Антон Донев
Защо потъна Атлантида

— Значи ти твърдиш, че две и две е равно на четири?

Великият жрец Крц вдигна ужасено двете си ръце нагоре и погледна за помощ към светилото Млрпрвлтцл, което кротко грееше през прозореца.

— Да, велики господарю…

Робът математик беше паднал в краката му и усърдно ближеше пода около златните му сандали.

— О, богове! — прошепна Крц, защото гласът му беше вече прехрипнал от възмущение. — Какво доживяхме, богове! Значи две и две…

Той се прекъсна и ритна роба.

— Ти искаш да обърнеш с главата надолу цялата ни вековна наука? Ти искаш да се приравниш с богопомазаните? Може би ще дойде ден, когато ще се осмелиш да твърдиш, че бялото е бяло, а не черно, когато аз пожелая така? Иди! Веднага иди и кажи там на стражата да те нареже на парчета, за да ти дойде умът в главата!

Докато робът изтича да изпълни заповедта на господаря, Крц започна да се разхожда нервно из златния салон на двореца си. Над главния град на Атлантида, който от незапомнени времена се наричаше Ф, слънцето продължаваше невъзмутимо да пече въпреки тревогите на жреца…

— Господарю, не можах да изпълня нареждането ти.

— Защо? — обърна се ядосано Крц. Робът пак се просна на земята и потърси по-прашно място.

— Ами стотникът, когото помолих да ме насече, ме попита какво съм прегрешил и аз му казах, че две и две…

— Млък! Не ми споменавай още веднъж тази ерес!

— Добре, господарю, няма… Казах му с какво съм замърсил свещените ти уши и той мисли, мисли, а накрая се съгласи с мене и аз…

— Хххххххфффффффпппррррр — не се сдържа жрецът и изпусна едно доста солено проклятие на староатлантски. — Веднага се върни при стотника и двамата с него идете да ви разчекнат на коне! Нека цял полк войници ви съпровожда!

— Слушам, господарю! Ами ако…

— Отивай, презряна твар! — изрева жрецът и гласът му просто издуха роба през вратата навън. Малко поуспокоен, Крц застана до прозореца, за да види изпълнението на заповедта си. Долу, по павирания с черен и зелен мрамор двор, един полк войници поведе роба и провинилия се стотник, като ги боцкаха от време на време с бронзовите си копия по меките части.

— Така! — каза доволно жрецът и се приготви да се усмихне. Но в този момент той видя с ужас, че робът математик казва нещо на войниците, че те се спират на средата на двора и започват да броят пръстите си…

— Ааааааа! — Крц грабна жезъла от слонова кост и започна да удря по всички гонгове и гонгчета в кабинета си. Притичаха робите — всичките му служащи — и великият роб, който му бършеше носа, и робът — чешач на пети, и робинята, която му дъвчеше коричките…

Крц разпери ръце:

— Да се излови целият бунтарски полк долу на двора. Да се залее с три тона горяща смола, да се хвърли на лъвовете, а ако след това е останало нещо от тях, да ми се доведе на разпит!

До вечерта в града се вдигна бунт. Робът математик, това презряно животно, родено кой знае от коя кучка някъде отвъд северните пустини, разправяше наляво и надясно, че две и две е равно на… о, богове! Какво кощунство! И всички започваха да си броят пръстите и да му вярват. И никой не искаше да изпълни заповедите на върховния жрец. Все повече и повече хора осъждаше Крц на смърт, все по-страшни изтезания измисляше, но дори и това не помогна.

Късно през нощта бе свикан върховният съвет на жреците в златния дворец на цар Врбрцццт IIVXIIV, нека живее и царува вечно! След като изпоцелуваха всичките пръсти на левия му крак и получиха разрешение да седнат по местата си, жреците отвориха широко уста — показваха вниманието, с което се готвят да слушат.

— О, велики между богоизбраните — обърна се царят към Крц. — Какво правиш ти? Ами че ти си заповядал да изпозаколят половината ми население. Не че много държа на тях, но кой ще ми плаща данъци, ако се обезлюди така градът?

— Царю! Сине на слънцето, братовчеде на небосвода и шурей на нощта! Твоите думи са музика за ушите ми, но аз не виждам как можех да постъпя другояче… Представи си, този мръсник… да ми простят боговете непристойната дума!… Та този мръсник, казах, има наглостта да твърди, че две и две е равно… о, не мога да повторя това светотатство. При това той кара хората да доказват неговата луда теория, като си броят пръстите. Опълчва се срещу нас, които знаем вековните папируси, останали от древни времена, които гадаем по звездите и четем по карантиите на жертвените кучета. А той брои. Кой му дава право да брои? Великият Млрпрвлтцл ми е свидетел, че аз няма да се успокоя, докато не установя небесната истина и не накажа жрецохулниците!

Царят килна леко напред платинената си корона, за да може по-удобно да се почеше по тила, и рече:

— Ами то пък може и да е вярно, ба. Я да видим, а?

Той се обърна към един от най-мъдрите си съветници и го повика:

— Ела, бе, как ти беше името… Я ми припомни как се броеше!

И започна царят да превива бавно един по един отрупаните си със скъпоценности пръсти, като повтаряше след мъдреца, полуизвадил език от напрежение:

— Едноооо… двееееее…

Грозен ужас като водопад се изля върху главата на великия жрец. Той отново вдигна ръце към тавана, като че ли искаше да се покатери по него, и се провикна:

— О, богове! Всичко пропада! Земята пропада! Животът пропада! Щом и великият наш цар, нека живее и царува вечно, се усъмни в дълбоките мъдрости на нашите прадеди, за какво ни е тогава да живеем? Край на науката! Край на света! Край на Атлантида!

На другия ден, около 4 часа по Гринуич, Атлантида действително потъна в морето. Защо — още не е известно.