Катрин Патерсън
Мост към Терабития (13)

Тринайсет
Построяването на моста

Събуди се в събота сутринта с тъпа болка в главата. Беше все още рано, но стана. Искаше той да издои кравата. Баща му се беше нагърбил с тази задача от четвъртък вечерта, но Джес търсеше някакъв начин да се върне към предишния си живот и нещата да си бъдат както преди. Затвори принц Териен в плевника и скимтенето на кучето му напомни за Мей Бел, от което главата го заболя още по-силно. Но не можеше да го остави през цялото време да лае по мис Беси, докато я доеше.

Всички спяха, когато внесе пълното ведро в къщата. Наля си чаша топло мляко и си взе две филии бял хляб. Искаше си боите обратно и затова реши да слезе надолу по реката и да се опита да ги намери. Пусна принц Териен от плевника и му даде половин филия хляб.

Беше красива пролетна утрин. Зелените поля бяха изпъстрени с диви цветя, а небето беше ясно и синьо. Реката се беше прибрала в бреговете си и вече не изглеждаше толкова застрашителна както преди. Един голям клон беше паднал във водата, тласкан от бързеите. Джес го изтегли до най-тясното място и го сложи напреко, така че другият му край да легне на отсрещния бряг. Стъпи върху него, за да види дали е стабилен. Реши, че няма опасност и продължи напред крачка по крачка, държейки се за по-малките клони, докато стигна до другия бряг. От боите му нямаше и следа.

Терабития беше малко по-надолу по течението. Ако това все още беше Терабития. Ако в нея можеше да се влезе по клон, вместо с въже. Принц Териен беше оставен да скимти жалостиво от другата страна. Най-накрая кучето събра смелост, бухна се в реката и заплува. Течението го отнесе малко по-надолу от мястото, където стоеше Джес, но то успя да стигне до брега, дотича обратно и изтръска козината си, обсипвайки господаря си с големи студени капки вода.

Скоро влязоха в непристъпния замък. Вътре беше тъмно и влажно, но иначе нищо не загатваше, че царицата е умряла. Джес се чувстваше длъжен да направи нещо подходящо за случая. Но Лесли не беше тук, за да му каже какво. Гневът му от предишния ден избухна отново. „Лесли, аз съм само един недодялан глупак и ти знаеш това! Кажи ми, какво трябва да направя?“ Студът в него се беше изкачил нагоре до гърлото му, стягайки го като в менгеме. Той преглътна няколко пъти. Хрумна му, че вероятно има рак на гърлото. Не беше ли това един от признаците на смъртта? Трудното преглъщане. Изби го пот. Не искаше да умре. Боже, та той беше само на десет години. Животът му едва беше започнал.

„Лесли, беше ли страшно? Знаеше ли, че умираш? Беше ли те страх като мен?“ В ума му се мярна видение как студените талази поглъщат Лесли.

— Хайде, принц Териен — каза той високо. — Трябва да направим траурен венец за царицата.

Джес седна на поляната между брега и първите дървета на гората, сви едно борово клонче в кръг и го върза с парче мокра връв от замъка. Творението му се стори някак студено и голо и затова вплете между боровите иглички няколко горски цветя.

Сетне го сложи пред себе си. В този момент една чинка^[1] кацна на брега, наклони леко ярката си червена глава и сякаш се загледа във венеца. От гърлото на принц Териен дойде ръмжене, което приличаше повече на мъркане. Джес сложи ръката си върху главата му, за да го успокои.

Птицата подскочи още няколко пъти наоколо и сетне спокойно отлетя.

— Това е знак от духовете — каза Джес тихо. — Те одобряват това, което направихме.

Той тръгна бавно, сякаш беше част от голямо шествие, макар наоколо да беше само кутрето. Пристъпваше тържествено, носейки венеца на царицата между свещените дървета. Събра смелост да стигне чак до тъмното сърце на гората, където коленичи и положи венеца върху дебелия килим от зелени иглички.

— Отче, в твоите ръце предавам духа й. — Джес знаеше, че Лесли щеше да хареса тези думи. Те някак си подхождаха на този свещен лес.

Сетне тържественото шествие пое обратно към замъка. В хаоса на душата му започна да се мержелее късче покой, като малка бяла птичка в бурно небе.

В този момент тишината беше разкъсана от писък:

— Помощ! Джес! Помощ! — Джес се втурна по посока на вика на Мей Бел. Тя беше стигнала до средата на клона, който бе използвал като мост, и сега стоеше там, вкопчена в по-малките клони. Не смееше нито да продължи напред, нито да се върне назад.

— Всичко е наред, Мей Бел — каза Джес, стараейки се да звучи колкото се може по-уверено. — Само се дръж здраво. Сега ще дойда да те взема. — Не беше сигурен, че клонът ще издържи тежестта и на двама им. Хвърли поглед надолу към реката. Беше достатъчно плитка, за да я прегази, но все пак беше бърза. Ами ако го събореше и го повлечеше? Най-накрая взе решение. Стъпи на клона и тръгна бавно по него, докато стигна достатъчно близо до Мей Бел, за да я докосне. Трябваше някак да я върне на отсрещния бряг. — Добре — рече Джес. — А сега обратно.

— Не мога!

— Аз съм до теб, Мей Бел. Мислиш ли, че ще те оставя да паднеш? Ето. — Той й подаде дясната си ръка. — Дръж се за мен и почни да се приплъзваш бавно настрани.

Тя пусна за момент клона, за който се държеше с лявата си ръка, и след това отново се вкопчи в него.

— Страх ме е, Джес. Много ме е страх.

— Разбира се, че ще те е страх. Всеки би се уплашил на твое място. Но просто трябва да ми се довериш, става ли? Няма да те пусна, Мей Бел. Обещавам ти.

Тя му кимна, очите й се бяха разширили от ужас, но въпреки това пусна клона, хвана ръката му, изправи се и се олюля леко. Той я държеше здраво.

— Добре. Не е далече… А сега плъзни десния си крак напред и после прибери левия до него.

— Забравих кой ми е десният крак, Джес.

— Този, който ти е отпред — каза той търпеливо.

Тя кимна отново и покорно премести десния си крак няколко сантиметра напред.

— Сега пусни и другата си ръка и се дръж здраво за мен.

Тя пусна клона и стисна с всичка сила ръката му.

— Добре. Справяш се чудесно. Сега пропълзи още малко. — Мей Бел се олюля, но не изпищя. Само заби малките си нокти в дланта му. — Браво. Много добре. Ти си истински герой! — Джес говореше бавно и спокойно като санитарите от „Бърза помощ“, но сърцето му блъскаше в гърдите му като тъпан. — Добре, добре. Още малко…

Когато десният й крак най-накрая стъпи на онази част от клона, която лежеше на брега, тя падна напред, повличайки го със себе си.

— Внимавай, Мей Бел! — Джес изгуби равновесие, но не падна в потока, а в краката й, а собствените му крака увиснаха за миг във въздуха над водата. — Уф! — Той се смееше от облекчение. — Какво се опитваш да направиш, момиче, да ме убиеш ли?

Тя поклати отрицателно глава със сериозен израз на лицето.

— Заклех се в Библията да не вървя след теб, но като се събудих тази сутрин, теб те нямаше и…

— Трябваше да свърша някои неща.

Мей Бел остъргваше калта от босите си крака.

— Исках само да те намеря, за да не бъдеш толкова самотен. — Сетне тя наведе глава. — Но много се уплаших.

Джес се примъкна и седна до нея. Двамата гледаха как принц Териен плува през реката. Течението беше твърде бързо и го отнесе надолу, но той като че ли не изглеждаше уплашен. Излезе на брега доста след дивото ябълково дърво и дотича при тях.

— Всеки човек понякога изпитва страх, Мей Бел. Не трябва да се срамуваш от това. — За миг в ума му се мярнаха очите на Лесли, когато влезе в момичешката тоалетна, за да отиде при Джанис Ейвъри. — Всички се плашат.

— Принц Териен не се плаши, а той дори е видял как Лесли…

— Той е куче. Нали разбираш, колкото си по-умен, толкова повече неща те плашат.

Тя го погледна недоверчиво.

— Но ти не се уплаши.

— Боже мой, Мей Бел, тресях се целият като желе.

— Казваш го само заради мен.

Джес се засмя. Не можеше да не му е приятно, че тя не му вярва. Той скочи на крака и я дръпна да се изправи.

— Да вървим да ядем.

Двамата хукнаха към къщи и Джес се остави тя да го изпревари.

 

 

Когато влезе в час, Джес видя, че мисис Майърс вече е махнала чина на Лесли от мястото, където стоеше преди. Разбира се, до понеделник той вече беше приел нещата, но все пак… все пак на автобусната спирка се огледа, наполовина очаквайки да я види как тича през моравата с нейния красив почти ритмичен бяг. Може би беше вече в училище. Бил я беше закарал, както правеше в дните, когато тя закъсняваше за автобуса. Но сетне, когато влезе в класната стая, чина й вече го нямаше. Защо всички толкова бързаха да се отърват от нея? Той отпусна глава на чина си. Чувстваше тялото си някак тежко и сковано.

Чуваше звуците и шепота, но не и думите. Не че държеше да ги чуе. Изведнъж го досрамя, спомняйки си как си беше помислил, че сега всички ще се държат почтително с него. Дори му беше хрумнало, че може да се възползва от смъртта на Лесли. „Аз исках да бъда най-добрият, най-бързият бегач в училище и сега съм такъв!“ Не го беше грижа какво си говореха другите или какво си мислеха, стига да го оставеха на мира. Стига да не се налагаше да им отговаря или да среща любопитните им погледи. Те всички бяха мразили Лесли. Освен може би Джанис. Дори след като се бяха отказали от опитите си да я направят нещастна, те продължиха да я презират. А между тях нямаше нито един, който да можеше да стъпи и на малкия й пръст. Дори самият той беше таил предателската мисъл, че сега ще бъде най-бързият в училище.

Мисис Майърс изкомандва гръмогласно всички да станат, но Джес не помръдна. Дали не можеше, или не искаше, не го беше грижа. Какво можеше да му стори тя?

— Джес Арънс! Напусни, моля, класната стая!

Той надигна тежкото си като олово тяло и излезе, препъвайки се, от стаята. Стори му се, че чу Гари Фулчър да се кикоти, но не беше сигурен. Облегна се на стената, очаквайки Страшилището Майърс да приключи с пеенето на химна, за да дойде при него. Чу я да дава на класа някакво задание по аритметика, преди да излезе и да затвори тихо вратата след себе си.

„Добре. Давай, не ми пука.“

Тя дойде толкова близо до него, че усети миризмата на пудрата й.

— Джес. — Гласът й беше по-тих, откогато и да било преди, но той не отговори. По-добре беше да крещи. Беше свикнал с това.

— Джес — повтори мисис Майърс. — Исках само да ти поднеса моите най-искрени съболезнования. — Думите бяха клиширани, но тонът й беше нов за него.

Срещна погледа й въпреки нежеланието си. Очите зад кръглите очила на мисис Майърс бяха пълни със сълзи. За момент си помисли, че самият той ще се разплаче. Представи си как двамата с мисис Майърс стоят в коридора и плачат за Лесли Бърк. Беше толкова нелепо, че едва не се изсмя.

— Когато почина съпругът ми… — Джес дори не беше допускал, че мисис Майърс е имала някога съпруг — … хората непрекъснато ми казваха да не плача и да се опитам да забравя. — Любящата и опечалена мисис Майърс, направо нечувано! — Но аз не исках да забравя. — Тя извади кърпичка от ръкава си и издуха носа си. — Извини ме. Тази сутрин, когато дойдох, някой вече беше изнесъл чина. — Мисис Майърс замълча и издуха носа си още веднъж. — Аз… никога не съм имала такава ученичка. През всичките ми години на преподаване. Винаги ще бъда благодарна…

Джес искаше да я утеши. Искаше му се да зачеркне всички неща, които беше говорил за нея… А също и онези, които беше казвала Лесли. Боже, дано никога да не узнае за тях!

— И… понеже ми е било тежко, знам колко ти е тежко и на теб сега. Нека да опитаме да си помогнем един на друг, искаш ли?

— Да, госпожо. — Не му дойде наум нищо друго. Може би един ден, когато пораснеше, щеше да й напише писмо, за да й каже, че е била любимата учителка на Лесли Бърк или нещо подобно. Лесли не би имала нищо против. Понякога е необходимо да дадеш на хората точно онова, което им е нужно, независимо че не ти е особено приятно. Все едно им подаряваш кукла Барби. Дължеше това на мисис Майърс, защото тя вече му беше помогнала да разбере, че никога нямаше да забрави Лесли.

Мисли за това през целия ден. Как, преди да срещне Лесли, беше просто никой — едно глупаво чудато момче, което рисуваше странни картинки и тичаше през пасищата, кроейки големи планове. Или по-скоро опитвайки се да скрие безбройните си малки страхове, които разкъсваха душата му.

Лесли беше тази, която го отведе от пасището в Терабития и го направи цар. И не беше ли това най-голямото нещо, което можеш да бъдеш? Хрумна му, че Терабития беше може би нещо като замък, където воините идваха, за да бъдат посветени в рицарство. Оставаш там известно време и след като станеш достатъчно силен, продължаваш нататък. Дори там, в Терабития, Лесли се беше опитала да оттласне назад стените на неговия ум и да го накара да види бляскавия свят, който беше отвъд тях — огромен, страховит, красив и много крехък. Всичко в него трябваше да бъде докосвано с внимателни ръце — дори хищните зверове.

И сега той щеше да продължи нататък. Нея вече я нямаше и затова ще следва предначертания и за двама им път. Трябваше да се отплати на света с красота и обич за онова, което Лесли му беше дала на заем със силата на своето въображение.

Що се отнася до бъдещите му страхове, той не се съмняваше, че отново щяха да го терзаят. Просто трябваше да се изправи пред тях и да не им се поддава. Нали, Лесли?

Да, точно така.

 

 

Бил и Джуди се върнаха от Пенсилвания в сряда с товарен камион. Никой не се задържаше за дълго в старата къща на Пъркинс.

— Дойдохме да живеем извън града заради нея. Но сега, когато я няма… — Те дадоха на Джес всичките книги на Лесли, боичките й и три скицника с истински кадастрон за рисуване.

— Тя би се радвала да ги вземеш — каза Бил.

Джес и баща му им помогнаха да натоварят багажа си, а по обед майка му им донесе сандвичи с шунка и кафе. Тя малко се страхуваше, че семейство Бърк могат да откажат да ядат храната й, но все пак се чувстваше длъжна да направи нещо за тях. Най-накрая камионът беше готов. Всички стояха неловко и никой не знаеше какво да каже.

— Е, добре — рече Бил. — Ако ви трябва нещо от онова, което оставяме, не се колебайте да го вземете.

— Мога ли да ползвам част от дъските, които са струпани на задната веранда?

— Да, разбира се. Всичко, каквото ти е нужно. — Бил замълча и после продължи: — Исках да ти дам и принц Териен. Но… — Той погледна Джес с очите на малко момче, което молеше за нещо. — Но като че ли не мога да се разделя с него.

— Няма проблем. Лесли би искала той да остане при вас.

 

 

На другия ден след училище Джес отиде и събра дървения материал, който му беше нужен, носейки по две-три дъски наведнъж към реката. Сложи двете най-дълги от тях напречно на потока на най-тясното място, малко по-нагоре по течението от дивото ябълково дърво. И когато беше сигурен, че ги е закрепил максимално стабилно и здраво, започна да кове напречните летви.

— Какво правиш, Джес? — Както беше предположил, Мей Бел го беше последвала.

— Това е тайна, Мей Бел.

— Кажи ми.

— Когато свърша. Така става ли?

— Кълна се в Библията, че няма да кажа на никого. Нито на Били Джийн, нито на Джойс Ан, нито на мама… — При всяко име тя тръсваше глава, за да подчертае сериозността на клетвата си.

— О, не знам за Джойс Ан. Боя се, че можеш да ме издадеш пред нея в някакъв момент.

— Да кажа на Джойс Ан нещо, което е тайна между мен и теб! — Самата идея за това като че ли я ужаси.

— Да, мисля, че е възможно.

Чертите на лицето й се отпуснаха.

— Но Джойс Ан е само бебе!

— Е, да, тя не може да стане изведнъж царица. Ще трябва първо да я обучиш за това, да я подготвиш.

— Царица? Кой ще става царица?

— Ще ти обясня, когато свърша. Става ли?

И когато приключи, Джес вплете цветя в косите й и я поведе по моста. Великият мост към Терабития, който за мнозина може би щеше да бъде лишен от всякаква магия, просто няколко дъски над една почти пресъхнала река.

— Шшт — каза той. — Гледай!

— Къде?

— Не ги ли виждаш? — прошепна Джес. — Всички тези поданици на Терабития, които стоят на пръсти само за да те зърнат.

— Мен?

— Шшт, да, теб. Носи се слух, че красивото момиче, което пристига днес, може да е царицата, която очакват толкова отдавна.