Алистър Рейнолдс
Корабът на изкуплението (22)

Двайсет и първа глава

Когато излязоха невредими от атмосферата и халцедоново червеното топче за игра изчезна от радара на кораба, Хури намери смелост да вземе едно от черните кубчета, което бе останало при фрагментирането на главната маса на инхибиторската машина. Кубчето беше шокиращо студено на пипане и когато го пусна, остави по малко кожа по противоположните му страни, като розови отпечатъци от пръсти. Връхчетата на пръстите й бяха зачервени и болезнени. Помисли, че отделената кожа ще остане по гладките черни страни, но след няколко секунди тя падна, подобно на деликатни полупрозрачни крилца на насекомо. Студените черни страни на кубчето бяха безмилостно тъмни и лъскави като преди. Тя обаче забеляза, че кубчето се свива; контракцията беше толкова странна и неочаквана, че умът й установи този факт едва когато достигна съвсем малки размери. Всички останали кубчета наоколо имитираха това свиване, като размерите им намаляваха наполовина за секунда.

След минута в кабината вече нямаше нищо друго освен слой сиво-черна пепел. Усети поява на пепел дори в ъгълчетата на очите си, като внезапна атака от прах, и това я подсети, че кубчетата бяха проникнали в главата й преди появата на топчето за игра.

— Е, получи си демонстрацията — обърна се тя към Торн. — Заслужаваше ли си?

— Трябваше да знам. Но не можех да предположа какво ще се случи.

Ана разтърка длани, за да възстанови нормалното им кръвообращение. Приятно беше да се освободи от задържащата мрежа, в която я бе омотал Торн. Той й се извини за това, но гласът му не прозвуча особено убедително. Тя трябваше да признае, че никога нямаше да му каже истината без подобна крайна мярка за убеждаване.

— Какво стана, между другото? — додаде той.

— Нямам представа. Поне не за всичко. Предизвикахме ответна реакция и съм почти убедена, че щяхме да умрем или поне да бъдем погълнати от онази машинария.

— Знам. И аз имах такова чувство.

Двамата се спогледаха; осъзнаваха, че единението в инхибиторската мрежа за събиране на информация им бе позволило да изживеят ниво на интимност, каквато никой от тях не бе очаквал. Не бяха споделили почти нищо друго освен страх, но Торн поне бе разбрал, че нейният страх бе също толкова силен, колкото и неговият, и че нападението на инхибиторите не бе организирано от нея в негова чест. Имаше обаче и нещо повече от страх. Имаше загриженост един за друг. А когато пристигна третото съзнание, бяха усетили и нещо много близо до разкаяние.

— Торн… почувства ли другото съзнание? — попита Хури.

— Усетих нещо. Нещо различно от теб и от машината.

— Знам кой беше — добави тя. Вече беше прекалено късно за лъжи и заобикаляне на истината и трябваше да каже на Торн поне толкова, колкото знаеше. — Поне мисля, че го познах. Умът беше на Силвест.

— Дан Силвест ли? — попита предпазливо той.

— Аз го познавах, Торн. Не добре и не за дълго, но достатъчно, за да го разпозная. А и знам какво се случи с него.

— Започни от началото, Ана.

Тя избърса пепелта от ъгълчето на окото си; надяваше се, че машината бе напълно инертна, а не просто заспала. Торн имаше право. Признанието й беше първата пукнатина в иначе безупречна фасада. Но пукнатината не можеше да се премахне. Тя щеше да се разширява, да простира пръстите си във всички посоки. Единственото, което можеше да предложи сега, бе начин за ограничаване на щетите.

— Всичко, което мислиш, че знаеш за триумвира, е невярно. Тя не е маниакът-тиранин, за който я мисли населението. Правителството изгради така имиджа й. Нуждаеше се от демон, от фигура, която да бъде мразена. Ако народът нямаше триумвира, когото да мрази, щеше да насочи гнева си, чувството си на безсилие към самото правителство. А то не можеше да позволи да се случи подобно нещо.

— Тя изби цяло селище.

— Не… — Внезапно се почувства изтощена. — Не, не стана така. Тя просто направи да изглежда така, не разбираш ли? Никой не умря.

— И ти си сигурна, така ли?

— Аз бях там.

Корпусът изскърца и промени отново формата си. Скоро щяха да излязат от електромагнитното влияние на газовия гигант. Инхибиторите продължаваха необезпокоявани започнатите процеси: бавното изграждане на намиращите се под атмосферата тръби и на голямата орбитална арка. Случилото се преди малко не се бе отразило върху голямата схема.

— Разкажи ми за това, Ана. Наистина ли това е твоето име или е поредният неистинен слой, който трябва да обеля?

— Моето име е. Но не и Вюйомие. То бе моето прикритие. Колонистко име. Създадохме цяла легенда за мен, необходимото минало, което ми позволи да проникна в правителството. Истинското ми име е Хури. И аз наистина бях от екипажа на триумвира. Дойдох тук на борда на „Носталгия по безкрая“. Дойдохме да намерим Силвест.

Торн кръстоса ръце пред гърдите си.

— Е, сега най-после стигнахме донякъде.

— Екипажът искаше Силвест, това е всичко. Никой нямаше нищо против колонията. Използваха дезинформация, за да ви накарат да мислите, че са готови да използват сила, което не бе истина. Но Силвест ни измами. Нуждаеше се от начин да изследва неутронната звезда и онова нещо, което е в нейната орбита, двойката Цербер/ Хадес. Убеди ултрите да му помогнат с кораба си.

— И после? Какво стана после? Защо двете се върнахте на Ризургам, след като сте разполагали с космически кораб?

— На кораба възникнаха неприятности, както се досещаш. Сериозни, гадни неприятности.

— Бунт?

Хури прехапа устна и кимна.

— Три от нас се опълчиха срещу останалите. Ние с Иля и Паскал, съпругата на Силвест. Не искахме Силвест да изследва двойката Хадес.

— Паскал ли? Паскал Жирардио ли имаш предвид?

Ана си спомни, че съпругата на Силвест бе дъщеря на един от най-силните политици на колонията, човекът, поел властта след свалянето на Силвест заради вярванията му.

— Не я познавах толкова добре. Вече е мъртва. Е, нещо такова.

— Нещо такова ли?

— Ох, това обяснение няма да е лесно, Торн. Просто ще трябва да приемеш думите ми, разбираш ли? Колкото и побъркани или невероятни да ти изглеждат. Но след всичко, което се случи, ми се струва, че ще бъдеш по-склонен да ги приемеш, отколкото преди.

Той допря пръст до устната си.

— Пробвай ме.

— Силвест и неговата съпруга влязоха в Хадес.

— Другия обект ли имаш предвид? Цербер?

— Не — отвърна натъртено тя. — Имам предвид Хадес. Влязоха в неутронната звезда, макар да се оказа, че тя е много повече от неутронна звезда. Всъщност изобщо не е неутронна звезда, а по-скоро нещо като гигантски компютър, дело на извънземни.

Той сви рамене.

— Както каза, не може да се отрече, че днес вече не видях някои странни неща. И? Какво стана по-нататък?

— Силвест и съпругата му бяха в компютъра, нещо като програми в него. Като симулации в алфа-ниво, струва ми се. — Вдигна показалец, предусещайки реакцията му. — Знам това, Торн, защото се поразходих вътре лично. Срещнах Силвест, след като беше картографиран в Хадес. Паскал също. Всъщност там някъде вероятно има копие и от мен. Но аз — тази аз тук — не останах. Върнах се в реалния свят и оттогава не съм ходила повече там. И ако питаш мен, не възнамерявам да ходя никога отново. Влизането в Хадес не е лесно, освен ако не разчиташ да умреш, разкъсан от гравитационното натоварване.

— И мислиш, че съзнанието, което срещнахме, е на Силвест?

— Не знам — въздъхна Хури. — Силвест е прекарал в Хадес субективни столетия, Торн… вероятно субективни епохи. Случилото се с всички ни преди шейсет години трябва да е смътен, далечен спомен от зората на времето за него. Имал е време да еволюира над всичко, което сме в състояние да си представим. И е безсмъртен, тъй като нищо в Хадес не умира. Не мога да предположа как ще действа сега, дали даже ще разпознаем съзнанието му. Но на мен дяволски силно ми напомни за Силвест. Възможно е да е съумял да се пресъздаде такъв, какъвто е бил, само за да разбере какво ни е спасило.

— Би ли проявил интерес към нас?

— Никога досега не е проявявал и сянка от интерес. Но пък и не се е случило кой знае какво откакто бе картографиран в Хадес. Но сега изведнъж се появиха инхибитори и започнаха да разглобяват каквото им скимне. Информацията очевидно все пак стига до него, макар и само в спешни случаи. Помисли за това, Торн. Тук става нещо наистина гадно. Възможно е да се отрази дори върху Силвест. Не знаем дали е така, но не можем да кажем със сигурност и че не е така.

— Какво тогава беше онова нещо?

— Натоварен със специална мисия пратеник, предполагам. Парченце от Хадес, изпратено да събира информация. И Силвест е изпратил с него копие от самия себе си. Пратеникът научи каквото можа, като ни следваше и се въртеше около машините, а после се отправи отново към Хадес. Вероятно като се върне там, ще се слее пак с матрицата. Може и изобщо да не се е отделял напълно — не е изключено нишка ядрена материя, широка един кварк, да е свързвала топчето за игра с края на системата, така и без да го разберем.

— Нека се върнем малко назад. Какво стана след като напусна Хадес? Иля с теб ли дойде?

— Не. Тя не беше картографирана в матрицата. Но оцеля и се срещнахме отново в орбитата около Хадес, вътре в „Носталгия по безкрая“. Най-логичната постъпка би била да се разкараме от тази система, колкото може по-далече, но не стана така. Корабът беше… е, не точно повреден, но променен. Беше преживял нещо като психоза. И не искаше да има вече вземане-даване с външния свят. Едва успяхме да го докараме обратно към вътрешността на системата, на една астрологична единица от Ризургам.

— Хмм. — Торн бе подпрял брадичка върху кокалчетата на свитите си длани. — Става все по-хубаво, наистина. И най-странното е, че ти вярвам. Ако ме лъжеше, щеше да измислиш нещо по-смислено.

— Но то е смислено и сам ще се убедиш в това.

 

 

Тя му доразказа историята. Торн я слушаше мълчаливо и спокойно, като от време на време кимаше и й задаваше въпроси, за да си изясни някои аспекти от нея. Тя го убеди, че всичко, което му бяха казали до този момент за инхибиторите, бе истина, поне такава, каквато я бяха разбрали, и заплахата бе толкова реална, колкото твърдяха.

— Мисля, че успя да ме убедиш за това — промълви той.

— Силвест ги доведе тук, освен ако вече не са били на път. И вероятно затова се чувства длъжен да ни помогне или поне да прояви преходен интерес към външния свят. Случилото се около Хадес подейства като натискане на спусък, така поне мислим. Силвест знаеше, че това, което е намислил, е рисковано, но не му пукаше. — Хури се намръщи, усетила пристъп на гняв. — Проклет арогантен учен. Аз трябваше да го убия. Точно заради това бях на кораба.

— Още едно прелестно усложнение. — Торн кимна одобрително. — Кой те изпрати?

— Една жена от Казъм сити. Представяше се като „Мадмоазел“. Познанството й със Силвест датираше доста назад във времето. Тя знаеше какво бе намислил и искаше да го спре. Това бе моята задача. Проблемът е, че се провалих.

— Не приличаш на хората, които са в състояние да извършат хладнокръвно убийство.

— Не ме познаваш, Торн. Изобщо не ме познаваш.

— Засега, може би.

Впери в нея продължителен сериозен поглед, докато тя отвърна очи, макар и с известна неохота. Този мъж я привличаше, освен това знаеше, че той има нещо, в което вярва. Беше силен и смел — беше се убедила в този факт още в Дома на инквизицията. И беше вярно, макар да не й се искаше да го признае, че бе изобретила тази ситуация с известна представа как би могла да се развие, от мига, в който бе започнала да настоява да заведат Торн на борда на кораба. Не можеше обаче да избяга от единствената мъчителна истина, която продължаваше да предопределя живота й дори след всички тези събития. Тя беше омъжена жена.

— Но винаги има време, както се казва — додаде Торн.

— Торн…

— Продължавай да говориш, Ана. Продължавай да говориш. — Гласът му беше много тих. — Искам да чуя всичко.

 

 

По-късно, когато се отдалечиха на една светлинна минута от газовия гигант, конзолата сигнализира за пристигането на силно насочена трансмисия от „Носталгия по безкрая“. Иля трябва да бе локализирала местоположението на кораба на Хури с много чувствителни сензори и да бе изчакала разделителният ъгъл между него и инхибиторските машини да стане достатъчно голям. Въпреки всички подсигурителни средства не искаше да рискува и да издаде позицията си.

— Виждам, че сте тръгнали насам — заяви тя. От всяка нейна дума лъхаше дълбоко неодобрение. — Виждам също, че сте навлезли много по-близо до центъра на дейността им, отколкото се бяхме договорили. Това не е хубаво. И то никак.

— Не изглежда доволна — прошепна Торн.

— Направихте нещо изключително опасно. Надявам се, че поне научихте нещо на тази цена. Настоявам да се върнете по най-бързия начин. Не трябва да задържаме Торн, защото го чака спешна работа на Ризургам… нито инквизиторката от задълженията й в Кювие. — Направи пауза и добави: — Край. Ирина.

— Тя все още не знае, че знам — промълви Торн.

— По-добре да й кажа.

— Не ми се струва особено разумно, Ана.

Тя го погледна.

— Така ли?

— Все още не. Не знаем как ще го приеме. Вероятно е по-добре да продължаваме да се държим така, сякаш все още не знам… — Направи спираловиден жест с показалеца си. — Не си ли съгласна?

— Веднъж вече запазих в тайна нещо от Иля. Оказа се сериозна грешка.

— Този път ще имаш мен на своя страна. Можем да й съобщим внимателно, веднъж щом стигнем живи и здрави на кораба.

— Надявам се да си прав.

Той присви закачливо очи.

— В крайна сметка всичко ще се оправи, обещавам ти. От теб се иска само да ми вярваш. Все пак това не е толкова трудно, нали? Не искам нищо повече от онова, което вие искахте от мен.

— Проблемът е, че ние излъгахме.

Той я докосна по ръката, контакт, който можеше да изглежда случаен, ако не бе продължил няколко секунди повече.

— Просто ще трябва да оставим това там, където му е мястото — в миналото.

Тя протегна другата си ръка, за да отмести деликатно дланта му, обгърнала ръката й над китката; за момент двамата замръзнаха в това положение. Хури затаи дъх. Погледна към Торн. Осъзнаваше прекрасно какво иска и знаеше, че това бе и неговото желание.

— Не мога да го направя, Торн.

— Защо?

Говореше така, сякаш не можеше да съществува основателна причина за това.

— Защото… — Ана изтегли дланта си от неговата. — Заради това, което съм все още. Заради обещанието, което дадох на един човек.

— На кого?

— На съпруга си.

— Съжалявам. И за момент не ми е минало през ума, че може да си омъжена. — Отпусна се на стола си и увеличи рязко разстоянието помежду им. — Не исках да прозвучи обидно. Просто си инквизитор, малко по-късно се оказваш ултра. Нито едното, нито другото не е отговаряло на представите ми за омъжена жена.

Тя вдигна ръка.

— Няма нищо.

— Кой е той, ако нямаш нищо против да питам?

— Не е толкова просто, Торн. Макар много да ми се иска да беше по-просто.

— Кажи ми. Моля те. Много искам да знам. — Той спря, може би видял нещо в изражението й. — Мъртъв ли е съпругът ти, Ана?

— И това не е толкова просто. Той беше войник. Както и аз. И двамата бяхме войници от Края на небето, във Войната на Полуострова. Няма как да не си чул за странния ни граждански диспут. — Не го остави да отговори. — Воювахме заедно. Бяхме ранени и качени в безсъзнание на някакъв кораб. Но там объркали нещо. Объркали самоличността ми и ме пренесли погрешно в друг болничен кораб. Все още не знам подробностите. Най-накрая ме натоварили на някакъв по-голям кораб, който се готвел да отпътува от системата. Лайтхъгър. Когато грешката била открита, аз се намирах около Епсилон Еридани, Йелоустоун.

— А съпругът ти?

— Все още не знам. Навремето ме накараха да мисля, че е останал някъде около Края на небето. Трийсет-четирийсет години, Торн, ето толкова трябваше да чакам, дори да успеех веднага да се прехвърля на друг кораб, който да отпътува незабавно обратно.

— С какви методи за удължаване на живота разполагате на Края на небето?

— Абсолютно никакви.

— Следователно е твърде вероятно съпругът ти да е вече мъртъв, когато се върнеш?

— Той беше войник. Продължителността на живота в батальоните, където се прилагаше замразяване/ размразяване и без това бе доста малка. Освен това нямаше кораб, който планираше да тръгне натам. — Ана потърка очи и въздъхна. — Това поне ми казаха, че се е случило с него. Но все още не знам със сигурност дали е така. Възможно е да е пътувал на един и същ кораб с мен, а всичко останало да е било лъжа.

Торн кимна.

— Значи съпругът ти може все още да е жив, но в системата Йелоустоун?

— Да… ако предположим, че изобщо е стигнал дотам и не е отпътувал обратно с първия кораб. Но при всяко положение трябва вече да е стар. Докато аз прекарах доста време в замразено състояние в Казъм сити, преди да дойда тук. А след това бях дори още по-дълго замразена, докато с Иля чакахме появата на вълците.

Торн помълча около минута.

— Значи си омъжена за човек, когото все още обичаш, но когото вероятно няма да видиш никога вече?

— Сега вече разбираш защо не ми е лесно.

— Разбирам — промълви Торн с нещо като благоговение в гласа. — Разбирам и съжалявам. — Докосна отново дланта й. — Но може би все още имаш възможност да пуснеш миналото, Ана. Всички трябва да го направим в даден момент.

 

 

Стигнаха до Йелоустоун много по-бързо, отколкото бе очаквал. Клавейн се питаше дали Зебра не му беше дала някакво приспивателно или разреденият студен въздух в кабината не бе станал причина да изгуби съзнание… но не усещаше празноти в последователността си от мисли. Просто времето бе отлетяло твърде бързо. На три-четири пъти Манукян и Зебра разменяха по няколко думи тихо и напрегнато и малко след това Клавейн усещаше как корабът променя посоката си на движение, вероятно за да се избегне нова среща с представители на Конвенцията. Но нито веднъж не усети явна паника.

Имаше чувството, че Зебра и Манукян се стараят да избегнат друг конфликт по-скоро от чувство за благоприличие или изисканост, отколкото заради нещо толкова прагматично като собственото си оцеляване. Каквито и да бяха, не можеше да им се отрече, че са професионалисти.

Корабът се носеше над Ръждивия пояс, спазвайки неизменно дистанция от няколко хиляди километра, след което започна да приближава по спираловидна линия към слоя от облаци на Йелоустоун. Планетата нарастваше и запълваше всички прозорци, през които можеше да гледа Клавейн. Слой от неоноворозови газове от йонизацията обгръщаше кораба, докато се спускаше надолу в атмосферата. Клавейн усети появата на гравитацията след прекараните в безтегловност часове. Това всъщност беше първата реална гравитация, която усещаше от много години насам.

— Посещавали ли сте друг път Казъм сити, мистър Клавейн? — попита го Зебра, когато черният кораб навлезе в атмосферата.

— Един-два пъти. Не напоследък. Там ли отиваме?

— Да, но не мога да кажа точно къде. Ще трябва да разберете сам. Манукян, можеш ли да държиш здраво курса на кораба през следващите няколко минути?

— Бъди спокойна, Зеб.

Тя разкопча колана на кушетката си за ускорение и застана до Клавейн. Линиите по лицето й изглежда бяха зони на различна пигментация, а не татуировки или козметична боя. Тя отвори някакво шкафче и измъкна оттам металносиня кутия с размери на пакет за даване на първа медицинска помощ. Отвори я и прокара пръст сред съдържанието й. Имаше вид на човек, загледан озадачено в кутия с шоколадови бонбони. Най-сетне измъкна оттам апаратче за правене на подкожни инжекции.

— Сега ще ви приспя, мистър Клавейн. Докато сте в безсъзнание, ще направя някои неврологични тестове, просто за да се уверя, че сте наистина конджоинър. Няма да ви будя, преди да пристигнем на местоназначението си.

— Не е нужно да го правиш.

— О, нужно е. Моят шеф пази ревниво тайните си. И иска той да решава какво ще научавате. — Зебра се надвеси над него. — Мисля, че ще мога да ви я бия във врата, без да трябва да сваляте скафандъра.

Клавейн разбра, че няма смисъл да спори. Затвори очи и усети студеното убождане. Зебра беше добра, в това нямаше съмнение. Усети втори прилив на студ, когато лекарството навлезе в кръвообращението му.

— Какво иска от мен твоят шеф? — попита той.

— Не мисля, че все още е наясно. Просто е любопитен. Но не може да го вините за това, нали?

Клавейн вече бе наредил на имплантите си да неутрализират инжектираното в него вещество, каквото и да бе то. Възможно бе да изгуби донякъде пълната яснота на съзнанието, когато медишинките проникнеха в кръвта му, не беше изключено дори за момент да изгуби напълно съзнание, но това състояние нямаше да трае дълго. Конджоинърските медишинки се справяха чудесно с всеки…

Седеше в елегантен стол, направен от спираловидни свитъци черно желязо. Столът бе закрепен към нещо невероятно солидно и древно. Намираше се на твърда земя, не в кораба на Зебра. Синьо-сивият мрамор под стола бе осеян с приказно красиви жилки, които се виеха като вихрушки от газ в невъзможно пъстра междузвездна мъглявина.

— Добър ден, мистър Клавейн. Как се чувствате сега?

Това не беше гласът на Зебра. Прозвучаха забързани, приглушени стъпки. Клавейн вдигна поглед и видя още от онова, което го заобикаляше.

Бяха го отвели в нещо, което приличаше на огромна оранжерия. Между колоните от черен мрамор, осеян с жилки, се виждаха фино изработени прозорци, които се издигаха право нагоре няколко десетки метри, преди да се извият, за да се срещнат над него. Дървените решетки, покрити с яркозелени увивни растения, стигаха също почти до тавана. Между тях бяха наредени големи саксии, с всевъзможни растения, повечето от които Клавейн не бе в състояние да идентифицира, но сред тях разпозна няколко портокалови дървета и вид евкалипт. Над стола му се извисяваше нещо като върба, чиито висящи клонки образуваха завеса, закриваща доста успешно гледката му на различни страни. Стъпала и висящи стълби осигуряваха достъп до въздушни алеи за разходка, пресичащи оранжерията във всички възможни посоки. Някъде извън полезрението му, се чуваше постоянен ромон на вода, който като че ли се носеше от миниатюрен фонтан. Въздухът бе по-скоро прохладен и свеж, отколкото студен и разреден.

Мъжът, който се бе обадил, застана пред него. Беше висок колкото Клавейн и също носеше тъмни дрехи — бяха свалили скафандъра му — но приликите свършваха дотук. Видимата му физиологична възраст беше с две-три десетилетия по-малка от тази на Клавейн, лъскавата му, сресана назад черна коса бе осеяна със сиво на места. Беше мускулест, но не до степен да изглежда абсурдно. Носеше тесни черни панталони и разгърдена, дълга до коленете тога, хваната с колан над кръста.

Краката и гърдите му бяха голи, бе застанал пред своя гост със скръстени ръце и го наблюдаваше с изражение, представляващо смесица между развеселеност и леко разочарование.

— Попитах… — започна той.

— Очевидно сте ме изследвали — прекъсна го Клавейн. — Какво бих могъл да кажа, което вече да не знаете?

— Изглеждате недоволен.

Човекът говореше на каназиански, но не съвсем свободно.

— Не знам нито кой сте, нито какво искате, но нямате представа каква вреда причинихте.

— Вреда ли? — учуди се мъжът.

— Аз дезертирах при демаршистите. Но, разбира се, вие знаете това, нали?

— Нямам представа какво ви е казала Зебра. Наистина знаем нещичко за вас, но не толкова, колкото ни се иска. Затова сте тук сега, като наш гост.

— Гост, а? — изсумтя Клавейн.

— Е, признавам, че може би разширявам малко обичайното значение на тази дума. Но не искам да се смятате за затворник. Не сте такъв. Нито пък сте наш заложник. Напълно възможно е да решим да ви пуснем съвсем скоро. Каква ще бъде вредата тогава?

— Кажете ми кой сте.

— Ще го направя след малко. Но защо първо не дойдете с мен? Мисля, че няма да съжалявате, защото гледката ще ви хареса. Зебра ми каза, че това не е първото ви посещение на Казъм сити, но не съм убеден, че сте го виждали точно от тази перспектива. — Мъжът се наведе и му предложи ръката си. — Елате, моля ви. Уверявам ви, че ще отговоря на всичките ви въпроси.

— На всичките ли?

— На повечето.

Клавейн стана от железния стол с негова помощ. Сега, когато се изправи на крака, си даде сметка, че бе все още малко слаб, но можеше да се движи без затруднение. Установи, че той също е босоног и му беше малко студено на краката върху мрамора. Спомни си, че си бе свалил обувките, преди да влезе в демаршисткия скафандър.

Човекът го поведе към едно от спираловидните стълбища. Изкачваха се нагоре и се въртяха между удавени под зеленина дървени решетки, докато Клавейн напълно изгуби ориентация. От мястото си бе успял да различи само неопределени форми зад прозорците и бледа охреножълта светлина, която бе наситила всичко с меланхоличното си сияние, но сега видя по-ясно какво има от другата им страна. Мъжът го поведе към някаква балюстрада.

— Гледайте, мистър Клавейн — Казъм сити. Място, което трябваше да опозная и което, макар да не обикнах, поне вече не мразя със същия мисионерски плам, както при пристигането си.

— Не сте ли оттук?

— Не. И аз като вас съм пътувал надлъж и нашир.

Градът се простираше във всички посоки, покрит с далечна урбанистична мараня. Имаше не повече от двайсет-трийсет сгради, по-високи от тази, в която се намираха, но пък някои от тях бяха значително по-високи и върховете им се губеха в облаците. Клавейн видя тъмната, далечна линия на градските стени, надвиснали над маранята на разстояние десетки километри от тях. Казъм сити беше построен в дълбок вулканичен кратер, пробил доста голяма дупка в кората на Йелоустоун. Градът се издигаше около огромната, изригваща газове бездна, пазейки равновесие на самия ръб, спуснал в дълбините дългите си крака-подпори. Постройките се опираха рамо в рамо, преплитаха се и се сливаха в най-невероятни форми. Въздушният трафик беше изключително интензивен — постоянно движещата се маса караше окото да полага усилия, за да се фокусира. Изглеждаше невъзможно в един и същ момент да се пътува на толкова места, да се извършват толкова важни премествания в пространството. Но Казъм сити беше огромен. Въздушният трафик представляваше миниатюрна част от реалната човешка активност, извършвана вътре в небостъргачите, дори по време на война.

Някога беше различно. Градът бе преминал през приблизително три фази. Най-дългата бе така наречената Бел епок, когато демаршистите и техните притежаващи контрол фамилии бяха разполагали с абсолютна власт. По онова време градът изнемогваше от жега под осемнайсетте свързани купола на Москито Нет. Цялата мощност и химични елементи, от които се нуждаеше, се извличаха от самата бездна. Вътре в куполите демаршистите бяха довели овладяването на материята и информацията до логическото им заключение. Опитите им за удължаване на живота ги бяха дарили с биологическо безсмъртие, докато редовното въвеждане на нервни модели в компютрите бе превърнало дори насилствената смърт в нещо като неприятно преживяване. Експертността им в това, което някои от тях продължаваха да наричат „нанотехнология“, бе позволила да оформят околната среда и телата си според капризите на своите желания. И бяха свикнали до такава степен с промените, че застоят от всякакъв тип ги ужасяваше.

Втората фаза на града бе настъпила само преди век, с появата на Смесената чума. Чумата се бе оказала извънредно демократична и атакуваше еднакво пламенно както хора, така и сгради. Демаршистите бяха разбрали със закъснение, че и в техния Рай през цялото време бе живяла особено отровна змия. Промените бяха обуздани, но чумата отне контрола от хората. Само за месеци градът бе трансформиран до неузнаваемост. Съществуваха само няколко анклава на херметици, където човек все още можеше да си позволи да носи медишинки в своето тяло. Гротескно разкривените форми на сградите напомняха на демаршистите какво са изгубили. Технологиите се сгромолясаха почти до прединдустриално състояние. Хищни фракции започнаха да обикалят из обзетите от беззаконие дълбини на града.

Средновековието на Казъм сити продължи почти четирийсет години.

Съществуваха спорове дали третата фаза на града вече бе приключила или продължаваше още, но под различно ръководство. Непосредствено след чумата демаршистите бяха изгубили повечето си предишни източници на богатство. Ултрите отидоха да търгуват другаде. Няколко високопоставени семейства успяха да изплуват, а в Ръждивия пояс винаги се намираха местенца на финансова стабилност, но самият Казъм сити бе узрял за икономическо превземане. Конджоинърите, които дотогава живееха изолирано в няколко далечни ниши из системата, видяха в това своя шанс.

Не бе инвазия в обичайния смисъл на думата. Те бяха прекалено малобройни, прекалено слаби във военно отношение и нямаха желание да накарат населението да започне да мисли като тях самите. Вместо това започнаха да изкупуват града парче по парче, изграждайки го пак, нов и блестящ. Разглобиха осемнайсетте свързани купола. В бездната инсталираха огромна биоинженерна машина, наречена „Лили“, която увеличи значително ефикасността на химическото преобразуване на излизащите оттам газове. Сега градът живееше в джоб от топъл, годен за дишане въздух, поддържан от бавното издишване на Лили. Конджоинърите бяха съборили много от разкривените постройки и ги бяха заменили с елегантни небостъргачи, издигащи се високо над джоба с годен за дишане въздух, които се въртяха като платна на яхта, за да сведат до минимум обърнатия си към вятъра профил. В околната среда отново предпазливо бяха въведени по-устойчиви форми нанотехнологии. Конджоинърските медишинки позволиха да бъдат възродени удължаващите живота методи. Подушили просперитета, ултрите превърнаха за пореден път Казъм сити в ключова спирка на търговските си маршрути. Около Йелоустоун, заселването на Ръждивия пояс се осъществяваше мирно и кротко.

Това трябваше да се превърне в нов Златен век.

Но демаршистите, бившите господари на града, така и не се приспособиха към ролята си на останали в историята величия. Дразнеха се от по-ниския си статус. Векове наред те бяха единствените съюзници на конджоинърите, но явно идваше краят на това положение. Бяха готови да обявят война, за да си възвърнат изгубеното.

— Виждате ли бездната, мистър Клавейн? — Домакинът му посочи тъмното елипсовидно петно, почти изгубено под изобилието от небостъргачи. — Казват, че Лили умирала. Конджоинърите не са тук, за да я поддържат жива, защото бяха прогонени. Качеството на въздуха вече не е такова, каквото беше. Говори се, че ще се наложи над града отново да се издигнат куполи. Но може би конджоинърите скоро ще бъдат в състояние да заемат пак онова, което беше тяхно, а?

— Трудно би било да се направи друго заключение — отвърна Клавейн.

— Не ми пука кой ще победи, признавам. Съумях да се прехранвам добре преди идването на конджоинърите, продължавам да го правя и в тяхно отсъствие. Не познавам града под управлението на демаршистите, но не се съмнявам, че щях да намеря начин да оцелея.

— Кой сте вие?

— По-добре би било да попитате: „Къде сме?“ Погледнете надолу, мистър Клавейн.

Клавейн погледна надолу. Сградата, в която се намираше, беше висока, това ставаше ясно от гледката, но досега не си бе дал сметка колко. Стори му се, че стои почти на върха на изключително висока и стръмна планина и гледа надолу към второстепенните върхове, намиращи се хиляди метри по-ниско и които на свой ред се издигаха над повечето от останалите сгради. Най-високият коридор за въздушен трафик се намираше далече под него. Нещо повече, част от движението преминаваше през самата сграда, гмуркайки се през необозримите й арки и портали. Още по-надолу се виждаха други пластове от трафика, после подобната на решетка плетеница от издигнати шосета, под тях — друго пространство, и после — неясна смесица от паркове и езера, толкова далече, че приличаха на избелели двуизмерни маркировки върху географска карта.

Постройката беше черна и с монументална архитектура. Не можеше да отгатне истинската й форма, но му се струваше, че ако я видеше от друга част на Казъм сити, щеше да му напомни нещо черно, мъртво и злокобно, като поразено от гръм самотно дърво.

— Наистина — произнесе Клавейн. — Гледката е много хубава. Къде сме?

— Шато де корбо, мистър Клавейн. Къщата на гарваните. Вярвам, че помните това име.

Клавейн кимна.

— Скейд е идвала тук.

Мъжът кимна на свой ред.

— Така подразбирам.

— В такъв случай имате нещо общо със случилото се с нея, така ли?

— Не, мистър Клавейн, нямам. Но моят предшественик, последният обитател на сградата, определено е имал. — Мъжът се обърна и предложи дясната си ръка на своя събеседник. — Името ми е X, мистър Клавейн. Това е името, с което в момента предпочитам да си върша работата. Ще преминем ли към деловата част?

Преди Клавейн да успее да реагира, неговият домакин го хвана за ръката и я стисна. И остана слисан, щом я отдръпна. На дланта си забеляза червено петънце, като от кръв.

 

 

X поведе Клавейн надолу, обратно към помещението с мраморния под. Минаха покрай фонтана, който Клавейн бе чул преди това — представляваше безока златна змия, от чиято паст изригваше нескончаема водна струя — а после поеха по друго дълго стълбище с мраморни стъпала, което ги отведе до долния етаж.

— Какво знаете за Скейд? — попита Клавейн.

Не вярваше на X, но не виждаше причина да не му зададе някой и друг въпрос.

— Не толкова, колкото ми се ще. Но ще ви кажа онова, което научих, в определени граници. Скейд бе изпратена в Казъм сити за шпионска операция на конджоинърите, свързана с тази сграда. Дотук е вярно, нали?

— Вие ще ми кажете.

— Хайде де, мистър Клавейн. Както ще се убедите, общото помежду ни е много повече, отколкото предполагате. Няма нужда да заемате отбранителна позиция.

На Клавейн му стана смешно.

— Съмнявам се, че двамата с вас имаме изобщо нещо общо, X.

— Така ли?

— Аз съм четиристотингодишен старец, видял вероятно повече войни, отколкото вие — залези.

Очите на X се присвиха развеселено.

— Наистина ли?

— Моето виждане за живота няма как да не е малко по-различно от вашето.

— Не се съмнявам. Ще ме последвате ли, мистър Клавейн? Иска ми се да ви покажа предишния обитател.

Поведе го по черни коридори с високи тавани, осветени единствено от извънредно тесни прозорци. Клавейн забеляза, че домакинът му се движеше с едва забележимо накуцване, причинено от лек дисбаланс в дължината на двата крака, който съумяваше да преодолява през повечето време. Цялата огромна сграда или поне достойната за дворец част от нея, освен ако това не беше илюзия, породена от невероятните й размери, като че ли беше единствено на негово разположение. Клавейн вече бе останал с впечатление, че X контролира някаква влиятелна организация.

— Започнете от началото — помоли той. — Как се намесихте в делата на Скейд?

— В резултат на взаимен интерес. В Йелоустоун съм вече от един век, мистър Клавейн. През този период създадох някои интереси… почти с пълно право бихте могли да ги наречете даже „мании“.

— Като?

— Изкупление е една от тях. Миналото ми е, меко казано, доста „пъстро“. Вършил съм някои наистина лоши неща. Но пък кой не ги е вършил?

Спряха пред арковидна врата от черен мрамор. Той я отвори и въведе госта си в помещение без прозорци, със спокойна, призрачна атмосфера на крипта.

— И защо проявявате такъв интерес към изкуплението?

— За да бъдат опростени греховете ми. За да компенсирам донякъде извършеното зло. В днешните времена, дори при настоящите трудности, човек може да се радва на необичайно дълъг живот. В миналото грозното престъпление бележеше човек за цял живот или поне в продължение на библейските седемдесет години. Сега обаче можем да живеем столетия. Нима трябва един толкова дълъг живот да бъде омърсен от един-единствен недостоен акт?

— Казахте, че сте извършили повече от един такъв акт?

— Така е. Свързах името си с много нечестиви дела. — X се приближи до някаква грубо заварена изправена метална кутия в средата на стаята. — С всичко това искам да кажа следното: не виждам защо сегашното ми аз трябва да бъде обвързано в даден модел на поведение само заради нещо, извършено от много по-младото ми аз. Съмнявам се, че днес в тялото ми има дори един атом, който е присъствал в мен тогава. Общите ни спомени също са минимални.

— Криминалното минало не дава на човек уникални морални перспективи.

— Вярно, не дава. Но съществува такова нещо като свободна воля. Не е нужно да бъдем марионетки на своето минало. — Той спря да говори и докосна кутията. Клавейн осъзна, че тя имаше размери и пропорции на механичните носилки, с които все още се придвижваха херметиците. X си пое дълбоко въздух, преди да заговори отново: — Преди един век успях да приема онова, което бях извършил, мистър Клавейн. Но това вътрешно помирение има своята цена. Дадох обет да поправя някои от сторените неправди, много от които бяха свързани пряко с Казъм сити. Осъществяването на тези обети бе трудна работа, а аз не съм от хората, които приемат несериозно подобни неща. За нещастие се провалих в най-важното от тях.

— Което беше?

— След малко ще стигнем и дотам, мистър Клавейн. Първо искам да видите какво стана с нея.

— С нея ли?

— С Мадмоазел. Това е жената, живяла тук преди мен, жената, заемала тази сграда по време на мисията на Скейд.

X плъзна настрани някаква черна плоскост на височината на главата си и откри малко тъмно прозорче, поставено на една от страните на кутията.

— Какво беше истинското й име? — поинтересува се Клавейн.

— Не знам. Възможно е Манукян да знае малко повече — бил е на служба при нея, преди да предложи услугите и верността си другиму. Но така и не успях да го накарам да ми каже истината, а е прекалено нужен и доста крехък, за да рискувам да поверя тази задача на апаратурата за извличане на спомени.

— А вие какво знаете за нея?

— Само че е имала мощно влияние в Казъм сити години наред, без някой да си дава сметка за това. Тя беше съвършен диктатор. Никой не забелязваше, че се намира под нейния контрол, който бе всепроникващ. Богатството й, ако се съди по обичайните показатели, практически беше равно на нула. Тя не „притежаваше“ нищо в обичайния смисъл на думата. Беше изплела обаче такива мрежи за оказване на принуда, че можеше да постигне всичко, което пожелае, безмълвно, невидимо. Когато действаха, както си мислеха, в свой интерес, хората всъщност често следваха скрития сценарий на Мадмоазел.

— Човек ще рече, че говорите за вещица.

— О, не мисля, че във влиянието й имаше нещо свръхестествено. Просто тя виждаше потока от информация по-ясно от повечето хора. Беше в състояние да разбере точно в коя точка трябва да се окаже натиск, в коя точка пеперудата да размаха крилца, за да предизвика ураган половин свят по-нататък. В това се състоеше нейният гений, мистър Клавейн. Инстинктивно разбиране на хаотичните системи, приложени към динамиката на човешката психология. Ето, хвърлете един поглед.

Клавейн пристъпи към прозорчето на кутията.

Вътре имаше някаква жена. Тя като че ли беше балсамирана и бе седнала. Дланите й бяха хванати и поставени в скута, стиснали разгърнато хартиено ветрило с полупрозрачна деликатност. Носеше официална рокля от брокат, според Клавейн изостанала поне с един век от модата. Челото й беше високо и гладко, тъмната коса бе прибрана назад и образуваше безмилостни бразди. От мястото си Клавейн не можеше да определи дали очите й бяха затворени или насочени надолу, към ветрилото. Образът се движеше на вълнички, сякаш беше мираж.

— Какво се е случило с нея? — попита Клавейн.

— Мъртва е, поне в смисъла, в който аз разбирам смъртта. Мъртва е вече повече от трийсет години. Но не се е променила изобщо от мига на смъртта си. Няма нито гниене, нито каквато и да било друга следа от обичайните ужасни процеси. И въпреки това вътре не може да има вакуум, иначе нямаше да може да диша.

— Не разбирам. Тя в това нещо ли умря?

— Това беше нейната носилка, мистър Клавейн. Беше вътре, когато я убих.

— Вие сте я убили?

X върна обратно плоскостта, която закриваше прозорчето.

— Използвах оръжието, създадено от убийците на Канъпи специално за справяне с херметиците. Наричат го „крабър“. То се прикрепва за едно съоръжение отстрани на носилката, което преминава през бронята и същевременно запазва непокътнато херметичното затваряне. Вътре в носилката може да се случват неприятни неща, особено когато намиращият се в нея заподозре, че е възможно да се е превърнал в мишена на убийци. Субективно специфичен нервнопаралитичен газ, нещо от този род.

— Продължавайте — насърчи го Клавейн.

— Когато достигне до вътрешността, крабърът инжектира патрон, който детонира с достатъчно сила, за да убие всеки намиращ се там организъм, но не и толкова силно, че да счупи стъклото на прозореца или което и да било друго слабо място. Използвахме нещо подобно срещу екипажите на танкове на Края на небето, така че бях запознат с тези принципи.

— Ако крабърът е бил задействан, сега вътре нямаше да има тяло.

— Съвсем вярно, мистър Клавейн, нямаше да има. Знам го много добре, повярвайте ми — виждал съм какво става, когато влязат в употреба тези неща.

— Но вие все пак я убихте.

— Направих й нещо, но не съм сигурен какво точно. Нямаше как да изследвам носилката през първите няколко часа след задействането на крабъра, защото първо трябваше да се разправим със съюзниците на Мадмоазел. Когато надникнах през прозорчето, не очаквах да видя нищо друго освен обичайните капещи червени петна от другата му страна. Тялото й обаче се оказа почти недокоснато. Не липсваха рани, напълно очевидни, които при нормални обстоятелства биха били фатални сами по себе си, но видях как през следващите няколко часа зараснаха. Същото стана и с дрехите — пораженията се дематериализираха постепенно. И оттогава тя си стои така. Вече повече от трийсет години, мистър Клавейн.

— Не е възможно.

— Направи ли ви впечатление, че виждате тялото й като че ли през пласт от вода? Начинът, по който проблясва и се деформира? Това не е оптическа илюзия. Вътре при нея има нещо. Нямам представа до каква степен онова, което виждаме, някога е било човешко.

— Като ви слуша, човек ще помисли, че е била извънземна.

— Наистина мисля, че в нея имаше нещо извънземно. Но не искам да правя повече предположения.

X го изведе от помещението. Клавейн рискува да се обърне, за да хвърли един последен поглед към носилката, поглед, който го вледени. Очевидно X я държеше тук, защото нямаше какво друго да направи с нея. Трупът не можеше да бъде унищожен, а попадането му в други ръце можеше да се окаже опасно. И така, Мадмоазел стоеше погребана в сградата, която някога бе обитавала.

— Трябва да попитам… — започна Клавейн.

— Да?

— Защо я убихте?

Домакинът му затвори вратата зад тях. Обзе ги почти осезаемо облекчение. Клавейн остана с отчетливото впечатление, че дори X не обичаше особено посещенията при въпросната Мадмоазел.

— Убих я поради една съвсем проста и очевидна причина — тя имаше нещо, което исках.

— И то беше?

— Не съм напълно убеден. Но мисля, че беше същото, което търсеше Скейд.