За дръндаря, тигъра и чакала

Живеел в едно село дръндар^[1]. Веднъж рано сутринта той сложил на рамо дръндарския си лък, с който развлачвал памука, и тръгнал на работа в съседното село. Вървял, що вървял през гората, изведнъж гледа — насреща му се задава тигър. Тигърът знаел, че пред него стои сладка закуска, но не посмял да нападне човека, защото той носел на рамото си нещо голямо и странно.

„Такова оръжие никога в живота си не съм виждал — помислил тигърът. — Ако човекът го насочи срещу мене, зле ще си изпатя!“

Така си помислил тигърът и спрял като закован далече от дръндаря. А и човекът си глътнал езика от страх, примрял на мястото си. Изплашили се и двамата и нито назад, нито напред, не знаели какво да правят.

Наблизо в гъстака седял един чакал. Видял той как се срещнали човекът и тигърът и си рекъл: „Виж как се боят един от друг! Трябва да се възползувам от това.“

Чакалът се промъкнал внимателно до тигъра и казал:

— Царю на зверовете! Защо се бавите! Закуската ви сама се представи. Похапнете си!

— Ти нищо не разбираш, глупчо! — изръмжал тигърът. — Каква беда! Лошо ще си патя днес. Я погледни! Човекът носи на рамо някакво ново оръжие. Такова още не съм виждал. Ами ако реши да го опита върху моята кожа? Няма да се отърва жив!

— Ваше величество! — отвърнал чакалът. — Ако ми заповядате, аз мигом ще изтичам и ще го придумам да не ви закача. Но с какво ще ме възнаградите за спасението?

— Цялата плячка, която попадне в лапите ми днес, ще бъде твоя — отговорил тигърът.

Чакалът останал много доволен. Изтичал при дръндаря и му казал:

— Ей, човече! Какво си застанал пред кръвожадния тигър? Той няма да те изпусне — непременно ще те изяде!

— Ох, какво да правя — изпъшкал дръндарят, — в страшна беда попаднах тази сутрин! Няма спасение за мене. Ще загина!

— Ами ако те спася, какво ще ми дадеш? — попитал чакалът.

— Каквото поискаш, чакал сахиб^[2]. Само кажи!

— Няма да поискам много — рекъл чакалът, — само две парчета месо от бедрата ти.

„Е, две парчета месо не е много висока цена за един живот“ — помислил човекът и се съгласил.

Тогава чакалът изтичал при тигъра и му казал:

— О, господарю! Как ли не го придумвах и най-после го убедих да не ви закача. Бягайте по-скоро оттук. Той няма да ви гони.

Като чул думите на чакала, тигърът се успокоил и хукнал да бяга.

А дръндарят, като видял, че тигърът си отива, се засмял от радост. Но тогава дотичал чакалът.

— Ей, човече! — казал той. — Аз те спасих от беда. Сега изпълни обещанието си!

— Добре — отговорил дръндарят и легнал на земята пред чакала.

Но щом чакалът се навел над него, за да си откъсне от месото му, човекът закрещял от ужас така силно, че изплашеният чакал избягал на сто крачки и едва тогава се спрял.

— Кой крещи? — попитал той.

— А на тебе защо ти трябва да знаеш кой крещи? — отвърнал дръндарят. — Ти си върши своята работа.

— Не — рекъл чакалът. — Докато не разбера какъв беше този вик, няма да се доближа до тебе!

— Щом е тъй, слушай — казал дръндарят. — Лани в нашето село беше голям глад. Нямаше какво да се яде. Точно по това време моята кучка се окучи. Бях много изгладнял и какво да правя, изядох слепите й кученца. За една година те са пораснали в корема ми и сега лаят — искат да излязат навън.

Кучетата са заклети врагове на чакалите. Като чул за кученцата, чакалът се изплашил и взел да се моли:

— За бога, не пускай тези твои кученца, докато не избягам! Цял живот ще съм ти благодарен!

— Щом е тъй, бягай, но по-бързо! — отвърнал дръндарят.

Чакалът се спуснал да бяга, колкото му сили държат, а дръндарят си тръгнал, доволен, че така ловко се отървал от беда.