Ерин Уот
Стъклен принц (11)

Глава 11

Пристигам в два в пекарната, която е необичайно тиха. Исках да дойда по-рано, но Луси щеше да е заета. Иска ми се да ми се разкрещи, да си излее яда, а след това да ми разпореди да взема престилка и да ида зад щанда.

Истън искаше да влезе с мен, защото не бил ял през последните два часа. След кратки преговори се съгласи да чака в колата.

— Луси тук ли е? — питам бариста на касата. Високото като върлина момче е ново и имам тягостното чувство, че той е моят заместник.

— Луси, някакво момиче е тук да те види — провиква се през рамо.

— Кой е? — Луси надзърта от задната врата.

Той посочва с палец към мен.

Красивото й лице посърва, когато ме съзира.

— А, ти ли си, Ела. Един момент. Защо не седнеш ей там?

Олеле, ще ме уволнят.

Касиерът ме дарява със състрадателен поглед и се обръща към следващия клиент. Сядам на една от празните маси и чакам Луси.

Не се бави много. След около минута се появява от задната стаичка с две чаши кафе. Едната слага пред мен, а от другата отпива и я оставя на масата.

— Преди две седмици Рийд Роял се появи тук да те търси. На следващия ден попечителят ти Калъм се обади да ме осведоми, че си тежко болна и за неопределен период от време няма да можеш да идваш. Сега изведнъж се появяваш съвсем здрава, макар и по-слаба. Трябва ли ти помощ, Ела? — Тя се навежда напред.

— Не. Извинявай, Луси. Трябваше да се обадя, но не можех да идвам на работа — трудно изричам лъжата. Луси е много мила дама, а аз обожавам работата си тук. — Наистина ми харесва тук и знам, че пое риск, когато ме нае.

Тя свива устни и после отпива още една глътка. Почуква по стените на чашата, преди да заговори:

— Наистина се нуждаех от помощ и понеже не успях да се свържа с теб, трябваше да продължа напред. Разбираш ме, нали?

Кимам, защото наистина я разбирам. Не ми харесва, но схващам.

— Съжалявам — повтарям.

— И аз съжалявам. Ето, звънни ми, ако ти потрябва нещо — казва и пъха ръка в джобчето на побелялата си от брашно престилка.

„Стига това нещо да не е работа“, мисля си.

— Благодаря — прибирам визитката.

— Не бъди така отчуждена, Ела. Ако ми се отвори място, може да опитаме отново — успокоява ме мило и става.

— Благодаря — речникът ми е съставен от две думи: „благодаря“ и „съжалявам“.

Луси отпива още една глътка от кафето си и отива в кухнята, а аз оставам с размислите колко неправилно подходих към заминаването си. Не съм свикнала да съм тази, на която да не може да се разчита. Въпреки неприятното чувство в стомаха от разочарованието й, малка част от мен е щастлива, задето се притеснява за мен. Задето някой изобщо го е грижа за мен.