Антон Донев
Сънят е здраве

Пътешествието трая само осемнадесет секунди, тъй като астронавтът беше поставен в състояние на ултраанахипербиоза. Всъщност излитането, трансгалактичният полет, обследването на Скорпион XII и връщането назад по земно време беше траяло 800 години и 34 секунди.

Едисон Карабаджаков плавно плесна астроракетата някъде в Атлантическия океан. Ултраконтиненталните електротрансгресори за няколко секунди разглобиха цялата ракета и водителя й на леснопреносими атоми, а след това отново ги сглобиха в тържествената зала за посрещане на космонавти в Ню Йорк.

Отново сглобеният Едисон Карабаджаков излезе от омръзналата му за тези дълги осемнадесет секунди астроракета и се огледа. Наоколо нямаше никого.

— Поне един букет цветя можеха да поднесат! — промърмори той недоволно. Но цветя нямаше. Грамадната зала, която побираше едновременно четири космични кораба и седем милиона любопитни, беше абсолютно празна. Космонавтът слезе от сто и петдесетия етаж и се озова на улицата. И тук цареше абсолютна тишина. Само от време на време откъм Харлем се дочуваше многогласно хъркане.

— Здрасти — обади се внезапно зад него един робот ваксаджия. — Дай да ти лъсна ботушите, че съвсем ръждясах от безработица.

Автоматично Едисон пъхна обувката си в електродупката на робота и едновременно започна да слуша електронна музика, да усеща вкуса на кебапчета и да възприема препоръки за следващите конни състезания.

— А бе! — прекъсна той хетерохипнотичната програма на ваксаджията. — Какво става тук? Никого не виждам. Всички ли са заспали?

— Спят! — въздъхна роботът и мазна по обувката антимагнетичен крем Джонсън & Ко. — Ох, спят, братче, и от толкова време вече спят, че от скука ми идва да се саморазвинтя.

Заинтригован, Едисон Карабаджаков реши да научи повече подробности. Той предложи на робота да пийнат по едно уиски със сода, получи съгласието му, взе го под мишница и го помъкна към близкия бар. Съдържателят кротко хъркаше зад отдавна угасналата печка. Едисон наля за себе си и ваксаджията по едно двойно питие, маркира на статистичния лист, че една бройка човек е изпил две бройки уиски, чукна се с машината и каза:

— Разправи сега какво става. Аз, както знаеш, от доста време не съм бил тук…

— Разбрах — заговори машината. — Явно ти не знаеш, че се намираш в епохата на Големия сън.

И започна да разправя.

Преди около триста години видната птицегледачка Виктория Полуиванова бе открила начин да приспива кокошките така, че те да могат да бъдат използувани за ядене дори и един век след заспиването им. По този начин тя бе поставила основите на съноконсервирането. Науката, която през тогавашния тридесет и пети век бе започнала да се отърсва от бюрократичната си обвивка, веднага разбрала, че от тази работа ще излезе нещо, и предложила на В. Полуиванова да направи опит върху себе си срещу добро възнаграждение. Виктория се съгласила и… заспала.

Първи се възбунтувал срещу съноконсервирането знатният дояч Гьончо Седмохристов, за когото се знаело, че има интимни ултрателевизионни връзки с приспаната Виктория.

— Хайде де, приспахте я, хубаво. Ами нали, като се събуди след стотина години, тя ще бъде младо момиче, а пък аз ще бъда пенсионер втора категория.

Гьончо вдигал шум, крещял, протестирал, докато накрая властите се видели принудени да го приспят и него.

И след това започнала съноепидемията. Най-първо в Ню Йорк, Чикаго, Детройт и Вашингтон били организирани приспивателни кантори, които под лозунга „Сънят е здраве! Спете срещу пет долара месечно!“ започнали да набират кандидати за съноконсервиране. В тях нахълтали отначало длъжниците, крадците с условни присъди, болните от хронични заболявания. Те се подложили на приспиване, за да удължат живота си или докато мине давността на престъплението им, или докато открият лекарство за болестта им.

След това под лозунга „Хайде, бе, баш ние ли ще се минем!“ на приспиване се подложили техните наследници. Така де, има ли смисъл да чакаш наследство от консервиран вуйчо, който ще се съживи двеста години след като ти си умрял? А както е известно, половината население на земното кълбо се състои от наследници. По-късно се подложили на приспиване седем милиона безработни със семействата си. И като тръгнало веднаж — всичко живо изпозаспало.

— Е, има и неспящи, ония зад желязната завеса. Разни там руснаци, комунисти, негри… Не искат да спят. То си е тяхна работа…

Роботът ваксаджия въздъхна, глътна още едно уиски със сода и задряма на тезгяха. Едисон Карабаджаков остана пак сам. И пред него се появи грамадната дилема: какво да прави? И той ли да се самоприспи или пък да прескочи през желязната завеса и да си живее нормален живот. Трудна му е работата на горкия Едисон…