Петър Бобев
Деца на слънцето

Ането стоеше до прозореца и рисуваше с пръсти човечета по заскреженото стъкло. Навън настъпваше студена зимна вечер. Тежки облаци забулваха небето.

Детето въздъхна:

— Къде ли е сега слънцето — милото ми слънчице?

Ръцете му бяха изстинали. То отиде до печката и отвори вратичката да ги сгрее. Топлината на жаравата го лъхна като милувка.

Ането гледаше как играеха пламъчетата — бели, жълти, червени, синкави. Беше топло и приятно.

Стори й се, че огънят заговори. Тя притихна. Наистина, той говореше. Шепнеше съвсем тихичко:

— Малко момиченце, не тъжи за слънцето! Нали аз съм тук?

Тя го погледна учудена и каза:

— Но ти не си слънце.

— Аз съм частичка от слънцето.

— Така ли? А пък аз мислех, че ти си пламъкът на каменните въглища.

— Какво е пламъкът? Слънчеви лъчи. Някога въглищата са ги поели в себе си и сега при горенето ги изпускат.

Детето се замисли. Пламъкът продължи:

— Ти се съмняваш — познавам по очичките ти. За да разбереш всичко, ще ти разкажа своя живот.

Ането се отпусна на колене пред печката и се приготви да слуша.

Пламъкът започна чудния си разказ:

— Отдавна — преди милиони години — от пламтящото слънце излетя един блестящ лъч и се насочи към земята. Промуши се през облаците и светна в дъгата. Този лъч бях аз. Огледах се и видях чудна картина. Под мене блестеше обширно блато, обрасло с гъста гора от хвощове и папрати. Днес тези растения са дребни тревици, но тогава те бяха огромни дървета. Между тях се провираха гущери, големи колкото вашата къща. Имаше и по-големи — същински чудовища!

Ането се дръпна назад:

— Колко страшно! Ти не се ли уплаши от тях?

— Защо? За мене те не бяха опасни. Аз кацнах на един папратов лист, за да ги разгледам отблизо. Тогава листът ми се примоли: „Влез в мене! Дай ми малко от силата на слънцето!“ Аз не мислих много. Той ме молеше така нежно. Съгласих се. Преминах през листните ципи като през стъклото на прозореца и почнах да му помагам. Станах частица от него. Дойдоха още много мои братя и се наредиха до мене. Ние дадохме на листа своите сили. Дадохме сили на растението да взема храната си от почвата, да се развива и да се размножава. Живеехме добре. Слънцето грееше приятно. Топли дъждове ни поливаха. Папратта смучеше с корените си сокове от влажната земя и се издигаше все по-висока и по-прекрасна.

Пламъкът замълча, унесен в спомени.

Детето запита:

— А после?

— После стана нещо страшно. Един ден земята се разлюля. Напука се. Издигнаха се нови планини. Разместиха се морета и езера. Отнякъде нахлуха с трясък мътни води и затрупаха гората с тиня. Стана тъмно, стана страшно. Аз лежах под земята смазан, пленник на тежката тиня. Минаваха години, векове, милиони години. Неусетно се превръщах на въглен. Вкаменявах се.

Ането въздъхна. Стана й мъчно. Въздишката й докосна огъня. Раздвижи го. Пламъчетата му затанцуваха по-живо. Той се разгоря по-силно и продължи да разказва с тихия си глас:

— Един ден дочух далечни взривове. Те ставаха все по-силни и по-силни. Приближаваха бързо. Някакво желязно острие тресна до мене и ме откърти. Аз се търкулнах в краката на един човек с лампичка на шапката и с кирка в ръце.

Ането плесна с ръчички:

— Той е бил миньор, нали?

— Позна. Миньорът ме натовари на вагонетка и ме изнесе навън. Други хора ме прехвърлиха на влака. Влакът ме откара до гарата. След това една каруца ме стовари у вас. Майка ти ме сложи в печката и ме запали. И ето сега аз пак светя и топля. Защото съм частичка от слънцето. Такава е моята история. Разбра ли всичко? Добре. А сега затвори вратичката, за да не угасна!

Ането слушаше със светнали очички. Устните й пошепнаха:

— Каква чудна приказка!

— Не, това не е приказка — се обади неочаквано масата. — Това е самата истина. Всички сме частици от слънцето. И аз като каменните въглища бях слънчев лъч и мене ме погълнаха листата. И аз се превърнах на дърво. Дърварите ме отсякоха. Дърводелците ме нарязаха и сковаха от мене тази маса. От братята ми направиха гардероба, столовете, бюфета, вратата, пода.

— Да, така е — заговориха вкупом мебелите в стаята.

Ането се учуди, че те могат да приказват. Дори се поизплаши малко. Стана и щракна електрическия ключ. Стаята светна.

Тогава чу един глас, който идваше от крушката:

— И аз съм частица от слънцето. Аз съм електричеството. Ти изслуша разказа на огъня. Аз ще го продължа. Едни въглища попаднаха във вашата печка, а други — в пещите на електроцентралата. Там силата им загря парните котли, раздвижи тежките колела и се превърна в електричество. То потече из жиците и светна в крушката ви. Ето каква съм аз — светя наместо слънцето.

— Оставете и аз да кажа на Ането кой съм — се обади хлябът от бюфета. — И аз съм слънчев лъч. Мене ме поеха листата на пшеницата и ме превърнаха на житни зрънца. Жътварите ме ожънаха, воденичарят ме смля и хлебарят ме омеси на хляб.

— А аз бях станал на сено и ме изяде една овца — се намеси бялото сирене. — В нея се превърнах на мляко. Хората направиха от мене сирене.

— А пък аз станах на вълна — се провикна пухкавото пуловерче. — Овчарят ме острига и сега аз топля Ането през зимата.

— И ние, и ние — почнаха да се обаждат едно след друго чорапките, шалчето, рокличките, — и ние сме деца на слънцето.

Ането се натъжи:

— Значи само аз не съм негово дете!

Тогава светлината на лампата я погали по главичката и рече:

— Знай — без слънце няма живот. Всички сме негови деца. И ти също. Нали ти ще изядеш хляба и сиренето. Тогава слънчевите лъчи от тях ще се влеят в тебе. От тях ти ще порастеш. Те ще ти дадат сила. Ще ти предадат силата на слънцето. И ти ще почнеш да лудуваш и да пееш.

Ането се усмихна:

— Истина ли е това?

— Истина е, истина е — извикаха вещите в стаята.

Тя скочи на крака и почна да играе. Играеше и пееше.

В стаята влезе мама. Усмихна се щастлива. Прегърна я и пошепна:

— Колко си хубава — игрива и сияеща като слънчев лъч!