Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (7)

20 април 1945 г.

„Рожден ден на фюрера, за съжаление, настроението не е празнично.“

(Личен дневник на Мартин Борман)

Заповедите са изрични. Хитлер не иска празненство за рождения си ден. Би било и смешно, и неуместно. В навечерието го обяснява на камериера си Хайнц Линге и изисква категорично всички в бункера да се съобразят с волята му. Но нищо не помага. Führergeburtstag („рожденият ден на фюрера“) си остава свещена дата в нацистка Германия, почти равностойна на 25 декември. Как тогава да се попречи на най-пламенните почитатели на режима да честват своя герой? В близкото обкръжение на диктатора е прието да му се честити рожденият ден още след полунощ. Стотиците хиляди съветски войници, които напредват към Берлин, не могат да променят това. Като примерни ученици, копнеещи да получат благоволението на учителя си, седмина нацисти са се натъпкали в тясното преддверие към апартамента на диктатора. С идеално изгладени униформи, накичени с всичките си медали, с вирнати брадички — нищо в поведението им не бива да издава горещото им желание да побегнат от Берлин. Линге си спомня, че там са били генерал Херман Фегелайн (зет на Ева Браун), генерал Вилхелм Бургдорф, есесовецът Ото Гюнше (личен адютант на Хитлер), дипломатът Валтер Хевел (специален пратеник за връзка на Рибентроп, министъра на външните работи на Райха), Вернер Лоренц (пратеник за връзка на шефа на печата на Райха), Юлиус Шауб (шеф на адютантите на Хитлер) и Алмин-Бродер Албрехт (военноморски адютант на Хитлер).

Всички се тълпят около Линге, този оперетъчен офицер от СС, който познава фронта само от посещенията си в автомобил с вдигнат гюрук заедно със своя господар. Линге, който носи отличителни знаци на подполковник, макар че е само камериер. Но вече няма време за изразяване на презрение. Линге е последният човек в бункера, запазил постоянен контакт с Хитлер. Всички тези горделиви офицери, дейци на нацистката партия, разчитат той да убеди фюрера да приеме пожеланията им. „След като Хитлер научи това от мен, ме погледна уморен и потиснат. Накара ме да съобщя на чакащия щаб, че фюрерът няма време да ги приеме.“^[1]

Но тук се намесва решимостта на Фегелайн. Този млад и интригуващ генерал на трийсет и осем години се смята за едва ли не недосегаем, след като се оженва на 3 юни 1944 г. за Гретъл, сестрата на Ева Браун. Хитлер не може да откаже да ги приеме, ако молбата идва от Ева, казва си Фегелайн. И има право! Той моли балдъзата си да убеди Хитлер да приеме почитанията на своите съратници. Фюрерът излиза с неохота и стиска подадените му ръце. Мъжете едва успяват да му пожелаят „честит рожден ден“ и той вече се оттегля с превит гръб в работния си кабинет. Фегелайн е горд. Смята, че е натрупал точки. Това винаги може да му послужи в подходящ момент.

През деня на 20 април и други високопоставени личности на Райха успяват да стигнат до Канцеларията, под която са скрити бункерите. Хитлер напуска убежището си и излиза на чист въздух, за да се срещне с тях в залата на имперската сграда. Тези апаратчици поздравяват един по един фюрера, както феодали биха поздравявали суверена си, повече по задължение, отколкото с убеждение. Гестапо наблюдава поведението на всички, никой не е защитен от смъртна присъда за предателство. Дори генералите и министрите. Сред видните посетители са някои от най-висшите нацисти: шефът на СС Хайнрих Химлер, вицеканцлерът на Райха Херман Гьоринг, гросадмирал Карл Дьониц, маршал Кайтел и министърът на външните работи Рибентроп. Изпънали ръце в нацистки поздрав, те продължават да се преструват. Да се преструват, че човекът, който крачи пред тях, още е способен да спаси страната, а не само Берлин. Хитлер навършва петдесет и шест години, но прилича повече на прокълнат призрак, който броди из влажните подземия на столицата на своя Райх.

Какво е станало с човека, възпламенявал милиони германци преди дванайсет години? Старец, поразен от болестта на Паркинсон, едва способен да царува над едно противовъздушно укритие от железобетон. Ето какво пише за него Ервин Гизинг, един от личните му лекари, след като го преглежда през февруари 1945 г.: „Изглеждаше състарен и по-прегърбен от всякога. Лицето му беше бледно, очите — заобиколени от черни сенки. Гласът му беше ясен, но слаб. Забелязах, че треперенето на лявата му ръка се усилваше, ако не я придържаше с другата. Затова Хитлер държеше ръката си на масата или на подлакътника на креслото. […] Изглеждаше напълно изчерпан и отсъстващ“^[2].

Ерих Кемпка, личният му шофьор, присъства на този петдесет и шести рожден ден. „На 20 април 1945 г. си спомнях за предишните години, когато германският народ честваше този ден и се организираха големи приеми и паради.“^[3]

От тези грандиозни паради не е останало нищо! Няма и следа от военните оркестри и тяхната тържествена музика на площада пред Техническия университет в Берлин, прогонени са от бомбите на съюзниците тълпите от обожатели край пътя, размахващи червени знаменца с черна свастика на тях. А стотиците дипломати, идващи от цял свят да засвидетелстват лоялността си към силния човек на завоевателката Германия, къде са те?

Съществува един изумителен документ, който обобщава този упадък на нацисткия режим. Той се намира в руските военни архиви в Москва. Когато Червената армия влиза в Канцеларията на Райха на 1 май 1945 г., тя слага ръка на един любопитен том. Това е голяма книга, подвързана с червена кожа, а отпред орел, държащ лавров венец с пречупен кръст в него. Този документ е не друго, а „Златна книга“. Чуждестранните дипломати, поканени на големите тържества, е трябвало да вписват в нея имената си. Сред отбелязваните празници са Нова година, националният празник на Германия и разбира се, рожденият ден на фюрера. Всеки гост записвал името и длъжността си, а понякога е декларирал и своите чувства към нацисткия режим.

На 20 април 1939 г. Хитлер чества петдесетгодишнината си. Той е на власт вече от шест години, анексирал е Австрия, областта на Судетите, а също Бохемия и Моравия, преследва открито германските евреи и безпокои все повече европейските демокрации. Но какво от това. Шейсетина дипломати не виждат пречки да посетят диктатора и да му засвидетелстват почит. Техните грижливо калиграфирани подписи изпълват шест страници от Златната книга. Там личат и представителите на Франция и Великобритания. За тях това ще бъде последна възможност да честитят рождения ден на Хитлер, защото след по-малко от пет месеца, на 1 септември, ще бъде обявена война между тези две страни и Германия.

Да прелистим страниците. Ето ни през 1942 г. Хитлер празнува своите петдесет и три години. Сега той не безпокои западните демокрации, а ги ужасява, ако вече не ги е разрушил. Списъкът на жертвите е дълъг: Франция, Белгия, Холандия, Дания, Норвегия, Полша… Фюрерът е на върха на могъществото си и това се усеща в наплива от дипломати на рождения му ден. Над сто подписа заемат дванайсет страници. Наистина вече няма французи, нито англичани, още по-малко американци, но тук отново са италианците, японците, испанците. И един редовен гост на нацистките празници, апостолическият нунций на папа Пий XII.

20 април 1945 г. Последната дата във внушителната сбирка от подписи.

Вече няма оглавление с големи печатни букви. Сякаш времето не е стигало на личния секретариат на фюрера. Вместо това само една дата, надраскана набързо в полето: 20.4.45. И пет подписа на дипломати. Пет. Кои са те? Имената им едва се разчитат, толкова нервни изглеждат почерците им. Могат да се разчетат следните: афганистански посланик, тайландски, китайски. Къде са останалите посланици? Онези, които смятаха за чест участието в празниците на режима. Изчезнали са. Дори представителят на Ватикана не е посмял да постави подписа си в тази вече прокълната книга. А апостолическият нунций дотогава не е пропускал нито една нацистка церемония от 1939 г. Все още е присъствал на празника за Нова година, на 1 януари 1945 г. Старателният му почерк с тънки и дебели линии на тези белязани от позора страници свидетелства за дипломатически връзки, станали вече твърде обременителни.

На този 20 април 1945 г. всички бягат от Хитлер. Всички, които могат или се осмеляват.

Дори сред нацистите, включително в най-тесния кръг от висши ръководители, например един от символите на режима: маршал Гьоринг.

Наистина Херман Гьоринг е дошъл в Берлин. Верен на своя ексцентричен темперамент, той още веднъж се заклева пламенно в своята дълбока привързаност, вечна вярност и увереност в близката победа. После възможно най-бързо се измъква към планините при Оберзалцберг. Както твърди, не защото се страхува от сраженията в Берлин, а за да подготви контраофанзива в Баварските Алпи. Прибързаното заминаване на избухливия маршал не остава незабелязано в бункера. „След учудващо кратко време Гьоринг напусна кабинета на Хитлер и Führerbunker — пише личният шофьор на фюрера Ерих Кемпка. — Същия ден той избяга от Берлин и никога не се върна.“^[4]

Бягството на Гьоринг не само шокира останалите обитатели на бункера, но и ги ужасява. Ще имат ли те време да дочакат решението на Хитлер да се напусне Берлин? Адютантът Рохус Миш е бил и телефонист в Führerbunker. Той свидетелства за дебнещата опасност: „На 20 април, петдесет и шестия рожден ден на Хитлер, съветските танкове стигнаха до предградията на столицата. Градът беше фактически обкръжен. Някой слезе в бункера да каже, че се чува тътенът на артилерийския обстрел“^[5].

За съветските войски този 20 април е притесняваща дата. Ами ако слуховете за специално нацистко оръжие, за ново оръжие, способно да преобърне хода на войната, са верни? Германската пропаганда твърди, че това оръжие ще бъде разкрито на рождения ден на диктатора. „Някои видели камиони, покрити с брезент, скриващ от погледите това секретно оръжие — разказва Елена Ржевская, преводачка от немски в Червената армия. — Фантазираха си за въвеждането му в действие. Очакваха съобщение по радиото.“^[6]

Но нищо не се случва. Всъщност това ново оръжие е атомната бомба. Нацистките инженери я разработват от години. Въздушните удари на Съюзниците по германските индустриални обекти в продължение на месеци забавят съществено безумния проект на Хитлер. Министърът на въоръжението Алберт Шпеер преценява в своите мемоари, че „ако бяхме съсредоточили и мобилизирали максимално всички усилия на страната, Германия би могла да създаде атомна бомба, която може би щеше да бъде готова през 1947 г., но със сигурност не и едновременно с бомбата на американците през август 1945 г.“^[7]