Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (34)

Трийсет и три

Близо до Арарат, 2675 година

 

Скорпион се надяваше да има възможност да си почине малко. Но дните непосредствено след заминаването на Антоанет бяха също толкова уморителни, както и предшестващите ги. Налагаше се да будува почти през цялото време, да наблюдава пристигането и отлитането на совалки и влекачи, да надзирава процедурите около евакуираните и движението на техническия персонал на Рьомонтоар.

Напрежението беше нечовешко и неведнъж го обземаше силното усещане, че всеки момент ще се сгромоляса. Но въпреки всичко продължаваше да си върши работата, поддържан от думите на Антоанет и собствената си твърда решимост да не показва и сянка на слабост, когато се намира край хора. Не му беше никак лесно. Все по-често му се струваше, че те притежават енергия, каквато той няма; че те никога не достигат толкова близко до пълното изтощение или грохване като него. В младостта му положението съвсем не беше такова. Тогава беше истински барутен погреб, който никой не беше в състояние да спре, по-силен не само от хората, съставляващи част от неговата група, но също така от много от прасетата. Глупаво беше да си мисли, че ще е така през целия му живот, че винаги ще ги превъзхожда в това отношение. Така и не забеляза момента, в който започна да се изравнява с тях. Може би се беше случило преди месеци или години, но сега беше убеден, че хората го бяха надминали. За кратки периоди той все още можеше да разчита на импулсивен прилив на необуздана сила, каквато те нямаха, но каква беше ползата сега от това гангстерско предимство? Важни бяха бавно изгарящата, премерена сила, издръжливостта и присъствието на духа. Хората имаха по-бърза мисъл от него и грешаха по-рядко. Дали си даваха сметка за това? Може би не веднага, защото той полагаше големи усилия, за да компенсира вродените си слабости. Но рано или късно всички тези усилия щяха да дадат своето отражение и тогава те щяха да започнат да виждат недостатъците му. Много от тях — съюзниците, за които беше говорила Антоанет — щяха да правят всичко възможно да не обръщат внимание на нарастващата му неадекватност и да намират извинения за пропуските. Но този процес не можеше да продължава дълго. Неизбежно щеше да дойде момент, когато щяха да се възползват от въпросните слабости и да ги употребят срещу него. Питаше се дали ще има смелост да напусне този пост, преди да станат прекалено очевидни. Не знаеше. Прекалено трудно му беше да мисли, защото стигаше твърде близко до същината на това, което беше, и на онова, което никога нямаше да бъде.

Антоанет не искаше да бъде жестока, когато определи прекараните на Арарат години като „добри времена“. Мислеше го искрено, а двайсет и три години не бяха малък отрязък от живота на когото и да било. Но тя беше човек. Наистина не бе имала достъп до процедурите за удължаване на живота, масово прилагани само допреди двеста години. Вече никой не прибягваше до тях. Но въпреки всичко тя имаше предимства, с които Скорпион не можеше да се похвали. Нейните гени бяха модифицирани преди няколко века и много от най-разпространените причини за смъртоносните болести бяха отстранени от тях. Очакваната й продължителност на живота беше около два пъти по-голяма, отколкото на нейните предци, които не се бяха подлагали на тези генни манипулации. Не беше немислимо да живее сто и петдесет години. Ако имаше особено голям късмет, можеше да достигне дори двестата си година. Може би щеше да живее достатъчно дълго, за да стане свидетел и евентуално да се възползва от възраждането на посветилата се на удължаването на живота медицина и нейните средства, които се бяха превърнали в изключителна рядкост след появата на Смесената чума. Настоящата криза, разбира се, намаляваше подобна възможност, но съвсем не я изключваше.

Скорпион беше вече на петдесет години. Щеше да е истински късметлия, ако доживееше до шейсет години. Не беше чувал за прасе, живяло повече от седемдесет и пет години, а най-старото прасе, което беше срещал, беше на седемдесет и една. Въпросното прасе беше умряло една година след това в резултат на подобно на бомба със закъснител съзвездие от болести, което го беше довършило за няколко месеца.

Но дори ако, по някакво невероятно щастливо стечение на обстоятелствата, откриеше медицинско заведение, което все още имаше достъп до процедурите за удължаване на живота, те щяха да се окажат безполезни за него, тъй като бяха прекалено тясно съобразени с човешката биохимия. Беше чувал за прасета, които ги бяха опитали и чиито усилия неизменно бяха завършвали с неуспех. В повечето случаи дори бяха умирали преждевременно, защото процедурите предизвиквали фатални странични ефекти.

Това определено не беше решение. Единствената възможност, която стоеше пред него, беше да умре през някоя от следващите десет, най-много петнайсет години. Двайсет, ако имаше невероятен късмет. И дори тогава щеше да става дума за по-малко време от онова, което бе прекарал на Арарат.

„Това беше половината ми живот“ — беше й отговорил той. Но не мислеше, че Антоанет беше разбрала какво точно има предвид. Не просто половината му живот до този момент, но и значителна част от живота, който можеше да се надява да преживее. Така или иначе първите двайсет години почти не се брояха. Беше се родил истински едва когато насочи лазера към рамото си и изгори зеления скорпион, от което му беше останал белег за вечни времена. Хората правеха планове за десетилетия напред. Той мислеше в рамките на години и дори тогава не можеше да разчита на нищо.

Въпросът беше дали има смелостта да признае това. Ако сега им изяснеше, че това е резултат от генетичното му наследство, от преждевременната смърт, която беше неизменна част от свинската генетика, никой нямаше да го критикува. Щяха да го разберат и да си спечели симпатиите им. Ами ако не трябваше да се отказва от властта сега, само защото усещаше сянката върху себе си? Сянката беше все още едва доловима. Най-вероятно единствен той я беше видял ясно. Определено щеше да бъде признак на малодушие да се предаде сега, когато можеше да служи и да бъде от полза още пет-десет години. Определено дължеше на Арарат… на бежанците от Арарат нещо повече. Може да беше инат, буен, верен, но никога не се беше проявявал като страхливец.

Тогава се сети за Ора. Осъзна с пределна яснота, че със сигурност ще я преследват. Това дете говореше за непостижими за него неща. То вече беше спасило живота на хиляди хора, като бе разубедило Скорпион да атакува джъглърите, когато опитваха да издърпат „Носталгия по безкрая“ на по-безопасно разстояние от Първи лагер. Ора знаеше коя е правилната постъпка.

Сега тя беше миниатюрно създание, свито в прозрачния инкубатор, но тепърва щеше да порасне. Каква ли щеше да бъде след десет години?

Болезнено беше да мисли в толкова далечна перспектива. Въпреки това го направи. И я зърна за миг — изглеждаше по-възрастна за годините си, изражението й се колебаеше между спокойна увереност и застиналата маска на фанатик, несмущавано дори от миг на съмнение. Щеше да бъде красива, от човешка гледна точка, и щеше да има последователи. Видя я с ризницата на Скейд, ризницата такава, каквато беше, когато я бяха открили в смазания кораб, настроена към белия цвят на леда наоколо, завинаги запечатана в съзнанието му в този камуфлаж.

Може би тя имаше право. Може би знаеше точно какво да правят, за да променят шансовете си срещу инхибиторите. Скорпион се надяваше горещо да е така, имайки предвид каква цена бяха платили за нея. Но ако все пак тя грешеше? Ако се окажеше оръжие, имплантирано в сърцевината им? Ако единствената й функция беше в крайна сметка да доведе до тяхното изтребване с най-ефикасните средства?

Това също му се струваше малко вероятно. В противен случай вече щеше да я е убил, а после може би щеше да убие и себе си. Но все още имаха шанс. Не беше изключено обаче тя да е невинна и пак да греши. В известен смисъл тази вероятност беше дори още по-опасна.

Васко Малинин вече беше взел нейната страна. Както и някои от управниците. Други може би щяха да направят своя избор в нейна полза в най-скоро време. Срещу това, срещу неустоимия магнетизъм на момичето трябваше да има някаква уравновесяваща сила, нещо солидно и лишено от въображение, трудно поддаващо се на настроенията на фанатичните привърженици, водещи неизменно до кръстоносни войни или до обожествяване. Не можеше да се откаже сега. Оставането му на този път вероятно щеше да доведе до по-бързото му износване, но той трябваше да се задържи на поста си. Не непременно като антагонист на Ора, но като нейна спирачка. А ако се стигнеше до конфронтация с нея или с някой от нейните поддръжници (вече ги виждаше как се събират около момичето в бяла броня), това само щеше да докаже колко правилно е постъпил, като е останал.

Едно от нещата, които знаеше за себе си, беше, че веднъж щом вземеше решение, го удържаше докрай, каквото и да му струва. В това отношение приличаше много на Клавейн. Клавейн мислеше в по-дългосрочна перспектива от него, но в крайна сметка, когато беше срещнал смъртта си в айсберга, целият му живот можеше да бъде изразен чрез поредица от твърдоглаво отстоявани позиции.

Това, според Скорпион, не беше най-лошият начин да живееш.

— Май си щастлив от това? — попита Рьомонтоар.

Бяха седнали в инспекционна зала на паякови крака, закрепена за подобната на скала повърхност на ускоряващия кораб. От отвора под тях — входа към помещението за приземяване, ограден от наподобяващи гръбначни прешлени структури — разтоварваха оръжията от оръжейната. Операцията беше достатъчно деликатна дори за несравнимо по-благоприятни условия, но като се имаше предвид, че „Носталгия по безкрая“ продължаваше да ускорява, следвайки уточнената от Рьомонтоар траектория, вниманието към всеки детайл трябваше да бъде удвоено.

— Щастлив съм — отвърна Скорпион. — Мислех, че ти ще имаш възражения, Рем. Нали ги искаше всичките. А аз не ти ги давам всичките. Това не ти ли е неприятно?

— Да ми е неприятно ли, Скорп? — На лицето на събеседника му се поява лека, разбираща усмивка. Рьомонтоар беше приготвил една манерка с чай и сега го разливаше в миниатюрни чашки. — И защо да ми е неприятно? Вашият шанс за оцеляване, поне според нашите предвиждания, сега е намален значително. Съжалявам за това, естествено, но разбирам нежеланието ви да ни предадете всичките оръжия. Това би искало безпрецедентна проява на доверие.

— Аз не съм по свързаните с вярата и доверието неща.

— Честно казано, оръжията от оръжейната може би няма да променят кой знае колко изхода на събитията в дългосрочна перспектива. Не го казах нарочно досега, за да не обезсърчавам нашите съюзници, но не е изключено предвижданията ни да са прекалено оптимистични. Когато Иля Вольова насочи „Буревестник“ към сърцето на вълчата концентрация около Делта Павонис, оръжията от оръжейната, които използва, не промениха почти с нищо нещата.

— Доколкото знаем. Може би тя позабави нещата.

— Или пък не ги използва по най-ефикасния начин — все пак тогава тя беше болна; или това не бяха най-опасните оръжия от арсенала. Никога няма да разберем.

— А какво мислиш за другите — попита Скорпион. — Онези, които произвеждат сега за нас?

— Хипометричните ли? Те доказаха, че са полезни. Видя как се разпръснаха вълчите концентрации около вашата совалка и „Носталгия по безкрая“. Използвах хипометрично оръжие и срещу вълчето сборище, което ви причиняваше трудности, когато бяхте на Арарат.

Скорпион отпи от чая си, стиснал малката чашка — тя беше малко по-голяма от напръстник — в несръчните си ръце. Струваше му се, че всеки момент ще чуе трясък от разбито стъкло.

— Това ли са оръжията, които Ора ви показа как да правите?

— Да.

— И все още не знаете как действат някои от тях?

— Нека кажем просто, че теорията изостава от практиката.

— Добре. Не че щях да разбера, дори да знаехте. Но ми мина през ума едно нещо. Ако те са толкова полезни, защо вълците не ги използват срещу нас?

— Не знаем — призна Рьомонтоар.

— Това не те ли притеснява? Не се ли тревожиш, че тази нова технология е свързана с някакъв проблем в дългосрочен план, за който не знаем?

Рьомонтоар повдигна вежди.

— Ти мислиш напред, Скорпион? Какво още да очаквам?

— Притеснението ми е напълно основателно.

— Съгласен съм. И да, това е едно от нещата, което ме тревожи. Но като се има предвид, че трябва да избираме между унищожението ни сега и справянето с някакъв неясен проблем в по-късен момент… е, при тези условия изборът не е толкова труден, нали? — Рьомонтоар се взря през кехлибареното стъкло на миниатюрната си чаша, което увеличи доста едното му око. — Има обаче и друга възможност. Не е изключено вълците да не познават тази технология.

Скорпион видя как през обрамченото с месинг око на единия от люковете се появи едно от оръжията от оръжейната. Беше цялото в лъскави бронзовозелени ръбове в стил ар деко, поставено в рамка с няколко управляващи реактивни двигателя. Към рамката бяха прикрепени четири конджоинърски влекача.

— Откъде идва тогава тази технология?

— От мъртвите. От колективните спомени на безброй унищожени култури, събрани в матрицата с неутронна кора на компютъра Хадес. Очевидно това не е било достатъчно да промени нещо за въпросните унищожени видове; може би никоя от другите техники, които ни дава Ора, няма да промени окончателното ни бъдеще. Но може би са послужили за забавяне на процеса. Може би единственото, от което се нуждаем, е време. Ако там има нещо друго — нещо по-значимо, нещо по-мощно от вълците, — тогава се нуждаем единствено от време, за да го открием.

— Мислиш, че е Хела, нали?

— Това не те ли интригува, Скорпион? Не искаш ли да отидеш там и да видиш какво ще намериш?

— Ние се осведомихме, Рем. Хела е ледена топка, дом на шепа религиозни лунатици, превърнали се в нещо като наркомани за заразената кръв на един носител на индоктринален вирус.

— Но говорят за чудеса.

— Някаква планета, която изчезвала. Само дето никой, на който би поверил поправката на закопчалката на скафандър, не го е видял да се случва.

— Отиди и разбери. Системата е Писциум 107. По всичко изглежда, че инхибиторите все още не са стигнали до нея.

— Благодаря за информацията.

— Решението е твое, Скорпион. Вече знаеш какво препоръчва Ора, но не трябва да се люшкаш насам-натам заради това.

— Няма.

— Имай предвид обаче следното: Писциум 107 е отдалечена система. Информацията за нахлуването на вълците в човешкото пространство е в най-добрия случай фрагментарна, но можеш да бъдеш сигурен, че когато го направят, ще паднат първо намиращите се в сърцевината му колонии — световете, които се намират на десетина светлинни години от Земята. Ето как действат те: идентифицирай сърцевината, атакувай и унищожи. Тогава ще се захванат със сателитните колонии и всички, които опитват да полетят по-дълбоко в галактиката.

Скорпион сви рамене.

— Значи никъде не е безопасно.

— Не. Но като се имат предвид твоите отговорности — сега от твоите грижи зависят седемнайсет хиляди души — много по-безопасно би било да се насочите навън към периферията, вместо обратно към намиращите се в центъра светове. Усещам обаче, че ти може би чувстваш нещата другояче.

— Имам недовършена работа вкъщи — отвърна прасето.

— Нямаш предвид Арарат, нали?

— Говоря за Йелоустоун. За Ръждивия пояс. За Казъм Сити и Мълч.

Рьомонтоар привърши чая си, като погълна и последната капка с взискателната чистота на котка.

— Разбирам, че все още се чувстваш емоционално свързан с това място, но не подценявай опасността от завръщането там. Ако вълците са събрали информация за нас, няма да им е нужно много време, за да разпознаят в Йелоустоун един от най-големите центрове на човешката цивилизация. И той ще заеме едно от първите места в списъка с техните приоритети. Нищо чудно дори вече да са там и да изграждат певец, както направиха край Делта Павонис.

— В такъв случай много хора ще трябва да се махнат оттам.

— Това няма да промени почти нищо и следователно рискът няма да бъде оправдан.

— Но все пак мога да опитам. — Скорпион посочи към надвисналия кораб през прозореца на паяка. — „Безкраят“ доведе сто и шейсет хиляди души от Ризургам. Може да не съм кой знае какъв математик, но тъй като сега на борда му има едва седемнайсет хиляди човека, се налага изводът, че не сме използвали целия му капацитет.

— Така ще рискуваш живота на всички, които вече спасихме.

— Знам — отвърна прасето.

— Ще пропилееш предимствата, които ще натрупаш през следващите няколко дни, когато отклоним вниманието на машините от вас.

— Знам — повтори то.

— Ще изложиш на риск и своя живот.

— Знам и това, но то няма да промени абсолютно нищо, Рем. Колкото повече опитваш да ме разубедиш, толкова повече се убеждавам, че ще го направя.

— Ако получиш подкрепата на управниците.

— Те или трябва да ме подкрепят, или да ме уволнят. Изборът зависи от тях.

— Ще имаш нужда също така от съгласието и на кораба.

— Ще го помоля учтиво — каза Скорпион.

Влекачите бяха издърпали оръжието от оръжейната на безопасно разстояние от кораба. Прасето очакваше главните им двигатели да проблеснат, да пръснат ярки светлинни лъчи, но целият ансамбъл продължаваше да се отдалечава, увеличавайки скоростта си, сякаш движен от невидима ръка.

— Не съм съгласен с твоята позиция — заяви Рьомонтоар, — но я уважавам. Напомняш ми Невил в някои отношения.

Скорпион си спомни абсурдно краткия период на „тъгуване“, през който беше преминал събеседникът му.

— Мислех, че вече си го прежалил.

— Никой от нас не го е прежалил — отвърна рязко Рьомонтоар. После посочи отново към манерката и настроението му видимо се разведри. — Още чай, мистър Пинк?

Скорпион не знаеше какво да каже. Погледна безизразното лице на събеседника си и сви рамене.

— Ако нямате нищо против, мистър Клок.

 

 

Хела, 2727 година

 

Главният лекар помъкна Рашмика през подобната на лабиринт „Лейди Моруина“. Очевидно придвижването им нямаше за цел да я запознае с обстановката. Въпреки че тя се разтакаваше, където беше възможно — забавяше крачка, за да хвърли поглед към прозорците или нещо също толкова интересно, — Грьолие неизменно я пришпорваше с учтива настоятелност, като почукваше с бастуна си по пода и стените, за да подчертае спешността на мисията си.

— Времето е от огромно значение, мис Елс — повтаряше той. Както и: — Налага се да побързаме.

— Щеше да е от полза да ми кажете за какво е всичко това — рече тя.

— Не, нямаше. И защо щеше да е от полза? Вие сте тук и ние сме се запътили накъдето трябва.

Той имаше право. Само дето на нея това не й допадаше особено.

— Какво се случи с „Желязната Катрин“? — попита тя, решила да не се предава лесно.

— Нищо, доколкото знам. Най-обикновено прехвърляне на друг обект. Нищо от значение. Пак ще бъдете наета от Първата адвентистка църква. Просто сте преместена от една катедрала в друга. — Потупа се лекичко отстрани по носа, сякаш споделяше извънредно поверителна информация. — Честно казано, провървяло ви е. Нямате представа колко трудно е вече да се добереш до Лейди Мор. Всички искат да работят на най-историческите катедрали на Пътя.

— Дочух, че популярността й спаднала напоследък.

Грьолие я изгледа.

— Какво искате да кажете, мис Елс?

— Първосвещеникът я управлявал доста неразумно. Поне така говорят хората.

— И ако случаят е такъв?

— Не бих се изненадала, ако не изгарят от желание да бъдат в тази катедрала. Колко ни остава до прекосяването, господин главен лекар?

— Навигацията не е силната ми страна.

— Знаете съвсем точно на какво разстояние се намираме — увери го тя.

Той й се усмихна в отговор. Тя реши, че тази усмивка никак не й допада. Изглеждаше прекалено хищническа.

— Добра сте, мис Елс. Толкова добра, колкото се надявах.

— Добра ли, господин главен лекар?

— По въпроса за лъжата. Способността да разчитате лица. Това е вашата разменна стока, нали? Малкият ви парти фокус?

Бяха стигнали до това, което според Рашмика беше основата на Клоктауър. Грьолие извади ключ, пъхна го в ключалката до някаква дървена врата и двамата се озоваха в нещо, което имаше вид на лична собственост. Стените бяха покрити с железни решетки. Той натисна няколко месингови бутона и започнаха да се изкачват. Рашмика гледаше плъзгането на стените на асансьорната шахта през железните решетки. После стените станаха от цветно стъкло, което променяше светлината, щом преминаваха през съответната цветна фасета: от зелена в червена, от червена в златна, от златна в кобалтовосиня, от която бялата коса на главния лекар заблестя, сякаш през нея преминаваше електрически ток.

— Все още не знам за какво е всичко това — настоя тя.

— Уплашена ли сте?

— Малко.

— Не е нужно. — Тя видя, че той казва истината, поне такава, каквато я разбираше. Това я поуспокои донякъде. — Ние ще се отнасяме към вас много добре — додаде той. — Прекалено ценна сте, за да правим друго.

— А ако реша, че не искам да стоя тук?

Той отмести погледа си към прозореца. Светлината очерта контурите на лицето му с гаснещ огън. В него имаше нещо — мускулестата стегнатост на тялото му, лице като на булдог, което я караше да се сеща за цирковите изпълнители, които беше гледала в полупустинните земи; това бяха всъщност безработни миньори, обикалящи от село в село, за да си докарат някакви доходи. Той можеше да бъде гълтач на огън или акробат.

— Можеш да си тръгнеш — отвърна той, като се обърна към нея. — Няма никакъв смисъл да те държим тук без твоето съгласие. Ползата ти за нас зависи единствено от твоята добра воля.

Може би го разчиташе неправилно, но според нея главният лекар отново говореше истината.

— Все още не виждам… — започна тя.

— Аз си изпълних домашната работа — прекъсна я Грьолие. — Вие сте rara avis^[1], мис Елс. Вашият талант се среща при по-малко от един на хиляда души. А при вас той е достигнал забележителни измерения. Другите не могат да се сравняват с вас. Съмнявам се, че на Хела има още някой като вас.

— Просто виждам, когато хората лъжат.

— Виждате повече от това. Погледнете ме сега. — Усмихна й се отново. — Тази усмивка изява на истинско щастие ли е, мис Елс?

Беше същата хищническа усмивка, която беше видяла и преди малко.

— Не мисля.

— Правилно. Знаете ли защо можете да го определите?

— Защото е очевидно.

— Но не за всички. Когато се усмихвам по принуда, както направих току-що, използвам само един мускул на лицето си, големия зигоматичен^[2] мускул. Когато се усмихвам спонтанно — което, признавам, не ми се случва много често, — участва не само големият зигоматичен мускул, а и окулярният орбикуларен мускул, страничната му част. — Грьолие докосна слепоочието си. — Това е мускулът около всяко око. Повечето от нас не могат да го свиват волево. Аз определено не мога. По същия начин мнозинството хора не са в състояние да предотвратят контракцията му, когато са истински доволни. — Усмихна се отново. Асансьорът започна да забавя скоростта си. — Много хора не виждат разликата. А ако все пак я забележат, това става на подсъзнателно ниво и информацията се изгубва сред другите постъпващи сетивни данни. Така се пренебрегват изключително важни факти. При вас обаче тези неща все едно крещят с пълно гърло. Звучат като тромпети. И вие няма как да не им обръщате внимание.

— Сега вече си ви спомних — заяви тя.

— Присъствах, когато интервюираха брат ви, да. Помня каква сцена направихте, когато го излъгаха.

— Тогава те наистина излъгаха.

— И вие през цялото време го знаехте.

Тя го погледна право в лицето, осъзнавайки всеки нюанс.

— Знаете ли какво се случи с Харбин?

— Да — отвърна той.

Асансьорът от железни решетки спря.

Грьолие я поведе към мансардната стая на първосвещеника. Помещението с шест стени беше като живо заради многото огледала. Посрещна я стреснатото й изражение, фрагментирано като кубистки портрет. Объркването от десетките отражения й попречи да забележи веднага първосвещеника. Зърна гледката през прозореца, бялата извивка на хоризонта й напомни колко малък беше нейният свят; видя също така костюма — странен, грубо запоен — който познаваше от адвентистката емблема. Кожата й настръхна: дори само видът му я разстройваше. В него имаше нещо, усещане за зло, излъчващо се на невидими приливи, заливащи стаята; мощно усещане за някакво присъствие, сякаш костюмът въплъщаваше друг посетител в мансардата.

Рашмика мина покрай него. Когато наближи, усещането за зло стана забележимо по-силно, сякаш невидими лъчи на зложелателност минаха през главата й и си проправиха път през скритите подземия на съзнанието й. Не беше в стила й да реагира така необяснимо на нещо очевидно неодушевено, но мощта на костюма не можеше да се отрече. Може би в него бе поставен механизъм за пораждане на безпокойство. Беше чувала за такива неща: изключително важни инструменти в някои области на преговаряне. Те стимулираха онези участъци от главния мозък, които отговаряха за страха и за регистрирането на скрито присъствие.

Тази мисъл й помогна да не се впечатлява толкова от силата на костюма, която усещаше. Въпреки това изпита радост, когато се озова от другата страна на мансардата, пред първосвещеника. Първо го помисли за мъртъв. Той лежеше по гръб на кушетката си с кръстосани пръсти на поставените върху гърдите си длани, позата на мъртъвците. Но в този момент гръдният му кош се раздвижи. А очите — отворени като за преглед — бяха ужасяващо живи. Те потрепваха като малки топли яйца, на път да се излюпят.

— Мис Елс — обади се първосвещеникът. — Надявам се, че пътуването ви дотук мина приятно.

Не можеше да повярва, че се намира в неговото присъствие.

— Първосвещеник Куейч — запелтечи тя. — Чух… мислех…

— Че съм мъртъв ли? — Гласът му приличаше на драскане, на звука, издаван от насекомо, драскащо пъргаво по хитинова повърхност. — Никога не съм превръщал в тайна продължителното си съществуване, мис Елс… през всичките тези години. Паството ме вижда редовно.

— Слуховете са разбираеми — обади се Грьолие. Той беше отворил аптечното шкафче на стената и сега бъркаше из него. — Вие не си подавате носа извън „Лейди Моруина“, откъде тогава може да знае останалото население?

— Трудно ми е да пътувам. — Куейч посочи малката шестоъгълна масичка, поставена сред набор от огледала. — Вземете си чай, мис Елс. И седнете, отнемете тежестта от краката си. Имаме да говорим за много неща.

— Нямам представа защо съм тук, господин първосвещеник.

— Грьолие нищо ли не ви каза? Казах ти да запознаеш накратко младата дама, Грьолие. Казах ти да не я държиш на тъмно.

Грьолие се обърна от стената и тръгна към Куейч с шишенца и тампони в ръцете.

— Казах й точно това, което ме помолихте: че имаме нужда от нейните услуги и е полезна за нас именно поради умението си да разчита микроизраженията на лицето.

— Какво друго й казахте?

— Абсолютно нищо.

Рашмика седна и си наля чай. Не виждаше смисъл да отказва. А сега, когато й предложиха нещо за пиене, си даде сметка колко жадна беше в действителност.

— Доколкото разбирам, искате да ви помагам — обади се тя. — Имате нужда от моето умение поради една или друга причина. Има човек, на когото не сте сигурни дали можете да вярвате. — Каквото и да мислеше за своите домакини, чаят имаше доста приличен вкус. — Близо ли съм?

— Повече от близо, мис Елс — отбеляза първосвещеникът. — Винаги ли сте били толкова проницателна?

— Ако бях наистина проницателна, сигурно сега нямаше да седя тук.

Грьолие се приведе над Куейч и започна да потупва лекичко с тампоните очните му ябълки. Момичето не виждаше лицата им.

— Говорите така, сякаш съжалявате за нещо — рече първосвещеникът. — Всичко обаче показваше, че изгаряте от желание да се доберете до „Лейди Моруина“.

— Това беше, преди да разбера накъде се е насочила. Колко остава до моста, господин първосвещеник? Ако нямате нищо против въпроса ми.

— Двеста петдесет и шест километра — отвърна той.

Рашмика си позволи да си отдъхне за миг. Отпи отново от чая. Като се имаше предвид пълзенето на катедралата, все още се намираха достатъчно далеч, за да не бъде прекосяването на моста сред най-належащите й тревоги. Но още докато се отдаваше на тази утеха, друга част от ума й я информира тихичко, че всъщност мостът беше много по-близо, отколкото се беше страхувала. Една трета метър в секунда може и да не създаваше впечатление за особено голяма скорост, но денят имаше много секунди.

— Ще бъдем там след десет дни — добави първосвещеникът.

Момичето остави чая си.

— Десет дни не са много, господин първосвещеник. Верен ли е слухът, че смятате да минете с „Лейди Моруина“ над Пропастта на опрощението?

— Ако е рекъл Господ.

Това беше последното, което искаше да чуе.

— Простете, господин първосвещеник, но когато идвах насам, нямах никакво намерение да умирам поради някаква самоубийствена лудост.

— Никой няма да умре — увери я той. — Доказано е, че мостът е в състояние да издържи тежестта на цял керван, натоварен със стока. Измерванията никога не са установили изкривяване дори от един ангстрьом под каквато и да било тежест.

— Но нито една катедрала не го е пресичала.

— Само една се е опитвала и се е провалила поради лошия управленски контрол, а не поради някакъв структурен проблем на моста.

— И мислите, че вие ще имате по-голям успех, така ли да разбирам?

— Аз разполагам с най-добрите катедрални инженери на Пътя. И с най-хубавата катедрала. Да, ние ще се справим, мис Елс. Ще успеем и един ден вие ще разказвате на децата си каква късметлийка сте били да ви наема точно в такъв исторически момент.

— Искрено се надявам да сте прав.

— Грьолие каза ли ви, че можете да си тръгнете по всяко време?

— Да — отвърна колебливо тя.

— Това е истина. Вървете сега, мис Елс. Допийте си чая и вървете. Никой няма да ви спре, а аз ще уредя да ви наемат на Катрин. И то на хубава работа.

За малко не го попита дали на същата хубава работа, която бяха обещали на брат й. Но се удържа. Прекалено рано беше, за да задава друг въпрос във връзка с Харбин. Беше стигнала дотук и извънредният късмет или извънредният малшанс я беше отвел право в сърцето на ордена на Куейч. Все още не беше наясно точно какво искат от нея, но знаеше, че й е даден шанс, който не трябва да захвърля с някакъв недомислен въпрос. Освен това имаше още една причина да не пита: страхуваше се от отговора.

— Оставам — заяви тя и побърза да добави: — Засега. Докато поговорим както трябва по въпроса.

— Много мъдро, мис Елс — отсъди Куейч. — А сега бихте ли ми направили една малка услуга?

— Зависи каква.

— Искам просто да седнете тук и да си изпиете чая. Ще дойде един господин и двамата ще поговорим. Искам да наблюдавате въпросния господин… и да ми докладвате наблюденията си за него, след като си тръгне. Няма да отнеме много време и не е нужно да казвате каквото и да било, докато господинът е тук. Всъщност, по-добре е да не правите нищо.

— За това ли ви трябвам?

— Това е част от задачата ви, да. Можем да обсъдим условията за работата ви по-късно. Помислете върху тази част от вашето интервю.

— А ако се проваля?

— Това не е тест. Уменията ви вече са изпробвани, мис Елс. И издържахте изпитите с пълно отличие. В този случай искам само честно наблюдаване. Грьолие, свършихте ли вече? Престанете да се суетите. Като някое момиченце сте, което си играе с куклата.

Главният лекар започна да прибира мехлемите и тинктурите.

— Приключих — обяви лаконично той. — От абсцеса вече почти не изтича гной.

— Ще искате ли още чай, преди да е дошъл господинът, мис Елс?

— Това ми е достатъчно — отвърна тя, хванала празната си чаша.

— Грьолие, разкарай се оттук, после кажи да поканят онзи представител на ултрите.

Главният лекар заключи аптечното шкафче, каза довиждане на Рашмика и излезе от друга врата, а не през тази, през която бяха дошли. Почукването на бастуна му се отдалечи постепенно.

Рашмика зачака. Сега, след като Грьолие си беше тръгнал, се чувстваше неловко в присъствието на Куейч. Не знаеше какво да каже. Никога не беше искала да стигне конкретно до него. Дори идеята й се струваше неприятна. Желанието й беше да проникне в неговия орден, и то само колкото беше необходимо, за да открие брат си. Наистина не я интересуваше колко вреди ще нанесе при осъществяването на целта си, но самият Куейч никога не беше представлявал интерес за нея. Мисията й беше егоистична, единствената й грижа беше съдбата на Харбин. Ако Адвентистката църква продължаваше да носи мизерия и лишения на населението на Хела, това бе негов, а не неин проблем. То беше съучастно в това и бе не по-малка част от проблема от самия Куейч. И тя не беше дошла, за да променя това положение, освен ако то не застанеше на пътя й.

Най-сетне представителят на ултрите се появи. Рашмика проследи с поглед влизането му, без да забравя, че не трябва да казва нищо. Предположи, че това означава дори да не поздрави новодошлия.

— Влизайте, триумвир — обади се Куейч и кушетката му се издигна до близка до нормалната седяща позиция. — Влизайте и не се притеснявайте. Триумвир, това е Рашмика Елс, моята помощничка. Рашмика, това е триумвир Гуро Харлаке от лайтхъгъра „Онова, което отминава“, пристигнал неотдавна от Края на небето.

Ултрата се появи в тътрещо се червено приспособление за придвижване. Кожата му имаше гладката белота на новородено влечуго, тук-там с някоя и друга люспа, а очите му бяха отчасти скрити зад тесни жълти контактни лещи. Късата бяла коса падаше върху лицето му във вид на твърд, контешки бретон. Ноктите му бяха дълги, зелени, неприятно напомнящи коси и непрекъснато потракваха по арматурата на приспособлението за придвижване.

— Нашият кораб беше последният при евакуирането — обяви триумвирът. — След нас имаше други кораби, но те не успяха.

— Колко системи паднаха досега? — попита Куейч.

— Осем… девет. Вече може би и повече. За достигането на всяка новина са нужни десетилетия. Казват, че Земята все още не е докосната, но е потвърдено, че Марс и държавите на Юпитер са атакувани, включително Европейските демаршисти и Гилгамешовата Изида. Никой не е чувал нищо за Цион или Проспект. Казват, че в крайна сметка всички системи ще паднат. Въпрос на време е да ни открият.

— В такъв случай защо спряхте тук? Нямаше ли да бъде по-добре да продължите пътя си нататък, по-далеч от заплахата?

— Нямахме избор — отвърна ултрата. Гласът му се бе оказал по-дълбок от очакванията на Рашмика. — Договорът ни изискваше да закараме пасажерите си на Хела. Договорите означават изключително много за нас.

— Почтен ултра? Какво става с този свят?

— Не всички сме вампири. Във всеки случай, трябваше да спрем и поради друга причина, а не само защото замразените ни пътници искаха да дойдат тук като поклонници. Появиха се затруднения с щита. Не можем да отлетим отново в междузвездното пространство, без преди това да направим основен ремонт.

— И скъпоструващ, вероятно — допълни първосвещеникът.

Триумвирът кимна.

— Точно поради това водим този разговор, първосвещеник Куейч. Чухме, че се нуждаете от услугите на добър кораб. Нещо свързано със защитата. Чувствате се заплашени.

— Не става въпрос, че се чувстваме заплашени — уточни Куейч. — Просто в тези времена… би било глупаво от наша страна да не искаме да защитаваме активите си, нали?

— Вълци пред прага.

— Вълци ли?

— Така са нарекли инхибиторските машини конджоинърите непосредствено преди да напуснат човешкото пространство. Това е станало преди един век. Ако имахме малко разум, щяхме да ги последваме.

— Господ ще ни пази — отвърна Куейч. — Вярвате в това, нали? Дори вие да не вярвате, пасажерите ви го вярват, след като са предприели това поклонение. Те знаят, че ще се случи нещо, триумвир. Поредицата изчезвания, на които станахме свидетели тук, са просто предшественик, нещо като броене в обратен ред до нулата, възвестяващо някакво истинско чудо.

— Или истински катаклизъм — доуточни ултрата. — Господин първосвещеник, не сме дошли да обсъждаме интерпретациите на един аномален астрономически феномен. Ние сме позитивно настроени личности. Вярваме само в нашия кораб и в разходите по неговото поддържане. И се нуждаем страшно много от нов щит. Какви са вашите условия?

— Да приближите кораба си до близката орбита около Хела. Оръжието ви ще бъде инспектирано за оперативната му ефективност. Естествено група адвентистки делегати ще се настанят на борда му, докато трае контрактът. Те ще имат пълен контрол над оръжието и ще решават кой и какво представлява заплаха за сигурността на Хела. Няма да ви се пречкат в никакво друго отношение. А като наши защитници, вие ще се намирате в най-изгодна позиция, когато става въпрос за търговия. — Куейч махна с ръка, сякаш за да прогони насекомо. — Можете да си тръгнете оттук с много повече от нов щит, ако използвате както трябва картите си.

— Звучи наистина изкусително. — Ултрата забарабани с нокти по нагръдната плоча на приспособлението си за придвижване. — Не подценявайте обаче риска от прекаленото приближаване на кораба до Хела. Всички знаем какво се е случило с… — Направи пауза. — С „Гностично възкачване“.

— Затова условията ни са толкова великодушни.

— А въпросът с адвентистките делегати? Би трябвало да знаете колко необичайно е някой да бъде допуснат до наш кораб. Бихме могли евентуално да настаним двама-трима подбрани от нас представители, но само след като бъдат подложени на щателно сканиране…

— Тази част не подлежи на по-нататъшни преговори — отсече Куейч. — Съжалявам, триумвир, но всичко зависи само от едно: доколко се нуждаете от този щит.

— Ще трябва да помислим върху това — отговори ултрата.

След разговора Куейч подкани Рашмика да сподели наблюденията си. Тя му каза какво беше доловила, ограничавайки забележките си до нещата, за които беше сигурна, и избягвайки онова, което й се струваше неопределена проява на интуиция.

— Той говореше каквото мислеше — каза тя, — докато споменахте оръжията му. Тогава започна да крие нещо. Изражението му се промени, само за миг. Не мога да ви кажа какво точно беше, но знам какво означава.

— Вероятно контракция на големия зигоматичен мускул — обади се Грьолие, който седеше със сплетени пред лицето пръсти. Беше свалил скафандъра си по време на своето отсъствие и сега носеше сиво адвентистко расо. — Съчетано с леко увисване на ъгълчетата на устата с помощта на мускула на смеха. И извиване на мускула на брадичката, водещ до нейното леко повдигане.

— Вие видяхте ли всичко това, господин главен лекар? — попита Рашмика.

— Само след като забавих наблюдателната камера и проведох скучно изследване на лицевите му изражения, на което на всичкото отгоре не може да се разчита особено. За ултра той беше доста изразителен. Но това не стана в реално време и дори когато програмата установи това, аз не го видях. Не по начина, по който го виждаш ти, Рашмика: мигновено, сякаш изписано с огнени букви.

— Той криеше нещо — повтори тя. — Ако го бяхте притиснали по повод оръжията, щеше да ви излъже право в лицето.

— Значи оръжията му не са това, за което ги представя — заяви Куейч.

— В такъв случай нямаме полза от него — отсъди Грьолие. — Зачеркни го от списъка.

— Ще го оставим за всеки случай. Главното е корабът. Винаги можем да увеличим оръжията му, ако решим, че се налага.

Грьолие погледна към господаря си през пролуките, образувани от сплетените му пръсти.

— Това не проваля ли целта?

— Може би. — Куейч изглеждаше раздразнен от своя главен лекар. — Във всеки случай има и други кандидати. В катедралата в момента чакат още двама. Да разбирам ли, Рашмика, че си готова да останеш и по време на следващите две интервюта?

Момичето си наля още чай.

— Изпратете да ги извикат — отвърна то. — И без това нямам какво друго да правя.