Антон Донев
Космична трагедия

Астронавтът Хърбъртъс Дрезденглоучестерович гледаше с ужас през фуроденталния електроилюминатор. Корабната лекарка Глория Хермес-Джуки нервно си мереше пулса и гълташе втората чаша кондензиран валериан. Овчарчето Пенчо Свирката храбро трепереше в кьошето на космичния кораб и оплакваше съдбата си.

Кой го беше карал да се поведе по ума на читателите на фантастични романи? Лоша ли му беше службата долу на Земята? Кой ще му признае сега, като загине млад и зелен на двеста милиона километра навътре в космоса? Ама на̀! Пусто любопитство! Тъкмо бе извел овците роботи на паша в бензиностанцията и беше пуснал магнитофона си да му свири концерти за кавал и оркестър, когато забеляза сред полето готов за отлитане космичен кораб. Любопитството се разгоря в гърдите му. Той глътна две-три хапчета Дисциплинин, но чувството му за дълг не се възвърна. И тогава Пенчо Свирката махна с ръка, включи овцете на „връщане в къщи“, притича през изкуствената трева по полето и се покатери в кораба.

А десет минути след това корабът излетя по спешна задача. Някъде в космоса се бе появила съмнителна точка. Някои учени твърдяха, че е заблудена електрогарга, излязла от радиоконтрола, други доказваха, че мухи са оплюли телескопа точно в посочения квадрат, но множеството надделя:

— Пришълци от друг свят. Трябва да проверим. Трябва да ги посрещнем.

Корабът излетя. Той излезе от зоната на слънчевата система, потъна в галактиката, намери идващото насреща тяло, успя да телеграфира на Земята, че третата група учени са прави, и едва тогава нещастните космонавти почувствуваха, че някаква страшна сила започва да увеличава скоростта им.

Стрелките на акцелериметъра показваха 10 000… 120 000… 130 000… Неизвестното тяло се приближаваше все повече и повече. На него се виждаха признаци на живот. Скоро в космоса зазвучаха тайнствени гласове, които наподобяваха на междупланетното:

— Варда, бе!

А скоростта растеше. Хърбъртъс Д. се улови за голата глава и потърси някой косъм за изскубване:

— Наближаваме скоростта на светлината. А според теорията на относителността, ако надминем тази граница, нашите размери ще станат безкрайно големи…

— Виках ви аз… — обади се от кьошето Пенчо Свирката, макар че досега нищо не беше извикал.

А Глория Джуки изпи третата чаша валериан, погледна стрелката на уредите и най-после успокоена, съобщи:

— Вече летим с триста хиляди и един километър в секунда.

Летящото насреща тяло започна рязко да намалява, да намалява, превърна се в бучка, в трошичка, в прашинка, премина безпрепятствено през плътните стени на космичния кораб, кацна върху носа на лекарката, а след това съвсем изчезна. Скоростта се установи на 1 000 000 км/сек…

Тези дни на Земята се получи следната телеграма:

„Братя, стоп. Надхвърлихме скоростта, стоп. Станахме безкрайно големи, стоп. Не можем да кацнем, стоп. Започваме да спираме, стоп. До нормална скорост ще стигнем след 300 000 години, стоп. Глория носи чуждите гости на носа си, стоп. Като се върнем, ще ги видите, стоп. Дотогава всичко хубаво, стоп. Много здраве на нашите, стоп!“

Но как се случи това? Какви са пришълците? Кой повиши скоростта на ракетата?

Уви, това ще научим само след 300 000 години…