Ришел Мийд
Среднощният диамант (6)

6

Потеглихме от Кълвър, пристанищен град на Западния бряг на Осфрид, в студен и бурен ден. Сива вода се плискаше на кейовете пред нас, а чайките грачеха и кръжаха в небето. Толкова приличаше на града, където бях слязла на суша в другия край на страната, че изпитах кратко усещане за дежа вю. В онзи ден пътувах с брат си. Тази сутрин стоях с двете приятелки, които чувствах като сестри — и които все още не се бяха помирили помежду си.

— Наистина ли очакват от нас да прекараме два месеца в компанията на тези моряци? — запита Тамзин, сбърчвайки нос, когато няколко от тях минаха покрай нас с някакви товари. Демонстративно говореше на мен, макар че Аделейд стоеше точно до нас.

Оглеждах минаващите моряци няколко минути, преди да отговоря. Някои от работниците на дневна надница, които мистрес Мастърсън често наемаше, бяха доведени да помогнат, но познатият ми от Флатландс, изглежда, не беше сред тях. Обърнах се обратно към Тамзин и се опитах да запазя непринуден тон:

— Да не искаш да кажеш, че не си се натъквала на моряци, когато си излизала да доставяш готово пране?

— Е, разбира се, че да. Но онова беше тогава. Това е сега. В много различно положение съм. Едва ли бих се свързвала с такива като тях в последно време.

— Не се безпокой — казах. — Не е като да ти се налага да делиш стая с тях. А някой трябва да управлява кораба.

— Особено след като аз нямам никакви мореплавателски познания — отбеляза Аделейд, горчиво припомняйки резкия отговор на Джаспър, когато го беше попитала за зимните бури.

Тамзин точно се канеше да отвърне, а после си спомни, че думите бяха изречени от Аделейд. Завъртя се, обръщайки гръб на двете ни, и загледа как мъжете продължават да товарят кораба. Аделейд въздъхна.

Щяхме да пътуваме за Адория с два кораба — Добра надежда и Сивата чайка. Всеки кораб щеше да превозва половината момичета, както и всевъзможни стоки, които Джаспър планираше да продаде. С нас отиваха още няколко други пасажери и товари, така че явно не бяхме единствените, готови да рискуват зимно прекосяване на океана.

— Когато пристигнете, ще бъдете в умелите ръце на мистрес Кълпепър — каза мистрес Мастърсън, говорейки високо, за да надвика вятъра. Пристегна тъмния си шал около тесните си рамене. — Тя ръководи нещата от адорийска страна и ще се грижи за вас.

Тя и отговорничките на другите имения стояха наблизо и всичките бързаха да ни посъветват да избягваме моряците и да не забравяме обноските си в Адория. Придружаваха ни само някои от отговорничките на къщите. Мистрес Мастърсън не беше сред тях. Вместо това за доброто ни поведение на борда на Добра надежда щеше да следи отговорничката на Дънфорд госпожица Брадли, която ми се струваше доста мила.

Щом товарът беше прибран, стана време да се качваме на борда. Изненадахме мистрес Мастърсън с прегръдки, а после зачакахме да прочетат имената ни. Джаспър извикваше първо имената от списъка за Сивата чайка, която щеше да превозва момичетата от Дънфорд и Суон Ридж. Когато го чух да казва името на Тамзин, си помислих, че определено съм объркала всичко.

Но не, Тамзин се отдели от момичетата от Блу Спринг Манър, подаде на мистрес Мастърсън пачка писма, а после заслиза по кея към Сивата чайка. Червената й коса се развяваше на вятъра зад нея и тя не погледна назад.

— Тамзин… — промълвих.

Аделейд не каза нищо, но сините й очи се разшириха невярващо. Когато дойде нашият ред да се качим на Добра надежда, прошепнах:

— Ще се опомни. Трябва да се опомни. Това плаване ще й даде много време за мислене.

Но долових как се колебая, и знаех, че Аделейд не ми повярва. И аз не си вярвах. Трябваше да се насиля да местя единия крак пред другия, когато се отправихме към кея. Бях се провалила. Не бях поправила нещата. Няколко момичета от Блу Спринг хвърлиха към Аделейд съчувствени погледи.

— Можеш ли да повярваш, че положението е толкова зле? — обърна се Клара към Каролайн с висок шепот. — Тамзин дори не сметна, че заслужава да се сбогува с нея.

Тамзин явно смяташе, че не си струва да се сбогува и с мен.

Опитах се да си придам изражение на безразличие, докато един моряк ни водеше към долната палуба на кораба и навътре в тесен коридор, в който се намираха каютите на нашата група. Аделейд сепнато се закова на място, когато влязохме в нашата, която беше наполовина колкото предишната ни спалня. В миниатюрната каюта имаше шест койки, вградени в стените, и в нея щяхме да се настаним ние, три други момичета от Блу Манър и Марта от Суон Ридж — момичето, с което бе разменила мястото си Тамзин. Макар че всички бяхме от скромен произход, тази промяна след условията на живот в именията беше шокираща. Дори аз се бях разглезила и строго си напомних, че когато с Лонзо бяхме отплавали от Евария, имахме правостоящи места само в товарен отсек, претъпкан с други хора.

Аделейд още изглеждаше унила, затова я хванах под ръка и я поведох към горната палуба. Исках старите й усмивки обратно. А тя не беше единствената, която имаше нужда да се разсее.

— Хайде. Ще потеглят.

В сравнение с този кораб малкото речно корабче, на което бях плавала, изглеждаше направо миниатюрно. Добра надежда и Сивата чайка бяха огромни океански чудовища, грамадни, мощни и готови да се отправят на предстоящото плаване. Събрахме се близо до рейлинга с други любопитни пасажери, докато моряците викаха и подтичваха около нас, всеки съсредоточен върху задачата си. Могъщият кораб се поклащаше върху вълните — нагоре-надолу, напред-назад, — а после бавно се оттласна от кея, когато прибраха и последното въже. Вятърът изпълни диплещите се платна над нас и потеглихме.

Тръпката от потеглянето завладя дори Аделейд, макар да знаех, че е зърнала Тамзин на палубата на другия кораб, докато потегляхме. Гледката на онази червена коса ми късаше сърцето. Пусни я да си върви, Мира, сгълчах се. Хората си тръгват. Виждала си това цял живот. Съсредоточи се върху онова, което предстои. Лонзо. Адория. Новият свят. Най-сетне се случва.

Седрик също пътуваше на нашия кораб и се приближи бавно, докато двете с Аделейд обсъждахме каютите. Носеше дълго, наситено червено палто с необичайна кройка — поне необичайна тук. Бях чула, че е много модно в адорийските колонии.

Аделейд му отправи първата истинска усмивка, която виждах от дни насам.

— Предполагам, че си отседнал в луксозна голяма каюта. Той се ухили в отговор:

— Това се полага на баща ми. Аз съм в каюта като вашите, настанен заедно с други пътници.

Проследих кимването му към група хора, застанали до отсрещните перила. След като бях прекарала почти година в къща с едни и същи лица всеки ден, копнеех за нови истории и теми. Надявах се, че госпожица Брадли няма да настоява да ни държи под ключ. Спътниците ни явно бяха от най-различен произход, но до един бяха мъже — типично предвид факта, че превъзхождаха по брой жените в колониите в съотношение три към едно. Някои пасажери имаха вид, сякаш бяха похарчили и последния си петак, за да успеят да се качат на този кораб. Други, вероятно търговци и спекуланти, демонстрираха благополучие както с облеклото, така и с обноските си.

Не достатъчно благополучие, според Седрик. Той точно отбелязваше как никой от тях не можел да си ни позволи, когато се приближи Розамънд. Тя дойде при мен и заедно продължихме да оглеждаме преценяващо спътниците си, докато Седрик и Аделейд си бъбреха от другата ми страна.

— Ако можехме просто да си намерим подходяща партия по време на това плаване, това със сигурност би ни спестило много неприятности — отбеляза Розамънд.

— Не ми звучи, сякаш някой тук има достатъчно пари. Освен това предполагах, че искаш да ходиш на всички празненства.

— Искам, но понякога се изнервям, като си помисля за цялото напрежение и тълпите. — Тя наклони замислено глава. — Погледни онзи с русата коса. Привлекателен е, не мислиш ли? А жилетката му е копринена. Сигурно е доста състоятелен.

Въпросният мъж имаше издължени букли над ушите и носеше останалата част от косата си, прибрана назад и вързана със синя копринена панделка. Лицето му беше толкова бледо, че не можех да разбера дали му е зле, или просто е прекалил с пудрата.

— Изглежда, сякаш не е излизал навън никога преди — казах неодобрително. — И май доста се безпокои, че вятърът ще му разроши косата.

— И какво от това? Може би е изтънчен джентълмен, който си седи вътре и чете. През цялото време. И мисля, че косата му е много елегантна. — Розамънд огледа другите. — Добре — какво ще кажете за него? Онзи с лулата? Малко по-възрастен е, но също е облечен добре. И е много красив.

Примижах:

— Носи венчален пръстен. И не е чак толкова красив. В изражението на Розамънд се четеше стъписване от мнението ми:

— Е, онзи там изглежда доста добре — онзи с дългото кафяво палто. Дори ти не можеш да го отречеш.

Отворих уста, готова да възразя, а после се поколебах.

— Добре — признах. — Не мога да го отрека. Челото й се набразди от бръчки:

— Но трябва да се спретне малко. Поне да се избръсне. И да се подстриже. Искам да кажа, дълга коса ли се опитва да си пусне? Или просто е мързелив?

Лъскавата черна коса на младия мъж наистина изглеждаше разбъркана — твърде дълга, за да стои пригладена в спретнатата, военна прическа, предпочитана от по-възрастните адорийски мъже, но не достатъчно дълга, за да я прибере назад в опашка, каквито носеха почитателите на модата като Седрик.

Отметнах собствената си развята от вятъра коса назад, за да видя по-добре:

— Не знам. Донякъде ми харесват косата и наболата брада. Това му придава… суров вид.

Тя завъртя очи:

— Мислиш ли, че и онзи костюм е груб и суров на вид? Всъщност е добре ушит, но той изобщо не си е направил труда да го изглади. А и във всеки случай изглежда материално задоволен, но не и богат. Можем да се справим по-добре.

Докато вниманието й се измести към другите пасажери, аз задържах моето върху чернокосия мъж и обхванах с поглед всички онези дребни странности. Определено човек на контрастите… и със силно, мускулесто телосложение, с което никой близо до него не можеше да се мери. Очите ми се задържаха върху него по-дълго, отколкото беше редно, проследявайки очертанията на тялото му, забелязвайки широките рамене и начина, по който панталонът обгръщаше краката му. Такава физика не се придобиваше от спокойни развлечения за благородници. Но в позата му имаше нещо бдително, почти ожесточено, което също не се постигаше просто с обикновен труд. Улових се, че мисля за скандалните си думи, отправени към Тамзин, за блясъка и съблазнителността на една кратка, чисто физическа връзка, преди да се установя със съпруг, когото може, а може и да не обичам. Беше лесно да си представя този загадъчен мъж в такава роля. Не беше толкова лесно да си представя да го направя, докато съм в здравата хватка на Бляскавия двор.

И точно тогава забелязах, че се взира в мен.

Не — не гледаше мен. А Аделейд. Очите му, тъмни като косата, се спряха внимателно върху нея, докато тя се смееше на някаква шега на Седрик, и беше истинско чудо, че Аделейд не можеше да почувства този пронизващ поглед. Или може би го чувстваше. Мигове по-късно тя хвърли поглед в неговата посока. Когато го забелязаха, мъжът кимна вежливо, а после се извърна привидно небрежно — но не беше небрежно. Тялото му пращеше от напрежение, изострено си даваше сметка за всичко, което го заобикаляше.

Недопустимите ми размишления се изпариха. Мъжете постоянно гледаха Аделейд. Как можеха да не я гледат? Тя заслепяваше всички. Но не бях прочела в погледа му никакво привличане, когато я наблюдаваше. Не бях прочела нищо в очите му. И това ме безпокоеше.

* * *

Не го видях, докато седмицата напредваше, и той постепенно престана да занимава ума ми. Завладя ни монотонност, а с нея — и морска болест. Госпожица Брадли осъзна, че е безсмислено да държи всички ни на долната палуба, и ни позволи да се движим свободно, стига да не се разхождахме сами или да не нарушавахме някакви други правила на етикета. Няколко момичета редовно пренебрегваха нареждането да се движим на групи. Аз бях една от тях.

Движението на кораба смущаваше Аделейд съвсем малко, а мен — никак. Тя се разхождаше много с мен в тези ранни дни и си бъбрехме за онова, което предстоеше, или се отдавахме на спомени за Блу Спринг. И за Тамзин. Постоянно говорехме за Тамзин. Сивата чайка винаги беше наблизо и се виждаше. Едно от любимите ми занимания на борда на нашия кораб беше да заставам точно на ръба на парапета на левия или десния борд. Обичах да гледам как водата пробягва покрай нас и да усещам полъха на бриза, но безгрижната природа на Аделейд се спираше пред това.

— Внимавай — каза ми тя един ден. Казваше ми го вероятно за стотен път по време на пътуването ни.

Правехме поредната си разходка по палубата по време, което започваше да се превръща в приятен следобед. Слънцето беше пробило през сутрешната мараня и не можех да стоя далече от ръба. Аделейд остана на няколко стъпки зад мен и поклати усмихнато глава, когато я повиках с жест да пристъпи напред.

Едва се бях обърнала обратно към изпъстрената със слънчеви петна вода, когато чух един глас да я заговаря:

— Това първото ви плаване ли е?

Завъртях се рязко, обезпокоена, че ще трябва да отблъсквам някой моряк от нея. Вместо това се озовах очи в очи с него — изтъкания от противоречия мъж. И той гледаше Аделейд по същия смущаващ начин. Застанах бързо до нея.

— Съжалявам — каза вежливо мъжът. — Не е редно да разговаряме, без да сме се запознали официално, нали?

— Е, тази обстановка не е много официална. — Аделейд се усмихна непринудено, без да споделя никои от тревогите ми. — Аз съм Аделейд Бейли, а това е Мира Виана.

Той се ръкува с нас:

— Грант Елиът. Бих си свалил шапката, ако имах такава, но отдавна научих, че дори не си заслужава да нося шапка в този вятър.

— Значи сте били в Адория преди? — попитах.

Очите на Грант се стрелнаха за миг към мен, а после се насочиха пак към нея.

— Миналата година. Имам дял в един магазин, който екипира хора за експедиции и оцеляване в пустошта. Партньорът ми го ръководеше през зимата, а сега аз се връщам.

Представата за изследване на пустошта на Адория почти ме накара да забравя опасенията си. Едно от нещата, с които Адория привличаше интереса, бе обширната й непозната територия, земя, която дори икорите и баланкуанците не бяха заселили. Тя винаги бе интересувала Лонзо и мен. Не очаквах да видя много от тази пустош в положението си на разглезена съпруга на някой заможен бизнесмен, но приключението и романтиката все така ме зовяха.

— Вие самият предприемали ли сте много експедиции, господин Елиът? — попитах. Може би фактът, че беше пограничен авантюрист, можеше да обясни тази леко грубовата нотка, която долавях покрай едно иначе благоприлично поведение.

— Тук-там. Нищо, което да намерите за интересно. — Той се почеса по брадичката и отново съсредоточи вниманието си върху Аделейд. Имаше същата едва набола брада, която Розамънд бе забелязала, почти сякаш я поддържаше нарочно. Не спретнато подрязана, не и достатъчно дълга за брада. — Сега помогнете ми да разбира как са организирани нещата при вас. Класирани сте по мотиви, които се основават на скъпоценни камъни, нали? А вие сте най-ценният?

— Диамантът — каза тя. — А Мира е гранат.

— Значи това означава, че ще имате възможност да присъствате на всякакви…

Беше прекъснат, когато приповдигнатият Седрик се приближи до нас:

— Ето къде сте. Изглежда, че тримата вече сте се запознали. Господин Елиът е един от мъжете, които делят каюта с мен. — Двамата се ръкуваха за поздрав. — Аделейд, трябва да те заема за момент. Мира, ще можеш ли да се върнеш долу с тях, когато си тръгнат?

Седрик кимна към групичка момичета от Гътшайър. Едва различих едно от тях, което описваше предимствата на кадифето пред коприната като материал за панделки за коса.

— Разбира се — казах, тъй като нямах намерение да се присъединявам съм онази шумна група. — И навярно господин Елиът би могъл да ми разкаже повече за бизнеса си.

Грант вече отстъпваше заднешком:

— С удоволствие бих го сторил, но току-що си спомних, че трябва да проверя нещо.

Той се отправи в една посока, докато Седрик и Аделейд тръгнаха в друга. Две от момичетата в групата, която обсъждаше панделките, проследиха как Грант си отива. Чух едно да казва:

— На този му трябва жена, която да се грижи за него.

— Няма да има значение — отбеляза друго. — Вероятно е само обикновен работник.

— Не, чух, че е някакъв търговец — каза първото момиче. — Обаче дребен.

Такъв търговец не би могъл да си позволи момиче от Бляскавия двор — особено не и Аделейд, нашия диамант. В такъв случай защо Грант така усърдно се бе опитал да я въвлече — нея, но не и мен — в разговор? Дали просто се опитваше да види доколко може да успее да съблазни момиче, което не му беше в категорията? Вътрешното ми чувство казваше „не“. Поведението му беше странно, но не флиртуваше.

Докато в следващите няколко дни пътищата ни продължаваха да се пресичат, все повече и повече се убеждавах, че той ухажва Аделейд. Винаги, когато тя излезеше на горната палуба, той се материализираше, сякаш я беше дебнал. Тя от своя страна не забелязваше. Други неща занимаваха ума й, а той никога не казваше нещо, което не можеше да бъде казано пред госпожица Брадли.

Бързо осъзнах, че той не просто ухажваше Аделейд. Активно отбягваше мен. Ако ме видеше да се приближавам сама, си намираше извинение да си тръгне. Отначало мислех, че просто не иска да си пилее времето с момиче, което не е Аделейд. Но когато все пак се случваше да я завари в група, той водеше вежлив разговор с всяко друго момиче. Аз ли? Аз получавах толкова незначително внимание, колкото позволяваше благоприличието. А погледите ни почти никога не се срещаха.

После предположих, че сдържаността му сигурно се дължи на произхода ми — но Грант сякаш никога не хранеше предразсъдъци спрямо няколкото други момичета от неосфридиански произход на борда. Държеше се така само… към мен.

Не казах на Аделейд или Седрик за подозренията си предвид факта, че те се основаваха най-вече на инстинкт. Тамзин може би щеше да ми повярва и това само ме накара да се почувствам по-зле. Тъгувайки за нея един следобед, се доближих до десния борд на кораба, където Сивата чайка плаваше точно успоредно на нас. Примижах към фигурите, които се движеха по палубата й, надявайки се да зърна проблясване на червена коса.

— Знаеш, че тя сигурно ще си е създала всевъзможни нови приятелства, докато пристигнем — обади се един предвзет глас зад гърба ми.

Затворих очи за момент, преди да се обърна да погледна Клара в лицето.

— Надявам се да си създаде — отвърнах с равен тон. — Пътуването е дълго.

Клара наклони глава и се усмихна по онзи свой недружелюбен маниер.

— Не схващаш, нали? Тя няма да има нищо общо с която и да е от двете ви, когато сме в Адория. Аделейд е твърде голяма конкуренция… а ти… ами, ти си ти.

— Ние сме приятелки.

— Не изглеждаше така, когато потеглихме от Кълвър. Хайде, Мира. Живяла си с нея. Знаеш колко е амбициозна. Фактът, че има приятелка сирминиканка, няма да й помогне там и тя е достатъчно умна да го знае.

По палубата сновяха и други хора, затова се постарах да запазя любезно изражение, когато казах:

— Нямаш ли нещо друго, с което да се занимаваш? Може би някой женен мъж, с когото можеш да се сприятелиш? Мисля, че на борда има няколко.

Клара се вцепени. В очите й припламна ярост, но подобно на мен тя запази сърдечно изражение.

— Винаги е толкова хубаво да си поговоря с теб, Мира. Приятен ден.

Веднага щом тя си отиде, се обърнах отново към водата и се облегнах на перилото, като сложих ръка върху очите си.

— Тамзин — промърморих, — защо трябваше да довеждаш нещата чак дотук?

— На мен ли говорите?

Този нов глас беше познат, но неочакван. Грант Елиът. Стоеше от лявата ми страна, само на няколко стъпки от мен. Изглеждаше смутен, сякаш трябваше да се насилва да говори.

— Не — казах, без дори да ме е грижа, че най-накрая съм привлякла вниманието му. Настроението ми беше твърде мрачно за това или дори за проява на тактичност. — И имам чувството, че знаете това, господин Елиът. Струвате ми се наблюдателен човек.

— Така ли мислиш, а? — В гласа му се долавяше развеселеност, макар че изражението му остана сериозно. Облегна се на парапета до мен и загледа Сивата чайка. — Ти… — Дълбоко поемане на въздух. — Добре ли си? Лицето ти, след като онова момиче…

— Онова момиче е никоя — процедих. — Нито пък е ваша работа.

Той се изправи:

— Добре. Ще те оставя сама.

— Не, чакайте. — Отърсих се от мрачното си настроение, внезапно осъзнавайки благоприятната възможност пред мен. — Държа се грубо. Съжалявам. Не си отивайте.

Той се поколеба, дори пристъпи от крак на крак и си помислих, че съм го изгубила. След още малко колебание се облегна на парапета, но демонстративно извърна поглед от мен.

— Няма нужда да се извинявате. Всички си имаме лоши дни.

Умът ми препускаше и аз се опитах да го забавя. Бях го хванала. Най-сетне. Сега трябваше да го задържа.

— Вие… развълнуван ли сте, че се връщате в Адория?

— Не бих казал „развълнуван“. Но имам работа за вършене в Кейп Триумф. И няколко души, които бих искал да видя.

Когато понечих да отговоря, изпитах причудливо усещане за нещо познато. Сякаш би трябвало да го познавам. Но не беше възможно.

— Имате късмет. Да се приберете у дома при хора, които държат на вас. — Образите на Лонзо и Тамзин пробягаха през ума ми.

— Не съм сигурен, че смятам Кейп Триумф за свой дом.

— Винаги съм мислила, че хората са това, което превръща едно място в дом.

— Хората усложняват нещата. Могат да бъдат опасни, ако се привържеш към тях.

Той все още отказваше да ме погледне, но осъзнах, че бе зарязал обичайното си твърде благоприлично държание. Сега беше почти изцяло откровен, разкривайки лека промяна в начина си на говорене. Пред хора винаги си служех с най-добрия си осфридиански, но когато се отпуснех сред приятели, естественият ми акцент отново се връщаше. Струваше ми се, че това ставаше с него сега, но просто не можех да определя какво дочувах в гласа му. Беше влудяващо. Като човек, изучаващ лингвистика, трябваше да го разгадая. А като най-добра приятелка на Аделейд трябваше да разгадая самия човек.

— Подобно мислене би довело до… доста самотен живот.

Той само сви рамене. Бях на косъм да разгадая акцента в говора му.

— Добре ли върви плаването ви?

— Всяко плаване, при което още се носиш по повърхността, върви добре.

Отново мълчание. Бях го разгадала. Почти. Бях чула достатъчно колониални акценти на борда, за да ги разпозная сега, дори грижливо прикрити под подобаващото осфридианско произношение, което той успяваше да докара толкова добре. Но нещо у неговия все още ме смущаваше.

— Господин Елиът… в коя част от Адория сте роден? Цялата му поза се промени и стана вдървена. Предпазлива.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо съм роден там?

— Долавя се в гласа ви, в акцента ви. Искам да кажа, трудно е да се определи — но е там. Мисля, че в начина, по който слагате ударението на гласните.

Най-накрая той ме погледна в очите и погледът му бе изпълнен с подозрение.

— А откъде, за бога, бихте… — Млъкна и отново отмести поглед. — Обикалял съм доста. Вероятно съм прихванал някои от местните звуци.

— Излизали ли сте от централните колонии? Не съм чувала много адорийци от покрайнините, но сигурно има регионални различия.

— Да не би в свободното си време да сте професор по лингвистика, госпожице Виана?

— Не, но работех с един в Осфрид. — Забелязах как беше заобиколил въпроса ми. — Опитвам се да се отърва от сирминиканския си акцент.

— Защо?

Помислих си, че сигурно се шегува, но той изглеждаше истински озадачен.

— Повечето хора мислят, че ще се омъжа по-сполучливо, ако акцентът ми не се забелязва толкова.

Очите му обходиха тялото ми, изучавайки ме от глава до пети.

— Освен ако не се омъжвате за слепец, никой съпруг няма да се интересува от акцента ви.

В лицето ми нахлу топлина. Нямах причина да се чувствам оскърбена предвид факта, че аз го бях огледала точно толкова преценяващо през онзи първи ден.

— Е, много се надявам да се интересува от нещо повече, не само от външността ми — изстрелях в отговор.

— Да съм казал нещо за външността ви? — Той отново гледаше вълните, но забелязах, че по устните му играе иронична усмивка.

— Не беше нужно.

— Не исках да ви обидя и мисля, че го знаете — защото вие също ми се струвате доста наблюдателна. — Благовъзпитаният Грант се завърна, когато той ми се поклони леко и се насочи към вратата, която водеше надолу. — Благодаря ви за отделеното време, госпожице Виана.

Той се отдалечи и именно тогава зърнах нещо, което не бях забелязвала никога преди — вероятно защото вятърът винаги развяваше косата му.

Нащърбена резка от вътрешната страна на лявото му ухо.

Челюстта ми увисна. Бях виждала тази нащърбена резка преди два пъти — на ухото на работника, който беше дошъл в Блу Спринг. Понечих да си кажа, че е съвпадение. Само това можеше да е. Човекът от Флатландс беше по-възрастен, с белези и приведен. Да не говорим, че често кашляше. Грант, макар и малко неспретнат понякога, беше зашеметяващ мъж и не много по-възрастен от мен. Беше образован. Разговаряше непринудено с пасажерите от средната и висшата класа на борда. Двамата нямаха нищо общо с изключение на онова ухо.

И гласовете си, осъзнах. Работникът имаше тежък акцент на жител на Флатландс, подобен на този на Ингрид, но в неговия винаги беше имало леко носово звучене, което се различаваше от нейното. Нещо, което не можех да определя тогава, точно както не можех да го определя в гласа на Грант сега.

Как беше възможно? Как можеше един човек да се представя като двама напълно различни души? Предположих, че една промяна в акцента беше първият начин. Аз можех да имитирам голям брой от тях — защо не и Грант? И толкова трудно ли беше да имитира гърбица и пристъпи на кашлица? Така и не бях успяла да огледам цялото му лице в Блу Спринг. През повечето време бях виждала само очите му — тъмни, цинични очи. Очи, които не пропускаха нищо.

Вкопчих се здраво в парапета. Добре. Двамата можеше да са един и същ човек. Но с каква цел? Защо е бил в Блу Спринг и защо сега беше на нашия кораб?

И най-важното: защо така се беше фокусирал върху Аделейд?

Нямах представа какво ще иска от приятелката ми, но едва ли беше нещо добро, щом включваше дегизировки и фалшиви самоличности. Почувствах стягане в гърдите, когато затичах надолу да проверя как е Аделейд. Щях да я предпазя. Щях да науча какво правеше Грант и да го спра.

Просто трябваше да измисля как.