Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Любовь к трём цукербринам, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2022 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2023 г.)

Издание:

Автор: Виктор Пелевин

Заглавие: Любовта към тримата зукърбрини

Преводач: Антония Иванова Маслинкова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Гея Либрис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: руска

Редактор: Катя Гилина

ISBN: 978-954-172-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3485

История

  1. — Добавяне

Николай

Най-страшни, разбира се, бяха Птиците. Те всъщност не приличаха много на птици — бяха огромни човекоподобни фигури в маски с птичи клюнове.

Николай обаче вече беше разбрал, че това не са маски, а истински птичи глави. Маската не може да бъде оживена толкова достоверно. Малките яростни очи на Птиците плаваха в жълти очни кухини, зад които започваха ресни от малки перца. Клюновете също бяха истински — когато се отваряха, се виждаше бледорозова плът, жива и влажна, срасната с тъмната остра кост. Ако всичко това беше имитация, то тя беше от много високо качество.

Птиците изглеждаха като древни воини завоеватели, които се издигат над низкораслата тълпа на покорения народец.

Две Птици, застанали в очакване до вратите на Колесницата, блестяха с трицветните си метални доспехи — в стоманено, златно и бронзово. Те грабнаха Николай под мишниците и го повлякоха към високия ешафод, над който се възвишаваше Кръста на Безглавите като огромен, черен „Y“.

Тълпата, която преди малко вдигаше врява и дюдюкаше, затихна и внимателно заоглежда жертвата, която се движеше по живия коридор. Хората стояха плътно един до друг от двете страни на прохода, но страхът побеждаваше: нито един крак не престъпваше зад лентата на огражденията. Николай знаеше отнякъде, че тълпата се състои от спящи хора, докарани насила от Птиците. Знаеше, че и той самият спи, но не помнеше как беше започнал сънят и какво е било преди.

Птиците, които стояха на ешафода, имаха други глави. Яркожълтите краища на клюновете им блестяха, а покрай очите им чернееше кръг, и затова изглеждаше, сякаш са с очила. Една от птиците държеше с дългите си нокти прозрачни таблици със слабо светещи писмена.

Може би птиците, които стояха на ешафода, бяха с по-висок ранг и изпълняваха функции на офицери — изглеждаха по-миролюбиво и дори някак спокойно отпуснато. Бяха с дълги халати от плътна материя, която проблясваше с холографска дълбочина. Тази материя понякога имаше странен и неуместен за облачно време отблясък — сякаш отразяваше невидимо слънце. От тиловете на птиците висяха къси плитчици, които се поклащаха от вятъра — или нещо много подобно.

Миролюбивото им изражение обаче беше само лъжа. Когато Николай измина горе-долу средата на своя безнадежден път, тълпата вдясно от него започна да напира и няколко от колчетата, които държаха преграждащите ленти, паднаха на земята.

Веднага една от птиците, които стояха на ешафода, се изви във въздуха. Тя летеше на неравни зигзази, сякаш се изкачваше по невидима стълба. Това изглеждаше уродливо и страшно, все едно че птицата се движеше посредством лъжа, от последствията на която веднага трябваше да се изплъзва чрез друга лъжа, и така без край — но в крайна сметка тя се издигаше все повече и повече.

Площадът замря в страх и мъка.

В полета беше задействан някакъв безпощаден принцип, непостижим за човека, но несъмнено толкова могъщ, че беше невъзможно да му се противостои. Всички го усетиха.

Тълпата с едно продължително „ах“ се отдръпна назад от прохода.

Трудно е да се каже накъде точно летеше Птицата и колко дълго, проблясвайки в различни сектори на небето, понякога доста отдалечени един от друг, тя кацна на ешафода и чак след това времето се бърна в своето русло. Николай помисли, че ако тя направи само още един кръг над площада, всички зрители ще умрат както си спят.

Но него вече го водеха нагоре по стълбите.

Когато Николай стъпи на ешафода, старшите Птици обърнаха клюновете си към него с много човешко движение и в първия миг му се стори, че те са преоблечени актьори като онези, които раздават рекламни листовки край моловете, пременени като весели животинки, за да изключат у минувачите критичното възприемане на действителността заедно със защитните инстинкти срещу човешката подлост.

Но след това една от Птиците изведнъж се отклони назад и се плъзна към него по повърхността на ешафода като по ледена пързалка — сякаш че беше променила наклона на земната твърд под краката си. Или дори не наклона, а самата посока на земното притегляне.

Беше страшно и веднага заличи всяка прилика с човека. На Николай му се прииска да коленичи, но той се удържа само защото не знаеше дали това ще се понрави на Птиците.

Птицата посочи далекогледа, поставен в края на ешафода. Николай го забеляза, когато се изкачваше — тръбата малко приличаше на комерсиален телескоп върху масивна поставка, през който за няколко минути може да огледаш околността, ако пуснеш монета в процепа. Телескопът не беше творение на човешки ръце — но Николай разбра, че Птиците са го направили именно за хората. По всяка вероятност, трябваше да гледа през телескопа.

Николай приближи око към окуляра. Пред него проблесна червено петно с изумително отчетливи инфузории на прашинки. Стори му се, че тръбата се насочва нанякъде. Той се хвана за нея с две ръце и почувства как тя се фокусира върху трудно уловима точка на равновесие. Когато най-накрая му се удаде да я улови, се раздаде тънко писукане. Картинката в окуляра стана съвсем ясна и застина.

Николай видя пустиня с издигащи се от земята червеникави скали. Точно в центъра на полезрението му се оказа възвишение от камъни, където беше построена нещо като сцена с пулт, който приличаше на работното място на диригент. Само че на пулта имаше не ноти, а купчина прозрачни листове със светещи знаци — Николай вече беше виждал подобни таблици у една от Птиците.

Пред пулта стоеше ниска закръглена фигура — някакъв дебеланко, омотан с мантия от странно проблясваща тъкан: същата като на Птиците. Носеше кръгла шапка, направена от същата материя, широката й периферия се спускаше чак до полегатите му рамене.

Дебелакът почти не се забелязваше сред камъните — мантията и шапката му се сливаха с цвета им. Приличаше на някакъв жалък поп пред аналоя — и той се занимаваше със същото: зачиташе от своите светещи листове нещо като молитва, нещо като проповед, чиито звукове нахлуха в съзнанието на Николай веднага щом той различи четеца сред камънаците. Дебелакът имаше характерен, да не кажа смешен глас — грухтящ шепот, който понякога преминаваше в тих развълнуван писък.

Николай разбра, че вижда своята цел.

Една от Птиците грубо откъсна Николай от телескопа с острите си нокти. Веднага наметнаха върху мъжа нещо подобно на халат (или някакви свещенически одежди) от същия странен искрящ плат като на Птиците. Приличаше на преливащ и променящ цветовете си брокат — щом се докосна до Николай, тъканта пожълтя и се покри с малки черни триъгълници. Николай искаше да оправи провисналите от раменете му широки ленти, за да прилегнат по-удобно, но платът изведнъж се раздвижи.

Беше противно. Стори му се, че го души огромен питон. Нямаше смисъл да се съпротивлява и той веднага се предаде. Но нищо страшно не се случи. Лентите от плат обвиха краката му, покриха гърдите и гърба му и го накараха да заеме неудобна поза: да клекне и плътно да притисне гърди към коленете си със силно отметната назад глава. Получи се нещо като поза на зародиш, който наблюдава посещението на татко си. Но тази мисъл ни най-малко не развесели Николай.

Сега точно на линията на очите му беше вилката на Кръста на Безглавите, разрязваща небето на три с огромния си черен „Y“. Николай чувстваше как вибрира тялото му и разбра, че между краищата на кръста и повилия го като в пелена жълт плат премина напрежение. Силен тътен разтърси кръста като вълна, а сетне непреодолима сила подхвана Николай и с яростен замах го запрати точно в пролуката между двата рога. Дочу се електрически пукот и мъжът загуби съзнание от претоварването.

Когато шокът отмина, небето вече не беше горе, а наоколо — от сиво стана тъмночервено. Отдолу се простираше безкрайната червена пустиня, която Николай беше видял през телескопа. Беше ясно — тя беше остаряла толкова отдавна, че за нейната древна възраст дори нямаше подходяща дума. Над пустинята, стар и уморен като нея, духаше вятърът, развял червени шлейфове. От мъглата прах тук-таме стърчаха фигури, които приличаха на стволове на вкаменени дървета или на изпилени от вятъра колони на изчезнали храмове.

Николай забеляза в пустинята кръг с тъмна точка в средата. Кръгът беше много далеч — но когато Николай му обърна внимание, все едно се задейства система за насочване, свързана с неговото съзнание. Кръгът започна да расте и скоро се превърна в развалините на кръгла колонада, от която бяха останали само червените подпори на срутените колони.

Всичко това по невероятен начин се виждаше в най-малки подробности — сякаш в очите на Николай бяха имплантирали същия далекоглед, през който той гледаше от ешафода към небето. Същевременно той отново дочу тихото мърморене и успя да разпознае дебеланкото пред пулта. Онзи се обърна, погледна нагоре и Николай видя лицето му.

Това не беше лице, а зелена свинска зурла. През съзнанието на Николай премина вълната от изпратени от птиците смисли и той разбра, кой стои пред него. Древният Глиган. Така птиците наричаха и изобразяваха в човешките умове Твореца.

Най-поразително беше, по какъв начин това разбиране нахлу в мозъка на Николай: системата за насочване, чрез която Птиците управляваха неговия полет, можеше да транслира не само образи, но и значения, като елиминира речевия интерфейс.

Николай веднага се досети, че това пред него не е истинският Творец, а негова бутафория. Създателят на космоса, разбира се, не беше такъв. Той нямаше зурла, защото не му трябваше да разравя земята, за да се храни с коренища. И светът, където той пребиваваше, също нямаше нищо общо с червената пустиня. Всичко това беше анимация, която даваше възможност непостижимото да се представи в достъпни за човека образи — и да позволи на Николай да превземе целта.

Николай помисли, че човешките икони са нещо подобно — те също транспонират абстрактното и безплътното на езика на смислите, разбираеми за телесния ум… но хората си представяха Твореца подобен на самите тях. А Птиците го виждаха като нещо напълно противоположно на себе си и дори на хората: те бяха придали на Създателя облика на зелена мустаката свиня с широка блажна зурла вместо нос.

Николай разбра, че от гледна точка на Птиците, Древният Глиган не е благ и всевиждащ дух, който самодоволно се е излегнал върху облака на всемогъществото. По-скоро Творецът им напомняше на цирков ексцентрик, който кара велосипед с едно колело по опънато въже и жонглира с няколко чинии. От момента, когато е излязъл на въжето и е хвърлил първата чиния нагоре, вече не е имал свобода на избора. По-точно, имал е само един избор: с трясък да се срути вдън земя заедно с цялото си имущество — или да пази равновесие и занапред.

В космоса нямаше по-нещастно и претоварено същество. Творецът не можеше да помогне на никого, дори на себе си: той беше прикован към своето творение като смъртник от наказателен батальон към нажежен от непрекъснатата стрелба „максим“.

Това как бойната графика на Птиците отразяваше реалността, разкриваше много неща — не толкова за Твореца, колкото за самите тях. Те мразят Твореца, разбра Николай. Мразят го, защото той е тяхната причина. И мечтаят само за едно: да нямат повече никаква причина и самите те да станат като богове — та да свърши Творението. И затова те планомерно унищожават едно измерение след друго…

Птичата оптика позволяваше на Николай през цялото време да вижда Древния Глиган пред себе си.

Трябва да признаем, че Птиците имаха мрачно чувство за хумор. Над зурлата на Твореца блестяха черните мъниста на разтревожените му очи. В неговите гъсти с цвят на пшеница мустаци прозираше нещо сталинско. Устата на Твореца бързо се движеше. Николай разбра, че Творецът без да спира нито за миг повтаря заклинания, които обновяват света. Докато декламираше своята кабала, той ремонтираше разпадащата се вселена. Николай не разбираше значенията на отделните думи, но по някакъв начин възприемаше общия смисъл на речитатива — и той беше ужасяващ.

Грухтящият шепот на Глигана създаваше пространството, времето и материята. Създаваше закони за връзка между носещите се в празнината тела — от най-миниатюрните до най-огромните. А също и микрокосмос вътре във физическите тела, подобен на външния космос. Тези закони, обаче, не бяха вечни: те действаха известно време след произнасянето Словесата на Могъществото, но постепенно техните вибрации затихваха, силата им изчезваше и заклинанията трябваше отново да бъдат повтаряни.

Очите на Николай се срещнаха с очите на Древния Глиган. Николай разбра, че Глиганът знае за плана на Птиците, но нищо не може — или не иска — да направи. Глиганът беше обречен. Но той, както и преди, вършеше работата си.

Целият този смисъл се намираше сякаш на периферията на информационното ядро, изпратено от Птиците. Птиците не се канеха да обясняват тънкостите на своята метафизика — знанието, предавано от тях на Николай беше строго функционално. То имаше едно-единствено предназначение: да покаже уязвимостта на целта.

Николай разбра, че произнасяните от Глигана заклинания издигат около него стена, през която не можеше да пробие не просто нечия атака, а дори лъч от чуждо внимание. Древният Глиган беше невидим и недоловим за птиците. Независимо от своето могъщество, те не можеха да се озоват там, където се намираше Николай — за тях това пространство беше забранено. Те можеха само да унищожават свят след свят, като проникват там чрез техните обитатели.

Да се приближи до Твореца бе способно само едно оръжие във Вселената — самият той, Николай… Той можеше подобно на тясна кама, която преминава през процеп в доспехите, да достигне до сърцето на света… И да погледне Глигана в очите точно преди удара… Като атакуващ инструмент той беше съвършен.

Докато избираха момент за последния тласък, Птиците държаха Николай високо в червеното небе. Той се носеше над равнината, без да откъсва очи от целта, и попиваше в себе си все по-новите и нови значения и смисъл, които се разкриваха пред него. А след това разбра, че с него говорят не само Птиците, но и самият Древен Глиган.

По-точно, не говори. Показва.

Неговият зелен лик, който оставаше величествен дори в нахлузената върху него от Птиците издевателска маска, беше покрит с многобройни белези. Това бяха следи от покушенията, с които неговите деца — създадените от него същности се развличаха от началото на сътворението. Нито едно от тези покушения не постигна целта си. Но всяко от тях беше причинило болка на Глигана. Николай погледна към карикатурно боядисаните очи на Твореца и в гърдите си почувства стягаща вълна на състрадание.

Глиганът е добър, безкрайно добър и изпълнен с любов към всяка тревичка, която се носи из пространството. Той създал света, за да го обичат — за да се обичат всички твари по света, да живеят като едно голямо задружно семейство и да обичат своя Творец. Но светът не е съвършен. Не защото Древният Глиган е зъл или глупав, а защото иначе светът просто не може да съществува. Съвършенството е несъвместимо с битието. Николай се опита да разбере защо — и в очите на Глигана проблесна отговорът.

Толкова е просто.

Светът съществува във времето. Времето подразбира промени. А промените подразбират „по-добре“ или „по-зле“. Така се появяват доброто и лошото, и колкото по-сложен става светът, толкова по-трудно е да се предскаже тяхното редуване. Но никой не иска да разбере това. И всички създадени от Глигана твари — от висшите ангели до обикновените зверове — му отмъщаваха за това несъвършенство, без да разбират, че без несъвършенство те самите не биха съществували.

Дори в несъвършения свят може да се живее почти щастливо, ако се спазват няколко прости правила, на които Глиганът подчинил мирозданието. Но живите същества сами трябва да следват тези правила. Глиганът не може да направи това вместо тях.

В очите на Древния Глиган беше застинала безкрайна любов и безкрайна печал. На Николай му се стори, че той прилича на добър стар обущар, наплодил много неблагодарни деца, които всекидневно го упрекват за своята бедност и неуреденост — а обущарят само свива глава в раменете, избърсва попадналите върху него плюнки и се старае да работи още по-неуморимо, защото знае, че децата никога няма да разберат какъв кръст носи баща им, понеже те самите са този кръст…

Кръстът на Безглавите, злорадо се усмихна Николай.

Сега смисълът на това, което се случваше, му се изясни напълно.

Птиците бяха най-съвършеното създание на Глигана. Чрез тях той се беше опитал да се приближи към абсолютния идеал — колкото е възможно. Той се бе опитал да направи творението си по-добро от самия себе си. И Птиците, усетили своето съвършенство, разбрали несъвършенството на Твореца. Беше ги срам заради него и бяха решили да го убият, за да нямат повече никаква причина. Те поискаха да унищожат всичко, създадено от него, освен себе си.

Николай осъзна с ужас, че Древният Глиган дори не възразява особено — той беше уморен и беше попил в себе си твърде много неблагодарна злоба. Натъжаваше го само това, че Птиците и другите твари ще трябва да изчезнат. Птиците не разбираха най-важното — те също бяха Глиганът. Убивайки Създателя, те щяха да убият и себе си. Или може би само някои от Птиците го разбираха, най-висшите, но те пък смятаха за върховно съвършенство точно небитието.

Водеха Глигана към олтара. А Николай беше жертвеният кинжал — и Глиганът сега го гледаше с периферията на мъдрото си старо око, защото добре знаеше защо се приближава към него този уплашен посетител.

Докато се рееше в небето Николай постепенно откриваше следи от предишни удари по чертога на Твореца — неравности, оставени от тайнствената субстанция на пространство-времето. Не знаеше какво представлява всичко това в действителност: съзнанието му разшифрираше видяното в образи, познати на човека.

Той не беше първият жив снаряд, изпратен от Птиците на Глигана. Около това, което изглеждаше на Николай като развалини от кръгла колонада, се търкаляха множество покрити с червен прахоляк трупове — по-рано той ги беше взел за издатини в почвата.

Това беше адско зрелище — сметище на уроди, харпии и химери. Ципи, криле, опашки, нокти, зъбати челюсти, бодли, жила… Сякаш нечия зла воля опитваше форма след форма, за да подбере подходящ шперц към последната врата, като кръстосваше ангели със свине… Най-зловещи, разбира се, бяха дребните детайли — боядисани къдрици от козина, обеци в раздвояващи се уши, скъпоценни халки, прободени през клепачи и устни… Дрехите и украшенията на някои уроди предполагаха, че Птиците са погубили цели цивилизации и култури, за да изпробват ново острие за своето копие — а живите остриета, по всяка вероятност, разсъждаваха на светлината на древните звезди каква сила и с каква цел ги е извикала в битието…

Но най-модерното оръжие беше Николай — и милиони такива като него, вече прекрачили в бездната на революциите и световните войни… Николай си спомни редове от своя велик съименник Гумильов:

Я кричу, и мой голос дикий,

Это медь ударяет в медь,

Я, носитель мысли великой,

Не могу, не могу умереть…[23]

„В какво, всъщност, се състои великата мисъл? — помисли той. — Сигурно, както и всички велики мисли, в самата себе си. В това, че аз като носител на велика мисъл не мога да умра. И докато си я мисля, всичко е окей. А ако престана за пет минути? Тогава излиза, че вече мога да умра? Получава се някак безрадостно… Но е казано много добре — носител. Птиците използват човека, за да пренесе и запрати нещо много ужасяващо до тази зелена свиня. А какво ще стане после с нас, тях изобщо не ги интересува…“

Николай проумя това толкова ясно, че не останаха никакви съмнения. Той можеше точно да се прицели в Твореца, след като го открие и разпознае в себе си… Предългата еволюция, венец на която бе той, от гледна точка на Птиците имаше един-единствен смисъл: да изработи огледало, което може стабилно да отрази и задържи в себе си образа на Създателя. Всички човешки религии от времето на първите версии на монотеизма представляваха една продължителна и прецизна настройка на този локатор, способен да намери Древния Глиган в укриващата го пустош… И сега това съвършено оръжие вече беше хвърлено в бой.

В невидимата стена, обградила Глигана, се отвори процеп, достатъчен за атака. Прозорецът на възможността беше много тесен, но съществуваше. И веднага в пространството редом с Николай се появи една от Птиците.

Тя се виждаше само до кръста: беше виснала от пустошта като от скрита с кадифена завеса театрална ложа. В същия миг към нея се насочиха лъчи от най-ярка светлина и нейният искрящ холографски покров започна да се пресича като белтък от нетърпимата горещина. Клюнът й почерня и задимя, очите й се спекоха от небесния огън като забулени яйца и на Николай му се стори, че усеща мирис на изгорели пера. Но птицата успя да докосне гърба му с къс златисточервен жезъл и изчезна.

Докосването на жезъла беше съвсем леко, но то с невероятна сила запрати Николай към целта през пространството, което изведнъж стана многослойно и плътно. Платът, който го беше обвил като пелени, се раздвижи и придаде на тялото му нова поза — торсът му се изправи в една линия с бедрата, а краката още по-силно се свиха в коленете. На Николай му се стори, че се превърна в стоманен харпун.

Но не беше толкова просто да се долети до Древния Глиган. Николай се носеше към червената колонада с невъзможна скорост и макар че Глиганът се виждаше ясно, той не се приближаваше — сякаш Николай сънуваше един от онези сънища, когато най-яростният бяг не помага да се помръднеш от място.

Николай разбра, какво става. Птиците закъсняха. Прозорецът на възможността се беше затворил: Глиганът вече беше привел света в равновесие. Сега той можеше да защити себе си. Смръщил карикатурни пшенични вежди, той произнасяше заклинание, което трябваше да отхвърли Николай надалеч.

Но зад гърба на Николай (той не виждаше това, но ясно го усети) се раздаде многогласният хор на Птиците, произнасящи същите заклинания: Птиците с всички сили насочваха живия снаряд към Древния Глиган — чрез волята на самия Глиган. Понеже той толкова обичаше Птиците, че беше ги надарил с почти всички сили, с които самият разполагаше.

Схватката беше равностойна.

Не, почти равностойна. В нея побеждаваха Птиците, защото те не обичаха Глигана. А Глиганът обичаше птиците и в това беше неговата слабост.

Двете могъщи воли, всяка от които можеше, дори без да забележи, да раздроби Николай на атоми, се докоснаха и неутрализираха взаимно — но тяхната микроскопична равнодействаща сила се оказа достатъчна, за да тласне живия снаряд към целта.

Николай се опитваше някак да спре падането си. Но усилията му почти не натежаха на космическите везни. Колонадата започна да се приближава. А след това той разбра, че Птиците не са улучили. Съвсем за малко.

Глиганът направи крачка назад и изчезна, а празните му одежди паднаха в центъра на колонадата. Пултът със светещите кабалистични листове тупна в праха. А Николай се заби в земята.

Болката беше страшна. Николай беззвучно закрещя и потъна в крясъка, превръщайки се просто в затихващото си ехо — гаснещ пламък на съзнанието.

Досети се, че оръжието на Птиците беше именно мъката, която причиняваха не само на него, но и на Създателя. Той не можеше да помогне на Николай без да наруши собствените си закони. Можеше само да изчезне, да си отиде от опълчилото му се мироздание — както и направи.

Николай разбра какво се бе случило между расата на Птиците и Глигана, когато Птиците за първи път са посегнали на Твореца. Приличаше на най-стария мит във вселената.

Николай не видя самото покушение. Той само почувства хладното ликуване на Птиците, уверени в успеха си. Но само за кратко. Птиците видяха, че Творецът е жив и разбраха грешката си. Надяваха се да надделеят, тъй като той сам им даде тази възможност — но тя беше просто съблазън, жестоко изпитание, на което Творецът реши да подложи душите им.

Птиците не го издържаха.

С угасващия си разум Николай видя странния, студен и полудив бит на Птиците: те живееха в суров свят, сред високи скали, висящи над тъмно ледено море, в прастари клисури, едва-едва променени от намесата на недостижими технологии. Яйцата им, изписани с изящен рисунък жълтеникави сфери, тихо и кротко лежаха в огромни сияещи гнезда. Най-важно за Птиците беше да ги пазят: с тези семена те смятаха да засеят Вселената, когато свалят Глигана от власт.

И Глиганът им взе семената.

Той внезапно излезе от тайното си убежище — и се появи в ослепителната корона на своята слава едновременно на много места. Преди Птиците да се усетят, Древният Глиган остави гордата им раса без бъдеще. Като царствен зелен звяр със златен обръч на главата той прелетя едновременно над хиляди гнезда и те опустяха завинаги.

Николай усети гнева на Птиците и сполетялата ги скръб. Но той знаеше, че Птиците не са се предали. Те само се ожесточиха — и се заклеха вечно да отмъщават, като унищожават всички достъпни за тях светове.

Николай чувстваше, че Птиците не го пускат към смъртта. Нужна им беше паметта му. Една от птиците го измъкна от небитието — и той разбра, че новата им атака ще бъде различна.

Сега на Птиците им трябваше жена. Те вече я бяха намерили и Николай като покорна глина, смачкана от крайник с остри нокти, стана просто част от нейното съзнание.

Пред жената се отвори вратата на Колесницата. Тя пристъпи към сумрачния площад, шумящата тълпа и възвисяващия се над нея ешафод.

Бележки

[23]

Аз крещя, оглушително викам,

мед се удря о мед, после пак…

Аз, носител на мисъл велика,

да умра няма как, няма как…

Николай Гумильов. Настъпление (1916 е.) — превод Г. Рупчев. Изд. „Агата-А“, София, 2000 г.