Рожденият ден на професор Мориц Мария фон Игелфелд беше на първи май. Професорът надали би си спомнял винаги за този ден, ако той не съвпадаше с първомайския празник; като малко момче бе изпитвал убеждението, че снимките във вестниците от парада на Червения площад, сплашващата демонстрация на ракети и редицата дейци на Политбюро със сурови изражения — че всичко това има някаква връзка с факта, че той навършва шест или седем години, в зависимост от това за кой пореден рожден ден ставаше дума. Такава е съпътстващата детството пълна увереност, че ние сме център на вселената — убеждение, от което не всички от нас се отказват с годините, а тези, които успяват да се освободят от него, съумяват да го сторят с известни усилия. И това е толкова разбираемо — както е казал Одън, колко очарователен е онзи клас, чийто единствен член съм аз.

Сега вече никой не честваше рождения ден на Фон Игелфелд. Действително, той не беше напълно сам на света — имаше братовчеди в Грац, но те се числяха към австрийския клон на рода Фон Игелфелд и представителите на двете разклонения на родословното дърво, разделени от разстояния и национална принадлежност, се бяха отчуждили. Имаше и една възрастна леля в Мюнхен, както и друга възрастна роднина в Баден-Баден, но те и двете бяха забравили кажи-речи всичко, така че бяха минали доста години, откакто му бяха изпратили за последен път поздравителна картичка за рождения ден. Ако се беше оженил, както навремето бе твърдо решен да направи, тогава несъмнено би бил заобиколен от любяща съпруга и деца, които биха обръщали голямо внимание на рождения ден; но намерението му да предложи брак на очарователната зъболекарка доктор Лизбета фон Браутхайм бе осуетено от неговия колега, професор доктор Детлев Амадеус Унтерхолцер. Трудно бе за Фон Игелфелд да понесе това унижение. Това, че тъкмо Унтерхолцер от всички хора, един човек, чийто труд върху правописа в романските езици в днешни дни бе почти забравен; човек, чиято представа за изкуството се покриваше с няколко цветни репродукции на пейзажи от поречието на Рейн; човек с такъв натрапчиво огромен нос, може да се каже, дори вулгарен, от онзи вид носове, които се срещат у оберкелнерите — че тъкмо Унтерхолцер сполучи да се ожени за доктор Фон Браутхайм, при положение, че самият Фон Игелфелд имаше такива намерения, беше напълно неприемливо.

Но фактът си беше факт и никой не можеше да го промени; рожденият ден на Унтерхолцер никога не оставаше неотбелязан. На този ден с кафето в Института винаги се поднасяха сладкиши, приготвени от самата госпожа доктор Унтерхолцер; както подчертаваше самият Унтерхолцер, макар да беше зъболекарка, тя имаше голяма слабост към сладките неща и умееше да прави прекрасни, прекрасни кейкове и торти. А да не забравяме и поздравителните картички, подредени на видно място на бюрото му — не само от съпругата на Унтерхолцер, но и от рецепционистката и медицинската сестра, които работеха в кабинета й. „Нима толкова се интересуваха от Унтерхолцер?“, питаше се Фон Игелфелд. Надали го харесваха, следователно вероятно изпращаха картичките от уважение към работодателката си. Това бе не само нередно — и дори би могло да се окачестви като своеобразна експлоатация — но беше и отблъскваща проява на сантименталност, и ако такива неща се случваха по време на рождените дни, то значи Фон Игелфелд си беше добре без рожден ден, или поне без рожден ден, на който някой да обръща внимание.

На този първи май Фон Игелфелд се озова преди всички останали в стаята, където се събираха с колегите да пият кафе. Обикновено всички се появяваха тук по едно и също време, с точност, която би заслужила възторжената оценка на самия Имануел Кант, но точно тази сутрин Фон Игелфелд бе решил да си позволи допълнителни десет минути почивка. Освен това по-ранното идване му позволяваше да заеме стола, на който обикновено сядаше Унтерхолцер и който според Фон Игелфелд беше по-удобен от всички останали столове в стаята. А най-удобният стол в стаята по право би трябвало да бъде ползван от него самия в качеството му на най-старши сред учените в катедрата, но тези неща се обличат трудно в словесна форма, поради което Фон Игелфелд бе принуден да търпи узурпаторското отношение на Унтерхолцер към стола. Разбира се, нещата биха стояли съвсем различно, ако столът биваше заеман от професор доктор доктор Флорианус Принцел; Фон Игелфелд би му предоставил стола с радост, защото той несъмнено го заслужаваше. Те двамата с Принцел бяха приятели още от Хайделберг, от младежките си години, и той все още приемаше Принцел едновременно като учен и атлет, като благороден младеж, заслужаващ добро отношение. Да, малко бяха нещата, които той не би сторил за Принцел, и Фон Игелфелд съжаляваше тайно, че никога не му се бе налагало да спасява живота на Принцел. Такова нещо би му спечелило преклонението на Принцел, който щеше да му бъде задължен за цял живот, а Фон Игелфелд би приел тези чувства умело и с лекота. Почти се чуваше как казва: „Това е дреболия, инстинктът за самосъхранение трябва да се пренебрегва в подобни случаи. Повярвайте ми, убеден съм, че и вие бихте направили същото за мен“.

Но в действителност Принцел се бе озовавал в опасност само веднъж, и тогава именно Фон Игелфелд бе отговорен за възникването на въпросната опасност, а Принцел бе съумял да се справи много добре с положението без помощта на приятеля си. Когато бяха студенти в Хайделберг, Фон Игелфелд бе успял неблагоразумно да убеди Принцел да се бие на дуел с един съмнителен представител на някаква студентска корпорация, и разбира се, последиците бяха катастрофални. Противникът на Принцел бе отсякъл връхчето на носа му с шпагата си, и макар че в болницата успяха да го пришият, пийналият лекар го беше пришил наобратно. Принцел не беше казал и дума по този въпрос, тъй като беше прекалено благовъзпитан, за да се оплаква от такива неща (един истински джентълмен дори не забелязва дали върхът на носа му е отрязан или не), и Фон Игелфелд понякога си мислеше, че Принцел може и да не е забелязал какво му се е случило. Но пришитият наопаки нос остана като спомен от онзи неприятен инцидент, и Фон Игелфелд предпочиташе да не се замисля по този въпрос.

Това беше единият инцидент. Всъщност имаше и втори случай, когато Принцел бе изложен на опасност — тогава Фон Игелфелд съпровождаше него и съпругата му на едно пътуване до Венеция, по време, когато над града бе надвиснала скрита заплаха от зараза. В случая се оказа, че не става дума за онази заплаха от холера, така картинно описана от Томас Ман — във водите бе регистрирана радиоактивност и самият Принцел, който бе плувал край Лидо, бе станал леко радиоактивен. Но Фон Игелфелд за пореден път не съумя да се притече на помощ, а Принцел пое спокойно нещата в свои ръце и се върна в Германия, където се подложи на лечение с йод в университетската клиника в Майнц. Там, след деконтаминацията, бе обявено, че той е в безопасност, или поне дотолкова в безопасност, доколкото може да бъде човек, погълнал малки количества стронций-90.

Но размислите за радиоактивност бяха далеч от съзнанието на Фон Игелфелд сега, докато той се наслаждаваше на първата си чаша кафе в Института и преглеждаше заглавията във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Разбира се, нямаше нищо особено. Както обикновено, индустриалците вдигаха шум за лихвените проценти, имаше и снимка на финансовия министър, който сочеше със сериозно изражение към някаква диаграма. Що се отнася до Фон Игелфелд, диаграмата спокойно би могла да е поставена и наопаки, като носа на Принцел — подобни проблеми не го вълнуваха. Управлението на икономиката бе работа на политиците и банкерите и той често недоумяваше защо те не успяват да се справят по-компетентно със задълженията си. Предполагаше, че това трябва да е свързано по някакъв начин с всеобщата им продажност, както и с факта, че в политиката и финансовото дело навлизаха напълно неподходящи за тази работа личности. Но по всичко личеше, че в това отношение никога няма да настъпи промяна, така че щеше да се наложи да се примиряват с всички тези нагли личности и постоянните им провали. Далеч по-интересна бе една статия на първа страница, посветена на скандала около назначението на нов директор на един музей във Висбаден.

Новият директор, човек с модерни вкусове, изхвърлил старите витрини със скални отломъци и вкаменелости, и ги заменил с инсталации на съвременни творци. Това предизвиквало объркване у посетителите на музея, които влизали с надеждата да видят неща, които представлявали интерес за тях, а вместо това се озовавали в пусти зали с натрупани в някой ъгъл сандъци, или куп стари дрехи, артистично аранжирани под оберлихта и окичени с надпис „Одеждите на идентичността“. Посетителите надничали в сандъците с надеждите да видят в тях камъни и фосили, но установявали, че са празни, и че всъщност самите сандъци са експонати. Що се отнася до купчините дрехи, каква била разликата между тях и гардероба на музея, където хората окачали палтата си? Нима и едните, и другите не можеха да се определят като „Одежди на идентичност“ — или ако сложеха на гардероба табела „Одежди на идентичност“, би се стигнало до объркване? Дали хората щяха да знаят, че става дума за гардероб, или щяха да се лутат в напразно търсене на помещение с табела „Гардероб“? Фон Игелфелд се намръщи. Тези неща започваха да се случват прекалено често в Германия, и той съчувстваше от сърце на почитателите на камъни и фосили, които се опитваха да накарат новия директор да си подаде оставката. Това беше далеч по-интересно от новините за лихвените проценти, а според Фон Игелфелд и далеч по-значимо. Какво би се случило, ако властта в университетите попаднеше в ръцете на хора, подобни на новия директор на музея? Дали самият той не би бил определен като вкаменелост и подменен с някакъв сандък? Как щеше да оцелее романската филология в един свят, който ценеше творбите на Йозеф Бойс^[1] и подобните нему?

Докато Фон Игелфелд обмисляше тези мрачни перспективи, той чу как вратата на стаята се отваря. Вдигна поглед и видя колегите си да влизат, увлечени във видимо оживен разговор. Когато видяха Фон Игелфелд, те рязко замлъкнаха.

— Добро утро — каза той, оставяйки вестника настрана. — Днес явно съм дошъл тук първи.

За миг се възцари мълчание. После библиотекарят се покашля и проговори:

— Така излиза, господин Фон Игелфелд, и присъствието ви тук решава загадката, която току-що обсъждах с професор доктор Принцел отвън, в коридора. „Къде е професор Фон Игелфелд?“, попитах аз. А професор доктор Принцел отвърна, че не знае. Е, сега всички знаем. Вие сте тук, в стаята за почивка, седнал на… — той замълча и бързо се отправи към масата, където ги очакваха подредени каната с кафе и чашите.

Наляха си кафе в мълчание, а после се присъединиха към Фон Игелфелд и насядаха около масата.

— Как е леля ви? — обърна се Фон Игелфелд към библиотекаря. — Несъмнено пролетното време й е подействало ободряващо.

За библиотекаря здравето на претенциозната му леля бе основна тема за разговор, затова и се случваше рядко някой да заговори по този въпрос, бяха чули вече всичко, което би могло да бъде казано за лелята.

— Много мило, че се интересувате — отвърна библиотекарят. — Много сте любезен. Ще предам на леля си, че сте питали за нея. Това ще я направи много щастлива. Толкова малко са тези, които се интересуват от хора като нея в наши дни! Добре е, че поне някой си спомня да попита — той помълча и хвърли изкосо поглед към Унтерхолцер и Принцел. — Наистина ще й бъде много приятно, можете да ми вярвате. А тя има нужда от нещо, което да я ободри — наскоро смениха лекарството й, и сега се налага да привикне към новото. То е холандско, знаете ли. Не знаех, че холандците се занимават с производство на лекарства, но казват, че това било много добро. Единственият проблем е там, че се отразява зле на стомаха й, а от това тя понякога става раздразнителна. Но не е постоянно — като че ли се чувства най-зле двайсетина минути след като вземе въпросното лекарство. Предлагат го във вид на странни жълто-бели капсули, които са много трудни за преглъщане. Предишните бяха бели, и на всяка капсула бяха отпечатани инициалите на фабриката-производител. Забележително, наистина…

Унтерхолцер бе този, който го прекъсна.

— Значи — поде той, — днешният ден е по-особен, нали?

Принцел погледна притеснено Унтерхолцер. Беше се надявал, че Унтерхолцер няма да повдигне въпроса за стола, но сега изглеждаше, че ще стане именно така. Това наистина бе много неблагоразумно. Всички знаеха, че Фон Игелфелд може да създава проблеми, а в действителност Унтерхолцер нямаше никакво законно право върху стола. Би могло да се каже, че има морално право. Несъмнено хората развиваха морални права върху определени столове, но това бе много по-различно от правото, което би могло да бъде защитавано при пряко предизвикателство. Би било далеч по-добре да подминат случая, а на другата сутрин Унтерхолцер просто да дойде малко по-рано и да си осигури стола. Той безспорно би могъл да разчита на тяхната морална подкрепа за такава маневра.

— Нали разбирате — продължи Унтерхолцер, — днешният ден е по-особен, защото е рожденият ден на нашия колега, професор доктор Фон Игелфелд.

— Виж ти! — възкликна библиотекарят. — Значи е роден в същия месец като леля ми! Нейният рожден ден е на дванайсети. Какво съвпадение!

— Майски празник — поде Принцел. — По моретата May Day е условен сигнал за бедствие, но във вашия случай става дума точно за обратното!

Всички се разсмяха на остроумната му забележка. Принцел беше толкова забавен; на него винаги можеше да се разчита да внесе желаната нотка на веселие, особено пък в някоя проблемна ситуация.

Фон Игелфелд се усмихна.

— Много мило от ваша страна, че сте си спомнили, господин Унтерхолцер — отвърна той. — Нямах намерение да празнувам.

Унтерхолцер доби замислен вид.

— Сигурно е така — отвърна той. — Надали е много приятно да празнуваш сам рождения си ден. Наистина не би имало смисъл.

Фон Игелфелд го загледа внимателно. Унтерхолцер често се възползваше от някоя възможност да се държи снизходително с него, стига да беше убеден, че това ще му се размине, което бе съвсем нетърпимо. Ако някой заслужаваше съчувствие, това бе самият Унтерхолцер с неговата жалка, остаряла книга за подчинителното наклонение в португалския език и с този негов нос. Кой беше той, та да се осмелява дори да намеква, че в живота на Фон Игелфелд има нещо несъвършено, колкото и дребно да е то? Не беше за вярване; наистина не беше. Смяташе да разкаже това на Цимерман, а Цимерман със сигурност щеше да се разсмее. Той винаги се смееше, когато Фон Игелфелд споменеше името на Унтерхолцер, дори още преди да разбере какъв е поводът.

Принцел бързо се намеси.

— Спомням си, Мориц-Мария, как празнувахме рождените си дни навремето в Хайделберг, когато бяхме студенти. Помниш ли как отидохме в онзи хан, където собственикът ни поднесе безплатно бира, когато научи, че имаш рожден ден? Винаги те наричаше „барона“. „Безплатна бира за рождения ден на барона“, така каза тогава. Точно такива бяха думите му, нали?

Унтерхолцер слушаше внимателно, но с нарастващо нетърпение. Тази хайделбергска история го дразнеше и той започваше да съжалява за благородния жест — малко прекален предвид хвърленото в лицето му предизвикателство — с който привлече вниманието на останалите към рождения ден на Фон Игелфелд. Не беше очаквал, че Принцел ще се впусне в такива притеснителни възхвали по адрес на Фон Игелфелд.

— Но защо е наричал професор доктор Фон Игелфелд „барон“, при положение, че той не е такъв? — попита Унтерхолцер. — Защо някой би постъпил така?

Принцел се усмихна.

— Защото някои хора, дори да не са барони в чисто техническия смисъл на думата, притежават — как да се изразя, това наистина е малко смущаващо — някои от качествата, които обикновено се свързват с това положение. Подобни са причините, поради които например собствениците на италиански ресторанти винаги се обръщат към моя приятел Карл фон Клайн с Capitano. Той просто се държи така. Няма военен чин, но се държи като човек, който би могъл да има. Разбирате ли какво имам предвид?

Унтерхолцер поклати глава.

— Не разбирам защо трябва да се обръщаме към някои хора с „господин барон“, „граф“, или дори „капитан“, след като те нямат право на тези титли.

— Не е толкова важно — намеси се Фон Игелфелд. — Това е нещо незначително.

— О, напротив! — възкликна библиотекарят. — Тези неща имат значение. Един от лекарите, които посещават старческия дом, в който живее леля ми, е полски граф. Той, разбира се, не ползва титлата си, но знаете ли, една от пациентките му, очарователна дама от Берлин, разбра какъв е. Тя каза на леля ми: „Този доктор Влавоски е аристократ. Личи му“. И знаете ли, когато попитаха директора на старческия дом, той потвърди, че наистина е така! Обясни, че Влавоски били едри земевладелци от Изтока, и че земите им били иззети — първо от нашите власти след инвазията, нещо изключително неприятно и достойно за съжаление — а после пък от руснаците, когато дошли те на свой ред. Представители на този род били именити учени, ставали все физици и астрономи, и други подобни, но фактът, че били графове, по някакъв начин прозирал при всеки от тях.

Всички загледаха библиотекаря. Разговорът пораждаше силно притеснение у Фон Игелфелд. Родът Фон Игелфелд със сигурност не принадлежеше към тази обширна и вездесъща прослойка на обществото, така наречените „вегетиращи благородници“, за които представката „фон“ беше просто част от адрес. Разбира се, той би могъл да бъде наричан барон по силата на едно леко разширяване на правилата; в крайна сметка, един братовчед на баща му бе носил титлата фрайхер^[2] фон Игелфелд, дадена на рода от император Франц II, а в рода на майка му също бе пълно с барони и баронеси, но хора като него не обичаха да обсъждат тези въпроси.

— Може би ще е по-добре да сменим темата — каза Принцел, доловил враждебността на Унтерхолцер. Проблемът беше там, че Унтерхолцер много би искал да го бъркат с барон, но такова объркване не би било възможно. Беше просто изключено. И това не беше само въпрос на физическо присъствие — макар че дори то би било достатъчно, за да не се допусне подобно недоразумение; беше въпрос на маниери. Унтерхолцер беше прекалено… прекалено несръчен, за да може да се представи като нещо друго освен това, което си беше, а именно човек с незначителен произход, роден в незнаен и незабележителен град в някаква далечна провинция, където отглеждаха само картофи.

— Да — каза Унтерхолцер. — Това е добра идея. В крайна сметка от нас се очаква да бъдем сериозни личности. Разговорите за барони и други подобни глупости са подходящи само за онези жалки списания, които се продават по гарите. Такава глупост, наистина. Чудя се как тези неща продължават да съществуват. И тъй, да поговорим за вашия рожден ден, господин Фон Игелфелд! Как смятате да го отбележите?

— Нямам намерение да правя нещо по-специално — отвърна Фон Игелфелд. — Вероятно ще отида да вечерям някъде. Не знам, не съм мислил по този въпрос.

— Рожденият ден е подходящ момент за рекапитулация на изминалата година — заяви Принцел. — Аз винаги обмислям всичко, което съм извършил през годината. Полезно е да се постъпва така.

— А не е зле да се направи рекапитулация дори на целия изминал живот — допълни Унтерхолцер. — Имате основание да погледнете със задоволство към всички свои постижения, господин Фон Игелфелд.

Последната забележка бе напълно искрена. Унтерхолцер се възхищаваше на Фон Игелфелд, и много му се искаше да прилича повече на него. Би бил щастлив, ако бе написал труд като „Португалски неправилни глаголи“ и бе имал повод да се радва на несъмнено издигнатото професионално положение на Фон Игелфелд. Но разбира се, нещата не стояха така, и в мигове на истинска откровеност той бе признавал пред себе си, че никога не би постигнал нещо подобно.

— Да — каза Принцел, — постигнали сте толкова много. Бихте могли да напишете дори автобиографията си. А когато я напишете, заглавието на последната глава може да гласи: „Това, което ще извърша занапред“. Това би придало оптимистична нотка на финала на книгата.

— И какви биха били те? — попита Унтерхолцер. — Какви са нещата, които професор Фон Игелфелд би трябвало да извърши оттук нататък?

— Нямам представа — каза Принцел. — Направил е толкова много. Най-добре да попитаме самия него. — Той се обърна към Фон Игелфелд, който отпиваше от кафето си. — Какво бихте искали да извършите наистина, господин Фон Игелфелд?

Фон Игелфелд остави чашата си на масата и се замисли за миг. Прави бяха. Беше направил толкова много, бе участвал в толкова много конференции; беше изнесъл толкова много лекции; беше писал толкова много научни материали. И все пак имаше неща, които не бе направил, а би искал да направи. Би искал например да отиде в Кембридж — както направи Цимерман преди няколко години. Цимерман живя там в продължение на година като гостуващ преподавател и Фон Игелфелд му беше отишъл на гости. Посети го през един прекрасен летен ден и след като двамата пиха чай на моравата пред жилището на професора, потеглиха с колата на Цимерман към Грантчестър, където пиха още чай под кестените — може би същите онези кестени, за които говори в стихотворението си Рупърт Брук^[3]. Фон Игелфелд бе обзет от такова задоволство, така се наслаждаваше на академичната атмосфера, че реши един ден и той да тръгне по пътя на Цимерман и да дойде в този необикновен английски град с колежите, тесните улички и вездесъщото усещане за изисканост и покой.

— Бих искал да отида в Кембридж — заяви той. — И някой ден наистина ще отида там.

Унтерхолцер го слушаше с интерес. Ако Фон Игелфелд заминеше за по-дълго време за Кембридж, той би могъл да се настани в кабинета му по време на неговото отсъствие. Кабинетът бе далеч по-хубав от този на самия Унтерхолцер, и ако той просто се нанесеше там, когато Фон Игелфелд заминеше, никой не би възразил. В края на краищата, какъв смисъл би имало да се съхранява незаето пространство? Би могъл да прехвърли собствения си кабинет на някой от своите асистенти, който в момента делеше стая с още някого. Това би било логичното решение. Затова и Унтерхолцер реши незабавно да се свърже със своя приятел, който се занимаваше с Програмата за обмен на академични кадри и да провери дали няма да може да уреди покана за Фон Игелфелд да замине за половин година в Кембридж като гостуващ преподавател. Една година би било още по-добре, разбира се, но не му се искаше да бъде прекалено алчен.

— Надявам се мечтата ви да се сбъдне — каза Унтерхолцер и вдигна за тост чашата си с кафе, обръщайки се към Фон Игелфелд. — За Кембридж!

Всички вдигнаха чашите с кафе, а Фон Игелфелд се усмихна скромно.

— Би било изключително приятно — заяви той. — Но може и никога да не се случи.

* * *

— Драги ми професор Фон Игелфелд! — възкликна ректорът, когато го посрещна в приемната на сградата край входа на колежа. — Приветствам ви най-сърдечно с „добре дошли“ в Кембридж. Предполагам, че пътуването от Регенсбург е минало добре. Не се и съмнявам, че е било така.

Фон Игелфелд се усмихна и се поклони на ректора. Запита се откъде ли му бе хрумнало това оптимистично предположение в духа на доктор Панглос — че пътуването със сигурност е преминало добре. Опитът на Фон Игелфелд показваше, че пътуванията обикновено не преминават особено добре. Те най-често бяха изпълнени с унизителни ситуации и всевъзможни оскърбления за сетивата, с миризми, които човек би предпочел да не долавя и хора, с които би било по-добре да не се запознава; както и с инциденти, които би било за предпочитане да не са се случвали. Може би ректорът изобщо не пътуваше, или поне не стигаше по-далеч от Лондон. Ако това бе наистина така, той би могъл да храни привлекателната заблуда, че пътуването е приятно преживяване.

— Не — заяви Фон Игелфелд. — Пътуването не беше приятно. Всъщност беше точно обратното.

Ректорът го изгледа ужасено.

— Драги ми професор Фон Игелфелд! Какво се обърка, за Бога? Какво, за Бога, се случи?

— Влакът постоянно спираше и тръгваше — каза Фон Игелфелд. — А и пътувах с хора, които се различаваха много от представата за идеални спътници.

— Ех! — каза ректорът. — Не винаги е възможно да избираме хората, с които сме принудени да общуваме. Подозирам, че дори в Рая ще бъдем принудени да се примиряваме с присъствието на хора, с които не бихме избрали да споделяме вечността, ако някой би ни питал. Ха!

Фон Игелфелд се вторачи в ректора. Възможно ли бе това да е сериозна забележка и дали от него се очакваше да отговори? Англичаните бяха много трудни за разбиране; половината от нещата, които казваха, не биваше да се приемат сериозно; но за един германец бе напълно невъзможно да различи едната половина от другата. Не беше изключено ректорът да коментира сериозно естеството на задгробния живот, а може би това бе израз на убеждението му, че цялата представа за Рая е абсурдна. В първия случай от Фон Игелфелд би се очаквало да отвърне с някакъв подходящ коментар, докато във втория би било редно да се усмихне или дори да се разсмее.

— Отвъдният живот сигурно е подобен на описания от Данте — отбеляза Фон Игелфелд след кратко мълчание. — Кръгът, в който се е озовал грешникът, ще определя и обществото, в което ще се движи.

В очите на ректора проблеснаха искрици.

— А може да се каже и обратното. Хората, с които общуваш, определят къде ще се озовеш накрая. Лоша компания, лоша съдба.

— Така е, но само ако се поддаваш лесно на влияния — отвърна Фон Игелфелд. — Добрият човек може да попадне в лоша компания и да остане добър. Наблюдавал съм подобни неща.

— Къде? — попита ректорът.

— В училище — каза Фон Игелфелд. — В гимназията, където учех, имаше едно много мило момче на име Мюлер. Постоянно правеше подаръци на по-малките момчета и ги прегръщаше през раменете. Проявяваше искрена загриженост към тях. Повечето момчета от неговия клас бяха с много долнопробен произход, бяха направо лоши. А Мюлер прегръщаше и тях през раменете. Така и не се промени. Добротата му оцеля в лошата среда.

Ректорът се заслуша с интерес в разказа му.

— А дали хората в Германия четат Фройд в наши дни? — попита той.

Въпросът му накара Фон Игелфелд да се стъписа. Какво общо имаше Фройд с Мюлер? Ето я пак тази английска неразбираемост. Възможно бе човек да посвикне след няколко месеца, но засега тези неща много го притесняваха. В Германия хората казваха точно това, което имаха предвид; това беше добрата страна на буквалното изразяване, и благодарение на него всичко ставаше пределно ясно. Но очевидно в Кембридж случаят не беше такъв.

— Доколкото ми е известно, Фройд има своите последователи — отвърна Фон Игелфелд. — Винаги ще съществуват хора, готови да открият низки мотиви за всяка човешка постъпка. Фройд е дар Божи за такива като тях.

Ректорът се усмихна.

— Разбира се, вашият упрек е уместен — каза той. — Живеем във времето на разяждащия всичко цинизъм, нали?

Фон Игелфелд вдигна ръка в знак на протест.

— Не съм искал да ви упрекна! През ум не би ми минало да ви упреквам — та нали сте мой домакин!

Беше ужасен от недоразумението. Какво ли бе казал, та ректорът да стигне до извода, че го упреква? Нещо във връзка с Фройд? Последователите на Фройд понякога бяха свръхчувствителни, а не беше изключено ректорът да се окаже фройдист. Ако това бе така, казаното от Фон Игелфелд би се равнявало на това да кажеш на религиозен човек, че възгледите му са абсурдни.

— Не съм искал да ви засегна — каза Фон Игелфелд. — Нямах представа, че храните такава лоялност към Виена.

Ректорът трепна учудено.

— Виена ли? Нямам никаква представа от Виена.

— Изразих се метафорично — поясни припряно Фон Игелфелд. — Виена, Рим — тези имена означават нещо повече от самите градове, които ги носят.

— Намеквате за Витгенщайн, предполагам — каза ректорът. — Някои от по-старите преподаватели в колежа го помнеха. Бил много необичайна личност. Обичал да посещава кината в Кембридж, където ядял препечени филийки с масло. Много странно поведение, но приемливо за човек с такива способности.

Фон Игелфелд се усмихна.

— Никога не съм ял препечени филийки в киносалон — отбеляза той.

— Нито пък аз — отвърна ректорът с известен копнеж.

— Има толкова много неща в този живот, които никога не съм вършил. Толкова много са. И като си помисля за годините, и колко бързо се нижат те… Eheu! Eheu, fugaces!^[4]

Ректорът вдигна поглед към Фон Игелфелд, към своя висок гост, измъкна носна кърпичка от джоба на панталона си и внезапно се разплака.

— Моля да ме извините — продължи той между хлипанията. — Не е лесно да си ректор на колеж в Кембридж. Хората си мислят, че е лесно, но всъщност не е. Трудно е, ужасно трудно! И не получавам никаква благодарност за труда си, абсолютно никаква. Единственото, което чувам от преподавателите в колежа, са критики, противопоставяне, хленч и оплаквания. Стаите им били студени. Избите с вино на колежа не били вече това, което са били някога. Някой отмъкнал последния брой на „Таймс Литерари Съплемент“. И така нататък. По цял ден, всеки ден. О, не знам. Моля да ме извините. Няма полза от сълзи, но просто не мога да се въздържа. Ако знаехте как се чувствам, и вие бихте се разплакали. Казват ми такива отвратителни неща. Отвратителни. Говорят ги зад гърба ми, а понякога ми ги хвърлят и в лицето. Хващам се на бас, че не са се държали така с Витгенщайн, докато е бил тук. Сигурен съм, че не са го правили. Непрекъснато се заяждат с мен. Това е единственото им занимание.

Фон Игелфелд се приведе и обгърна с ръка раменете на ректора. Също като Мюлер, каза си той.

* * *

Портиерът, изпит мъж, който вървеше със странна, колеблива походка нагоре по витата каменна стълба, отведе Фон Игелфелд да му покаже жилището му.

— Много хубави стаи са тези — каза портиерът. — Пазим ги за личните гости на ректора и за изтъкнати посетители като вас, сър. Ще имате хубава гледка към вътрешния двор — мисля, че е най-хубавата, която можем да предложим, както и приличен изглед към моравите на колежа.

Той отключи масивната дъбова врата. Фон Игелфелд забеляза, че на нея вече беше прикрепена табелка с името му. Това му достави удоволствие, и той отбеляза на ум, че не бива да забравя за в бъдеще да постъпват по същия начин с гостуващите преподаватели в Института. Или поне за някои от тях; имаше и други, които не биха искали да окуражават да повтарят посещението си — някои от гостите на Унтерхолцер например; не би било препоръчително да поставят техните имена където и да било.

Портиерът разведе Фон Игелфелд из стаите.

— Тук имате малка кухня, сър, но вероятно ще искате да се храните в голямата зала заедно с останалите преподаватели. Колежът има добра кухня и преподавателите обичат да й отдават дължимото. Затова в нашите академични среди има толкова много затлъстели господа, ако ме извините за забележката. Да вземем например доктор Хол. Виждате ли го, ето го там, прекосява двора. Обича да си хапва нашият доктор Хол. Винаги идва първи на обяд и си тръгва последен, и иска да му сипват повторно от всичко, така научавам от иконома.

Фон Игелфелд пристъпи към прозореца и надникна към вътрешния двор. Едър, пълен мъж със зализана тъмна коса, разделена на път по средата, вървеше бавно по алеята.

— Това ли е доктор Хол? — попита той.

— Същият — отвърна портиерът. — Той е математик, при това много прочут, струва ми се. Кембридж е прочут с математиците си. Професор Хокинг например, нали знаете, дето написа онази книга, за която всички разправят, че са я чели, макар да не са — та той е член на преподавателското тяло на онзи колеж там, с куличката, можете да я видите оттук. Там преподава той и много други като него.

Фон Игелфелд се взираше през прозореца. Беше чувал за „Кратка история на времето“, но със сигурност не я беше чел. Несъмнено книгата беше донесла голяма слава на своя автор, но беше ли тази слава заслужена? „Португалски неправилни глаголи“ вероятно имаше не по-малка стойност, но малцина я бяха чели; тоест малцина извън средите на хората, които се занимаваха професионално с романска филология, а на този свят… Той се позамисли. На този свят надали имаше повече от двеста души с извънпрофесионален интерес към романските филологии, което означаваше, че като изключим професионалните среди, „Португалски неправилни глаголи“ е позната на не повече от двеста души. Той продължи да разсъждава: човек би могъл да подреди всички читатели на „Португалски неправилни глаголи“ долу, в двора на колежа, и те биха заели само една малка част от него. Докато, ако някой се опиташе да събере на едно място читателите на книгата на професор Хокинг, тълпата би наподобявала на онези огромни струпвания на хора в Мека или по бреговете на Ганг по време на религиозен празник. Това несъмнено не беше справедливо и според Фон Игелфелд служеше само да докаже, че съвременният свят страда от сериозни недостатъци в някои много важни аспекти.

— Опасявам се, че този апартамент няма баня — допълни портиерът, откъсвайки се от прозореца. — Това е проблемът с тези стари сгради. Строени са преди времето на съвременните водопроводи и канализации, и се оказва много трудно, дори невъзможно, да бъдат направени необходимите промени.

Фон Игелфелд беше ужасен.

— Но ако няма баня, къде би трябвало да се мия сутрин?

— О, баня има — успокои го бързо портиерът. — Има обща баня на етажа. Ще я делите с професор Уотърфийлд. Неговият апартамент е от другата страна на площадката. Между двата апартамента има баня, която можете да ползвате двамата.

Фон Игелфелд се намръщи.

— А какво ще стане, ако професор Уотърфийлд се намира в банята, когато аз имам нужда да я ползвам? Какво би станало тогава?

— Е — каза портиерът, — вероятно ще се наложи да изчакате той да приключи. Когато излезе, ще можете да я ползвате вие. Така стават обикновено тези неща — и той допълни под нос: — … поне тук, в тази страна.

Фон Игелфелд изду устни. Не беше привикнал да обсъжда подобни теми с портиери. В Германия въпросът с баните се поемаше от някой, който поначало се занимаваше с такива въпроси; беше напълно неприемливо за един професор да разговаря на такива теми. Положението очевидно бе неприемливо, и единственият изход бе да се уговори с въпросния професор Уотърфийлд, който и да бе той, да не ползва банята в часовете, когато самият Фон Игелфелд би могъл да има нужда от нея. Щеше да му обясни, че може да я ползва, колкото му душа иска, по всяко друго време, но че в определените часове банята трябва да бъде предоставена за изключително ползване на Фон Игелфелд. Стигна до извода, че това е най-доброто решение, и че ще отправи това предложение към професор Уотърфийлд, когато се запознае с него.

Междувременно портиерът беше измъкнал един ключ от връзката, която носеше, и го връчи на Фон Игелфелд.

— Надявам се престоят ви тук да е приятен — каза той ведро. — Най-общо казано, нашият колеж е необикновен, и присъствието на външни преподаватели винаги помага.

Фон Игелфелд зяпна портиера. Това беше изключително странна забележка, която един немски портиер никога не би си позволил да направи. В Германия портиерите се държаха като портиери. Отваряха разни врати и ги затваряха. Това им беше работата. По всичко личеше, че в Англия нещата стоят различно — и при това положение нямаше нищо чудно, че в тяхното общество цареше такава бъркотия. Беше се озовал в интелектуалното средище на това общество, където портиерите коментираха пълнотата на преподавателите, напълно непознати хора деляха обща баня, а ректорите на колежи говореха неразбираемо за Фройд и Витгенщайн, преди внезапно да избухнат в сълзи. Очевидно щеше да е необходимо да мобилизира докрай умствените си способности, за да се справи с такова общество, и Фон Игелфелд изпита задоволство от съзнанието, че е светски човек. Положението би било безнадеждно за човек като Унтерхолцер, комуто, откровено казано, би липсвал финият усет, необходим при такива обстоятелства; за това поне можеше да бъде благодарен — че именно той, а не Унтерхолцер, се бе озовал тук като гостуващ преподавател в катедрата по романска филология.

* * *

Същата вечер ректорът покани Фон Игелфелд да се присъедини към него и още няколко от преподавателите, за да изпият по чаша шери преди вечеря. Бележката с поканата бе пъхната под вратата на Фон Игелфелд и го очакваше след краткото му посещение в библиотеката на колежа. Не прекара много време в библиотеката, но дори за около час бе успял да установи, че тук разполагат с обширна колекция испански и португалски ръкописи от епохата на ранния Ренесанс — те всички бяха част от така наречения „Фонд Хюз-Давит“, и че ръкописите, поне доколкото бе успял да прецени, дори не бяха описани докрай, да не говорим пък за подлагането им на подробен научен анализ. Това откритие го развълнува и той вече си представяше студията, която щеше да публикува в специализираното списание: „Lusoscripta Nova: непозната колекция от ренесансови манускрипти от фонда «Хюз-Давит» в Кембридж“^[5]. Читателите щяха да се чудят — и то основателно — защо е било необходимо един немски учен да дойде на гости в колежа, за да открие това, което толкова отдавна се е намирало под носовете на филолозите от Кембридж, но Фон Игелфелд възнамеряваше тактично да подмине обсъждането на тази тема. Хората бяха навикнали германци да откриват разни неща: голяма част от останките на микенската цивилизация са били открити през деветнайсети век от Шлиман и други немски учени, а единствената причина британци да открият минойската цивилизация вероятно се криеше във факта, че се препънали и едва ли не паднали в някаква яма, която се бе оказала пълна с всевъзможни погребални дарове. Това не би могло да се счита за особена заслуга, поне Фон Игелфелд не беше на такова мнение. Същото можеше да се каже и за египтологията, макар че в този случай се налагаше да се признае дребният принос на британците, колкото и любителски и неумел да бе той. Всички тези ексцентрични британски археолози, натъкнали се случайно на египетски погребения, според Фон Игелфелд си бяха получили малко или повече заслуженото, ставайки жертва на всевъзможни загадъчни проклятия (вероятно е ставало дума просто за въздействието на някакви съхранили се микроби, запечатани в пирамидите). Такова нещо никога не би се случило, ако откритията бяха дело на немски археолози; немските професори несъмнено биха пратили асистентите си да влязат първи, и тогава биха пострадали именно те, а не професорите. Но нямаше смисъл да обмисля аматьорския подход на англичаните точно тук, в Кембридж, самото седалище на проблема. Ако постъпеше така, всичко около него би му изглеждало неудовлетворително, и така не би имал никаква полза от предстоящите четири месеца. Затова Фон Игелфелд реши да не прави съзнателно сравнения с Германия, знаейки отсега какви биха били неизбежните изводи.

Упъти се към стаята за старшите преподаватели доста рано, но когато влезе, установи че всички бяха вече пристигнали и се бяха скупчили около ректора, който тъкмо подчертаваше с жест някаква своя реплика.

— А, професор Фон Игелфелд! — възкликна той, откъсвайки се от колегите си и прекоси забързано стаята, за да посрещне своя гост. — Толкова точен! Бих казал дори, puenktlich^[6]. Ще се уверите, че ние тук не държим чак толкова на точността. Допускаме десетина минути отклонение, а понякога дори петнайсет.

Фон Игелфелд се изчерви. Беше ясно, че е нарушил по недопустим начин добрия тон, пристигайки точно в уречения час, но от друга страна, ако са искали да дойде в шест и петнайсет, какво им е пречело да му го кажат?

— Но доколкото виждам, всички вече са тук — каза той в своя защита, поглеждайки към групата преподаватели. — Трябва да са дошли преди шест.

Ректорът се усмихна.

— Така е, така е — каза той. — Но, разбира се, повечето от тях нямат какво друго да правят. Тъй или иначе, елате да ви запозная с тях. Те всички са толкова доволни, че сте се ангажирали като гост-преподавател. Атмосферата е… как да кажа? — наелектризирана от очакване.

Ректорът хвана Фон Игелфелд за лакътя и го насочи ловко към другия край на стаята. Последва представянето. Доктор Маркъс Пойнтън, чиста математика; доктор Маргарет Ходжес, френска литература; професор Хектор Маккуийн, история на правото (както и история на крикета); доктор Макс Уилкинсън, приложна математика; както и доктор К. А. Д. Уд, теоретична физика.

— Това са само няколко от преподавателите — каза ректорът. — Ще се запознаете с останалите на вечеря. Казах си, че ще е добре поканените да представляват нещо като представителна извадка, тъй да се каже.

Фон Игелфелд се ръкуваше тържествено и се покланяше леко, когато се запознаваше с всеки от присъстващите. Преподавателите се усмихваха и се държаха дружелюбно, а когато ректорът отиде да донесе чаша шери, Фон Игелфелд подхвана с лекота разговор с жената, която му бе представена като доктор К. А. Д. Уд.

— Значи се занимавате с физика — каза Фон Игелфелд. — Вие, физиците, все нещо кроите. Търсите разни неща, но в момента, в който ги откриете, се спускате в търсене на нещо още по-микроскопично. Вашият свят става все по-малък, нали?

Тя се засмя.

— И така може да се каже. В моя случай става дума за търсене на бозона на Хигс^[7], една неуловима частица, която според професор Хигс съществува, но все още никой не я е виждал.

— А ще я намерите ли?

— Ако изчисленията са точни, тя би трябвало да съществува — отвърна събеседницата му.

— Но нима не е възможно да се прецени дали изчисленията са точни? — попита Фон Игелфелд. — Не може ли да бъдат проверени за грешки?

Доктор К. А. Д. Уд отпи от шерито си.

— Не винаги е толкова просто. В математиката също има несъгласия. Истината не винаги е единствена и очевидна. Дори тук, в този колеж, има математици, които… които… — Тя замълча. Ректорът се беше върнал с шерито за Фон Игелфелд.

— Това шери е от нашата изба, професор Фон Игелфелд — каза той, докато му подаваше чашата. — Старшият отговорник за студентите посещава Херес на всеки две години и попълва запасите ни. Той е изключителен познавач. — Обърна се към доктор К. А. Д. Уд и допълни: — Виждам, че сте се запознали с нашия гостенин, Уд. Ще разберете какво имам предвид, като казвам, че направихме отличен избор за поста на гостуващ преподавател. Отличен избор.

— Несъмнено — отвърна доктор К. А. Д. Уд.

— Казвахте нещо за несъгласия сред математиците — каза любезно Фон Игелфелд. — Обяснете ми това, моля ви.

Чул забележката му, ректорът се обърна рязко към доктор К. А. Д. Уд и я изгледа яростно.

— Не ми се вярва професор Фон Игелфелд да се интересува от такива въпроси — изсъска той. — За Бога! Та той току-що пристигна! Горкият човек!

— Много ми е интересно — възрази Фон Игелфелд. — Нали разбирате, между филолозите съществуват всевъзможни несъгласия, защитават се различни позиции. Но изглежда, че това се отнася до всички научни дисциплини, дори в областта на нещо толкова точно и конкретно като математиката.

— Точно и конкретно ли?! — избухна доктор К. А. Д. Уд. — Драги ми професор Фон Игелфелд, ако вярвате, че в света на математиката всичко е ясно и точно, то вие дълбоко се лъжете.

— Струва ми се, че политиката на Византия е била по-ясна и точна от математиката — въздъхна ректорът. — Поне така си мисля.

— Много малко познавате тези теми, маестро — обърна се доктор К. А. Д. Уд към ректора. — Занимавайте се с това, което ви е работа, старче. Морална философия, нали така?

Фон Игелфелд бе обзет от притеснение. Разговорът, започна съвсем невинно — обикновена светска размяна на учтивости всъщност — внезапно се оказа зареден със страсти. Трудно беше да се разбере за какво става дума — отново тази неразбираемост на англичаните, а и не му беше ясно защо доктор К. А. Д. Уд бе нарекла ректора „старче“. Несъмнено щеше да си изясни по-добре въпроса, когато намереше възможност да поговори насаме с доктор К. А. Д. Уд. Междувременно трябваше да се съсредоточи върху разговора с ректора, чиито терзания видимо нарастваха. Фон Игелфелд забеляза, че доктор К. А. Д. Уд се бе отдалечила и вече разговаряше с господин Уилкинсън, който се взираше неотклонно в обувките си, докато тя му говореше.

— Стаите ми са много удобни — обърна се Фон Игелфелд към ректора. — Много ми харесва изгледът към двора. Ще имам възможност да наблюдавам кой идва в колежа и кой си отива, просто като си седя край прозореца.

— О! — възкликна ректорът. — Така ще можете да видите всичко. Всичко ще се разголи пред вас. „Като етеризиран пациент на хирургическата маса“^[8] — колко точно се изразява Елиът, говорейки за сутринта — или ставаше дума за вечерта? Бил е толкова краен педант. Колко ужасно. Несъмнено ужасно.

— Но какво му е ужасното? — попита Фон Игелфелд. — Какво ужасно може да има в живота на колежа?

Той осъзна незабавно, че не е трябвало да задава този въпрос, защото ректорът го сграбчи за ръката и заговори под нос, почти шепнейки в ухото му.

— Те са нетърпими, абсолютно нетърпими. Всички, практически всички до един. Онази — доктор К. А. Д. Уд например, не й се доверявайте нито за миг. Това е единственото предупреждение, което ще отправя към вас. Просто не й вярвайте. И бъдете много предпазлив, когато се опитат да ви въвлекат в интригите си. Бъдете изключително предпазлив.

— Не мога да си представя защо биха поискали да ме въвлекат в интригите си — отбеляза Фон Игелфелд. — Тук аз съм само гост.

Ректорът се изкиска остро.

— Гостуващите преподаватели имат право на глас в съвета на колежа — каза той. — Утвърдено е в устава още през 1465 година. Гостуващите професори имат право да гласуват, когато се събере съветът. Ще искат да ви убедят да гласувате в полза на това, което кроят, каквото и да е то. А те постоянно кроят разни неща.

— Кои са те? — попита Фон Игелфелд. Дали тези те бяха същите, които ректорът бе обвинил, че го тормозят? Или групировките, определяни като те, бяха повече от една?

— Ще научите — отвърна ректорът. — Само почакайте.

Фон Игелфелд се взря в чашата с шери. Имаше хора, които твърдяха, че академичният живот в Германия е изпълнен с постоянни ежби. Това, разбира се, изобщо не отговаряше на истината, но ако тези хора биха могли да хвърлят поглед, само един поглед, върху живота в Кембридж, тогава наистина биха имали за какво да говорят. И всичко това се случваше дори още преди да са седнали да вечерят. Какво ли щеше да стане по-късно, когато поднесяха вечерята, или — което му се струваше още по-обезпокоително — след вечеря, с кафето и стилтънското сирене? И през цялото това време се налагаше той да внимава и да си проправя път покрай подводните рифове на всевъзможни алюзии и двусмислици. Разбира се, щеше да се справи — в това отношение не би могло да има и най-малкото съмнение — но не можеше да се каже, че се е надявал точно на това след изминалия дълъг и уморителен ден. О, да можеше да си е отново в Германия, с Флорианус и госпожа Принцел, да седи в задната градина на къщата им, да пият кафе и да обсъждат напълно предсказуемите дела на Института! Колко уютен му се струваше сега тамошният живот, а като си помислеше, че предстояха четири месеца, цели четири месеца, докато се върнеше в Регенсбург, към правилния, германски подход към нещата!

* * *

Малко преди часа, когато трябваше да отидат да вечерят, стаята за старшите преподаватели внезапно се изпълни с хора, облечени също като Фон Игелфелд и останалите преподаватели, в черни преподавателски тоги. По знак на ректора цялата компания се упъти по тесен коридор, облицован с ламперия, към Голямата зала в другия му край. Там, застанали прави край масите, наредени в залата, бяха студентите, облечени също в подобни тоги, и очакваха почтително ректора и преподавателите да заемат местата си на главната маса.

Залата беше великолепно помещение — вниманието привличаше веднага окаченият в единия й край огромен портрет на мъж в къси, черни кадифени панталони, с някаква хищна птица, вероятно сокол, кацнала на едната му ръка. Зад него се виждаше идеализиран пейзаж, а по краищата на картината имаше гербове.

— Нашият основател — поясни ректорът на Фон Игелфелд. — Уилям дьо Курси. Прекрасен човек, дарил половината си състояние за основаването на колежа. По-късно бил обезглавен. Тъжна история. Предполагам, че е бил много очарователна личност, докато е бил още с глава на раменете си. Но животът в онези дни е бил толкова несигурен! Днес си фаворит, а утре — излишен. Разказват, че главата му била погребана в градината, където имат право да се разхождат само преподавателите. Нямам представа къде точно, но в градината има една особено буйно цъфтяща глициния. Казват, че храстът бил много стар и аз подозирам, че главата е погребана под него. Но вероятно е по-добре да не знаем със сигурност.

— Ако знаете точното място, можете да поставите малка паметна плоча — отбеляза Фон Игелфелд, докато заемаха местата си на преподавателската маса.

— Пази Боже! — възкликна ректорът, видимо шокиран от тази идея. — Знаете ли какви разправии ще започнат сред преподавателите, докато се уточни какво точно да пише на плочата? Не можете да си представите какво би станало! Не, това е последното, което бих искал да направим.

Фон Игелфелд замълча. Беше стигнал до извода, че е невъзможно да разговаря за каквото и да било с ректора; всеки опит да завърже разговор завършваше единствено с нови филипики срещу преподавателите, а току-виж, можеше да се стигне отново и до сълзи. Щеше да му се наложи да се ограничи до съвсем невинни теми в общуването си с него; може би да говори за времето; чувал беше, че англичаните ужасно обичат да разговарят за времето.

Ректорът, както беше редно, зае челното място на масата, а Фон Игелфелд, като най-виден сред гостите, седна на мястото, запазено за такива личности още от времето на крал Чарлс II — четвъртият стол отдясно, като се брои от втория стол след стола на ректора. От лявата му страна, отново съгласно датираща от незапомнени времена традиция, седна старшият отговорник за студентите, а от дясната му страна — професор Прентис, дребен човек с лъскави очички и чорлава тъмна коса. От другата страна на масата, точно срещу Фон Игелфелд, седеше доктор К. А. Д. Уд, която се усмихваше широко и явно бе забравила напълно скорошния им разговор. От едната й страна седеше господин Уилкинсън, а от другата — някакво лице, което Фон Игелфелд сякаш бе виждал и по-рано. Но къде ли? Дали го беше срещал във вътрешния двор на колежа, а може би в библиотеката по време на посещението си там по-рано същия ден? Той се замисли, и точно тогава въпросното лице поизвърна глава, така че Фон Игелфелд можа да види по-ясно лицето му. Беше портиерът.

Фон Игелфелд си пое рязко дъх. Нима портиерът имаше право да вечеря на преподавателската маса? Такова нещо никога не би могло да се случи в Германия. Господин Бомберг, който изпълняваше функциите на портиер и момче за всичко в Института, винаги почукваше три пъти, преди да влезе в стаята за почивка, за да предаде някое съобщение, и през ум не би му минало да седне дори за миг, даже ако някой го поканеше да направи така. И въпреки това — ето го, портиерът на колежа седеше там, потънал в сериозен разговор с доктор К.А. Д. Уд, и трошеше едно хлебче в чинията си.

Фон Игелфелд се обърна дискретно към Старшия отговорник за студентите.

— Онзи човек, който седи отдясно на доктор К. А. Д. Уд — поде той. — Виждал съм го и преди, струва ми се. Бихте ли ми помогнали да си спомня кой е той?

Старшият отговорник за студентите присви късогледо очи, погледна през масата и после се обърна отново към Фон Игелфелд.

— Това е доктор Портър — отвърна той. — Именит историк. Работи най-вече върху историята на гръцките общности в Леванта. Написал е прекрасна книга на тази тема. Аз самият никога не съм я чел, но се каня да я прочета някой ден.

— Доктор Портър? — повтори ужасено Фон Игелфелд. Осъзна, че е разтълкувал напълно погрешно положението и се сгърчи от притеснение, осъзнавайки, че е дал бакшиш на доктор Портър, когато той го заведе в апартамента му. Парите бяха приети учтиво и с благодарност, но о, какво нарушение на етикета бе допуснал Фон Игелфелд!

— А аз мислех, че той е портиерът — каза безпомощно Фон Игелфелд. — Отведе ме да ми покаже жилището ми. Помислих си…

— О, той прави такива неща от време на време — заяви Старшият отговорник за студентите и се засмя. — Това е неговата представа за шега. Понякога започва да се отегчава страшно от гръцките общности и тогава започва да играе ролята на портиер на колежа. Понякога развежда и туристи, а после дава получените бакшиши на по-бедните студенти, за да си купят бира. Никога не ги задържа за себе си.

Фон Игелфелд прие с облекчение пояснението, притесненията му го напуснаха, но на тяхно място се появиха удивление и ново безпокойство. Англичаните очевидно заслужаваха славата си на големи ексцентрици, което означаваше, че го чакат нови изненади. Налагаше се да удвои бдителността си, за да избегне опасността да изпадне в унизително положение — или да допусне грубо нарушение на общоприетите норми, което би било още по-лошо.

По време на самата вечеря не се водиха кой знае какви разговори. От време на време Старшият отговорник подхвърляше по някоя забележка, и Фон Игелфелд му отговаряше, но не би могло да се говори за постоянно поддържан разговор. Професор Прентис беше малко по-словоохотлив, но той пък се ограничаваше до въпроси за различни немски политици, а в това отношение Фон Игелфелд беше почти напълно неосведомен. После, малко след като поднесоха второто ястие, професор Прентис заговори за виното.

— Отвратително вино — каза той и подуши демонстративно чашата си. — Гадно нещо. Не е необходимо да го пиете, ако не искате, професор Фон Игелфелд.

Старшият отговорник за студентите се престори, че не е чул думите му, но за Фон Игелфелд беше ясно, че ги е чул. Той прехапа незабележимо устни, а после вдигна своята чаша.

— Това вино е подбирано внимателно, знаете ли, Фон Игелфелд — каза той, обръщайки се по-скоро към професор Прентис. — Не е вино, което би могло да бъде оценено по достойнство от несведущи — даже напротив. Когато го избирах — а аз съм го избирал лично, нали разбирате — търсех нещо предназначено за едно по-изтънчено небце. Това не е вино за студенти или за ouvriers^[9], а по-скоро за хора, които разбират за какво говорят, но Господи, колко малко подобни хора се срещат напоследък!

Фон Игелфелд впери поглед в чашата си. Недоумяваше как да реагира.

— Ще ми бъде интересно да го опитам — каза той накрая, преценявайки, че това е възможно най-тактичният отговор при тези обстоятелства.

И тъй, вечерята продължи, докато накрая дойде време да се върнат отново в преподавателската стая, където бяха поднесени кафе и портвайн. Там преподавателите и гостите насядаха в кръг на обикновени столове с дървени облегалки, един младши преподавател поднесе на всеки по чаша портвайн и разговорите се възобновиха.

— Днес пристига още един гост-преподавател — заяви оживено Старшият отговорник за студентите. — Той ще изнесе ежегодната открита лекция за операта — събитието се финансира от фонда, завещан от покойния граф Аугуста, много богат италианец, собственик на завод за хеликоптери. Учил е за кратко тук като млад, и ни завеща значителна сума, която според условията на завещанието трябва да е предвидена за разходи по въпроси, свързани с операта. Благодарение на това навремето имахме някои прекрасни преживявания.

— Кой е гостуващият лектор тази година? — попита един от младшите преподаватели.

— Доктор Матю Гуревич — обяви Старшият отговорник. — Той е много известен оперен критик от Ню Йорк, а доколкото знам, изнася и много увлекателни лекции. Ще ни гостува точно една седмица, а оттук ще замине да интервюира Меноти. Имаме голям късмет, че прие поканата ни.

Фон Игелфелд кимна одобрително. Поназнайваше това-онова за операта, но му се искаше да научи нещо повече. Възможно бе господин Гуревич да говори за Вагнер или дори за Хумпердинк — двама композитори, които Фон Игелфелд одобряваше. Но съществуваха и рискове — ами ако решеше да говори за Хенце? За миг Фон Игелфелд притвори очи; мисълта, че ще се наложи да изтърпи лекция за Хенце^[10], му бе непоносима — това би бил музикалният еквивалент на лекция за Бойс и неговите сандъци и купища стари дрехи.

— А каква ще бъде темата? — попита друг младши преподавател.

— „Трубадур“ — отвърна Старшият отговорник.

Фон Игелфелд се успокои. Щеше да отиде на лекцията, при това с удоволствие. Може би дори щеше да има косвени коментари за Вагнер и Хумпердинк; никога не се знаеше какво ще каже един лектор, докато той не започнеше да говори — или по-скоро докато не свършеше.

* * *

Фон Игелфелд прекара следващата сутрин в библиотеката. Запозна се с библиотекаря, който изпадна във възторг, когато разбра, че някой има желание да се заеме със завещания фонд „Хюз-Давит“.

— Струва ми се, че в наши дни хората, които се интересуват от Ренесанса, са толкова малко — каза библиотекарят. — А при това, ако Ренесансът не се беше състоял, къде бихме били ние сега?

Фон Игелфелд се позамисли. Каза си, че този вид спекулации за развитието на историята са безполезни. Нямаше особен смисъл да размишляваме над стореното от войника, който попречил на копието да прониже Александър Велики и по този начин спасил Западната цивилизация. Но ако той не го бе сторил и персите бяха победили елините, тогава… Фон Игелфелд си наложи да прекрати разсъжденията си. Немислимо бе, че Институтът можеше и да не съществува, а при това такова нещо бе напълно възможно, ако историята се беше развила по различен начин. В края на краищата всички зависим от случайността. Всички наши планове и начинания зависят от обикновения каприз на съдбата; така е било с изхода на онази решаваща морска битка, в която Англия е разбила испанската Армада — но можеше и да не я разбие, ако вятърът бе променил малко посоката си. И в такъв случай университетът в Кембридж днес щеше да се нарича La Universidad de Cambridge или по-скоро de Pontecam, ако трябваше да бъдем точни^[11].

Към обяд той се върна в апартамента си. Видя доктор Хол, упътил се целеустремено към трапезарията и си припомни заядливите коментари на доктор Портър за затлъстелите преподаватели. Но си беше вярно — преподавателите в този колеж бяха доста закръглени. Професор Уотърфийлд например, с когото се бе запознал рано тази сутрин, когато и двамата се озоваха по едно и също време пред вратата на общата си баня, беше наистина много дебел. Несъмнено не би имало място за двамата в банята, ако се стигнеше до спор кой да влезе пръв.

Но разбира се, до никакъв подобен спор не се стигна. Фон Игелфелд попита учтиво професор Уотърфийлд дали би имал нещо против да се върне след двайсет минути, когато банята ще бтде свободна, и професор Уотърфийлд, макар и леко учуден от предложението на Фон Игелфелд, кротко се съгласи.

— Не бих искал да заставам между вас и чистотата — заяви той весело, обръщайки се, за да се прибере в апартамента си, а Фон Игелфелд, оценявайки въздържания хумор на тази забележка, отвърна:

— Mens sana in corpore abluto.^[12]

Професор Уотърфийлд сякаш не чу думите му, или ако ги бе чул, явно предпочете да не отговори, което според Фон Игелфелд беше жалко, защото ставаше дума за афоризъм, който се нуждаеше от отговор. Може би щеше да има възможност да го употреби някой друг път, когато срещнеше съседа си на вратата на банята; човек никога не знае.

Сега, докато се качваше към стаите си, където възнамеряваше да се отдаде на обичайната си следобедна почивка, той се сблъска с някакъв човек, който не бе присъствал на снощната вечеря. Човекът носеше куфар и Фон Игелфелд, хвърляйки поглед към него, забеляза инициалите МГ, изписани дискретно край дръжката. Стигна до заключението, че това трябваше да е господин Матю Гуревич. Бе отбелязал, че стаята за гости на долния етаж, която се намираше под неговата, и бе значително по-невзрачна от неговата, е предвидена за господин Гуревич, беше видял и малката табелка с името му, прикрепена към вратата като доказателство за този избор. Чувствайки се вече по-ориентиран в обстановката, и след като се представи на господин Гуревич, Фон Игелфелд го отведе до стаята му, която беше отключена.

— Удобно помещение — заяви Фон Игелфелд, отбелязвайки със задоволство, че мебелите тук бяха значително по-износени от онези в неговата стая. — Опасявам се обаче, че няма баня. Но нали тези стари сгради трудно се приспособяват към изискванията на съвременната канализация!

— Няма баня ли? — възкликна господин Гуревич. — Та в наши дни дори в подземието от декорите на „Аида“ има топла и студена вода!

— Е, онова е опера — каза Фон Игелфелд. — А тук е Кембридж. И по всичко личи, че баня няма.

— Но какво да правя? — попита Гуревич.

— Има баня в отсрещната част на сградата, от другата страна на вътрешния двор — каза Фон Игелфелд. — Тя е свързана със стаята на старшите преподаватели. Предполагам, че ще трябва да ползвате нея.

— А вие горе нямате ли баня? — попита с надежда Матю Гуревич.

Фон Игелфелд замълча за миг. Ако кажеше на новия гост за банята, която споделяше с професор Уотърфийлд, това би означавало, че банята ще се ползва вече от трима души, а не от двама. Достатъчно неприятно беше, че са двама — той си припомни случилото се същата сутрин — но ако трима души започнеха да ползват банята, щеше да стане още по-зле. Нямаше значение фактът, че господин Гуревич правеше впечатление на много симпатичен човек, въпросът беше от чисто практично естество. Управата на колежа бе длъжна да реши проблема, не бе редно гостуващи преподаватели като Фон Игелфелд да се товарят с отговорността да посрещнат естествената нужда на всекиго от баня. Не, поемането на такава отговорност би било прекалено. В Кембридж той не разполагаше с locus standi^[13] по отношение на баните, нито пък имаше моралния дълг да привлича вниманието на останалите към съществуването на наличните съоръжения от подобно естество.

От друга страна, за Фон Игелфелд беше ясно, че не бива да лъже. Мотото на рода Фон Игелфелд беше „Винаги истината“, и той не можеше да пренебрегне това. Действително, веднъж се отклони от този принцип — по време на онази злополучна среща с психоаналитика доктор Макс Аугустус Хубертофел, но после се справи с моралните последствия от своята грешка по възможно най-достоен начин. Но онзи инцидент му бе напомнил необходимостта да се придържа стриктно към истината. Затова и трябваше да подбере внимателно думите си, и ето че те дойдоха, подреждайки се без особено усилие от негова страна.

— Нямам баня в апартамента си — каза той.

Макар и спонтанно произнесени, думите му бяха уместно подбрани. Напълно вярно беше, че Фон Игелфелд не разполагаше с баня в апартамента си. Имаше баня близо до стаите му — на същата площадка, ако трябва да бъдем точни, но тя не беше част от жилището на Фон Игелфелд и точното звучене на въпроса на Матю Гуревич не налагаше разкриването на нейното съществувание. Съчувстваше на Матю Гуревич, както и на многото други обитатели на Кембридж, които вероятно също като него не разполагаха с баня, и това го подтикна да покани новия гост на кафе в стаята на старшите преподаватели.

— Бих могъл да ви запозная с някои от преподавателите — заяви той добродушно. — С доктор К. А. Д. Уд, с господин Уилкинсън… — после замълча. Може би идеята не беше чак толкова добра. Горкият Матю Гуревич, несъмнено изтощен от пътуването, надали копнееше да се озове посред неразбираемите интриги на математиците. — А бихме могли просто да си поговорим двамата — допълни той. — Може би така ще е по-добре.

Матю Гуревич бе съгласен и с двата варианта, и след като намери място за куфара си на една доста разнебитена масичка близо до прозореца, той последва Фон Игелфелд. Двамата прекосиха вътрешния двор, упътили се към стаята за старшите преподаватели. Докато вървяха, разговаряха непринудено, и Фон Игелфелд бе във възторг, че е успял да се запознае с такава интересна личност, преди хора от рода на доктор Хол, доктор К. А. Д. Уд и Старшият отговорник за студентите да успеят да се доберат до него и да го накарат да се отврати окончателно и необратимо от Кембридж. Този човек наистина си разбираше от работата и Фон Игелфелд се наслаждаваше на дребните късчета информация — вътрешна информация — с която бяха изпълнени думите му. Дали Фон Игелфелд е гледал миналогодишната постановка на „Трубадур“ в „Ла Скала“? Не? А дали му било известно, че диригентът предизвикал скандал, като повел оркестъра да свири коронната тенорова ария така, както била написана в оригинала, тоест в тоналност „до“, а не с половин тон по-ниско, както се правело обикновено, за да могат тенорите по-лесно да стигнат кулминационната висока нота, която Верди никога не е писал?

— Разбира се — допълни Матю Гуревич, — неавтентичната висока нота също бе пропусната. Италианските музиковеди наричат това отношение „филология“.

Фон Игелфелд изрази изненада, и отбеляза, че за в бъдеще сигурно можело да се стигне дотам, че партиите на контратенорите да се преработват в по-долна тоналност за удобство на басите. А току-виж преписали арията на Царицата на нощта за „басо профундо“, което би премахнало всички затруднения за сопраните, нали така? Нима така не би било по-лесно? Матю Гуревич се засмя.

— Всичко е възможно в операта в наши дни — каза той. — Именно за това искам да говоря в своята лекция. Искам да говоря за всичко, което се е случило с „Трубадур“ напоследък. Искам да отправя предупреждение.

— Това е мъдро решение — каза Фон Игелфелд. — Редно е хората да бъдат предупредени.

Влязоха в стаята на старшите преподаватели, където откриха шест-седем души, насядали по столовете, поставени тук-там в помещението. Сред присъстващите бе и доктор К. А. Д. Уд, която помаха дружелюбно на Фон Игелфелд, тук беше и доктор Хол, който се бе отказал от обяда в трапезарията и вместо това ядеше тук стилтънско сирене с бисквити. Беше се разположил сам край една маса и се хранеше, потънал в кротко задоволство.

Фон Игелфелд отведе Матю Гуревич при доктор К. А. Д. Уд и ги запозна. Тя от своя страна запозна новодошлите с един човек с добродушно изражение, който седеше до нея, но стана, когато се появиха гостите.

— Това е доктор Планк — каза тя.

Планк се ръкува с Фон Игелфелд, а после и с Матю Гуревич.

— Трябва да ви предупредя, че няма да откриете името на доктор Планк в списъците на преподавателите в колежа, ако решите да го потърсите — отбеляза доктор К.А. Д. Уд. — Което не означава, че той не е член на преподавателското тяло.

Забележката й, достойна за делфийския оракул, накара Фон Игелфелд да се обърне и да загледа доктор Планк, който пак беше седнал и бе скръстил спокойно ръце върху корема си. Ако този човек бе изпаднал по някакъв начин в немилост и името му беше заличено от списъците, това сякаш не го безпокоеше особено. Странно нещо, при това и в тона на доктор К. А. Д. Уд се долавяше някаква острота, която остави у Фон Игелфелд впечатлението, че Планк не й се нрави и че тя седи до него само за да прояви търпимост.

В продължение на няколко мига цареше мълчание. Матю Гуревич погледна към Планк, а после към Фон Игелфелд. После погледна доктор К. А. Д. Уд. Доктор К. А. Д. Уд загледа Матю Гуревич, а после Фон Игелфелд. Но не погледна към Планк. Планк се взираше в обувките си, а после се загледа към другия край на стаята, към доктор Хол, който също го погледна за миг и после насочи очи обратно към сиренето.

Тогава Планк проговори.

— Планк не присъства в списъците не защото Планк не съществува — нищо подобно, — а защото името Планк не се изписва по този начин. Това е причината.

Фон Игелфелд го изгледа озадачено. Това беше още една от английските странности. Колко ли начина на изписване би могло да има името Планк (Plank)? Plane? Planque?

Планк очевидно се забавляваше с объркването на госта.

— Вероятно сте наясно — поде той, — че съществуват английски фамилни имена, които се изписват и произнасят по съвсем различен начин. Един от най-известните примери е с името Featherstonehaugh, което се произнася като Фаншо. Подобен е случаят и с Cholmondeley, което се произнася просто като Чъмли, и разбира се, всеки, чието име се изписва Beauchamp, обикновено е просто Бийчъм.

Фон Игелфелд кимна.

— Забелязал съм — каза той. — На една конференция се запознах с един професор Чъмли, който ни предупреди, че името му се изписва по съвсем различен начин. Такова нещо не би могло да се случи в Германия.

— Така е — каза Планк. — Доколкото ми е известно, в немския език думите се произнасят така, както са изписани. Странно, но така си е.

— А как се изписва Планк? — попита Матю Гуревич.

— Haughland — отвърна Планк.

Фон Игелфелд не успя да прикрие изумлението си.

— Haughland ли?

— Точно така — заяви Haughland (произн. Планк). — Нашият род е стар, от блатистите области в Източна Англия. Предците ми са живели практически във водата.

— Но сте съхранили суховатото си чувство за хумор — отбеляза Матю Гуревич.

Забележката му бе посрещната с мълчание, което бе нарушено едва когато доктор К. А. Д. Уд стана, за да си върви.

— Време е да тръгвам, Планк — каза тя хладно. А после, вече малко по-любезно: — Довиждане, професор Фон Игелфелд. Довиждане, господин Гуревич. Ще очаквам да се видим на вечеря.

* * *

Същия този следобед Фон Игелфелд прекара няколко ползотворни часа с ръкописите от фонда „Хюз-Давит“, а после се върна в стаите си и се зае да пише писмо на Принцел.

Това място е изключително странно, пишеше той. Нищо не е такова, каквото изглежда. Независимо от това, аз съм много доволен от библиотеката и завещания на колежа фонд „Хюз-Давит“, съдържащ първокласен материал, който според мен се похабява в тази страна; в Германия за него биха се погрижили далеч по-старателно. Така или иначе, аз ще съумея поне да внеса някакъв порядък в него, и впоследствие ще публикувам студия върху тези ръкописи. Така че ще съумея да оползотворя времето си тук.

Съществува обаче проблемът с колегите ми. Досега тук не съм срещнал нито един човек, който би оцелял в която и да било нормално организирана академична институция в Германия — с изключение на единствения друг гостуващ лектор в момента, господин Матю Гуревич от Ню Йорк. Той е отлично информиран и представлява неизчерпаем източник на сведения за всичко, свързано с операта. Боя се, че тук няма да го оценят по достойнство, но предстои да видим каква ще бъде реакцията на лекцията, която той ще изнесе в началото на предстоящата седмица. Горкият човек! Математиците и другите подобни на тях личности, обитаващи колежа, надали ще разберат това, което ще им каже; мислите им са ангажирани до голяма степен с разни математически спорове и с интригите, които плетат едни срещу други. В резултат на това ректорът се е превърнал в същинска душевна развалина, и е склонен постоянно да избухва в сълзи.

Как копнея да се завърна в Германия, където всичко е толкова солидно и внушаващо доверие! Как си мечтая да се озова отново в стаята за почивка в Института, където да обменям възгледи със своите колеги! Липсва ми дори Унтерхолцер, макар че все още не мога да събера сили да му пиша. Може би ще го направя идущата седмица. Между другото, моля те да следиш той да не се нанесе в кабинета ми в мое отсъствие. Знам, че обича да прави така, и го е правил и преди. Разчитам на теб да не допускаш подобно нещо.

И в тази безцветна страна оставам твой приятел завинаги:

Мориц Мария фон Игелфелд

Пусна писмото в пощенската кутия на колежа, а после, тъй като вечерта беше приятна, тръгна на разходка. Мина през градината, предназначена за преподаватели, и тръгна по брега на реката. В градината цареше такъв покой, какъвто може да излъчва единствено английската градина, и дори мисълта за черепа на Дьо Курси не можеше да смути усещането за rus in urbe^[14], което внушаваше обстановката. Фон Игелфелд откри гигантската глициния, която бе споменал ректорът, откри също и един великолепен жив плет от фуксии, който очертаваше южната граница на градината. Имаше и пейки, каменни пейки с издялана украса, където преподавателите можеха да седят и да се наслаждават на цветята и храстите, и Фон Игелфелд седеше тъкмо на една такава пейка, когато чу наближаващи стъпки. Той се обърна, изтръгнат от приятни мечтания, в които се бе видял отново в Италия, в Тоскана, доловил аромата на лавандула и розмарин, донесен от ветреца. Доктор К. А. Д. Уд и доктор Хол идваха към него по тясната пътечка между лехите с лавандула.

— А, ето ви и вас, професор Фон Игелфелд — каза доктор К. А. Д. Уд. — Ние с Хол се надявахме да ви открием тук. Доктор Портър каза, че ви видял през бинокъла — той обича да наблюдава градината. Предполагам, че не може да си намери по-смислено занимание.

Двамата преподаватели седнаха на пейката до Фон Игелфелд. Когато се разположиха, пейката се наклони леко под тежестта на доктор Хол, така че на Фон Игелфелд му се наложи да се премести по-близо до доктор К. А. Д. Уд, за да не паднат всички на земята.

— Имате прекрасна градина — каза Фон Игелфелд, за да започне някакъв разговор.

— Да — съгласи се доктор Хол. — Мисля, че е най-красива по това време на годината, в ранната есен, макар че цветовете вече започват да избледняват.

— Градината е подходящо място за разговори — отбеляза доктор К. А. Д. Уд. — Няма опасност ректорът да ни прекъсне. Той страда от сенна хрема, затова и винаги идваме тук, ако се налага да обсъждаме нещо важно.

— Не бих искал да преча на разговора ви — каза Фон Игелфелд и понечи да се изправи.

Доктор К. А. Д. Уд го дръпна обратно на пейката.

— Не — каза тя, — моля ви, не си тръгвайте. Всъщност ние искахме да разговаряме с вас, нали така, Хол?

Доктор Хол кимна.

— Именно затова дойдохме тук. Искахме да си поговорим с вас насаме.

Фон Игелфелд не отговори. Това ли бяха интригите, за които го бе предупредил ректорът?

— Става дума за лекцията „Аугуста“ — каза доктор К.А. Д. Уд. — Лекцията за операта.

— Очаквам я с огромно нетърпение — каза Фон Игелфелд.

— Господин Матю Гуревич има някои особено интересни идеи. Подозирам, че реакциите ще бъдат противоречиви.

— О, да — каза бързо доктор К. А. Д. Уд. — Изборът ни беше добър. Именно затова се надявам, че той ще има възможността да изнесе лекцията.

Фон Игелфелд беше озадачен. Защо трябваше да се поставя под въпрос изнасянето на лекцията? Господин Матю Гуревич беше пристигнал здрав и читав от Ню Йорк, напълно подготвен да изнесе лекцията, както пролича и от разговора му с Фон Игелфелд. Не беше ясно какви затруднения биха могли да възникнат.

Забелязвайки объркването му, доктор К. А. Д. Уд продължи:

— Проблемът е там, че има хора, които държат да провалят лекцията. Това са личности, противопоставящи се твърдо на операта по идеологически причини. Държат лекцията да има по-висока социална значимост. Искат парите, завещани ни така любезно от граф Аугуста, да бъдат използвани за развитие на знанието в някаква съвсем различна област — икономика на земеделието например. Те като че ли имат и някакви възражения срещу начина, по който са били спечелени тези пари от онази фабрика за хеликоптери близо до Болоня.

Тя замълча, наблюдавайки Фон Игелфелд, за да прецени как той ще реагира на думите й.

— Но това е възмутително! — избухна Фон Игелфелд.

— Какво значение би могло да има това, че граф Аугуста е имал фабрика за хеликоптери? Бих казал, че това няма никаква връзка с цялата история.

Доктор Хол закима енергично.

— Нали все някой трябва да произвежда и хеликоптери — изтъкна той.

— Точно така — каза Фон Игелфелд. — Но дори като изключим този факт, техните възражения са в разрез с утвърденото в завещанието намерение на граф Аугуста, който несъмнено е имал правото да решава за какво ще бъдат използвани парите му. Това е принципен въпрос.

— Принципен! — повтори като ехо доктор Хол, почуквайки по каменната пейка с дебеличкия си пръст.

— Освен това би било най-малкото неучтиво — продължи Фон Игелфелд, — на такъв късен етап да бъде оттеглена поканата, отправена към господин Гуревич, всъщност би било неучтиво тя да бъде оттеглена когато и да било, след като веднъж вече е била отправена.

— Ние сме на абсолютно същото мнение — заяви доктор Хол с подмазвачески тон. — Считаме, че подобно поведение би било напълно неприемливо.

— Но кой би могъл да се крие зад всичко това? — попита Фон Игелфелд. — Кой би могъл да скрои толкова долен план?

— Планк — каза тихо доктор К. А. Д. Уд.

— Haughland (Планк) — повтори доктор Хол. — Haughland е председател на комитета на преподавателите. Този пост осигурява голямо влияние, и ако комитетът на преподавателите вземе решение лекцията на господин Матю Гуревич да бъде отменена, няма начин някой да се противопостави.

— Но аз съм убеден, че членовете на комитета никога няма да дадат съгласието си за нещо такова! — възрази Фон Игелфелд. — Сигурно има членове, които биха гласували против подобно предложение.

Доктор Хол кимна в знак на съгласие.

— Да, има такива членове, но те са в неизгодно положение. Ректорът например гласува винаги за предложенията на Планк, защото Планк е в състояние да го изнудва във връзка с нещо, случило се преди години. Така че той никога не би се възпротивил. После имаме доктор Портър, който си живее в някакъв свой измислен свят и никога не може да се предвиди как би постъпил — в полза на предложението или против него. В комитета е и доктор Макгру, който дължи пари на Планк, и така нататък. Така че, сам виждате, макар че мнозинството от преподавателите са против Планк, той съумява да държи комитета под контрол.

Лицето на Фон Игелфелд помръкна, докато слушаше разказа за това коварство. Такива събития никога не биха могли да се случат в Германия, но сега вече нищо в Англия не можеше да го учуди. Беше ужасен при мисълта, че може да бъде оттеглена поканата към господин Гуревич, и се червеше при мисълта за безсрамието, проявявано от новите му колеги. Макар да беше само гостуващ преподавател, чувстваше, че името му ще бъде опетнено, ако се свързва с институция, в която хората са в състояние да се държат по такъв начин. Но какво би могъл да направи?

— Разбира се, нещо все пак може да се предприеме — заяви доктор К. А. Д. Уд. — Бихме могли да свикаме извънредно събрание на преподавателското тяло и да изберем нов комитет, като подменим Планк с някой друг. Биха могли да изберат дори мен. Ако се налага, готова съм да поема тези функции. Разбира се, единствено в името на колежа.

— Но ще имаме нужда от всеки глас — намеси се Хол. — Работата ще виси на косъм. Държа да подчертая, че аз от своя страна съм готов да поема грижата за избата на колежа, но само ако това стане наложително. Никой не отрича, че Старшият отговорник за студентите се справя прилично, макар че прекарва половината си работно време в Бордо.

— Но ние не искаме да ви принуждаваме — каза доктор К. А. Д. Уд. — Казах си, че ще е добре просто да споменем тези неща пред вас, за да не останете прекадено разочарован, ако лекцията на господин Матю Гуревич бъде отменена. Очевидно се сближихте с него. Видяхме, че разговаряхте оживено и предположихме, че ще бъдете ужасен, ако узнаете за кроежите на Планк.

— Така е — съгласи се Фон Игелфелд. — Напълно съм ужасен. Мога да ви уверя, че ще гласувам така, както ми кажете.

— Това е чудесно — каза доктор К. А. Д. Уд и стана рязко от пейката. Доктор Хол също стана, така че нарушаването на равновесието бе избегнато.

— Събранието ще се проведе утре — каза доктор Хол. — По наши изчисления вашият глас ще бъде решаващ. Ако бяхте отказали да гласувате, позициите щяха да се изравнят. В такива случаи ректорът е длъжен да даде решаващия глас, а той би гласувал в полза на Планк заради фактора „изнудване“.

— Много се радвам, че решихте да ми се доверите — каза Фон Игелфелд. — По всичко личи, че ще успея да помогна да не се стига до едно ужасно положение.

— Несъмнено — отвърна доктор К. А. Д. Уд. — А има и още нещо. Щом веднъж успеем да учредим новия комитет, ще ви настаним в жилището на Старшия отговорник за студентите за останалата част от престоя ви тук. Той може да се премести в старото си жилище до кухните. Аз самата няма да имам нужда от апартамента на Старшия отговорник, моето жилище си е много хубаво. Но ако стане така, вие ще заживеете много удобно, при това със собствена баня.

Фон Игелфелд се усмихна доволно.

— И тогава може би господин Матю Гуревич ще може да бъде настанен в сегашното ми жилище и ще има достъп до банята, която деля с професор Уотърфийлд.

— Това би било напълно осъществимо — каза доктор Хол. — И всички тези неща ще станат възможни, щом веднъж успеем да се отървем от Планк.

* * *

Вечерта имаше празник на колежа по случай годишнината от обезглавяването на основателя. Това смути доста Фон Игелфелд, който бе прекарал известно време в градината на преподавателите, преди появата на доктор К. А. Д. Уд и доктор Хол, потънал в меланхолични размисли над тъжната съдба на Уилям дьо Курси и питайки се къде ли точно се намираше сега неговата глава. Не беше успял да стигне до категорично заключение — освен че моралният прогрес на човечеството се развива бавно и прекъслечно. На разни места по света все още се случваше хората да губят главите си, но слава Богу, в Западна Европа вече не. Това, разбира се, не беше решение на проблемите на останалия свят, които бяха достатъчни да разплачат човек, ако се замислеше над тях — точно както плачеше ректорът. Може би колежът беше своеобразен микрокосмос, модел на големия свят, и когато ректорът от отчаяние избухваше в сълзи, той плачеше за целия свят. Възможно бе това да е така, но тази аналогия изискваше много по-обстойни размисли, а сега около него се носеше ароматът на лавандулата и го заобикаляха крехките клонки на глицинията.

Фон Игелфелд установи със задоволство, че мястото му на празненството бе само на два стола разстояние от господин Матю Гуревич, което му позволи да се включи в разговора, който оперният критик водеше с господин Макс Уилкинсън — оказа се, че Уилкинсън, макар и обикновен математик, храни жив интерес към операта и притежава съответстващи на този интерес познания. Той разпитваше господин Гуревич за предстоящото поставяне на цикъла „Пръстенът на нибелунгите“ в Глайндборн, в миниатюра, а господин Гуревич изразяваше сериозни опасения относно миниатюризирането на Вагнер — безпокойства, към които Фон Игелфелд категорично се присъединяваше.

— Трябва да се внимава — каза Матю Гуревич. — Реалистично погледнато, ако сведем Рейн до фонтанче, в което се къпят птиците, дали дъщерите на Рейн биха се побрали в него?

— Точно така — съгласи се Фон Игелфелд. — Ами Валхала — какво би станало с Валхала?

— Може да бъде представена като чакалня на зъболекарски кабинет — отвърна Матю Гуревич. — Не, вие може да се смеете, но аз съм виждал постановка, в която Валхала бе представена именно така. Ще спестя срама на режисьора, и няма да ви кажа името му. Но наистина, можете ли да си го представите?

— За какво ли боговете биха избрали да обитават чакалня на зъболекарски кабинет? — попита Фон Игелфелд.

На масата внезапно се възцари мълчание. Въпросът бе зададен в миг на затишие, и отекна из цялата голяма зала. Дори студентите го чуха и спряха да ядат, с вилици и лъжици, застинали на половин път към устите им. После, след като никой от присъстващите не можа да даде задоволителен отговор на въпроса, общият шум от разговорите се понесе отново. Но Фон Игелфелд забеляза как доктор К. А. Д. Уд хвърли поглед към доктор Хол, който й отвърна с някакъв знак.

— Не биха избрали нищо подобно — отвърна Матю Гуревич и вдигна поглед към сложната плетеница от греди по тавана. — Причината е търсенето на нови и нови ефекти. Но все пак би трябвало да се поставят някакви ограничения. — Той помълча, после добави. — Има и други основания да се възрази срещу постановките в миниатюра. Например размерите на някои изпълнители.

— Тях поне няма как да смалят — отбеляза господин Уилкинсън.

— Не — съгласи се Матю Гуревич. — А в операта постоянно възникват проблеми, свързани с размерите. Мими например би трябвало да е крехка и деликатна, а ролята й често се изпълнява от изключително едри дами, които, откровено казано, изобщо не приличат на болни от туберкулоза. Но в такива случаи може поне да пренебрегнем неверието, в рамките на общоприетото. Само че не би трябвало да създаваме допълнителни предизвикателства към способността ни да повярваме.

— Категорично не — съгласи се Фон Игелфелд.

Разговорът продължи все в същия приятен дух.

Матю Гуревич заговори за намесите при поставянето на „Трубадур“, които възнамеряваше да разобличи в лекцията си.

— Сатиричното отношение към „Трубадур“ засяга единствено повърхността — каза той, — но не е в състояние да докосне митичната сърцевина на операта.

— Склонен съм да се съглася — каза Фон Игелфелд.

Матю Гуревич се усмихна.

— Благодаря ви. За операта „Трубадур“ безспорно е това, което е „Едип цар“ за театъра — разкриване на същността на трагедията в най-чистата й форма. И в двете произведения става дума за разкриване на стари тайни, и в двете невинните загиват заедно с виновните. Но така погледнато, за кого би могло да се твърди, че е невинен?

Фон Игелфелд хвърли поглед надолу по масата, към Планк, който седеше до някаква жена, която присъства и на снощната вечеря, но Фон Игелфелд не й беше представен. Тя разговаряше с Планк и постави за миг ръка върху неговата, но после бързо я отдръпна. Планк се усмихваше, и за миг Фон Игелфелд почувства как се изпълва с най-искрено морално отвращение. Как бе възможно този човек да седи тук, редом с потенциалната жертва на неговия заговор, и да проявява такова съвършено лицемерие? Никой флорентински художник не би могъл да пресъздаде така точно поведението на Юда по време на Тайната вечеря, както бе представено то тази вечер в плът и кръв, в лицето на доктор Планк — така си мислеше Фон Игелфелд.

Матю Гуревич, който не осъзнаваше надвисналата над него заплаха, продължаваше да говори:

— В тази белязана с трагизъм ничия земя, която се намира между разумното и неразумното, най-голямото престъпление е да си се родил, не е ли така?

— Да — каза Фон Игелфелд, — така е.

— А при това човек би могъл да отиде в гроба, без да научи кой е всъщност — продължи Матю Гуревич. — И това почти се случва с Едип — почти, но не съвсем.

На тази тема можеше да се кажат още много неща, и тази вечер те бяха казани. Имаше и тостове, един в чест на ректора — предложен от Старшия отговорник за студентите, който скромно похвали виното, което сам бе избрал, а после чашите бяха вдигнати отново — този път в памет на основателя. Ректорът стана и държа кратка реч.

— Драги гости на нашия колеж — започна той, — скъпи преподаватели, скъпи студенти, всички вие, събрани тук от нашата фондация! Уилям дьо Курси е бил жестоко обезглавен от личности, които не са били в състояние да разберат, че е напълно допустимо разумни хора да бъдат на различно мнение по важни религиозни и идеологически въпроси. Светът, в който той е живял, тепърва е щял да развива онази толерантност към инакомислещите, която ние приемаме като нещо естествено, но не бива да забравяме, че тя е сравнително скорошен феномен и в никакъв случай не се радва на всеобща подкрепа. Има хора сред нас, които все още са склонни да откажат на другите правото да възприемат по различен начин фундаменталните въпроси на нашето време. Затова, ако се огледаме, все още можем да забележим догми в конфликт с други догми; виждаме представители на една вяра или култура в спор с техните съседи, хора като тях, но застъпници на друга вяра и култура; виждаме мнозина, които са готови да доведат тези различия дотам, че да отрекат на своите противници правото да принадлежат към човешкия род. Готови са да ги избиват, и други невинни хора покрай тях, за да нанесат удар на онези, които приемат за свои врагове, макар че тези така наречени врагове са обикновени човешки същества също като тях, и също като тях имат семейства и близки, които ги обичат, и всеки от тях храни надежди и страхове за своето бъдеще.

Ако бе възможно по силата на някакъв мисловен експеримент Уилям дьо Курси да посети днешния свят, как ли би коментирал той същите тези конфликти и трагедии, които са помрачавали неговия свят и са го превръщали в толкова опасно място за живеене, което в крайна сметка за него се е оказало дори фатално? Според мен би казал, че много неща не са се променили, и че макар да сме успели да пропъдим много от посредниците на раздора и нетърпимостта, сред нас все още присъстват последиците от техните дела.

Нека тук, в този дом на науката, да си припомним, че съществува възможността да се противопоставим, макар и по отношение на съвсем дребни неща, на онези разделения, които изправят мъж срещу мъж и жена срещу жена, така че да успяваме да разпознаваме във всеки от нас онази човешка ранимост, която белязва нашия живот и го прави безценен; така че всеки от нас да бъде в състояние да намери щастие в своя живот и в живота на другите. Защото на какво друго бихме могли да се надяваме? Питам ви — на какво?

Ректорът седна сред пълно мълчание. Никой не проговори, не се покашля, не зашепна, не наруши по какъвто и да било начин пълната тишина в залата. В дъното на помещението портретът на Уилям дьо Курси се озаряваше от светлината на многото свещи, поставени по масите. Изражението му, запечатано от маслените бои, беше спокойно, погледът му бе отправен далеч над преподавателската маса, към действителния и метафоричен мрак отвъд.

След няколкоминутно мълчание ректорът стана и поведе процесията на професорите вън от залата. Фон Игелфелд бе забелязал сълзи в очите му, но той вече ги беше избърсал. Продължиха да вървят в мълчание, но сега вече се чуваше стъргането на краката на столовете по плочите, когато студентите ставаха, за да изпратят излизащите преподаватели. Те също бяха развълнувани от речта на ректора, и в душите на някои от тях бе настъпила такава промяна, че вече никога нямаше да бъдат същите. В стаята на старшите преподаватели всички се упътиха към обичайните си места около трептящата светлина на големия огън в камината, който според завещанието на Дьо Курси трябваше да бъде осигуряван постоянно, за да „топли сърцата на преподавателите и на бедните студенти, чиято издръжка ще се плаща от фондацията“. Разбира се, бедните студенти не присъстваха, но поне другата част от текста на завещанието беше спазена.

Фон Игелфелд се озова седнал до доктор К. А. Д. Уд. От другата й страна седеше доктор Хол. Планк седеше между Матю Гуревич и Старшия отговорник за студентите.

Отпивайки от кафето си, Фон Игелфелд погледна към доктор К. А. Д. Уд. Тя не държеше чаша с кафе и се взираше в пода, сякаш се опитваше да разчете някакво послание, втъкано в килима. След миг-два погледна към доктор Хол, който пък зяпаше мрачно тавана.

— Не мога да продължа — заговори внезапно доктор К. А. Д. Уд, обръщайки се към Фон Игелфелд. — След това слово на ректора не съм в състояние да проведа докрай нашия план. Искрено се разкайвам, професор Фон Игелфелд. Днес следобед ви подведох. Това, което казах за Планк, не отговаря на истината. Не е имало никакъв план за отменяне на лекцията на господин Гуревич. Планк никога не би направил такова нещо. Той е добър човек, а аз бях изкушена, да, точно така, изкушена от собствената си амбиция да представя погрешно намеренията му. Мога единствено да ви помоля за извинения.

Фон Игелфелд изслуша внимателно изповедта й. Той също бе силно развълнуван от речта на ректора, но и през ум не му беше минало, че доктор К. А. Д. Уд и доктор Хол са в основата на такъв коварен план.

Сега заговори доктор Хол, обръщайки се към Фон Игелфелд и впивайки в него скръбния си поглед.

— Тя казва истината — заяви той. — Постъпихме много лошо. В тази работа са замесени и други, и аз искрено се надявам, че те се чувстват точно толкова зле, колкото се чувстваме ние. Съжалявам, че се наложи да се стигне до обръщане, подобно на онова, състояло се по пътя за Дамаск, за да осъзнаем колко ужасно сме се държали.

Фон Игелфелд протегна ръка и постави чашата с кафе на масата пред себе си.

— Аз също се държах ужасно — заяви той. — Аз също съм принуден да подложа на преоценка постъпките си.

— Така ли? — попита доктор К. А. Д. Уд. — Какво сте направили? Нещо във връзка с Планк ли?

— Не — отвърна Фон Игелфелд. — По-скоро е свързано с господин Гуревич. — Той помълча, събирайки смелост. — Казах му, че горе при нас няма баня. Обясних му, че ще се наложи да прекосява двора — и всичко това само защото не исках още един човек да споделя банята, която си делим с професор Уотърфийлд. Това не беше точно лъжа, но почти излъгах.

Доктор Хол поклати глава.

— Това е проблемът с тези стари сгради — каза той. — Просто няма достатъчно бани.

— Е, и така да е — каза Фон Игелфелд, — това не извинява постъпката ми. Ще му кажа истината веднага след като си изпием кафето.

— А ние ще уведомим останалите, че утре няма да има извънредно събрание — каза доктор К. А. Д. Уд. — Аз пък ще кажа няколко добри думи на Планк.

— Точно така — каза доктор Хол. — Смятам още сега да отида при него и да му кажа, че се справя прекрасно като председател на комитета.

— Това ще го зарадва — отбеляза доктор К.А. Д. Уд. — Досега никой не му е казвал нищо подобно. Горкият Haughland (произн. Планк)!

* * *

След като приключиха с кафето, преподавателите започнаха да се разотиват, а Фон Игелфелд се упъти към Матю Гуревич, който разглеждаше една от картините — беше портрет на бивш ректор на колежа, обезглавен по времето на Кромуел.

— Господин Гуревич — започна Фон Игелфелд, — дължа ви извинение. Пропуснах да спомена, че горе, на нашата площадка има баня, която можете да ползвате.

Не беше лесно на Фон Игелфелд да направи такова признание, но поне всичко мина бързо.

— О, за това ли — каза Матю Гуревич. — Не се притеснявайте, аз я открих, ползвам я от самото начало. И вие ли я ползвате? — Той помълча. — Честно казано, чувствах се малко гузен заради това. Мислех си, че е редно да кажа на останалите.

Фон Игелфелд се засмя.

— Това ме изпълва с облекчение — каза той и двамата тръгнаха обратно през вътрешния двор. Сега атмосферата в колежа бе станала някак по-приятна, сякаш някакъв надвиснал над тях облак бе изчезнал.

— Знаете ли — поде Фон Игелфелд. — Разходката в тази прелестна обстановка ме навежда на мисълта за опера — не е ли така и с вас? Гледката и тези старинни сгради.

— Несъмнено — отвърна Матю Гуревич. — Може да напиша либрето, в което действието ще се развива в колеж в Кембридж. Може дори да се каже, че се чувствам вдъхновен. Вече започват да ми хрумват идеи.

— А дали би било възможно и аз да фигурирам в либретото? — попита Фон Игелфелд. — Не държа ролята да е голяма, но ако все пак е възможно…

— Разбира се — каза Матю Гуревич. — При това ролята ще бъде чудесна. Направо героична.

Фон Игелфелд не отговори. Ректорът беше прав — този свят беше изпълнен със злочестини, но в него имаше и проблясъци на светлина; не дребни светли частици като кварките и бозоните, издирвани от физиците, а ярки сияния, подобни на лековити слънца.

Бележки

[1] Йозеф Бойс (1921–1986) — немски скулптор, художник, теоретик на изкуството, считан за един от най-значимите художници на XX век ↑

[2] Нисша благородническа титла в Германия ↑

[3] Рупърт Брук (1887–1915) — английски поет, учил в Кембридж, известен с идеалистичните си сонети за войната, наричан „най-красивият млад мъж в Англия“; загива в Първата световна война ↑

[4] (лат.) Уви! Уви, отлитащите (години)… (Хораций, Ода 2.14) ↑

[5] (лат.) — Нови португалски ръкописи. (Lusitania е името на римската провинция, заемала териториите на днешна Португалия. Племето, населявало тези земи, е носело името лузитани.) ↑

[6] (нем.) точен ↑

[7] Бозонът на Хигс — хипотетична елементарна частица, чието съществуване е предсказано от т.нар. „стандартен модел“, единствената елементарна частица, която още не е наблюдавана. Очаква се големият адронен колайдер да даде отговор и на въпроса дали бозонът на Хигс, наречен още „Божия частица“, изобщо съществува ↑

[8] Т. С. Елиът — „Любовната песен на Дж. Елфрид Пруфрок“, прев. В. Свинтила ↑

[9] (фр.) работници ↑

[10] Ханс Вернер Хенце (род. 1926) — продуктивен немски композитор, автор на много разнообразна в стилово отношение музика, известен с левите си убеждения, скандализирал немската публика с композиции в чест на Че Гевара и Хо Ши Мин ↑

[11] Името на Кембридж произхожда от думата bridge (англ.) — мост и името на река Кем, съответно преведено на испански би трябвало да звучи именно като Pontecam. ↑

[12] (лат.) Здрав дух в измито тяло ↑

[13] (лат.) Юридическо право, правото на определено лице да се обръща към съда по въпроси, свързани с разглежданото дело ↑

[14] (лат.) село сред града ↑

Към следващата част или към съдържанието

Алегзандър Маккол Смит Вилата на ограничените възможности (1)

Метаданни

Данни

Вилата на ограничените възможности

Информация

История

Сваляне / Връзки

1. За благородната меланхолия

Алегзандър Маккол Смит
Вилата на ограничените възможности (1)