел и каза, че се надява Макс да й подари такъв един ден, но не чак за двайсетата им годишнина. Джули не се притесняваше да се фука с богатството на съпруга си, както и с това на баща си. Размерите и броят на гардеробите, които искаше, бяха категорично доказателство за това. За кожените й палта щеше да има няколко кедрови гардероба, а за многобройните й бижута — огромен вграден сейф.

Прекараха един час в обиколка на къщата и имението, после Еманюел и Джейкъб прегърнаха сина си и го поздравиха, качиха се в колата и потеглиха обратно към града. Макс и Джули щяха да вечерят с приятели в ресторант в Гринич и да спят у родителите й, тъй като на другия ден щяха да се срещат с друг озеленител. Проектът им беше много амбициозен.

Еманюел мълча през първите няколко минути, когато се качиха в колата. Вече бяха излезли от имението, когато тя се обърна към Джейкъб.

— Синът ни се е побъркал. Какво ще прави с тази гигантска къща и всичките тези спални? Дори не искам да знам какво му е струвало и ще му струва докато рушат всичко, а после го създават отново? Какво въобще й има на къщата? Великолепна е. А Макс оставя Джули да прави каквото си иска.

Еманюел не одобряваше това и мислеше, че снаха й трябва да бъде обуздана. Джули беше като неконтролирано дете, което можеше да изяде всички сладкиши наоколо и бе твърдо решено да го направи.

— Макс я обича — простичко отговори Джейкъб. — Иска да е щастлива.

— Това не е щастие, а алчност. Не е хубаво за самата нея да я глези толкова. Ще я превърне в чудовище.

— Чак в чудовище не, но в много разглезена жена — съгласи се Джейкъб. — Баща й, й даде добро начало в това отношение — добави той, като си припомни сватбата.

— И ти ли постъпваше така с мен? Оставяше ме да правя каквото искам, за да съм щастлива? — любопитно го погледна тя.

— Ти беше щастлива, когато не харчехме пари — подкачи я той, но в думите му имаше истина и двамата се засмяха.

Не мога да разбера как някой на тяхната възраст купува такава къща и иска да се нагърби с толкова много отговорности. Това имение ще е бреме за тях. Ще се нуждаят от цяла армия прислужници — каза Еманюел.

— За нея не е проблем — отбеляза Джейкъб. — Макс носи цялата отговорност, а тя се забавлява.

Той също не беше въодушевен от факта, но, за разлика от съпругата си, не мислеше, че положението е катастрофално. Надяваше се, че Джули ще порасне с времето, особено ако наистина искаха много деца. Но засега тя искаше да си играе и да се забавлява и не правеше опит да го скрие.

— Може би Макс е купил къщата, за да попречи на Джули да се оплаква, когато той пътува толкова много — каза Еманюел замислено. — Къщата и децата ще я поддържат заета.

— Ако прекарва време с тях — мъдро отбеляза Джейкъб.

Той също бе притеснен относно намеренията на Джули за бъдещето, както и каква съпруга щеше да се окаже. Но пък те не можеха да направят абсолютно нищо по въпроса. Никой не искаше съвета им, това бе типично за Макс. Той искаше безусловното им одобрение, а не идеи за живота му. Беше възрастен човек и досега се справяше отлично. Нямаха право да се оплакват от нищо, свършено от него. Беше добър син и можеха само да се надяват, че Джули бързо ще порасне.

Три седмици по-късно семейство Стайн планираха пътешествие с кораб до Южна Америка, когато Макс им звънна с радостна новина. Джули беше бременна в шестата седмица. Беше забременяла по време на сватбеното им пътешествие, може би дори още първата нощ. Бебето трябваше да се роди в края на септември. Еманюел го поздрави, като положи усилия да прозвучи искрено. Радваше се за него, но и се тревожеше. Джули не изглеждаше готова за майчинство, но пък вероятно никой не беше докато бебето не се появеше. Тя се опитваше да приеме новината, когато Джейкъб влезе в стаята.

— Нещо не е наред ли? — притесни се той, когато видя унилото й лице.

— Джули е бременна.

— Значи истинският живот започва — отбеляза Джейкъб. — Как се чувства Макс?

— Щастлив, развълнуван, въодушевен.

Джейкъб се усмихна на спомена си.

— И аз се чувствах така, когато ти забременя. Страхувах се, но и бях невероятно щастлив. Плашех се, че нещо може да се случи с теб или бебето. Бяхме такива невинни хлапета — каза той и се приближи да я целуне.

— А аз преживях страхотен шок от това колко трудно нещо е раждането. Никой не ме беше предупредил — потъна в спомени и Еманюел. — Надявам се, че бебето ще е добре, а Джули ще се окаже по-добра майка, отколкото си мисля — простичко каза тя.

— И ние не знаехме нищо за отглеждането на деца — напомни й Джейкъб. — Никой не е наясно с тези неща в началото.

— Не, но си имат роднини, които да им помагат. А ние с теб бяхме съвсем сами.

Той кимна, после се усмихна.

— Не ми приличаш на баба. Прекалено млада и сексапилна си.

Джейкъб я целуна отново и прокара ръце по тялото й, а тя се засмя като младо момиче.

— Държиш се доста неприлично за дядо. Не трябва ли да си по-сериозен?

— Надявам се, че не. Може би ще е хубаво да имаме внуче — каза той и я поведе към спалнята.

Еманюел се усмихна, докато го следваше. Забравиха за Макс и семейството му за известно време, отдадени един на друг и любовта си.

Джули извади късмет и се чувстваше чудесно по време на цялата бременност. Срещаше се с декоратора ежедневно, правеше планове, подбираше мебели и дамаски. Макс й откри банкова сметка, за да може да купува каквото поиска за къщата, а тя отиваше в Гринич при родителите си, когато той пътуваше из страната, за да купува земя. Макс купи два петролни кладенеца в Хюстън с печалбата от една от най-големите си продажби в Оклахома. Но никога не говореше с Джули за бизнес, а само за къщата. Тя не се интересуваше от работата му и не се преструваше.

През лятото всичките й приятелки й устроиха бебешки празненства с великолепни бебешки дрешки и играчки. Бяха решили да не питат за пола на бебето. Макс искаше момче, но каза, че всъщност няма значение, тъй като искат още пет деца и, ако пропуснат първия път, второто със сигурност ще е момче. Джули каза, че е съгласна с всичко, което той иска. Макс се радваше безкрайно, когато се прибереше у дома след пътуванията си, обичаше да гледа как бебето им расте в нея. Смяташе, че жена му е още по-красива и отпреди. Тя изглеждаше впечатляващо, беше пълна с енергия и през юли още играеше тенис.

Нанесоха се в новия си дом след уикенда за Четвърти юли. Предстоеше още работа, но най-вече по земите в имението. Самата къща бе почти готова, а спалнята им и детската стая бяха завършени. Готова бе и зашеметяващата гардеробна на Джули, с моторизирани закачалки и рафтове, които й даваха възможност да разглежда дрехите си докато реши какво да облече. Тя обичаше да се фука с къщата пред приятелите си. Двамата с Макс планираха голям прием за новия си дом, след като бебето се появи през септември. Джули искаше да облече нещо изумително, а не да разхожда огромния си корем наоколо, затова решиха да изчакат.

Макс и Джули наеха сестра от педиатрията, която пристигна на първи септември, три седмици преди раждането, за да подреди всичко. Гувернантката, която щеше да се грижи за бебето през уикендите, се появи седмица по-късно. Двете жени седяха в детската стая, издокарани в колосани бели униформи, и си бъбреха с часове. И двете бяха англичанки. Нова бавачка щеше да пристигне през декември, когато сестрата си заминеше. Джули каза, че искала една от тях да й е на разположение непрестанно, за да е напълно свободна и с мъжа си, когато той си беше у дома. Не желаеше Макс да се върне от командировка и да му се налага да чака тя да се грижи за плачещо бебе. Преди всичко беше съпруга, а после майка. Макс одобри идеята й, не искаше да е на второ място след детето.

— Ти някога чувствал ли си се така? — Еманюел попита Джейкъб, след като Джули им обясни плана си, а те се престориха на съгласни с нея.

— Разбира се, че не. Ние с теб се грижехме заедно за Макс. Аз сменях пелени по-добре от теб засмя се той.

Не бяха имали никакви проблеми с отглеждането на сина си, а и Макс беше лесно бебе.

— Но пък техният живот е различен от нашия — справедливо отбеляза той. Аз не пътувах в командировки като Макс. Бяхме двама възрастни и едно бебе в миниатюрен апартамент. Не се занимавахме с нищо, освен с работа и не ходехме никъде. Не можехме да си позволим дори вечеря и кино. Може би Макс наистина иска Джули да е свободна и изцяло на негово разположение, когато се прибере у дома.

— Според мен това е само оправдание, така че да не й се налага да се грижи за детето. Джули предпочита да ходи в града, за да се среща със сестрите и приятелите си.

— Вероятно ще се влюби в бебето, когато го види — каза Джейкъб с оптимизъм. — И с нас стана така.

Той се усмихна, когато си припомни най-прекрасното време в живота им.

— Искам да им гостувам и да прекарвам време с внучето си, но не желая онези жени да ми се месят.

Еманюел смяташе наетите от Джули бавачки за студени и сковани. Беше ги видяла, когато един ден посети снаха си в Гринич. Жените бяха от скъпа агенция и изглеждаха професионално. Сестрата дори носеше бели чорапи с бялата си униформа, както и колосано сестринско кепе.

— Това е различен от нашия свят — тихо каза Джейкъб.

В далечното минало гувернантките бяха нещо общоприето, а и той самият бе отгледан от строга немска бавачка.

Джули им каза, че бе решила да не кърми. Това щеше да й попречи да е свободна за мъжа си, а не искаше нищо да застава между тях. Денят на труда наближаваше и тя вече нямаше търпение бебето да се роди. Настъпи страхотна жега и тя се оплакваше, че й тежи ужасно да разнася огромния си корем, а и не можеше да прави нищо друго, освен да седи в басейна в дома на родителите си. Макс все още пътуваше, но бе обещал да намали темпото няколко дни преди датата за раждането. Той искаше да проведе колкото се може повече от планираните си срещи сега, в случай че бебето закъснееше. Но Джули бе много активна през цялата бременност и лекарят й не мислеше, че раждането ще се забави. Тя беше млада и здрава и докторът очакваше лесно раждане. Макс бе обещал да присъства. Беше обещал и че ще ходи на курсове по „Ламаз“ заедно с Джули, за да й помогне при раждането, но никога не беше в града на определените дати, затова една от сестрите й я придружаваше. Джули реши, че курсовете бездруго няма да й помогнат, и държеше да получи болкоуспокоителни. А с личния си треньор щеше да започне работа две седмици след раждането. Тя не възнамеряваше да жертва фигурата си заради детето, а и внимаваше да не надебелее.

Две седмици преди определената дата се преместиха в апартамента на Макс в града, за да могат да стигнат бързо до болницата. Джули не искаше да роди в Гринич и продължи да посещава лекаря си в Ню Йорк, след като се преместиха. Срещаше се с приятелки за обед и ходеше на пазар със сестрите си. Вечеря с родителите си в „21“, а седмица преди датата на раждането отиде на купон в „Студио 54“ и танцува повече от час. После получи няколко контракции, но не беше нищо обезпокояващо. Сподели това с Макс на следващия ден, тъй като той бе вън от града в нощта на купона.

— Май трябва да отидем на танци, за да ускорим раждането — пошегува се той. — След две седмици имам важни срещи в Хюстън, на които трябва да присъствам, така че по-добре е синът ни да се появи навреме — каза той, като я потупа по корема.

Фигурата на Джули все още бе слаба и елегантна, с изключение на огромния й корем. Тя продължаваше да носи къси рокли, за да показва краката си. Лицето й беше безупречно красиво. Джули бе въплъщение на младостта и здравето. Дори Еманюел трябваше да признае, че снаха й бе зашеметяваща. Приличаше на кинозвезда и бе лесно да се разбере защо Макс бе омагьосан от нея.

През последните няколко дни преди очакваната дата Джули продължи да купува дрехи и играчки за бебето. Нямаше с какво друго да се занимава, а двете гувернантки чакаха в Гринич. След като детето се роди, Макс щеше да го закара заедно с нея от болницата в „Овощната градина“. Лекарят каза, че ако всичко мине добре, в което той беше сигурен, Джули ще прекара само един-два дни в болницата.

Два дни преди датата Макс се прибра от Детройт и каза, че няма да пътува повече преди раждането. Двамата с Джули се забавляваха чудесно, разхождаха се в Сентрал парк, излизаха на вечеря всеки ден. Да правят секс бе прекалено неудобно и за двама им, а и Макс се страхуваше да не нарани бебето, затова използваха по-нетрадиционни начини, за да си доставят удоволствие един на друг. За неудоволствие на Джули, появата на бебето се забави. Закъсняваше вече два дни, а Макс сутрин провеждаше телефонни конференции у дома, после отиваше в службата. Вече имаше шестима служители, които да му помагат, но бе ужасно зает и Джули се тревожеше, че ще му се наложи да замине отново преди раждането. Той й звънеше на всеки час от службата, за да провери как се чувства и дали има признаци за появата на детето му. В един особено горещ септемврийски ден тя се отегчи и подкара към Гринич, за да поплува в басейна на родителите си. Не каза на Макс къде отива. Майка й се изненада, когато я видя, и й се скара, че бе шофирала, но Джули искаше да си вземе някои неща от къщата и обеща да се върне в града, след като поплува и обядва с майка си. Тъкмо се канеше да отиде в новата си къща, когато неочаквано водата й изтече и тя се паникьоса.

— Мили боже, какво да правя сега, мамо? Макс ще ме убие. Не знае, че съм шофирала дотук.

А и лекарят й беше наредил да не напуска града.

— Обади се на доктора — решително заяви майка й. — Ще те закарам до града колкото се може по-скоро. Раждането вероятно няма да започне през следващите няколко часа. Не става толкова бързо, особено първия път.

Майка й, й подаде купчина хавлии, с които да се увие, и отиде да се облече и да си вземе чантата и ключовете. Джули звънна на лекаря и му съобщи къде се намира и какво бе станало. Не искаше да се обажда на Макс докато не се върнеше в града. Той сигурно щеше да се паникьоса или да се ядоса ужасно, че е шофирала до Кънектикът. Докторът й нареди да отиде веднага в болницата, за да я прегледат. Увери я, че всичко ще е наред, но я посъветва да не губи време.

Джули вече имаше леки контракции, когато се настани в ягуара на майка си, пъхнала хавлиите под себе си, за да не повреди тапицерията. Беше нервна по време на пътуването, но не се случи нищо страшно, а контракциите не бяха по-силни отколкото през последните два часа.

— Страх ме е, мамо — прошепна тя, когато влязоха в града.

Искаше Макс да е до нея и всичко да мине гладко.

— Не се страхувай — усмихна се майка й. — Няма да има проблеми, скъпа. На твоята възраст раждането е фасулска работа. Аз раждах лесно и съм убедена, че и с теб ще е така.

— Бебето изглежда огромно, мамо. А и какво ще правя след това? Нямам представа как да съм майка, нито как да се грижа за дете.

— Ще се научиш постепенно. С всички нас става така. И аз не знаех какво правех, когато сестра ти се роди. Но по някое време майчинският инстинкт се събужда. А и имаш две чудесни гувернантки, които да ти помагат.

— Не искам Макс да смята, че съм идиотка и не знам как да се грижа за детето му. Човек би трябвало да е наясно с тези неща.

Джули се страхуваше от майчинството повече, отколкото от раждането, което й се виждаше ужасно след филмите, изгледани в класовете по „Ламаз“. Сестра й едва не бе повърнала след един от тях и заяви, че категорично не желаела деца, а и Джули започваше да се чувства по същия начин. Всичко звучеше страшно романтично, когато Макс й каза, че иска деца от нея, но откакто забременя, тя умираше от ужас, че не знае какво прави. Обичаше да е съпруга на Макс, но майчинството звучеше адски трудно.

— Повярвай ми, всичко се нарежда от само себе си. Бях по-млада от теб, когато родих сестра ти, и на твоята възраст, когато ти се появи. Обещавам ти, че всичко ще е наред. А Макс ще е прекрасен баща.

Джули кимна. Контракциите й се засилиха, но бяха само на няколко минути от болницата. Тя искаше да звънне на Макс, за да му съобщи новината, но не желаеше той да разбере, че е ходила в Гринич и й се е наложило да си остави колата там. Но пък гувернантките можеха да я откарат от дома на родителите й, а и тя щеше да се прибере след няколко дни.

Стигнаха до болницата след пет минути и майка й влезе в спешното отделение с нея. Джули се обади на Макс докато чакаха лекаря.

— Водата ми изтече — нервно му съобщи тя. — В болницата съм, за да ме прегледат. Добре съм. Имам контракции, но не много силни. Ще ти звънна след прегледа.

— Имам телефонна конференция след десет минути. Но ще я приключа, ако стане нещо важно. Обади ми се, след като се видиш с доктора.

Макс не й предложи да дойде веднага в болницата, тъй като беше зает.

— Става нещо важно! — рязко отговори тя. — Раждам!

Джули едва не избухна в сълзи. Уплаши се и се зачуди в какво се беше забъркала.

— Хайде първо да се уверим в това, за да не идвам напразно — каза той и след минута затвори телефона.

Прегледът беше обезкуражаващ.

— Разкритието ти е само два сантиметра. Далеч си от раждането. Можеш да се прибереш у дома сега и да се върнеш, когато контракциите се засилят. Вероятно няма да е преди късно през нощта. Предполагам, че положението може да се промени след полунощ.

Беше едва три следобед.

— Няма смисъл да висиш в болницата през цялото това време. Прибери се у дома, отпусни се, подремни, не яж много и ми се обади, когато нещо се промени.

Джули звънна на Макс и му предаде разговора, после майка й я закара до апартамента му. Макс каза, че го очаква натоварен следобед, но тя може да му се обади по всяко време. А ако нищо не се случи, той щеше да се прибере към шест-седем часа. Майка й трябваше да се върне в Кънектикът, защото очакваше гости за вечеря. Тя остави Джули пред кооперацията и й се усмихна широко.

— Просто се отпусни. Почини си, ще имаш нужда от сили по-късно. А утре ще дойда да се запозная с внучето.

Тя я целуна и си тръгна, а Джули се качи горе и избухна в сълзи в мига, когато затвори вратата зад гърба си. Все още се страхуваше от това, което й предстоеше. И от раждането, и от детето, което щеше да има завинаги. Не можеше да си спомни защо бе решила, че идеята е добра, но бе искала да направи Макс щастлив, а сега той дори не беше до нея, за да я успокоява. Беше си в службата, както винаги.

Джули се просна на леглото и подремна малко, после стана и си изми косата. Предишния ден бе ходила на маникюр, а сега реши да се гримира преди Макс да се прибере. Той си дойде в седем и половина и донесе китайска храна, но от миризмата й се догади и тя не можа да хапне. Контракциите бяха спрели напълно, но тъй като водата й бе изтекла, тя знаеше, че рано или късно щяха да започнат отново.

Легнаха си, погледаха телевизия, после тя заспа и се събуди към единайсет. Макс гледаше новините. Джули получи такава страховита контракция, че коремът й се превърна в камък и й се стори, че умира.

— Уха, това беше сериозна работа — развълнувано каза той.

Джули се опита да седне, но не успя. После я връхлетя нова, още по-силна болка. Слава богу, не бяха далеч от болницата. Макс й помогна да стане, а тя отиде в банята и повърна, когато получи следващата контракция. Той звънна на доктора и се свърза бързо с него.

— Докторът каза веднага да отиваме в болницата — съобщи Макс.

— Чувствам се ужасно — изплака тя.

Майка й твърдеше, че раждането щеше да е фасулска работа, но не се оказа вярно. Никога преди не бе изпитвала такава зверска болка. Макс й подаде роклята, която лежеше на леглото, и й помогна да се облече. Контракциите се засилваха все повече. Джули се бе превила на две от болка, когато излязоха от апартамента, а докато чакаха таксито, което портиерът повика, тя заплака. Макс я държеше здраво, а портиерът им пожела късмет, когато се качиха в колата и потеглиха. Джули усещаше как бебето се смъкваше надолу с неочаквана бързина. Макс се втурна за инвалидна количка, когато стигнаха до болницата, и се отправиха към спешното отделение. Джули се ококори уплашено към сестрите.

— Имам нужда от лекарства! — изпищя тя. — Някой да ми помогне!

Макс изглеждаше като парализиран, но двете сестри поеха количката от него и посъветваха Джули да се успокои.

— Докторът ви чака и ще ви направим епидурална инжекция веднага щом той нареди — каза сестрата.

— Чувствам се ужасно… къде е той?

Джули изглеждаше отчаяна, а Макс тичаше нервно до нея, хванал ръката й. Вкараха я в родилното отделение, а тя повърна веднага след като я сложиха на леглото, после заплака истерично.

— Умирам — извика тя на съпруга си, който нямаше представа как да й помогне. — Не мога да го направя… моля те…

Джули стисна ръката му като в менгеме, а лекарят влезе след секунди и тихо обясни на Макс, че бебето скоро ще се роди.

Лекарят я прегледа, а тя запищя пронизително между контракциите. Той поклати глава към акушерката, после заговори спокойно на пациентката си. Това бе рутина за него, но не и за Макс, който се чувстваше ужасно докато гледаше как жена му агонизира.

— Джули — ясно каза докторът, — разкритието ти е вече девет сантиметра. След няколко минути можеш да започнеш да се напъваш. Можем да останем тук, а да не те водим в родилната зала, ако искаш. Всичко върви чудесно. Усещам как бебето идва. Справяш се отлично.

— Искам лекарства! — изврещя Джули. — Дайте ми нещо за болката! Не мога да понеса това!

Тя погледна към Макс, който се почувства абсолютно безпомощен.

— Справяш се чудесно — повтори докторът. — Прекалено късно е за инжекция. Раждането е започнало прекалено бързо. Това се случва понякога. Можеш да изтласкаш бебето навън след няколко минути.

Джули получи поредната чудовищна контракция, докато лекарят я преглеждаше, и изпищя сърцераздирателно. Макс стоеше до нея, за да я успокоява, но тя не можеше да търпи дори докосването му. Мъчеха я адски болки.

— Разкритието е вече десет сантиметра — докладва докторът и й нареди да започне да се напъва.

Макс я наблюдаваше, а по бузите му се стичаха сълзи, които не усещаше. Джули се напъна, изпищя и се отпусна на възглавницата. Едната акушерка стоеше до лекаря, другата — до Джули и я окуражаваше. Макс държеше рамената й. Тя се съсредоточи върху напъването и всички я подкрепяха енергично. Джули се напъна с последни сили и бебето най-сетне се появи. Беше красиво момиченце. Макс захлипа, когато видя дъщеря си, и целуна жена си. Джули лежеше и го гледаше замаяно. Лекарят преряза пъпната връв, подаде бебето на акушерката и им честити красивото момиченце.

Увиха бебето в розово одеялце и попитаха Джули дали иска да го подържи. Тя отказа и Макс го пое. Той погледна дъщеря си възхитено, а тя спря да плаче в мига, когато чу гласа му. Джули ги гледаше като напълно непознати.

— Обещахте ми епидурална инжекция — обвини тя доктора.

— Беше прекалено късно, когато дойдохте — отговори той. — Понякога раждането просто минава бързо, особено ако водата ви е изтекла преди няколко часа. Само за минути разкритието достигна десет сантиметра.

От първата остра болка до раждането бяха минали само петдесет и пет минути. Лекарят спомена, че Джули е можела да роди у дома, ако бе изчакала малко по-дълго. Добави, че доста рядко първо бебе се ражда толкова бързо.

— Това беше най-кошмарното нещо, което някога съм преживявала — оплака се тя и погледна Макс в очите, а той се уплаши, че никога нямаше да му прости.

Макс искаше много деца, надяваше се второто да е син, но вече обичаше дъщеричката си. Подаде я на сестрата, седна до жена си и й заговори успокоително. Повтаряше й колко я обича, а тя плачеше. Беше травмирана от раждането и дори не искаше да види бебето.

Макс отиде в отделението, за да подържи дъщеричката си докато почистваха Джули, а акушерката му обясни, че понякога това се случва.

— Жените не очакват да е толкова тежко и не желаят да видят бебето в началото, но после се съвземат и приспособяват към майчинството. Трудно е, когато се случи толкова бързо и имат чувството, че всичко е извън контрол.

Той кимна и остана при Джули още около час. Накрая тя заспа, упоена от инжекцията, която й направиха. Макс се прибра у дома, за да поспи. Преди да си тръгне, отново се отби да погледне бебето. Никога не беше виждал нещо така прекрасно. Още преди седмици бяха избрали името. Дъщеря им щеше да се казва Елен Франсоаз на имената на майката и сестрата на Еманюел, както повеляваше еврейската традиция. Джули нямаше нищо против. Каза, че името й харесва.

Когато се прибра у дома, Макс си легна и се замисли за всичко преживяно тази вечер, колко тежко бе за Джули, колко страшно му се бе сторило за няколко минути, колко красиво беше бебето им и колко го обичаше. Докато се унасяше, той промърмори молитва. Молеше се дъщеря му да има щастлив и дълъг живот, а Джули да прости бързо и на двама им.

13.

Макс се обади на родителите си веднага щом се събуди сутринта. Съобщи им новината, че внучката им бе пристигнала, тежеше почти четири килограма и изглеждаше великолепно. Въпреки притесненията си, Еманюел заплака щом чу новината. Попитаха дали могат да видят внучката си следобед, а Еманюел беше трогната, че щяха да я кръстят на майка й и сестра й.

— Как е Джули? — попита тя загрижено.

— Раждането мина бързо, но доста тежко. Бебето е едро, но пък от първата болка до проплакването мина само един час. Горката Джули се измъчи ужасно. Болеше повече, отколкото очакваше, а и нещата се развиха толкова бързо, че не можаха да й дадат никакви болкоуспокоителни.

Това звучеше познато за майка му, но в мига, когато Еманюел видя бебето си, знаеше, че си е струвало.

— Тя беше много разстроена снощи и й дадоха успокоително, за да поспи след раждането.

Майка му не смяташе това за редно, но не искаше да досажда с въпроси.

— Отивам там сега. Защо не дойдете следобед? Джули сигурно вече ще се чувства по-добре, а утре ще се приберем в Гринич.

Джули беше в болница „Ленъкс Хил“, недалеч от апартамента на Макс. Еманюел обеща да се видят там следобед. С Джейкъб вече бяха приготвили подарък за бебето — сребърен комплект от четка за коса и гребен, какъвто Еманюел бе имала като малко момиченце. Семейство Стайн нямаха търпение да видят внучката си.

Макс забърза към болницата и предпазливо отвори вратата на стаята на Джули. Не знаеше какво ще завари вътре, дали всичко бе наред. Намери я на телефона. Говореше с майка си и й разказваше колко кошмарно било раждането. Джули се усмихна и му прати въздушна целувка. Косата й беше сресана и изглеждаше безукорно. Беше дори гримирана. Бебето не се виждаше никъде.

— Къде е Елен? — попита той, когато тя затвори.

— В бебешкото отделение — отвърна Джули. — Трябваше да се обадя на сума ти народ и не исках да я будя. Не е нужно да е тук всяка минута, тъй като няма да я кърмя.

— Искам да я подържа — каза той разочаровано, очакваше да прегърне бебето си. — Родителите ми ще дойдат по-късно. Нямат търпение да я видят, а мама страшно се зарадва за името.

Джули му се усмихна.

— Съжалявам, че се държах толкова зле снощи. Това беше най-ужасното нещо, което някога съм преживявала — каза тя, все още разстроена от спомена. — Не мога да повярвам, че не ми направиха епидурална инжекция. Варварска работа. Майка ми е родила по естествен начин три пъти. Тя е направо светица. Но аз никога вече няма да се подложа на това. Ако имаме друго бебе, искам да съм под упойка и да родя с цезарово сечение.

Джули бе категорична и Макс се уплаши да я попита дали вече бе прегърнала дъщеричката им.

— Какво искаш да кажеш с това „ако имаме друго бебе“? Надявам се, че Елен е първата в дългата редица деца на семейство Стайн. Знам, че снощи беше тежко, но моля те, не се предавай.

Макс се наведе и я целуна нежно. Джули отново приличаше на себе си. Млада, свежа, възстановила се от преживяното, сякаш агонията от миналата нощ никога не се бе случвала.

— Знам, ще имаме и други — каза тя. — Но да не прибързваме. Ще си получиш сина някой ден — усмихна му се тя.

— Щастлив съм и с дъщеря си. Ще я донеса от отделението — каза той, но преди да го направи, извади малко пакетче от джоба си и й го подаде. — Надявам се да се реванширам за снощи с това — смирено добави той.

Джули отвори пакетчето бързо и видя зашеметяваща диамантена гривна от „Ван Клиф и Арпелс“. Той я закопча на ръката й и бижуто сякаш избухна в заслепяващи светлини на сутрешното слънце.

— Уха! — доволно извика Джули. — Струваше си да родя заради това!

Макс се разочарова от реакцията й, но не каза и дума. Бебето бе това, което си струваше, а болката от раждането трябваше да избледнее в мига, когато Джули види дъщеричката си. Жените винаги твърдяха това, но пък може би не беше вярно. А при Джули диамантите винаги помагаха. Той я целуна отново и отиде при бебето. Върна се след няколко минути с дъщеря си, която спеше в прозрачна пластмасова количка. Името й беше изписано на розова картичка: Елен Франсоаз Стайн. Бебето беше увито в розово одеялце, с нощница в розово и бяло и малка розова шапчица. Приличаше на роза и Макс искаше да я събуди, за да я подържи.

— Толкова е красива — каза той, като се вторачи в нея с обожание. — Прилича на теб — добави той, а Джули се усмихна доволно.

Тя разглеждаше диамантената гривна и очевидно страшно я харесваше. Макс щеше да й купи нещо още по-голямо, ако знаеше колко тежко щеше да е раждането, и беше благодарен, че жена му не бе решила да останат само с едно дете след миналата нощ. Беше го уплашила за минута.

Бебето се размърда и заплака и той го взе от количката. Елен беше сладко пухче и той се опита да смени пелената й. Една от сестрите дойде да му покаже как се прави, а Джули гледаше отстрани. Тя проведе безброй разговори по телефона, а майка й и сестрите й пристигнаха по обед. Казаха, че бебето е великолепно, и изслушаха ужасяващата й история. Макс излезе навън, за да изпие едно кафе, и се натъкна на двете им гувернантки в коридора. Бяха дошли да видят бебето и я обявиха за красавица, когато я видяха. Казаха, че Джули ги помолила да дойдат, в случай че се нуждае от помощ с бебето следобед, и той се учуди. В болницата имаше достатъчно сестри. Но вероятно Джули още не се чувстваше достатъчно уверена в себе си. Беше му признала, че не знае нищо за бебетата и се страхува да не обърка нещо.

Когато майка й и сестрите й си тръгнаха, Макс се върна в стаята на Джули и двете гувернантки го последваха. Подържаха бебето, а Макс нямаше търпение да го вземе отново в ръцете си, струваше му се, че му се налага да чака на опашка. Стаята бе пълна с хора, а той искаше да е сам с жена си и дъщеря си. Помоли двете жени да изчакат навън.

— Мислех, че може да имаме нужда от помощ — каза Джули притеснено, след като те излязоха от стаята.

— Смятам, че ще се справим. Елен е кротко бебе. Засега само спи и се храни — усмихна се той.

— Страхувам се да не я нараня или изпусна, толкова е мъничка — каза Джули.

— Изглежда ми доста здрава — възрази Макс и седна на леглото до Джули. — Съжалявам за снощи. Наистина беше ужасно.

— Няма проблеми — отвърна тя, вперила очи в диамантената гривна, която беше нейната награда, а не Елен. — Никога не съм мислила, че може да е толкова болезнено. Но пък казват, че забравяш с времето.

— Надявам се да е така — усмихна се Макс и я целуна.

Нямаше търпение да направят това отново. Искаше да има много бебета като Елен. Тя бе само началото.

— Хайде първо да се порадваме на Елен. Всичко стана толкова бързо.

Джули бе спряла да взима противозачатъчни точно преди сватбата и две седмици по-късно беше забременяла. Сега мисълта за нещо подобно я ужасяваше. Не желаеше скоро да забременява отново и възнамеряваше да се върне към хапчетата, но не го сподели с Макс, за да не го разстройва.

Сестрата взе Елен и я отведе да я прегледат, а двете гувернантки отидоха с тях. Макс легна до Джули и си помисли, че са невероятни късметлии. И двамата подремнаха малко, а веднага щом се събудиха, родителите му пристигнаха с розови цветя, балони и подаръка за Елен, както и малка розова рокличка, която Еманюел бе ушила, в случай че имаше внучка, с подходящи за нея палтенце и шапчица. Тоалетът беше прекрасен и изглеждаше типично френски, което зарадва Джули. Макс започваше да подозира, че тя предпочита дрехите и подаръците пред дъщеря си. Родителите му забелязаха диамантената гривна на ръката й и се изненадаха от щедростта на Макс.

Той отиде да вземе Елен, а те се разбъбриха с Джули, която им разказа за тежкото раждане. Макс се върна след минута с бебето и родителите му се възхитиха на красотата на внучката си. Подържаха я един след друг, а Еманюел я целуна нежно и погали русите й къдрици.

— Прилича на сестра ми — прошепна тя.

Телефонът звънеше непрестанно докато бяха там.

Двете гувернантки и сестрата влязоха да ги нагледат на няколко пъти. Бабата и дядото си тръгнаха след половин час, за да ги оставят на спокойствие. Джули вече се разхождаше из стаята и се възстановяваше бързо. Тя на няколко пъти спря до количката, докосна бузката на дъщеря си с пръст и разгледа миниатюрните й крачета и ръчички, но още не я беше прегърнала.

Еманюел не каза нищо, докато не излязоха от болницата, после погледна съпруга си.

— Макс харчи прекалено много пари по нея. Видя ли тази гривна? Ще я разглези ужасно и тя непрестанно ще очаква подаръци. Добре, раждането било трудно, но пък не са й ампутирали краката без упойка — каза тя, а Джейкъб се засмя на думите й. — Ражданията са тежки, но пък бебето е наградата. А Джули кара Макс да се чувства едва ли не виновен.

Еманюел не изглеждаше доволна от това и Джейкъб бе съгласен с нея.

— И защо двете гувернантки се мотаят там като лешояди? Двамата трябва да са сами и да се радват на бебето си. Затова реших, че трябва да си тръгнем.

— Джули е млада и разглезена. Знаехме го и преди. Майчинството няма да я промени за една нощ. Постепенно и това ще стане, но е нужно време. Тя самата е още дете.

— Дете с невероятно скъпа диамантена гривна! — изсумтя Еманюел, а той отново се засмя.

После се качиха в метрото и по целия път до вкъщи обсъждаха красотата на внучката си.

На следващия ден Макс прибра Джули и бебето у дома в Гринич. Гувернантките ги чакаха и незабавно отведоха Елен в стаята й. Джули се заразхожда из къщата, доволна, че раждането беше зад гърба й, а тя бе обратно във величествения си дом. Сестрите и родителите й дойдоха заедно с една от приятелките й. В къщата непрестанно се стичаха хора и Макс имаше чувството, че не може да остане и за миг насаме с жена си и бебето. Той седна в детската стая, прегърна дъщеря си, нахрани я и я преоблече. В къщата бе такава лудница, че той изпита облекчение, когато след три дни замина за Хюстън и се върна към работата си. Отсъства цяла седмица, защото след Хюстън отиде в Ел Ей и Де Мойнс. Беше готов да се закълне, че Елен бе пораснала, докато го нямаше, и се зарадва, че Джули веднага бе влязла в старата си форма. Изглеждаше като че ли нищо не се бе случило. Спортуваше упорито с личния си треньор всеки ден и често отиваше да поплува в басейна на родителите си. В мига, когато Макс влезе у дома, тя се метна в прегръдките му. Дежурната гувернантка беше с Елен и Джули бе свободна да се погрижи за всяко желание на мъжа си. И го направи.

— Това ми харесва — усмихна се Макс, който смяташе, че Джули ще е заета с бебето и няма да има време за него.

— Затова имаме гувернантки. На твое разположение съм, Макс — каза тя със съблазнителен тон и той я целуна.

Макс обичаше бебето си, но обичаше красивата си млада съпруга още повече. И нищо нямаше да попречи на това. Джули нямаше да позволи. Съпругът й бе приоритет в живота й. Елен трябваше да почака.

Макс се изненада, когато Джули не забременя бързо за втори път. В неговите фантазии тя раждаше всяка година. Но действителността беше различна. Джули винеше постоянните му отсъствия, защото той никога не е у дома в подходящото за зачеване време. После каза, че лекарят искал тя да взема противозачатъчни за известно време преди да забременее отново. Макс се замисли дали всъщност не я беше страх от ново раждане. Тя остана на хапчетата цяла година, но той така упорито настояваше за друго бебе, че накрая Джули се примири. Елен беше на три годинки, когато майка й забременя отново. Макс се надяваше, че този път ще има син. А единственото, което Джули искаше, бе да роди с цезарово сечение, и започна да преговаря с лекаря още през втория месец. Не възнамеряваше да изтърпи второ кошмарно раждане, особено без епидурална инжекция. Докторът й каза, че ще преценят, когато бременността й напредне, затова тя потърси друг лекар, който да й обещае да направи операцията, и накрая го намери.

Елен вече беше възхитително момиченце. Имаше къдрава руса коса, огромни сини очи и обичаше да гледа как майка й се докарваше, а и самата тя харесваше да е облечена в красиви рокли. Наричаше Джейкъб „Опа“, което беше дядо на немски, а баба й беше „мами Ем“. Еманюел й шиеше великолепни роклички с подходящи палтенца и всички казваха, че Елен е най-елегантното дете, което са виждали. Мами Ем често ходеше с влака до Гринич да посети внучката си. А когато се прибираше, споделяше с Джейкъб, че Джули никога не си беше у дома. Вечно имаше среща с някого, официален обед, модно ревю, благотворителна сбирка или пазаруваше със сестрите си в града.

— Никога не е наоколо. Не знам кога Елен въобще я вижда.

А Макс пътуваше още повече и отпреди. Империята му се разрастваше. Купи нов петролен кладенец в Хюстън и друг в Оклахома. Продължи да купува земя и да я разработва. Писаха за него в списание „Форчън“. Макс беше един от най-младите богати хора в страната, но никога не си беше у дома. Джули свикна да ходи по празненства без него, но недоволстваше от това, а той се опитваше да е вкъщи за най-важните събития, но не можеше да се справи с всичко.

Елен беше радостта на живота му, когато се прибираше в Гринич, и той изпитваше силна благодарност към родителите си, че я виждаха редовно. И двете сестри на Джули се омъжиха през последните три години и се преместиха в Калифорния. Баща й не се чувстваше много добре, всички бяха заети около него и не виждаха Елен така често както семейство Стайн. Еманюел и Джейкъб продължаваха пътешествията си, но светлината в живота им бе тяхната внучка, която обожаваше и двамата.

Отпразнуваха четвъртия рожден ден на Елен с пони, което децата да яздят, а малката й сестричка се роди две седмици по-късно. Това раждане мина много по-леко за Джули, която го организира точно както искаше. През последния месец бебето беше обърнато наопаки и бездруго се налагаше да роди с цезарово сечение. Сложиха й пълна упойка, а когато се събуди след операцията, й казаха, че има красива дъщеричка. Кръстиха я Кендра и Макс се влюби в нея също както в сестра й. На трийсет и осем, той бе един от най-богатите хора в Америка, натрупал състоянието си съвсем сам. Джули беше на двайсет и девет и по-красива откогато и да било преди.

Отне й по-дълго време да се съвземе от раждането на Кендра и тя не искаше да се грижи за бебето докато се възстановяваше. Същите две гувернантки продължаваха да бъдат с тях и да се грижат за момиченцата. Веднага след като се почувства добре, Джули се впусна в живота. Когато бебето стана на четири седмици, Макс изненада жена си с триседмично пътуване до Хонконг и Япония. За него беше командировка, но магазините там бяха страхотни и Джули се забавлява великолепно. Тя обичаше да е със съпруга си, а не сама у дома. Той й се реваншираше за времето, което не прекарваше с нея, с разкошни подаръци, постоянна щедрост и нежно отношение. Джули признаваше щастливо, че Макс е прекрасен съпруг.

След като се върнаха от пътешествието, Джули се захвана с организирането на пищен благотворителен бал и срещи с приятели, а и прекарваше няколко нощи седмично в града, за да е със съпруга си. Оставаше в Ню Йорк дори когато Макс пътуваше, за да може да посещава светските сбирки и да не се връща в Гринич късно през нощта.

Еманюел се разстройваше от липсата й на майчински инстинкт вече четири години.

— Тя никога не е с децата, а също и Макс. Аз ги виждам много повече от тях.

— Те имат много по-различен живот от нашия — напомни й Джейкъб, винаги готов да оправдае хората, които обичаше. — Макс е преуспяващ човек с бизнес по целия свят. Не можеш да очакваш непрестанно да си е у дома с децата.

— Разбирам това — кимна Еманюел, — но тя какво прави? Не работи, не върти бизнес. Аз съм много често при децата, а тя никога не е наоколо. Имат късмет, че децата са толкова добри.

Елен беше възхитителна, а Кендра приличаше на бебе от реклама.

— Ние също сме късметлии опита се да я успокои Джейкъб.

Но Еманюел се разстройваше, когато виждаше, че внучките й са пренебрегвани и лишени от родителско внимание. Осъзнаваше колко важни бяха тя и Джейкъб за децата и с колко обич ги обсипваха. Двете момиченца не страдаха от липса на внимание, но им липсваха родителите, които да прекарват време с тях. Джули се отнасяше с тях като с аксесоари, като с чантите, които вадеше от гардероба и решаваше да носи от време на време. Обичаше да се фука с тях, когато имаха гости, но никога не си играеше с децата, нито им четеше. Джули бе точно такава, каквато се страхуваха още в самото начало — много красива и ужасно претенциозна жена, която синът им глезеше непрестанно. Тя не мислеше за никой друг, освен за себе си. Беше трофей, но не и майка. Макс все още бе луд по нея, пет години след сватбата. Но и той не си беше у дома достатъчно често, за да види колко малко време прекарваше жена му с децата. Гувернантките го знаеха и се опитваха да компенсират, както и Еманюел, но никой не можеше да замени родителите. А нейните внучки не виждаха нито един от двамата.

Когато Елен стана на седем години и половина, а Кендра — на три и половина, майка им направи неприятно откритие, отново беше бременна. Този път беше станало случайно, макар да обещаваше на Макс от две години, че ще роди трето бебе. Джули не изпитваше никакво желание за ново дете, тъй като си харесваше живота. Беше на трийсет и две години, а Макс — на четирийсет и една, на върха на кариерата си и продължаваше да се катери. Но тя бе вечно сама и се бе научила да се представя в обществото и без него. Не искаше още едно дете с вечно отсъстващ съпруг и му го казваше. Но някак си бе забременяла. Момиченцата щяха да са на осем и на четири години, когато бебето се роди. Джули изчака Макс да се прибере от командировка, за да му съобщи новината. Самата тя се нуждаеше от време, за да свикне с мисълта. Както се очакваше, той беше на седмото небе. Това бе всичко, което искаше. Надяваше се на момче и мечтаеше за пълна с деца къща, което ставаше все по-трудно, тъй като той работеше постоянно. Джули обичаше съпруга си, но животът им се оказа различен от това, което й беше обещал. Беше й омръзнало да е вечно сама и три деца й се струваха прекалено много. Тя сподели с него какво мисли, когато му съобщи за бременността си.

Макс обеща да намали темпото и да прекарва повече време с нея и момиченцата. Джули беше наясно, че той говори искрено, но знаеше, че никога няма да спази обещанието си. Вечно някъде по света възникваше криза и той трябваше да отлети, за да се погрижи, да спаси сделка или компания. Просто си беше такъв. А колкото и да мразеше вечните му пътувания, Джули обичаше облагите от успеха му. Имаше всичко, което поискаше, освен съпруг до себе си.

Бременността с третото дете й се стори безкрайна. Гадеше й се много по-често и Макс бе убеден, че ще имат момче. Джули избра да роди отново с цезарово сечение, тъй като го беше правила и преди. Тя насрочи дата за операцията седмица преди деня, в който бебето трябваше да се роди. По този начин щеше да е сигурна, че и Макс ще присъства. А може би, ако този път имаха момче, положението щеше да се промени. Може би Макс щеше да пожелае да прекарва повече време у дома. След раждането на Кендра Джули осъзна, че майчинството не беше силната й страна. Никога не знаеше какво да прави с децата, нито какво да им каже. Беше по-добра съпруга, отколкото майка, макар че Макс все по-често не си беше у дома.

Тя нае още две гувернантки преди раждането, така с трите деца винаги щеше да има две гувернантки на разположение. Всичко мина според графика. С изключение на Макс и бебето. Макс бе обещал да се прибере поне един ден преди раждането. Намираше се в Хюстън за сделка с петрол, а после отлиташе за Ню Мексико и Аризона за серия сделки със земя, когато Джули отиде на аеробика с приятелка и след това в полунощ, седмица по-рано, водата й изтече. Тя беше в Гринич и не знаеше какво да прави. Една от гувернантките я откара в болницата в града. Джули не искаше отново да роди по естествен начин. Звънна на Макс, преди да излезе от къщи, съобщи му какво бе станало и го помоли да се прибере у дома веднага.

— Бебчо, тук е десет вечерта. Намирам се в някакъв град в Тексас на километри от летището. Ще пристигна веднага щом мога. Дръж се. Не им позволявай да направят нищо докато не дойда.

Когато Джули се добра до болницата, докторът й каза, че бездруго иска да изчакат и могат да я оперират след двайсет и четири часа. Но едва час по-късно тя започна да ражда, разкъсвана от зловещи контракции.

Направиха й епидурална инжекция, която забави раждането. В седем сутринта й съобщиха, че не могат да чакат повече и трябва да я оперират. Бебето беше в критично състояние, а също и тя. Джули чакаше да я откарат в операционната, когато вратата на стаята се отвори и Макс влезе. Изглеждаше притеснен и изтощен, но се усмихна облекчено, когато я видя в леглото. Огромният й корем си беше на мястото, а мониторите отразяваха контракциите. Джули се усмихна щастливо, когато го видя.

— Справи се! Как успя да пристигнеш навреме чак от Тексас?

— Купих самолет. За пръскане на ниви и овощни градини. Кацнахме на летище „Титърбъро“ в Ню Джърси. Обичам те, бебчо. Дойдох колкото се може по-бързо.

Джули кимна и се просълзи. В този момент дойдоха да я отведат. Лекарят му обясни какво се случва и каза, че ще се върнат след няколко минути. Джули щеше да е будна, тъй като вече й бяха направили инжекция. Докторът попита Макс дали иска да отиде с тях и той кимна в съгласие. Дадоха му зелена униформа, маска, кепе и калцуни. Облече се набързо и тръгна до носилката, хванал ръката на жена си. Джули не усещаше контракциите, благодарение на инжекцията, но мониторът показваше, че са страховити.

Макс застана до главата на съпругата си, така че двамата да не могат да наблюдават операцията зад завесата. Всичко после се разви бързо. Появиха се двама педиатри, акушерка и хирургична сестра. Започнаха операцията и докато Макс й говореше, за да я разсее, чуха плач и разбраха, че бебето се е родило.

— Момче ли е? — извика Макс над завесата и лекарят се засмя.

— Не. Красиво малко момиченце. Поздравления на мама и татко.

Макс се опита да прикрие разочарованието си, а по бузите на Джули се затъркаляха сълзи. Не знаеше дали е щастлива или тъжна. Вече имаше три дъщери, също като майка си. Но за разлика от нея, нямаше представа как да е добра майка. Чувстваше се съкрушена, когато Макс я целуна и й каза, че за него няма значение дали бебето е момиче. Беше щастлив, че детето е здраво.

След операцията й дадоха успокоително и я приспаха. Зашиха я и тя се събуди в стаята си. Макс седеше до леглото й, гледаше я напрегнато и държеше ръката й. Той виждаше колко е тъжна Джули, но нямаше представа наистина колко потисната се чувстваше.

— Знам, че този път закъснях доста и съм лош съпруг. Опитвам се да изградя нещо, Джули. За нас, за децата ни и техните деца, така че никога да не ни се налага да се тревожим — каза той.

— Вече си изградил империя — прошепна тя. — Нямаме ли достатъчно?

Но според него, никога нямаше да имат достатъчно. Искаше да са в безопасност завинаги. Беше решил да натрупа колкото се може повече пари докато навърши петдесет, а после си обещаваше да намали темпото. Беше на четиресет и две и му оставаха седем-осем години напрегната работа. Не можеше да спре сега.

— Обещавам, че ще стана по-добър съпруг и ще се опитвам да съм си у дома повече. Говоря съвсем искрено, Джули.

Тя знаеше, че е така, но не очакваше Макс да спази обещанието си. Не знаеше как да намали темпото, също както тя не знаеше как да е майка.

— Искам да прекарвам повече време с теб и децата — каза той, а Джули кимна, после заспа.

Кръстиха бебето Дейзи, а когато го заведоха у дома след пет дни, гувернантките, Елен и Кендра бяха направили приветствени надписи и окачили балони и гирлянди, за да посрещнат майка си и сестра си. Очакваха с нетърпение да видят и двете. Джули нареди на гувернантките да отнесат бебето в детската стая и си легна. Чувстваше се потисната и отчаяна. Макс бе възнамерявал да се прибере у дома с тях, но замина за Хюстън предишния ден. На една от нефтените платформи беше избухнал пожар и той трябваше да е там. Имаше и друга криза, в Уичита. Нищо не се беше променило и никога нямаше да се промени, тя беше убедена в това. Единственото различно бе, че сега имаше още една дъщеря. Джули взе приспивателно и заспа. Чу гласовете на дъщерите си, които се смееха в коридора, и докато се унасяше, се зачуди чии ли бяха тези деца.

14.

Раждането на Дейзи се различаваше от тези на сестрите й. На Джули бе нужно много по-дълго време да се възстанови и очевидно страдаше от постродилна депресия през първите три месеца. Винаги, когато Еманюел посещаваше внучките си, снаха й бе заключена в спалнята си. Или страдаше от главоболие, или спеше. А това не можеше да не я тревожи. Но след известно време, когато се съвзе напълно, тя отново се впусна в живота. Еманюел не беше виждала снаха си от месеци, а Макс постоянно пътуваше. Джули няколко пъти се появи в светските рубрики на вестниците без съпруга си. Снимките бяха от големи благотворителни събития. Еманюел се чудеше дали в брака на сина й имаше проблеми. Но каквото и да се случваше, Макс не обръщаше достатъчно внимание на семейството си, а съпругата му не отделяше време на децата си, особено след раждането на Дейзи, която беше весело и щастливо бебе и пищеше от радост всеки път, когато баба й идваше на гости.

След като поговори надълго с Джейкъб, Еманюел най-после успя да го убеди да обядва с Макс и да му даде бащински съвет. Дейзи вече беше на шест месеца и Еманюел виждаше четирите гувернантки много по-често, отколкото майката на внучките си. Домът на сина й беше като кораб без управление поради липсата на родители наоколо. Джейкъб се съгласи с нея. Той звънна на сина си и го покани на обяд в „Четири сезона“. Макс харесваше този ресторант.

Макс изглеждаше изморен и стресиран и беше отслабнал. Първото, което направи, когато седна, беше да си поръча мартини. Последните няколко пъти, когато се видяха, баща му беше забелязал, че той пиеше повече, и това също го тревожеше. Макс никога не бе прекалявал с алкохола, но сключваше много сделки по време на обед и вероятно хората, с които правеше бизнес, обичаха да пийват. Но Джейкъб прие за лош знак факта, че синът му си поръча мартини докато обядваше с баща си. Макс очевидно бе подложен на страхотно напрежение в работата си. Беше създал империя, а това имаше своята цена.

Докато чакаха да си поръчат обяд, Макс спомена, че най-голямата му петролна сделка в Тексас се провалила и изгубил пари заради лоша покупка на земя в Оклахома. Някой го изпреварил и отворил по-голям и хубав мол близо до онзи, който той започнал да строи. Маркетинговото проучване се бе оказало недостатъчно и сега той се опитваше да се отърве от земята.

— Вероятно можеш да си позволиш загубата — тихо каза Джейкъб. — Струва ли си толкова стрес, Макс? Никой не се нуждае от толкова много пари.

— Може би аз се нуждая — възрази Макс, а когато поръчаха обяда, помоли да му донесат второ мартини, което никак не зарадва баща му. — Нали на това ме учеше, татко? — попита Макс с рязък тон, какъвто никога преди не бе употребявал. — Нали ти и мама ме учехте, че никога няма достатъчно пари и трябва да пестите за дъждовни дни, война, Холокост или някакво друго бедствие?

— Не е валяло толкова и при потопа, ако това, което чета за теб във „Форчън“, е вярно. Със сигурност имаш повече от достатъчно, за да се чувстваш в безопасност и да издържаш семейството си луксозно.

— А ти някога почувства ли се в безопасност? — попита Макс и баща му се поколеба.

— Различно е. Ние преживяхме война. Изгубихме абсолютно всичко. Това никога не може да ти се случи. Не предстои война, Макс. Семейството ти се нуждае от теб. Имаш красива, млада жена, която сигурно е самотна. А децата ти ще пораснат по-бързо, отколкото си мислиш. Не пропускай тези моменти. По-късно ще съжаляваш.

Макс стана тъжен, а баща му не каза нищо, когато той довърши второто си мартини. Синът му беше на четирийсет и три години и имаше право да живее по начина, по който искаше, но пък Джейкъб не искаше да му се случи нещо лошо.

— Ще загубя много пари заради двете скапани сделки в Тексас и Оклахома — сподели Макс.

А когато това се случваше, което не беше често, той винаги се плашеше. Ами ако всичко започнеше да се проваля? Той помнеше предупрежденията на майка си от детските години. Родителите му винаги се бяха тревожили за пари.

— Ще се справиш — убедено отговори баща му. — Трябва да намалиш малко темпото, сине. Преди да изгубиш нещо много важно.

— Просто искам да компенсирам загубите от тези две сделки.

Макс беше като комарджия, който не можеше да стане от масата.

— Дадох си обещание, че ще работя усилено докато навърша петдесет, татко. После ще намаля темпото.

Макс обеща същото на Джули, когато Дейзи се роди.

— Ще пропуснеш много време с Джули и децата — сериозно каза Джейкъб. — Дотогава остават цели седем години.

— Джули се оправя с домашните проблеми — уверено заяви Макс.

Джейкъб осъзна, че синът му нямаше представа колко далеч от истината бе това. Джули не се справяше с абсолютно нищо, освен с обедите си с приятелки и организирането на благотворителни балове. Прекарваше не повече време от Макс с децата. Но синът му не беше наясно с това. Джейкъб се замисли как бе възможно да живееш с една жена и да не знаеш нищичко за нея. Той и Еманюел бяха забелязали, че тя изглеждаше нещастна през последните години, но Макс бе толкова зает с работата си, че не го виждаше.

После заговориха на други теми, за инвестициите на Джейкъб и за пътуването, което двамата с Еманюел планираха. Джейкъб щеше да навърши седемдесет и възнамеряваха да направят околосветско пътешествие. Трудно им бе да повярват, че той беше пенсионер от петнайсет години. Времето летеше невероятно бързо. А Еманюел не искаше да е далеч от внучките си за дълго, тъй като им се радваше безкрайно.

На Макс също му се стори, че баща му изглежда изморен. Родителите му се забавляваха с честите си пътешествия, но от последното Джейкъб се върна болен. За първи път се прибра у дома изтощен, а не изпълнен с енергия. Времето в концлагера бе навредило на здравето му и напоследък Макс смяташе, че баща му изглежда по-стар отколкото беше. Никой не можеше да каже със сигурност какви щяха да са дългосрочните последици от петте години глад и мъчения. Макс се тревожеше и за двамата си родители, макар че майка му изглеждаше по-здрава напоследък. Двамата се грижеха чудесно един за друг, както бяха правили цял живот. Той знаеше, че има изключителни родители. Искаше отношенията му с Джули да са такива, но подозираше, че тяхната връзка се дължеше на общото голямо нещастие. Не можеше да си представи, че Джули би оцеляла от това, което те бяха преживели. Нито пък самият той. И той не притежаваше тяхната сила. Беше находчив, способен и смел в бизнеса, но тези неща се различаваха от преживяното от родителите му. Макс ги уважаваше страхотно заради това, независимо с какви страхове и странности се бяха сдобили вследствие на изпитанията. Въпреки кошмарната им история, те бяха нормални, силни, умни, почтени и мили хора и винаги му даваха добър пример. И нищо в живота им не ги бе направило злобни и мрачни.

В края на обеда Макс се успокои и се усмихна на баща си.

— Благодаря ти за добрия съвет, татко. Мама ли те накара?

— Всъщност не. Тя се тревожи за теб, но аз исках да си поговорим. Животът отлита прекалено бързо. Не искам да пропуснеш добрите моменти с Джули и децата. В крайна сметка, това е единственото, което има значение. Останалото е хубаво, но не така важно.

Макс кимна. Разбираше, че баща му е прав, но не можеше да се откаже. Знаеше, че трябва да прекарва повече време с Джули и децата, но не още.

— Ще се опитам да намаля и пиенето обеща той.

Баща му не бе казал и дума, но Макс забеляза погледа му, когато си поръча второто мартини.

— Не живей с това, от което ние се страхувахме, Макс. За нашите тревоги имаше основателни причини. Ти трябва да живееш собствения си живот. Не изпускай от поглед важното. Животът може да се промени в един миг. А никога не искаш да съжаляваш за нещата, които не си направил.

— Ти съжаляваш ли за нещо?

Макс никога не му бе задавал този въпрос преди и Джейкъб се замисли за момент.

— Всъщност не. Трябваше само да убедя майка ти да се забавлява повече. Но тя се страхуваше. През последните няколко години си наваксваме и тя обича пътешествията ни. Вероятно трябваше да имаме и друго дете, за да не се съсредоточаваме толкова върху теб. Сигурно не ти е било лесно.

— Понякога не беше — честно призна Макс. — Но като се има предвид какво сте преживели, е съвсем обяснимо. Просто не знам как сте оцелели.

— Нито пък аз — тихо промълви Джейкъб. — Но извадихме късмет и се имахме един друг. Не съм убеден, че бих оцелял без майка ти.

И двамата замълчаха. Макс погледна часовника си. Имаше среща в службата след двайсет минути, но му беше приятно да си бъбри с баща си.

— Трябва да излизаме по-често, татко — усмихна се той.

Баща му настоя да плати обяда. Това бе специален момент и Макс се замисли върху думите на баща си на път към службата. Искаше да се прибере у дома и да прекара време с Джули довечера, да я прегърне нежно. Но в пет часа му се обадиха за една сделка, която се опитваше да сключи в Чикаго, и помолиха да се видят тази вечер. Макс се поколеба за миг, после реши да отиде. Звънна на Джули, предупреди я, потегли към летището направо от офиса и хвана полета до Чикаго в седем часа. Баща му не би искал той да постъпи по този начин, но Макс трябваше да го направи. Още веднъж. Можеше да е с Джули и децата през уикенда.

Макс отлетя от Чикаго за Ел Ей и се върна в Ню Йорк три дни по-късно, навреме за уикенда. Тъкмо си бе влязъл у дома, когато Джули се обърна към него със странно изражение. Той дори не бе имал време да я целуне.

— Майка ти се обади преди малко — каза тя сериозно. — Баща ти е в болница. Нещо е станало следобед. Мислят, че е получил инфаркт. Откарали са го в болницата на Нюйоркския университет.

Макс се втурна към телефона и звънна в спешното отделение. Съобщиха му, че баща му е в кардиологичната реанимация. Той поиска да говори с майка си, но тя беше при баща му и не можеше да се обади. Макс погледна Джули паникьосано.

— Не знам кога ще се върна — извика той и забърза към вратата.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита тя.

Макс се поколеба за момент и поклати глава отрицателно. Искаше да е сам с родителите си. Джули никога не бе успяла да се сближи с тях, макар да бяха женени от десет години.

— Остани при децата. Ще ти се обадя — каза той и подкара бързо към града.

Припомни си последния обяд с баща си и всичко, което му беше казал. Когато стигна до болницата, се втурна към реанимацията. Баща му лежеше със затворени очи и изглеждаше зле. Еманюел стоеше до него и го държеше за ръка. Джейкъб сякаш беше в безсъзнание, но отвори очи, когато Макс влезе в стаята, и кимна. Усмихна се леко и после отново затвори очи.

Излязоха на пръсти от стаята, за да поговорят няколко минути, а сестрата остана при Джейкъб.

— Какво стана? — попита Макс.

— Не знам. Отидохме на пазар и си бъбрехме, а той внезапно спря и падна на земята. Дойде бърза помощ и го вкараха в линейката. Казаха, че сърцето му спряло два пъти, докато пътували към болницата, но му направили дефибрилация.

Еманюел говореше задъхано и лицето й беше бяло като платно. На шейсет и осем, тя беше силна жена и Макс винаги й се бе възхищавал за това.

— Сърцето му спря отново, след като дойдохме тук.

Джейкъб беше имал проблеми със сърцето и преди, макар и не сериозни. Здравето му бе пострадало от годините мъчения и глад, също като нейното, но винаги бяха оцелявали от премеждията и Макс смяташе, че завинаги щеше да е така. Никога не беше му минавала мисълта, че някой от тях можеше да умре или да се разболее. Очакваше да са до него завинаги. Разчиташе на тях.

Върнаха се в стаята при Джейкъб. Той отвори очи и погледна жена си, а тя се наведе и го целуна. Той се усмихна, погледна сина си отново, затвори очи и въздъхна. Изглеждаше странно спокоен и Макс внезапно осъзна, че бе спрял да диша. Изпищя аларма и екип лекари и сестри се втурнаха да го дефибрилират. Натискаха гърдите му, масажираха сърцето, направиха му инжекция и изкуствено дишане. Нищо не помогна. Времето му беше дошло. Всичко свърши.

Еманюел стоеше безмълвно и държеше ръката на сина си, докато лекарите опитваха да го върнат към живота, но беше наясно с истината. Беше виждала смъртта безброй пъти, макар и отдавна. Душата му беше отлетяла. Еманюел погледна отчаяно, когато екипът спря работа. Наведе се, целуна съпруга си нежно и двамата с Макс излязоха от стаята. Синът й я прегърна, за да я подкрепи, но откри, че хлипаше в ръцете й като дете. Тя бе тази, която го подкрепяше, точно както бе правила с баща му. Бяха женени четиресет и пет години и никога не се бяха разделяли. Бяха споделили всяко възможно преживяване един с друг. Бяха си вдъхвали надежда, сила и воля да оживеят в концлагера. Любовта им бе невероятно силна. Малко хора се радваха на подобна любов в живота си.

— Времето му дойде — каза тя нежно, прегърнала сина си.

Еманюел не се бунтуваше срещу съдбата. Разбираше, че смъртта е част от живота, а и съпругът й бе починал спокойно. Върнаха се в стаята, след като лекарите излязоха и застанаха от двете страни на леглото. Джейкъб приличаше на заспал. Еманюел го целуна за последен път и излезе с вдигната високо глава. Знаеше, че това просто бе писано да се случи. Макс бе този, който не можеше да го приеме. Не искаше да загуби баща си, когото обичаше толкова силно.

Отидоха в апартамента на родителите му, но никой от двамата не спа през нощта. На сутринта Макс звънна в погребалното бюро, после се обади на Джули и й съобщи тъжната новина. Тя му каза, че ужасно съжалява. Беше загубила собствения си баща и знаеше колко ужасно се чувстваше съпругът й. Баща й бе починал бързо от рак преди няколко години и Макс я бе подкрепял в мъката й. Тя искаше да направи същото за него сега, но той не молеше за опора. Джули обеща да каже на децата, когато се събудят, и Макс се върна при майка си. Еманюел седеше зад бюрото на Джейкъб и гледаше снимката им от деня, когато се ожениха, преди да отплават към Съединените щати. И двамата приличаха на скелети, главите им още бяха обръснати, но изглеждаха щастливи. Усмихваха се, а очите им блестяха от радост. Тя носеше малко букетче от бели цветя и двамата се държаха за ръце, застанали пред пастора, който тъкмо ги бе венчал.

— Това беше най-щастливият ден в живота ми — каза тя, като се усмихна на сина си и му показа снимката.

Нямаха никакви пари, тъкмо бяха преживели ужаса на войната, бяха загубили всичките си близки, носеха грозни, вехти дрехи и се канеха да потеглят към непозната страна и съдба. Но Еманюел все пак можеше да твърди, че това бе най-щастливият ден в живота й. Докато разглеждаше снимката, Макс забеляза снимка от собствената си сватба в сребърна рамка на бюрото на баща си и се зачуди дали Джули би казала същото като майка му. Или пък той самият. Не беше сигурен.

15.

Макс остана в апартамента на майка си през следващите два дни, за да организира погребението на баща си. Отмени всичките си срещи, за да е с нея. Джули дойде в града, за да им помогне. Беше тиха и тъжна, донесе им обед.

Еманюел каза на сина си, че не желае опелото на Джейкъб да е в синагогата. Не искаше да проявява лицемерие. Не бяха религиозни и не посещаваха храма и тя бе наясно, че съпругът й не би искал това. Макс уреди да използват залата в погребалния дом за опелото, после написа некролога с информацията, която майка му му даде. Изненада се колко малко знаеше за семейството на баща си във Виена, за важното им положение в обществото, за банката, за постиженията на Джейкъб в университета, за роднините му, за езиците, които говореше. Знаеше само за бизнеса, който Джейкъб наследи от Изи, за времето му в „Бухенвалд“ и откъде произхождаше. А имаше толкова други интересни неща. Джули отнесе лично некролога до „Ню Йорк Таймс“.

Два дни по-късно за опелото в погребалното бюро всичко бе организирано чудесно. Цветята бяха великолепни, музиката — подходяща. Залата се напълни с хора, дошли да поднесат съболезнованията си. Джули се бе сетила да донесе две големи книги за гости, за да даде възможност на хората да напишат имената си.

Опелото беше изискано и в духа на традицията. Зачиташе еврейските обичаи, без да е прекалено религиозно, какъвто беше и Джейкъб. Появиха се десетки хора от бизнеса и възрастна немска двойка, която Макс не познаваше. Еманюел му обясни, че те били спонсорирани от същите хора като тях и бяха пристигнали заедно в Ню Йорк. На снимката, която Еманюел бе избрала, Джейкъб бе млад, силен, здрав и усмихнат. Еманюел беше с елегантен черен костюм, който бе копирала от „Шанел“, изискана черна шапка, закупена от Джули в „Сакс“, и диамантения пръстен, подарък от Джейкъб преди двайсет и пет години, който почти никога не сваляше. Джейкъб й беше обещал да й купи петдесеткаратов диамант за петдесетата им годишнина, която не беше толкова далеч, но нямаше да посрещнат заедно.

След опелото отидоха на гробището. Само Макс, майка му, Джули и равинът. Той каза няколко думи, прочете пасаж от Тората и всеки от тях хвърли шепа пръст върху ковчега. После Макс отведе майка си у дома, а Джули се върна в Кънектикът. Еманюел й благодари за помощта. Макс остана в дома на родителите си, на другия ден се върна на работа и вечерта най-после се прибра в Гринич.

През следващите няколко седмици Макс осъзна, че животът му се беше променил. Беше изненадан от това колко силно му липсваше баща му. Макар да беше твърде зает и да не се виждаха редовно, често си говореха по телефона и той ценеше съветите на баща си. Липсата му остави зловеща празнина в душата му. Макс знаеше, че и майка му изпитваше същото. Той се опитваше да й се обажда всеки ден, за да провери как е. Тя го уверяваше, че е добре, но гласът й бе тих и тъжен. Еманюел имаше чувството, че половината от нея е умряла заедно със съпруга й. Макс знаеше това, но не можеше да й помогне. Родителите му бяха преживели много заедно. Еманюел ходеше често на гости на децата, което обикновено я развеселяваше. Седмица след смъртта на Джейкъб Макс отново замина и Еманюел забеляза, че Джули се разстрои. Беше свикнала с вечните му отсъствия, но напоследък все повече я тормозеха. Макс беше наясно, че трябва да прекарва повече време у дома, както баща му го беше посъветвал, и възнамеряваше да го направи, но винаги се появяваше нещо спешно. Трудно му беше да намери време за семейството си, а сега се тревожеше и за майка си и не я виждаше достатъчно често.

Един ден, два месеца след смъртта на Джейкъб, Макс отиде да играе голф с приятел, с когото въртеше бизнес. Посетиха изискания кънтри клуб в Гринич и някой, когото едва познаваше, подметна, че Джули има любовник.

Макс изчака подходящия момент да остане насаме с жена си вечерта и я попита с разтреперан глас. Независимо колко много пътуваше, той никога не й беше изневерявал. Спомни си думите на баща си и разбра, че Джейкъб беше съвсем прав. Попита Джули прямо дали има извънбрачна връзка, но тя отрече решително. Макс не знаеше дали му казва истината и съмненията му отвориха вратата към по-сериозен разговор, който много отдавна трябваше да проведат.

— Не бих ти причинила това — каза Джули, — но никога не си тук, Макс. През повечето време дори не си в града, където мисля, че си. Понякога летиш до три различни места за един ден. Никога не мога да разчитам, че ще ме придружиш някъде. Не правим нищо заедно. Дори не излизаме на вечеря. Или те няма, или си прекалено изморен, или аз съм в града на някое събитие, на което е трябвало да отидем заедно. Държиш на сделките си повече отколкото на мен.

— Не е вярно.

Макс се опита да отрече, но знаеше, че за Джули изглеждаше точно така.

— Не мога просто да се откажа от всичко и да се пенсионирам. Прекалено млад съм за това. Искам да натрупам повече пари за нас, преди да се оттегля.

— Не можеш ли да намалиш темпото малко? — помоли го тя, а погледът в очите й го трогна. — Децата дори не те познават. Елен ще навърши девет, а ти никога не ходиш на никое от училищните й мероприятия. Другите бащи го правят.

Джули го накара да се почувства като пълен кретен. Макс си помисли, че изглежда такъв не само в нейните очи, но и в очите на хората.

— Ще се опитам да се поправя — обеща той сериозно и се любиха за първи път от месеци.

Разговорът им подейства добре, но Макс беше наясно, че този път трябва да спази обещанията си. През следващия месец опита да върши всичко, което трябваше. Отиде на панаира в училището на Елен и тя страшно се зарадва. Посети и майка си в Ню Йорк и я заведе на обед. Еманюел беше по-нервна, отколкото я беше виждал през последните години. Джейкъб винаги беше успявал да я уравновеси и успокои, когато започнеше да се тревожи. Но сега нямаше кой да обуздава въображението й и страховете й се появиха отново. Вече не се плашеше от война или втори Холокост, но се притесняваше за сина си, за брака и здравето му и колко малко време прекарваше с дъщерите си.

— Остави аз да се тревожа за това, мамо. Проблемът е между Джули и мен.

— Тя не ти казва нищо, просто скита сама. Никога не си е у дома, когато посещавам децата.

— Майка й беше болна.

Макс оправда жена си, но се зачуди дали наистина вечно скиташе, особено когато той беше в командировка. Джули никога не се бе държала като истинска майка — имаха персонал за това, но изведнъж се запита дали тя някога беше взимала Елен и Кендра от училище или ги беше водила на балет или зъболекар. Нямаше представа.

Седмица по-късно серия кризи отново го отдалечи от дома му. Макс се чувстваше виновен всеки път, когато заминеше, но пък трябваше да управлява империята си. Три седмици по-късно ужасен осъзна, че не беше виждал майка си цял месец. Отби се в апартамента й и се изненада от вида й. Еманюел приличаше на призрак.

— Добре ли се чувстваш, мамо? — попита той.

— Имам проблеми със стомаха отново. Отслабнах малко.

Макс не беше забелязал, че майка му беше по-слаба отпреди.

— Все същите стари проблеми. Имам ги още от концлагера.

Проблемите й едва не я убиха преди години, но тя ги преодоля благодарение на силната си воля. Но сега беше по-различно и Макс подозираше, че след като вече не готвеше за баща му, тя самата не се хранеше. Той се зарече наум да я извежда на вечеря поне веднъж седмично и се опита да го направи, но обикновено тя му отказваше и не желаеше да излиза, затова той се отбиваше на кафе след работа. Макс изпитваше ужасяващото чувство, че майка му се предаваше. Без Джейкъб, тя нямаше солидно пристанище, нито цел в живота. Ходеше в Гринич при внучките си, но Джули му каза, че скоро не ги беше посещавала. Макс отиде при майка си на другия ден.

— Нещо не е наред, мамо. Трябва да отидеш на лекар.

Дрехите й висяха върху измършавялото й тяло, лицето й беше хлътнало, а кожата й — посивяла. Еманюел обеща да отиде на лекар. Направиха й безброй изследвания и тъй като беше вписала Макс като най-близкия си роднина, му се обадиха с резултатите. Еманюел имаше напреднал рак на стомаха, който вече бе дал метастази, както и левкемия. Макс затвори очи и усети как стаята се завъртя около него, когато чу страшните думи.

— Можете ли да я оперирате? — попита той.

— Няма начин. Ракът се е разпрострял почти навсякъде. Не можем да извадим стомаха й, а и левкемията я е отслабила. Можем да й прелеем кръв, което вероятно ще й даде малко енергия, но състоянието й е критично, господин Стайн. Не исках да го споделям с нея и реших, че вие трябва да узнаете пръв.

— А ние какво можем да направим? — отчаяно извика Макс.

— Много малко. Най-вече трябва да я улесните. Тя каза, че живее сама откакто е изгубила съпруга си. Може да наемете сестри от хоспис евентуално.

Макс не можеше да повярва на ушите си. Как бе възможно подобно нещо да се случи на майка му, която никога не позволяваше нищо да я победи. Но вече нямаше цел в живота, тъй като беше останала сама. Беше живяла заради Джейкъб и сина си.

— Моля ви, не й казвайте — дрезгаво прошепна Макс, като се замисли как щеше да я убеди да се премести у тях, за да могат да се грижат за нея.

Не мислеше, че майка му щеше да се съгласи. След няколко дни Еманюел му каза за резултатите, които нямаха нищо общо с истината.

— Лекарят ми се обади с резултатите. Каза, че имам анемия. Предполагам, че трябва да ям спанак и дроб — недоволно каза тя, тъй като не обичаше нито едно от двете.

— Защо не дойдеш у нас за известно време, мамо? Нашата готвачка ще се погрижи и няма да ти се налага да се мотаеш в кухнята. Момичетата ще се зарадват страхотно, а и ние също.

Еманюел се замисли за момент, но беше щастлива в собствения си апартамент с всичките си вещи наоколо.

— Може би за уикенда — отговори тя. — Не искам да притеснявам Джули и да се натрапвам. Вие двамата се нуждаете от време насаме.

— Ще ни бъде много приятно — настоя той.

Еманюел му обеща да го направи някой ден. Две седмици по-късно тя получи кръвоизлив в стомаха и се озова в болница. Направиха й трансфузии и я задържаха за няколко дни. После тя се съгласи да отиде в Гринич за седмица. Беше прекалено слаба, за да е сама у дома, а не искаше да я обслужват сестри.

Еманюел остана при тях две седмици, последните й дни. Ракът в стомаха напредна толкова бързо, че положението й непрестанно се влошаваше, а и левкемията усложни нещата допълнително. Еманюел се забавляваше чудесно с децата и се хранеше с тях, но през последните няколко дни не можеше да стане от леглото. Двамата с Макс говориха дълго вечерта, когато той се прибра от командировка. Еманюел му каза колко много обича и него, и внучките си. Тя заспа усмихната, хванала ръката му, и почина в съня си. Краят настъпи бързо и спокойно, което беше благословия за нея. Тя не искаше да се връща в болницата. Беше до края със семейството си, а Джули се държеше изключително мило с нея. Двете никога не станаха близки приятелки, но Джули винаги показваше уважението си към Еманюел.

Макс не можеше да повярва какво се случва. Само за четири месеца и половина бе изгубил и двамата си родители. Те бяха опората в живота му, както той бе смисълът за техния. Загуби ги твърде млади. Майка му беше само на шейсет и осем, а баща му щеше да навърши седемдесет. Кошмарите през войната бяха съсипали здравето им, независимо че бяха оцелели от мъченията в „Бухенвалд“. Макс имаше чувството, че майка му просто не желаеше да продължи да живее без баща му, но не искаше да разстройва сина си, като го признае. Любовта на родителите му беше невероятно силна и двамата не можеха да живеят един без друг. Макс искаше да има същата любов, но отношенията му с Джули бяха много по-повърхностни. Чувствата, на които родителите му се радваха, бяха като от друг свят, и той бе сигурен, че двамата отново са заедно. Макс сподели това с децата и им каза, че дядо и мами Ем са в рая заедно. И го вярваше.

Дъщерите му бяха възпитани в протестантската вяра, по настояване на родителите на Джули. Нямаха официално кръщене с приятели и кръстници, а пасторът на църквата им го бе извършил в присъствието само на Джули и родителите й. Макс не отиде на церемонията. Децата нямаха религиозно образование. Знаеха, че баща им е евреин, а майка им не е. Елен винаги се интересуваше от факта, че баба й и дядо й са евреи и искаше да отиде в синагогата някой ден. Макс изпитваше тъга, че Дейзи, а и Кендра са прекалено малки, за да си спомнят баба си добре. Елен щеше да е единствената, която да помни Еманюел. Искаше му се майка му да беше живяла още много години, за да види как внучките й порастват, а и те да я опознаят.

Погребаха Еманюел в същото гробище като Джейкъб. Опелото и погребението бяха скромни и присъстваха само роднините. Макс беше сигурен, че майка му би предпочела това.

През следващите няколко седмици той изпадна в меланхолия. Загубата и на двамата му родители го засегна повече, отколкото очакваше. Питаше се какъв син е бил и не се зарадва на отговора. Спомни си как се срамуваше от тях като малък, защото бяха различни и не говореха добре английски — баща му с културния си австрийски акцент, а майка му завинаги запази елегантния си френски акцент. Еманюел и Джейкъб винаги си говореха на френски, но Макс говореше английски с майка си, макар френският му да бе съвършен. Тогава искаше майка — американка и се преструваше, че Еманюел е такава. Сега му се струваше, че никога не им е обръщал достатъчно внимание.

Макс остана няколко дни в апартамента на родителите си. Задържа учудващо голям брой кутии с вещи, които имаха сантиментална стойност за него, и ги занесе в Гринич. Албуми, снимки, писма, любими книги. Прибра мебелите на склад на първо време. Родителите му бяха оставили всичко на него, включително богатството на Джейкъб. Но Макс би предпочел да имаше родителите си, а не парите им. Джейкъб бе оставил огромна сума и на всяка от внучките си.

Макс беше смазан от мъка. Започна отново да пътува, за да избегне потискащите гласове в главата му, които го обвиняваха за всичките му погрешни постъпки. Пиеше твърде много и го знаеше. И почти не говореше с Джули. Струваше му се, че се срива емоционално след смъртта на майка си. Забрави рождения ден на Кендра, а после и този на Елен и пропусна празненството й, макар да бе обещал да е там. Вместо това замина за Хюстън и не се прибра у дома. Забрави и собствения си рожден ден и гостите, които Джули бе поканила на вечеря. Не можеше да се отърси от замайването си, но поне си спомни да запали свещите на Ханука за децата си, както би направила майка му. Беше донесъл свещниците в Гринич след смъртта на Еманюел. Обяви апартамента за продажба и след месец получи предложение, което прие. Изведнъж се почувства останал в миналото и загубен в настоящето.

Когато забрави десетата годишнина от сватбата си, между него и Джули се появи пропаст, която никой от двама им не можеше да преодолее. Вече дори не общуваха помежду си. Джули знаеше, че Макс е съсипан от смъртта на родителите си, но не можеше да се доближи до него, за да го утеши, нито дори да поговори, тъй като болката му беше прекалено силна. За нея останаха само трите деца, с които не можеше да се справи без помощта на гувернантките. И двете й сестри бяха омъжени и живееха в други градове. Майка й не беше добре със здравето и Джули никога не се беше чувствала толкова самотна. Тя изчака до деня след забравената им годишнина, за да му съобщи новината, която щеше да взриви отношенията им.

Макс четеше купчина доклади и бележки, които бе донесъл от службата. Следобед се бе върнал от Хюстън след дълга командировка. Джули влезе в кабинета му и застана срещу бюрото с мрачно изражение. Съчувстваше на съпруга си, но си имаше собствени проблеми.

— Бременна съм, Макс. И искам аборт — заяви тя с равнодушен глас.

Макс помисли, че не е чул правилно, и вдигна глава, изненадан и объркан.

— Какво каза?

Джули мислеше, че децата са си легнали, но вратата беше отворена, а стаята на Елен беше до кабинета.

— Чу ме.

Тя вече не си спомняше последния път, когато се бяха любили. Беше след сериозен разговор, в който той й обеща да се промени и да намери време за семейството си. Джули му беше повярвала, но нищо не се беше променило.

Лекарят тъкмо й беше съобщил, че е в третия месец и ако искаше аборт, трябваше да го направи скоро. Тя планираше това веднага след Коледа.

— Мое ли е детето? — попита Макс ледено, никога досега не беше се държал така.

— Очевидно — отговори Джули също така студено. — Не знам какво правиш, когато летиш из страната, но аз не се чукам с други мъже. Бременна съм в третия месец. От теб.

Беше планирала да му съобщи новината на годишнината им, но Макс не се прибра у дома и така я улесни да избере аборта. Джули знаеше, че решението й беше правилно.

— Вече имаме три деца, на които не отделяш необходимото време, а честно казано, и аз не ги виждам достатъчно. Майка ти ми го каза няколко пъти и беше права. Последното, от което се нуждаем, е четвърто дете. Бракът ни е пълен провал и не ни трябва друго дете, което и двамата да пренебрегваме. Раждането на Дейзи беше грешка. А това би било подигравка.

— Джули, моля те — извика Макс и скочи от стола, когато осъзна, че тя говори сериозно. — Не можеш да постъпиш така. Ако си бременна, значи така е било писано. Знаеш, изгубих и двамата си родители и откачам от съжаление и чувство за вина. А твоята майка е тежко болна. Не можем да убием бебето си. Имаме прекрасни дъщери и знам, че в момента не съм добър съпруг, но те обичам.

Макс се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Не мога да се справя с още едно дете — честно призна тя. — Не мисля, че последния път имах постродилна депресия. Просто не желаех друго бебе. Трябваше да спрем след Елен или най-много Кендра, когато ти реши да станеш най-богатият човек на планетата и забрави за нас.

— Ще намаля темпото. Ще спра да пътувам толкова много. Обещавам. Наеми друга гувернантка, наеми десет, ако искаш, няма значение. Но не можеш да абортираш. Не убивай детето ни. В теб расте нещо, което е част от нас.

— Вече няма „нас“, Макс. Дори не знам кой си. А още по-лошо е, че не знам аз коя съм. Но пък съм наясно коя не съм. Не съм младото момиче, което искаше да изпълни всичките ти желания, за да те направи щастлив, и да роди шест деца. Ще полудея, ако родя друго бебе. Не ставам за това. Ужасна майка съм. Мразя всичко в живота си и ми писна да съм омъжена за човек, който никога не е до мен.

— Развод ли искаш? — шокирано се ококори Макс, уплашен да се доближи до нея.

Джули беше на ръба на истерията. Нещо в нея се бе пречупило. Когато откри, че отново е бременна, тя имаше чувството, че са произнесли смъртната й присъда.

— Не съм сигурна. Знам само, че няма да родя отново и ще абортирам тази седмица. Нямам време за губене. Можех да го направя, без да ти кажа, но мислех, че имаш право да знаеш.

Освен това беше искала да го накаже за вечните му отсъствия и знаеше, че от тази новина ще го заболи. Абортът бе по-лош и от развода. Тя не искаше да роди неговото дете.

— Няма да преживея отново всички ужаси заради бебе, което никой от нас не иска.

— Аз го искам! Искам и теб! Обичам дъщерите ни и съжалявам, че не съм си у дома достатъчно често. Един ден всички ще сме доволни, че съм работил толкова много. Децата ни и техните деца ще бъдат осигурени завинаги.

— Не ми пука. А вероятно и на теб не би трябвало да ти пука. Може би, те биха предпочели баща, който се появява от време на време и не забравя рождените им дни. Елен плака с часове, когато ти не спази обещанието си да се прибереш за рождения й ден.

— Забравих — промълви той, обзет от горчиво разкаяние.

— Знам. Също както забрави рождения ден на Кендра, а и своя, и годишнината ни. Не ти пука за мен и децата. Приличах на абсолютна идиотка, когато ти не присъства на вечерята за собствения си рожден ден, което не ме изненада. Няколко човека ме попитаха дали не си ме зарязал. Това бебе е още един проблем, от който не се нуждаем.

— Бебе е. Човешко същество. Виждала си бебетата ни на ехограф. Как можеш да убиеш дете?

— Защото ти убиваш всички нас, а дори не го знаеш. Интересуваш се само от трупането на пари и проклетите си сделки. Това е пристрастяване, като наркотиците и комара. Работата е твоята дрога.

Докато Джули говореше, Макс се сети, че на Бъдни вечер трябваше да замине за Лондон. Още не й беше казал, но как можеше да го направи сега? Той наистина държеше на нея и децата, просто бе претрупан с работа и не можеше да балансира. Тази мисъл му напомни думите на баща му, когато обядваха заедно за последен път. И както винаги, Джейкъб беше прав. А сега Макс щеше да загуби нещо ценно и важно, което го интересуваше много повече от една сделка. Бебето си и вероятно и съпругата си. Джули изглеждаше готова да го напусне и може би щеше да го направи след аборта.

— Трябваше да си останеш ерген, Макс. Можеше да имаш гадже във всеки град в страната и да не си правиш труда да се прибираш у дома при нас.

— Аз искам да се прибирам при вас, дори при нероденото ни бебе.

Макс изрече думите си разчувствано, но Джули вече не му вярваше. Той не бе спазил нито едно от обещанията си през последните години.

— Не, не искаш. Това е просто поредното бебе, което ще пренебрегваш, освен ако е момче.

— Момче ли е? — попита той с блясък в очите, а Джули сви рамене.

— Нямам представа. Не попитах. Не искам да знам.

Струваше й се, че се бореше за разсъдъка и живота си. Не можеше да премине през това отново.

— Умолявам те — каза той с насълзени очи. — Не го прави. Поне помисли първо.

— Вече помислих. Щях да ти кажа на годишнината ни. Но както обикновено, ти не се появи. А това улесни решението ми.

— Ще направя всичко, което поискаш, ако го родиш. Ако бебето беше в мен, не бих могъл да убия част от теб. Обичам те, Джули. Съжалявам, че нещата не се развиха така, както планирахме. Бизнесът се оказа много по-сложен и тежък, отколкото мислех. Но ти и семейството ни сте всичко за мен.

Джули не му отговори, само го изгледа тъжно от другия край на стаята.

— Аз също не съм съпругата, която исках да бъда — промълви тя. — Не го знаех, когато се оженихме, но не ставам за майка. Децата предпочитат гувернантките пред мен и са прави. Не съм добра майка. По-добра съм като съпруга или поне щях да съм, ако ти се прибираше у дома по-често.

— Моля те, помисли — отново помоли той. — Трябва да замина за Лондон за два дни и не мога да се измъкна. Сделката е много сериозна и участват твърде много хора. Просто помисли докато ме няма. Дай ми още един шанс. Ще направя всичко възможно, за да не те разочаровам. Може да се подхлъзна някой път, но ще прекарвам колкото се може повече време у дома. Давам ти думата си.

— Думата ти не означава абсолютно нищо — тихо отговори тя и излезе от стаята.

Макс остана сам в кабинета си в продължение на час, обмисляйки всичко, което Джули му каза, после си наля щедро питие. Искаше да я убеди да не абортира. Най-после загаси лампата и отиде в спалнята им, но вратата беше заключена. Джули постъпваше така за първи път откакто бяха женени. Макс се качи горе в една от спалните за гости и остана буден цяла нощ. Мислеше за нероденото им бебе и се молеше тя да го запази.

Никой от двамата не знаеше, но Елен бе чула разговора им. Тя също искаше майка й да задържи бебето. Не беше правилно да го убива. Искаше да й каже, че тя ще помага с грижите по бебето. И сега помагаше на гувернантките с Дейзи. Но знаеше, че не биваше да подслушва, а и беше само на девет годинки и нямаше да обърнат внимание на думите й. Не разбираше защо родителите й бяха толкова ядосани. Може би точно заради това баща й вечно пътуваше, а майка й непрестанно бе навън — мислеха, че имат прекалено много деца. Но поне знаеше, че баща й обичаше майка й, искаше тя да запази бебето. Елен просто трябваше да изчака и да види какво ще стане. Струваше й се ужасно да убиеш бебе. А може би и полицаите щяха да вкарат майка й в затвора, ако го направи.

Елен затвори тихо вратата, мушна се в леглото и се помоли Господ или баща й да спрат гнева на майка й и да я накарат да постъпи правилно.

16.

Макс се опита да поговори с Джули, преди да потегли за Лондон на Коледа, но тя отказа да обсъжда бременността си с него. Прекараха коледния ден с децата и се усмихваха насила заради тях, но Джули го избягваше винаги, когато момичетата не бяха наблизо. Той продължи да спи в стаята за гости. Не желаеше да притиска жена си, а тя бе показала достатъчно ясно, че иска да я остави на мира. Джули все още беше бясна заради забравената годишнина и празненството за рождения му ден, а той не можеше да каже или направи нищо, с което да се реваншира.

Докато шофираше от Гринич към летището, Макс си помисли, че целият му живот се разпада. Родителите му починаха, жена му искаше да убие бебето му, а бракът им висеше на косъм. Беше наясно, че всичко, в което Джули го обвиняваше, беше вярно. Той пренебрегваше децата и съпругата си, а и майка му му беше казала, че жена му никога не си е у дома. Вероятно се чувстваше объркана от огромното семейство, което той желаеше. А и не беше искала съпруг, който вечно отсъства и не споделя отговорността за трите деца заедно с нея. Това беше прекалено много за Джули. А и нейната подкрепа беше изчезнала. Бащата, който я глезеше и закриляше, почина отдавна, майка й умираше, а сестрите й живееха на пет хиляди километра от нея. Джули не виждаше често съпруга си и нямаше представа как да се грижи за децата си.

Макс планираше да се види със стария си приятел Стив в Лондон и възнамеряваше да обсъди проблема с него. Стив се премести в Лондон преди много години. Работеше в инвестиционна банка и си имаше собствени проблеми. Ожени се за англичанка и преди няколко години се разведе. Наскоро му писа, че смята да се жени отново. Може би той щеше да има идея как да оправи положението, макар Макс вече да знаеше, че се проваля като съпруг и баща и се страхуваше, че не е бил и добър син. Всичко в живота му се обърка. Дори не знаеше дали Джули нямаше да абортира преди той да се върне. Колкото и да му се искаше, нямаше право да я спира. Както му бе заявила тази сутрин през петте минути, които прекараха сами в кухнята, тялото й принадлежеше само на нея, макар детето в корема й да бе негово.

Макс вечеря със Стив, преди да напусне Лондон, но приятелят му нямаше никакви полезни идеи. Първата му съпруга беше манекенка и му беше изневерила с най-добрия му приятел. Разводът беше скъп, но прост, улеснен от факта, че нямаха деца и бяха женени само три години. Жената, с която щеше да сключи втори брак, беше адвокатка и имаше две деца. Стив се надяваше да има дете от нея. Този брак изглеждаше разумен. Той живееше с нея вече от три години, така че не го очакваха изненади. Съжаляваше, че Макс и Джули си имат неприятности, но не се учуди, тъй като знаеше колко много работеше приятелят му.

— Ще ти се наложи да прекарваш повече време у дома, ако искаш да запазиш брака си — посъветва го Стив.

Разказа му, че Джаред също се развел, а Анди бил женен за лекарка, с която учил в университета. Живееха в Тексас и имаха четири деца. Макс не поддържаше връзка с другите си двама приятели, но се чуваше със Стив от време на време. Приятно му бе да прекара една вечер с него, преди да се прибере у дома. Той все още беше най-добрият му приятел, макар да се виждаха твърде рядко.

Полетът му от летище „Хийтроу“ закъсня и той се прибра след полунощ. Къщата беше тиха и тъмна, а вратата на спалнята им беше отключена, което Макс прие за добър знак. Беше два сутринта и Джули спеше дълбоко. Той се изкъпа, облече пижамата си и се мушна в леглото до жена си. На сутринта, когато се събуди, тя вече бе станала и Макс не можа да я открие никъде. Гувернантката хранеше децата в кухнята и му каза, че е отишла при майка си, която била много зле. Джули се върна късно следобед.

Макс прекара деня в игра с децата, помогна на Елен да сглоби къщичката за кукли, която беше получила за Коледа. Тя изглеждаше необичайно тиха и се съгласяваше с всичко. Макс се зачуди дали хлапето не усещаше какво става. Кендра беше весела и буйна, както винаги. На закуска заяви, че щяла да напише книга. Дейзи тропаше по тенджера с лъжицата, която някой й беше дал.

— Как е майка ти? — попита той тихо, когато Джули се прибра.

— Не е добре — рязко отговори тя и излезе от стаята.

Майка й умираше бавно и болезнено. Сестрите й вече не живееха наблизо и всички трудни решения и грижи паднаха върху нея, макар че прекарваше часове в разговори по телефона със сестрите си. Беше тежко време за Джули. Майка й бе в последния стадий на рака и се мъчеше. Макс изпита облекчение, че майка му бе починала бързо и не й се беше наложило да премине през всичко това.

Джули потегли към града рано на следващата сутрин и Макс се зачуди дали отиваше да направи аборт. Предишната вечер не му беше казала и дума. Легна си, обърна му гръб, а на сутринта беше изчезнала. Очакването на решението й бе болезнено мъчително за него.

Макс прекара сутринта в телефонни разговори, обядва с децата в кухнята, а в два часа Джули се прибра. Чу я да влиза в къщата и да отива направо в спалнята.

— Добре ли си? — попита той притеснено.

Джули стоеше в гардеробната и се обърна към него.

— Ще задържа бебето — отговори тя равнодушно. — Тази сутрин минах през ехограф. Бебето е добре.

Сякаш вълна от облекчение го заля, когато чу думите й. Отиде до нея и се опита да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Видях бебето на ехографа, а след това ми беше невъзможно да абортирам — обясни тя. — Ти се оказа прав. Ще направя нов ехограф след четири седмици и тогава ще знаем пола, ако искаш.

Джули изрече всичко това спокойно, сякаш поръчваше мебели или завеси. Не беше щастлива, но знаеше, че постъпва правилно, а и имаха достатъчно гувернантки, които да се грижат за детето. Две от тях дежуреха непрестанно. Джули се бе превърнала в машина за бебета заради съпруга си, макар че не се грижеше за тях. Макс се натъжи от нещастния й вид. Надяваше се отношенията им да се оправят.

— Благодаря ти — тихо прошепна той, а тя кимна и мина покрай него.

Джули беше с джинси и пуловер и той забеляза, че тя вече не можеше да закопчае панталона си.

До края на седмицата тя говореше с него само когато се налагаше, но Макс не излезе от къщи нито веднъж. Останаха си у дома на Нова година. Той си спомняше, че тя искаше да покани гости, но очевидно се бе отказала след приема за рождения му ден. Макс не посмя да попита за причината. Вечеряха заедно в кухнята, след като децата си легнаха, а гувернантките се прибраха по стаите си.

— Видях се със Стив в Лондон — спомена Макс, за да започне разговор.

Джули погледна любопитно. За първи път от цяла седмица му позволяваше да й говори.

— Как е той?

— Добре. Ще се жени за адвокатката, с която живее от години. Не я познавам, но май е свястна, а той е луд по нея. Ще се опитат да имат бебе, което няма да е много лесно, защото тя е на четирийсет години. Стив изглежда щастлив.

Макс й спести новината за развода на Джаред и четирите деца на Анди. И двете теми му се сториха рисковани заради положението, в което се намираха в момента, но беше благодарен на Джули, че ще роди детето му. Забеляза, че жена му не се издокара за вечеря, макар да беше Нова година. Готвачката им беше оставила храна в хладилника, но Джули не хапна почти нищо и той се зачуди дали не й прилошаваше от бременността.

— Как се чувстваш? — предпазливо попита Макс.

— Добре — равнодушно отговори тя. — Този път не ми се гадеше и затова не се усетих, че съм бременна. Докторът казва, че това може да не е добър знак, но всичко изглеждаше отлично на ехографа. Е, поне не са близнаци — каза тя и той се усмихна.

Би се радвал на близнаци, но не посмя да й го каже. А и не той щеше да носи бебе през следващите шест месеца, нито щеше да мине през операция накрая. Това бе още една от причините Джули да не иска друго дете. Нужно й бе прекалено дълго време, за да се възстанови последния път.

— Радвам се, че поне се чувстваш добре.

Разговорът им не вървеше, но бе трудно и за двамата след скандалите преди заминаването му за Лондон.

— Вчера сглобих кукленската къща на Елен, а тя бе необичайно тиха. Мислиш ли, че ни е чула онзи ден?

— Надявам се, че не — разтревожено отговори Джули.

Елен беше кротко дете, но мълчанието й вчера се бе сторило странно на баща й.

— Предполагам, че трябва да внимаваме повече. Тя винаги ме наблюдава като ястреб, когато мисли, че нещо не е наред.

Елен беше учудващо зряла за годините си и обичаше компанията на възрастни хора. Кендра пък се радваше на всеки, който искаше да говори с нея. А Дейзи бе прекалено малка, за да разбере каквото и да е.

— Момичетата сигурно ще се зарадват на новото бебе — каза Джули и Макс отново се почувства виновен.

Бебето трябваше да се роди през юни. Предстояха й няколко тежки месеца. Беше преживяла силен шок от новината за бременността си, мислеше, че няма да има сили за повече деца след Дейзи, но сега всичко започваше отначало.

— Мога ли да направя нещо, за да те улесня? — внимателно попита Макс, но Джули поклати глава отрицателно, а в очите й се появиха сълзи.

— Вероятно ми предстоят тежки моменти с мама, но няма да е дълго. Сестрите от хосписа пристигнаха вчера. Тя иска да си умре у дома.

— Съжалявам искрено каза Макс и осъзна колко се беше отдалечил от жена си.

— Да, аз също. А сестрите ми не ми помагат много от Ел Ей и Санта Барбара. Но пък на този етап и аз не мога да направя почти нищо за мама, освен да я посещавам всеки ден. Тя спи през повечето време.

Темата беше прекалено потискаща за празник като Нова година, но и Макс не можеше да помогне с нищо. Джули му показа ясно, че не желае да е близо до него, а когато приключи с вечерята, тя изплакна съдовете си и ги прибра в миялната. Макс се канеше да й предложи шампанско, но се сети, че тя не можеше да пие. Джули излезе от кухнята, без да каже и дума и отиде да си легне, а той се прибра в кабинета си и си наля питие. Къщата беше тиха. Той седна в удобното си кресло и се замисли за всичко, което се беше случило през последната година. Припомни си родителите си и се зачуди какво ли би го посъветвала майка му. Вероятно щеше да му каже да остави Джули на мира докато тя събере сили да се върне при него, ако това въобще беше възможно.

Макс си легна преди полунощ и се опита да заспи, но лежа буден дълго докато тя угаси лампата без нищо да каже. Очакваха ги шест дълги месеца до раждането на бебето.

През следващия месец почти не си говореха. Макс пътуваше, но по-малко от обикновено, и винаги се прибираше за уикендите. Джули ходеше в града няколко пъти седмично и ежедневно посещаваше майка си, която ставаше все по-зле.

Месец по-късно Джули му подаде плик, когато се върна от града. Беше сериозна и той се уплаши, поколеба се дали да го отвори. Помисли си, че може би му връчваше документи за развод. Всичко беше възможно.

— Какво е това? — попита той.

— Снимки за теб. Днес минах отново на ехограф каза тя, а той се усмихна и отвори плика. — Желанието ти се изпълни. Момче е.

Макс я погледна усмихнат, скочи и я прегърна. Не го интересуваше колко му е ядосана, той бе щастлив и благодарен. Синът му имаше значение за него. Не искаше името на баща му да изчезне. Макс бе последният мъж от рода, но сега щеше да има син. Той извади снимките от плика и се вторачи в тях. Загледана в сияещото лице на Макс, Джули се усмихна за първи път от дълго време.

— Надявам се да прилича на теб и баща ти. Само ми е тъжно, че Джейкъб вече го няма. Той щеше да се зарадва на внука си.

— Да, така е — усмихна й се Макс. — Майка ми също. Благодаря ти — трогнато каза той, а тя кимна. — Предполагам, че скоро ще трябва да кажем на момичетата.

Бременността започваше леко да й личи и тя смяташе, че Елен вече я бе забелязала. Вероятно и Кендра скоро щеше да се усети.

— Може и да не се зарадват много, че ще имат брат.

— Ще свикнат — щастливо отвърна Макс. — Имаме нужда от мъже в отбора — добави той весело, а Джули се засмя.

— Е, не очаквай от мен да родя още две момчета, за да изравним силите. Приключих.

— Мисля, че вече ми го показа съвсем ясно — подкачи я той. — Но съм ти благодарен, че не се опита да ме убиеш докато спя.

Джули се засмя отново и двамата се отпуснаха, почувстваха се по-спокойно. Съобщиха новината на момиченцата докато те вечеряха с гувернантките си. Джули не обичаше да се храни с тях, защото вдигаха много шум. Казаха им, че ще си имат братче, и Елен въздъхна. Дни наред се питаше дали майка й беше направила нещо с бебето, което баща й бе споменал, че иска да убие. Но, слава богу, на бебето му нямаше нищо. Елен се бе молила за него всяка нощ откакто чу разговора на родителите си и Господ бе отговорил на молитвите й. Според Кендра, щеше да е по-хубаво, ако бебето беше момиче, но тя все пак попита дали ще може да го заведе в училище, за да го покаже на приятелките си. Една от съученичките й беше занесла морско свинче в клас, а тя смяташе, че бебето щеше да е по-интересно, което накара баща й да се засмее. Денят все пак завърши добре. Джули вероятно не му беше простила, но поне му говореше. Атмосферата в къщата се промени, но през април Макс трябваше да започне да пътува отново, за да сключи важна сделка.

Той се опита да обясни положението на Джули, но за нея това си беше все старата песен. Макс беше положил усилия да си е повече у дома в продължение на три месеца, но сега се връщаше към старите си номера. Единствената голяма промяна, която бе направил, бе, че купи самолет. Твърдеше, че по този начин може да се придвижва по-бързо и да не зависи от авиолиниите. Разходът беше голям, но щеше да си е у дома по-често.

Той я попита дали би искала да отиде на специална служебна вечеря в града с него. Един от строителните предприемачи, с които преговаряше, го беше поканил и Макс искаше Джули да е с него. Предупреди я, че може да е скучно, но не му се ходеше сам. Вечерята щеше да се състои в кметството след две седмици и Джули трябваше да е блестяща. Много известни политици пристигаха от Вашингтон, както и солидни бизнесмени. Джули винаги се справяше отлично на подобни събития и очароваше всички.

— Нямам какво да облека — оплака се тя.

Беше почти в седмия месец и по-едра, отколкото при предишните бременности.

— Ще ти купя нещо — усмихна се той, изпълнен с надежда, че тя ще го придружи.

Примирието им си оставаше несигурно, но все пак успяваха да удържат положението. Джули бе впечатлена от покупката на самолета, ако това означаваше, че Макс щеше да се прибира у дома по-бързо и лесно. Но пък можеше да означава и че ще пътува по-често. Вече му нямаше доверие и не се притесняваше директно да го заяви.

— Ще видя какво мога да облека — отвърна тя.

За нейна изненада намери рокля, която хареса, и обеща да отиде с него. Роклята се спускаше елегантно, разкроена на подходящите места, и беше от красива небесносиня коприна. Джули изглеждаше зашеметяващо в нея. На пръв поглед човек трудно можеше да разбере, че е бременна.

Вечерта на събитието тя изглеждаше блестящо. Приготвиха се в апартамента в Ню Йорк, който все още използваха, когато оставаха в града за през нощта. Джули приличаше на принцеса, когато влезе в кметството, хванала съпруга си подръка. Макс изглеждаше много горд с нея. После той я остави да си бъбри със съпругата на кмета, отиде да поговори с предприемачите, които го бяха поканили, и се върна при нея точно навреме за вечерята. Настани я на масата и отиде да се види с един сенатор. Мъжът до Джули й се представи. Казваше се Ричард Рандал, което й прозвуча познато, макар да не беше сигурна откъде. Беше висок и слаб, с гъста бяла коса, и изглеждаше много елегантен в смокинга си. Говореше с лек южняшки акцент. Джули изведнъж се сети кой беше, когато чу провлечения му акцент. Рандал беше могъщ петролен магнат от Тексас, който живееше през част от времето в Ню Йорк. Притежаваше къщи по целия свят. Беше се появявал на кориците на „Тайм“ и „Форчън“.

— Съпругът ви е доста зает тази вечер — отбеляза той усмихнато.

— Познавате ли го? — попита Джули.

— Не, но го наблюдавам как се движи из залата откакто дойдохте. Той е много инициативен човек. Надявах се да използвам това, за да поговоря с вас, и съдбата беше благосклонна към мен тази вечер. Или просто домакинята, като ме настани до вас. Роклята ви е великолепна.

Рандал я огледа внимателно и прецени, че роклята бе в същия цвят като очите й. Джули се зачуди дали беше забелязал, че е бременна. Надяваше се да не е, после се почувства тъпо задето си го помисли. Какво значение имаше? Тя му благодари за комплимента и спря да мисли за това. Рандал беше чаровен мъж, в началото на шейсетте и изглеждаше страхотно.

— Интересувате ли се от политика? — попита той тихо, за да не го чуят останалите около масата.

— Понякога — честно призна тя. — Невинаги.

— И аз съм на същото мнение. Навремето мислех, че мога да заема политически пост, но сега не бих го направил дори и да ми платят за това.

Той изглеждаше доста самоуверен и обигран. Каза й, че живее в Хонконг и Лондон през част от годината и това я накара да се почувства скучна и отегчителна. Тя беше само обикновена домакиня от Гринич с три малки деца и четвърто на път. Джули се замисли за дните, когато непрестанно скиташе по купони. Рандал я бе определил правилно като пренебрегваната съпруга на изключително амбициозен мъж.

— Четох за съпруга ви — каза той. — И аз работех усилено като него. Но вече не го правя.

— Какво ви излекува? — попита тя.

Рандал очевидно флиртуваше с нея, но деликатно, така че никой да не забележи и съпругът й да не се възмути, ако погледнеше към масата и ги видеше да си бъбрят. Тексасецът беше опитен мъж.

— Три съпруги, които ме зарязаха — отговори той, а тя се засмя.

— Ще трябва да споделя това с мъжа ми — каза тя.

— Не си правете труда. Хора като него не схващат докато не изпаднат в безизходица. И с мен стана така. Бях лош съпруг и на трите и си заслужавах да бъда зарязан. Сега всичките ми бивши съпруги са щастливо омъжени за други хора — усмихна се той.

— Имате ли деца? — полюбопитства Джули.

Рандал беше интересен мъж и в него имаше нещо изключително изискано и зряло.

— Пет отговори той. По-възрастен съм от вас, а започнах млад. Децата ми са свестни. Не се виждаме много. Не бях и добър баща. Но сега съм в приятелски отношения с всичките ми бивши съпруги. Трудно е да градиш кариера и да прекарваш време със семейството си. Двете просто не могат да се съчетаят. Вероятно вече сте наясно с това.

Джули кимна. Почувства се малко неловко, но Ричард Рандал очевидно разбираше идеално положението й. Оркестърът засвири и той я покани на танц. Тя се изненада, но прие. Танцуваха докато поднесоха вечерята. Върнаха се на масата три минути преди идването на Макс, който се извини многословно задето я бе оставил сама за толкова дълго.

— Аз отегчавах съпругата ви безсрамно докато тя ви чакаше — обади се Ричард и се представи.

Джули забеляза, че Макс се впечатли. Той познаваше отлично репутацията на Рандал. А когато Ричард отиде да поговори с приятел, когото беше видял на съседна маса, Макс зашепна на жена си.

— Знаеш ли кой е той? Веднъж почти се кандидатира за президент, но се отказа преди номинацията. Изключително важен човек. За какво си говорихте? — попита той, сякаш нямаше надежда, че Джули би могла да проведе смислен разговор.

— За съпругите и децата му — честно отговори тя.

— Мисля, че е бил женен няколко пъти. Една от бившите му съпруги беше прочута кинозвезда. Би трябвало да се опитаме да го опознаем. Бих искал да обядваме с него някой път.

— Ще се опитам да те уредя — отвърна Джули, но Макс не долови сарказма в гласа й.

Засега Ричард Рандал беше нейно завоевание, а не на съпруга й, а и Макс бе прекалено самодоволен тази вечер, след като бе прекарал няколко часа сред политици. Джули забеляза, че Ричард Рандал просто си седеше през повечето време, а политиците бяха тези, които идваха при него. Интересно й беше да научи, че е смятал да се кандидатира за президент. Почувства се поласкана, че седеше до него. Макс непрестанно напускаше масата между различните ястия, за да поговори с хората, които считаше за важни. Това й даде възможност да си побъбри с Ричард за изкуството и живота, брака и пътуванията. Той каза, че има яхта в Средиземно море, която възнамерява да използва през лятото. Попита я какви са нейните планове за ваканцията и тя се почувства депресирана. Не искаше да му обяснява, че ще ражда. Въпреки това смяташе, че той е забелязал бременността й.

— Още не сме правили планове — отговори тя.

И нямаше как да ги правят. Тя щеше да се възстановява от поредното цезарово сечение. Мисълта я потисна ужасно. Ричард го забеляза и нежно я потупа по ръката.

— За всяко нещо си има време. Всички се изправяме пред предизвикателства и тежки моменти. Човек не знае какво му е подготвил животът. Например приятната изненада да бъда настанен до вас. Направихте вечерта чудесна за мен, Джули.

Тя се трогна от милите му думи и двамата се усмихнаха един на друг. Макс се върна за десерта, после отиде да проведе друг разговор. Ричард погледна Джули в очите и сложи химикалка до картичката с името й.

— Това, за което ще ви помоля, е извън нормите на доброто поведение и биха ме изхвърлили от всеки приличен клуб заради него, но ако си напишете телефонния номер, бих искал да ви се обадя. Може да обядваме заедно някой ден.

Джули се изненада, но после му се усмихна.

— А сега вие направихте вечерта ми чудесна — каза тя. — Ще ми бъде приятно да обядваме заедно.

Вероятно можеха да станат приятели. Харесваше й идеята да се видят отново. Тя бързо надраска телефонния си номер, а Ричард дискретно пъхна картичката в джоба си. След като Макс се върна за последен път, Ричард стана, ръкува се и с двамата, благодари на Джули за прекрасната вечер и си тръгна.

Макс остана разочарован, защото не бе успял да поговори с Рандал.

— Той е могъщ човек — отбеляза Макс, впечатлен от него.

— Ти беше доста зает тази вечер — небрежно подхвърли Джули.

— Тук имаше много хора, с които исках да се видя. Възможността беше чудесна. Затова исках да дойдеш с мен. Рандал не ти даде визитната си картичка, нали? — попита той и тя му отговори честно.

— Не, не ми я даде.

Но Джули не спомена, че Ричард доста точно бе описал поведението на Макс и бе завършил вечерта с молба за телефонния й номер, който тя му беше дала. Лекият флирт с него й подейства като противоотрова срещу чувството, че е дебела и скучна домакиня от предградията. Рандал я накара да се почувства блестяща, вълнуваща и съблазнителна. Тя не вярваше, че е нито едно от тези неща, макар да харесваше новата си рокля, която прикриваше издутия й корем достатъчно, за да не предизвиква веднага въпроса кога очаква бебето.

— Изглеждаш много красива тази вечер — направи й комплимент Макс, когато хванаха такси до апартамента.

Джули забеляза, че Ричард си тръгна с лимузина, но не огромното му богатство и успех я вълнуваха, Макс бе този, който се интересуваше от тях. Тя се впечатли от самия човек, който бе флиртувал с нея и бе достатъчно дързък да поиска телефонния й номер, макар да знаеше, че е омъжена. За първи път от сватбата си Джули се почувства като жена, която имаше тайна. Вероятно никога нямаше да се чуе с Ричард, но й беше забавно да играе ролята на фатална жена поне за малко преди отново да се озове в родилното отделение. Мразеше имиджа си на машина за бебета, в каквато Макс я беше превърнал. А и чувстваше, че е изгубила самата себе си заради него. Но Ричард Рандал я беше открил.

Джули се почувства като Пепеляшка, когато съблече роклята си. Беше се насладила на танците с Ричард и се замисли за него докато Макс спеше невинно до нея. Не изпитваше чувство за вина.

На следващата сутрин и двамата станаха рано. Макс отиде в кабинета си, за да звънне в Европа, Джули подкара обратно към Гринич. Отби се да види майка си, която бе упоена със силни лекарства. После се прибра у дома и спря да обсъди седмичните менюта с готвачката. Най-младата им гувернантка, Барбара, тъкмо извеждаше Дейзи на разходка.

Джули прибираше роклята си от предишната вечер, когато телефонът звънна. Веднага позна гласа с провлечения южняшки акцент.

— Страхувам се, че съм ви сънувал снощи. Какво ще правите днес на обяд?

Сърцето на Джули заби учестено, когато чу гласа му.

— За съжаление вече съм обратно в Гринич — разочаровано отговори тя.

— Гринич не е на друга планета. Какво ще кажете за обяд в „Тера“, ако не се страхувате да ви видят с човек с малко съмнителна репутация? Но пък напоследък се държа съвсем прилично. Възрастта ми се отразява.

Възрастта определено не му личеше. Ричард бе изключително привлекателен и Джули искаше да обядва с него.

— Мисля, че мога да се справя с това — смело заяви тя, макар да не беше сигурна какви бяха намеренията му.

Тя така или иначе не беше в състояние да върти любов с него, така че той явно нямаше предвид бурен секс. Може би приятелство? Или невинен флирт? Беше готова и за двете.

— В един часа? Качвам се в каляската си още сега и ще се видим там. Може да е малко грубо от моя страна да се появя пред вратата ти, за да те взема.

— Ще бъда там — обеща тя, затвори и се пъхна в гардеробната.

Не искаше да облича някаква гигантска широка рокля, която щеше да съсипе ефекта от изискания й тоалет снощи. Но нямаше много красиви рокли за бременни. Джули беше толкова нещастна от бременността, че не ходеше никъде и не си купуваше нищо. Откри шикозна тъмносиня блуза, която можеше да облече върху джинси и с високи токчета. Тоалетът беше подходящ за Гринич. Тя се приготви, изми си косата, положи грижливо грима си и се срещна с Рандал точно в един часа. Беше там навреме, за да го види как пристигна с черно ферари и подаде ключовете на момчето, което паркираше колите. Забеляза Джули незабавно и изглеждаше зарадван от срещата им, а настроението му беше флиртаджийско като предишната вечер. Беше настоял за тиха и усамотена маса и, веднага след като си поръчаха обяда, й каза колко се радва да я види.

— Мислих за теб цяла нощ, Джули. Знам, че звучи изтъркано, но наистина е така. Снощи във въздуха имаше магия и я усещам и днес.

Той я погледна в очите и тя се изплаши. Ами ако Рандал беше перверзник, който преследва бременни? Но не приличаше на такъв. Реши да е честна с него, дори и да прозвучи като нелоялна съпруга. Но пък въобще не беше сигурна колко лоялна искаше да е към Макс напоследък. Положението, в което я беше поставил, не беше нито мило, нито любезно.

— Аз също я усещам — отвърна тя меко, — въпреки че това вероятно ще ти прозвучи като лудост.

Джули хвърли бърз поглед към корема си, после го погледна в очите и той я разбра.

— Това няма да е там завинаги, нали? Освен ако не е нещо необичайно. Нещата се случват в странни моменти в живота, по неясни причини и неочаквани начини — обобщи той, после й зададе прям въпрос. — Щастлива ли си за бебето?

Джули бързо поклати глава.

— Не, не съм. Бях отчаяна, когато научих, че съм бременна. Планирах да абортирам, но не можах да го направя.

— Долових нещо подобно снощи. Ти щеше да споменеш, ако беше доволна от предстоящото събитие. Роклята беше великолепна, но докато танцувахме, осъзнах, че танцувам с двама души — каза той и тя се засмя.

— Да, трудно е да пропуснеш такова нещо.

— Следващият труден въпрос. Не обичам да си губя времето със заобиколки. Обичаш ли съпруга си? Той изглежда свестен човек, но знам как хора като него се отнасят със съпругите си докато някой не им даде добър урок. Аз лично изтърпях урока три пъти, преди да загрея, че не ставам за съпруг докато работя толкова много. Ти си късметлийка. Аз съм пенсионер. Отчасти. Хора като нас никога не се оттеглят напълно. Но е трудно да ни обичат, когато пренебрегваме жените си. Аз също бях виновен за това.

— Преценил си го абсолютно точно. А в отговор на въпроса ти — не съм убедена, че още го обичам. Женени сме от десет години и той се държи чудесно с мен. Купи ми прекрасна къща и е изключително щедър. Има добро сърце и е честен. Мисля, че е изпълнен с добри намерения, но е лош съпруг и баща. А и аз отчасти имам вина. Позволих му да ме превърне в машина за бебета, защото искаше илюзията за голямо щастливо семейство. Но след три деца открих, че не съм добра майка. Не знам какво не ми е наред, но просто ми липсва майчински инстинкт. Все още ми се струва, че децата ми са нечии чужди. А сега и четвърто. Чувствах се принудена да родя второто, а третото не беше планирано. Сама съм си виновна, че позволих това да се случи. Дори не мога да си спомня кога го заченахме и защо. Макс не е по-добър родител от мен. Никога не прекарваме време с дъщерите си. Те мислят гувернантките си за майки, което е напълно обяснимо. Много по-добри родители са от нас. Имаме четири гувернантки.

— Те са по-добри, защото им се плаща да са такива. И какво ще правиш сега? — попита той с интерес.

— Още не съм го обмислила. Знам, че трябва да съм щастлива заради бебето и да му се отдам след появата му, но никога не става така. Дори не искам да прегърна децата си след раждането. А после се чувствам съсипана. Нямам представа как да отгледам четири деца, особено със съпруг, който никога не е до мен и никога няма да бъде.

— Може и да бъде някой ден. За нова съпруга и други деца. А може и да не бъде. Аз съм на шейсет и две и още не ставам за баща. И на мен този ген ми липсва — честно призна той. — Децата ми са наясно с това. Някои от тях дори ми простиха и ме смятат за забавен гост за вечеря. Две ме мразят силно и не ги обвинявам. Никога не бях с тях, а и не исках да бъда. Не се интересувам и от внуци.

Рандал беше напълно откровен, Джули също. Тя чувстваше, че може да му каже абсолютно всичко и да остане вярна на себе си.

— И аз изпитвам същото. Дъщерите ми са много сладки. Най-голямата е на девет и е чувствителна и грижовна, какъвто беше баща й навремето. Втората е умна, смешна и независима, а най-малката е още с пелени. Но още не ги възприемам като мои деца. Изпаднах в тежка депресия след раждането на последното дете. И не очаквам с нетърпение това да ми се случи отново. Бебетата ме карат да се чувствам виновна.

— Вероятно този път ще е още по-лошо — каза Ричард и Джули беше сигурна, че е прав. — Струва ми се, че и ти не притежаваш родителския ген — продължи той замислено. — Прекалено рано е да се твърди подобно нещо, но колкото и да уважавам младия ти, амбициозен съпруг, ние с теб сме изключително подходящи един за друг. Трябва да призная, че не изпитвам съжаление към него, и на мен ми се е случвало. Съжалявам само децата ти. Те се нуждаят от родител, който иска да е с тях, а нито ти, нито съпругът ти сте такива. Моите деца извадиха късмет с вторите си бащи, което вероятно ги спаси. Е, какво ще направим по въпроса? Разполагаме с достатъчно време да помислим. Но освен ако не ми кажеш, че си лудо влюбена в мъжа си и искаш още десет деца от него, няма да те оставя да изчезнеш. Отне ми доста дълго време да те намеря.

Джули се изненада и не знаеше как да отговори. Ричард се протегна над масата и хвана ръката й нежно. Очите й се напълниха със сълзи. Имаше чувството, че този мъж току-що я беше спасил. Той наистина беше чаровният принц или нейният рицар в блестяща броня. Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.

— Не плачи, не отивам никъде. Ще обмислим всичко заедно.

Джули имаше чувството, че сънува. Но чудесен сън, различен от кошмара, в който живееше.

— Предлагам да караме бавно за известно време и да видим какво ще се получи. Ще обмислим всичко с времето. Как ти звучи?

— Идеално — отговори тя, а по бузите й се търколиха две сълзи, които той нежно избърса с пръсти. — Това може и да ти прозвучи шокиращо, но мисля, че се влюбвам в теб, макар да нося бебето на друг мъж.

— Не се шокирам толкова лесно. Имам приятел, който попадна в подобно положение преди години. Жената напусна съпруга си заради него, след като роди и са щастливо женени от трийсет години.

Джули се замисли за момент, когато чу думите му.

— Нямам нито фетиш, нито неприязън към бременните жени — продължи Ричард. — Стига да не трябва аз да отглеждам бебето. Не би искала да съм му баща. Не ме бива в това. Но май и ти не си добра майка — усмихна се той, а тя кимна.

— Ще трябва да се откажа от децата си, нали? — попита тя, схванала намека му.

— Ако си с мен, да. Не свърших добра работа със собствените си деца. Не искам да повредя и твоите. Ако направим нещо относно лудото ни увлечение — усмихна се той, — ще говорим за живот на двама възрастни, които се обичат и имат пълна свобода в различни градове по света. Нямам проблем да посещаваш дъщерите си, когато поискаш. Просто не желая да живея с тях. Не мога да търпя бъркотията и шума, споровете, караниците относно какво им е позволено и какво не, опасните им приятели и неподходящи партньори, алкохола и наркотиците, с които искат да експериментират. Пълен кошмар. Не мога да го преживея отново. А ти дори още не си стигнала дотам, като се има предвид, че едното ти дете е с пелени, а другото дори още не е родено.

— Правиш го да звучи по-лошо от това, което преживявам в момента.

— Повярвай ми, по-лошо е. На някои хора им харесва. Но аз не съм от тях. Нужно ми беше доста време да го разбера. А ти си напред в играта. Честна си, което ми харесва. Не мога да търпя хора, които се преструват на чудесни родители, без да са такива. Точно това поврежда децата.

— Не мисля, че ако майка им си тръгне, това ще им се отрази добре — разтревожено каза Джули.

Притесняваше се най-вече за Елен, която щеше да реши, че тя е виновна и е прогонила майка си по някакъв начин. Тя беше впечатляващо отговорно дете, склонно да понесе и нечие чуждо бреме, включително това на майка си.

— Не, но това ще освободи място за друга жена, която може да свърши по-добра работа и наистина да ги обича. Не съм сигурен, че хора като мен и теб въобще могат да обичат децата си. Не сме ужасни злодеи, но просто нещо ни липсва.

Джули кимна. Тя разсъждаваше по същия начин и харесваше честността му. Вече не се чувстваше зле заради емоциите, които не изпитваше.

— Дадох ти много материал за разсъждение — тихо каза Ричард и тя отново кимна.

— Да, така е.

Това беше най-впечатляващият обяд в живота й. Рандал бе стигнал до някои доста бързи заключения, но повечето звучаха съвсем правилно.

— Кога мога да те видя отново?

Никак не му се искаше да се разделя с нея. След като най-после я беше намерил, искаше да я държи близо до себе си.

— Утре трябва да отида в града — предпазливо отговори тя.

Имаше час при лекаря си за рутинен преглед.

— Чудесно. Ще измисля някое спокойно местенце, където да обядваме, и ще ти звънна утре сутрин. Ако съществува риск да си омръзнем един на друг, по-добре да го узнаем още сега каза той усмихнато, когато си тръгваха. — А в случай че се чудиш — добави той тихо, — влюбен съм в теб. Трябва да го знаеш. Бих те отвлякъл още сега, ако можех.

Ричард я докосна нежно по ръката и излязоха навън. Джули едва го познаваше, но имаше чувството, че му принадлежи, а и наистина беше влюбена в него. Нямаше начин да се скрие от чувствата си, а и не искаше.

Той я изпрати до колата й и остана до нея за минута. Привличането между тях беше толкова силно, че взе дъха й. Ричард беше най-вълнуващият, решителен и възбуждащ мъж, когото някога беше срещала. Той я изчака да се настани на седалката, наведе се и нежно я целуна по устните.

— Ще се видим утре — прошепна той. — А надявам се и през останалата част от живота ни.

После Ричард отстъпи назад, отиде до ферарито си, махна й и подкара. И двамата се усмихваха. Джули не можа да сдържи радостта си, когато се прибра у дома. Искаше й се да затанцува. Пусна си музика и се замисли за Ричард. Не знаеше какво щеше да се случи и дали въобще щеше да излезе нещо, но това беше най-хубавият ден в живота й. Струваше й се, че бе спасена.

17.

Както беше обещал, Ричард й звънна сутринта, за щастие, след като Макс бе тръгнал на работа. Той отлетя за Албъкърки с новия си самолет, тъй като имаше среща там за обяд. Джули се почувства като свободна жена, когато подкара към Ню Йорк. Имаше час при лекаря си в три и се бе разбрала с Ричард да се видят за обяд в италиански ресторант в Трайбека, където не бе твърде вероятно да срещне някой познат. Не правеха нищо неморално или забранено, просто един обяд. Или поне тя се оправдаваше с това докато шофираше. Беше облякла елегантна черна рокля и се чувстваше бляскава въпреки наедрялото си тяло, което изглеждаше странно неподходящо за среща с нов мъж. Роклята беше къса и подчертаваше красивите й крака, а и беше сложила обувки с високи токчета. Носеше черно вълнено палто, а русата й коса бе разпусната по гърба.

Ричард я чакаше в ресторанта и я целуна, когато се видяха, а тя му се усмихна широко. В един ден той се бе превърнал в безопасното й пристанище, в бягство от омразния живот и мъжа, когото вече не обичаше. Ричард беше въплъщение на вълнението, любовта и надеждата. Прекрасна промяна — след съпруг, който я пренебрегваше, и три деца, на които не можеше да даде нищо.

Бъбриха си по безброй различни теми и избягваха обсъждането на бъдещето. Искаха първо да се насладят на настоящето, а и бяха определили основните правила предишния ден. Не се нуждаеха от нищо повече за момента, освен да се опознаят един друг и да осмислят чувствата си. Ричард я караше да се смее както не се бе смяла от години. Тя вече не можеше да си спомни дали някога бе изпитвала същото и към Макс. Сега ставаше дума за двама зрели хора, които искаха да са заедно и знаеха защо. Част от това беше сексуалното привличане, въпреки състоянието й, а другата част бе чисто емоционална нужда да запълнят празнината в живота си. Ричард спомена, че не се е влюбвал от много дълго време. За Джули той бе странна комбинация от добър приятел и мъж, когото искаше да обича. Той бе всичко, което Макс не беше. Финансово стабилен през целия си живот, докато Макс бягаше от бедността и носеше белезите си от страховете на родителите си. Джули бе наясно, че той никога нямаше да спре да бяга и да се опитва да увеличи богатството си, макар че бракът им умираше. Ричард й каза, че има апартамент в Трайбека. Искаше да й го покаже, но се притесняваше тя да не си помисли, че възнамерява да я съблазни още на втората им среща. Държеше да прояви уважение към нея и да й остави време да обмисли нещата. Той беше свободен човек, а тя — не. Положението бе несравнимо по-сложно за нея. Каза й, че от апартамента му се разкрива прекрасна гледка към река Хъдсън и тя полюбопитства да го види. Чувстваше се съвсем удобно да отиде там с него за няколко минути, преди да потегли към горната част на Манхатън при лекаря си.

— Обещавам да се държа прилично зарече се Ричард и й каза, че апартаментът му се намира на две пресечки от тях.

Тръгнаха натам под топлото априлско слънце, хванати подръка. Той й разказваше истории за детството си, а тя се смееше весело. Ричард беше забавен и приятен и тя въобще не се притесняваше от факта, че той открито сваляше съпругата на друг мъж. Бяха подходящи един за друг и много си приличаха. Откриха безброй общи интереси и в изкуството, и в книгите, които харесваха. През самотните си години с Макс, Джули откри литературата и изкуството. Двамата харесваха и същите градове в Европа. Ричард обеща да я заведе във Венеция с яхтата си, която в момента бе на пристанище в Южна Франция.

Кооперацията, където той живееше, бе ремонтиран склад с по един огромен апартамент на всеки етаж. Имаше тузарски вид, който бе типичен за Трайбека и районите наоколо. Наблизо се намираха Сохо и Месарския квартал. Качиха се на последния етаж с товарен асансьор, който отвори врати направо в апартамента. Джули се озова в нещо, което приличаше на модерна художествена галерия, с дълбоки удобни бели канапета, разпръснати из стаята, скулптури от прочути творци и движеща се скулптура на Калдер, която висеше от тавана. Вита стълба водеше към спалнята, а високите прозорци разкриваха гледка към реката. Жилището бе обзаведено от известен дизайнер. Имаше цяла стена с редки книги, а кухнята беше от черен гранит. Апартаментът беше изискан и лъскав като самия него. Свят, където децата не биха се почувствали удобно, нито добре дошли. Джули си помисли, че това бе неговото място, както и на човека, с когото искаше да бъде.

— Добре дошла в скромното ми жилище — пошегува се той, като метна ключовете на гранитния плот.

Мраморът, стъклото и хромираните повърхности бяха в рязък контраст с удобните канапета, които те прегръщаха нежно, когато седнеш. Ричард я покани да се настани и тя се засмя, когато потъна в канапето.

— Ще имаш нужда от кран, за да ме вдигнеш — предупреди го тя.

Той седна до нея и нежно пъхна ръка под роклята й с въпросителен поглед, за да види дали щеше да го спре. Но тя не го направи, а и не искаше.

— Имам чувството, че ни очакват неприятности — прошепна тя, а той спря думите й с целувка.

— Не и ако и двамата го искаме — отвърна Ричард, прокарвайки ръка по корема й и надолу.

Спря и я погледна нежно.

— Не искам да направя нищо, което ти не желаеш, Джули.

Но тя не желаеше той да спира, а миг по-късно не можеха да спрат. Той съблече палтото й и внимателно вдигна роклята над главата й. Гърдите й бяха пищни, а коремът — голям, но тялото й беше слабо и стегнато.

— Ти си идеалната скулптура, която отразява женствеността — отбеляза той.

Целуваха се страстно, а тя съблече дрехите му и двамата се отпуснаха голи в прегръдката на канапето. Ричард беше изключително внимателен докато се любеха. Намериха най-удобните пози и Джули изпита удоволствие, каквото никога преди не беше преживявала. Стори й се, че минаха часове преди да свършат. Той остана в нея за дълго време, после я люби отново. След като приключиха, Ричард я погледна тревожно за миг и се отдръпна от нея.

— Не искам бебето да се роди в апартамента ми. Май трябва да караме по-спокойно за известно време.

Джули лежеше щастливо в ръцете му, напълно забравила за часа си при лекаря. После се качиха горе в спалнята му, проснаха се на леглото и се загледаха в реката. Джули не искаше да си тръгва и да остава без него.

— Мисля, че ми създаваш лоши навици — каза тя с дрезгав глас.

Чувстваше, че мястото й бе тук, до него. Накрая станаха и слязоха долу голи, за да не се любят отново. В огромната баня застанаха заедно под душа и продължиха да се целуват.

— Как ще живея без теб това лято? — попита той докато я гледаше как се облича.

Беше й казал, че планува да се види с приятели в Европа, които щяха да му гостуват на яхтата. Но на нея й предстоеше да роди през лятото и нямаше начин да се присъедини към тях.

— Не искам да съм до теб, когато всичко това се случи — простичко каза той. — Нямам желание да те обърквам. Трябва да вземеш решение сама.

Юни щеше да е най-подходящото време той да замине, а Джули знаеше, че й предстои да вземе сериозно решение. Не беше лесно да реши дали да зареже съпруга и четирите си деца заради мъж, когото едва познаваше, само защото инстинктът й казваше, че им е писано да са заедно. Но поне не се съмняваше в чувствата на Ричард.

Всеки ден тя шофираше от Гринич и се срещаха по обяд в апартамента му. Имаха таен живот заедно. Посещаваха галерии и музеи, ходеха на кино и по изложби, които той искаше да й покаже. Една вечер, когато Макс беше в командировка, отидоха на театър, а тя остана да спи в апартамента на Ричард, вместо да се прибере вкъщи. Вече чувстваше жилището му като свой дом. Прекараха заедно всеки възможен момент през април и май и тя започна да се тревожи заради заминаването му.

— Ще бъде ужасно без теб — тъжно каза тя.

— За мен ще е още по-лошо — сериозно отвърна той. — Ще родиш бебето на друг мъж. Може отново да се влюбиш в Макс и да решиш да останеш с него и децата.

Ричард не искаше да я притиска да напусне съпруга си. Надяваше се да избере него, убедена в правилността на решението си.

— Това няма да стане — възрази тя. — Обичам те, Ричард. Просто искам да съм сигурна, че постъпвам правилно.

Той кимна и каза, че иска същото. Но всъщност желанието му беше тя да избере него и да сподели живота му. Ричард имаше апартаменти в Хонконг и Лондон, както и постоянен апартамент в хотел „Риц“ в Париж. Водеше прекрасен живот, на който хората можеха да завиждат, и искаше да го сподели с нея.

— Ами ако ти писне от мен някой ден?

— И това няма как да стане. По-вероятно е на теб да ти писне от мен. Един ден може да решиш, че съм прекалено стар.

Ричард беше двайсет и девет години по-възрастен от нея, но тя вече не можеше да си представи да не го обича.

— Би ли искал някога да се оженим? — полюбопитства тя.

— Ако искаш. За мен няма значение. Но пък може номер четири да е щастливото ми число — усмихна се той.

Ричард приемаше всичко с лекота и искаше да й достави удоволствие. Любеха се всеки ден като внимаваха. Датата за раждането бе само след четири седмици и нямаше да могат да се виждат известно време. Джули трябваше да вземе решение, а той бе съгласен да чака колкото трябва.

— Имам предвид разумен период на изчакване. Не желая да чакам докато детето замине за колежа — каза той, като посочи корема й.

Вече й беше обяснил, че не желае извънбрачна връзка с омъжена жена. Положението в момента беше доста странно и за двама им, но просто се беше случило. След раждането Джули трябваше да реши. Беше съгласна, че няма да е справедливо за никого да отлага твърде дълго. Не считаше връзката си с Ричард за нещо нередно — това беше бъдещето им.

— Надявам се да е така — каза той щастливо.

Джули се притесняваше, че Макс ще си е по-често у дома заради новия самолет и тя щеше да има по-малко възможности да се вижда с Ричард, но Макс бързо се върна към старата си рутина. Обещанията му бяха забравени и той пътуваше от един град към друг, без да се прибере у дома. Обаждаше й се и съобщаваше, че плановете му отново са се променили, но тя вече не се оплакваше. А той я намираше спокойна и щастлива у дома. Мислеше, че е свикнала с мисълта за бебето и сияеше от бременността. Радваше се да я види в добро настроение. Джули се държеше мило с него, макар да не се любеха. Тя не желаеше да прави секс с двама мъже. Тялото й сега принадлежеше на Ричард, а утробата й — на съпруга й. Тя бе единствената част от нея, която Макс все още притежаваше, но това скоро щеше да свърши. А Ричард постоянно се възхищаваше на прекрасното й тяло след четирите бременности. Джули имаше фигура на младо момиче. И макар че бебето не беше негово, той се тревожеше за нея.

— Доста е едро, нали? Какво казва лекарят?

Джули се усмихна на притеснението му.

— Просто е едро бебе. Вероятно защото е момче, но и другите бяха такива.

— Ще ми се обадиш след раждането, за да знам, че си добре, нали? Каквото и да решиш.

— Разбира се.

Тя мразеше мисълта за раздялата, той също. Но нямаше как да постъпят по друг начин. Джули щеше да полудее, ако знаеше, че Ричард е наблизо, а не може да го види.

Преди той да отпътува за Европа, в „Ню Йоркър“ публикуваха статия за него и тя я намери на бюрото си. За момент се паникьоса, когато Макс й я подаде, и се зачуди дали не бе наел някого да я следи.

— Не знам дали го помниш, но това е човекът, до когото седя по време на вечерята в кметството. Интересен тип.

— Помня го — кимна тя, пое си дъх отново, а после разказа на Ричард за случилото се и се посмяха.

— Горкият нещастник. Няма представа какво ще го цапардоса. Но си го заслужава задето те пренебрегва безсрамно. Вероятно обаче няма да го признае пред себе си дълго време. Повечето мъже не го правят. И с мен беше така. Самочувствието му ще пострада най-силно от всичко.

Джули подозираше, че това бе вярно. Макс си мислеше, че я притежава. Беше организирал живота им както той искаше и смяташе, че и за нея е удобно и приятно така.

Юни настъпи и им оставаха само няколко дни да са заедно. И двамата бяха тъжни. Джули идваше в града всеки ден, но се чувстваше изморена, затова излизаха рядко, най-вече за да обядват някъде. През повечето време си оставаха у дома. После тя подкарваше обратно към Гринич, отбиваше се да види майка си и се прибираше у дома при децата, които винаги бяха прекалено шумни.

За щастие, Макс бе вън от града през последната нощ преди заминаването на Ричард за Франция и Джули остана при него. Лежаха дълго в леглото и се целуваха, после тя го изпрати до летището, за да са заедно до последната минута. В залата за заминаващи Ричард я прегърна и затвори очи. Не ги интересуваше дали някой ще ги види.

— Върни се при мен — прошепна той. — Не ме оставяй, Джули.

— Няма. Обичам те. Грижи се за себе си. Аз също се тревожа. Внимавай на яхтата.

— Няма да греба, обещавам — подкачи я той и тя се засмя.

Беше виждала снимки на яхтата в апартамента му, луксозна, седемдесетметрова, с осемнайсет души екипаж.

— Въпреки това можеш да се нараниш или да паднеш.

— Ще се опитам да не го направя. А ти си почивай. Не се занимавай с много неща.

Оставаха й две седмици до датата за раждането.

— И не забравяй колко те обичам — добави той, целуна я за последен път и се качи в самолета.

Джули проследи насълзена как самолетът потегли по пистата и излетя, после подкара към Гринич. Изненада се, когато видя Макс в кухнята. Изглеждаше силно притеснен.

— Къде беше? Върнах се тази сутрин и се прибрах у дома да те видя, вместо да отида направо в службата.

Макс бе отсъствал цяла седмица. През последните два месеца пътуваше непрестанно.

— Ходих при доктора. В края на бременността правят какви ли не изследвания — отвърна тя спокойно.

— Не остава много време — усмихна се той широко и сложи ръка на корема й, което я накара да потръпне. — Нямам търпение да се запозная с него.

— Аз също — кимна тя и отиде да си легне.

Искаше да остане сама и да мисли за Ричард. Предстоеше й да вземе сериозно решение. Ричард щеше да е в Европа два месеца, но тя планираше да съобщи на Макс много преди завръщането му. Първо искаше да приключи с раждането и да се опита трезво да разсъждава.

Макс отиде да си вземе душ, преоблече се и потегли обратно към града за делова вечеря. Каза, че ще закъснее и може да остане да спи в апартамента в Ню Йорк. Джули не му отговори.

— Добре ли си? — попита той.

Напоследък тя изглеждаше много щастлива, а сега бе учудващо кротка.

— Просто мисля.

— За раждането ли се тревожиш?

— Не още, но и това ще стане. Хубаво е, че ще родя с цезарово сечение. Бебето е огромно.

Макс също го беше забелязал.

— Как е майка ти? — предпазливо попита той.

— Същата работа. Държи се, но непрестанно е упоена. По-добре е така. Благодаря, че попита.

Вече бяха двама непознати, които живееха на същия адрес и щяха да имат бебе. Джули се зачуди дали този път Макс щеше да се върне за раждането. За миг съжали, че детето не беше на Ричард. Но пък, както той бе казал, децата не бяха силната му страна.

Джули прекара вечерта спокойно. Видя се с децата за малко. Елен дойде в стаята й с позволение от бавачките. Каза, че иска да бъде кръстница на бебето, защото се молела за него.

— Какви молитви отправяш към Господ? — попита Джули.

— Ами… хубави. Моля Господ да се грижи за него докато дойде тук, а после ние ще се заемем с това.

Джули си помисли, че това е много мило, и й благодари.

— Но не можеш да станеш кръстница, защото татко е евреин, а при тях няма кръстници обясни тя на дъщеря си.

Елен погледна разочаровано.

— Защо не ходим на църква или в синагогата?

— Защото татко никога не е посещавал синагогата, а аз вече не ходя на църква.

— Може би един ден аз ще бъда еврейка като опа и мами Ем. Според нея беше важно да помним какво е станало през войната, така че хората да не забравят какво е да си евреин. Мисля, че бих искала да съм еврейка.

Джули си помисли, че думите на дъщеря й бяха доста странни, но Елен беше чувствително дете, обмисляше нещата сериозно, а и бе много близка с баба си и дядо си. Почувства се виновна за миг задето не водеше децата на църква от време на време. Е, това бе просто още едно от нещата, които никога не правеше с тях, но Макс твърдеше, че ходенето на църква може да ги обърка.

Той остана в града през нощта, а Джули си легна рано. Телефонът я събуди в шест сутринта. Помисли си, че може би Ричард се обажда от Париж, бе отседнал в „Риц“ за няколко дни преди да се отправи към яхтата си в Монако. Но се обаждаше сестрата от хосписа, майка й бе починала кротко преди няколко минути. Не бе имало време да повикат Джули, но тя вече се беше сбогувала с майка си неведнъж. Сестрите й също бяха уведомени. Джули им звънна след разговора с медицинската сестра и те й казаха, че пристигат следобед. Вече бяха взели решение за погребението и знаеха желанията на майка си, бяха ги обсъдили с нея. Дори им беше казала каква музика предпочита. Джули се обади на Макс, за да му съобщи новината, и той й поднесе съболезнованията си. Всичките им родители вече бяха починали. В известно отношение Джули беше спокойна, че поне нямаше да й се наложи да обяснява на родителите си, ако зареже Макс.

Тя отиде до къщата на майка си, после до погребалното бюро. Некрологът вече бе написан и изпратен в „Таймс“ и местните вестници. Обади се на цветаря и поръча белите лилии, които майка й искаше. Късно следобед, когато сестрите й пристигнаха от Калифорния, всичко бе уредено.

— Мили боже? Ти си огромна! — отбеляза по-голямата й сестра, а по-малката се усмихна.

Джули се замисли как ли ще приемат Ричард. Но пък за нея това нямаше значение. Ставаше дума за нейния живот. Живот със съпруг, който никога не беше наоколо, и четири деца, с които не можеше да се справи, а и не искаше. Всяка от сестрите й имаше по две деца и не планираше повече.

Сутринта Джули бе казала на Елен и Кендра, че баба е отишла на небето, за да е с дядо.

— Ще се видят ли с опа и мами Ем? — попита Елен, която непрекъснато задаваше въпроси напоследък. — Или ще са в различна част на рая, защото са евреи?

— Не съм сигурна — отговори Джули. — Мисля, че трябва да питаш баща ти за това — добави тя, защото нямаше представа какво Макс би искал да й обясни.

Погребението мина спокойно, а Ричард изпрати огромен букет бели орхидеи в дома на Джули. На картичката пишеше само „С любов, Ричард“. Тя я прибра бързо в джоба си, когато цветята пристигнаха. Церемонията премина точно така, както майка й искаше. След погребението сестрите на Джули решиха да обявят къщата на родителите си за продажба, тъй като никоя от тях не я искаше, не живееха вече в района, а Джули не се нуждаеше от нея. Всичко бе поделено справедливо между трите, така че да няма спорове относно наследството. Всяка от тях получи пари, антики, бижута, произведения на изкуството. И трите бяха богати жени още откакто баща им почина. А когато потеглиха обратно за Калифорния, сестрите й, й пожелаха късмет с раждането и я помолиха да им се обади веднага след като бебето се появи.

Ричард й звънна няколко пъти от Франция. Вече беше на яхтата си и общуването беше по-трудно, но той каза, че ще й се обажда всеки път, когато спуснат котва на някое пристанище. Искаше да я чуе веднага след раждането и се тревожеше за нея.

— Ще накарам Макс да ти звънне — пошегува се тя.

— Не е смешно.

— Съжалявам. Може да съм леко замаяна за ден-два след операцията.

— Иска ми се някой да ми се обади — промърмори той, но и двамата знаеха, че това не беше възможно.

Джули не желаеше да говори за него със сестрите си. Знаеше, че си падат по клюките и щяха да настояват да узнаят всичко, а после да я съдят за постъпката й. А и част тя самата още не бе съвсем сигурна за решението си. Знаеше, че обича Ричард силно, но не беше убедена какво щеше да е правилно за децата й. Опитваше се да прецени дали им беше задължена до живот, независимо колко лоша майка беше. А може би това си беше само неин проблем, а не техен, и тя нямаше право да ги изостави. Знаеше, че това щеше да ги нарани дълбоко. Какво щеше да си помисли някой, ако собствената му майка го изостави? Джули нямаше представа. Размишляваше върху това всеки ден. Не желаеше да жертва Ричард заради децата си. Не можеха да искат подобно нещо от нея. Щеше да е по-лесно тя да ги напусне заради него.

Два дни преди датата на операцията Макс постъпи точно както тя очакваше. Съобщи, че има важна среща в Хюстън, друга във Финикс и трета в Албъкърки. Не можеше да пропусне нито една от тях, но обеща да отсъства само два дни и да се върне навреме за раждането.

— Бездруго операцията е насрочена преди термина ти, така че бебето няма да се появи по-рано — каза той.

— Мен ли се опитваш да убедиш или себе си? — рязко попита Джули. — Трябва ли да ти напомням, че Дейзи се появи две седмици по-рано и раждането започна преди насроченото цезарово сечение? Или да продължим да си фантазираме, така че да се чувстваш спокоен задето заминаваш точно преди операцията?

— Миналия път се прибрах навреме и сега ще го направя — упорито заяви той. — А и вече имам собствен самолет.

— Да, прибра се две минути преди събитието — напомни му тя.

Той я погледна с неудобство, но я целуна по главата и потегли. Не я беше целувал истински от месеци, но това не й липсваше. Вече не изпитваше старите чувства към него. Любовта й бе за Ричард.

Този път Джули не отиде на аеробика и на плуване в дните преди операцията. Не искаше да прави нищо, което не трябваше. Но два дни преди насрочената дата водата й изтече в полунощ и минути по-късно тя започна да ражда. Бебето бързаше да се появи на бял свят. Тя накара Барбара, една от гувернантките, да я закара в града. Нямаше движение и стигнаха бързо. Болките вече бяха на две минути, но Джули вече знаеше какво се случва и не се изненада. Просто стискаше зъби, за да стигнат до болницата. Знаеше, че със сигурност ще й направят епидурална инжекция, тъй като щеше да роди с цезарово сечение, или обща упойка, което предпочиташе. Не звънна на Макс. Всичко се развиваше много бързо и тя знаеше, че той не може да се върне от Хюстън или Албъкърки навреме. Барбара се втурна да доведе сестра, когато спряха пред болницата, а Джули вече се бе обадила на лекаря си.

— Готова съм — каза тя на акушерката през стиснати зъби.

— Нямате ли насрочено цезарово сечение? — попита акушерката.

Много от сестрите и акушерките вече я познаваха след трите й деца.

— Очевидно никой не е споделил това със сина ми — отвърна Джули, като стисна здраво инвалидната количка и си пожела Ричард да беше с нея, а не Макс.

— Всичко е готово — увери я акушерката.

Качиха я на носилка и я откараха в операционната, където докторът я прегледа. Разкритието беше доста голямо, а бебето огромно. Акушерката свърза монитор към корема й и видяха как сърцебиенето на бебето се ускори силно по време на контракцията, после се успокои, но забърза отново при следващата.

— Започваме — обърна се лекарят към анестезиолога. — Мисля, че имаме проблем с пъпната връв — каза той, но Джули вече беше замаяна, а след секунди — заспала.

Направиха разреза бързо и извадиха бебето. Лицето му беше посиняло. В стаята не се чуваше никакъв звук, докато лекарят го масажираше. Акушерката светкавично разви пъпната връв, която бе усукана около врата му. Още няколко секунди и бебето щеше да се задуши. След като развиха пъпната връв, то изплака високо и всички в стаята си поеха дъх облекчено, а лекарят се усмихна.

— Браво. Колко пъти беше усукана?

— Шест — отговори акушерката.

Бебето продължи да плаче, лицето му се зачерви. Претеглиха го, беше малко над пет килограма.

— Едро момче — отбеляза докторът. — Това е четвъртото й дете. Ще я очакваме отново след една-две години — уверено заяви той. — Обичаме редовни клиенти.

Колегите му се засмяха. Всички бяха в добро настроение, след като се увериха, че бебето е в безопасност. Педиатърът го постави в инкубатор, както правеха с всички по-едри бебета. Половин час по-късно Джули бе настанена в стаята си. Тя трепереше силно и повърна от упойката, а сестрата й направи инжекция против болките.

— Мили боже, чувствам се ужасно — оплака се тя.

— Обзалагам се, че е така, скъпа, но инжекцията ще ти подейства след минута — увери я сестрата.

Джули заспа отново, а когато се събуди, й разказаха за пъпната връв около врата на бебето. И двамата бяха извадили страхотен късмет. Тя се замисли как ли щеше да се почувства, ако нещо се бе случило с бебето. Вероятно ужасно. И много виновна. Но сега синът й беше добре.

— Искате ли да подържите голямото си момче? — попита я сестрата, но тя поклати глава отрицателно.

— Не, боли ме прекалено много.

— Къде е баща му? В чакалнята ли е?

— Не, в Чикаго или Хюстън, не знам къде точно. Ще се върне по някое време.

Сестрата не отговори, а Джули отново се унесе. Когато се събуди, си спомни, че телефонният номер на Ричард бе в чантата й, и помоли сестрата да й я донесе. Искаше да поговори с него. Беше му обещала да му се обади. Опита се да се съсредоточи върху цифрите, но не успя да се свърже. Операторката й обясни, че от телефоните в стаите не можеха да се провеждат международни разговори. Звънна на Макс, който вдигна веднага.

— Случва ли се нещо? — попита той с надежда и вълнение.

— Родих преди няколко часа. Пъпната връв беше усукана около врата му, но сега е добре. Саймън Джейкъб Стайн, който тежи пет килограма, очаква да се запознае с теб.

Джули се опита да прозвучи щастлива, но не успя. Не обичаше баща му, а горкото бебе бе поредната примка около нейния врат.

— Ще се прибера след няколко часа. Бебчо, фантастична си и те обичам безкрайно.

— И аз те обичам — отвърна тя.

Затвори, а по бузите й потекоха горещи сълзи. Стори й се, че отново я чака затвор.

18.

Макс нахлу в болницата така, сякаш я притежаваше, а жена му тъкмо бе родила Исус Христос. Влезе в стаята на Джули, която спеше дълбоко, после отиде да види бебето. Сестрата го вдигна, а Макс й направи знак да го отнесе в стаята на жена му. Двамата пристигнаха едновременно и събудиха Джули. Сестрата се опита да й подаде бебето, но тя не можа да седне. Болките й бяха прекалено силни. Макс го пое нежно.

— Прилича на борец по сумо каза тя, а Макс изглеждаше готов да избухне в плач и по бузите му потекоха сълзи.

— Иска ми се родителите ми да можеха да го видят. Татко много искаше внук. Но пък обичаше и момичетата.

Макс седна с бебето в ръце, а Саймън се огледа и явно остана доволен. Заспа в прегръдката на баща си, а Джули се вторачи в него, изумена как бебе с такива размери се бе събрало в нея. Беше благодарна, че не й се наложи да роди по естествен начин. Саймън беше най-едрото новородено, което някога беше виждала, най-голямото бебе в болницата.

Макс го постави внимателно в количката, без да го събуди. Извади малка квадратна кутийка от джоба си и помогна на Джули да я отвори. Замаяна от силните болкоуспокоителни, тя се вторачи в пръстена с гигантски изумруд, който Макс сложи на пръста й.

— Не го заслужавам — каза тя и се почувства виновна.

— Разбира се, че го заслужаваш — възрази той и я целуна.

Джули затвори очи, можеше да мисли само за Ричард.

Изписаха ги след четири дни. Джули едва вървеше и не можеше да стои права, но копнееше да се прибере у дома, да си легне в собственото легло и да звънне на Ричард. Не беше говорила с него от пет дни.

Гувернантките й помогнаха да се съблече и да си легне, а Макс занесе Саймън при сестрите му, които бяха във възторг, особено Елен. Саймън бе непрестанно гладен и се хранеше лакомо на всеки два часа.

Следобед Макс заведе дъщерите си да ядат сладолед, а Джули звънна на Ричард. Беше взела болкоуспокоително и искаше да поговори с него. Той вечеряше на палубата с приятелите си, но забърза към телефона, когато му съобщиха за обаждането й.

— Джули? Добре ли си? — разтревожено попита той.

— Не. Чувствам се отвратително и ми липсваш. Родих и исках да ти кажа, че съм добре.

— О, скъпа, съжалявам. Добре ли мина?

— Над пет килограма.

— Това се очакваше. Моят втори син беше също толкова едро бебе. Мисля, че майка му ме заряза точно по тази причина. Разбира се, помогна и фактът, че бях скапан съпруг и баща.

— Не ме карай да се смея! Ще ми се пръснат шевовете. Ужасно ми липсваш.

— И ти на мен. Сега си почини и оздравей, а когато не си дрогирана с болкоуспокоителни, ми се обади с добра новина.

— Обичам те — промълви тя изморено.

— Аз също те обичам. Обади ми се, когато можеш. Страшно се радвам, че си добре.

Джули се разплака. Заля я вълна от емоции, която, съчетана с хормоните, болкоуспокоителните и ефекта от упойката, я превърна в развалина. Ричард усети, че е на ръба.

— Всичко е наред, скъпа, скоро ще се оправиш. Свърши се. Можеш да започнеш живота си. Надявам се, заедно с мен.

Джули се усмихна през сълзи.

— Благодаря ти.

— Поспи малко.

Той затвори и се върна при приятелите си. Нямаше начин да сподели с тях, че тъкмо бе говорил с жената, която обичаше. Жената, която тъкмо бе родила бебето на съпруга си. Жената, за която се надяваше да изостави семейството си заради него. Историята трудно можеше да се опише с думи.

Джули лежеше в леглото си и плачеше, макар да не знаеше защо. Знаеше само, че обича Ричард, но не беше сигурна как да постъпи. Макс беше толкова щастлив от раждането на сина си и тя не искаше да убива радостта му. А Елен често влизаше в спалнята, за да я нагледа и да й донесе дребни подаръчета. Дъщеря й се тревожеше за всички — за майка си, за баща си, за бебето. А Саймън означаваше най-много за нея, тъй като бе убедена, че молитвите й бяха попречили на родителите й да го убият. Тя непрестанно го прегръщаше и целуваше. Сега той беше и нейно бебе.

Макс си остана у дома цяла седмица след като Джули излезе от болницата и доведе равин и мойл, който да обреже сина му. Елен проведе дълъг разговор с равина, който се впечатли от умното и любознателно хлапе и посъветва Макс да й уреди уроци по иврит, за да я подготви за бармицвата й. Макс кимна, благодари му и му връчи чек. Не възнамеряваше да изпраща дъщерите си да учат иврит само защото синът му бе обрязан. Връзката на Макс с религията бе по-скоро духовна, както беше и при родителите му. А ако Елен се интересуваше, когато порасне, можеше да се захване, с каквото реши. Макс бе евреин само по име. Гордееше се с произхода си и уважаваше традициите, но не беше убеден, че въобще вярва в нещо.

Той отиде да нагледа Джули на няколко пъти, но тя спеше. Макс забеляза, че тя се чувстваше по-зле този път. Мъчеше я ужасна болка и взимаше силни лекарства. След пет дни изпадна в депресия и започна непрестанно да плаче. На следващия ден Макс замина в двуседмична командировка и почувства облекчение, макар че никога нямаше да го признае. Бебето беше прекрасно, но цялата бъркотия, която го съпътстваше, с гувернантките, Джули и дъщерите му, беше повече, отколкото можеше да изтърпи. Той се отпусна доволно на седалката в самолета, щастлив, че се връща в света на бизнеса, където се чувстваше най-добре.

За Джули най-лошото тъкмо започваше. Беше отчайващо депресирана. Децата идваха в спалнята й и я дразнеха. Кендра подскачаше на леглото, а Дейзи искаше майка й да я носи на ръце и плачеше всеки път, когато получеше отказ. Саймън пищеше непрестанно от глад или колики, а Елен стана тъжна, когато баща й замина. Гувернантките извеждаха децата от стаята й, но никога достатъчно бързо за Джули. Проклетите хлапета чупеха предмети, разместваха вещите й или взимаха нещо, което не трябваше, а Елен не спираше да се мотае около нея.

Джули все още изпитваше болка, затова си лежеше и се чувстваше като хваната в капан. Струваше й се, че се намира в затвор с гувернантките и децата, а Макс не си направи труда да й се обади цели четири дни, като се оправда с разликата във времето. Джули беше съкрушена, струваше й се, че се дави. Щеше да прояви страхотен егоизъм и жестокост, ако зареже всичко, но и оставането й тук бе мъчение за нея. Когато Ричард й се обади, тя му каза, че се опитва да постъпи правилно и да е справедлива към децата. Може би като майка наистина трябваше да пожертва живота си за тяхно добро.

— Не е добре за никого, когато си толкова нещастна — каза той. — И ще намразиш децата заради всичко, от което се отказваш, за да си с тях. Но трябва да изчакаш хормоните ти да се успокоят. В момента не разсъждаваш трезво. Дай си малко време. Предложението ми все още е в сила и ще е така дълго време. Ще поговорим, когато се почувстваш по-добре. Струва ми се, че имаш нужда да излезеш от къщата.

— Имам чувството, че съм в затвор — изхлипа тя.

Докато я слушаше, Ричард благодари на Господ, че вече не му се налагаше да се занимава с бебета. Беше забравил колко емоционално и неприятно бе това.

Джули се почувства още по-зле, когато Макс се прибра от командировката. Потръпваше всеки път, когато той се доближеше до нея. Виждаше колко се радва на сина си, но тя не изпитваше нищо към него и бебето. А всеки път, когато някой изкрещеше „мамо“ и се втурнеше към нея, тя настръхваше и искаше да се заключи в спалнята си. Нещо сериозно не беше наред с нея и тя бе наясно с това.

Джули вече можеше да става и да се облича. Още не можеше да шофира, затова разчиташе на прислужниците за това. Използваше всяко възможно оправдание, за да излезе от къщата и да се отдалечи от всички тях за известно време. Не се обаждаше на Ричард, което я караше да се чувства още по-зле, но искаше да се опита да почувства нещо към Макс и децата. Разбираше обаче, че там, където трябваше да са емоциите й, имаше само гигантска празнина. Всички й повтаряха колко красиво е бебето, но всеки път, когато тя го взимаше в ръце, Саймън повръщаше върху нея и тя се чувстваше отвратително.

Не се наслаждаваше на никоя част от проклетото преживяване, освен на зашеметяващия изумруден пръстен, който Макс й подари след раждането. В същото време се чувстваше прекалено виновна, за да го носи. Беше влюбена в друг мъж. Не можеше да приеме скъпо бижу от Макс само защото бе родила сина му. Знаеше, че той пази и огромния диамант на майка си за нея, но тя не го искаше. Не желаеше да получава нищо от него. Копнееше да остане сама, да прекарва времето си в спалнята, да плаче всеки път, когато си кажеше, че животът й ще е такъв завинаги, но трябва да остане с Макс и децата. Изпитваше свирепо желание да избяга от тях.

— Как си? — попита я Макс една вечер, когато си легнаха.

Виждаше, че тя не е добре още откакто беше в болницата, но не разбираше каква бе причината. Отдаваше го на хормоните и постродилната депресия.

— Не знам. Всичко е много потискащо. Имаме четири деца, а те се нуждаят от непрекъснато внимание.

Имаха две хлапета с пелени, които постоянно плачеха. Другите две бърбореха твърде много, а и гувернантките също искаха внимание. Джули имаше чувството, че всичко това изцежда силите й.

— Е, не можем да ги върнем — отвърна Макс хладно. — Ще свикнеш.

Той си припомни думите на майка си, че Джули не изглеждаше момиче, което би било сериозна съпруга и майка. Замисли се дали не се бе оженил за погрешната жена. Спомни си силата, която родителите му си вдъхваха един на друг, вярата им в другия, окуражаването, подкрепата. Бяха си давали надежда дори в концлагера, а Джули не можеше да се справи с четири деца, за които се грижеха четири гувернантки. Тя се давеше в чаша вода, както казваше майка му. А Макс се нуждаеше от силна и смела жена като Еманюел. Но пък бе лудо влюбен в Джули, когато се запознаха, и не искаше да види истината. Джули беше жена, с която да се забавляваш, но не беше създадена за майка на много деца, нито можеше да подкрепя съпруга си докато той градеше империя за нея. За първи път и той изпита отчаяние. Чувството беше ужасно и той й обърна гръб, за да не види сълзите в очите му. Джули също плачеше, но Макс не направи опит да я успокои. Не изпитваха никакво съчувствие един към друг, сякаш бяха двама напълно непознати. Две части от мозайка, които не съвпадаха. Но живееха под един покрив.

След минута Макс се обърна към нея.

— Забравих да ти кажа. Утре сутрин заминавам за Сиатъл, а после имам срещи в Калифорния.

Джули замълча, после кимна.

— Приятно пътуване.

Макс не беше сигурен дали бе искрена, а и вече не го интересуваше. Неприятно му беше да го признае, но вече нямаше чувства към нея.

Шест седмици след заминаването му и месец след раждането на Саймън Ричард й се обади от яхтата. Бяха стигнали до Монте Карло след пътешествието си до Сардиния. Той звучеше сериозно по телефона.

— Не мога да търпя повече, Джули. Да, казах, че можеш да мислиш толкова дълго, колкото ти е нужно, но откачам. Липсваш ми. Не искам да те притискам, но трябва да те видя. Довечера ще дойда в Ню Йорк. Ще пристигна към полунощ и искам да те видя утре. Просто да те докосна, да те прегърна и да се полюбувам на лицето ти.

Ричард звучеше отчаян и тя бе трогната. Чувстваше се по същия начин, но не знаеше дали ще постъпи правилно, ако се види с него. Още не беше взела решение и настроението й беше все по-минорно.

— Изглеждам ужасно — колебливо отвърна тя.

Беше бледа и още не бе свалила излишните килограми, а и се чувстваше депресирана.

— Не ме интересува как изглеждаш. Обичам те. Не съм те виждал цели шест седмици. Просто ми отдели един-два часа, а после ще те оставя докато решиш какво да правиш. Нуждая се от теб като от въздух.

— И аз се нуждая от теб — тъжно каза тя.

Да, не се нуждаеше от Макс и децата, но смяташе, че те имат нужда от нея.

— Само за да ме видиш ли идваш?

— Да — решително отговори той.

За него бе неестествено и страшно да е толкова уязвим, особено заради омъжена жена, която можеше да реши да не изостави съпруга и децата си. Знаеше, че искаше твърде много от нея, но не можеше да се изправи срещу четири деца, две, от които бебета, армия гувернантки и вероятно вбесен съпруг. Ричард се познаваше достатъчно добре, за да е наясно, че не може да се справи с това и накрая щяха да се намразят един друг. Искаше Джули само за себе си и сама. И тя го знаеше.

Ще отлетя обратно утре вечер, след като те видя.

— Това ли е? Само един ден да сме заедно?

— Ще остана и два, ако искаш. Или завинаги. Ти си шефът. Утре трябваше да имам гости, но отмених поканата. Искам да дойда да те видя. Става ли? В десет утре сутрин в моя апартамент? Макс в града ли е? — сети се той внезапно.

— Не, няма го. Замина за Сиатъл, а после и някъде другаде, забравих къде. Мисля, че ще отсъства още една седмица.

— Е, това ни улеснява.

Ричард искаше да я помоли да отиде в жилището му още довечера, когато пристигне, но не искаше да я плаши.

— Ще се видим там утре — меко каза тя.

Джули си легна и се замисли за него. Мисълта, че той пристигаше, я накара да се почувства по друг начин. Стана, изми си косата и си направи маникюра. Затърси трескаво нещо подходящо, което да облече, и откри, че дрехите й прилягаха по-добре, отколкото очакваше. Беше толкова потисната след раждането, че не се хранеше и бе отслабнала. Малко излишества бяха останали по бедрата й, но това бе всичко.

През останалата част от деня и вечерта се мота безцелно из къщата. Лежа будна почти цяла нощ, спа неспокойно няколко часа и се събуди в шест. Изкъпа се, облече се и пи кафе в кухнята. Барбара беше там и пиеше чай. Тъкмо беше нахранила Саймън и бе облякла униформата си. Макс обичаше гувернантките да са в униформа, когато се грижеха за децата му, а не да изглеждат небрежни, в джинси и тениски. Беше наследил това от баща си, който също си падаше по официалностите и винаги бе облечен безукорно елегантно за всеки случай.

— Отивам в града — съобщи Джули на гувернантката, преди да тръгне. — Не съм сигурна кога ще се върна.

Тя нямаше представа кога отлита самолетът му за Франция. Ако всичко минеше добре, щеше да го закара до летището, а после да се върне в Гринич, но вероятно щеше да е доста късно.

— Приятен ден — пожела й Барбара, а Джули затвори вратата и чу бебето, което плачеше на горния етаж.

Тя се втурна към колата и се огледа в огледалото за обратно виждане. Почувства се добре, въодушевена от мисълта за срещата с Ричард. Беше сложила грим и високи токчета, а косата й бе великолепна. Беше облякла забравена отдавна рокля от небесносиня коприна, същия цвят като онази, която бе носила в нощта, когато се запознаха. Чувстваше се отново като красива, желана жена.

Джули паркира пред кооперацията му в Трайбека в девет и петдесет, изчака любезно десет минути и се представи на портиера.

— Моля ви, съобщете на господин Рандал, че го търси госпожа Стайн.

Портиерът звънна горе и я придружи до асансьора. Когато вратата на асансьора се отвори горе, Ричард я чакаше в бели джинси, черна тениска и черни еспадрили, загорял и с гъста бяла коса. Без да промълви и дума, той я прегърна и я целуна. Спогледаха се усмихнати и тя незабавно осъзна какво щеше да е решението й.

— Отговорът е „да“ — прошепна тя, а той я вдигна и я завъртя във въздуха.

После се втурнаха нагоре по стълбите, метнаха се в леглото му и Джули отпразнува свободата си.

19.

Джули накара гувернантките да са с децата навън от къщата в продължение на два дни. Отидоха в близкия парк с водни пързалки, на панаир с въртележки, захарен памук, пуканки и сладолед. А тя остана сама у дома, за да си събере багажа. Сега щеше да вземе само най-необходимото, а по-късно да уреди да й изпратят и другите й вещи. Взе всичко, от което щеше да се нуждае през следващите няколко месеца за града, яхтата и плажа. Прегледа бижутата си и взе и някои от тях. Остави изумрудения пръстен, който Макс наскоро й бе подарил, в оригиналната му кутийка. Придружаваше го бележка, в която му обясняваше, че му благодари за подаръка, но не може да го приеме. Събра шест огромни куфара, които изпрати в апартамента на Ричард с лимузина. Той й се обади, когато ги получи.

— Ще получа херния докато пренеса всичкия ти багаж — засмя се той.

Куфарите й бяха най-щастливата гледка, която някога бе виждал.

Джули изчака до деня, когато децата тръгнаха към панаира, и ги накара да вземат и бебето. Тя знаеше, че Макс ще се прибере довечера, и остави на него да им обясни каквото намери за добре. Остави писма за него и за всяко от децата на бюрото му. Нямаше как да опише какво изпитва, така че той да я разбере. Макс просто не желаеше да види истината. Но тя вече не бе задължена да се преструва, че е това, което той искаше. Беше на трийсет и шест години и трябваше да е самата себе си, макар че Макс надали искаше това. Но Джули държеше на свободата си.

Тя се разходи из къщата за последен път и взе рамкираните снимки на децата. Знаеше, че нищо от дома й нямаше да й липсва. Тук се бе чувствала като затворник. Двамата с Макс бяха напълно различни и не харесваха едни и същи неща. Тя затвори вратата зад гърба си и не погледна назад.

Джули остави колата си у дома и отиде в града с лимузина. Имаше парите, които бе наследила от родителите си. Не се нуждаеше от нищо от Ричард и не искаше нищо от Макс. Чувстваше се лека и свободна докато пътуваше към Ню Йорк. Влезе в жилището на Ричард с ключа, който той й беше дал. Носеше джинси, тъмносин блейзър и балетни пантофки за полета. След час щеше да ги вземе кола, която да ги отведе до летището.

— Готова ли си? — попита Ричард.

Джули му се усмихна, а той я целуна страстно.

— Да — отговори тя задъхано.

Ричард й отвори вратата и се качиха в асансьора с всичките й куфари. Новият портиер им помогна, когато слязоха долу.

— Заминаваме на пътешествие — съобщи му Ричард и му остави огромен бакшиш.

Джули не възнамеряваше да продължи да използва името на Макс. Беше решила, че иска моминското си име. То й бе служило добре и й подхождаше. Сега отново беше Джули Морган, жената, която искаше да бъде.

Качиха се в джипа, който компанията им беше изпратила. Потеглиха и Ричард отново я целуна страстно.

Макс знаеше, че трябва да звънне на Джули от Уичита, но не го направи. После замина за Арканзас и се отби набързо в Ню Орлиънс. Прибра се у дома с три дни закъснение. Очакваше разправии с жена си, но не искаше да й се обажда от всяко място, където спираше. Нае кола от летището и се прибра у дома малко след полунощ. Къщата беше тиха, както и очакваше. Всички спяха, дори Саймън. Още не бе време за нощното му хранене. Макс не знаеше какво става, но усети нещо различно, когато влезе в спалнята и не завари жена си там.

Чу тиктакането на часовника на нощното си шкафче и забеляза, че някои неща бяха разместени. Купчината книги от нощното шкафче на Джули бе изчезнала, а също и будилникът й. Бюрото й бе разчистено. Макс бе обзет от странно чувство, когато се огледа из стаята. Влезе в гардеробната и видя, че от дрехите на Джули липсваха цели секции, както и повечето й обувки. Странна работа. Къде беше тя? Дали бе отишла на гости на сестрите си в Калифорния, за да се възстанови от раждането? Или в апартамента в Ню Йорк? Не му беше казала нищо. Напоследък вечно му беше ядосана за нещо. Все още негодуваше задето бе принудена да роди, но щеше да й мине. Саймън вече беше на пет седмици.

Макс влезе в кабинета си и видя пет писма на бюрото. По едно за всяко от децата и за него. Отвори своето и зачете. Стори му се, че сърцето му спря. Джули бе откачила. Не можеше да говори сериозно. Явно депресията й се беше засилила. За минута думите заплуваха пред очите му и той се уплаши, че ще припадне.

Скъпи Макс,

Трудно ми е да пиша това писмо и знам, че за теб ще е трудно да го прочетеш. Простичко казано, не мога да търпя този живот повече. Никога не трябваше да го започваме. Но и двамата опитахме и положихме усилия. Не съм жената, за която се ожени или искаше да се ожениш. Заслужаваш я, но това не съм аз. Искаше пълна с деца къща, а аз да съм майка и съпруга на годината. Но не ставам за майка. Трябваше да го разбера по-рано, но не можех. Имаме прекрасни деца. Но ние с теб сме чужди един на друг и вероятно завинаги ще бъдем такива. Лишена съм от майчинско чувство. Просто не е в ДНК-то ми. Надявам се, че ти ще си по-добра майка и баща за децата. Ще трябва да прекарваш повече време у дома и да се грижиш за тях. Ти искаше точно това от мен. Сега обаче ще ти се наложи ти самият да влезеш в тази роля.

Не искам да съм твоя съпруга повече, нито тяхна майка. Няма да се върна. Няма да лъжа децата. Бих искала да ги виждам от време на време, ако ми позволиш. Но не мога да бъда майка. Нямам какво да им дам. И не мога да бъда и съпругата, от която се нуждаеш и искаш. Надявам се да я намериш някой ден. Заслужаваш го.

Ти създаде империя. Семейството ти е осигурено. А сега е време да се наслаждаваш на изграденото и да го споделиш с някого. Нуждаеш се от нещо повече от сделки в живота си, а и аз също. Не мога да съм омъжена за човек, който никога не е до мен.

Заминавам за Европа за известно време.

Ще те уведомя къде се намирам. Можеш да се свържеш с адвоката ми, същия, който татко използваше. Давам ти попечителство над децата. Знам, че ще се грижиш чудесно за тях. Но се грижи и за себе си.

Наистина съжалявам, че бракът ни се провали, а аз не съм жената, която искаше да бъда.

С любов, Джули

Макс се вторачи в писмото и го прочете четири пъти. Не разбираше. Не беше възможно. Почтените хора не постъпваха така. Но може би истинската почтеност бе Джули да му каже честно, че не можеше да продължава по същия начин, а искаше да се измъкне. От него и от децата. Той нямаше представа как да им обясни това, макар тя да го бе направила, при това съвсем просто. Не желаеше да е майка. Беше изчезнала. Той дори не можеше да предположи къде бе отишла, нито с кого. На сутринта щеше да звънне на сестрите й. Някой трябваше да знае къде се намира жена му. И той си я искаше обратно. Тя беше негова съпруга и майка на децата му. Не можеше просто да напусне. Но го беше направила.

Той лежа буден цяла нощ и прочете писмото още няколко пъти. Децата му вече нямаха майка. Всичко вече зависеше само от него. Макс осъзна колко бе сгрешил, когато я принуди да бъде такава, каквато той искаше. Беше се надявал да има съпруга като майка си, която бе вярна на баща му до края. Но Джули не беше майка му. Беше родила Саймън само заради него и му го беше върнала пет седмици след раждането. Така постъпваха жените, които оставяха бебетата си на нечий праг, като закачаха бележки на дрешките им. Но сигурно имаше основателна причина да го направи. Тя не можеше да е жената, която той насила искаше да бъде.

Макс беше едновременно вбесен, ужасен и тъжен. Чувстваше се смазан от отговорността, която Джули му беше стоварила — да е и майка, и баща на децата им. Тя бе напуснала ринга и боксовия мач и му бе дала наградата. Ясно беше, че не желаеше нищо от него. А и не се нуждаеше от нищо, благодарение на наследството си. Имаше си свои собствени пари. Макс видя кутийката с изумрудения пръстен на бюрото си. Не я беше забелязал. В очите му се появиха сълзи, когато прочете бележката. Сега осъзнаваше колко бе сгрешил, когато я принуди да роди последното бебе. Много други жени забременяваха случайно и се справяха. Джули обаче му връщаше всичко — живота им, брака им и децата им. Той искаше да я накара да се върне, но не знаеше как. Беше се изплъзнала и заплувала свободно. Макс дори не бе подозирал, че тя планираше подобно нещо, и нямаше представа къде да я намери. А и тя не желаеше да ги вижда — нито него, нито децата си.

Макс прочете писмата до децата, които го накараха да се разплаче. Писмото до Елен приличаше на това до него, но бе написано по-простичко.

Любима Елен,

Знам, че няма да можеш да ме разбереш сега. Но може би някой ден ще успееш. Ти си прекрасно дете и чудесна дъщеря. Нищо от случващото се не е по твоя вина. Не си извършила нищо нередно.

Понякога допускаме грешки, защото обичаме някого и не сме честни със самите себе си. Искам да съм честна с теб обаче. Не мога да съм добра съпруга на баща ти, съпругата, която той иска. И не съм добра майка на теб, на сестрите и брат ти. Не знам как да съм майка и не желая да бъда такава. Някои жени просто не са подходящи за това. Съжалявам задето осъзнах прекалено късно, че и аз съм от тях.

Сега заминавам, а татко ще се грижи чудесно за вас. Моля те, и ти се грижи за него. Бих искала да те видя някой ден, но вероятно не много скоро. Може би в бъдеще ще станем приятелки и ще разбереш защо не можах да съм съпруга на баща ти и майка на вас.

Обичам те, мама

Макс нямаше представа как да обясни случилото се на децата, особено на Елен. Как съобщаваш на дете, че майка му го е напуснала? Децата щяха да са белязани завинаги от факта, че майка им ги беше отхвърлила. А той трябваше да намери начин да ги утеши и да им помогне да пораснат без нея. Ако успееше да я убеди да се върне, щеше да го направи. Но дори не знаеше къде да я търси.

Изпита съкрушаващо чувство на провал докато чакаше децата да се събудят. Знаеше, че е виновен, тъй като я бе принуждавал да се превърне в нещо, което не беше. Родителите му бяха женени четирийсет и пет години, а неговата съпруга го беше зарязала след единайсет. Макс й беше наложил живот, който тя не искаше, и не беше положил усилия да я разбере. А сега му се налагаше да отгледа четири деца съвсем сам, сякаш Джули бе умряла.

Макс седеше в кухнята със зачервени очи, когато Барбара влезе с децата. Саймън още спеше в количката, а Дейзи каза, че иска „пачинки“ за закуска. Барбара й напомни, че бе закусила палачинки вчера, при това във формата на Мики Маус. Макс помоли гувернантката да приготви нещо за ядене на Дейзи и да я отведе обратно горе, искаше да остане насаме с Елен и Кендра. Барбара незабавно разбра, че е станало нещо сериозно. Макс изглеждаше съсипан и миришеше на бренди. Личеше му, че бе прекарал дълга и тежка нощ.

Двете му по-големи дъщери го погледнах уплашено, когато Барбара отнесе Дейзи горе заедно с купичка попара и банан. Тя им махна и изпрати въздушна целувка на баща си, който едва преглътна сълзите си. Как бе възможно Джули да им причини това? Беше ужасно. Но не за нея.

— Да не е станало нещо с мама? — попита Елен задавено, а лицето й пребледня.

— Мама да не е умряла като баба и мами Ем? — извика Кендра и заплака, преди да чуе отговора му.

Той я сложи в скута си и прегърна Елен.

— Не, мама не е умряла — бързо отговори той. — Добре е. Но направи нещо странно и малко откачено.

— Мама луда ли е? — попита Кендра, като спря да плаче.

— Не е наистина луда. Но понякога възрастните правят неща, които е трудно да разбереш. Мама реши, че не иска да остане тук. Смята, че е прекалено трудно за нея. Затова замина за известно време, може би за дълго. Не мисля, че ще се върне да живее с нас. Казва, че ще ни посещава, но изглежда, че вече сме сами.

Той не знаеше как да го обясни по друг начин.

Кендра изпищя и заплака отново, обвила ръце около врата на баща си.

— Искам мама да се върне. Не може да замине завинаги. Искам да се върне веднага!

— Аз също, но това няма да стане. Просто трябва да сме смели.

Очите му се насълзиха и въобще не се чувстваше смел. Помисли си как биха се справили родителите му с подобна ситуация. Нямаше представа какво да каже, за да не влоши нещата още повече.

— Ще се разведете ли? — тъжно попита Елен.

— Не знам — честно призна той. — Така изглежда. Мама го иска.

— Беше ли ти ядосана, когато замина? — поинтересува се Елен.

Макс поклати глава.

— Доколкото знам, не. Но дори не знам кога е заминала. Оставила е писма за всички нас. Когато се прибрах у дома снощи, нея вече я нямаше.

— Дрехите й изчезнали ли са? — попита Елен.

— Някои от тях.

— Тя плачеше много напоследък. Още преди раждането на Саймън. Мисля, че е тъжна от дълго време.

— Да, май си права — призна Макс. — Аз бях много глупав. Не разбирах колко е тъжна. Мислех, че ще й мине. Но тя избяга. Убеден съм, че бягството не е добра идея. Мисля, че човек трябва да се изправи срещу проблемите си и да ги реши. Но мама не го направи, а избяга.

Той искаше децата да научат някои уроци за живота покрай тези неприятности — кое беше редно и кое не, как трябваше да постъпва човек в определени ситуации.

— Ти ще се разведеш ли с нас, татко? — попита Кендра.

— Никога, никога, никога няма да се разведа с вас, нито да избягам и да ви изоставя — зарече се Макс, като вдигна ръка сякаш се заклеваше. — Това е тържественото ми обещание. А и вие не можете да избягате. Ако имате някакъв проблем, винаги можем да поговорим за него и да се опитаме да го решим.

Момиченцата кимнаха. Той не искаше Джули да дава лош пример на децата. Мислеше, че това, което им беше причинила, бе не само жестоко, но и откачено. Една майка никога не можеше да изостави децата си.

— Трябваше да й помагам повече — тихо каза Елен. — Може би тогава щеше да е по-щастлива.

— Това няма нищо общо с теб, Елен. С никого от вас. Важно е да го разберете. Вие сте прекрасни деца. Някои майка и бащи просто не постъпват както е редно и точно това се случи. Мама не трябваше да бяга, но постъпката й няма нищо общо с вас.

— Но тя го направи — заключи Кендра и вдигна ръце към него. — Ядосан ли си й, татко?

— Има нещо такова — честно призна той. — Но най-вече съм тъжен, за мен и заради вас.

— Ще се оправим ли?

— Ще се оправим и ще си помагаме един на друг. Ще се опитам да ви бъда едновременно майка и баща.

Кендра се намръщи.

— Ще носиш ли дрехите на мама?

— Не, но ще трябва да се науча да правя нещата, които тя правеше за вас.

— Гувернантките правят всичко за нас — каза Кендра.

— Е, чудесно. Това няма да се промени.

Поговориха си още известно време, после Макс помоли Кендра да се качи горе и да види как са Дейзи и бебето, а когато тя тръгна, той подаде на Елен писмото от майка й. Тя го прочете и се разплака. Сърцето го заболя от мъката й. Елен вдигна очи към баща си, той я прегърна здраво и я остави да се наплаче.

— Звучи сякаш никога вече няма да я видим. Защо ни остави, татко? — изхълца тя.

— Не знам — честно отговори той и също се разплака.

Не можеше да издържа да вижда детето си тъжно. Знаеше, че заминаването на Джули щеше да я бележи завинаги.

— Предполагам, че аз оплесках всичко. Пътувах прекалено много и тя се почувства самотна. Но вярвам, че ще я видим отново. Просто не знам кога. Може да мине известно време.

Елен кимна и избърса сълзите си.

— Просто трябва да се държим мъжки сега. Знам, че е ужасно, но не можем да променим нищо.

Струваше му се, че смъртта бе дошла в дома им. Децата загубиха майка си, която никога не би трябвало да ги изоставя, но го направи.

Макс бе звънял на мобилния й телефон цяла нощ, но веднага се включваше гласова поща. Той й остави милион съобщения, но тя не му се обади. И надали щеше да го направи. Беше прекъснала връзката си с всички тях.

Двамата с Елен приготвиха закуска, после той се обади на сестрите на Джули. И те нямаха представа къде беше изчезнала, бяха шокирани от постъпката й. Не от факта, че бе зарязала мъжа си — това се случваше с много двойки, а от това, че бе изоставила децата си.

— Горките деца каза Белинда, по-малката й сестра. — Тя не беше щастлива с последното бебе, но и тя е виновна за това, а не само ти. Ако толкова категорично не желаеше още едно дете, трябваше да се погрижи за това. Не може просто да зареже четири деца.

И двете сестри на Джули й бяха страшно ядосани. Децата щяха да платят висока цена за безумията на майка си. Макс се зачуди дали Джули не възнамеряваше да му отмъсти като нарани децата. Но ако беше така, значи наистина беше смахната. Не, Джули не беше лош човек, просто искаше да се измъкне. И точно така постъпи. Разби сърцата на децата и Макс знаеше, че никога нямаше да й прости за това. Нарани и неговото сърце и му го върна, също като изумрудения пръстен, който стоеше на бюрото му.

В същото време Ричард и Джули пристигнаха на яхтата, която бе закотвена в старото пристанище на Антиб. Беше прекрасна слънчева сутрин и яхтата блестеше с цялата си прелест. Ричард нареди да оставят багажа й в една от каютите за гости. Това щеше да е гардеробната й, но тя щеше да се настани в неговата спалня. Планираше да излязат от пристанището по обяд и да потеглят към Италия. Ричард искаше да я заведе в Портофино, Корсика и Сардиния. Поднесоха им кафе и кроасани за закуска, а когато елегантната яхта се отлепи от кея и потегли, Ричард стоеше на палубата, нежно прегърнал Джули.

Морето беше гладко като огледало, а въздухът — свеж.

— Не съжаляваш ли? — попита той, разтревожен за миг.

Джули можеше да си промени решението всеки момент, но не го направи. Беше сигурна какво иска.

— Ни най-малко — отговори тя, а той я целуна.

Присъдата й бе свършила. Вече беше свободна.

20.

Седмица след като Джули замина с Ричард, Макс получи документи за развода. Тя бе помолила адвоката си да му ги изпрати, защото не искаше да го унижава с официално връчване от съда. Не го мразеше. Беше подписала документ, с който му даваше пълно попечителство върху децата. Макс се вторачи в листовете изумен. Джули действаше бързо и сериозно. Децата вече бяха само негови.

Първият месец бе труден за всички тях. Макс имаше доста уредени срещи и трябваше да пътува, макар да отмени тези, които можеше. Беше изненадан от всички неща, с които му се налагаше да се занимава сега. Трябваше да ходи на балетни рецитали и училищни панаири, да поръчва униформи за Елен и Кендра, което възложи на гувернантките. Опитваше се да разпределя отговорностите си и осъзна, че точно както майка му беше казала, Джули не правеше много за децата, преди да ги зареже. Благодарение на гувернантките, положението бе овладяно, а и разполагаха с няколко прислужници, които да се грижат за къщата. Но Макс имаше двегодишна дъщеря, която нямаше представа къде бе изчезнала майка й и постоянно я търсеше из къщата. Кендра започна да се изпуска нощем, а Елен имаше кошмари. Двумесечното бебе се нуждаеше от нещо повече от гувернантки. Имаше нужда от майка и баща, които да го обичат. Макс го хранеше и прегръщаше винаги, когато можеше, и го разнасяше в кенгуру из къщата.

Отначало Макс се страхуваше, че не се справя добре и пиеше твърде много. Изпиваше половин бутилка скоч вечер, след като децата си легнат, а Елен излизаше на пръсти от стаята си късно през нощта и намираше баща си заспал на канапето в кабинета си, с бутилка до себе си. Тя го завиваше с одеяло и загасваше лампата. Минаха няколко месеца докато накрая той започна да си ляга в спалнята, облечен с пижама и без да оставя бутилка уиски до леглото си. Приспособяването беше тежко за всички тях, а и им беше невъзможно да разберат защо Джули бе постъпила по този начин.

Макс продължаваше да й звъни и да оставя съобщения, мислеше, че и Елен го правеше, но Джули никога не отговаряше. Накрая адвокатът й му се обади и каза, че госпожа Морган не желае да получава съобщения от него и децата и ако тя реши да контактува с него, ще го направи чрез адвоката. Макс нямаше сърце да обясни това на дъщеря си, но той самият никога вече не потърси Джули. Беше силно огорчен от нея в продължение на много години и му стана трудно да се доверява на жените. Гневът и горчивината сякаш се излъчваха от порите му.

Когато Стив Макмилън му звънна от Лондон и го помоли да му стане кум на втората сватба, Макс отказа. Той сподели с приятеля си какво се беше случило с Джули и му каза, че най-добрият съвет, който може да му даде, е да не се жени и да не се опитва да има деца. Джули бе разбила завинаги вярата му в брака. Родителите му бяха рядко изключение, но той вече не вярваше в брака и не би посъветвал никого да се жени. Единственото, в което Макс Стайн вярваше, след като Джули го заряза, бяха децата.

Стив му се извини за обаждането, съчувстваше на стария си приятел. Макс вече не беше същият човек и вероятно никога вече нямаше да бъде.

21.

Когато Елен започна втората си година в гимназията, седем години след като Джули ги изостави, Макс държеше под контрол живота, работата, домакинството и децата си и се справяше отлично. Гувернантките останаха при тях и живееха в същата къща, а децата ходеха на училище. Животът им не се беше разпаднал, както се страхуваха отначало, но първите една-две години бяха доста тежки, най-вече за Макс. Успя да се справи с алкохола и не припадаше пиян на канапето всяка вечер. Все още пътуваше по работа, но за кратко, и поддържаше постоянна връзка с децата, когато отсъстваше. Ако възникнеше сериозен проблем — от висока температура до разправия с учител, той веднага долиташе у дома. Стана много по-добър баща, отколкото докато беше женен за Джули. Беше се поучил от грешките си.

Джули изпълни това, което им беше обещала, когато ги заряза. Видя се с тях шест пъти за седем години. За децата бе истинска агония, когато я видяха за първи път, и Кендра и Елен дълго я молиха да се върне. Дейзи просто я гледаше объркано, а Саймън въобще не я познаваше. Джули очевидно се чувстваше неудобно и не остана дълго, а после не се срещна с тях цяла година. Макс я мразеше заради това. Но следващия път беше по-лесно, тъй като очакваха по-малко. Тя им звънеше рядко, обикновено по Коледа, а те се шокираха, когато прочетоха в „Ню Йорк Таймс“, че се бе омъжила година след като ги изостави.

Новината бе публикувана на първа страница на всички вестници. Ричард Рандал се бе омъжил за неизвестна жена на име Джули Морган. Макс побесня, когато я прочете. Искаше му се да знае дали връзката им беше отскоро или Джули му бе изневерявала с Ричард откакто се запознаха в кметството, когато тя беше бременна със Саймън. Но нямаше начин да разбере. В статията пишеше, че имат къщи в Лондон и Хонконг, апартамент в Ню Йорк и друг в хотел „Риц“ в Париж и строят къща в Сардиния. Освен това имаха седемдесетметрова яхта в Средиземно море, където прекарваха лятото, най-вече в Италия и Гърция.

Макс беше любопитен дали Джули ги бе зарязала заради Ричард, но тя стоеше далеч от децата и почти не поддържаше връзка с тях. А Макс винаги присъстваше, когато тя ги посещаваше, за да ги подкрепя и защитава. Двамата с Джули почти не си говореха. Той бе прекалено ядосан, за да води нормален разговор. Джули имаше бляскав тузарски живот с изискан мъж и не ходеше по футболни мачове, балетни рецитали и лекари. По всичко личеше, че не изпитва желание да е майка на децата си, точно както им беше казала. Беше честна и с тях, и със себе си.

След пет години Макс най-после започна да се успокоява. След седем, се чувстваше почти щастлив. Почти.

Децата му се караха, когато изпадаше в лошо настроение. Не можеше да подмине щастлива двойка по улицата, нито хора, които се държаха за ръце или се целуваха, или говореха за предстояща сватба, без да отбележи мрачно какви глупаци са и как един ден ще съжаляват за връзката си.

— Татко, трябва да престанеш! — крещеше му Елен, когато го правеше. — Хората ще те сметнат за смахнат. Звучиш като обзет от параноя.

— Не страдам от параноя, но се опарих.

— Трябва да забравиш за това. Минаха седем години.

— Мога да сумтя колкото си искам. Официално съм заядливо старче. Това е част от личността ми.

— Преди всичко, не си стар, а си само на петдесет и една. Второ, все още си готин, но никога няма да намериш друга мадама, ако продължиш да дрънкаш тези дивотии.

— Излизам с много жени — защити се Макс.

— Да — кимна Кендра, която вече беше на дванайсет години. — На първа среща. Кога имаше втора за последен път? Никоя жена не иска да излезе отново с теб.

— Може би това не е толкова лошо.

— Да бе — отвърна Кендра и се отдалечи.

Децата бяха свикнали с гневните му, заядливи забележки относно любовта и майка им, но жените, които Макс канеше от време на време на вечеря, не можеха да ги приемат. И точно както каза Кендра, почти никога не приемаха и покана за втора среща, макар че на него му беше безразлично.

— Обичам първите срещи — продължи той спора си с Елен, която тъкмо бе навършила шестнайсет и поддържаше ред сред сестрите и брат си като най-голямата от тях. Бяха останали само с две гувернантки — една за деветгодишната Дейзи и една за Саймън, който беше на седем. Дейзи се бе обявила за ексцентричката в семейството и беше доволна от репутацията си. Нямаше търпение да порасне достатъчно, за да си боядиса косата розова, да си направи татуировка и да си сложи обица на пъпа. Саймън беше на седем и харесваше всички. Той беше най-милото дете на планетата и сестрите му се грижеха за него с радост. Тъкмо бе започнал втори клас, а Дейзи взимаше специални уроци по четене. Наскоро бяха открили, че страда от дислексия, но това никак не я притесняваше. Беше се научила да свири на пиано по слух и обичаше всякаква музика, особено рап. Имитираше страхотно Снуп Дог, включително псувните и неприличните му думи, което вбесяваше баща й.

Всички те се оказаха чудесни деца, макар и много различни едно от друго. Елен беше спокойна и задълбочена и напомняше на Макс за майка му. Беше се захванала сериозно с изучаване на юдаизма и сама посещаваше еврейския храм всяка седмица. Четеше всичко, което можеше да намери за Холокоста, за да научи повече за баба си и дядо си и преживените от тях кошмари. Знаеше всеки факт за „Бухенвалд“, където Еманюел и Джейкъб се бяха запознали. Искаше да работи в музей на еврейското изкуство или Холокоста. Искаше да е като баба си, когато порасне. Мами Ем беше примерът й в живота. А героят на Кендра беше баща й. Тя искаше да му помага в работата, когато порасне, и си падаше по всичко, свързано с числата и бизнеса. Дейзи пък копнееше да се занимава с музика. А Саймън просто искаше да е щастлив. Искаше да стане полицай или пожарникар, но не беше решил още. Или пък бейзболист, или ветеринар. Желанието му се променяше заедно с настроението.

И макар Макс да беше убеден, че за децата травмата ще остане завинаги, никое от тях не бе пострадало тежко от това, че майка им ги беше зарязала. Положението беше далеч от идеалното, но те се справиха учудващо добре, най-вече благодарение на баща си. Макс се нагърби с всички отговорности и задачи, когато Джули замина. А също и на Елен, която помагаше във всичко.

Дори сестрите на Джули бяха възмутени от постъпката й, но те живееха в Калифорния, прекалено далеч, за да виждат децата и да помагат. Изпращаха им поздрави от време на време. Те също не поддържаха връзка със сестра си. Джули бе изоставила всичките си близки и рядко посещаваше децата си. Според бившия й съпруг, това бе непростимо престъпление, особено след като ги бе заменила с богат мъж. Тя бе омъжена за Ричард от шест години и изглеждаше щастлива.

След нейната постъпка никое от децата не вярваше в брака. Според Елен браковете винаги се проваляли и човек оставал с разбито сърце. Кендра, семейната математичка и финансистка, твърдеше, че бракът е глупав и скъп и трябва да плащаш издръжка. Дейзи казваше, че възнамерява да се омъжи и иска да има петнайсет шаферки, облечени в цветовете на дъгата и с подходящи татуировки. Явно гените на майка й присъстваха някъде в нейното ДНК. Или пък заявяваше, че иска много деца, но без съпруг. Саймън пък искаше да се ожени за една от сестрите си, като си избираше някоя според настроението си, а те се мръщеха гнусливо и му се смееха.

Никое от момичетата все още нямаше гадже, което бе страхотно облекчение за баща им. В училище децата се справяха чудесно и получаваха добри оценки, а Дейзи се бореше с дислексията. Елен беше в гимназията, Кендра — в средното училище, а Дейзи искаше да се запише в музикално училище, но и тя, и Саймън трябваше да почакат. Всеки от тях имаше някакви занимания след училище, което поддържаше Макс доста зает, когато беше в града, а двете гувернантки помагаха, когато пътуваше.

Липсата на сериозна връзка през последните седем години направи семейния живот на Макс по-прост и лесен, но веднъж Кендра каза на по-голямата си сестра: „Ние го обичаме, но никоя жена не би го търпяла. Той трябва да спре да се заяжда с жените заради мама. Сигурно го мислят за абсолютен кретен“. Истината беше, че Макс бе дълбоко наранен и вече дори не беше сигурен дали беше обичал Джули или само илюзията за нея, която си беше създал. Но което и от двете да беше вярно, тя го изостави и забрави за него. Той излизаше на срещи с други жени след първите няколко години, но не беше имал сериозна връзка, а и не желаеше. Твърдеше, че е прекалено зает с децата си.

Всички вечеряха заедно, когато си бяха вкъщи. Вечерята бе свещено време, което Макс бе наложил като правило веднага след заминаването на Джули. Той реши, че това ще им свърши добра работа в бъдеще, когато вече няма да искат да се хранят у дома или с него. И затова им се радваше докато можеше.

Вечеряха тамали, енчилада и рейенос^[5], когато Кендра напомни на баща си, че го беше записала да участва в „Деня на кариерата“ в училището й на другия ден.

— Мамка му! — изруга той. — Съвсем бях забравил.

— Не ми казвай, че ще пътуваш. Всички очакват с нетърпение да чуят какво ще им кажеш.

— Съжалявам, скъпа, забравих. Имам среща, но ще я отменя. Радвам се, че ми напомни. Какво трябва да говоря?

— Кажи им колко пари изкарваш — отговори тя, а баща й се намръщи. — Шегувам се. Не знам. Обясни им как купуваш скапана земя и я превръщаш в луксозни молове.

— Не е точно кариерата, за която повечето хора мечтаят.

— Чудесна си е. Имаме полицайка-детектив, дресьорка на коне, писателка на криминалета, зъболекар, дизайнерка и теб.

— Странна смесица — отвърна баща й.

— Те са или родители, или нечии приятели. Авторката на криминалета звучи интересна, зъболекарят е скапан, но е нечий баща, дизайнерката е приятелка на учителката по рисуване, а детективката е майка на моя съученичка. Не знам откъде се появи дресьорката на коне, но теб те наричаме бизнес магьосник.

— Трябва да им разкажа как баща ми е започнал като доставчик в магазин за диаманти, а накрая е притежавал бизнеса. Това ще е много по-интересно.

— Мисля, че те биха предпочели да чуят твоята история.

— Струва ми се малко страшно да се изправя пред толкова деца. Ами ако започнат да ме освиркват? — пошегува се Макс, а дъщеря му се засмя.

— Ще ги набия вместо теб, ако го направят.

Кендра ходеше на курс по карате два пъти седмично и се справяше отлично.

— Детективката е много готина и секси — добави тя. — Работи под прикритие и е разведена.

— Вероятно ще ме застреля, ако започна да се заяждам.

Приключиха с вечерята и Кендра му напомни да е в класната й стая точно в десет сутринта. Макс обеща да е там. Последните седем години бяха хубави за него, защото беше се сближил много с децата си. Вероятно Джули му беше направила услуга със заминаването си, макар да не гледаше на постъпката й по този начин. А и все още се тревожеше какъв щеше да е ефектът й върху децата един ден. Засега обаче всичко вървеше добре.

На следващата сутрин Макс закара Кендра на училище, както беше обещал, и се появи в класната стая малко по-рано. Притесняваше се и бе се подготвил. Не искаше да изложи дъщеря си, която смяташе, че той едва ли не може и да ходи по вода. Макс се надяваше да запази вярата й в него поне докато Кендра навлезе в пубертета, когато вероятно щеше да реши, че баща й е тъпак. Досега беше имал късмет с Елен. Тя бе нежна и мила и винаги го защитаваше. Тийнейджърските й години вървяха лесно, нещо твърде необичайно. Но тя просто се опитваше да замени майка си откакто тя ги изостави.

Макс звънна няколко телефона от колата си и забеляза привлекателна червенокоса жена, която пушеше пред училището. Тя му се усмихна, когато мина покрай нея. Забеляза, че жената имаше хубава фигура, носеше къса черна пола и високи токчета. Нещо в нея му напомни за майка му, въпреки късата пола. Той влезе в училището, намери класната стая на Кендра и попадна на група буйни хлапета и група притеснени възрастни. Жената, която пушеше пред училището, влезе последна и отново му се усмихна. Макс видя, че Кендра го наблюдаваше, и се престори, сякаш не бе забелязал нищо. Реши, че тя сигурно е ченгето, може би заради прекалено късата пола, но пък хубавицата имаше страхотни крака.

Учителката призова учениците да запазят тишина и представи гостите им. Хлапетата заръкопляскаха и презентациите започнаха. Стана ясно, че жената всъщност е дизайнерката, а не полицайката. Дресьорката на коне започна първа и им разказа много интересни неща. Обясни им някои трикове за опитомяването на коне и децата наистина я харесаха. После се изправи зъболекарят, който наистина се оказа скучен, но пък раздаде безплатни четки за зъби на децата. След това беше ред на дизайнерката. Тя извади парче плат и малка кутийка с бои и им показа как изпробва дизайни и цветове върху платовете. Каза, че отначало била художничка, но се заинтересувала от пръските боя по престилката си и започнала да се занимава с дизайн на платове. Призна, че така изкарва повече пари, отколкото с картините, което разсмя всички. Макс усети по акцента й, че е французойка, което обясняваше цигарата и късата пола. Всички й ръкопляскаха оживено, а после дойде неговият ред и той се почувства глупаво. Обясни на учениците как разбрал, че ако купиш земя, върху която никой не може да отглежда посеви в земеделските райони, можеш да построиш огромни молове. Хората в тези райони се нуждаели от тях, а печалбата била фантастична. Макс им разказа за различните места, където бе купувал земя, и им показа някои снимки преди и след строежите. Търговските центрове бяха наистина красиви.

— А после можете да продадете мола и да изкарате още повече пари — обясни той.

Хлапетата се впечатлиха, когато чуха, че понякога човек може да увеличи парите си четиристотин пъти.

— Вълнуващо е да превърнете парче изоставена земя в привлекателно и забавно място, където всеки иска да отиде — каза той накрая.

Децата го харесаха, а и той тях. Учителката им благодари за участието и поднесе понички и кексчета за децата и гостите. Кендра дойде при него и го прегърна.

— Беше страхотен, татко.

— Ти си предубедена — засмя се той и я прегърна.

— На мен също ми беше интересно — обади се дизайнерката.

Без да знае защо, Макс й обясни на чист френски, че майка му бе от Париж.

— Говорите перфектен френски — похвали го тя.

— Благодаря ви. Научих го като дете. Но вече не го говоря често.

— Баща ви също ли беше французин?

Двамата си бъбреха на френски и Кендра изглеждаше леко засрамена.

— Не, австриец. От Виена.

— И немски ли говорите?

— Само няколко думи.

След минути всички си тръгнаха. Макс видя отново жената пред училището и се заговориха докато отиваха към колите си.

— Дъщеря ви е много красива — каза тя. — И страшно се гордее с вас.

— И аз се гордея с нея. Но сигурно след две години ще започне да ме мрази. Радвам й се докато мога — каза той, а тя се засмя.

— Тя единственото ви дете ли е?

Жената изпитваше любопитство. Макс не знаеше защо, но и той искаше да научи нещо повече за нея. Откриваше много познато у нея, може би защото беше французойка. Елегантен стил, начин на поклащане на главата или оправяне на косата. Французойките бяха различни.

— Не, имам четири деца — отговори той.

— О! Впечатлена съм.

— А вие?

— Нямам деца.

Макс кимна. Тя го погледна странно, бръкна в чантата си и му подаде визитната си картичка.

— Ако някога се нуждаете от дизайнер на платове — усмихна му се тя.

Имаше невероятно красиви зелени очи и червена коса.

Макс извади една от своите визитки и й я подаде.

— Ако някога се нуждаете от предприемач в Оклахома или Ню Мексико — каза той и тя се засмя.

Очевидно го харесваше.

— Трябваше да вземем визитка и от зъболекаря. Щеше да е по-полезна.

Тя му се усмихна, пресече улицата и се отправи към колата си. Макс видя, че шофираше малък очукан фиат. Разгледа визитната й картичка, когато седна в колата, имаше адрес в Гринич и друг в града. Потърси информация за нея в интернет, когато се върна в кабинета си, и видя, че имаше впечатляващи препоръки от Сорбоната и Боз Ар. Беше преподавала и в двете, а също и във факултета по изкуствата в „Йейл“. Очевидно знаеше какво прави и имаше талант. Макс прибра визитката й в портфейла си.

Кендра спомена за жената по време на вечеря.

— Дизайнерката беше много секси, татко.

— Всъщност по-скоро приятна, отколкото секси. Двамата излязохме заедно от училището и тя каза, че си много красива.

— Направила го е, защото си пада по теб. Ще я поканиш ли на среща?

— Не ставай глупава, разбира се, че не.

Но по-късно, когато остана сам в кабинета си, той се замисли, извади картичката й отново и видя имейл адреса й. Написа й бързо послание на френски.

Приятно ми беше да се запознаем днес. Страхотна презентация. Доскоро.

Подписа се и се почувства като идиот, когато изпрати имейла. Уплаши се, че прилича на пъпчив ученик, който сваля красавицата на класа в двора. Но докато все още се чувстваше глупаво, тя му отговори, също на френски.

И на мен ми беше приятно. Винаги си добре дошъл в студиото ми.

Чувствайки се още по-глупав, но и дързък, той написа: „Обяд?“, а тя отговори светкавично: „Чудесно!“. Макс се усмихна широко. Това беше най-абсурдното нещо, което бе правил от доста дълго време. После попита делово: „Гринич или в града?“, а тя отговори:

Утре в града? В понеделник, сряда и петък съм в студиото в града, а във вторник и четвъртък — в Гринич. Ела в студиото към 12:30.

Макс не спомена и дума пред Кендра по време на закуска, но беше развълнуван, когато тръгна на работа. Не беше ходил на среща от доста време, а дизайнерката беше привлекателна жена и притежаваше изискан, но и секси стил.

Студиото й беше страхотно. Навсякъде имаше платове, бои, снимки, графики. Тя каза, че се занимавала и с промишлен дизайн, но най-вече с мода, и имаше сериозен бизнес. Четири млади жени работеха за нея с бои и копринени платове. Тя го разведе наоколо, после отидоха в „Ле Бернардин“, луксозен френски ресторант за морски деликатеси, смятан за един от най-добрите в града. Родителите му го харесваха много и той често ги водеше там. Обслужването беше безукорно.

— Прекалено елегантен обяд за обикновена художничка — каза тя, сведе очи и се отдаде на лек флирт, който французойките бяха превърнали в изкуство още преди векове.

Той се усмихна.

— Родителите ми обичаха този ресторант, макар че баща ми предпочиташе виенски шницел пред риба. Но майка ми беше влюбена в „Ле Бернардин“.

— Вече не са живи? — предпазливо попита тя, а той поклати глава.

— За съжаление. Починаха по-млади, отколкото трябваше, а имаха един от онези бракове, в които никой не може да оцелее без другия. Майка ми си отиде няколко месеца след баща ми, и двамата бяха малко над шейсет. Бяха женени четирийсет и пет години.

— Впечатляващо. Дали са ти добър пример.

— Не съвсем — отвърна той с усмивка. — Моят брак приключи след единайсет години. Разведен съм.

— Съжалявам — каза тя искрено.

— А ти?

— Никога не съм се омъжвала. Родителите ми не бяха романтици като твоите. Останаха женени, но татко се държеше ужасно, имаше милион любовници и мама беше нещастна. А пък аз реших, че бракът не е особено привлекателно нещо. Имах две дълги връзки, но не се омъжих. Не виждам смисъл да легализираш инквизицията след това, което видях с родителите ми. Твоите са имали рядко срещан дар от Бога — усмихна се тя.

— Да, бяха прекрасни хора.

— Дошли са тук след войната?

Макс кимна и се поколеба за момент, притеснен, че истината бе прекалено сериозна за първа среща.

— Запознали се в „Бухенвалд“. И двамата загубили целите си семейства там, а после дошли в Щатите.

Тя потръпна и инстинктивно докосна ръката му. Макс се вгледа в очите й и му се стори, че вижда очите на майка си. Осъзна защо зелените очи му се струваха толкова красиви и познати, а и тя изглеждаше изпълнена с искрено съчувствие, което го трогна.

— Сигурно са били забележителни хора.

— Да, бяха.

— Израснах в Париж след войната, през петдесетте години. Там имаше много хора като тях, но и стотици хиляди не се бяха върнали.

Макс кимна.

— Най-голямата ми дъщеря иска да работи в един от музеите на Холокоста след колежа. Струва ми се много трогателно.

— Да, така е — замислено каза тя. — Семейството ми не беше еврейско, но бяха загубили страшно много приятели. Наистина е немислимо как подобно нещо може да се случи в цивилизовано общество.

— Майка ми прекара целия си живот убедена, че ще се случи отново.

— Много хора имат подобни страхове — кимна тя, после забеляза часа и скочи. — Мили боже, имам среща след двайсет минути.

Макс също имаше работа, но се забавляваше чудесно.

— Радвам се, че обядвахме заедно. Почувствах се прекалено дързък, когато ти писах снощи — призна той.

— А аз се радвам, че го направи — погледна го тя топло.

— Би ли искала да вечеряш с мен и децата някой уикенд?

— Да, би било чудесно каза тя, след като той плати сметката и станаха. — Благодаря ти за елегантния обяд.

Бяха си говорили на френски през цялото време, за удоволствие и на двамата.

Макс й хвана такси пред ресторанта, а той тръгна пеша към службата. Струваше му се, че току-що се бе видял с любим стар приятел. Дизайнерката се казваше Паскал Боайе и той знаеше, че майка му страшно щеше да я хареса. В нея имаше нещо истинско и мило.

Вечерта Паскал му изпрати имейл, с който му благодари за обяда, а той я покани на неделна вечеря в дома му. Нямаше представа какво щяха да кажат децата, но тя беше толкова мила и дружелюбна, че надали щяха да възразят. Не им каза до неделя сутрин. Беше направил палачинки, яйца и бекон за всички и спомена за Паскал, когато привършваха закуската. Кендра го погледна изненадано.

— Това не е ли жената, която беше в училище, татко?

Макс се засрами леко, но кимна. Нямаше тайни от децата си.

— Да, тя е. Даде ми визитната си картичка и аз я поканих на обяд. Много е мила.

Уха, татко! — извика Кендра и всички се засмяха. — Е, колко лошо се държа? Ужаси ли я с речта си, че всички жени са изневеряващи лъжкини, които зарязват съпрузите си? Това е един от шедьоврите ти. Жените обикновено побягват още по време на ордьовъра.

— Коригирах поведението си. Говорихме най-вече за родителите ми.

— Тя интересува ли се от Холокоста, татко? — полюбопитства Елен.

— Така изглежда.

— Еврейка ли е? — заинтересува се Кендра.

— Не мисля.

— Ние евреи ли сме? — обади се Саймън.

— Не, тъпчо. Ние трите сме протестантки, а ти си нищо.

Джули си тръгна след раждането на Саймън и нямаше време да го кръсти, а родителите й вече бяха починали.

— Защо съм нищо? — разплака се той. — Искам да съм нещо.

— Аз съм еврейка — поправи сестра си Елен.

— Всички сме евреи — обясни им баща им. — Но не и в религиозен смисъл. Освен Елен, която иска да е еврейка и ходи в синагогата. Родителите на майка ви кръстиха момичетата в епископалната църква, към която принадлежаха. А ти можеш да бъдеш всичко, което си поискаш — обърна се той към Саймън, който спря да плаче.

— Искам да съм евреин, като Елен. А ти какъв си, татко? — попита Саймън с ококорени очи.

— Евреин, но не съм религиозен. Не посещавам храма.

— Може би аз ще бъда всичко — замислено каза Саймън.

— Чудесно — усмихна се Макс, после огледа останалите. Е, приемате ли това, че Паскал ще дойде на вечеря днес?

— Разбира се — отговори Кендра.

— С удоволствие — подкрепи я Елен, което беше чудесно, тъй като той вече бе отправил поканата.

Готвачката им беше оставила лазаня, а Макс обичаше да прави барбекю в неделя вечер. Паскал пристигна точно в седем с шоколадова торта в ръка. Макс я запозна с децата и всички заговориха едновременно. Седнаха в градината, а Макс се захвана с грила. Паскал изпита удоволствие от компанията на децата. С Елен говориха за Холокоста, после обсъждаха различните колежи. Елен се опитваше да реши къде да кандидатства през последната година в гимназията. Паскал й каза, че е преподавала в „Йейл“ и там много й харесваше, а също и в „Браун“ и „Боз Ар“ в Париж.

— Искам да отида в колеж в Париж — намеси се Дейзи. — Там е страхотно.

Паскал се забавлява чудесно с тях и много ги хареса, а когато децата се прибраха в стаите си, тя разпита Макс за майка им.

— Делите ли си грижите по децата? — попита тя, макар да имаше чувството, че Макс бе единственият родител, никой не бе споменал бившата му съпруга по време на вечерята.

— Не, аз се грижа за тях сам — въздъхна той и я погледна. — Децата ми твърдят, че съм откачил заради развода. Опитвам се да съм нормален. Имахме проблеми още преди раждането на Саймън.

Макс не искаше да навлиза в подробности и да обяснява, че жена му не беше искала деца.

— Един ден се прибрах у дома, Саймън беше на около месец, и нея я нямаше, беше ни оставила писма. Пишеше, че ни напуска, защото вече не иска да е съпруга и майка. Даде ми попечителство над децата. Виждала ги е пет-шест пъти оттогава, а минаха седем години. Обясни, че не искала да е майка, но го разбрала чак след четвъртото дете. Доста жестоко е към децата да бъдат отхвърлени от собствената си майка. Непрестанно очаквах да се случи нещо още по-ужасно например да станат серийни убийци, но засега нещата вървят добре. Трябва да съм честен с теб и ще ти спестя горчивите си речи, но никога няма да й простя за това. Не беше проблем, че заряза мен, но не можеш да постъпиш така с децата си. Тя се омъжи отново година по-късно, за изключително богат и влиятелен човек, с когото се запозна, преди да ни изостави. Не знам дали той имаше нещо общо с решението й. Нямам представа дали е имала връзка с него, преди да ни напусне.

Паскал не можеше да повярва на думите му.

— Ама че ужасно нещо. Гнусно е да постъпи така с теб и децата.

— Да, отначало беше доста тежко, но се справихме. Предполагам, че наистина съм бил скапан съпруг, за да я накарам да причини такова нещо на децата.

Макс погледна мрачно и Паскал видя болката му.

— Не! — възрази тя, като вдигна ръка с типично френски жест. — Не си ти! Тя просто е жена със сериозни недостатъци и липса на нещо много важно — възмутено каза Паскал. — Не си ти причината.

Паскал прозвуча отново като майка му и той се усмихна.

— Не знам защо, но непрестанно ми напомняш на майка ми.

— Вероятно защото съм французойка усмихна му се тя.

— Както и да е, бях огорчен дълго време. Предполагам, че все още съм до известна степен. Трудно ми е да се доверя на някого. Издигам стени между себе си и хората. Но и аз имах вина. Бях лош съпруг. Вечно пътувах и пренебрегвах и нея, и децата. Странното е, че родителите ми я смятаха неподходяща за мен. Предполагам, че бяха прави. Но аз бях прекалено тъп и ми бяха нужни единайсет години, за да го разбера. Знам, че звуча като абсолютен глупак.

— Не, просто като обичлив и доверчив човек — мило каза тя.

— Както и да е, вече сме добре — усмихна се Макс, но тя виждаше, че все още е наранен от постъпката на жена си. — Бяхме млади и тя бе невероятно красива. Но е нужно много повече от това, за да отгледаш четири деца.

Паскал беше проверила в интернет и бе впечатлена от кариерата му и империята, която бе създал съвсем сам.

Останаха навън дълго време, но после захладя, а и тя не искаше да прекалява с гостоприемството му. Тръгна си към девет и половина.

— Имаш страхотно семейство — каза Паскал. — Децата ти са фантастични.

— Иска ми се да можеше да се запознаеш с родителите ми — отвърна той и внезапно се сети за думите на майка си. — Бяха сродни души. Татко казваше, че го осъзнал още първия път, когато тя откраднала за него картоф от зеленчуковата градина в концлагера, където работела. Мама беше изключително смела жена. Щели са да я убият заради картофа, ако я бяха видели.

— Съжалявам, че не мога да се запозная с тях.

Макс кимна и я изпрати до колата й. Погледна я и се замисли за картофа.

— Вечеря тази седмица? — предпазливо попита той, а тя кимна. — Предупреждавам те, през последните седем години съм станал малко особен и недоверчив.

— Имаш основателна причина за това — кротко каза тя, като го потупа по ръката, качи се в колата, махна му и потегли.

Макс се върна бавно в къщата.

— Тя е готина — каза Кендра, минавайки покрай него. — Добре ли се представи, татко?

— Обидих я само два пъти — засмя се той.

— Е, това е страхотен напредък.

После дъщеря му се качи горе, а той се върна в кабинета си и се замисли за Паскал. Чувстваше връзка с нея и по някакъв странен начин картофът имаше нещо общо. А погледът в очите й му беше толкова близък, сякаш я познаваше от години.

22.

През седмицата Макс заведе Паскал на вечеря в „Жан-Луи“, малко френско ресторантче в Гринич, а на следващата посетиха същото място още два пъти. После тя го покани в малкия си уютен апартамент, пълен с френски вещи, и му приготви „Кок-о-ван“^[6], какъвто и майка му правеше навремето. Беше му приятно да е в нейната компания, макар да не беше еврейка, което въобще не го интересуваше. Джули също не беше.

Продължиха да вечерят заедно един-два пъти седмично. Макс я покани на зимни кънки заедно с децата, когато застудя. Забавляваха се чудесно. Веднъж всички отидоха заедно в Ню Йорк. Паскал стана честа гостенка в дома им. Макс се наслаждаваше на компанията й и се чувстваше уютно и спокойно с нея, но и беше като хванат в капан. Бе толкова жестоко наранен от Джули; че не можеше да превъзмогне задръжките си. У красивата французойка нямаше нищо, което да не харесва, а и й се доверяваше, но знаеше, че ако се влюби в нея, сърцето му ще е изложено на риск и тя може да го разбие на милиони парчета. Паскал усещаше какво става в душата му. Макс беше като човек на ръба, който се страхува да скочи. Но тя не бързаше и се наслаждаваше на компанията му и тази на децата му.

Макс я покани да отпразнува Ханука с тях. Елен запали свещите и изпя молитвите, после си направиха страхотно пиршество. Елен отново заговори за колежи с Паскал. Клонеше към „Принстън“ и благодарение на отличните си оценки имаше голям шанс да я приемат. Кендра, която обожаваше баща си, каза, че ще учи в „Харвард“ като него, а той й напомни, че трябва да се труди упорито, за да се случи. Паскал връчи на децата дребни подаръчета за Ханука, беше изрисувала някои от тях лично, а за Макс беше купила вратовръзка. Той се усмихна, когато я видя.

— Мама шиеше вратовръзките на татко. Беше изключителна шивачка. И за мой ужас, шиеше всичките ми дрехи докато станах на около тринайсет. Бяха много по-елегантни от тези на приятелите ми и ги мразех. Исках развлечени и мърляви дрехи като техните, а не изискани тъмносини костюми. Странно е как нещата, които ни засрамват като деца, се превръщат в мили спомени по-късно.

През уикенда Макс я заведе на кино, а когато я изпрати до дома й, тя го покани на питие. Запалиха огън в камината, отвориха бутилка шампанско, настаниха се срещу огъня и заговориха за детството й в Париж. Майка й била професор по история на изкуствата в Сорбоната, а баща й притежавал ресторант, където непрестанно свалял жени и спял с всички келнерки.

— Мразех го заради това. Мама беше невероятно добра жена. Затова и никога не се омъжих. Не исках човек като него.

Макс кимна и се сети за Джули и белезите, които му беше оставила. Беше смазала сърцето му, макар да признаваше, че и той имаше известна вина, тъй като я бе принудил да влезе в калъп, който не й прилягаше. Родителите му бяха достатъчно умни, за да го видят, но той просто не желаеше и отказваше да приеме действителността. Докато един ден тя го напусна.

— Винаги съм искал да имам любов като на родителите ми. Може би трябва да преживеете заедно нещо ужасно, за да имате такава връзка. Осъзнавате кое е важното. Никога не съм срещал други хора с подобна близост. Те бяха сродни души — каза той, като погледна огъня, после се обърна към Паскал. — Понякога се чувствам сродна душа с теб — призна той.

— Аз също — каза тя, а той се наведе и я целуна.

Бяха му нужни два месеца, за да посмее да поеме риска, но след като го направи, не можеше да спре да я целува. Паскал беше страстна жена и също не можеше и не искаше да спре. Макс я вдигна и отнесе в спалнята. Погледна я въпросително, сякаш очакваше да го спре. Чувстваше могъщо привличане и я желаеше силно. Сърцето й, душата й, тялото й и всичко друго в нея, което обичаше. Любиха се в продължение на часове в уютната й спалня, после останаха изтощени в прегръдките си. Той все още не знаеше какво я бе направило толкова близка и позната за него, когато я видя в училището. Но не можеше да се отрече, че наистина ги свързваше нещо силно. Макс никога не беше изпитвал същото с Джули. Внезапно той осъзна, че можеше да се довери на Паскал, и тя нямаше да го нарани, нито пък той нея. Искаше да я предпази от всички злини в света. Тя го караше да се чувства по-добър човек.

— Обичам те, Паскал — прошепна той, а тя му отговори със същото.

Всичко стана мигновено. Първата целувка, първият секс, признанието, че се обичаха. Макс остана в дома й до късно и никак не му се искаше да я оставя сега, след като най-после я беше намерил. Никога не бе срещал жена като нея.

— Майка ми винаги твърдеше, че разбираш кога си намерил подходящия човек. Не го схващах преди, но мисля, че вече съм наясно.

Всички късчета от мозайката си бяха дошли на мястото.

Макс и Паскал продължиха да се срещат дискретно през зимата. Заминаха за уикенда, когато двете му по-големи дъщери бяха заети, а гувернантките имаха задължения с другите две деца. От време на време отсядаха в апартамента му в Ню Йорк. Макс не го беше използвал от години, но сега се радваше, че не го бе продал. Животът му беше великолепен и Паскал също имаше заслуга за това.

За пролетната ваканция той възнамеряваше да заведе децата в Аспен и я покани да се присъедини към тях. Децата нямаха нищо против и Макс й резервира самостоятелна стая. Беше се научил да кара ски през годините, а Паскал беше отлична скиорка и се спускаше с децата. Записаха Дейзи и Саймън в ски училище. Бяха чудесно семейство и през лятото отговорът вече бе повече от очевиден за него. През юни помоли Паскал да се омъжи за него и тя се поколеба.

— Не мисля, че вярвам в брака. Никога не се оказва такъв, какъвто хората се надяват. Не искам да провалям това, което имаме.

— Но понякога се оказва по-хубав от очакваното. Родителите ми, например.

— Да, но виж през какво са преминали, за да стигнат дотам.

— Ние също имахме своите неприятности, преди да се срещнем — напомни й той. — Ти си имала две лоши връзки, а моят брак се провали.

— Нека да помисля — каза Паскал.

Макс се разочарова от колебанието й, но зачете желанието й. Не искаше никога вече да принуждава жена да направи нещо, което не искаше.

През лятото наеха вила в Мейн и Паскал отново дойде с тях. Елен щеше да започне последната си година в гимназията, а Кендра — осми клас. Дейзи работеше усърдно върху дислексията си с помощта на Паскал, а Саймън вече приличаше повече на момче, отколкото на бебе. Макс все още не можеше да разбере как Джули живееше, без да вижда децата си, как растяха, какво правеха и какво обичаха. Никога нямаше да я разбере.

— Липсва й нещо основно — простичко каза Паскал, когато заговориха за това.

— Липсващите парчета са децата й — строго отсъди Макс.

— В живота й няма място за тях. Дефектна е — настоя Паскал, за която това бе очевидно.

На никой не му се прибираше у дома след лятната ваканция, а Паскал вече беше част от семейството. Беше им странно, когато я нямаше.

В нощта, когато се върнаха в Гринич, тя остана да помогне на Макс да приготви вечеря на барбекюто. Смееха се за нещо, когато тя се обърна към него.

— Знам, че ще прозвуча глупаво. Не искам да се прибирам у дома. Искам да съм тук с вас. Завинаги. Ако все още ме искаш за съпруга — каза тя и го погледна предпазливо.

— Мислех, че никога няма да се съгласиш отвърна той с облекчение. — Хайде да се оженим. Скоро.

Той беше на петдесет и една години, а тя — на четирийсет и четири. Нямаха време за губене.

— Можеш ли да се примириш с четири деца?

— Те са най-голямата ни благословия — усмихна му се тя.

Съобщиха новината на децата по време на вечеря. Това бе нормалното развитие на нещата. Мястото на Паскал беше при тях.

— Мога ли да те замерям с рози, когато се омъжиш за татко? — поинтересува се Дейзи.

— Разбира се — отговори Паскал. — А Саймън може да носи пръстените, ако обещае да не ги загуби. Кендра ще бъде шаферка, а Елен — почетната шаферка.

— Имаме нужда от достатъчно възрастен свидетел, който да може да се подписва — отбеляза Макс.

Елен още не беше навършила седемнайсет и нямаше право да слага официален подпис.

— А също и от свещеник или равин за церемонията, както и от някой, който да отведе булката до олтара.

— Мога да стигна дотам и сама — простичко каза Паскал. — Лесно ще намерим свещеник, ако равинът откаже да ни ожени, защото не съм еврейка. А и надали ще се затрудним със свидетел за подписа.

Оставаха само дребни подробности, за които да се погрижат. Важните въпроси бяха ясни.

Ожениха се след три седмици в „Овощната градина“ в прекрасен есенен ден. Паскал носеше бял костюм от „Шанел“ и бе завела момичетата на пазар, за да им купи нови рокли. Макс издокара Саймън в елегантен панталон и блейзър. Самият той изглеждаше много хубав в нов тъмносин костюм. Свещеникът проведе церемонията, равинът ги благослови, а Макс се усмихна щастливо. Отново бяха семейство. Знаеше, че този път бе намерил подходящата жена. Паскал искаше само семпла златна венчална халка. Каза, че не се нуждае от диаманти, нито от годежен пръстен. Желанието на Дейзи се осъществи и тя хвърляше розови листенца по тях след венчавката. Беше великолепен ден. На Макс му бяха нужни седем години след като Джули замина и цял живот преди това, за да намери сродната си душа, но чакането си струваше. Той беше убеден, че Паскал ще остане с него завинаги и този път родителите му щяха да одобрят булката. Чувстваше, че те са щастливи и му се усмихват от мястото, където се намират.

Епилог

— Мили боже! Имаме ли достатъчно храна? — засмя се Макс, когато влезе в кухнята.

Елен и Паскал отговаряха за вечерята. Празнуваха Ханука и рождения ден на Макс. Навършваше шейсет и три. Момичетата бяха довели гаджетата си у дома и къщата се пукаше по шевовете. Храната изглеждаше достатъчно да задоволи цяла армия. Кендра тъкмо бе пристигнала от Сан Франциско с приятеля си, Марли. Имаха идея за създаването на малка компания и искаха да я направят тук. Тя беше на двайсет и пет и през юни бе завършила бизнес факултета на „Харвард“. Все още искаше да работи с баща си, което бе мечтата й от детските години, но първо възнамеряваше да вдигне на крака новата им компания. Макс видя Марли за първи път и го хареса. Изглеждаше умно момче, а Кендра беше луда по него. Той беше на двайсет и шест и се бе дипломирал от „Харвард“ заедно с нея. Бяха чудесна двойка. Паскал също го хареса.

Елен се бе върнала предишната вечер. Тя осъществи мечтата си и работеше като заместник-директор на музея на Холокоста във Вашингтон. Прекара една година като стажантка в подобен музей в Берлин и сега, след завръщането си, беше влюбена във Вашингтон и работата си. Баба й щеше да бъде щастлива — внучката й поддържаше спомените живи, така че никой да не забрави за случилото се. Приятелят й, Дейвид, беше на трийсет и две години, евреин. Караше стажа си като лекар в университетската болница в Джорджтаун и Паскал сподели с Макс, че вече чува сватбени камбани. Елен беше на двайсет и девет години. Кендра още не мислеше за женитба. Беше прекалено млада и съсредоточена върху кариерата си.

На двайсет и една, Дейзи учеше в консерваторията в Париж, беше последната й година. Гаджето й беше французин и той също пристигна с нея. Косата й беше в шокиращ розов цвят, а тази на приятеля й — синя. Двамата свиреха в група през уикендите и наскоро бяха записали диск. Дейзи свиреше на китара, а Силвен — на барабани. Момчето беше на двайсет и девет години и луд по нея. Дейзи възнамеряваше да остане в Париж още една година и да се запише в курсове за напреднали.

А деветнайсетгодишният Саймън беше второкурсник в „Харвард“ и искаше да завърши право. Той беше най-консервативният от групата и излизаше с момиче от Гринич, което учеше в университета в Бостън, за да са близо един до друг. Всеки път, когато го погледнеше, Макс виждаше баща си. Приликата между двамата беше невероятна.

Всички се събраха около масата за вечеря. Макс отново се замисли колко важни бяха семейството и традициите. Елен приличаше на баба си, Саймън — на Джейкъб, Кендра искаше да върви по стъпките на баща си в бизнеса и да се учи от „майстора“, както го наричаше. Елен изпълняваше обещанието към баба си и бе получила разрешение да уреди специална изложба в „Бухенвалд“, където щяха да дойдат някои от оцелелите. Саймън учеше в „Харвард“ като баща си, а Дейзи изпитваше непреодолимо привличане към Париж, но възнамеряваше да учи музика и във Виена. Всеки от тях вървеше по стъпките на предците си и си беше намерил чудесен партньор за пътя. А Макс бе открил истинското щастие с Паскал. Бяха женени от единайсет години, също толкова дълго, колкото беше женен за Джули, но този брак бе напълно различен.

Елен запали свещите за Ханука, както правеше всяка година. Изпяха молитвите заедно и гласовете им се издигнаха в памет на хората, които вече не бяха с тях. Хората, които бяха страдали, но оцелели, и оставили мъдрост и спомени зад гърба си. Макс се усмихна на децата си, хванал съпругата си за ръка. Той все още беше хубав, силен и здрав и двамата с Паскал се обичаха. Бяха истинско семейство.

Макс бе тръгнал по стъпките на баща си по свой собствен начин. Децата му щяха да последват неговите и всяко от тях щеше да изкове собствената си съдба в почит към миналото и с надежда за бъдещето.