Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (3)

Две

Лайтхъгър „Гностично възкачване“, Междузвездното пространство, 2615 година

 

Главният лекар Грьолие крачеше из кръговите, осветени в зелено коридори на фабриката за тела.

Той ту си подсвиркваше, ту си тананикаше, щастлив, че се намира в своята стихия, че е заобиколен от тихо бръмчащи машини и полузавършени хора. С тръпка на нетърпение помисли за слънчевата система, която се намираше някъде напред, и за многото неща, зависещи от нея. Наистина, не непременно за него самия, но определено за неговия съперник за вниманието на кралицата. Интересно как щеше да приеме тя още един от провалите на Куейч. Доколкото я познаваше, кралица Жасмина нямаше да го понесе особено добре.

Грьолие се усмихна при тази мисъл. Странното беше, че системата, която беше порядъчно голяма, все още нямаше име; никой не си беше направил труда да обозначи една далечна звезда и безинтересните й планети. И не беше имало причина затова. За системата съществуваше информация в навигационната база данни на „Гностично възкачване“, както впрочем и на почти всеки междузвезден кораб, и кратки бележки за основните характеристики на нейното слънце и светове, евентуалните опасности и т.н. Тези данни обаче не бяха предназначени за човешко око. Те съществуваха единствено, за да бъдат разчитани и осъвременявани от други машини, докато изпълняваха безшумно и бързо възложените им корабни функции, смятани за прекалено скучни или прекалено трудни за хората. Въпросната информация представляваше дълга поредица от две цифри: няколко хиляди единици и нули. Показателен за маловажността на системата бе фактът, че тя бе изисквана само три пъти през цялото време, откакто функционираше „Гностично възкачване“. И беше допълнена и обновена веднъж.

Грьолие знаеше: той беше проверявал, от чисто любопитство.

Сега обаче, може би за първи път в историята, системата предизвикваше по-траен интерес. Тя все още нямаше име, но липсата му започваше да поражда известен смут, дотам, че кралица Жасмина звучеше малко по-раздразнено всеки следващ път, когато беше принудена да говори за мястото като за „системата пред нас“ или „системата, която наближаваме“. Но Грьолие знаеше, че тя няма да благоволи да й даде име, преди да се убеди в ценността й. А ценността на системата беше изцяло в ръцете на Куейч, нейния фаворит, който започваше да губи благосклонността й.

Грьолие поспря край едно от телата. То се намираше в прозрачното поддържащо го желе зад зеленото стъкло на цистерната, в която трябваше да оживее. Около основата й имаше редица контролни бутони за неговото хранене, едни от които бяха натиснати, а други — издърпани. С тяхна помощ се осъществяваше контрол над деликатната биохимична среда за хранителната матрица. С бронзовите колела вентили, поставени отстрани на цистерната, се правеше фината настройка по доставянето на обемните химически вещества като вода или физиологичен разтвор.

Към цистерната беше прикрепен дневник, който отразяваше историята на клонирането на тялото. Грьолие разгърна набързо ламинираните му страници, за да се увери, че всичко е както трябва. Течността на повечето тела във фабриката никога не беше изливана, но този екземпляр — зряло женско тяло — веднъж вече беше затоплян и използван. Раните по него зарастваха в резултат на регенериращите процедури, белезите по корема ставаха невидими, новият крак вече почти беше достигнал по размери здравия. Жасмина не одобряваше тези „кърпежи“, но нуждата й от тела надвишаваше производствения капацитет на фабриката.

Грьолие потупа нежно стъклото.

— Добре се получава.

Продължи нататък, като проверяваше по нещо и на другите тела. Понякога един поглед беше достатъчен, но в повечето случаи спираше, за да прелисти дневника и да направи някоя и друга настройка. Той много се гордееше със спокойната компетентност на работата си. Никога не се хвалеше с уменията си и не обещаваше нещо, ако не беше абсолютно сигурен, че е в състояние да го направи… за разлика от Куейч, който раздаваше бомбастични обещания наляво-надясно от мига, в който стъпи на „Гностично възкачване“.

Известно време този начин на действие се бе радвал на успех. Мястото на Грьолие — отдавна станал най-близката личност за кралицата, с която тя споделяше всичко — временно бе узурпирано от показната особа на новодошлия. Единственото, което чуваше, докато работеше върху нея, беше как Куейч щял да промени в положителна посока съдбата им, как Куейч бил направил това, как бил казал онова… Кралицата беше започнала дори да се оплаква от начина, по който Грьолие изпълняваше задълженията си, че фабриката осигурявала прекалено бавно тела, а прилаганите при недостиг на внимание терапии губели ефективността си. За кратко Грьолие дори се изкуши да опита нещо, което да грабне наистина вниманието й, нещо, което да му върне доброто й разположение.

И сега го изпълваше дълбока радост, че не беше прибягнал до подобни мерки. Просто беше достатъчно да изчака търпеливо и да остави Куейч сам да изкопае гроба си, като предизвика надежди и очаквания, които не е в състояние да осъществи. За жалост — на Куейч, не на Грьолие — Жасмина беше приела буквално думите му. Ако можеше да се съди по настроението на кралицата, той бе на път да получи специалното лечение на главата и тялото.

Грьолие спря пред зрелия мъж, който бе започнал да проявява аномалии в развитието си при последния преглед. Беше пренастроил показателите на цистерната, но очевидно нямаше резултат. За нетренираното око тялото изглеждаше нормално, но му липсваше симетрията, за която копнееше Жасмина. Грьолие поклати глава и постави ръка върху един от лъскавите месингови вентили. Визитата при това тяло беше винаги трудна. То не отговаряше абсолютно на стандартите на фабриката, но това се отнасяше и за възстановителните работи. Дали не беше настъпил моментът да накара Жасмина да приеме понижаването на качеството? Все пак тя беше причината фабриката да работи постоянно с максималния си капацитет.

Грьолие реши все още да не го прави. Ако беше научил нещо от неприятната история с Куейч, то беше да поддържа стандартите си. Жасмина щеше да го смъмри, че се е провалил с едно тяло, но в крайна сметка това щеше да я накара да уважава преценките и предаността му към съвършенството.

Затвори вентила, който блокираше достъпа на физиологичен разтвор. Коленичи и направи същото с повечето вентили, осигуряващи хранителни вещества.

— Съжалявам — обърна се той към гладкото, безизразно лице зад стъклото, — но нещата с теб просто не се получиха както трябва.

Хвърли последен поглед към тялото. След няколко часа процесът на клетъчно разграждане щеше да стане гротескно очевиден. Тялото щеше да се разложи и изграждащите го химически вещества щяха да се рециклират, за да се използват другаде във фабриката.

В слушалките му прозвуча глас и той докосна с пръст апаратурата.

— Грьолие… очаквах вече да си при мен.

— На път съм, мадам.

Върху цистерната засвятка червена светлина в синхрон с алармата. Грьолие изключи звука и предупредителната светлина. Във фабриката за тела спокойствието се възвърна, само от време на време тишината се нарушаваше от клокочещия звук от притока на хранителни вещества или от приглушеното щракване на далечен вентилен регулатор.

Грьолие кимна, удовлетворен, че всичко е под контрол, и продължи нататък, все така без да бърза.

 

 

 

В мига, в който Грьолие затвори и последния вентил за хранителни вещества, сензорната апаратура на „Гностично възкачване“ засече някаква аномалия. Тя бе краткотрайна, продължи само частица от секундата, но беше достатъчно необичайно в потока от информация да се появи знаменце — изключително събитие, което показваше, че нещо заслужава да му се обърне внимание.

За сензорния софтуер това беше всичко: аномалията не беше продължителна и сега всички системи действаха нормално. Знаменцето беше чиста формалност; дали трябваше да се предприемат някакви действия зависеше вече от напълно отделен и малко по-интелигентен сектор на проследяващия софтуер.

Вторият сектор, натоварен да следи здравословното състояние на всички сензорни подсистеми в кораба, улови знаменцето заедно с другите няколко милиона знаменца, вдигнати в същия цикъл, и му отдели място в списъка с изпълняваните от него задачи. От края на аномалията бяха изминали по-малко от двеста хилядни от секундата, цяла вечност според компютърните измерения, но неизбежно следствие на значителните размери на кибернетичната нервна система на който и да било лайтхъгър. За комуникациите между два от краищата на „Гностично възкачване“ бяха необходими три до четири километра основен кабел, като дължината нарастваше до шест-седем километра, когато сигналът трябваше да обиколи цялата му структура.

На един толкова голям кораб нищо не се случваше бързо, но разликата в практически смисъл не беше кой знае каква. Огромната маса на „Гностично възкачване“ беше причина за мудните му реакции към външни събития: той се нуждаеше от светкавични реакции също толкова, колкото и един бронтозавър.

Като проследи сигнала, отговарящият за здравословното състояние сектор стигна до куп проблеми.

По-голямата част от няколкото милиона събития, които прегледа, изглеждаха съвсем безобидни. На базата на статистическите очаквания за грешки той успя да изключи като подозрителни повечето знаменца без колебание. Случайни грешки, които не бяха индикатор за някакъв по-сериозен проблем в корабния хардуер. Едва сто хиляди изглеждаха съвсем леко подозрителни.

Вторият сектор направи това, което правеше винаги на този етап: събра стоте хиляди аномални събития в един пакет, добави към него собствените си коментари и предварителни открития и го предаде към третия сектор на проследяващия софтуер.

През повечето време въпросният трети сектор не правеше нищо: съществуваше единствено, за да изследва аномалиите, които му изпращаха по-глупавите сектори. Пробуден по този начин, той изследва досието с целия интерес, който му позволяваше да изпитва неговото съзнание. По машинните стандарти той също се намираше под интелекта на гама-нивото, но вършеше работата си вече от толкова време, че бе натрупал огромен евристичен опит. За третия сектор беше обидно ясно, че повече от половината изпратени му събития в никакъв случай не заслужаваха неговото внимание, но останалите случаи бяха по-интересни и той се зае с тях. Две трети от тези аномалии бяха повтарящи се нарушители: доказателство за системи с реални, но преходни недостатъци. Нито една от тях обаче не беше в критичните области на корабните функции, затова можеха да ги оставят и да не се занимават с тях, докато не станат по-сериозни.

Една трета от интересните случаи бяха нови. Може би деветдесет процента от тях бяха от проблемите, които можеха да се очакват от време на време, поне такъв бе изводът, който се налагаше от познанията на сектора за различните участващи хардуерни компоненти и софтуерни елементи. Само една шепа от тях евентуално бяха в жизненоважни области и, слава Богу, всички те можеха да бъдат оправени с рутинни методи. Почти без да премигне, секторът разпрати инструкции към съответните части на кораба, които отговаряха за поддръжката на неговата инфраструктура.

В различни точки на кораба слуги, натоварени с различни задачи, предимно поправка и разнасяне на товари, получиха нареждания за изпълняването на нови задължения. За осъществяването на някои от тях вероятно щяха да им бъдат необходими седмици, но рано или късно щяха да приключат.

Оставаше съвсем малка част от възможни грешки, които биха могли да предизвикат притеснения. Те бяха по-трудни за обяснение и не ставаше веднага ясно как да се нареди на слугите да се справят с тях. Секторът не се разтревожи ненужно, защото подобни малки неприятности обикновено се оказваха доброкачествени. Но засега нямаше друг избор, освен да изпрати озадачаващите изключения на още по-висш сектор на корабната автоматика.

И така аномалията се придвижи още три сектора по-нагоре, за да бъде изследвана от все по-интелигентни системи.

Когато пакетът достигна до финалния сектор, в него бе останало само едно събитие: първоначалната преходна сензорна аномалия, която бе продължила съвсем малко повече от половин секунда. Никой от по-нисшестоящите сектори не беше в състояние да я обясни с помощта на обичайните статистически модели и правила за изнамиране.

Някое събитие достигаше толкова високо в системата само един-два пъти на минута.

Сега в работата за първи път вземаше участие нещо с реален интелект. Субперсоната от гама-ниво, която отговаряше за разследването на изключенията от шести сектор, беше част от последната защитна линия между кибернетиката и корабния екипаж от плът и кръв. Именно тя изпълняваше трудната задача да определя дали дадена грешка заслужава вниманието на управляващите я хора. С годините се беше научила да не обявява тревога прекалено често, в противен случай собствениците й можеха да решат, че се нуждае от обновяване. Затова субперсоната прекара в агония дълги секунди, докато измисли какво да прави.

Най-накрая реши, че тази аномалия е една от най-странните, на която се е натъквала. Обстойният оглед на всички логични пътеки в сензорната система така и не обясни как е могло да се случи нещо толкова необичайно.

За да изпълнява ефикасно работата си, субперсоната трябваше да има абстрактно разбиране за реалния свят. Не нещо прекалено сложно, но достатъчно, за да преценява разумно на кои видове външни феномени е вероятно да се натъкнат сензорите и на кои е дотолкова невероятно, че могат да бъдат интерпретирани като халюцинация, възникнала в по-късен етап от преработката на фактите. Тя трябваше да разбира, че „Гностично възкачване“ е физически обект, който се намираше някъде в пространството. Трябваше да разбира също така, че събитията, записани от сензорната мрежа на кораба, са причинени от обекти и кванти, които са в това пространство: песъчинки, магнитни полета, радарно ехо от близкостоящи тела и от радиацията от по-отдалечени феномени — планети, звезди, галактики, квазари, сигнали на космическия фон. За целта беше необходимо да е в състояние точно да преценява как би трябвало да се държи завърналата се от всички тези обекти информация. Никой никога не беше давал на субперсоната тези правила. Тя ги беше формулирала сама с течение на времето, въвеждайки нужните корекции, когато натрупваше повече факти. Беше наистина безкрайна работа, но на този напреднал стадий на играта тя смяташе, че се справя наистина впечатляващо.

Знаеше например, че планетите или по-точно абстрактните обекти в нейния модел, които отговаряха на планетите — определено не можеха да са причина за това. Грешката беше напълно необяснима като събитие от външния свят. Нещо вероятно се беше развило изключително не както трябва в стадия на улавяне на информация.

Субперсоната размишлява още известно време над това. Дори да приемеше въпросното заключение, обяснението на аномалията пак беше много трудна задача. Тя беше странно избирателна и бе засегнала единствено самата планета. Нищо друго, дори луните, не беше направило каквото и да е с дори леко странен привкус.

Субперсоната промени мнението си: аномалията все пак трябваше да е с външен произход и в такъв случай моделът й за външния свят се оказваше шокиращо погрешен. Това заключение също не й допадна. От много отдавна не й се беше налагало да обновява така драстично модела си и тази перспектива я изпълни с болезнено чувство на съпротива.

И дори още по-лошо — това наблюдение може би означаваше, че самият „Гностично възкачване“ беше… е, не точно заплашен от непосредствена опасност — от въпросната планета все още ги деляха десетки светлинни часове — но се носеше към нещо, което можеше, в определен момент в бъдещето, да изложи кораба на риск.

В такъв случай, реши субперсоната, нямаше друг избор, освен да предупреди екипажа.

Това означаваше само едно: приоритетен разговор с кралица Жасмина.

Субперсоната установи, че в момента кралицата се информира за настоящото състояние на нещото по любимия си визуален начин. Както беше оторизирана да прави, тя пое контрола над информационния канал и изчисти екрана му, за да го подготви за предстоящото излъчване на аварийния бюлетин.

Приготви съвсем прост текст: СЕНЗОРНА АНОМАЛИЯ: НЕОБХОДИМ Е СЪВЕТ.

За миг, значително по-кратък от половината секунда, която бе продължило първоначалното събитие, посланието се появи върху екрана на кралицата, опитвайки да привлече вниманието й.

После субперсоната промени намерението си.

Може би допускаше грешка. Аномалията, макар и необичайна, беше изчезнала. От по-долните сектори не бяха пристигнали повече доклади за нови странни прояви. Планетата се държеше по начина, по който субперсоната винаги бе смятала, че би трябвало да се държи една планета.

Сега, след като бе имал възможност да размисли още малко, секторът реши, че събитието със сигурност може да бъде обяснено с моментно неправилно функциониране на сензорите. Трябваше само да прегледа още веднъж всичко, да прецени всички компоненти от вярната перспектива, да не мисли ограничено. Точно това се очакваше от нея като субперсона. Ако просто препращаше сляпо всяка аномалия, която не бе в състояние да обясни незабавно, екипажът с право можеше да я замени с друг глупав сектор. Или, още по-лошо, да я обнови с нещо още по-умно.

Тя изтри посланието от екрана на кралицата и веднага го замести с информацията, която Жасмина бе гледала в този момент.

Субперсоната продължи да се измъчва с проблема, докато, около минута по-късно, й изпратиха друга аномалия. Този път ставаше въпрос за дисбаланс в спомагателния двигател, незначително еднопроцентово колебание в конджоинърския двигател. Изправена пред нова спешна ситуация, тя реши да остави въпроса с планетата на втори план. Дори според бавните стандарти на корабната комуникация, една минута беше много време. С всяка следваща минута, през която планетата не се проявяваше, въпросното събитие щеше да пада на все по-ниско ниво сред приоритетите.

Субперсоната нямаше да го забрави — тя не беше в състояние да забравя каквото и да било — но само след час вече щеше да има още много проблеми, които да решава.

Така. Беше взела решение. Начинът да се справи със случая беше да се преструва, че нищо не е станало.

Затова се получи така, че кралица Жасмина бе информирана за аномалното сензорно събитие само за част от секундата. И никой от състоящия се от хора екипаж на „Гностично възкачване“ — нито Жасмина, нито Грьолие, нито Куейч, нито някой от другите ултри — така и не разбра, че за половин секунда най-големият газов гигант в системата, която наближаваха, наречена без капчица въображение Писциум 107, просто бе прекратил съществуването си.

 

 

Кралица Жасмина чу приближаващите стъпки на главния лекар, които отекваха по металната стълба, свързваща командната й кабина с останалата част на кораба. Както винаги, Грьолие успяваше да създаде впечатлението, че не бърза ни най-малко. Дали не беше подложила на изпитание лоялността му със слабостта си към Куейч? Може би. В такъв случай вероятно беше време да помогне на Грьолие да се почувства отново оценен.

Потрепването на екрана в черепа привлече вниманието й. За миг някакъв кратък текст замести резюметата, които прелистваше — нещо за някаква сензорна аномалия.

Кралица Жасмина разтърси черепа. Открай време беше убедена, че това ужасно нещо е обсебено. Ако не беше толкова суеверна, щеше да го изхвърли, но се говореше, че на хората, пренебрегнали съвета на черепа, се бяха случвали ужасни неща.

От другата страна на вратата прозвуча учтиво почукване.

— Влизай, Грьолие.

Бронираната врата се отвори. Главният лекар влезе в кабината, отворил широко и прибелил очи, докато свикне с полумрака в помещението. Грьолие беше слаб, спретнато облечен дребен мъж с пригладени, блестящи от белота коси. Имаше сплесканите, минималистични черти на боксер. Носеше бяла, чиста лекарска престилка, а ръцете му бяха винаги с ръкавици. Изражението му неизменно забавляваше Жасмина: той като че ли всеки момент щеше да избухне в плач или в смях. Това обаче беше илюзия: емоционалните крайности бяха почти непознати на главния лекар.

— Във фабриката за тела ли имаше работа, Грьолие?

— Малко, мадам.

— Предвиждам период, в който нуждите ни ще се увеличат. Производството й не трябва да намалява.

— Няма опасност от подобно нещо, мадам.

— Исках само да знаеш. — Тя въздъхна. — Е, приключихме с любезностите. Пристъпваме към работата.

Грьолие кимна.

— Виждам, че вече сте започнали.

Докато чакаше идването му, тя се бе привързала за трона си, кожените каишки обхващаха здраво глезените и бедрата й, дебела лента минаваше през корема, дясната й ръка беше фиксирана към страничната облегалка, само лявата й можеше да се движи. С нея кралицата държеше черепа. Беше го обърнала с лице към себе си, така че да вижда екраните, поставени в празните му очни орбити. Преди да вземе черепа, беше пъхнала дясната си ръка в скелетоподобната машина, закрепена отстрани на стола. Машината представляваше клетка от груби железни пръчки, оборудвана със завинтващи се тампони за оказване на натиск. Те вече притискаха кожата й достатъчно силно, за да й създават дискомфорт.

— Боли ме — каза тя.

Изражението на Грьолие моментално премина в усмивка. Той се приближи до трона и огледа машината. После се зае с тампоните, като ги настройваше фино, завинтвайки всеки път по четвърт оборот. Притискащите тампони се впиха в кожата на ръката на кралицата, поддържана от долната страна от друга редица фиксирани тампони. Главният лекар въртеше винтовете така внимателно, сякаш настройваше някакъв ужасен струнен инструмент.

Не беше приятно. Такъв беше замисълът.

След около минута Грьолие спря и застана зад трона. Кралицата гледаше как измъква една макара тюбинг от лекарската чантичка, която държеше винаги тук. Пъхна единия край на тръбичката в огромна бутилка, пълна с някаква сламеножълта течност, а другия свърза с игла. Подсвиркваше си, докато работеше. Вдигна бутилката и я закрепи на специалното съоръжение върху облегалката на трона, после пъхна иглата в дясната ръка на кралицата, поразмърда я, докато намери вената. Тя го проследи с поглед, докато се върне пред трона, така че да вижда тялото.

Този път беше жена, но нямаше причина да бъде такава. Въпреки че всички тела се клонираха от генетичния материал на Жасмина, Грьолие можеше да се намесва в ранния стадий на развитието и да ги принуди да поемат по различни полови пътеки. Обикновено това бяха момчета и момичета. От време на време правеше така, че да се получат странни индивиди — безполови и междуполови. Всички бяха стерилни само защото щеше да бъде загуба на време да ги снабдяват с функциониращи репродуктивни системи.

Внезапно тя усети, че агонията й не е така фокусирана.

— Не искам обезболяващи, Грьолие.

— Болка без временно облекчение е като музика без паузи — отвърна той. — Доверете се на моята преценка в тази област, както сте го правили винаги в миналото.

— Вярвам ти, Грьолие — заяви неохотно тя.

— Искрено ли, мадам?

— Да. Искрено. Ти винаги си ми бил любимец. Цениш това, нали?

— Чака ме работа, мадам. Просто я върша до границата на възможностите си.

Кралицата пусна черепа в скута си. Със свободната си ръка разроши наподобяващата му бяла четка коса.

— Направо съм изгубена без теб. Особено пък сега.

— Глупости, мадам. Вашата компетентност заплашва с всеки изминал ден да засенчи моята.

Това беше повече от автоматично ласкателство: макар Грьолие да бе превърнал изучаването на болката в дело на живота си, Жасмина го догонваше бързо. Тя знаеше невероятно много за физиологията на болката. Беше запозната с ноцицепцията^[1], знаеше каква е разликата между фино стимулирана и грубо стимулирана болка, беше наясно какво представлява пресинаптичният блокаж. Знаеше също така кое предизвиква отделянето на простагландини^[2] в тялото й.

Но кралицата познаваше болката и от друг ъгъл, който щеше да остане неизвестен за Грьолие. Той обичаше да причинява болка, затова не я познаваше отвътре, от привилегированата гледна точка на този, който беше от другата страна, страната на получателя. Колкото и подробни да бяха теоретичните му знания по темата, тя щеше да има винаги предимството на практика пред него.

Като повечето хора от своята ера Грьолие можеше само да си представя непоносимата агония от дребния дискомфорт, който предизвикваше откъсването на кожичка край нокътя например, и да я екстраполира хилядократно.

Нямаше представа какво представлява всъщност тази болка.

— Аз може да съм понаучила нещичко — каза Жасмина, — но ти винаги ще си останеш майстор в изкуството на клонирането. Преди малко говорех напълно сериозно, Грьолие. Предвиждам увеличаване на нуждата от производството на фабриката. Ще можеш ли да го задоволиш?

— Вие казахте, че производството й не трябва да намалява. Това не е съвсем същото.

— Но в момента със сигурност не работи с пълния си капацитет.

Главният лекар продължи да затяга винтовете.

— Ще бъда откровен: не сме далеч от максималния й капацитет. В момента съм готов да отстраня някои елементи, които не отговарят на обичайните ни стандарти. Но ако от фабриката се очаква увеличаване на производството, стандартите ще трябва да паднат.

— Днес вече отстрани един такъв елемент, нали?

— Как разбрахте?

— Очаквах да предприемеш някакви действия във връзка с верността си към съвършенството. — Кралицата вдигна пръст. — И това е добре. Точно затова работиш за мен. Разочарована съм, разбира се — знам точно кое тяло отстрани — но стандартите са си стандарти.

— Това винаги е бил моят лозунг.

— Жалко, че същото не може да се каже за всички на този кораб.

След като си тананика известно време под носа, Грьолие попита, уж между другото:

— Винаги съм бил с впечатлението, че имате превъзходен екипаж, мадам.

— Редовният ми екипаж не е проблем.

— А. В такъв случай имате предвид някой от нередовните? Не мен, надявам се?

— Много добре знаеш кого имам предвид, няма смисъл да се преструваш, че не разбираш.

— Куейч? Не може да бъде.

— О, хайде без тези игрички, Грьолие. Знам точно какво изпитваш към своя съперник. Искаш ли да знаеш кое е ироничното в цялата тази работа? Двамата си приличате повече, отколкото си давате сметка. И двамата сте хора, и двамата сте отлъчени от своите култури. Хранех големи надежди и за двама ви, но сега може да се наложи да пусна Куейч да си върви.

— Но ще му дадете последен шанс, мадам, нали? Все пак наближаваме нова система.

— Това би ти допаднало, а? Иска ти се да го видиш как се проваля за последен път, така че наказанието ми да бъде по-строго?

— Мислех единствено за доброто на кораба.

— Разбира се, че за това мислеше, Грьолие. — Тя се усмихна, развеселена от лъжите му. — Е, работата е там, че не съм решила какво да правя с Куейч. Но мисля, че ние двамата трябва да си поговорим. Сдобих се с интересна информация за него благодарение на търговските ни партньори.

— Виж ти — изрече Грьолие.

— Както изглежда, не е бил съвсем честен, когато ми разказа за миналото си преди да го наема. Вината е моя: трябваше да проверя по-старателно. Това обаче не го извинява, че представи с такива преувеличения миналите си успехи. Мислех, че наемаме експерт в преговорите и човек с инстинктивно разбиране за планетарната среда. Човек, който се чувства комфортно както сред стопроцентови хора, така и сред ултри, който е способен да сключи сделка в наша полза и да открие съкровище там, където ние бихме го пропуснали.

— Всичко това наистина описва чудесно Куейч.

— Не, Грьолие, то описва персонажа, за който Куейч искаше да се представи. Изтъканата от него история. Професионалният му път всъщност съвсем не е така впечатляващ. От време на време наистина съумявал да отбележи някоя точка, но провалите му са също толкова на брой. Той е просто един опортюнист, самохвалко и лъжец. На всичкото отгоре е заразен.

Главният лекар повдигна вежди.

— Заразен ли?

— С индоктриналния вирус. Проверихме го за обичайните вируси, но пропуснахме този, защото не беше в нашата база данни. За щастие той не е от най-заразните, така че няма вероятност да се прехвърли в някой от нас.

— За кой тип индоктринален вирус става дума?

— За някакъв миш-маш: недопечена смес от трихилядолетни религиозни измислици, наблъскани заедно на едно място без никаква теологична последователност. Той не го кара да вярва в нещо смислено, просто го кара да се чувства религиозен. Очевидно може да го държи под контрол през повечето време. Но това ме тревожи, Грьолие. Ами ако състоянието му се влоши? Не ми харесва да имам нещо общо с човек, чиито импулси не мога да предскажа.

— Значи ще го оставите да си отиде.

— Не още. Не и преди да отминем Писциум 107. Не и преди да е имал последна възможност да поправи грешките си.

— Какво ви кара да мислите, че ще намери нещо сега?

— Нямам подобни очаквания; смятам само, че е по-вероятно да открие нещо при подходяща мотивация.

— Може да офейка.

— Мислила съм и за това. Всъщност смятам, че не рискуваме нищо във връзка с Куейч. Единственото, което ми трябва, е самият той, повече или по-малко въодушевен. Можеш ли да го уредиш?

— Веднага ли, мадам?

— Защо не? Желязото се кове, докато е горещо, нали така казват?

— Проблемът е, че е замразен. Ще ни трябват шест часа, за да го събудим, ако спазваме препоръчителните процедури.

— А ако не ги спазим? — Жасмина се запита колко време щеше да е в състояние да функционира новото й тяло. — Колко часа реално можем да спестим?

— Два най-много, ако не искаме да рискуваме да го убием. Но дори така ще бъде малко неприятно за него.

Кралицата се усмихна на главния лекар.

— Сигурна съм, че ще го преживее. А, и Грьолие? Още нещо.

— Мадам?

— Донеси ми специалния костюм.