Елин Пелин
На Анета

Анета, хубаво творение,

игрива и напета.

Сама стихотворение

и рима във куплета

на песничка любовна —

ти, хубава, чаровна! —

Защо, кога те срещна,

от мен се ти боиш

и като птичка плаха

веднага отлетиш?

Не любиш ли ме вече,

от мен ли те е страх,

от хора ли злоречи —

да ти не пишат грях?

Или света проклет

на тебе се присмива,

че любиш ти поет?…

Във нашата страна,

о мъничка Анета,

не е завидна, знам,

съдбата на поета;

и неговите песни

тук никой не разбира,

на неговите жалби

той отзвук не намира.

Но ти недей се чуди,

а слушай равнодушно,

на хорските заблуди

присмей се добродушно,

кажи им смело ти:

„В сърцето на поета

живее любовта,

от него тя изгрява

и свети над света!“

Ти, мъничка Анета,

ти като чайка бяла

от южните морета,

бъди кат чайка смела!

Но ти мълчиш, Анета,

сърцето ти не знам,

а в сините очета,

когато те погледна,

защо аз виждам там —

в таз тайна непрогледна

на тоя сини вир —

ужасно привидение —

от някакъв Мундир

червено отражение?

О, знаеш ли, Анета,

душата ми как страда!…

От ревност и от яд

убил бих те с наслада,

като испанец млад!

Но ти мълчиш, Анета,

и хитро, и потайно

ми хвърляш поглед лек,

кокетно и случайно,

там нейде отдалек.

И ето, аз бледнея…

и лошо да помисля,

не мога и не смея…