За набожния котарак

В къщата на един беден човек имало глинено гърне с мляко. Някакъв чужд котарак видял гърнето, прищяло му се да се облажи и наврял вътре муцуната си. Гърлото на гърнето било тясно, главата на котарака се заклещила — дърпал, дърпал, не можал да я извади. Изплашеният котак хукнал да бяга с гърнето на главата и слепешката се блъснал о един камък. Гърнето се ударило и се разбило. Само гърлото му останало на шията на котарака. Чудил се той какво да прави и най-после избягал в гъстата гора. На едно дърво в гората бил кацнал папагал. Видял той котарака и го попитал:

— Ей, уважаеми, какво си окачил на шията си?

— Надянах си верига, за да не забравям бога — отвърнал котаракът. — Зарекох се още да не ям никакви животни. А сега отивам на поклонение в Мека^[1] да се покая за греховете си.

— Щом си дал такова добро обещание — казал папагалът, — и аз ще дойда с тебе.

— Не се съмнявай в мене — уверил го котаракът. — Тръгни без никакъв страх.

Повярвал папагалът на лъжливия котарак и те тръгнали заедно. По пътя срещнали една мишка, която си копаела дупка. Като видяла пътниците, тя попитала котарака:

— Ей, приятелю, какво си надянал на шията си?

Котаракът отговорил така, както и на папагала. Повярвала му мишката и тръгнала с тях. Пътниците станали трима. По-нататък видели един скорец. Разпитал и той котарака, повярвал му и също тръгнал с него. Пътниците станали четирима. После срещнали петел — и той пожелал да им стане спътник. И тъй другарите станали петима.

Надвечер стигнали до една горичка, решили да пренощуват там и взели да си търсят място, дето да преспят. Всички знаят, че нощем птиците не виждат добре. Знаел това и котаракът. И той казал на спътниците си:

— Ако вие четиримата нощувате на открито, може да се случи да ви види някой от моите роднини — друг котарак, ще ви изяде и тогава от вас няма да остане нищо! По-добре влезте в хралупата на някое дърво, аз ще седя открая, ще ви пазя и другиго няма да пусна вътре.

Спътниците приели този съвет. Влезли в една хралупа, а котаракът се настанил открая — на пост.

Не минало много и мишката по стар навик взела да си „мие“ муцунката с предните си лапички. А котаракът само чакал повод да се заяде със спътниците си. Веднага казал на петела:

— Ей, петел сахиб! Ти си най-умният от нас четиримата. Я какъв гребен имаш на главата си! Това е венец на мъдростта. Ти знаеш, че аз очистих сърцето си от лоши помисли към вас и реших да живея праведен живот. А тази мишка мрази всички ни. Виж как суче мустаците си! Ей сега ще се нахвърли върху нас. Какво да правим с нея?

— Мишката е виновна. Трябва да се накаже — отвърнал петелът.

— Щом е виновна, изхвърли я от хралупата, за да можем ние останалите да живеем сговорно — казал котаракът.

Петелът, без много да му мисли, изхвърлил мишката от хралупата, а котаракът изскочил навън и я изял. После се прибрал, затворил очи и се престорил, че мисли за бога.

Точно в полунощ папагалът промърморил нещо насън. Тогава котаракът казал на петела:

— Ей, приятелю! Чуй как папагалът ни ругае на своя език, макар че ние нямаме никаква вина. Какво лошо сме му сторили? Нищо!

— Вярно — отговорил петелът. — Папагалът не постъпва добре.

— Мястото му не е между нас — казал котаракът, — изхвърли го навън!

Петелът изхвърлил папагала от хралупата. Котаракът го изял веднага, благодарил на бога и почнал да мисли как да се гости и с третия си спътник. След полунощ се обадил и скорецът. Котаракът и него обвинил във вражда към другарите си. Петелът изхвърлил скореца, а котаракът го изял. Сега останал само един от спътниците на котарака — петелът.

Почнало да се разсъмва. Петел сахиб се пробудил и надал своето „кукуригу“.

— Ех, петльо, петльо! — казал котаракът. — Вярно е, че си умен, но както се вижда, и ти не искаш да се погодиш с мене — с все сила ме ругаеш право в очите. Изглежда не знаеш как платиха за това другите!

Котаракът се хвърлил върху петела и го изял с голямо удоволствие.