С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (4)

1
Призивът

В никакъв случай. — Констанце халоса пода с бастуна си. — Забранявам!

Всички се бяхме събрали в кухнята. Гостите вече се бяха нахранили. Мама миеше съдовете, а Кете ни приготвяше бърза вечеря — шпецле със запържен лук. Писмото на Йозеф лежеше отворено върху масата — спасение за мен и причина за негодуванието на баба.

Маестро Антониус е мъртъв. Във Виена съм. Ела веднага. Ела веднага. Ясните думи на брат ми изпъкваха върху листа. Аз и Констанце обаче не тълкувахме еднакво смисъла им. Според мен бяха призив. Баба не мислеше така.

— Какво ми забраняваш? — сопнах се. — Да отговоря на Йозеф ли?

— Да му угаждаш на глупостите! — Констанце посочи обвинително писмото върху масата между нас, после махна неопределено с ръка към мрака отвън — незнайното от другата страна на прага ни. — На… на разните му музикални щуротии!

— Глупости ли? — Мама спря да търка тенджерите и тиганите и добави рязко: — Глупост ли наричаш работата му, Констанце?

Миналата година брат ми бе изоставил познатия живот, за да последва мечтата си — нашата мечта: да покори света с цигулката си. Поколения наред странноприемницата е била хлябът и маслото на семейството ни, ала музиката винаги е била духовната ни храна. Навремето татко бил дворцов музикант в Залцбург. Там срещнал мама — певица в оперна трупа. После прахосничеството и развратът го довели обратно в затънтените баварски гори. Брат ми Йозеф — най-блестящият от нас, най-образованият, най-дисциплинираният и най-талантливият — постигна непосилното за другите: избяга.

— Не се бъркай! — Констанце скастри снаха си. — Не си пъхай дългия нос в непонятни за теб неща.

— Да не се бъркам ли? — Ноздрите на мама се издуха. Баба знаеше как да изкара от кожата спокойната ми, сдържана майка. — Йозеф е мой син!

— Не е твой. На Горския цар е. — В тъмните очи на Констанце заискри трескава вяра.

Мама повдигна вежди и пак се захвана с миенето.

— Не ми се слушат брътвежи за гоблини, стара жено! Йозеф е твърде голям за небивалици и приказки.

— Кажи го на нея! — Разкривеният показалец на Констанце се насочи към мен. Непоклатимото й убеждение прониза като мълния гърдите ми. — Тя вярва. Знае. Царят на гоблините е белязал душата й.

Безпокойство шупна по гръбнака ми, ледени пръсти пролазиха по кожата ми. Не продумах, но усетих любопитния поглед на Кете да се впива в мен. Преди време и тя би се надсмяла над суеверните небивалици на Констанце. Ала сестра ми се бе променила.

И аз се бях променила.

— Важно е да мислим за бъдещето на Йозеф. И какво му е нужно — рекох тихо.

Какво всъщност искаше брат ми? Писмото бе дошло преди ден, но вече бях протрила листа от четене, задавайки си неизречени и безплодни въпроси. Ела веднага. Какво имаше предвид? Да отида при него? Как? Защо?

— Нуждае се от дома си. Трябва да се върне — натърти Констанце.

— И какво го чака тук? — Мама атакува ожесточено по-ръждавялата нащърбена тенджера.

Кете и аз се спогледахме, без да отпускаме ръце и да отваряме уста.

— Нищо, ето какво — продължи горчиво мама. — Само дълъг и бавен път към бедняшкия приют.

Остави телената четка с рязък хлопот и притисна горния край на носа си със сапунени пръсти. След смъртта на татко бръчката между веждите й се повяваше, изглаждаше се и пак се появяваше, все по-дълбока и по-дълбока.

— Ще оставим Йозеф да се оправя сам ли? — попитах. — Толкова далеч и без приятели?

Мама прехапа устни.

— Какво предлагаш да направим?

Нямах отговор. Не разполагахме със средства нито да заминем, нито да го доведем вкъщи.

Мама поклати глава.

— Не! — отсече решително. — Йозеф трябва да остане във Виена. Да си опита късмета и да осъществи ролята, отредена му от Бог.

— Божиите намерения нямат значение — обади се мрачно Констанце. — Важни са повелите на старите закони. Ако не ги зачитаме, ще си платим. Ловците идват и носят смърт, ужас и разруха.

Чух болезнено просъскване. Вдигнах разтревожено глава и видях Кете да си смуче кокалчетата на пръстите — беше ги порязала с ножа. Сестра ми бързо се зае отново с вечерята, но ръцете й трепереха, докато режеше влажното тесто на тънки ивици. Изправих се и поех майсторенето на шпецлето, а Кете благодарно се захвана да задуши лука в тенджерата.

Мама изпуфтя с погнуса.

— Не започвай пак.

Откакто се помнех, двете с Констанце постоянно бяха на нож. Свадливите им гласове Сбяха обичаен шум, неотменен и познат като уроците по пиано на Йозеф. Татко не успяваше да ги помири, защо то винаги вземаше страната на майка си, независимо дали споделяше мнението на съпругата си, или не.

— Ако не знаех, че вече ти е осигурено удобно място в пъкъла, щях да се моля за душата ти, стара вещице — процеди през зъби мама.

Констанце удари с длан по масата и накара и нея, и нас да подскочим.

— Не разбираш ли, че се опитвам да спася душата на Йозеф? — изкрещя тя и от устата й се разхвърчаха пръски слюнка.

Стъписахме се. Макар и раздразнителна и сприхава, Кон-станце рядко избухваше. По свой начин баба ни бе постоянна и надеждна като метроном, цъкащ напред-назад между своенравие и презрение — страховита, а не плашлива.

Тогава в главата ми отекна гласът на брат ми: Тук съм роден. Съдено ми е тук да умра.

Изсипах непохватно шпицлите в тенджерата и се опръсках с врялата вода. Неканен спомен за черни като въглен очи сред лице с остри черти се надигна от дебрите на паметта ми.

— Момиче! — изграчи Констанце и впи тъмен поглед в мен. — Ти го познаваш.

Не продумах. Единственият звук в кухнята бяха бълбукането на водата и съскането на лука в нагорещеното олио.

— Какви ги говориш? — тросна се мама.

Кете ме погледна косо. Продължих да пресипвам шпецлето в тенджерката с лука.

Мама се обърна към мен.

— Лизл? Ще ми обясниш ли?

Посочих на Кете да ми донесе чиниите и се заех да сервирам вечерята.

— Е, момиче? Какво ще й разкажеш?

Ти го познаваш.

Спомних си безгрижните пожелания, които отправях в тъмното като малка — да съм красива, да живея щастливо, да жъна овации. Никое обаче не бе по-пламенно и отчаяно от молитвата ми през онази нощ, когато чух Йозеф да плаче тихо в мрака. По онова време тримата — Кете, брат ми и аз — боледувахме от скарлатина. Йозеф бе съвсем малък. Със сестра ми бяхме преодолели най-лошото, но болестта промени Йозеф.

Все едно ни бяха подхвърлили друго момче.

— Познавам отлично брат си — рекох почти недоловимо, по-скоро на себе си, отколкото на Констанце. Оставих пред нея чиния с цял куп шпицле и лук. — Яж.

— Значи знаеш защо Йозеф трябва да се върне — продължи упорито баба ми. — Да си дойде вкъщи и да живее тук.

Накрая всички се връщаме.

Подхвърленото дете не може да се скита далеч от Подземния свят; иначе залинява и крее. Само силата на обичта бе способна да вдъхва живот на брат ми далеч от Горския цар. Моята обич. Тя му даваше свобода.

После си спомних допира на тънки пръсти, плъзнали по кожата ми като сухи вейки, и хиляди шушнещи гласове: Любовта ти е клетка, смъртно момиче.

Погледнах писмото върху масата. Ела веднага.

— Ще вечеряш ли? — втренчих се многозначително в пълната чиния на Констанце.

Тя изгледа презрително храната и изсумтя.

— Не съм гладна.

— Друго няма да получиш, неблагодарнице. — Мама заби гневно вилицата си в шпицлето. — Не можем да угаждаме на префърцунения ти вкус. Едва свързваме двата края.

Думите й отекнаха като гръм над масата. Отрезвена, Констанце си взе вилицата и започна да се храни, предъвквайки безнадеждната забележка. Бяхме уредили дълговете на татко, ала на мястото на всяка изплатена сметка зейваше друга — пробойни в потъващ кораб.

Навечеряхме се. Кете събра чиниите, а аз започнах да ги мия.

— Хайде. — Мама протегна ръка на Констанце. — Ще те заведа в леглото.

— Не ти, безполезна жено! — отблъсна я баба. — Момичето ще ми помогне да се кача горе.

— Момичето си има име — отбелязах, без да я поглеждам.

— Не говоря на теб, Елизабет! — отсече Констанце. Обърнах се сепната. Баба ми се взираше гневно в Кете.

— На мен ли? — попита изненадана сестра ми.

— Да, Магда. На кого друг? — сопна се Констанце.

Магда? Погледнах към Кете, после към мама, явно стъписана като нас. Върви, нареди безмълвно тя на сестра ми. Кете разкриви лице, но протегна ръка на баба. Старицата я сграбчи с цялата си злостна сила. Мама проследи с очи как двете се отдалечават по стълбището и прошепна:

— Изкуфява с часове.

— Стара е. Нормално е, предполагам.

Мама изсумтя:

— Баба ми беше с ума си до последния ден, а беше с цял век по-стара от Констанце.

Замълчах. Подадох й да избърше една изплакната чиния.

— Не бива да й угаждаме — промърмори тя сякаш на себе си.

— Елфи. Свирепи ловци. Свършекът на света. Все едно наистина вярва на тези измишльотини.

Запретнах чистия край на престилката си и се захванах да подсушавам съдовете.

— Стара е — повторих. — Суеверията не са нещо ново по тези краища.

— Да, но са просто приказки — прекъсна ме мама. — Никой не ги взема за истина. Понякога се чудя дали Констанце живее в реалността, или в съчинена от нея легенда.

Не продумах. Заедно прибрахме избърсаните съдове, измихме плотовете и масата и изметохме кухненския под. После всяка тръгна към стаята си.

Въпреки убеждението на мама не живеехме в приказка, измислена от Констанце, а в ужасяваща действителност — свят на жертвоприношения и сделки, гоблини и лорелаи, предания и магии, и подземия. Бях отраснала с приказките на баба и се бях венчала за Царя на гоблините. Разбирах по-добре от всекиго последствията от нарушаването на древните закони, властващи над живота и смъртта. Действителността и заблудата бяха ненадеждни както паметта. Живеех в тясното пространство между красивите лъжи и грозната истина. Ала не я изричах. Не можех.

Защото ако Констанце полудяваше, значи полудявах и аз.

 

 

Момчето свирело омайно, така казваха, и хората с изтънчен вкус и дълбоки джобове се редяха пред концертната зала за пътешествие в селенията на вълшебството. Уютно помещение побираше двайсетина души, ала момчето и другарят му не бяха свирили пред по-многобройна публика и се чувстваха напрегнати.

Възрастта и ревматизмът отдавна бяха вкочанили пръстите на учителя им — прочут италиански цигулар. В най-цветущите му години хората твърдяха, че музиката на маестро Джовани Антониус Роси може да разплаче ангелите и да накара дявола да затанцува. Слушателите се надяваха да доловят поне искрица от таланта на стария виртуоз в загадъчния му ученик.

Подхвърлено, подменено дете, шепнеха те. Открили го да свири край пътя в затънтените горски дебри на Бавария.

Младият музикант си имаше име, ала шушукащите го изпускаха. Ученикът на маестро Антониус. Златокосият ангел. Красивият юноша. Името му беше Йозеф, ала никой не го помнеше, освен момчето, което му акомпанираше и го обичаше.

То също имаше име, но никой не смяташе за нужно да го споменава. Тъмнокожият. Негърът. Слугата. Името му беше Франсоа и само Йозеф го пазеше в сърцето си и го изричаше гласно.

Концертът щеше да представи Йозеф пред изисканото виенско общество. Когато франция започна да обезглавява и да прокужда благородниците си, кесиите на маестро Антониус в осиновилия го Париж се изпразниха. Богатите покровители на изкуството пълнеха съкровищницата на Бонапартовата армия. Старият виртуоз се принуди да напусне града на Революцията и да се върне там, където бе пожънал най-голям успех — във Виена. Надяваше се да улови златната рибка с младата си, хващаща окото стръв. Понастоящем гостуваха на баронеса Шенк, в чийто салон щеше да се състои концертът.

— Не ме разочаровай, момчето ми. Прехраната ни зависи от теб — прошепна маестрото зад кулисите, докато чакаха да ги поканят на сцената.

— Да, учителю — отвърна Йозеф с пресипнало гърло. Беше спал зле през нощта; коремът му се свиваше на топка от нерви, в просъница го сепваше позабравен грохот на копита.

— Събери си ума — продължи с предупредителен тон маестро Антониус. — Никакви хленчове за родния дом. Вече си мъж. Бъди силен.

Йозеф преглътна и погледна към Франсоа. Тъмнокожият младеж му кимна окуражително. Учителят не пропусна да забележи жеста.

— Стига! — изръмжа той и посочи Франсоа. — Не го глези. А ти — посочи Йозеф — се стегни! Не е време за безумия. Започваме с моите композиции, после продължаваме с Моцарт, както се разбрахме. Ясно?

Йозеф се смали под смръщения поглед на маестрото.

— Да — прошепна.

— Ако свирите добре — само ако свирите добре — ще ви разреша да изпълните Вивалди на биса. — Изцъклените очи на възрастния мъж се впиха в ученика му. — Никакви глупости! Забрави за Горския цар! Тукашната публика е свикнала с велики творения. Не обиждайте слуха й с извращения.

— Да, маестро — изрече почти беззвучно Йозеф.

Франсоа забеляза поаленелите му бузи и присвитите му устни и обви с топла длан стиснатите му в юмрук пръсти. Имай търпение, любими, каза му сякаш с докосване.

Не получи отговор.

Маестро Антониус дръпна завесите и момчетата излязоха на подиума. Приветстваха ги с любезно ръкопляскане. Франсоа седна до пианото, Йозеф вдигна цигулката. За миг погледите им се срещнаха и размениха чувство, въпрос.

Концертът започна по план. Ученикът изпълни подбрани композиции на учителя в акомпанимент на тъмнокожия младеж зад пианото. Слушателите обаче бяха на възраст, помнеха божествената дарба на маестрото, възвисяващата му музика. Момчето свиреше добре — нотите звучаха ясно, фразите — елегантно. Ала нещо не достигаше — дух, плам. Все едно чуваха думите на любим поет, преведени на чужд език.

Навярно бяха очаквали прекалено много. Талантът е капризен, а онези, у които блести най-ярко, често си отиват без време.

Ангелите ще отнесат Антониус, ако дяволът не го пипне пръв, така говореха за стария виртуоз. Подобна дарба не е създадена за ушите на смъртните.

Старостта застигна маестро Антониус преди Бог или Дявола, но ученикът му изглежда не бе озарен от същата небесна искра. Слушателите надлежно ръкопляскаха между композициите и се подготвиха примирено за дълга, незапомняща се вечер. Зад кулисите старият виртуоз нервничеше и трепереше от яд при всяка неубедителна арабеска на ученика си.

Друг чифт очи наблюдаваха дуото иззад отсрещния край на кулисите. Изумителни, яркозелени очи като смарагдова езерна глъб, озарена от лятно слънце. Сияеха в мрака.

След композициите на маестрото Йозеф и Франсоа подхванаха Моцартовата соната. В салона се възцари тежка тишина, натегнала от приспивна благородническа скука. От дъното се чу похъркване, а зад кулисите маестро Антониус вреше и кипеше мълком. Зелените очи обаче следяха момчетата от сенките насреща. Чакаха. Чакаха.

Концертът приключи. Публиката стана на крака и дежурно поиска бис. Йозеф и Франсоа се поклониха, маестро Антониус се хвана за перуката и вдигна облачета пудра във въздуха. Дано Вивалди ни спаси, помисли си той. Дано Червения свещеник чуе молбата ми. Йозеф и Франсоа се поклониха още веднъж и се спогледаха крадешком в отговор на незададен въпрос.

Тъмнокожият младеж седна пак зад пианото. Черните му пръсти и китките, обвити в дантела, се зареяха по черните диези и бемоли и чистите бели тонове. Момчето сложи цигулката под брадичката си и вдигна лъка, чиито косми потръпваха от нетърпение. Йозеф зададе темпото и Франсоа отговори мигом. Двамата започнаха да сплитат пъстроцветно мелодично платно.

Не беше Вивалди.

Слушателите изправиха гръб и объркването изостри вниманието им. Не бяха чували нищо подобно. Не бяха чували такава музика.

Горския цар.

Зад кулисите отчаяният маестро Антониус зарови лице в шепи. Зелените очи в ъгъла срещу него заискриха.

Хладен вятър сякаш премина из салона, макар никакъв повей да не облъхна дантелите и перата около вратовете на благородниците. Мирис на пръст, глина и забулени в мрак селения се надигна край тях — купол от звук и усещане. Кап-кап — вода ли ромоли в каменна пещера? Или нейде далеч трополят галопиращи копита? Отвъд крайчеца на очите им сенките затанцуваха; херувимчетата и изящно издяланите цветя по колоните в ъглите на салона се разкривиха зловещо. Никой не дръзваше да се вгледа по-ясно, да не би ангелите и гаргойлите да са се превърнали в демони и гоблини.

Само един не се страхуваше.

Блесналите зелени очи съзряха промяната, сътворена от музиката, и изчезнаха в мрака.

След биса настана тишина, сякаш светът е затаил дъх преди буря. После гръмнаха шумни викове и аплодисменти; с възторжени възгласи публиката даваше израз на обзелото я главозамайващо вълнение. Маестро Антониус изтръгна отвратен перуката от главата си и напусна сцената със звучно изсумтяване.

Мина край красива зеленоока жена, понесла сребърна солница с формата на лебед. Двамата си кимнаха кратко. Старият виртуоз се оттегли в покоите си, а жената закуцука към салона. Той не я видя как посипва със сол прага на концертната зала. Тропотът на конски копита се стопи в пороя от хвалебствия, обсипващ ученика му, и маестрото не чу пощальона. Зеленооката жена с пурпурен мак, закичен на гръдта й, отвори вратата.

— Тук ли е маестро Антониус? — попита конникът.

— Легна си — отговори жената. — Какво желаете?

— Нося писма до ученика му, хер Фоглер. — Пощальонът бръкна в кожената си торба и извади купчина овързани пликове, всеки адресиран с еднакъв отчаян почерк. — Изпратени са до предишното му жилище в Париж. Чак сега го открихме във Виена.

— Разбирам — кимна жената. — Ще се погрижа да стигнат до получателя.

Даде златна монета на пощальона, а той повдигна шапка и препусна в нощта.

На влизане в салона зеленооката жена прекрачи ивицата сол, прибрала внимателно поли, за да не разпилее защитните кристалчета. Притаи се в сенките и огледа писмата. Видя подписа — „композиторката на Горския цар“ — усмихна се и пъхна листовете в пазвата си. После изкуцука да поздрави момчето и тъмнокожия му приятел.

Горе маестро Антониус се мяташе В леглото. Мъчеше се да заглуши тропота на конски копита, воя и хрътките, питайки се дали най-сетне Дяволът не е дошъл да го отнесе.

На другата сутрин обвиниха кухненската прислужница В кражба на сол и я изгониха. После откриха стария виртуоз мъртъв В леглото. Устните му бяха посинели; странна сребриста ивица прорязваше гърлото му.