Стив Кавана
Тринайсет (56)

55

Флин седна, а Тод Кини напусна свидетелското място. Съдията обяви обедна почивка — Кейн със сигурност се нуждаеше от нея. Имаше чувството, че лицето му ще се напука, ако още малко се старае да го владее. Излезе от съдебната зала заедно с другите заседатели. Челюстта го болеше, защото беше стискал зъби. Усети в устата си вкус на кръв. Изтри устни и забеляза бледочервена следа. От гняв беше прехапал бузата си. Разбира се, не го бе заболяло.

В най-разгорещените моменти Кейн обикновено не изпитваше омраза. Докато размахваше нож или стягаше пръсти около нечие гърло, страхът и паниката по лицата на жертвите му доставяха единствено удоволствие.

Докато слушаше Флин, той започна да усеща тази стара позната емоция. Беше мразил много неща: лъжите, тиражирани от медиите, идеята, че хората са способни да се усъвършенстват, но най-вече онези, на които им провървяваше и които успяваха да променят живота си. Кейн никога не беше имал този късмет. Майка му също. И омразата беше част от всичко това. Отмъщението — може би. Но най-вече изпитваше съжаление. Съжаление към нещастниците, които си мислеха, че парите, семейството, шансът и дори любовта могат да променят нещо. Всичко беше лъжа. В очите на Кейн това беше голямата американска лъжа.

Той знаеше истината. Нямаше сбъднати мечти. Нямаше промяна. Имаше само болка. Той не усещаше жилото й, но въпреки това я познаваше. Беше я виждал по толкова много лица.

Съдебните заседатели се настаниха край дългата маса в стаята си, където им донесоха опаковани сандвичи и напитки. Един от охранителите беше излязъл да им купи обяд със служебни пари. Кейн беше запознат с практиката. Той отвори кутийка кока-кола, наблюдавайки как охранителят вади от джоба си рестото и касовата бележка.

— Проклет да съм, ако платя бакшиша от джоба си — изруга мъжът, отбеляза нещо на касовата бележка и уви в нея банкнота от един долар и няколко монети.

Мислите на Кейн се върнаха към случка отпреди година. Лежеше на студения тротоар, облечен в дрипи, които беше измъкнал от контейнер за смет. Често се превъплъщаваше в бездомник. Тази роля му вършеше работа, защото малцина нюйоркчани обръщаха внимание на бездомниците. В Ню Йорк бе всекидневие да минеш покрай човек с мръсно лице, без храна и пари. Някои хора му подхвърляха центове. Други не.

Беше идеалният начин да наблюдаваш някого. За разлика от наблюдението на пощенската система на съда този път ролята му на безименен бездомник отне само няколко дни. И беше в по-хубав квартал. Кейн зае място на ъгъла на Западна Осемдесет и осма улица. На петстотин метра от къщата на Робърт Соломон. На третия ден Соломон мина покрай него със своя айпод и слушалките си. Кейн подръпна крачола му, докато онзи го подминаваше.

— Дай ми долар, приятел! — примоли се Кейн.

Робърт Соломон бръкна в джоба си, извади две банкноти по един долар и му ги подаде. Преди да ги вземе, Кейн запомни къде са ги докосвали пръстите на Соломон. По горната щеше да има хубав ясен отпечатък върху лицето на Джордж Уошингтън. Кейн вдигна празната си чаша от кафе и банкнотите попаднаха вътре. Щеше да ги почисти по-късно с антибактериален спрей, но щеше да внимава да запази отпечатъка на Соломон.

Толкова просто. Толкова лесно. Докато актьорът се отдалечаваше, Кейн сложи капачето на чашата си, изправи се и си тръгна.

Началото на тази конкретна задача.

Кейн отхапа от сандвича и погледна часовника си.

Скоро щеше да е, сигурен беше. Нямаше да успее да направи всичко това без помощ. Струваше си да имаш приятел, още един тъмен субект, когото беше привлякъл за каузата си. Човекът се оказа ценен.

Кейн нямаше да стигне дотук без своя вътрешен човек.