Алегзандър Маккол Смит
Вилата на ограничените възможности (2)

2. Вилата на ограничените възможности

След завръщането от пребиваването си в Кембридж като гостуващ преподавател — период на забележителни постижения в академичната му кариера — професор доктор Мориц Мария фон Игелфелд, автор на един изключително изчерпателен труд в областта на романските филологии, книгата „Португалски неправилни глаголи“, незабавно се върна към задълженията си в Института. Въпреки че Фон Игелфелд бе във възторг, че се е завърнал в Германия, пребиваването в Кембридж му бе доставило удоволствие, особено след като онази реч на ректора успя радикално да прекрати разделенията и интригите. Лекцията на господин Матю Гуревич бе добре посетена и добре приета, като дори някои от преподавателите я определиха като най-блестящото изложение на каквато и да било тема, което са чували в продължение на много години. Фон Игелфелд непрекъснато си вземаше бележки и впоследствие повдигна няколко въпроса във връзка с интерпретацията на „Трубадур“, на които господин Матю Гуревич отговори напълно удовлетворително. През последвалите седмици Фон Игелфелд се сприятели с няколко души, не само с покаялите се интриганти доктор К. А. Д. Уд и доктор Джървис Хол, но и с жертвата, която си бяха набелязали, доктор Планк.

Оказа се, че Планк е симпатичен човек, но също и съвестен, и компетентен председател на комитета на преподавателите. Той покани няколко пъти Фон Игелфелд на чай в апартамента си, и дори го заведе в дома си, където го запозна със своята съпруга, добре известната специалистка по керамика Хърмаяни Планк-Харуд. Професор Уотърфийлд също се представи като щедър домакин, и заведе Фон Игелфед на обяд в своя лондонски клуб, „Савил“. Клубът заинтригува Фон Игелфелд — по всичко личеше, че той е създаден без някаква особена цел, поне Фон Игелфелд не можа да открие каква би могла да бъде тя, а и професор Уотърфийлд не можа да даде никакво задоволително обяснение. Фон Игелфелд го попита защо членува в клуба, а професор Уотърфийлд само сви рамене.

— Просто защото клубът съществува, приятелю — каза той лекомислено. — По същата причина, поради която Малъри^[1] е пожелал да се изкачи на Еверест. Защото върхът съществува. Питам се само дали шерпът Тенсинг е изкачил върха, защото Хилари е бил там.

— Струва ми се невъзможно да се намери отговор на този въпрос — отвърна Фон Игелфелд. — А и първоначалната позиция е неубедителна. Човек не се катери по планините просто защото те съществуват.

— Съгласен съм с вас — каза професор Уотърфийлд. — Но това са дословно думите, които Малъри е казал за Еверест. Ipse dixit.^[2] Аз самият никога не бих тръгнал да се катеря по някоя планина, независимо от това дали съществува или не. Въпреки че бих предпочел да се катеря по някоя, която не съществува, ако разбирате какво имам предвид.

— Не — заяви Фон Игелфелд. — Не разбирам. И изобщо не разбирам защо някой би се присъединил към даден клуб просто защото той съществува. Нали този клуб би трябвало да се занимава с него.

— Не е задължително — възрази професор Уотърфийлд. — И изобщо, стари приятелю, ще възразите ли, ако сложим край на тази тема? Такова е едно от правилата тук — разговорът им се провеждаше по време на обяда в „Савил“. — В правилника е казано, че не е позволено да се обсъждат причините за възникването на клуба на територията на самия клуб. Странно правило, но това е положението. Може би защото подобни разговори разстройват членовете. Честно казано, Лондон е пълен с клубове, които нямат никакви основания да съществуват. Съществуванието на някои е по-безсмислено от това на другите. Казвам ви съвсем откровено, така и не съумях да разбера защо съществува „Брукс“, или да вземем например „Атенеум“, където се събират епископи и интелектуални позьори. Е, разбира се, и те трябва да имат къде да отидат, но това надали е основание да се основе клуб.

Фон Игелфелд си мълчеше. Никога нямаше да успее да разбере някои аспекти на живота в Англия, и това явно беше един от тях. Може би правилният подход би бил да възприема Англия като племенно общество и да се старае да я разбере така, както би се опитал да постъпи един антрополог. Всъщност, колкото повече размишляваше над този въпрос, толкова по-разумно му се виждаше такова обяснение, и когато сподели мисълта си със самия професор Уотърфийлд, той закима ентусиазирано.

— Но разбира се, това е правилният начин да се възприема тази страна! — каза той. — Би трябвало да изпращат антрополози от Нова Гвинея да живеят сред нас, а после те биха могли да използват разработки за места като този клуб или дори нашия университет, за да пишат докторантурите си в Харвард. — Той помълча. — А дали подобно нещо не може да се каже и за Германия?

— Разбира се, че не — отвърна рязко Фон Игелфелд; идеята беше абсурдна. Обществото в Германия беше напълно рационално, и представата, че то би могло да бъде анализирано от антропологична гледна точка надали би могла да се възприеме сериозно. Каза си, че това е типично за маниера, по който професор Уотърфийлд водеше разговор — който според Фон Игелфелд се изразяваше в произволно свързани откъслечни фрази и недоказани твърдения. Така става, когато си англосаксонец, а не германец, мислеше си Фон Игелфелд, първите имат Weltanschauung^[3], който е чисто и просто погрешен.

* * *

Той се върна в Германия в един неделен следобед, което му позволи да посвърши едно-друго, преди да се заеме отново с работата си в понеделник сутринта. Беше се получило дълго писмо от Цимерман, на което трябваше да отговори — това беше задача номер едно — и Фон Игелфелд отговори подробно същата тази неделна вечер. Цимерман искаше да научи новини за Кембридж, и разпитваше за хората, с които се беше сприятелил по време на едногодишния си престой там. Как беше Haughland (Планк)? Дали доктор Моув бе привършил с писането на своя отговор на прегледа, публикуван така неблагоразумно от Нене-Франк в Revue Comparative de Grammaire Contemporaine^[4] по-миналата година? Цимерман подчертаваше, че не трябвало да бави много отговора си — погрешните интерпретации можели да бъдат възприети в канона, ако не бъдат отхвърлени своевременно и после било почти невъзможно да бъдат изкоренени. Ами какво ставало с фонда „Хюз-Давит“? Какви били първоначалните изводи на Фон Игелфелд и дали можело да се очаква, че те ще бъдат представени своевременно в специализираното списание? Фон Игелфелд отговори старателно на всеки един от тези въпроси, представяйки на Цимерман голяма част от информацията, която той търсеше.

На другата сутрин тръгна рано към Института и пристигна дори преди библиотекаря, който обикновено идваше първи, преди всички останали. Библиотекарят го поздрави сърдечно:

— Професор Фон Игелфелд! — възкликна той. — Толкова е хубаво, че сте отново тук! Знаете ли, леля ми питаше вчера за вас! Сигурно си спомняте, че няколко месеца преди отпътуването ви за Кембридж вие ме помолихте да й предам вашите поздрави. Още следващия път, когато посетих старческия дом, аз незабавно изпълних молбата ви. Тя беше много трогната, когато разбра, че си спомняте за нея и много се обезпокои, когато научи, че се налага да заминете за Кембридж. Каза, че се тревожела, че там нямало да се грижат за вас както трябва, но аз я убедих, че такава опасност не съществува. Странно е, нали, като си помислиш как такива неща будят безпокойство у хора от нейното поколение? Ние с вас не бихме се притеснили, ако се наложи да напуснем Германия и да се отправим към чужди страни, но на тях тези неща не им се нравят. Това трябва да има нещо общо с чувството за несигурност. Струва ми се, че леля ми се измъчва от известна несигурност, защото…

— Да, да, господин Хубер — прекъсна го Фон Игелфелд. — Това е много вярно. А сега бих искал да узная дали по време на моето отсъствие в Института се е случило нещо по-забележително.

Библиотекарят доби замислен вид.

— Зависи какво имате предвид под определението „забележително“. Ако под „забележително“ разбирате „необичайно“, тогава се опасявам, че отговорът е „не“. Не се е случвало нищо необичайно в буквалния смисъл на тази дума. Но ако под „забележително“ разбирате „важно“, което значение бих придал лично аз на тази дума, то, общо взето, на въпроса ви би могъл да бъде даден по-различен отговор. Да, вероятно случаят би бил именно такъв, макар че не бих могъл да заявя, че ех Germania semper aliquid novi^[5], ако ми позволите тази малка шега…

— Много забавно — прекъсна го припряно Фон Игелфелд. — Като изключим това, че би трябвало да се каже ex Germania, както знаете, формата ех се употребява пред дума, започваща с гласна, както е в оригиналния текст, ех Africa. Но както и да е, това със сигурност е далеч по-забавно от всичко, което имах възможност да чуя в Кембридж. Знаете ли, за съжаление твърдението, че британците са лишени от чувство за хумор като че ли се оказва вярно.

— Чувал съм да се говори така — съгласи се библиотекарят. — Народ без всякакво чувство за хумор.

— Но за да се върнем към положението тук — настоя Фон Игелфелд. — Ех institutione aliquid novi?

Библиотекарят се усмихна. Отлично знаеше от какво точно се интересува Фон Игелфелд — а именно дали някой е потърсил в библиотеката „Португалски неправилни глаголи“ в негово отсъствие. В повечето подобни случаи отговорът би бил разочароващо „не“, но този път имаше по-добри новини и библиотекарят отлагаше момента на разкриването им, наслаждавайки се на очакването. Не му се искаше да каже веднага това, което имаше да казва — с известни умели манипулации на въпросите на Фон Игелфелд можеше да задържи сведенията за себе си до времето, когато пиеха кафе, и тогава да ги разкрие в присъствието на всички. Винаги го прекъсваха, когато имаше да съобщи нещо интересно; е, ако днес се опитаха да сторят нещо подобно, щеше да се наложи да се противопоставят на очевидния и много подчертан интерес от страна на Фон Игелфелд.

О, да, светът е несправедлив, мислеше си библиотекарят. Те — тоест Принцел, Унтерхолцер и Фон Игелфелд (а също и Цимерман, като си помисли човек) — постоянно се забавляваха. Непрекъснато пътуваха, ходеха на всевъзможни конференции и срещи, а той трябваше да стои в библиотеката, всеки ден, по цял ден. Нямаше какво друго да очаква освен вечерното посещение в старческия дом и краткия разговор с медицинските сестри и леля си — тя, разбира се, беше много добре информирана, и проявяваше интерес към всичко, но после му се налагаше да се прибере в празното си жилище и да вечеря съвсем сам. Навремето беше женен, при това считаше, че бракът му е щастлив, докато един ден жена му не го напусна без каквото и да било предупреждение. Беше се запознала с някакъв мъж, който се изкачвал с мотоциклет по Стената на смъртта в едно пътуващо мотошоу, и решила, че предпочита него пред библиотекаря. Беше успял да я проследи до едно място в покрайнините на Франкфурт — пустеещи земи от онези, на които обикновено се разполагат лунапарковете — и беше провел кратък, но емоционален разговор с нея пред Стената на смъртта, докато вътре любовникът й препускаше в кръг с мотоциклета си, без да спира. Беше я умолявал да се върне, но ревът на мотоциклетния мотор и скърцането на пъстробоядисаните дъски, които покриваха фасадата на Стената на смъртта, поглъщаха думите му.

Такъв беше животът на библиотекаря. Но Фон Игелфелд поне се държеше любезно с него, и затова сега щеше с огромно удоволствие да му съобщи в подходящия момент, че един екземпляр от „Португалски неправилни глаголи“ е бил поръчан и изпратен не на кого да е, а на самия сеньор Габриел Маркалес де Синко Ферментасионес, културно аташе към посолството на Колумбия. Новината беше забележителна, и макар библиотекарят да не бе в състояние да прецени какво точно следваше от нея, тя несъмнено разкриваше интересни възможности.

— Да — каза той на Фон Игелфелд. — Струва ми се, че има нещо, което ще събуди интереса ви. Ще проуча подробностите — не разполагам с тях в момента — и ще ви уведомя по време на почивката за кафе.

* * *

По време на часовете, които го деляха от почивката за кафе, Фон Игелфелд се зае с работа в кабинета си. Преглеждаше циркуляри и всякакви други пратки, които секретарката му бе счела за недостатъчно важни, за да ги препрати в Кембридж. Повечето от тях бяха напълно безинтересни и не изискваха отговор, но имаше едно-две неща, на които трябваше да обърне внимание. Едното беше молбата на един студент от Берлин за разрешение да работи в Института в продължение на два месеца през лятото. Фон Игелфелд не беше много убеден, че трябва да дава съгласието си; студентите обикновено съумяваха да създадат много извънредна работа, и общо взето, се превръщаха в проклятието на живота на много професори. Затова и толкова малко немски професори се срещаха изобщо със студенти; това бе достойно за съжаление, но и необходима мярка, ако човек държеше да опази времето си от недопустими попълзновения. От друга страна, този млад човек можеше да се окаже полезен, а след време можеше да бъде ползван и като асистент. Затова и Фон Игелфелд формулира много предпазливо отговора си и покани студента на предварителен разговор. След като приключи с тази задача, той се зае с далеч по-важна работа, а именно търсенето на доказателства, че Унтерхолцер е ползвал стаята му в негово отсъствие.

Фон Игелфелд знаеше колко лукав може да бъде Унтерхолцер, особено когато ставаше дума за столове и кабинети. Никога не би допуснал неблагоразумието да постави на вратата табела със собственото си име; нито пък би разместил мебелите. Разбира се, можеше да се провери точното разположение на столовете и да се докаже, че един или два са леко изместени от оригиналната си позиция, но това не би било достатъчно солидно доказателство, тъй като чистачките често разместваха столовете, когато чистеха кабинета. Съществуваха и други потенциални улики: броят на кламерите в кутийката за кламери беше едната възможност, но пък Унтерхолцер вероятно би преценил това и би се постарал да попълни липсите.

Фон Игелфелд се вгледа внимателно в големия правоъгълен лист попивателна хартия на бюрото му. Той обикновено пишеше върху нея, и ако Унтерхолцер бе постъпвал по същия начин, би могло да се открие доказателствен материал под формата на мастилени отпечатъци на текст, написан с неговия почерк. Фон Игелфелд вдигна попивателната и се зае да я оглежда старателно. Не беше съобразил да постави на бюрото чист лист, преди да замине, а на тази попивателна имаше многобройни отпечатъци от собствените му писания. Трудно бе да се прецени кое какво е, тъй като всички думи се отпечатваха на попивателната наопаки. Фон Игелфелд спря за миг. Досети се, че ако поставеше листа пред огледалото, всичко щеше да може лесно да се разчете.

Упъти се бързо към мъжката тоалетна, където над умивалниците бе поставено голямо огледало. Включи осветлението в тъмното помещение, вдигна листа попивателна хартия пред огледалото и започна да го разучава. Ето го неговия подпис, или поне част от него, изписан с черното мастило, което той обикновено ползваше: М… М… фон Иге…ф…д. Видя и половин ред от едно писмо, което беше писал на Цимерман преди около шест месеца.

Присъствието на тези писания беше напълно законно, както и на повечето от останалите отпечатъци, но не на всички. Какво беше това? Очевидно не беше писано с неговия почерк, и, ако Фон Игелфелд не грешеше, ставаше дума за добре познатия му разкрачен почерк на Унтерхолцер. Нещо повече, отпечатъкът беше от зелено мастило, а това означаваше, че няма нужда от търсене на допълнителни доказателства — в целия Институт зелено мастило ползваше единствено Унтерхолцер.

— Ето го доказателството! — измърмори под нос Фон Игелфелд. — Каква наглост!

Точно в този миг библиотекарят влезе в тоалетната. Той се спря стъписано на прага, когато видя Фон Игелфелд, вдигнал листа попивателна хартия пред огледалото.

— Професор Фон Игелфелд! — възкликна той. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Смутен и объркан, Фон Игелфелд бързо отпусна ръката, с която държеше попивателната хартия.

— Гледах тази попивателна хартия в огледалото — каза той.

— Забелязах — отвърна библиотекарят.

В продължение на няколко мига и двамата мълчаха. После Фон Игелфелд продължи:

— Имам обичая да си записвам някои неща — паметни бележки, нали разбирате, и за съжаление съм загубил една. Сега се опитвам да намеря следи от нея.

— О! — каза библиотекарят. — Разбирам. Сигурно е много неприятно. А явно горкият професор Унтерхолцер също е изпадал в подобни затруднения. Преди няколко месеца се натъкнах на него, докато правеше точно същото — разглеждаше един лист попивателна хартия в огледалото!

Фон Игелфелд впери поглед в библиотекаря. Това беше изключително важна информация.

— Този лист ли четеше? — попита той. — Същия този лист?

Библиотекарят погледна листа, който Фон Игелфелд му показваше.

— Не мога да бъда сигурен, че е бил същия лист, но несъмнено приличаше на този.

Фон Игелфелд присви очи. Положението ставаше още по-сериозно; Унтерхолцер не само бе ползвал кабинета му в негово отсъствие, но се бе опитал и да разчете това, което той, неговият неволен домакин, бе писал. Това беше непоносимо нарушаване на личното пространство; щеше да се наложи той да застане лице в лице с Унтерхолцер и да поиска от него обяснение защо се е ровил в чужда кореспонденция. Разбира се, Унтерхолцер щеше да отрече, но поне щеше да знае, че Фон Игелфелд е наясно, и това несъмнено щеше да му вгорчи удоволствието, което е изпитал, пъхайки си носа в личните дела на Фон Игелфелд.

Фон Игелфелд се върна в стаята си, кипящ от възмущение. Постави попивателната хартия на бюрото и огледа внимателно стаята. Сега вече се налагаше подробно претърсване, защото можеше да се натъкне на още следи от присъствието на Унтерхолцер. Кой знае, щом той е проявил такава недискретност, та да чете попивателната хартия в тоалетната, може да е оставил и други уличаващи го следи.

Фон Игелфелд започна да оглежда внимателно книжните лавици. Доколкото можеше да прецени, всичките му книги бяха подредени правилно. Отвори чекмеджето, в което държеше хартията и мастилото; всичко сякаш си беше по местата. И тогава, когато затваряше чекмеджето, погледът му падна върху някакъв дребен предмет на килима — беше копче.

Фон Игелфелд се наведе и взе копчето. Огледа го внимателно; беше малко, кафяво, и по нищо не личеше откъде може да е паднало. Но Фон Игелфелд вече беше убеден — това беше необходимото му доказателство. Копчето беше в оттенък, много подобен на неприятния кафяв цвят на костюмите, които носеше Унтерхолцер. То несъмнено принадлежеше на Унтерхолцер, и беше паднало от него по време на незаконното му пребиваване в кабинета на Фон Игелфелд. Фон Игелфелд го пъхна в джоба си. Смяташе да го представи, когато се съберяха да пият кафе, така че всички да видят — и да споделят — неудобното положение, в което щеше да изпадне Унтерхолцер.

* * *

Когато Фон Игелфелд се появи в стаята, където пиеха кафе, всички останали бяха вече насядали около масата и слушаха някаква история, която Принцел разказваше.

— Когато бях момче — казваше Принцел, — играехме на една чудесна игра, наричаше се „гърци и турци“. На нея ни научи бавачката ни, гъркиня, която дойде на работа при нас, когато беше шестнайсетгодишна. Доколкото знам, и тя е играела на тази игра на родния си остров Корфу. Според правилата гърците винаги печелеха, и затова всички искахме да сме гърци. Не беше чак толкова приятно да си турчин, но все някой трябваше да изпълнява и техните роли, затова се сменяхме. — Той замълча за миг и се замисли.

— Колко интересна игра — поде библиотекарят. — Леля ми ми е разказвала, че когато била момиче, си играели с метални обръчи. Търкаляли обръча по земята пред себе си с помощта на пръчка и тичали след него. Момичетата връзвали панделки на пръчките си — момчетата обикновено не го правели. А ако обръчът се търкулнел по нанадолнище, се налагало да тичат наистина доста бързо! Тя ми е казвала, че веднъж едно малко момче, което живеело срещу тях, момче на име Ханс, търкулнало обръча си на трамвайната линия и той полетял към идващия насреща трамвай. Леля ми разказваше, че…

— Един от пациентите на професор Фройд се е казвал Ханс — прекъсна го Принцел. — Наричали го Малкия Ханс. Страхувал се от товарните коне — мислел, че ще го ухапят. Баща му се консултирал с професор Фройд и професор Фройд описал случая в подробности.

Библиотекарят изглежда се обиди.

— Не вярвам да става дума за същото момче. Аз просто разказвах…

— Жена ми чете Фройд, защото стилът му й доставя неподправено удоволствие — заяви Унтерхолцер. — По време на следването си е учила и малко психология. Самият аз не съм чел Фройд, но е напълно възможно да започна да го чета някой ден. Не изключвам подобна възможност.

— Та за онова момче с обръча — продължи библиотекарят. — Обръчът бил влязъл в улея на релсата и се търкалял право срещу трамвая. Струва ми се, че това се е случило в Мюнхен, макар че може да е било и в Щутгарт, защото бащата на леля ми, моят прачичо, се преместил от Мюнхен в Щутгарт, когато леля ми била на осем години, или май беше седем? Не, струва ми се все пак, че е била на осем, но не бива да ме цитирате по този въпрос. Може и да греша. Но въпросът е там, че когато обръчът влезе в релса, той може да се движи в една-единствена посока. В това е проблемът. Можете да си представите как бихте се чувствали на мястото на бащата на това момче, ако видехте обръча, заклещен в трамвайната линия. Е, случило се така, че бащата действително бил там и…

Той замълча, но този път не защото го прекъснаха, а защото бе влязъл Фон Игелфелд. Всички станаха, Принцел протегна ръка, за да стисне ръката на Фон Игелфелд, последван от Унтерхолцер, който се усмихваше радостно, докато се ръкуваха. Фон Игелфелд следеше неотклонно Унтерхолцер; „Такова лицемерие“, мислеше си той, „при това така добре прикривано“. Е, копчето щеше да сложи край на всичко това.

Отново насядаха, за да се насладят на кафето си.

— Чудесно е, че сте отново тук — каза Принцел. — Институтът като че ли не е същото място, когато отсъствате.

„Не, каза си Фон Игелфелд, не би било същото, нали? Защото в моя кабинет е седял друг човек“. Но не си позволи дебелащината да произнесе на глас подобни съмнения, а вместо това отбеляза весело:

— Не мога да опиша колко се радвам, че съм отново в Германия. Кембридж е приятно място, но нали знаете какъв е проблемът.

Всички закимаха съчувствено.

— Четири месеца в една по-посредствена институция могат да бъдат много неприятни — заяви Унтерхолцер. — Предполагам, че ви се е налагало да водите истинска битка, докато успеете да ги принудите да свършат нещо.

— Да — съгласи се Фон Игелфелд. — В тази страна всичко е толкова ирационално. А и хората, честно казано, са крайно ексцентрични. Налага се да анализираш всяка тяхна дума, за да разбереш какво точно искат да кажат. Ако времето е лошо, най-вероятно ще кажат: „Какво очарователно време!“

— А при това времето съвсем не е очарователно — каза Унтерхолцер. — Защо тогава казват, че е такова?

— Защо наистина? — съгласи се Фон Игелфелд. — Много често казват точно обратното на това, което мислят.

— Това е извънредно странно — заяви библиотекарят. — Всъщност може да се определи дори като патологично.

— Освен това непрекъснато омаловажават всичко — продължи Фон Игелфелд. — Ако са болни или дори на смъртно легло, най-вероятно ще кажат нещо от рода на „Днес май не се чувствам добре“. Много е странно. Вероятно си спомняте случая с капитан Оутс, когато напускал палатката си насред пустошта на Антарктида. Знаел е, че няма да се върне. И какво, мислите, казал? „Може да се позабавя“. Което всъщност е означавало, че няма да се върне.

— Но защо тогава не е казал просто, че няма да се върне? — попита Унтерхолцер.

Фон Игелфелд сви рамене.

— Ето това никога няма да разбера — каза той. — Не съществува никакво разумно обяснение.

Принцел се усмихна.

— Толкова по-добре, че сте намерили начин да се справите с тези хора — капитан Оутс и всички подобни нему — каза той. — Аз бих бил ужасно озадачен.

— Благодаря — отвърна Фон Игелфелд. — Но въпреки всичко тези преживявания ми доставиха удоволствие. — Той помълча. Всички чакаха. Настъпил бе подходящият момент. — И, разбира се, мисълта, че имам своя кабинет в Института, в който ще мога да се върна, ми вдъхваше голяма увереност.

Настана абсолютно мълчание. Фон Игелфелд не погледна към Унтерхолцер, но знаеше, че думите му са попаднали право в целта. Смяташе да изчака още няколко секунди, преди да продължи; ако удължеше прекалено паузата, библиотекарят можеше пак да започне да разказва за обръчи и други подобни, а не му се искаше драматичният ефект от откритието му да пострада по някакъв начин.

Фон Игелфелд си пое дълбоко дъх.

— Като си говорим за кабинети, тази сутрин открих нещо в моя. Много ме озадачи. — Той бръкна в джоба си — очите на всички бяха приковани в него — измъкна копчето и го вдигна така, че всички да го видят. — Ето това.

— Копче — установи библиотекарят. — Намерили сте копче.

— Точно така — съгласи се Фон Игелфелд. — Копче на килима.

Всички загледаха вторачено копчето.

— Това копче — поде Принцел. — То… има ли някакво значение или си е просто копче?

— Би трябвало да отправите въпроса си към човека, който го е изгубил — отговори бавно Фон Игелфелд, подбирайки и произнасяйки внимателно всяка дума, за да постигне максимален ефект. — Това лице, което и да е то, би могло да отговори на въпроса ви. Аз не мога.

Фон Игелфелд продължаваше да не гледа към Унтерхолцер. Вместо това се взираше през прозореца, към голите клони на дърветата, очакващи идването на пролетта. Измамниците винаги биват разкрити, мислеше си той. Всеки жъне това, което е посял — или изпуснал, както беше в този случай. Мисълта му се стори доста забавна, но не можеше да си позволи да се разсмее точно сега — не биваше дори да се усмихва. Може би щеше да сподели тази своя мисъл по-късно с Принцел, когато останеха насаме; а можеше и да го вметне като новосъздаден афоризъм в следващото си писмо до Цимерман. Цимерман имаше силно развито чувство за хумор и винаги оценяваше както трябва подобни забележки.

Унтерхолцер остави чашата си.

— Бихте ли ми подали това копче, господин Фон Игелфелд? — каза той.

Обикновено обвиняемият не проявява интерес към главната улика, представена от обвинението, притеснява се да я докосне, може би не знае дали ще успее да прикрие факта, че предметът му е познат. Но нямаше как Фон Игелфелд да откаже, затова подаде копчето на предполагаемия му собственик.

— Да — каза Унтерхолцер. — Точно както предполагах. Копчето е ваше, господин Фон Игелфелд. Ако погледнете левия ръкав на сакото си, ще забележите, че на маншета има само две копчета, докато на десния ви ръкав те са три. Това копче прилича досущ на останалите. Какъв късмет, че е паднало в кабинета ви, а не някъде навън. Можеше да падне на трамвайна линия и да се търкулне по релсите.

При последната забележка Принцел и Унтерхолцер избухнаха в смях, но библиотекарят, неясно защо, не се засмя. Почувствал се унизен. Фон Игелфелд мълчеше. Не можеше да разбере какво общо имат с тази история трамвайните линии, и наистина беше възмутително, че Унтерхолцер бе успял да се измъкне така ловко от затруднението, в което бе изпаднал. Единствената му утеха бе, че Немезида не забравя, и че ще следва по петите Унтерхолцер, докато някой ден му подложи крак. Беше само въпрос на време.

Библиотекарят забеляза, че Фон Игелфелд се подразни от начина, по който бе приключен въпросът с копчето, и реши, че е настанал подходящият момент да съобщи за искането, постъпило от посолството на Колумбия. Не му беше приятно да види Фон Игелфелд унизен, особено пък от собствените му колеги. Те можеха понякога да бъдат много груби, прекъсваха постоянно хората, сякаш единствено те имаха право да говорят. Е, сега библиотекарят смяташе да заговори, и този път щяха да го изслушат.

— Господин Фон Игелфелд — поде той. — Нека оставим копчетата — а и на кой от нас не се е случвало да загуби копче, господин Унтерхолцер? Според мен в това няма нищо срамно. Но както и да е — исках да кажа, че във ваше отсъствие имаше известни развития, за които реших да ви уведомя.

Всички се вторачиха в библиотекаря, който се наслади на няколкото скъпоценни мига, изпълнени с тяхното недвусмислено очакване. Сега вече нямаше да го прекъсват.

— Преди около месец при мен постъпи запитване от едно чуждестранно посолство — каза той. — Едно съвсем конкретно запитване.

Всички бяха притихнали. Унтерхолцер бе издул устни, а Фон Игелфелд забеляза, че ръцете му леко потреперват.

— О, така ли? — попита Фон Игелфелд окуражаващо. — Вие споменахте нещо подобно и по-рано, господин Хубер. А сега вече разполагате и с подробностите, нали?

Библиотекарят кимна.

— Да, така е. — Той отново замълча, но само за миг. — Всъщност запитването постъпи от посолството на Колумбия. Поискаха екземпляр от „Португалски неправилни глаголи“ и аз незабавно им изпратих един. Тогава… — Сега вече напрежението бе станало почти непоносимо. — Тогава ме помолиха да изпратя биографична справка за вас, в която да бъдат включени всички отличия, които сте получавали досега, и да потвърдя правилното изписване на името ви.

Ефектът от думите му беше точно толкова драматичен, колкото бе очаквал библиотекарят. Трябваше да изминат няколко мига, преди всички да осмислят наученото, и тогава всякакви мисли за копчета и други подобни бяха изместени от едно съвсем реално, почти осезаемо чувство на възбуда. В крайна сметка по-важно от всичко бе доброто име на Института, и добрите новини за един от тях бяха добри новини за всички. Можеше и да съществува дребнава ревност — такива неща са неизбежни между филолози — но възникнеше ли възможност, била тя и най-далечна, за някаква почетна титла, връчвана от чуждестранна инстанция, всякакви подобни мисли отлитаха надалеч. Сега, когато им беше поднесена такава вълнуваща новина, единственото, което имаше значение, бе да разберат час по-скоро какво се криеше всъщност зад тези развития.

Принцел първи предложи обяснение.

— Предполагам, че става дума за почетна степен, връчвана от някой университет в Колумбия — каза той. — Има няколко престижни института в Богота. „Росарио“ например е университет, поддържан от частни фондове, много уважаван в Латинска Америка. Предполагам, че точно това е обяснението. Позволете ми първи да ви поднеса своите поздравления, господин Фон Игелфелд!

Фон Игелфелд вдигна скромно ръка.

— Поздравленията ви може да се окажат твърде преждевременни, господин Принцел — възрази той. — Не мога да предположа, че става дума за някаква почетна титла. Предполагам, че готвят някакъв кратък материал за някое официозно издание. Надали е нещо повече от това.

— Глупости — заяви библиотекарят. — Такива сведения биха получили от всяка информационна агенция. За такова нещо не биха имали нужда от книгата.

— Твърдението на господин Хубер е основателно — каза Унтерхолцер. — В тази работа има нещо много повече от това, което се вижда на пръв поглед.

— Моля ви! — възрази отново Фон Игелфелд. — Не бих искал да предизвиквам съдбата. Много мило е от ваша страна да изказвате подобни предположения, но ми се струва, че би било сериозна грешка да отделяме повече време на този въпрос. Моля ви, нека поговорим за нещо друго — например за нашето специализирано списание. Как се развива работата по новия брой? Всичко изпратено ли е вече за печат?

Разбира се, той не беше в състояние да изпълни собствения си съвет да не се занимава повече с това загадъчно запитване от страна на колумбийското посолство. През цялата следваща седмица не беше в състояние да мисли за почти нищо друго; постоянно се ровеше в новопристигналата поща, за да види дали няма писмо от Колумбия или пратка, която би могла да бъде подадена от посолството на Колумбия. Що се отнася до Принцел и Унтерхолцер, те се срещаха насаме и обсъждаха надълго и нашироко този въпрос, питайки се дали не са пропуснали някое друго възможно тълкувание на запитването от посолството. Бяха на мнение, че не са. Бяха прехвърлили всички възможни обяснения, и всяко от тях изглеждаше добре.

* * *

Осем дни след съобщението на библиотекаря писмото пристигна. Беше с пощенска марка от Богота и Фон Игелфелд се взира в плика цели десет минути, преди да го отвори с ножа за писма и да разгъне тежкия лист луксозна хартия. Писмото бе написано на испански, език, който Фон Игелфелд владееше почти до съвършенство, и започваше с обичайното за Латинска Америка цветисто обръщение. Президентът на Колумбийската литературна академия поднасяше почитанията си на изтъкнатия учен професор доктор Фон Игелфелд. По-нататък се обясняваше, че от време на време Академията отбелязвала заслугите на някой чуждестранен учен, отличавайки го с престижната титла „член-кореспондент“. Тази титла била най-високата награда, връчвана от академията, и тази година, „в очакване и с искрена надежда за положителен отговор от страна на дълбокоуважаемата Ви личност“, академията решила да я присъди на Фон Игелфелд. Официалната церемония по връчването щяла да се състои в Богота и в писмото се изразяваше надежда, че Фон Игелфелд ще може да присъства.

Той прочете писмото два пъти, а после стана от бюрото си. Обиколи стаята два пъти, изчаквайки възторгът му да поутихне. Колумбия! Това не беше някаква си белгийска титла, от онези, които се раздаваха безразборно кажи-речи на всеки, който си е направил труда да посети Белгия. Тази титла се връчваше от академията на една влиятелна латиноамериканска държава. Той погледна часовника си. До почивката за кафе имаше цял час, а той просто трябваше да сподели новината с някого. Разбира се, щеше да пише на Цимерман, но междувременно би могъл да разкаже за писмото на библиотекаря, който бе изиграл толкова съществена роля във всичко това. Откри го да седи сам в библиотеката пред куп старомодни каталожни карти. След като му съобщи новината, той допълни, че библиотекарят е първият човек, който я научава.

— Искате да кажете, че още не сте казали на другите? — попита библиотекарят. — Не сте казали дори на професор доктор доктор Принцел?

— Не — отвърна Фон Игелфелд. — Съобщавам го първо на вас.

Библиотекарят не отговори веднага. Стоеше си пред каталога с картите и се взираше в пода. В ежедневието му имаше малко мигове, които придобиваха особена стойност, но този несъмнено беше един от тях. Никой никога не му казваше нищо. Никой не му пишеше, никой не споделяше с него нищо поверително. Дори жена му не си беше направила труда да му съобщи, че смята да го напусне; ако сградата на Института се запалеше, надали щеше да се намери някой, който да го предупреди да я напусне. А ето че сега професор доктор Фон Игелфелд, автор на „Португалски неправилни глаголи“, разказваше на него, първо на него, за личното писмо, което бе получил от Колумбийската литературна академия.

— Толкова съм горд, господин Фон Игелфелд — каза той. — Толкова съм… — не можа да довърши; не намираше достатъчно силни думи, с които би могъл да изрази чувствата си.

— Това е триумф за всички нас — каза любезно Фон Игелфелд. — Не бих постигнал всичко това, господин Хубер, ако не беше постоянната подкрепа, която получавах от вас в процеса на работата си. Убеден съм в това, наистина е така.

— Много сте мил, господин Фон Игелфелд — заекна библиотекарят. — Прекалено добър сте с мен.

— Точно толкова, колкото заслужавате — заяви Фон Игелфелд. Един член-кореспондент на Колумбийската литературна академия може да си позволи да проявява великодушие и Фон Игелфелд постъпи именно така.

* * *

Нямаше нищо чудно в това, че организацията по връчването на почетната титла се оказа изключително сложна. Културното аташе се стараеше с все сили да помогне, но дори с неговата помощ формалностите отнеха много време. Най-сетне, след няколко месеца, изпълнени с почти ежеседмична размяна на писма, датата на церемонията беше уточнена и билетът на Фон Игелфелд за полета до Богота бе запазен. Сеньор Габриел Маркалес де Синко Ферментасионес, културното аташе, предложи да пътува с Фон Игелфелд, тъй като и без това мандатът му беше приключил, и той реши, че ще бъде по-удобно да го придружава, за да може посрещането му да премине безпрепятствено.

Фон Игелфелд не беше много убеден, че това наистина е необходимо, но това решение се оказа добро за него по две причини. Оказа се, че Синко Ферментасионес е изключително приятен събеседник и удивително добре запознат с всичко, свързано с литературата на Латинска Америка. Дори само затова си струваше да пътуват заедно, но имаше и още нещо. Когато пристигнаха в Богота, не се наложи изобщо да чакат на летището за изпълняването на необходимите формалности; те бяха подминати благодарение на дипломатическия паспорт на културното аташе и на писмото, което той сгъваше и разгъваше под носа на всяко служебно лице, и което явно бе в състояние да им отвори всички врати. Фон Игелфелд не се осмеляваше да попита какво представлява това писмо, но Синко Ферментасионес забеляза, че го гледа с любопитство и сам му даде необходимото обяснение.

— Написах писмото сам и сам го подписах — каза той с усмивка. — В него пише, че трябва да ми бъде оказвана помощ, да се съобразяват с мен и че всяко мое искане трябва да бъде изпълнявано незабавно. Сложих отдолу печата, който посланикът държи на бюрото си и който сякаш притежава магически способности. Hola! Ето че действа!

Фон Игелфелд бе впечатлен и се запита дали и той да не използва подобна тактика занапред.

— Ето ви още един образец на латиноамерикански магически реализъм — каза със смях сеньор Габриел Маркалес де Синко Ферментасионес — Едновременно магия и реалност.

Потеглиха към хотела на Фон Игелфелд, където Синко Ферментасионес пожела да се увери, че гостът се е настанил удобно, и чак след това си тръгна. Писмото отново бе разгънато и представено на управителя на хотела, който кимна почтително и незабавно отдаде чест на Фон Игелфелд. Синко Ферментасионес обеща да дойде да вземе Фон Игелфелд за церемонията, която щеше да се проведе по обяд на другия ден.

— Междувременно вие си починете от пътуването — каза той. — Този град се намира на много голяма надморска височина, затова не е редно да се преуморявате.

— Може да изляза да поразгледам града по-късно следобед — каза Фон Игелфелд, оглеждайки интересните сгради по улиците наоколо, построени в испански колониален стил.

Синко Ферментасионес се намръщи.

— Не — каза той. — Не бих направил това на ваше място. В никакъв случай.

Фон Игелфелд се учуди.

— Ами тези сгради? Не мога ли да ги разгледам поне отвън?

Синко Ферментасионес поклати глава.

— Не — каза той. — Не бива да напускате хотела. Налага се заради собствената ви безопасност.

Фон Игелфелд погледна управителя, който кимна, изразявайки съгласие със Синко Ферментасионес и направи кратък, но изразителен жест, сякаш прерязваше гърлото си.

— Навън е много опасно — каза тихо управителят. — Навсякъде в страната е много опасно.

— Не е възможно да е толкова опасно в центъра на града — възрази Фон Игелфелд. — Вижте, навън по улиците има толкова много хора!

— Да — съгласи се Синко Ферментасионес. — И повечето от тях са изключително опасни. Вярвайте ми, познавам собствената си страна. Дори това писмо — и той размаха всевластния документ, — дори то няма да ви помогне там, навън.

— Но какви са тези опасни хора? — попита Фон Игелфелд.

— Бандити, отчаяни престъпници, наркотрафиканти, партизани — започна Синко Ферментасионес. — Рекетьори, убийци, антиправителствени групировки, проправителствени групировки, недоволни военни, корумпирани полицаи, студенти-революционери, студенти с консервативни възгледи, изобщо всякакви студенти, производители на кокаин, протестиращи дребни фермери, селяни, лишени от земите си. А има и още.

— Има и недоволстващи келнери — намеси се управителят на хотела. — Постоянно получаваме бомбени заплахи от една организация на протестиращи келнери, която организира нападения над хотелите. Много е досадно.

Фон Игелфелд не каза нищо. Беше чувал, че обществото в Колумбия е нестабилно, но предполагаше, че размириците са ограничени в южните области, където е трудно да се налага спазването на закона. Казаното от Синко Ферментасионес и управителя на хотела остави у него съвсем различно впечатление. Дали изобщо бе възможно някой да е в безопасност в тази страна? Дали самата Литературна академия беше безопасно място, или съществуваха недоволстващи писатели, които също можеха да бъдат добавени към списъка на Синко Ферментасионес? За миг се поколеба дали да не зададе този въпрос, но после реши да премълчи.

Предвид дадените му недвусмислени съвети, Фон Игелфелд си остана в хотела, осмелявайки се да излезе само в оградената с високи стени градина, където поседя в продължение на час, възхищавайки се на ярките сини и червени цветове на бугенвилиите. През нощта, след леката вечеря в хотелския ресторант, където се нахрани съвсем сам, тъй като други гости явно нямаше, той спа неспокойно, будеше се постоянно и проверяваше дали вратата на стаята е заключена. Откъм коридора долитаха странни звуци — някой кашляше, чуваха се стъпки, а после и тих разговор, като че ли точно пред неговата врата. Но на сутринта, когато слънчевите лъчи вече нахлуваха през прозореца, нощните страхове изчезнаха и той започна да се подготвя за предстоящите събития, обзет от приятно нетърпение.

Синко Ферментасионес се появи навреме, облечен в елегантен редингот, с карамфил в бутониерата.

— Надявам се нощта да е преминала спокойно — каза той на Фон Игелфелд.

— Съвсем спокойно — отвърна Фон Игелфелд. Отговорът му като че ли разочарова Синко Ферментасионес, който посочи вратата зад себе си.

— Тази страна е непредсказуема — каза той. — Една нощ преминава спокойно, а следващата… Е, ситуацията може да стане критична.

Фон Игелфелд реши да не допуска тази песимистична оценка да помрачи впечатленията му от Колумбия. Всички в хотела бяха извънредно мили; слънцето също грееше добронамерено, въздухът беше чист и свеж. Синко Ферментасионес можеше да размишлява върху разни политически и социални конфликти, щом искаше; но за разлика от него Фон Игелфелд възнамеряваше да бъде по-скоро оптимист.

Потеглиха към академията и десет минути по-късно пристигнаха пред една уютна постройка в колониален стил, която се издигаше в стария център на Богота. Самият президент дойде да ги посрещне лично на входа. Беше изискан на вид мъж, наближаващ седемдесетте, с големи мустаци и кръгли очила без рамки. Отведе ги в тържествената зала, където около четиридесет академици, облечени официално в чест на събитието, бяха насядали в редици; всички се извърнаха към новия член-кореспондент с радушни изражения на лицата.

— Дълбокоуважаеми господа академици — започна президентът, обръщайки се към членовете на академията. — Днес сред нас е един човек, чийто принос към романските филологии остава ненадминат през последните сто години. Когато професор Фон Игелфелд е оставил писалката си, след като е написал последното изречение на своето велико произведение, „Португалски неправилни глаголи“, надали се е замислил над факта, че е дал на света едно истинско научно съкровище, което осветява като пътеводна звезда пътя пред романските филологии към идните години. Но „Португалски неправилни глаголи“ е именно такова произведение, и точно такова е неговото въздействие. Всички ние, в тази зала, дължим много на професор Фон Игелфелд, и като признание за неговия труд аз, благодарение на пълномощията си като президент на тази академия, провъзгласявам за наш член-кореспондент професор доктор Мориц Мария фон Игелфелд от университета в Хайделберг; Magister Artium от университета в Гьотинген, доктор по филология от Свободния университет в Берлин, носител на ордена „Леополд“ трета степен на кралство Белгия.

Фон Игелфелд изслуша внимателно благозвучния рецитал на списъка на титлите и постиженията си. Съжали, че президентът бе решил да спомене ордена „Леополд“; беше го приел, преди да прецени, че става дума за орден трета степен (нещо, което му стана ясно едва по време на церемонията по връчването), и затова оттогава нататък избягваше да го споменава. Господин Хубер, в качеството си на библиотекар, не пропускаше нито една подробност, затова и не можеше да го вини, че е включил и това сведение в биографичната справка, която му бяха поискали. В крайна сметка, самият господин Хубер нямаше никакви титли, и споменаването дори на един третостепенен белгийски орден вероятно му се бе сторило основателно.

Фон Игелфелд не проявяваше особен интерес към Белгия. Като начало, той изобщо не беше убеден, че съществуването на тази страна има някакъв смисъл, докато например съществуването на Франция и Германия бе очевидно необходимо. За всички би било най-удобно, ако Белгия си беше останала в границите на Франция, съгласно мъдрите планове на Наполеон, а пък фламандската част би могла да бъде поета от Холандия, по лингвистични съображения. Съществуваше и проблемът с белгийските монарси, и по-специално с Леополд, чието неоправдано с нищо поведение в Белгийско Конго оставяше много да се желае. Така че, общо взето, онзи белгийски орден според него беше нещо, което би предпочел да не се споменава, но от друга страна, възможно бе той да впечатли колумбийците.

Церемонията по получаването на званието не беше сложна; забодоха на ревера на Фон Игелфелд един медал, президентът го прегърна и го целуна по двете бузи, големите му мустаци погъделичкаха лицето на Фон Игелфелд, и после членовете на академията се заредиха да се ръкуват с новия член-кореспондент. После поднесоха лек обяд, последваха още ръкостискания и академиците започнаха да се разотиват. Фон Игелфелд се беше подготвил за в случай, че го поканят да изнесе лекция, но такава възможност не възникна. Нито председателят, нито академиците не споменаха, че трябва да се прави още нещо; всъщност председателят изчезна, преди Фон Игелфелд да бе успял да му благодари подобаващо, и Фон Игелфелд се озова отново пред сградата на академията, огрян от яркото слънце на Андите, съпровождан само от сеньор Габриел Маркалес де Синко Ферментасионес.

— Трогателна церемония — каза неговият домакин. — Аз самият не съм член на академията, но си мисля, че би било много подходящо да стана.

— Съжалявам, че все още не сте приет — каза Фон Игелфелд успокояващо, — но съм убеден, че много скоро някой ще ви предложи за член на академията.

— Надявам се — каза Синко Ферментасионес. Помълча, после погледна към Фон Игелфелд. — А дали самият вие бихте го направили?

Фон Игелфелд трепна.

— Аз ли? — каза той. — Но аз съм само член-кореспондент, при това новоприет. Сигурен съм, че не би било редно аз да поставя кандидатурата на нов член.

— Ни най-малко — възрази Синко Ферментасионес. — Всъщност за тях би било практически невъзможно да отхвърлят кандидатурата ми, ако предложението дойде от вас. Такъв ход би могъл да се тълкува за съмнение в точността на вашата преценка — той бръкна в джоба си, докато говореше, и измъкна един лист. — Всъщност — продължи той, — ето го и формуляра с предложение за членство, надлежно попълнен. От вас се иска само да го подпишете. Ще ви бъда много задължен.

Фон Игелфелд се озърна. Сеньор Габриел Маркалес де Синко Ферментасионес го беше поставил в крайно неудобно положение. Ако отхвърлеше молбата му, той би проявил черна неблагодарност към този човек, който най-вероятно бе уредил номинацията му за член-кореспондент. От друга страна, ако представеше кандидатурата му, щеше да постави председателя и членовете на академията в затруднено положение — те щяха да се чувстват задължени да изберат човек, който може и всъщност да не искаха да изберат, Фон Игелфелд нямаше как да разбере.

— Подпишете ето тук — каза Синко Ферментасионес, подавайки хартията и писалката на Фон Игелфелд.

Действително нямаше друг изход, затова Фон Игелфелд подписа и върна листа на Синко Ферментасионес, гледайки го яростно. Но другият не забеляза погледа му или просто реши да не му обръща внимание.

— Много мило от ваша страна — каза Синко Ферментасионес. — Ето, че най-сетне съм вътре.

После се наведе към Фон Игелфелд и го прегърна, мълвейки думи на благодарност.

Фон Игелфелд понесе стоически прегръдката и благодарностите. Беше се озовал в латиноамерикански капан, и вероятно трябваше да е разбрал това много по-рано. Но важното бе друго — какъвто и да бе мотивът на Синко Ферментасионес да представи кандидатурата му, сега той беше член-кореспондент на Литературната академия на Колумбия, а такава чест не бе оказвана дори на Цимерман. И дори ако председателят на академията се разгневеше, задето е предложил Синко Ферментасионес за член, Фон Игелфелд надали щеше да го види отново, така че практически не съществуваше опасност да изпадне в неудобно положение.

Синко Ферментасионес сияеше от задоволство.

— А сега — поде той, — ние — по-скоро аз — организирахме за вас една няколкодневна почивка извън града, така да се каже, като възнаграждение за това, че се съгласихте да пътувате чак дотук. Една много известна дама, чийто литературен салон е навярно най-изисканият в цяла Латинска Америка, ви отправи специална покана да я посетите в планинската й вила. За вас това ще бъде истинска наслада.

— Много ви благодаря — каза Фон Игелфелд. Няколко дни извън града, на място, където щяха да се грижат добре за него, биха му се отразили добре. В Германия трябваше да се завърне едва идущата седмица, и той не можеше да си представи по-приятно прекарване на предстоящите дни от това да седи на някоя сенчеста веранда и да слуша песните на ята тропически птици със съзнанието, че в края на деня го очаква хубава вечеря.

Върнаха се в хотела, където Фон Игелфелд приготви багажа си и помоли да го отнесат в колата на Синко Ферментасионес. После, след като се подкрепи с чаша кафе, потеглиха по осеян с дупки път, през гъсто населени, безкрайни предградия, и накрая се озоваха извън града. Топлината в колата и бръмченето на двигателя подействаха приспивно на Фон Игелфелд. Когато се събуди, колата вече се движеше по някакъв път из частно имение, покрай градини с плодни дръвчета, към голяма жълтеникава къща, издигаща се в подножието на една планина.

— Това е домът на сеньора Долорес Кинта Баранкила — заяви Синко Ферментасионес. — Нашето пътуване приключи. Пристигнахме във Вилата на ограничените възможности.

* * *

Един прислужник ги посрещна пред широката входна врата на вилата. Беше дребен човечец с черно сако, което явно не му беше по мярка, и с нечисти бели ръкавици. Той взе куфарите от задната седалка на колата и подкани с жест Синко Ферментасионес и Фон Игелфелд да го последват. Влязоха и се озоваха в къща с високи тавани, чиито прохладни стаи бяха обзаведени със столове и маси от тъмен махагон в испански колониален стил, с рисувани скринове, по които рисунки на плодове и ловни кучета редом с образи на Светата Дева си съперничеха за място с розовобузести херувими. Излязоха в покрита колонада около вътрешен двор — от двете страни на изхода към колонадата се намираха вратите на техните спални.

Когато остана сам в спалнята си, Фон Игелфелд се зае да разопакова багажа си и забеляза със задоволство просторното писалище, на което бяха подредени изобилни запаси от хартия, шишенца с мастило и писалка. От дясната страна на писалището имаше шкаф с няколко лавици, по които бяха подредени книги. Той огледа заглавията — сборници есета, романи, философски произведения, както и няколко тома със стихове на Пабло Неруда. Взе едно от томчетата на Неруда и забеляза надписа на титулната страница: На Канта Баранкила от стария му приятел Пабло Неруда. Не съм достоен за твоето приятелство, но го имам и това ме радва. Фон Игелфелд бе заинтригуван: явно твърденията на Синко Ферментасионес, че салонът на Долорес Кинта Баранкила е много прочут, отговаряха на истината. Той остави книгата и взе друга, която стоеше на лавицата до нея — испански превод на Хемингуей. Фон Игелфелд не беше особено впечатлен от Хемингуей, когото не беше чел и нямаше намерение да прочете. Според него хора, които ловуват и ходят на война, не би трябвало да пишат книги, защото в заниманията им няма нищо, което би представлявало интерес за литературата. Хемингуей беше типичен пример за такъв човек. Никой немски писател не би отишъл да се бори с бикове в Испания или на подводен риболов в Куба, което се доказваше и от почти пълното отсъствие на подобни теми в немската литература. Той върна Хемингуей с неприязън обратно на лавицата и се загледа през прозореца. Посред двора имаше малко фонтанче, в което водата падаше с тих ромон. На една каменна пейка до фонтана седеше Синко Ферментасионес, увлечен в сериозен разговор с някаква жена на средна възраст в червена пола и бяла блуза, която седеше до него. Фон Игелфелд предположи, че това е Долорес Кинта Баранкила. Той отиде по-близо до прозореца и я загледа, удивлявайки се на спокойното й изражение. Такива лица, напомнящи на лика на Мадоната, се срещаха често сред жените от романските народи; беше лице, което би могло да бъде рисувано от Ботичели или Мантеня. Той продължи да я гледа, и докато я гледаше, тя внезапно вдигна очи и срещна погледа му. Фон Игелфелд застина, неспособен да помръдне от прозореца, потънал от срам, задето го бяха заловили да наблюдава тайно домакинята. После сякаш приковалата го на място магия спря да действа, той се отдръпна от прозореца и се скри в сенките на стаята.

Няколко минути по-късно на вратата се почука и той реши, че това сигурно е Долорес Кинта Баранкила, дошла да поиска обяснение за поведението му. Отвори малко плахо, но се оказа, че е почукал прислужникът със сакото, което не му беше по мярка, за да му съобщи, че напитките ще бъдат поднесени в салона в седем часа, и че сеньората щяла да се радва, ако професор Фон Игелфелд я почете с присъствието си в този час. Фон Игелфелд благодари, а прислужникът кимна и допълни, че ако негово превъзходителство се нуждаел от нещо, трябвало само да позвъни със звънеца, който щял да намери в стаята си; персоналът бил недостатъчен, уви, тъй като нещата не били такива, каквито са били някога, но щели да направят всичко по силите си.

* * *

— За нас е голяма чест, професор Фон Игелфелд — каза Долорес Кинта Баранкила. — Нали, Габриел?

— Несъмнено — каза Синко Ферментасионес.

— Присъствието на един член на Литературната академия у дома винаги ми е доставяло удовлетворение — продължи Долорес Кинта Баранкила, — но да посрещна един член-кореспондент — това е наистина изключителна чест! Всъщност дори не мога да си спомня кога за последен път се е случвало такова нещо.

— Преди пет години — каза услужливо Синко Ферментасионес.

Долорес Кинта Баранкила му благодари за информацията.

— Пет дълги години! — възкликна тя. — Пет години духовен глад, на който сега се слага край!

Синко Ферментасионес се усмихна.

— Действително, тази вечер дори напомня на заседания в Академията.

Долорес Кинта Баранкила го изгледа недоумяващо, а той продължи:

— Разбирате ли, скъпа сеньора Долорес, почти може да се каже, че в тази стая има вече двама членове на академията. Аз самият…

Долорес Кинта Баранкила плесна възторжено с ръце.

— Приели са ви! Аз съм във възторг, Габриел! Най-сетне тези глупави провинциалисти са започнали да осъзнават…

— Не съвсем — прекъсна я бързо Синко Ферментасионес. — Моля ви, отбележете, че казах „почти двама членове“. Аз съм само номиниран, всъщност съвсем отскоро, но имам всички основания да вярвам, че ще бъда приет за член на Академията.

Долорес Кинта Баранкила се обърна към Фон Игелфелд и му отправи топла усмивка.

— Подозирам, че на вас трябва да благодарим за това — каза тя. — Боя се, че нашият скъп приятел Габриел досега не е получил признанието, което заслужава. Това се дължи на отсъствието му от Колумбия.

Синко Ферментасионес вдигна ръка в знак на протест.

— Вие сте прекадено любезна, сеньора Долорес. Моят принос е много скромен.

— За мен беше чест да представя кандидатурата на сеньор Габриел Маркалес де Синко Ферментасионес — реши да се намеси Фон Игелфелд. — Неговата работа… — той замълча. Настана неловко мълчание. Двамата му събеседници се обърнаха към него и го загледаха. Фон Игелфелд нямаше никаква представа от работата на представения от него кандидат. Може би Синко Ферментасионес бе написал книга? Не беше изключено, но ако беше така, Фон Игелфелд не би могъл да знае каква е тя и дали е добре или зле написана. Разбира се, човек не би могъл да стане културно аташе току-тъй, следователно той все нещо трябваше да е направил, може би дори повече от необходимото, с което да заслужи членство в академията. Фон Игелфелд си пое дъх. — Неговата работа е добре позната във всички нейни аспекти.

Долорес Кинта Баранкила повдигна едната си вежда.

— Има хора, които твърдят, че е купил поста си — каза тя и продължи припряно: — Но искам веднага да подчертая, че аз не съм от тях! Толкова много хора в тази страна са разяждани от завист! Има дори такива, които разправят, че съм купила тази вила, представяте ли си?

— А вие не сте я купили, така ли? — попита Фон Игелфелд.

— Разбира се, че не — отвърна Долорес Кинта Баранкила. — Всичко, което виждате около нас, принадлежеше на дядо ми по бащина линия, дон Алфонсо Кинта Баранкила. Не съм купувала нищо — съвсем нищичко.

— Сеньората е прекалено скромна — намеси се с мазен глас Синко Ферментасионес. — Още по времето на дядо й тази вила е била център на интелектуалния живот в Колумбия. Всички видни личности са я посещавали през уикендите и са участвали в дискусиите, състояли се в същата тази стая, в която се намираме ние сега. Всички до един. А в по-ново време, когато вилата минала във владение на баща й, Неруда започнал да идва тук, когато посещавал страната. Прекарвал е тук цели седмици. Написал е много стихотворения в същата тази стая.

— Аз съм голям почитател на неговото творчество — заяви Фон Игелфелд. — Езикът му е изключителен.

— Имам чувството, че той е все още сред нас — каза Долорес Кинта Баранкила замечтано. — Не изпитваш ли и ти същото, Габриел? Не чувстваш ли присъствието на Пабло?

— Изпитвам — каза Синко Ферментасионес. — Чувствам, че той е с нас сега, в този момент.

— Както и всички останали — продължи Долорес Кинта Баранкила. — Маркес. Валдерама. Песоа. Да, Песоа, скъпи ми професор Фон Игелфелд. Когато баща ми беше жив, той пристигнал от Бразилия и прекарал тук няколко седмици. Разговаряли непрестанно, така ми разказваше той. Баща ми владееше португалски до съвършенство. Двамата с Песоа седели тук, в тази стая, и разговаряли по цели нощи.

Фон Игелфелд се озърна. Можеше да си представи Песоа, седнал тук, поставил голямата си шапка на масичката до прозореца, а може би на коляното си; обстановката тук беше наистина извънредно приятна, а и домакинята беше неизказано очарователна с този свой мелодичен глас и дълбокото разбиране, което проявяваше по отношение на литературата. Самият той имаше чувството, че е в състояние да прекара нощта в разговори, а можеше да стане така и в действителност.

Приятният разговор продължи около час, а после отидоха да вечерят. Вечерята беше поднесена в една съседна стая, прислужваше готвачът, човек на средна възраст с престилка. Фон Игелфелд очакваше богата трапеза, но порциите се оказаха оскъдни, а виното беше тъничко. Разбира се, разговорите бяха предостатъчно обезщетение за тези недостатъци, но той установи, че започва да размишлява над името на вилата и оскъдността на вечерята. Тези размисли го потиснаха: имаше нещо неизразимо тъжно в това излиняло великолепие. Някога в тази къща може и да е имало литературен салон, но какво бе останало от него сега? По всичко личеше, че са останали само спомени.

* * *

Фон Игелфелд спа непробудно. Вечерта го бе въодушевила, беше изслушал с внимание коментарите на домакинята на всевъзможни теми. Всички нейни забележки му се сториха разумни и проницателни, благодарение на което вечерта премина в атмосфера на рядко срещано единомислие. Сега, на другата сутрин, той стоеше край прозореца и гледаше към вътрешния двор с фонтанчето, каменната пейка и декоративните храсти, обсипани с ярки цветове. Беше прекрасно утро и Фон Игелфелд реши да се поразходи из овощните градини още преди да поднесат закуската.

Нахлупи купената наскоро панамена шапка, прекоси вътрешния двор и се упъти към външната врата. Докато преминаваше през един от салоните, забеляза неколцина зле облечени мъже, които се навъртаха наоколо. Те го изгледаха с подозрение и не отговориха, когато Фон Игелфелд се обърна любезно към тях с „Buenos Dias“. Може би бяха работници от плантацията, каза си той, а те поначало са мълчаливи. Но когато стигна входната врата, един от мъжете пристъпи напред и се изпречи пред него.

— Кой сте вие? — попита той грубо.

Фон Игелфелд огледа човека пред себе си. Носеше тъмни панталони и червена риза, и беше небръснат. Поведението му можеше да бъде определено единствено като нагло, и Фон Игелфелд реши, че колкото и да е неприятно да се оплакваш на домакинята си, този случай действително налага да се оплаче. Кой бил той, така ли? Той беше авторът на „Португалски неправилни глаголи“, ето кой беше, и много му се искаше да отговори точно така на този въпрос. Но вместо това каза просто:

— Аз съм професор доктор Мориц Мария фон Игелфелд. Ето кой съм, а кой сте вие?

Мъжът, който се беше облегнал на рамката на вратата, се изправи и пристъпи заплашително към Фон Игелфелд.

— Аз ли? Аз? — каза той с недвусмислено враждебен тон. — Аз съм Педро. Това съм аз. Педро, предводителят на Movimiento Veintitres^[6].

— Movimiento Veintitres ли? — повтори Фон Игелфелд. Стараеше се да говори невъзмутимо, но внезапно го обзе лека тревога. Припомни си предупрежденията, които Синко Ферментасионес му бе отправил в хотела в Богота. Дали въпросното Movimiento Veintitres фигурираше в списъка на опасните групировки? Не можеше да си спомни, но като гледаше Педро, застанал пред него с ръце в джобовете и опасен блясък в очите, си каза, че може и да е така.

Фон Игелфелд преглътна.

— Приятно ми е, сеньор Педро — каза той.

Педро не отвърна на поздрава. След малко обаче извърна глава и плю на пода.

— О! — каза Фон Игелфелд. — Надявам се, че се чувствате добре.

Педро плю отново.

— Ние превзехме тази къща и земите около нея — заяви той. — Сега вие сте пленник на колумбийския народ, същото се отнася и до така наречените сеньора Баранкила и сеньор Габриел. Ще бъдете изправени пред революционния съд на Movimiento Veintitres.

Фон Игелфелд застина.

— Аз ли съм пленник? — заекна той. — Аз?

Педро кимна.

— Арестуван сте. Но ще бъдете съден по всички правила, преди да ви разстрелят. Давам ви думата си.

Фон Игелфелд гледаше недоумяващо Педро. Може би не беше чул правилно. Може би му бяха скроили някакъв много сложен номер, и ако беше така, това бе проява на крайно лош вкус.

— Ха! — възкликна той и направи опит да се усмихне. — Това е много забавно. Много забавно.

— Не, не е — отвърна Педро. — Няма нищо забавно. Много е тъжно — за вас, искам да кажа.

— Но аз съм гост тук — каза Фон Игелфелд. — Нямам нищо общо с тукашните събития. Не разбирам дори за какво говорите.

— Е, ще разберете достатъчно скоро — каза Педро. — А междувременно ще се присъедините към останалите. Те са в онази стая там. Те ще ви обяснят положението.

Фон Игелфелд тръгна към вратата, която му посочи Педро.

— Хайде де! — каза присмехулно Педро. — Те са там, вътре. Влезте и се присъединете към тях, сеньор германецо. Вашите разглезени приятелчета са там и ви очакват.

Фон Игелфелд влезе в стаята. В средата й имаше диван, на който седяха сеньора Долорес Кинта Баранкила и Синко Ферментасионес. Когато той отвори вратата, те вдигнаха обнадеждено очи.

— Сеньор Габриел Маркалес де Синко Ферментасионес — поде Фон Игелфелд, — мога ли да попитам какво означава всичко това? Ще бъдете ли така добър да ми обясните?

Синко Ферментасионес въздъхна.

— Попаднахме в ръцете на партизани — заяви той. — Това е.

— Това е краят за всички нас — каза Долорес Кинта Баранкила и поклати тъжно глава. — Movimiento Veintitres! Те са най-лошите.

— По-лоши от най-лошите — уточни Синко Ферментасионес. — Боя се, че няма надежда. Никаква надежда.

Фон Игелфелд стоеше напълно неподвижно. Възприе това, което казваха приятелите му, но му беше трудно да повярва на чутото. На професорите по филология не се случваха подобни неща — да бъдат пленявани от партизани; и все пак Педро беше съвсем истински, както беше истински и страхът, който той бе породил у домакините му. О, ако само бе проявил достатъчно здрав разум да откаже да дойде тук! Така ставаше, когато човек хукне да преследва слава и почести; вечно бдителната Немезида наказваше самонадеяните, а Фон Игелфелд беше успял да се превърне в отличен прицел за ударите й. Сега вече беше много късно. Всички те щяха да бъдат разстреляни — поне Педро твърдеше, че ще стане така — и това щеше да бъде краят. Опита се за миг да си представи как ще реагират колегите му, седнали да пият кафе, когато научеха новината. Библиотекарят сигурно щеше да се просълзи, Принцел щеше да остане безмълвен от скръб, а Унтерхолцер… Унтерхолцер също щеше да скърби за него, несъмнено, но същевременно веднага щеше да започне да крои планове как да се нанесе окончателно в кабинета му. Нали точно така бе станало, когато мислеха, че е изчезнал безследно по време на пътуването му по море?

Долорес Кинта Баранкила прекъсна размишленията му.

— Искрено съжалявам, професор Фон Игелфелд — каза тя. — Не е редно една страна да посреща по такъв начин именитите си гости. Да застреляш гост е връх на невъзпитанието — наистина е върхът.

— Несъмнено — съгласи се Синко Ферментасионес. — Това буди и у мен искрено съжаление.

Фон Игелфелд им благодари за загрижеността.

— Може пък да размислят — каза той. — Може дори някой да ни спаси.

— Изключено — заяви Синко Ферментасионес. — Войската не върши никаква работа, а освен това те най-вероятно нямат представа, че вилата е окупирана от тези… от тези разбойници.

Той вдигна поглед към тавана, докато произнасяше последните думи. На вратата се беше появил Педро и надничаше вътре, очевидно наслаждавайки се на тревогите на своите пленници.

— Можете да се поразтъпчете насам-натам — каза той. — Порадвайте се на чистия въздух. На небето. Слушайте как пеят птичките. Наслаждавайте се и поразсъждавайте над всичко това, докато все още сте в състояние да го правите.

Той се разсмя и излезе.

— Какъв жесток и отблъскващ човек — отбеляза Фон Игелфелд.

— Те всички са такива — каза Синко Ферментасионес. — Нямат сърце.

Долорес Кинта Баранкила се беше замислила дълбоко.

— Никой не може да бъде изцяло лош — каза тя. — Дори тези, които са лоши до мозъка на костите си.

Фон Игелфелд и Синко Ферментасионес я зяпнаха неразбиращо, но тя като че ли нямаше желание да обясни загадъчните си думи. Стана, обяви, че смята да се поразходи и да седне някъде да порисува, и допълни, че ще очаква да ги види на вечеря.

* * *

В процеса на деня Фон Игелфелд забеляза, че партизаните постоянно влизаха и излизаха от къщата, но не им обърна особено внимание. Към обяд излезе на кратка разходка, но присъствието на един млад партизанин, който го следваше неотлъчно, го притесняваше, и той се върна във вилата след десетина минути. Беше ясно, че макар Педро да им позволяваше да се разхождат около вилата, той нямаше никакво намерение да им позволи да избягат.

След като чете цял следобед в стаята си, Фон Игелфелд се зае методично с обличането си за вечеря. Каквото и да му готвеше несигурното бъдеще, колкото и кратко да бе това бъдеще, той нямаше да занижи изискванията към собствената си личност. Облечен в елегантния бял костюм, който бе купил за пътуването, той прекоси вътрешния двор и влезе в салона, където Синко Ферментасионес и Долорес Кинта Баранкила вече отпиваха вино от чашите си. Но те не бяха единствените; тук беше и Педро, който сега беше облякъл черно сако и добре изгладени червени панталони; ботушите му бяха лъснати до блясък и той стоеше до другите двама с чаша в ръка, погълнат от разговора.

— Това е много интересно — каза той, коментирайки нещо, което Долорес Кинта Баранкила бе казала точно преди Фон Игелфелд да влезе в стаята. — Искате да кажете, че самият Адолфо Биой Касарес е бил тук, в тази стая?

— Несъмнено — отвърна Долорес Кинта Баранкила. — Прекарваше тук часове, увлечен в разговор с моя баща. Аз, разбира се, бях съвсем младо момиче, но си го спомням съвсем ясно. Пишеше ни дълги писма от Буенос Айрес. Аз също му пишех и го разпитвах за първия му разказ, „Ирис и Маргарита“.

— Забележително — каза Педро.

— Спомням си как разказвах всичко това на Че — продължи Долорес Кинта Баранкила. — Беше много заинтригуван.

Педро трепна.

— На Че ли?

— Гевара — поясни невъзмутимо Долорес Кинта Баранкила. — Че Гевара. Идвал е тук няколко пъти. Много дискретно, разбира се. Но ние с баща ми винаги сме се разбирали отлично с него. Ужасно ми липсва.

— Бил е в тази къща? — попита Педро.

— Разбира се — каза Долорес Кинта Баранкила. — Толкова мил човек.

Педро кимна.

— Той липсва много на всички нас.

— Но нали сега имаме вас! — възкликна Долорес Кинта Баранкила. — Може би някой ден ще бъдете също толкова прочут, колкото и скъпият Че. Кой знае?

Педро се усмихна скромно и отпи от виното си.

— Не ми се вярва.

— Прекалено сте скромен — каза Фон Игелфелд. — Човек никога не знае. Навремето и аз бяха неизвестен, а сега името ми е сравнително добре познато.

— Така е — каза Синко Ферментасионес. — А сега професор Фон Игелфелд е вече и член-кореспондент на нашата литературна академия.

— Наистина ли? — възкликна Педро. — Поднасям ви своите поздравления. — Той сякаш видя Фон Игелфелд с нови очи. — А мислите ли… — поде той. — Дали би било възможно…

Фон Игелфелд не се нуждаеше от допълнително подканване.

— За мен ще бъде чест да представя кандидатурата ви за членство в академията. Бих казал дори, че ще е удоволствие за мен.

— А пък аз ще подкрепя номинацията ви — намеси се Синко Ферментасионес. — Практически вече съм член на академията и мога да разчитам, че ще стана и действителен член, ако… ако доживея този момент.

— Разбира се, че ще го доживеете — разсмя се Педро. — Какво ви накара да мислите обратното?

— Нещо, което казахте вие — отвърна Синко Ферментасионес. — Помислих си, че…

— О, това ли — каза небрежно Педро. — Аз постоянно се заканвам на хората, че ще ги застрелям. Не ми обръщайте внимание.

— Искате да кажете, че никога не изпълнявате заканите си? — попита Фон Игелфелд.

Педро като че ли се смути.

— Понякога ги изпълнявам — каза той. — Зависи дали историческата необходимост налага да разстрелям някого или не. Във вашия случай вече не е исторически необходимо да ви разстрелям.

— Приятно ми е да го узная — заяви Фон Игелфелд.

— Чудесно — каза Долорес Кинта Баранкила. — Е, тогава значи всичко е уговорено. Да отиваме на вечеря. След вас, Педрисимо!

Педро се засмя.

— Хубаво име! Хората ми ще ме уважават повече, ако ме наричат Педрисимо. Давате ми чудесна идея!

— Винаги помагам с удоволствие на Movimiento Veintidos^[7] — каза Долорес Кинта Баранкила.

— Movimiento Veintitres — поправи я Педро; Фон Игелфелд си каза, че думите му прозвучаха почти педантично, при всички положения доста по-педантично, отколкото би могло да се очаква от предводител на партизани.

— Точно така — каза Долорес Кинта Баранкила, заемайки мястото си начело на масата. — А сега, професор Фон Игелфелд, вие седнете тук, а вие, Габриел, ще седите ето там. Това място от дясната ми страна е запазено за вас, скъпи мой Педрисимо.

Долорес Кинта Баранкила беше дала инструкции в кухнята да положат извънредни усилия, и персоналът се бе постарал да посрещне достойно предизвикателството. Бяха стигнали до дълбините на избата, за да намерят малкото останали хубави вина (положени там преди двайсет години от дон Кинта Баранкила, който надали е можел да си представи каква компания е съдено да ги изпие един ден). Вината бяха поднасяни направо с бутилките, за да не избледнее букетът при декантирането. Те бяха оценени по достойнство, особено от Педро, който ставаше все по-дружелюбен с напредването на вечерта. Вероятно щеше да бъде невъзможно той да отиде в Богота, за да бъде приет официално за член на академията, тъй като правителството бе обявило награда за главата му („Такива глупави провинциалисти!“, бе възкликнала Долорес Кинта Баранкила); все пак той се надяваше това да стане в близкото бъдеше, при една по-справедлива конституция.

Вечерта завърши с тостове. Педро вдигна тост в чест на Фон Игелфелд и изрази надежда, че остатъкът от престоя му в Колумбия ще бъде приятен; Долорес Кинта Баранкила предложи тост за Педро и изрази надежда, че той ще бъде приет скоро в академията; а пък Синко Ферментасионес пи за скорошния успех на Movimiento Veintidos, поправяйки се припряно на Veintitres след погледа, който му хвърли Долорес Кинта Баранкила. Накрая Фон Игелфелд рецитира стихотворението на Мьорике Auf ein altes Bild^[8], а Педро го помоли да го запише и да го преведе на испански, когато има възможност.

Натежали след отличната вечеря, всички се оттеглиха и спаха дълбоко до следващата сутрин, когато за свой ужас Фон Игелфелд се събуди от изстрели. Той скочи от леглото, навлече халата си и надникна през прозореца. Около трийсет или четирийсет от хората на Педро се бяха събрали във вътрешния двор около отворен сандък, от който вадеха и раздаваха пушки. Долорес Кинта Баранкила беше с тях и помагаше при раздаването на пушки на партизаните. Фон Игелфелд ахна. Снощи двамата с Педро започнаха да се разбират отлично, явно всяка от страните бе подложила на преоценка възгледите си за другата, но на Фон Игелфелд и през ум не му бе минавало, че ще стигнат дотам, че да се присъединят към Педро в неговата борба. И все пак — ето я Долорес Кинта Баранкила, която, запретнала ръкави, организираше партизаните, а нима това там на покрива не беше Синко Ферментасионес, застанал нащрек с пушка в ръка?

Фон Игелфелд се облече и зачака в стаята си. Няколко минути по-късно на вратата се почука и когато отвори, той видя Долорес Кинта Баранкила, която стоеше на прага с по една пушка в двете си ръце.

— Тази е ваша — каза тя и му връчи едната пушка. — Амуниции има ей там.

Фон Игелфелд не можа да прикрие стъписването си.

— Не искам това нещо — заяви той и й подаде обратно пушката.

Долорес Кинта Баранкила погледна през рамо.

— Трябва да я вземете — зашепна тя. — Ако не я вземете, той ще ви застреля. А ако той не ви застреля, ще ви застрелят войниците, когато отнемат това място от партизаните. Командирът на тукашната войскова част има ужасна слава, говорят, че не вземал пленници. Така че всъщност нямате никакъв избор — тя натика пушката обратно в ръцете на Фон Игелфелд и му направи знак да я последва.

— Ще ви намеря безопасна позиция — каза тя. — Можете да застанете до прозореца на моя кабинет. Той е много малък, а оттам се вижда чудесно входната алея. Ако видите войници да идват по алеята, ще имате достатъчно време да ги вземете на прицел, без да се излагате на опасност. Това е най-подходящото място, откъдето човек може да защитава вилата без особена опасност за себе си.

Фон Игелфелд я последва безмълвно до избраната за него позиция и клекна край нея до прозореца.

— Нали виждате — каза Долорес Кинта Баранкила. — Имате изглед, удобен за прицел. Случвало ли ви се е някога да стреляте?

— Разбира се, че не — каза Фон Игелфелд. — Що за идея!

— Ох, Божичко! — каза Долорес Кинта Баранкила. — Е, просто трябва да погледнете през мерника и мушката и да се опитате да ги изравните така, че да виждате през тях някой войник, който ще бъде вашата мишена. После натискате това тук — то е спусъкът. Така стават тези неща.

Фон Игелфелд кимна унило. Задоволството от снощната отмяна на присъдата беше опорочено. В никакъв случай не би могъл да стреля по войници, ако те се появяха по алеята, но какво друго би могъл да предприеме? Винаги съществуваше възможността да се предаде, когато войската наближеше вилата. Би могъл да върже парче бял плат на дулото на пушката и да го размаха през прозореца, но това надали щеше да има някакъв ефект, ако хората на Педро продължаха да стрелят от техните позиции. Всичко това беше много обезпокоително.

Долорес Кинта Баранкила го остави в кабинета си и отиде да раздава амуниции на партизаните, заели различни позиции из къщата. Фон Игелфелд придърпа един стол към прозореца и седна. Загледа се към алеята, в редиците дървета, които очертаваха пътя към входа, и в гледката, която се откриваше отвъд тях. Пейзажът излъчваше такъв покой, а при това дори сега, докато той се взираше в него, из храсталаците вероятно се промъкваха войници, търсеха си удобни позиции за стрелба, готвеха се да щурмуват вилата. Стрелбата, която бе чул по-рано сутринта, сега беше утихнала и цареше странна, почти неестествена тишина, сякаш самата природа бе притаила дъх.

Фон Игелфелд размишляваше за живота си и за това, което бе направил с него. Казваше си, че се е старал да постигне най-доброто, на което бе способен, макар да имаше още много неща, които би желал да постигне. Ако денят се развиеше така, както би могло да се очаква, той поне щеше да остави нещо след себе си. Оставяше „Португалски неправилни глаголи“ — цели двеста страници, а това си беше постижение. Със сигурност бе повече, отколкото Унтерхолцер би… но не, той си наложи да спре. Това несъмнено не беше подходяща насока за мислите му. Не беше редно да напуска този свят с недобри мисли в главата си; по-добре би било да прекара последните си часове — а може би дори минути — в мисли, достойни за автора на „Португалски неправилни глаголи“. А именно… Сега, като си го постави за цел, не му идваха на ум никакви достойни мисли.

Отекна изстрел и Фон Игелфелд сграбчи пушката си, която досега стоеше подпряна на бюрото на Долорес Кинта Баранкила. Погледна през прозореца. Над овощните градини се рееше малко облаче дим, а после се чу експлозия — достатъчно силна, та да накара стъклата на прозорците в кабинета да задрънчат. Някакъв човек изкрещя нещо неразбираемо — и после всичко отново притихна. Фон Игелфелд повдигна много бавно прозореца и започна да промушва навън дулото на пушката. Беше все още тук, жив, а отвън като че ли нищо не помръдваше. Това е войната, каза си той; неразборията на бойното поле. А всичко изглежда толкова спокойно.

Погледна към оградената с дървета алея. Дали не бе забелязал някакво движение? Напрегна очи, опитвайки се да разбере дали силуетът под едно портокалово дръвче принадлежеше на човек, на чувал или на купчина пръст. Насочи пушката и погледна през мерника. Видя нещо с формата на буквата V и една малка метална издатина на края на дулото. Долорес Кинта Баранкила му беше казала как да стреля, но сега, когато се налагаше да го направи, той не беше в състояние да си припомни какво точно трябваше да направи. Пръстът му докосна спусъка, опипа несръчно предпазителя и намери точното място.

Фон Игелфелд натисна спусъка. Разнесе се силен изстрел, който го накара да залитне назад, встрани от прозореца, а отвън някой изкрещя. Той затвори очи, после пак ги отвори, а сърцето се блъскаше в гърдите му. Очевидно бе съумял да даде изстрел и нещо се бе случило отвън. Нима бе застрелял някого? Тази мисъл го изпълни с ужас. Нямаше ни най-малко желание да причини зло на когото и да било, включително и на военнослужещите от колумбийската армия. Това беше ужасно — да дойдеш в една страна, защото си избран за член-кореспондент на местната литературна академия, а после да стреляш по войската на същата страна. Все пак, мислеше си Фон Игелфелд, той не бе искал да дойде във Вилата на ограничените възможности, не беше молил да го пленяват партизани, и с абсолютна сигурност не бе изявявал желание да стои край този прозорец с пушка в ръце.

Отвън се понесоха нови крясъци, но сега вече им отговори вик откъм самата вила. След малко настана тишина, после се чу нов вик. И тогава, за учудване на Фон Игелфелд, иззад едно дърво на около двеста ярда от вилата излезе един човек с вдигнати ръце. Той се обърна, извика нещо, и изведнъж цяла тълпа наизлиза иззад дърветата в овощната градина — всички викаха, палеха цигари, а някои дори хвърляха оръжията си на земята. Човекът, който се появи първи, продължаваше да им крещи и идваше все по-близо до вилата. Докато той наближаваше, на вратата се появи Педро, излезе и тръгна забързано към него. Двамата се ръкуваха, а после Педро потупа другия мъж по гърба и те тръгнаха обратно към входната врата. Когато наближи вратата, Педро се обърна към прозореца, на който стоеше Фон Игелфелд, и му махна весело, а после направи някакъв окуражаващ жест.

— Другари! — провикна се Педро към голямата група партизани, които се бяха струпали в двора и пиеха червено вино от картонени чаши. — Спечелихме голяма победа. Тази сутрин местният щаб на армията предаде цялата провинция в наши ръце. Вие сами видяхте как стана това. Видяхте как полковникът се предаде — ето го тук. Умен човек е той! Сега вече е с нас, ще се сражава с нас, и води със себе си бронирани коли и хеликоптери.

Думите му бяха посрещнати със силни приветствени викове и в знак на възторг във въздуха полетяха няколко картонени чаши. Педро, стъпил на един стол, се усмихна на хората си.

— Но има един човек, благодарение на когото се случи всичко това — изрецитира той. — Има един човек (като изключим мен самия, разбира се), който има по-голяма заслуга от който и да било друг за тази велика победа. Това е човекът, дал изстрела, който наклони везните в наша полза и накара войската да се вразуми. Този човек, драги мои бойни другари, стои ето там, в сенките. Този човек е професор el Coronet Фон Игелфелд (исп. полковник)!

За миг Фон Игелфелд беше прекалено стъписан, за да каже или направи каквото и да било. Но това не беше и необходимо — партизаните се бяха обърнали и гледаха към него, застанал на малката веранда пред кабинета на Долорес Кинта Баранкила.

— Е… — започна той, — не съм убеден… Просто си седях и предполагам, че…

Никой не чу думите му, тъй като партизаните, към които междувременно се бяха присъединили петдесет-шейсет души в униформата на колумбийската армия, зареваха възторжено.

— Viva! — крещяха те. — Viva el Coronet von Igelfeld! Viva!

Фон Игелфелд се изчерви. Поведението им му се стори извънредно странно, но в края на краищата те бяха колумбийци, а се знаеше, че латиноамериканците са лесно възбудими. Докато виковете Viva! още отекваха из двора, той вдигна колебливо ръка и помаха на мъжете. Това предизвика нови възторжени викове.

— Viva Pedrissimo! — завика накрая и Фон Игелфелд. — Viva el Movimiento! Viva el pueblo Colombiano^[9]!

Чувствата му бяха съвсем уместни, а думите, с които ги изрази — добре подбрани. Това накара партизаните, които продължаваха да пият вино, да продължават с възторжените възгласи, а Фон Игелфелд отново им помаха, този път вече по-уверено. После се върна в кабинета, а виковете Viva! отекваха в ушите му. Беше забелязал една много интересна книга в библиотеката на Долорес Кинта Баранкила и смяташе да започне да я чете, докато Педро и новите му приятели продължаваха с делата на революцията. Всъщност цялата тази история беше много досадна и бойните действия му бяха дошли до гуша. Беше изпитал задоволство, когато партизаните го приветстваха така, но си каза, че това задоволство беше някак кухо и несъмнено далеч не можеше да се сравнява с удовлетворението, доставяно от мисълта, че си избран за член-кореспондент на една академия.

* * *

Фон Игелфелд седя в кабинета до обяд и чете книгата, която беше открил. Във вилата цареше голяма суматоха, няколко бронирани коли и камиони пристигнаха още преди обяд. Фон Игелфелд се чудеше дали да не се оплаче на Педро заради шума, тъй като му беше много трудно да чете, докато се случваше всичко това, но накрая реши, че на тази революция той е гост и би било невъзпитано да се оплаква от шума, който вдигат домакините му. Не би се поколебал да се оплаче при подобни обстоятелства в Германия, но в Колумбия се налагаше да прояви разбиране.

Малко преди да поднесат обяда, се появи и хеликоптер. Фон Игелфелд го наблюдаваше с раздразнение през прозореца. Запита се дали пък не е италиански хеликоптер, произведен във фабриката на граф Аугуста край Болоня. Реши да попита по време на обяда — не че очакваше да открие някой, който да е наясно, но все пак можеше да попита. От хеликоптера слязоха няколко мъже в униформа, понесоха се нови викове Viva!, после отново настана суматоха. Фон Игелфелд се зае отново с книгата си.

На обяд го повика Долорес Кинта Баранкила. Сутринта не се беше мяркала много-много пред очите му, но сега се появи с нов тоалет, на шията й беше завързано очарователно червено шалче, прикрепено с голяма брошка с изумруди.

— Надявам се да не се отегчавате прекалено много — каза тя безгрижно. — Ние с Педро бяхме наистина много заети. Военният, който пристигна с хеликоптера, е генерал. Той каза, че столицата почти се е предала — тези никому ненужни провинциалисти — и че правителството всеки момент ще капитулира пред Движението. Разбира се, такива неща са се случвали и преди, и реално погледнато, след време се вижда, че нищо не се е променило.

— Но нали казахте, че тези хора са безмилостни партизани — каза Фон Игелфелд, отбелязвайки с разделител страницата, до която бе стигнал. — Намекнахте, че били по-лоши от всички останали. Чух ви как го казвате. Вие го казахте.

Долорес Кинта Баранкила сви рамене.

— Обстоятелствата се променят. Погледнете дори самия Педро. Той всъщност е доста образован. Знае как да се държи в общество. Не виждам защо да не влезе в състава на едно правителство. Така или иначе никой не е в състояние да управлява тази страна, следователно няма причина Педро и приятелите му да не са тези, които не я управляват.

Фон Игелфелд обмисли за миг думите й.

— Питах се кога мога да си тръгна, сеньора Долорес Кинта Баранкила — каза той. — Държа да кажа, че престоят във вилата ми достави голямо удоволствие, но се налага да се прибера у дома, нали разбирате.

— Естествено — отвърна Долорес Кинта Баранкила. — Няма да има никакъв проблем. Вие несъмнено ще ни липсвате, скъпи професор Фон Игелфелд. Ще поговоря с Педро. Сигурно ще можете да заминете за Богота с хеликоптер, когато градът най-сетне се предаде. Предполагам, че няма да се наложи да чакате дълго.

— Това би било крайно удовлетворително — каза Фон Игелфелд. — Стигат ми толкова исторически събития за един ден.

— Ще поговоря със скъпия Педро за тези неща — каза Долорес Кинта Баранкила. — Той е много разбран човек, знаете ли. Единственото, което иска, е да помага на хората. Разбирате ли, наистина съществуват такива хора. Не са много, естествено. Но ги има.

Кухненският персонал, който бе надминал себе си предната вечер, отново се показа достоен за специалния случай. В избата бяха открити още прашни бутилки, а готвачът, който беше по-голям брат на прислужника, измъкна от килера най-ценните продукти, включително манатарки, съхранявани още от времето на бащата на Долорес Кинта Баранкила, чийто аромат бе достигнал най-фините си нотки, консервиран грах и сушена риба от Картахена. Фон Игелфелд бе огладнял от сутрешните вълнения, и напълно се съгласи със забележката на Синко Ферментасионес, че битките изострят апетита. Каза си, че не бива да забравя да спомене това в следващото си писмо до Цимерман, който нямаше как да възрази на това твърдение и сигурно щеше да бъде много впечатлен. Всъщност в кръга на познатите на Фон Игелфелд имаше извънредно малко хора, които биха могли да направят подобно изявление — мисъл, която го изпълни със задоволство.

На масата за обяд имаше двама нови гости. Фон Игелфелд седеше до полковника, който се беше предал — стори му се очарователен човек, с подчертан интерес към историята на йезуитския орден в Латинска Америка. От другата му страна пък седеше генералът, който пристигна с хеликоптера. Беше едър мъж в тъмнозелена униформа, по която бяха окачени многобройни военни отличия. Той първоначално наблюдаваше Педро с недоверие, но след поднасянето на първото ястие двамата поведоха продължителна дискусия на политически теми, която като че ли ги сближи. Фон Игелфелд забеляза, че генералът пи повече вино, отколкото бе необходимо, и се надяваше той да се справи с управлението на хеликоптера, ако щяха да се връщат в Богота днес следобед.

Полковникът бе уведомен за ключовата роля на Фон Игелфелд в сутрешното сражение, и сипеше похвали за смелостта му и за умението му да борави с оръжие.

— Незабавно разбрах, че силите са неравни — каза той. — Вашият изстрел прониза шапката ми — ето така. Разбрах, че след като сте в състояние да стреляте толкова точно, ние нямаме никакви шансове.

— Радвам се, че избегнахме кръвопролитие — отвърна скромно Фон Игелфелд.

— Иска ми се и у нас професорите да бяха толкова смели — отбеляза полковникът. — Не ми се вярва те да могат да свършат някаква работа в подобни обстоятелства. Но вие вероятно не познавате много от тях.

— О, напротив — каза Фон Игелфелд. — Имаше много професори на заседанието в Академията, на което присъствах наскоро.

Полковникът остави приборите си и се извърна към Фон Игелфелд.

— Академията ли? В Богота? Вие сте неин член?

— Аз съм член-кореспондент — уточни Фон Игелфелд.

— Досега съм присъствал само на едно заседание.

Полковникът доби замислен вид.

— А дали в качеството си на член-кореспондент — поде той, — имате право да поставяте кандидатурата на нови членове? Дали това е възможно, как мислите?

Фон Игелфелд се взираше в чинията си. Беше започнал да привиква към южноамериканските нрави, а вероятно нямаше и смисъл да възразява. Ако това беше начинът, по който функционираше тази страна, сигурно и той трябваше да го приеме. Една личност не може да промени нравите на цяла нация.

— За мен ще бъде удоволствие да поставя вашата кандидатура, господин полковник — каза той. — Уверен съм, че научните ви постижения ви правят достоен за членство.

— О, благодаря ви, благодаря! — полковникът изпадна във възторг. — Академията! Много съм ви благодарен!

— Няма защо — каза Фон Игелфелд. — Когато се върнем в Богота, ще можем да вземем бланките за кандидатурата, а аз ще ги подпиша незабавно.

— Вие сте чудесен човек — заяви полковникът. — А бихте ли желали още една чаша вино? Сеньората поддържа чудесна изба, не мислите ли?

Разговорът им бе прекъснат от Педро, който се изправи с чаша в ръка. Преди това в стаята беше влязъл някакъв човек и му бе съобщил нещо шепнешком. След като го отпрати, Педро направи знак на генерала, който кимна.

— Сеньора, господа — започна тържествено Педро. — Служител на моето разузнаване току-що ми предаде новината. Правителството в Богота вече не съществува. Президентът на републиката побягнал за Маями, а инструментите на властта са в наши ръце. Пътят за нас е свободен, можем да се върнем в столицата и да заемем полагаемото ни място в управлението. А сега ви моля да се присъедините към мен и да пием за новото правителство!

Всички станаха на крака.

— За правителството! — извика генералът. — За правителството и за La Рatria^[10]!

— И за нашия скъп Педрисимо! — додаде Долорес Кинта Баранкила. — Колко щастлив бе онзи ден — като си помисля, това се случи едва вчера — когато вие се появихте във Вилата на ограничените възможности!

— Благодаря, скъпи приятели — каза Педро. — Вярвайте ми, очакват ни велики дела. Но ние ще успеем да се справим с тяхното изпълнение и ще поведем страната към нова епоха на просперитет и напредък. Убеден съм в това. Такава ще бъде политиката на новото правителство.

— Отлична философия — прошепна генералът на Фон Игелфелд. — Точно същата позиция като тази на досегашното правителство, а и на правителството преди него.

— А постигнаха ли това, което имаха намерение да постигнат? — попита Фон Игелфелд.

— Боже мили, разбира се, че не — отвърна полковникът. — Но пък и правителствата не управляват тази страна. Страната се управлява от наркотрафиканти и тям подобни. По тези места правителствата са просто фасада.

— Трудно ми е да повярвам в такова нещо — възрази Фон Игелфелд. — Не ми се вярва една държава да бъде управлявана от престъпници. Такова нещо несъмнено би било неосъществимо.

— Au contraire^[11] — каза полковникът, посягайки към клечките за зъби. — Положението е точно такова, а нашият приятел Педро и хората му са напълно наясно с това. Само почакайте. Почакайте и ще се убедите.

Когато обядът приключи, им казаха да се приготвят за пътуването до Богота. Долорес Кинта Баранкила бе решила да остане във вилата, макар че поканиха и нея да отиде в Богота и да участва в правителството. Тя обясни, че носела отговорност за вилата, но щяла да покани целия кабинет на литературен уикенд — възможно най-скоро. Педро реши, че идеята е добра, и извади един бележник, за да провери ангажиментите си. И така, Долорес Кинта Баранкила оставаше, а Синко Ферментасионес, Фон Игелфелд, Педро, генералът и полковникът щяха да отпътуват заедно за Богота с хеликоптера.

Фон Игелфелд приготви куфара си и тръгна към хеликоптера. Когато се качи, установи с облекчение, че генералът нямаше намерение да пилотира — в кокпита бе заел мястото си мустакат пилот с тъмни очила. Скоро всички бяха поставили предпазните си колани, перката силно засвистя, хеликоптерът се откъсна от земята и се издигна в следобедното небе. Долу, на земята, придържайки шапката си, за да не я отвее въздушната струя, Долорес Кинта Баранкила гледаше към тях и им махаше. Фон Игелфелд й помаха в отговор. Каза си, че тя беше добра домакиня, а се оказа и смела; надяваше се да се срещнат отново в близкото бъдеще. И тогава в главата му изплува една мисъл. Трябва да се ожениш за нея. Той се усмихна. Беше невъзможно. Не, няма как да стане.

Хеликоптерът се задържа за миг над вилата, сякаш за да приемат приветствията на партизаните и войниците долу. После се откъсна с широк завой от планинския склон зад вилата и те потеглиха към Богота и политическото бъдеще, което ги очакваше. Фон Игелфелд притвори очи. Скоро щеше да се завърне в Германия, щеше да бъде отново в Института. Щеше да разговаря на чаша кафе с господин Хубер. Щеше да проверява кабинета си за признаци на интервенция от страна на Унтерхолцер. Щеше да предава на Принцел материали за списанието, които подлежаха на проверка. Южна Америка и нейните революции щяха да бъдат отдалечени на много мили от него, да останат само като смътен спомен от един живот, който бе имал възможността да види за миг, и който го бе увлякъл така стремително в криволиченията си. Сега, като погледнеше назад, изпитваше задоволство, че всичко това се беше случило, че се бе проявил като човек на действието, че бе преминал през изпитанията и останал жив. Сега вече имаше още по-малко основания да чете Хемингуей. Сигурно описанията щяха да му се сторят прекалено безцветни и нереалистични.

* * *

Фон Игелфелд прекара нощта в дома на Синко Ферментасионес в центъра на Богота. Беше много шумно, хората бяха наизлезли по улиците, за да приветстват новото правителство. Изстрелваха се фойерверки, разнасяха се песни, но независимо от това Фон Игелфелд успя да спи добре. На другата сутрин, на закуска, той каза на Синко Ферментасионес, че иска да намери някоя туристическа агенция, за да си запази място за обратния полет.

— Това не ми се струва разумно — каза домакинът му.

Фон Игелфелд повдигна едната си вежда.

— Защо да не е разумно?

— Защото Педро очаква от вас да останете — заяви Синко Ферментасионес. — Обади ми се по телефона снощи, след като вие вече си бяхте легнали. И двамата трябва да участваме в правителството.

— Това е напълно неприемливо — каза рязко Фон Игелфелд. — Аз имам много други задължения.

— Няма да ви отнеме толкова много време — отбеляза Синко Ферментасионес. — Тези правителства не се задържат много. Осем-девет месеца може би. Най-много една година.

— Въпреки това не искам — каза Фон Игелфелд.

Синко Ферментасионес въздъхна.

— В такъв случай за мен всичко е свършено.

— Не разбирам какво искате да кажете — каза Фон Игелфелд. — Какво общо има това с вашето бъдеще?

— Ако вие не влезете в правителството, и аз няма да вляза — обясни Синко Ферментасионес. — А ако не съм член на правителството, враговете ми ще ме убият. Като заявявате, че не приемате да участвате в правителството, вие все едно че подписвате смъртната ми присъда. Ще трябва да се погрижа за завещанието си.

Фон Игелфелд се стресна.

— Но моля ви — каза той, — съвсем не бих искал да се случи нещо подобно.

Той замълча. Може би щеше да съумее да остане в правителството за кратко време и после да си подаде оставката. Това би могло да спаси Синко Ферментасионес от тежката участ. Изрази намерението си пред Синко Ферментасионес и той се съгласи, че това би бил приемлив компромис.

— Останете около месец — каза той. — После ще можете да подадете оставка. Дотогава аз вече ще съм успял да се окопая добре. Или, което е за предпочитане, ще съм успял да си осигуря място на посланик в Париж или на някое друго приятно място.

Фон Игелфелд се съгласи — макар и, разбира се, с нежелание, и съгласието му ободри Синко Ферментасионес, който дотогава изглеждаше много потиснат. После, когато приключиха със закуската, двамата излязоха от къщата и се качиха на голямата черна лимузина, която Педро бе изпратил за тях. Колата премина по улиците на стария град и ги отведе в правителствената резиденция, където Педро, вече облечен с хубава тъмнозелена униформа, подобна на тази на генерала, но с няколко допълнителни златни нашивки, ги посрещна на стълбите.

Същата сутрин членовете на новия кабинет положиха клетва и заседаваха за първи път. Фон Игелфелд не говореше много, но забеляза, че много от членовете на правителството се обръщат към него, когато се обсъждаха по-трудни въпроси; той кимаше или въртеше отрицателно глава — всъщност безразборно, но затова пък така категорично, че успяваше да впечатли останалите министри. Прекъснаха заседанието и отидоха на обяд, на който им бяха поднесени големи количества от най-хубавите вина в страната. На масата цареше дружеска атмосфера, членовете на кабинета си сменяха местата, докато им поднасяха различните ястия, така че всички имаха възможност да разговарят помежду си. По време на една поредна смяна на местата Фон Игелфелд се озова до Педро.

— Нямам думи, за да изразя благодарността си към вас, професор Фон Игелфелд — каза той. — Ако не бяхте вие, можеше да започне ужасна битка, и не е сигурно, че ние бихме я спечелили.

Фон Игелфелд махна небрежно с ръка.

— Не беше нищо особено — каза той. — Само един изстрел.

— Един изстрел — повтори Педро, — но този изстрел бе достатъчен, за да свали едно корумпирано правителство.

— Е…

— Именно затова — продължи Педро, — реших, че е редно да ви помоля да поемете една по-специална длъжност. Надявам се, че тя няма да ви обремени прекалено много, но наистина е нещо особено.

— Аз съм на вашите услуги — заяви Фон Игелфелд. Вероятно искането щеше да бъде свързано по някакъв начин с литературната академия. Може би сега генералът искаше да бъде приет в академията, или може би ставаше дума за някой братовчед на Педро.

Педро постави ръка на рамото му.

— Искам — ние всички искаме вие да станете президент на републиката.

Фон Игелфелд го загледа удивено.

— Президент ли?

— Да — каза Педро. — По изражението ви съдя, че приемате. Благодаря ви! Благодаря ви!

Обръщайки гръб на Фон Игелфелд, Педро се качи на един стол с чаша в ръка.

— Колеги министри! — извика той. — Моля за малко тишина! Искам да станете на крака и да пиете за здравето на новия президент на република Колумбия — президентът полковник професор Фон Игелфелд! Viva! Viva! Viva!

Фон Игелфелд не знаеше какво да прави. Чуваше около себе си викове Viva!, неколцина министри дойдоха да го потупат възторжено по гърба. После някой нахлузи през раменете му широк червен шарф, а на фона засвири оркестър. Той загледа чинията си. Питаше се колко ли е часът сега в Германия. Колко ли беше часът там далеч, в света, управляван от разума?

* * *

Следващите две седмици бяха извънредно досадни за Фон Игелфелд. Настаниха го да живее в президентския дворец, дадоха му много удобен кабинет и цял екип от адютанти и секретари. Но всъщност нямаше кой знае какво да върши, освен да подписва различни декрети, които бяха поднасяни напълно готови на бюрото му. От време на време го посещаваха разни хора, но той скоро установи, че те не очакват от него да прави каквото и да било, затова просто си седеше зад бюрото и се бореше със скуката и раздразнението, докато посетителите рецитираха заучени фрази. Понякога се случваше да прочете указите, които му поднасяха, а един-два пъти дори отказа да подпише предложения указ, връщайки го на секретарите със строга забележка.

В един от тези случаи, когато му връчиха за подпис някакъв много обемист документ и поставиха писалката в ръката му, той направи знак на секретаря да почака малко и започна да чете текста. Кол кого повече четеше, толкова по-голям страх го обземаше.

— Какво е това? — каза той накрая. — Според този документ ние обявяваме война на Еквадор! Какво означава това?

Секретарят се засмя смутено.

— Не е толкова важно, сеньор президент. Съветвам ви да подпишете. Документът е без всякакво значение.

— Обявяването на война е без всякакво значение, така ли? — изфуча Фон Игелфелд. — В това ли се опитвате да ме убедите?

— Ами това не е сериозно обявяване на война — отвърна секретарят. — В Южна Америка обявяването на война не означава съвсем същото като на други места. Разбирате ли, тези документи са по-скоро заявяване на позиция.

— Така че в резултат на този документ между нас и Еквадор няма да избухне война, така ли? — попита Фон Игелфелд. — Това ли искате да кажете?

— Е, не точно това — продължи с мазен глас секретарят. — Чисто технически ние ще бъдем във война с Еквадор, на страната на Перу. Вероятно си спомняте, че между Перу и Еквадор има дългогодишен спор за земите по поречието на Амазонка. Не е нещо сериозно, разбира се, но от време на време между тях избухват въоръжени конфликти. Ако и ние се присъединим, това би означавало, че от време на време ще навлизаме в еквадорска територия, може да взривим някой и друг мост. Нищо повече от това.

— Но защо изобщо да се набъркваме в този конфликт? — попита Фон Игелфелд. — Какъв е смисълът?

Служителят се усмихна.

— El Presidente сигурно е забелязал, че нашите военновъздушни сили не са в най-добрата си форма. Всъщност нито един от самолетите ни не е в движение — нито един. Перу ни предлага четири нови бойни самолета МИГ — цели четири! — ако застанем на тяхна страна във войната срещу Еквадор. Отлична сделка.

Фон Игелфелд изду устни.

— Не мога да дам съгласие за такова нещо — заяви той кисело. — Махнете този документ.

Секретарят кимна. Не се беше надявал особено на одобрение на декларацията, но все пак си беше струвало да опита. Обзе го раздразнение и изпита желание да позлорадства над Фон Игелфелд.

— Е, ще трябва да помоля следващия президент — каза той. — Предполагам, че той скоро ще заеме мястото ви.

— Така ли? — попита Фон Игелфелд. — И кога ще бъде това?

— След две-три седмици — каза служителят. — След като наркотрафикантите си разчистят сметките с ваше превъзходителство.

Фон Игелфелд го изгледа.

— Когато си разчистят сметките с мен ли?

Секретарят го изгледа съчувствено.

— Вие сте смел мъж, ваше превъзходителство — каза той тихо. — Но може би никой досега не ви е казал защо сеньор Педро избра вас за тази длъжност. Той е човекът, който управлява страната зад кулисите, а ваше превъзходителство е само — как да се изразя по-деликатно? — фигурант. Сеньор Педро е наясно, че наркотрафикантите ще убият онзи, който заема президентския пост, затова и постави на него ваше превъзходителство. — Той помълча, проследявайки ефекта от думите си върху Фон Игелфелд. — Мислех си, че ваше превъзходителство знае това.

— Разбира се, че знам — отвърна рязко Фон Игелфелд. — И последният глупак би го разбрал. А сега ме оставете сам, моля ви. Трябва да се обадя на посланика на Германия, за да уговоря посещение на високо ниво за идущата седмица.

* * *

Усещането да се завръща в Германия като президент на Колумбия беше много странно. Посланикът на Германия прояви голямо желание да му помогне и подчерта пред министерството на външните работи, че президентът не желае да бъде посрещан с излишна тържественост, но все пак някои условности трябваше да бъдат спазени, така че се наложи Фон Игелфелд да прави преглед на почетната гвардия и да стои мирно няколко минути, изслушвайки изпълнението на националните химни на двете страни. После, след кратък разговор с един от немските министри, който много упорито се опитваше да му продаде един атомен реактор, Фон Игелфелд настоя да бъде откаран в Института. Всички там бяха предупредени, разбира се, и го очакваха строени на стълбите, когато той пристигна. „Никога не са го правили, когато не бях президент“, помисли си той с горчивина, но в крайна сметка такава беше човешката природа.

Заобиколен от колумбийски официални лица и адютанти, Фон Игелфелд изпи чаша кафе в стаята за почивка заедно с някогашните си колеги.

— Леля ми никога няма да повярва — каза библиотекарят. — Когато й казах, че сте станали президент на Колумбия, тя за съжаление като че ли някак се обърка. Всъщност лекарят ми се поразсърди, че съм й казал това — не трябвало да я подлагам на излишни вълнения.

— Да, да — каза Фон Игелфелд. — Това е напълно вярно.

Но като че ли в мислите си беше далеч от разказа на библиотекаря, и всъщност беше точно така. Беше взел решение и сега смяташе да предприеме необходимото, за да го осъществи. Настъпил беше мигът.

— Искам да произнеса реч — обърна се той към своя колумбийски екип. — Постарайте се някой да записва това, което ще кажа.

— Разбира се, сеньор президент — отвърна личният му секретар. — Ще изпълним нареждането ви.

— Добре тогава — каза Фон Игелфелд и се покашля. — Скъпи колеги, уважаеми официални лица, дипломати, полковници, военни аташета и така нататък, и така нататък. В израз на високата оценка на приятелството, свързващо република Германия и република Колумбия, за мен е удоволствие днес да връча на уважаемите домакини заслужените от тях държавни отличия на Колумбия. Професор Флорианус Принцел, с настоящето ви провъзгласявам за кавалер на Ордена на Андите, първа степен. Орденът ви се дава за вашия принос към науката и за високото ниво на вашите трудове.

Принцел се усмихна и се поклони на Фон Игелфелд, който кимна, приемайки поздрава, и продължи:

— На библиотекаря господин Хубер присъждам с радост титлата почетен библиотекар-кореспондент на колумбийската литературна академия.

Господин Хубер беше толкова развълнуван, че не бе в състояние да направи каквото и да било, но благодарността му бе очевидна и Фон Игелфелд се зае с третата си задача.

— А сега, на професор Детлев Амадеус Унтерхолцер, в признание на заслугите му към науката, връчвам Ордена на Андите… — за миг се възцари пълно мълчание, и в този миг Фон Игелфелд се изправи пред едно от най-големите морални изкушения през живота си, много по-сериозно от всички затруднения, в които бе изпадал по време на революцията в Колумбия. Би било лесно, о, толкова лесно да произнесе думите „Трета степен“, също както ги бяха казали на самия него белгийците. Така би могъл да даде урок на Унтерхолцер. Щеше да му върне тъпкано, задето ползваше кабинета му без разрешение; но не — вместо това той произнесе със замах „Първа степен“, и Унтерхолцер, замаян от вълнение, пристъпи напред, пое ръката му и я стисна.

На Фон Игелфелд му оставаше само да подаде оставка от президентския пост — той така и направи, след като приключи с тези свои последни великодушни прояви. Речта, с която обяви, че подава оставка, беше кратка и изпълнена с достойнство.

— Служих на Колумбия според силите си — каза той, — но сега огънят трябва да бъде предаден другиму. Затова обявявам скъпия сеньор Педро за свой наследник, с което той поема от мен цялата власт и всички привилегии, съпътстващи този пост. Пожелавам му да изпълнява задълженията си честно и почтено, и да не забравя, че дори в една зле управлявана страна — моля да се отбележи, аз не твърдя, че Колумбия е такава страна — има обикновени хора, които разчитат на онези, които заемат високи постове, да не забравят техните надежди и страдания. Моето място е тук. Това е мястото, където съм призван да служа. Viva el Presidente Pedro! Viva la Patria!

Той седна на мястото си. Разбира се, сред колумбийските официални лица настана леко объркване, но те скоро възстановиха душевното си равновесие и отидоха да обядват в един ресторант, който им препоръча господин Хубер. А после Фон Игелфелд отиде в кабинета си и се зае да преглежда пощата. Бяха се натрупали много писма за четене и щеше да му се наложи да им отговаря цял следобед, а вероятно и на другия ден.

Той се озърна. Имаше ли някакви следи, които да доказват, че Унтерхолцер пак е окупирал стаята му? Стори му се, че някои от книгите са разместени, но не можеше да бъде сигурен. Той си наложи да не мисли за това. Припомни си как стоеше до онзи прозорец, взираше се в оградената от дървета алея и очакваше появата на войската. Спомни си Долорес Кинта Баранкила, застанала под издигащия се хеликоптер, която им махаше, докато перките на хеликоптера режеха разредения въздух на Андите. Чу отново виковете Viva! и видя неподправеното облекчение, което се изписа по лицата на партизаните и войниците, когато осъзнаха, че в края на краищата никой няма да иска от тях да дадат живота си. И осъзна, че има много по-важни неща, за които си струва да се тревожиш, и че трябва да обичаме хората, с които живеем и работим, да ги обичаме и заради всички техни недостатъци, колкото и многобройни и очевидни да са те.