Петър Бобев
Спасени

От тъмното небе се сипеше сняг.

Младите пшенички зъзнеха от студ и се притискаха една към друга, за да се стоплят. Те бяха съвсем нежнички, защото поникнаха едва преди месец. Чакаха да навали снегът и да ги завие с топлото си бяло одеяло.

Но вятърът беше силен. Той надуваше бузи и издухваше навалелия сняг от нивите. Отнасяше го надалече и го натрупваше в дълбоки, накъдрени преспи по пътища и долове.

Пшеничките превиваха към земята крехките си стъбълца. Покланяха му се страхливо и се молеха:

— Ветре, спри! Не отвявай снежинките! Остави ги да ни покрият!

Вятърът не чуваше. Той беснееше из равнината и мачкаше премръзналите им листенца. Леденият му дъх пронизваше тънките им снаги. Пшеничките трепереха от студ и се навеждаха по-силно към земята.

По пътя преминаха на двуколка Ваню и баща му, облечени в дебели дрехи. Кончето пръхтеше от студа. От ноздрите му излитаха облачета бяла пара.

Пшеничките съгледаха пътниците. Замолиха се:

— Студено ни е. Запазете ни от вятъра! Ако ни спасите, на лято ще ви дадем много житни зрънца. Тогава вие ще ги смелите на брашно и ще си умесите хляб. Ще имате много хляб — бял и мек!

Ванювият баща беше агроном и разбираше езика на растенията. Той се обърна към сина си и му каза:

— Тази година зимата дойде рано. Изпревари ни. Житата може да измръзнат. Трябва веднага да им помогнем — трябва да задържим снега, защото е много потребен на растенията. През зимата ги пази от мразовете, а напролет им дава влага.

Ваню гледаше нежните листенца и си мислеше: „Аз съм облечен с дебели вълнени дрехи и пак ми е студено. Как ли мръзнат те, като са съвсем голички?“

Когато се прибраха в село, бащата поговори с възрастните, а Ваню отиде при другарите си пионери и им разправи за мъките на пшеничките. Той им каза:

— Вятърът издухва снега. Посевите ще загинат, ако останат непокрити. Ще позволиме ли това?

Децата отговориха в един глас:

— Няма да позволим!

Ваню продължи:

— Утре нашите родители ще излязат на полето. Ще се преборят с бурята. Ще я принудят да остави снега по нивите. Ние можем да им помогнем. Нали няма да се посрамим?

— Разбира се, че няма да се посрамим! Където са всички — там са и пионерите.

На другата сутрин цялото село излезе на полето. Пионерите бяха между първите.

Снегът беше престанал. По небето пъплеха намръщени облаци. Понякога прелитаха с грозно грачене настръхнали врани. Пшеничните се полюляваха нетърпеливо по оголените черни бразди и шепнеха:

— По-бързо! По-бързо! Стоплете ни!

Пионерите помагаха на възрастните. От студа дъхът им образуваше скреж по шалчетата. Но те не се плашеха. Със зачервени нослета и светнали очички разнасяха по нивите слънчогледови стъбла и ги забиваха здраво в земята. Нареждаха ги в стройни редове като войници. Поставяха ги на стража срещу бурята. Редица след редица се изправяха готови да срещнат опасния враг.

Ванювият баща каза:

— Трябва да се поучим от грешката си! Догодина ще извършим снегозадържането рано — преди падането на снеговете!

— Право казваш, сбъркахме — признаваха си селяните. — Но вече няма да грешим!

Привечер всички се прибраха в село премръзнали, но доволни. Работата беше извършена добре.

Снегът пак заваля. Вятърът се усили, зарева:

— Фюуу! Аз пак ида-а! Ида и нося мраз!

Той поемаше падналите снежинки и ги понасяше над полето. Но безкрайните редици от слънчогледови стъбла го посрещаха смело. Те знаеха своята сила — силата на множеството. Задържаха ответите снежинки и ги натрупваха около себе си в малки преспички.

Виелицата беснееше. Но слънчогледовите стъбла бяха много и задържаха много сняг. Малките преспи нарастваха бързо — нарастваха и се сливаха една с друга.

Скоро оголените ниви побеляха. Под топлата снежна покривка посевите шепнеха тихо:

— Благодарим. По жътва ще се отплатим богато.

И заспиваха спокойно.