Антон Донев
Разходка назад

Всичко, което се случи, е съвършено невероятно.

Той беше родом от Павликени, следваше литература втори курс и беше си взел почти всички изпити. Живееше в една таванска стая, когато получеше стипендията си, отиваше първия ден в някой луксозен ресторант, а след това продължаваше на шкембе чорба. Единствената му мечта беше, когато завърши, да се настани някъде по-близко до София.

Един ден той изчезна. Хазайката му пошепна на съседката:

— Тук мирише на престъпление!

В стаята нямаше нищо. Леглото бе подредено, багажът си беше на мястото. Само леко понамирисваше на сяра. Студента го нямаше.

След няколко дена дойде писмото. Хазайката го откри на масата. Никой не бе влизал в стаята, вратата беше постоянно заключена и все пак писмото си лежеше невъзмутимо до пепелника. Пликът бе от груба жълтеникава хартия, мастилото лилаво и явно бе използуван много лош писец…

„Драга хазайке,

Най-първо искам да ти се извиня, че така внезапно напуснах квартирата, без да съм си платил наема, но това стана поради непреодолими обстоятелства. Прости ми и за лошата хартия, но тук техниката е още слаба. Но всъщност нека започна отначало.

Вчера… Всъщност не вчера, а преди една седмица… Не, и това не е точно! Виж какво, съвсем се обърках. Не ми обръщай внимание. Една сутрин се събудих както обикновено и се приготвих да отида на лекции. Внезапно сред силен гръм и трясък в стаята се появи голямо стоманено кълбо. Замириса много неприятно на развалени яйца. Може пък и да е било сероводород — не зная.

Помислих, че съм полудял, но преди да успея да се учудя достатъчно, в кълбото се разкри малка вратичка и от нея излезе един другар, облечен в небесносин фрак, бели опънати панталони, черни лачени ботуши и цилиндър. Той се поклони церемониално и ме попита на френски:

— Привет, мосьо, в кой век се намираме в момента?

Винаги съм уважавал медицината, хазайке, ако не цялата, то поне тази част от нея, която ми дава извинителни бележки, но сега се разочаровах от нея. Особено от психиатрията. Че бива ли пък така свободно да пущат пациентите си, при това в такива фантастични превозни средства? Ами нормалните граждани може и да…

— Ако не се лъжа, мосьо, попитах в кой век се намираме в момента — прекъсна ме намръщено лудият.

— В края на два… двадесетия — заекнах аз от страх.

— Много ми е приятно. — Той се поклони. — Жул Верн, писател…

— Също ми е приятно — отговорих на поклона, — Александър Батенберг.

— Не ми е известно такова лице. Вероятно е след моята епоха.

Той седна на стола и запали някаква миризлива пура.

— Ка… кажете, другарю Верн — започнах аз успокоително.

— Да, мосьо?

— Аз бих могъл да ви изпроводя веднага до… до вашето заведение. Няма защо да се безпокоите… Само адреса и номера на стаята ако ми дадете…

— О, мерси, мосьо, ще се възползувам от поканата ви.

Той се разположи по-удобно и започна да ме разглежда. Това, погледът на лудите, е страшно нещо, хазайке!

— Изглежда, мосьо, вие не вярвате, че аз съм Жул Верн?

— Ами! Моля ви се! Що за съмнения! — знам от един приятел медик, че на побъркани не трябва да се противоречи.

— Чел ли сте моя прекрасен роман «Капитан Немо»?

— Да, разбира се!

— Гениално, нали? Интересно, дали във вашия век съществуват подводни лодки?

— Съществуват, разбира се…

— От какво се разбира? Мосьо, не преувеличавате ли? Аз предполагах, че те ще бъдат открити към края на XXII век. Но както и да е! Аз сега се занимавам с нов проблем — придвижване във времето и пространството — интересно, нали? Един мой приятел, гениален техник, ми помогна дори да построя един малък пробен модел, който, представете си, работи наистина!

Той тържествено посочи стоманеното кълбо.

— Това ми е второто пътешествие. Първия път попаднах на някаква война и не останах доволен, поради което се прибрах в къщи. Но сега…

— Момент, мосьо — прекъснах го този път злъчно аз. — Такава машина на времето е описана вече от Хърбърт Уелз. — За доказателство намерих томчето и му го подадох.

— Уелз? Не познавам такова лице — каза Верн и започна да прелиства. А аз застанах до прозореца с надежда да видя някой милиционер. Уви, никаква милиция не се виждаше наоколо.

— Ха — извика по едно време моят неприятен гостенин. — Ето ви на̀ — този натискал копче, онзи дръпнал ръчка и всъщност нищо не се разбира. А аз, мосьо, давам точна рецепта — три части барут, две части сяра, осем части адски камък и една част от специалитета на моя приятел, който е още тайна… Всъщност защо да говорим? Мосьо беше така любезен да предложи да ме придружи. Това би било интересно. Заповядайте, мосьо…

Той скочи и с жест ме покани към кълбото.

— Но, вижте, аз съм зает… отивам на лекции…

— След вас, мосьо! — в очите му блесна нещо налудничаво и аз, прощавай, хазайке, но аз влязох…

Нещо светна, нещо изпука, нещо изсвири и вратата отново се отвори. Моят спътник с поклон ми направи път да мина. Намирахме се на тясно кално дворче, оградено с висок стобор. Той ме последва по стръмна стълба и ме вкара в старомодна стая с висок таван, камина, плюшени завеси и един висок пулт за писане.

— Добре дошел в Нант, мосьо — усмихна се той. И тогава, хазайке, разбрах, че това наистина е Жул Верн…

Нататък продължавам под форма на дневник.

8. II. 1868 г. Днес господин Верн има рожден ден. За първи път ме показа на приятелите си и им съобщи, че идвам от двадесетия век. Те се смяха много и казаха, че вицът е добър. Напиха ме с шампанско.

25. II. 1869. Вече никой не се съмнява. Аз също. Пристигнахме в Париж. То пък един Париж! Пътувахме с дилижанс. А в града даже няма магазини на самообслужване. Мосьо Верн ме представи на няколко члена от Академията. Разправях им за нашите постижения, а те се смяха от душа. Обидих се и поисках да си се върна във века. Но Верн не ме пуска. Имало, казва, време. А кой ще ми завери семестъра?

10. V. 1870. Нещастие! Гениалният техник работеше над втората доза на тайнственото си вещество и бе пръснат на парчета от него. Аз съм в ужас. Жул (вече го наричам така) ме успокоява. Току-що излезе романът му «Децата на капитан Грант». Той много си го харесва, но аз му казах, че през 75-та година ще напише «Михаил Строгов», който е по-хубав.

16. X. 1873. Дълго време не писах в дневника, защото бях зает. Станах пророк. Припомних си някои исторически дати и ги казвах на известни личности, които ме вкараха в лудницата. След това обаче предсказанията ми се сбъднаха и аз се покрих със слава. Около мене се събира един кръг от млади и не много млади дами, за които съм делфийският оракул. Жанет много ми харесва. Жалко че се пудри, вместо да си мие врата…

24. V. 1888. Отидох в Академията и им предложих да открият атомната енергия. Те обаче казаха, че било рано. Запознах се с Миньон — също красива, но също се пудри…

10. I. 1889. Не мога да чакам повече. Започвам да откривам сам атомната енергия. Ех, защо не следвах физика! Досега съм предсказал четири войни и три по-дребни революции. Жул вече много остаря и започна да оглупява. Аз също (за първото става въпрос).

11. IV. 1900. Минахме най-после в моя век. То бяха тържества, то беше чудо! Ама за какво ли ми е? Спрях опитите да открия атома — след десетина години и това ще стане. Жул съвсем изкукурига. Как да му кажа на горкия, че нищо свястно вече няма да напише и че след пет години ще умре? Ще ми се да прескоча до България, но какво ще правя там? В най-добрия случай ще срещна дядо си, а аз вече съм по-стар от него… Проклет да е този механик, дето не остави писмени данни за изобретението си!

15. VIII. 1902. Ура! Откритие! В един от старите шкафове Жул намери една кутийка с първата проба от неизвестното вещество. Вярно, че то не стига да пренесе цялата сфера, но ще мога да изпратя поне писмото и дневника си…

Мила хазайке, не зная какво да ти пиша повече. Ако има начин да ме намерят, прати хора назад във времето. Аз съм някъде към средата на началото на новия век — Париж, улица дьо Бел Вю, 84. Ако ме няма, да ме потърсят при Стефани на ъгъла. Във всеки случай успокой нашите. Кажи им, че съм добре, не харча много пари и се пазя от настинки. Тези дни навършвам седемдесет години.

Много поздрави на всички, пък ти извинявай, ако има нещо.

Твой бивш квартирант, Кольо“