Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и корекция
Reacher (2024)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2024)

Издание:

Заглавие: Сказанията на Стрикса

Издание: първо

Издател: Издателство „ИвиПет“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: Отпечатано в България

Редактор: Нина Джумалийска

Коректор: Димитър Матеев

ISBN: 2603–3429

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20220

История

  1. — Добавяне

Втора глава

НЕПОЧТИТЕЛНИЯ МЕЧ СЕ СБОГУВА С ПАЗИТЕЛЯ СИ. СИН КВАРЦ СЕ ВРЯЗВА В ТЪЛПАТА. ПРОБУЖДАНЕТО НА МЕЧА Е КАТО РАЖДАНЕ НА БЕБЕ. ОГЪН И ЛЕД. ГАНТАРИОН ПОСТАВЯ ДРЪЖКАТА. СБОГОМ, ПРИЯТЕЛЮ! МРАЗЯ ТЕ САЛУТАНТ! ДОВЕДИ МИ НЕЗАБАВНО МЕЧ!

Отдавна бе минало полунощ и пълната луна лееше призрачните си лъчи право в стаята на Непочтителния меч. Очите му лепнеха за сън и в първите няколко секунди той дори не беше сигурен събудил ли се е, или още витае в нереалните светове на виденията на Гантарион… или може би това е някой от безумните сънища на Меча му, които острието понякога споделяше с него.

Но не: беше тук и сега, буден. Надигна се — тялото му тежеше като оловно — и погледна към Последна милост, свит на кравайче на постелката си до вратата. Хлапето спеше неспокойно, от устните му се изплъзна тихо стенание. Непочтителния меч се опита да си припомни какво точно е сънувал имаше силна вероятност двамата с повереника му да споделят едни и същи видения както на дракона, така и на Меча. Единственото останало в паметта му обаче беше зловещото усещане за надвиснала опасност, което бе стегнало сърцето му; за неизбежна катастрофа… и студ.

Последното беше глупаво, тъй като нощта бе гореща и влажна.

Нещо става – каза на Меча, но не получи отговор.

Вместо това отново го полазиха тръпки. Умората бързо се оттичаше от мускулите му, заменена от настойчивото желание да върши нещо. Каквото и да е. Много отдавна… всъщност само преди няколко години, но му се струваше, че е много отдавна, предишният старши пазител на Непочтителния меч с усмивка наричаше този копнеж „нервна енергия“ и когато беше в шеговито настроение, „трън в задника“. Предишният Непочтителен беше много добродушен и слънчев човек и винаги намираше време за учениците си, макар задълженията, с които оръжието го товареше, да бяха безброй. Беше и един от малкото, припомни си с усмивка Непочтителния, които Мечът бе оставил да напуснат поста си с достойнство и да се оттеглят. Доколкото знаеше, старият пазител се намираше някъде по плантациите, издирваше и подготвяше деца за службата си…

Стана, облече се, позяпа към призрачната градина, просната отвъд прозореца… Но наистина не го свърташе на едно място! Цветни спирали и въртопи замрежваха очите му. Сякаш се усилваха; ставаха по-ясни с всеки трескав пристъп, който разтърсваше тялото му. Последният беше толкова осезаем, че зъбите му затракаха: все едно стоеше на прага на отворената врата към дълбоките подземни изби, където пазеха лесно развалящите се продукти.

Нима се разболявам? – попита изумен, но отново не получи отговор от оръжието.

Само Последна милост се размърда неспокойно на постелката си и измърмори нещо насън.

И желанието за действие се усилваше…

Внезапно, миг преди хлапето да отвори очи и да седне, Непочтителния меч най-сетне осъзна: подтикът не беше негов собствен. Нито треската. Нито цветните вихри пред очите му. В действителност слушаше песен, която донякъде напомняше стържещото мърморене на Меча, но и беше съвсем различна. Всичко онова, което липсваше на неговото оръжие, присъстваше тук в цялост… Само дето песента бе съвсем тиха — пленителен подтик за движение, изкусително примамващ зов… но нежен. Много, много нежен.

— Господарят се събужда! — каза Последна милост и примигна сънено. — Какво…?

— Непочтителния говори с устата ти — отвърна пазителят и се обърна към него. — Той… не може да се докосне до мен. Затова те използва. Мисля, че…

— Господарят се събужда! — повтори момчето. — Той ще те отнеме от мен! Той вече те е отнел… не долавям мислите ти…

— Да, Господарю Меч, и аз така смятам — отвърна Непочтителния и сведе глава. — Мисля, че ще трябва да се сбогувам с теб и да ти препоръчам да си избереш нов старши пазител.

— Това дете ми харесва! — сприхаво отвърна Мечът.

— Няма да е необичайно, но сигурен ли си, че ще се задоволиш с крехкото му тяло?

— Както сам обичаш да казваш, разполагам с предостатъчно други пазители! — кисело се отзова оръжието. — Е, добре, ти ми служи вярно, пък и онзи, който се ражда сега, е неизмеримо по-силен и не мога да му противостоя. Върви! Изпратих да ти приготвят паланкин. И си вземи оръжие. Предчувствам, че ще ти потрябва!

— Благодаря! — съвсем искрено кимна Непочтителния и забързано излезе от стаята. Докато почти тичешком се спускаше по стълбите, си помисли, че може би, след като е освободен от поста си, би било редно да си върне старото име — Задушаваща хватка — но всъщност беше без значение. Изпитваше пълната и стопляща душата сигурност, че той, именно ТОЙ ще бъде избраният Носител на новия Господар, а следователно оставаха му само няколко часа живот…

Долу, пред входа на Крилото на пазителите, вече го чакаха четирима сънени чодраги, впрегнати в едноместен паланкин. Ако се съди по украсата, принадлежеше на някой дракомус — забавна ирония на съдбата, както си помисли Непочтителния. Може би беше дори на самата Варлетаар?

Качи се, завърза се здраво за седалката и стисна предната подпора така, че пръстите му побеляха от напрежение.

— Към Ковачницата! — нареди.

Чодрагите разпериха криле в синхрон, засилиха се през двора и след миг се откъснаха от земята. Бързо набираха височина; паланкинът се люлееше и припукваше. Крилатите му носачи направиха широк завой над столицата на Бакана и се насочиха на североизток, към далечните могили на Ковачницата.

Мечът се пробуждаше.

 

 

Варлетаар не сънуваше. Сгушени в прегръдките си, преплели тела така, сякаш са една твар с осем крайника и две глави, те с Налудрил спяха изтощени и се рееха в спомените на Гантарион.

Завръщането на младия дракомус от Сатаал се бе оказало за нея отдавна търсеното облекчение както за собствените й мъки, така и за дракона. В човешката си форма харесваше Налудрил така, както в драконовата копнееше да връхлети върху него с варл. Чувствата им бяха взаимни. Двамата много внимателно бяха ловували в различни посоки тази вечер, преди да се съберат в спалнята на Варлетаар. В интерес на истината, тя безкрайно предпочиташе драконовия начин на любовна игра — Гантарион също — но дори и така, подкрепени от дракона, който сливаше съзнанията им в едно, дракомус постигаха лан, неописуемото и непреводимо на човешки езици усещане за единство, върховна наслада, полет във висините, докато небесата станат черни като нощ, а въздухът почти негоден за дишане… И Гантарион споделяше лан с тях, забравил за болката, която непрестанно го разкъсваше, изтръгнат поне за няколко часа от света на халюцинации и трескави сънища. В секундите, преди да се унесе, смазана от изтощение, Варлетаар лениво си помисли, че поне е осигурила малко спокойствие за всички чодраги и мелези в Бакана — насладете се на лишената от видения нощ, поданици мои! Но имаше и нещо друго. Вече месеци наред, откакто бе отпратила Маярион на север, на континента, не бе успявала да постигне такъв пълноценен лан, все едно в коя от двете си форми. Същото се отнасяше и до другите петима дракомус, макар че Аралатак и Ялматаклит се опитваха доста усърдно там, на Мабатал. Гантарион беше доволен тази нощ… и нищо чудно благодарение на нейното сливане с Налудрил той също да зачене. Огънят им беше свидетел, имаха нужда от нови попълнения. Особено сега.

С тези мисли в главата Варлетаар се потопи в бездната на съня и за пръв път от много време насам тялото й наистина можа да си почине както трябва, докато съзнанието й се рееше в мислите на дракона.

Това също й се случваше рядко напоследък. Бе имало време — най-вече когато беше малка или поне все още растеше — когато всеки път щом затвореше очи, пропадаше в двустранната си връзка с дракона, а често, докато беше будна, усещаше пулсиращото „ръчкане“ в тила си и топлите вълни, показващи интереса на Гантарион към нея. После, постепенно, рутината на задълженията й я бе повлякла в безинтересен за окования й родител и повелител живот… Но сега Гантарион й се бе разкрил и тя плуваше в морето на наследствените му спомени, изпълнените с болка и наслада късчета мисъл, която неговият родител на свой ред бе успял да му предаде преди смъртта си. Сега Варлетаар и Налудрил на свой ред споделяха лан с дракона.

… високо там, в чернотата, където звездите не трепкат, а въздухът изгаря дробовете, Юкандир и Яавирон сплитаха огромните си тела и танцуваха, понесени от напора на а’ар и о’он, разделяха се и отново се срещаха, изписвайки невероятни фигури в небесата — с криле и огън…

… много отдавна се е случило това, преди Боговете да отнемат метала от Огъня, и дори преди да оседлаят Чедата на вятъра и пламъка, подсказваше дълбоко, много дълбоко скритата зад мислите на Гантарион нишка, по която Варлетаар — ако пожелаеше — би могла да се спусне до първоначалието на всичко съществуващо. Само няколко пъти го бе правила живата, дишаща, пулсираща в титаничен ритъм червенина я плашеше до смърт. Един-единствен път бе слязла и долу в Бездната, много по-дълбоко, отколкото жреците смееха — там, където коридорите и залите бяха издълбани от Огъня и с магия, не с човешки ръце… Безумното и може би безпочвено усещане, че там, в лабиринта, броди нещо живо, алчно за плътта и душата й; за чиято и да е плът и душа; ритъмът на светлината, зловещите звуци… всичко това я прогони много преди да се е спуснала в истинската дълбина…

… Юкандир и Яавирон се сливаха, проникваха един в друг, вкопчили здраво лапите си, преплели опашки и шии, крилете им в синхрон продължаваха да ги носят във вихрения им танц, докато лан разтърсваше телата им в пристъп на върховна наслада…

Варлетаар се събуди внезапно. Цялото й тяло гореше, разтърсваха я мощни конвулсии, а бузите й бяха мокри от сълзи. По някое време бе започнала неволно превръщане, но го овладя и стабилизира формата си — знаеше до какво може да доведе промяната, още повече че Налудрил до нея също се намираше в плен на преобразяване. Два мъжки дракона в едно помещение, Огън! Тя трескаво отпълзя настрани, до ръба на огромното легло. Риданията и хлиповете още я разтърсваха. Сви се на кълбо, неспособна да овладее болката и мъката си — и безкрайно благодарна, че заедно с партньора си се намираше на земята. В полет просто щеше да падне.

Налудрил отсреща така и не се събуди може би просто спеше по-дълбоко от нея, а може би Гантарион бе усетил грешката си и бе съумял да се отдръпне навреме от мислите му. Младежът просто се успокои постепенно и възвърна напълно човешката си форма. Варлетаар също си заповяда незабавно спокойствие, но не беше лесно да го постигне.

Реши, че навярно е просто прекомерно изнервена и затова реагира толкова емоционално на сцената. Маярион болезнено й липсваше напоследък, всичко вървеше наопаки, на това отгоре Господарският меч скоро щеше да бъде завършен, драконът се вълнуваше… Как при това положение да не изпадне в истерия при най-малкото напомняне колко непълноценна е в действителност? Само че много добре знаеше, че всички тези оправдания са просто кухи, човешки думи. Многостранният им смисъл на езика на предните й подсказваше съвсем различни неща, също както и онова мъчително напомняне, което самият Огън бе вплел в мислите на Гантарион.

Дракомус бяха създадени такива, каквито са, за да бъдат скрити от погледа на Боговете и да не прекосят равнината на забраната. Бяха безмилостно осакатени и зловещо ощетени, защото Боговете бяха наредили да се изтребят Чедата на вятъра и пламъка. Никога вече истински дракон нямаше да бразди небесата и от величието на някогашните Господари на въздуха, Божиите коне, бяха останали само жалки огризки. А те съществуваха само защото трябваше да се изпълни планът на Огъня, това, което му принадлежи да се върне, където му е мястото, и отново да пребъде царството му. Съвсем скоро Господарят Меч щеше да бъде завършен и каква полза щеше да има от осакатените, непълноценни дракони?

И тогава, внезапно, докато риданията й полека стихваха, заместени от разгарящ се гняв, само за част от секундата в съзнанието на Варлетаар се разгърна видение: вятър свисти покрай туловището на дракона, който пада като камък от небесата; градът стремително расте под него, пламъците изгарят гърлото му — не жълти, дори не бели, а синкави и ослепително ярки във възцарилия се след залеза мрак… Видението бе придружено с такава вълна болка, но и триумфална наслада, че дракомус отново се разтрепери. Гантарион се вълнуваше, съвсем осезаемо се усети как онази първична, дишаща червенина се пресегна да потуши тази победоносна… намеса?… с недоволството си.

Какво беше това?!

Този път и Налудрил се събуди, седна, стреснат, и се втренчи във Варлетаар.

— Всичко е наред! — кротко му каза тя. — Наред е!

— Ти… плачеш? — той се помъчи да се вземе в ръце. — Какво става?

Тя само поклати глава — не знаеше, а и не беше сигурна дали иска да разбере. Връзката с Гантарион беше напълно прекъсната, не усещаше нито пулсации, нито топли вълни — и по-добре, защото този сблъсък с гигантски, неясни съзнания… с пряката намеса на Огъня, дори повей от чиято сила бе достатъчен да смаже всичко живо… Точно сега Варлетаар не желаеше да има нищо общо с тъкмо тази способност за споделяне на драконовите си предци.

— Всичко е наред! — повтори, но в действителност нещо не беше наред и то нямаше общо нито с Гантарион, нито с доскорошния лан.

Полунощ бе отдавна минала, луната потъваше в морето, а сивата здрачевина на утрото скоро щеше да пробие на хоризонта. В двореца цареше необичайно раздвижване, до чувствителните уши на дракомус достигаха необикновени шумове…

— Мечът се пробужда! — промърмори Варлетаар.

Знаеше, че трябва да потеглят незабавно, че няма време нито за паланкин, нито за церемонии, но въпреки това припълзя до Налудрил и го притисна здраво в прегръдките си — само за миг — преди да се спусне от леглото и да забърза към драконовата част на покоите си.

— Изчакай няколко минути да се отдалеча! — предупреди, преди да прекоси входа. — Точно сега най-вероятно ще се избием един друг, ако се засечем близо до териториите ми!

Налудрил кимна.

 

 

Син кварц се събуди внезапно. Беше сънувал… Страхотен сън! Приятен… и мокър. Вече не беше сигурен за какво точно става дума: жени, любов, чодраги в небесата… нещо такова. Но беше хубав. През последните седмици — дори месеци! — беше толкова напрегнат и така ужасен, че търсеше успокоение единствено в работата си, напълно съзнателно се съсипваше, докато не започне да припада от умора, само и само да се просне в нишата си и да не сънува нищо. Изобщо беше забравил, че съществува и друг начин за успокоение, ха!

Сам се усмихна на глупостта си, докато подлагаше длани под тила си. Жени — ето от какво беше имал нужда през цялото време! Жени и може би да си вземе два-три почивни дни и да излезе на лов… ако още не е забравил как да се преобразява. Откога не го беше правил — пет месеца? шест? — а му се полагаше отдих.

Почти беше задрямал отново, затоплен и отпуснат, сякаш наистина бе имал жена, а не просто сън, когато най-сетне осъзна, че не приятното преживяване го беше събудило. Откровено трябваше да си признае, че дори не заподозря възможност Мечът да се събужда. Ха — та за това си имаше специални процедури, всички, работещи в Ковачницата и робския комплекс към нея, ги знаеха наизуст. И как иначе? Процедури за в случай че още незавършеният Меч добие съзнание; както и ако готовият Господар се събуди… Нещо повече: монтирането на дръжката беше предвидено за неговата смяна, утре. Тази нощ магьосниците би трябвало да завършат последните заклинания, надписът беше приключен още късно следобед, малко преди Син кварц да се смени.

Нито едно от правилата не включваше шумотевица по коридорите. Да не би в готварницата да имаше пожар?! За затворници дълбоко в подземията, при това заключени зад решетки, това беше може би най-ужасното възможно нещо — ако не те достигне пожарът, димът ще те задуши… Син кварц подуши въздуха. Не, не миришеше на огън…

Но там, далеч, в края на коридора, се надигаше гълчава. Неколцина от робите бяха започнали да блъскат по решетките и крещяха на висок глас. Ако причината се криеше в сън на дракона, той пръв би трябвало да го усети като един от малцината двуформи сред робите, а и да се повлияе най-силно от него. Какво ставаше наистина?!

Надигна се от нара си и отиде да надникне навън. Килията беше съвсем миниатюрна — предназначено за спане място и нищо повече. Решетките бяха стари и съвсем символични — преди всичко и най-вече символ на статуса му на държавна собственост, а не толкова преграда, която да го задържи в отреденото му помещение. Ако Син кварц наистина го пожелаеше, би могъл да…

Още не бе взел напълно съзнателно решение, макар вече да започваше да се преобразява; усещаше как костите му мъчително се топят, крилете се отлепват от гърба му с болезнен пукот. Конвулсивно стисна решетките и точно в този момент вратата в дъното на спалния коридор се отвори. Лудият тропот на крака, виковете откъм столовата и работните помещения вече се чуваха много по-силно. Робите нахлуха в коридора като подгонена от вълци глутница улични псета, крещяха и се бутаха, Син кварц ясно чу приглушения писък на някой, стъпкан под краката на тълпата… Брадат ковач с престилка и ръкавици, цял вмирисан на шлака и огън, се вкопчи в решетките от външната страна и трескаво заблъска по тях:

— Пуснете ме да вляза, искам да вляза, пуснете ме…

Син кварц се наведе и се втренчи в обезумелите му очи.

— Господарят! — изпищя ковачът. — Господарят се събуди!

В същия миг древният механизъм за вдигане на вратите най-сетне заскърца, задействан от запазил поне малко здрав разум надзирател.

 

 

Надвисналото във въздуха напрежение с нищо не пречеше на ковачи, точилари и магьосници да вършат работата си. Ударите на чуковете отекваха ритмично, изпълнявайки променливата си, но непрестанна мелодия. Тихо шушнеха гласовете на владеещите магията, които оплитаха в изкусни заклинания разнообразните оръжия и сечива, положени на жлебовете. Дрезгаво им припяваха точиларски камъни; гравьорите се мъчеха над творчеството си…

И все пак нещо се беше променило. Час по час работниците хвърляха потайни погледи към жлеба, където бе положен Господарският меч, и към групата от двайсет и трима магьосници, които на смени пристъпваха и се отдалечаваха, изпълнявайки древните ритуали. Само неколцина ковачи и шлифовчици бързаха да дооформят дръжката, да инкрустират в нея последните камъни, да загладят последните ръбове. По време на кратката си почивка магьосникът Вихрен танц лениво си помисли, че този път — наистина! — задачата на всички им ще бъде изпълнена отначало и докрай, а близо двеста години труд по конкретно този Меч и няколкото хиляди, вложени във финалното им усилие преди това, няма да отидат на вятъра. Задачата им ще бъде изпълнена…

Дори и без в момента да участва в изплитането на заклинанието, той чувстваше как силата и могъщите енергии струят в и през него; почти ги виждаше нишки, които омотават и останалите в бляскави вихри, стичат се през телата им и се вливат в Меча. Вече няколко седмици не бе съумял да прекъсне контакта си със силата — нито на работа, нито в почивка, нито буден, нито насън… живееше с този постоянен прилив, който буквално го смазваше под мощта си. Велико беше да участва в тъй важна задача. За това се беше готвил години, години наред… но Огън, след като приключеха заклинанията и събудеха Кръволока, никога повече нямаше да разполага с такава сила! Самата мисъл за това го ужасяваше.

И други неща го ужасяваха: бе тъй плътно свързан с изграждащото се още съзнание на Меча, че често навлизаше в потоците на искрящите му… зародиши на мисли може би; отваряше вратата към ледения студ на вихрещи се цветни въртопи, където несътвореното още оръжие пребиваваше и наблюдаваше… Само колко страховити бяха тези отсенки от реалния живот!

Вихрен танц бе оставил мислите си да се зареят и в първия момент дори не усети тънката промяна в тъканта на заклинанията. Нищо такова не бе описано в книгите и напътствията, за нищо подобно не бяха говорили жреците и майсторите магьосници, заемали поста му преди него… Не беше обаче първият, който осъзнава, че Мечът обръща посоката: че вече не вливат енергия в него и не тъкат заклинание, а Кръволокът алчно изсмуква силата от тях и сам изплита последните частици от съществуването си много по-сръчно, бързо и умело, отколкото всички тях, взети заедно. Направи го толкова светкавично, така мигновено смени контрола над ситуацията, че в първия миг Вихрен танц дори си помисли, че така и би трябвало да се получи, и едва когато Седем камъка отметна глава, вдигна ръце и изпищя, разтърсван от мощна конвулсия, осъзна истината. В няколкото секунди, преди смъртта да се добере и до него и мракът да замъгли съзнанието му, магьосникът си каза, че в действителност от седмици насам с всички тях се е случвало точно това, че са били кукли на направляващите ги енергии и оръжието…

 

 

Далеч отвъд вечно заледените преддверия на Ковачницата на боговете безсмъртният Шалабар изтърва чука си и сепнато вдигна глава. Протегна сляпо ръце, устните му помръдваха, в гърлото му вибрираха звуци… Двамината му помощници твърдяха, че казал:

— Господарю… — преди да припадне.

 

 

Пробуждането на Меча беше като раждане на бебе. Часове наред майката изгаря в треска, болката разкъсва вътрешностите й, тя крещи, мята се, напъва. После главичката най-сетне си проправя път навън — голяма е, разкъсва плътта, бликва кръв… Последен мощен напън и вече никой не може да спре мазното изплъзване на бебето от утробата…

В продължение на седмици магьосниците изливаха на смени невероятни енергии в острието. Обгръщаше го изумителна мрежа от заклинания, много от които сами по себе си тъчаха други, още по-сложни. В течение на безкрайно, конвулсивно мигновение мрежата колабира, срути се в себе си и се впечата в острието във въртоп ослепително ярка светлина… Енергията не беше достатъчна.

Навсякъде около него обаче имаше много. Мечът просто се пресегна и я всмука в себе си, сякаш с гигантска ръка потушаваше искриците живот, които го заобикаляха, светлината на факлите, дори огньовете в пещите — с един замах погълна всичко, заклинанията продължаваха да се тъкат едно друго, докато магьосниците падаха в гърч, а в Ковачницата се спускаше индиговочерен мрак.

Робите пищяха и се щураха в тъмното, и рухваха, щом алчната невидима паст на Меча ги стиснеше и изцедеше силата от тях.

Но не беше достатъчна, не!

Мечът се напрегна, разтвори ветрилото на заклинанията си докрай; усещаше още живот, още много живот само на една ръка разстояние, острието му вече вибрираше, подрънкваше тихо на оръжейния жлеб… И в този миг най-сетне се натъкна на огромния източник на сила, погребан под камъка, вкопчи се в неимоверно мощните струи енергия и започна да я поглъща.

Пламъците на факлите постепенно се разгоряха отново. Замаяните ковачи се блъскаха нагоре по стълбите и за пръв път от хиляди години по петите им се носеше леденостуден вихър като врата към нищото; като снежна буря, която в миг превръщаше всяка капчица влага в лед и дори втечняваше самия въздух. Паниката се разпространяваше неудържимо, първите оцелели се измъкнаха през тунела на ковачницата, блъскаха се, падаха и се тъпчеха един друг в усилието си да избягат от всепомитащата вихрушка на Меча.

Окован в камък, Гантарион нададе агонизиращ вой, докато оръжието алчно поглъщаше всяка капчица Огън, минаваща през вътрешностите на дракона и искаше още, много още, и с безразличието на небрежен великан се опита да потуши и искрицата живот, тлееща в звяра на ръба между живота и смъртта, а Огънят се надигна насреща, по-горещ и по-силен от всякога, изгаряйки на свой ред дракона по пътя си към Меча. Всички, които можеха да чуват Гантарион, агонизираха заедно с него.

И после внезапно и последното заклинание достигна ключовата си точка.

Мечът запя: силно и гневно. Зовеше майсторите си да дойдат и да го довършат. Пееше и за носителите си — да дойдат да го вземат.

А драконът пищеше в безмълвна болка, опитвайки се да овладее внезапно освободените струи на Огъня, които кипяха в него. В пещите пламъците се надигнаха високо, топлината и студът на ледения вихър се сплетоха и кипна пара, която с мощта на ударна вълна се понесе по единствения изход от ковачницата — тунела — и се закълби по многобройните коридори, изгаряйки каквито мъртви тела попаднат на пътя й, сварявайки живи оцелелите…

Мечът пееше. И драконът му отвърна.

 

 

Задънените спални коридори бяха капан. Син кварц бе успял да запази поне толкова здрав разум. Полуделите от ужас роби се тъпчеха в тях, но нямаше накъде да продължат, така че той направи единственото възможно: насочи се към изхода. Проправяше си път с нокти, зъби и криле, приел драконовата си форма. Почти бе достигнал разпределителната зала, когато Гантарион внезапно разтвори бездната на агонията си в съзнанието му. Огън, как само болеше!

Син кварц загуби посоката. Заслепен, размахваше лапи и разкъсваше плът и кости така, сякаш изкормва възглавница с вила. Челюстите му конвулсивно се сключиха върху нечие гърло, той стисна, завъртя глава и премаза трупа под краката си, целият оплискан с кръв. Лявата му лапа се заплете в нечии черва, той дръпна, освободи я, направи още крачка-две; олюляваше се, пищеше и виеше в синхрон с мъките на дракона, а тълпата продължаваше да връхлита върху него и да попада в кървавата мелница…

Не знаеше колко време е продължило. Опомни се — за кратко — на пасажа между столовата и работните помещения. Тук вече нямаше хора, нямаше върху какво да излива гнева и болката си, но пътят му бе осеян с трупове и залят с кръв. Горещият въздух със свистене нахлуваше в дробовете му и ги изгаряше, наситен с пара, от която в гърдите му се надигаше кашлица, с непоносима смрад на смесени киселини и дим; беше почти негоден за дишане…

Син кварц се озърна недоумяващо и тромаво се олюля в търсене на изхода. Болката все още кипеше в него — отчасти агонията на самия дракон, отчасти собствено жестоко изживяване; имаше поне пет-шест кървящи рани, макар да не помнеше къде и кога ги е получил. И беше не просто уморен, а смазан от умора, сякаш някой е изсмукал до капка огромните сили на драконовата му форма.

Изходът, напомни си. Трябваше да стигне до изхода от подземния комплекс. Само че краката не го слушаха. Подгъваха се и поддаваха, и му се наложи да потърси опора върху една от оцелелите пейки… и в този миг драконът се пресегна и го сграбчи като парцалена кукла. Обърна го и го насочи по коридорите навътре. Син кварц изобщо не бе в състояние да не му се подчини.

Олюлявайки се като зле управлявана кукла, той прекоси добре познатия му коридор и спря на прага на Ковачницата. Все още беше непоносимо горещо тук горе, на върха на стълбището; самите каменни стени на залата лъхаха адска жега. Помещението тънеше в полумрак, осветяваха го само нажежените пламъци в пещите… и сиянието на Меча.

Едно стъпало, второ, трето… още докато слизаше, Син кварц усети неизбежния напор на промените в тялото си; единствено волята на Гантарион го удържа на крака, докато се преобразяваше. Стъпи долу като човек.

ХАЙДЕ, МРАВЧИЦЕ, ДОВЪРШИ ТРУДА НА СЪБРАТЯТА СИ! — прикани го драконът, едновременно меко и успокоително, но и с желязна твърдост. — СТОРЍ ОНОВА, КОЕТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ НАПРАВЕНО!

Син кварц пристъпи напред — колеблива крачка, после още една. Ръката му сама посегна към инструментите. Разтреперан, приближи оръжейния жлеб, подмина го, взе дръжката от масата, където майсторите я бяха довършвали с любов, поднесе я към острието… вече чуваше приканващата и омайваща песен на Меча, а диханието и агонията на дракона гаснеха в съзнанието му, отдалечаваха се…

В последния миг, преди Син кварц — чодраг, ковач и роб да потъне в небитието, той триумфално си помисли, че за него ще пеят като за онзи, довършил Господаря меч.

След това индиговият мрак го погълна.

 

 

Вече бяха близо до Ковачницата и кръжаха полека над ниските хребети, когато Непочтителния нареди на чодрагите:

— Кацайте! Незабавно!

Ако не беше пазител на меч, вероятно нямаше да му се подчинят — достатъчно неприятно им беше, че се налага да возят мелез в паланкина… но все пак той Носеше Непочтителния меч, така че четиримата просто свиха криле и стремително се понесоха надолу.

Какво точно бе доловил в пронизващата съзнанието му песен на Меча, и самият Непочтителен не знаеше. Възможно беше да го е предупредил и старият му Господар, макар че на такова разстояние връзката помежду им практически не съществуваше… Тъй или иначе, той напрегнато стисна опорното перило и подкани „конете“ си:

— По-бързо, по-бързо!

На няколко метра от земята те разтвориха с трясък криле в идеален синхрон, създаден след многобройни тренировки. Почти бяха кацнали, когато агонията на дракона започна и се стовари в мислите на Непочтителния като удар с чук.

Огън, само колко болеше!

Чодрагите загубиха управление и паланкинът падна на земята. Сблъсъкът беше толкова силен, че Непочтителния се изтърколи и болезнено се приземи в храстите, но изобщо не беше способен да забележи какво се е случило, нито пък че крилатите му носачи вият и стенат; крилете на единия бяха счупени, другият трескаво се опитваше да разкопчае хамутите си, третият просто се гърчеше в агония…

Огън, само колко болеше!

И същевременно песента на Меча прегаряше съзнанието на Непочтителния, пулсирайки в синхрон с вихрещите се енергии, които причиняваха такива мъки на дракона. Почти загубил свяст, той се надигна, стъпи на крака, отърси се, разбута бодливия къпинак, където се беше приземил, и тръгна напред, към едва видимите хребети на Ковачницата право насреща.

Не подбираше пътя си — просто се влачеше, притеглян от неустоимата песен на Оръжието и отблъскван от разкъсващата го болка на дракона. Крачка, втора, трета…

Беше преполовил пътя може би, когато — постепенно — Гантарион затихна за миг и сетне с нова сила разпали пожарище в тялото на Непочтителния. Този път избликът беше краткотраен и отмина, а пазителят на Меча се опомни внезапно на склона на някакъв овраг, където дращеше в калта в опит да се покатери на отсрещната стена. Все още усещаше сблъсъка на съзнания в главата си — Мечът пееше, но нотката на призива му се бе променила, не беше чак толкова настоятелна и жестока и сякаш бе насочил вниманието си в друга посока. А драконът… драконът му помагаше?

Непочтителния се озърна, все още обладан от всепоглъщащата нужда да стигне до оръжието. На няколко метра встрани в оврага от мрака стърчаха оголените корени на грамадно дърво. С тяхна помощ той успя да се изкачи горе и продължи нататък през гората. Между стволовете и листака не виждаше хребетите, но се надяваше, че върви в правилната посока… пък и Мечът щеше да го поправи, ако се отдалечава, вместо да го приближи, нали?

Страхуваше се до смърт, че просто ще се загуби в гората; че ще върви между дърветата вечно; че някой друг ще го изпревари и ще вземе Меча… но след по-малко от половин час излезе на утъпкана пътека, която на свой ред бързо го изведе извън на открито. Криволичеше между малки ниви и се вливаше в търговския път към Ковачницата.

А по пътя се стичаха бежанци. Сюрреалистична картина на фона на мъждивия предутринен здрач.

Непочтителния никога не се бе интересувал от занаятчийските поселища, които заобикаляха сърцевината на Бакана — имаше само смътна представа, че за да бъдат една от най-големите самостоятелно управлявани плантации, робите и жителите бяха поне няколко хиляди. Имаше чувството обаче, че безкрайната тълпа по пътя е от няколко милиона, най-малкото. Приличаха на река, която с възгласи и стонове се носеше напред, вълнуваше се неспокойно, тук-там от основното течение се отбиваха хора, прекалено изтощени или изплашени да вървят с останалите; не се виждаше нито един надзирател, който да вкарва ред в отстъплението.

Навярно, каза си Непочтителния, докато съзерцаваше невярващо тази гледка, агонията на Гантарион е ужасила и подлудила чодрагите много повече, отколкото обикновените мелези и хората… Вдигна глава и успя да различи няколко черни точици в тъмното небе. Но защо бягаха всички? Та нали пробуждането на Господаря беше благословия, отдавна очаквано благодатно събитие? Дори безумните вълни на болка, които драконът бе плиснал върху свързаните с него раси…

Неспособен да си отговори на тези въпроси, Непочтителния тръгна направо през нивичките, далеч встрани от пътя: нямаше смисъл да се опитва да се пребори с течението. А Мечът го викаше, зовеше го и с всяка изминала минута силата на песента му нарастваше.

Когато силите му се изчерпаха, вече почти беше стигнал до подстъпите на занаятчийските поселища, а Ковачницата се издигаше пред него като стена на хоризонта: огромна пирамидална могила със стени от гранит, прояден от времето и обрасъл с лишеи и мъх. Коленете на Непочтителния се подгънаха насред крачка и той се строполи по лице в прахта. Лежа няколко секунди, обзет от странно, мъртвешко спокойствие. Съзнанието му… просто се рееше, както му се случваше понякога след изпитание с Меча или след церемония. В течение на няколко блажени секунди не изпитваше желание нито да помръдне, нито дори да диша. Не го измъчваха нито новият Господар, нито Гантарион… Потокът бежанци продължаваше да се точи край него, макар че колоната вече оредяваше. Неотдавна бе подминал стъпкана до смърт жена, а точно пред входа към поселищата лежеше намушкан и изкормен труп. Не му бе обърна внимание, но му се стори, че раните са прекалено жестоки, за да са нанесени с нож… може би чодраг се бе преборил за правото си да излезе пръв извън града?

После гърдите му конвулсивно се надигнаха, той налапа пръст, плю трескаво и се надигна на лакти. Могилата срещу него се очертаваше кристално ясно на фона на розовеещия утринен хоризонт; мракът се бе разсеял, изгревът наближаваше. Колко ли време бе скитал сляпо из горите? Смътно си спомняше, че се е събудил доста след полунощ… нима беше възможно да е вървял само половин-един час?!

Придърпа колене под себе си и полека приседна. Тялото му тежеше като оловно, слабостта го люлееше и му се виеше свят. В течение на още няколко секунди просто стоя, замаян, а пред очите му като ярки проблясъци минаваха спомени от миналото: малката им къща, детските спални, училището, изпитанието с Непочтителния, избора му за старши пазител, вчерашното изпитание и Последна милост, обърнал към него огромните си тъмни очи… Знаеше, че всъщност умира. За последно вдигна глава нагоре и се взря в изсветляващото индигово над себе си. Стори му се, че съзира многоцветния блясък на дракомус, който се рее във висините. Понечи да вдигне ръка и да махне за сбогом, но в този миг песента на Меча избухна отново, с пълна сила примамлива, настоятелна, могъща и абсолютно всепоглъщаща.

Непочтителния меч, наричан някога Задушаващата хватка, се изправи на крака, стисна здраво късия меч, който по чудо бе оцелял на колана му, и се потътри несигурно напред, покрай последните бежанци, през портата и по настланите с каменни плочи улици на занаятчийските поселища. Вече не чуваше и не осъзнаваше нищо. Не забеляза дори, че и неколцина други също тъй несигурно пристъпват към Ковачницата. Пък и нямаше значение.

Задушаващата хватка, доскорошен старши пазител на Непочтителния меч, вече беше мъртъв.

 

 

Варлетаар имаше късмета да е изживявала достатъчно често и в най-необичайни моменти мъките на Гантарион. Колкото и болезнен и ужасяващ да беше връхлетелият пристъп, той все пак успя да запази донякъде самообладание, колкото да пикира, заслепен, да овладее падането си и тромаво да се приземи на скалите на хребета, над който минаваше в момента. Вкопчи здраво нокти в камъка, сви глава между крилете си и с яростно усилие на волята се опита да се пребори с непоносимите страдания, които изливаха разтопен метал във вътрешностите му. Блъвна дълга струя огън, която едва успя да овладее беше невероятно горещ, нажежен почти до синьо; по-страховит от всичко, което бе изригвал по време на яростни изблици и борби, но не му донесе никакво облекчение. Просто… просто трябваше да стисне зъби и да го остави да отмине… но, Огън, щеше ли изобщо да свърши някога това мъчение?

Различи в далечината бляскава искрица — Налудрил — да се върти и да пада, и да изчезва зад короните на дърветата. Надяваше се и той да успее да се приземи безопасно.

Още известно време се опита да се съпротивлява на връзката с дракона, но в крайна сметка се предаде. Опитваше се да отнеме част от болката му, да го успокои по някакъв, неясен и за самия него, начин, да му вдъхне увереност. В крайна сметка, нали затова дракон поддържаше огъня в Ковачницата, защото никой друг не би могъл да даде на Господаря силата, която му трябва, и връзката с Изначалното, откъдето произлиза? Но болеше. Болеше ужасно много!

Най-сетне, след безкрайно много време, Гантарион се усмири и преклони воля пред Огъня и Меча. Варлетаар усети как търси сред многобройните си служители/потомци възможно най-подходящия за условието на оръжието; намира го, подчинява го и го насочва към изпълнение на последната задача, преди Господарят да бъде завършен.

Добре, много добре – каза му Варлетаар, макар да се съмняваше, че Гантарион ще я чуе или ще й обърне внимание. Още близо десет минути обаче не посмя да излети от мястото си. Търпеливо очакваше и последните пристъпи на болка да отминат, мускулите му да се отпуснат и отново да овладее собственото си тяло.

Най-сетне разтвори криле, скочи във въздуха и с няколко мощни замаха набра височина, обладан напълно от порива си да стигне по-бързо Ковачницата, да се притече на помощ… кому ли? Дали на Гантарион, или на Меча, или може би на всички бедни нещастници там, които бяха мрели като мухи по време на битката на титаничните сили?

НАВРЕМЕ ЗА ИЗБОРА НА НОСИТЕЛ – обади се дълбоко в главата му Гантарион, необикновено тихо и умислено.

Не го изненада плътната колона с бежанци, които бързаха да напуснат Ковачницата и занаятчийските поселища: ако бяха изживели и частица от онова, което се стовари върху него, постъпваха напълно разумно… Въпреки това се раздразни от факта, че се разбягват като плъхове и няма нито един надзирател, който да се погрижи за стройно и смислено отстъпление. Набеляза си наум, че едно от най-важните задължения след пробуждането на Господаря щеше да е осигуряването на подслон и храна за всички тези полудели нещастници… и връщането им на работа, разбира се. Вероятно загубите в жива сила бяха големи.

Докато кръжеше по спирала над могилата на Ковачницата, зърна за миг Непочтителния меч, коленичил насред полето.

„Какво ли прави тук?“ — запита се, преди да се сети, че приятелят му е сред най-чистата кръв и навярно го е повела песента на Меча… Непочтителния вдигна ръка и му махна, преди да се изправи на крака и да продължи пътя си.

Сбогом, приятелю! – каза му Варлетаар, макар да беше сигурен, че пазителят няма да го чуе.

Забави спускането си още за миг, колкото да се огледа за Налудрил, но не го забеляза никъде. Само двама чодраги се рееха, близо един до друг, високо над могилата на Ковачницата. Просто се носеха в кръг, без да си мръднат крилото да помогнат с нещо на бежанците.

— Страхливци! — измърмори Варлетаар и се насочи към плоския равен връх на могилата.

От отдушниците по протежение на ръба му лъхаха силни струи горещ въздух. Насоченото нагоре термално течение го пое още когато дракомусът приближаваше и се приготвяше за кацане; в първия миг се стресна, после разпъна по навик криле и се остави вихърът да го изкачи петдесетина метра нагоре. Явно чодрагите горе се въртяха на същия полъх и докато пикираше надолу, той мислено поправи мнението си: каквото и да бе ставало вътре в Ковачницата, беше горещо. Очевидно по топлината двамата горе съдеха доколко се е охладила залата и така изчакваха безопасен момент да слязат и да проверят какво се е случило. Може би дори ги бе изпратил драконът, кой знае!

Въздухът обаче не беше нетърпимо горещ и Варлетаар предпочете да жертва малко от предпазливостта си. Спусна се на покрива, сви криле и сбърчи нос от неприятната, кисела смрад, която лъхаше от отдушниците. Бавно пристъпи към плочата, която трябваше да отвори, за да слезе в комплекса. Поколеба се още секунда-две — чудеше се в коя от двете си форми е по-разумно да влезе. И в двете се явяваше представител на Гантарион и изпълнителната власт, която трябваше да се подчини на Господаря. В крайна сметка, предпочете да си остане дракон… страхуваше се до смърт — трябваше да си го признае. Чодрагите, дори мъжките, нямаше да му се пречкат, но ако се натъкнеше на друг дракомус, можеше просто да го нападне — без дори да го желае в действителност. Само че като човек — като жена! — не можеше да се възползва от силата, размерите и внушителния си външен вид, а се страхуваше дори като дракон!

Сигурно можеше да остане на покрива още доста време, двоумейки се между формите, но усети в тила си пулсиращото „ръчкане“ на контакта с Гантарион. Решително блъсна плочата с опашка и тръгна надолу по безконечните стъпала. Чувстваше се почти така, както когато навремето слезе в Бездната, а може би и по-зле, защото този път нямаше начин да се откаже и да избяга от нещото, което живееше на дъното. Този път трябваше да му предаде властта.

Бяха идвали в Ковачницата само преди два дни — Не, три, поправи се Варлетаар, вече е сутрин — а и от малка обичаше това място. Тук, толкова близко до Гантарион, колкото изобщо бе възможно да се отиде, се чувстваше по-пълноценно… същество… отколкото дори в тронната зала. Като възрастна задълженията рядко й позволяваха да се измъква, но въпреки това се стараеше да навестява Гантарион и поселищата, където бе играла така свободно в детството си… и толкова по-ужасна му се стори разрухата, която завари сега. Слизаше надолу — етаж след етаж — и се натъкваше на все по-многобройни трупове. След сблъсъка на енергии от повечето не беше останало кой знае какво, но — въпреки това — да види любимите си територии безжизнени и съсипани, беше почти все едно да завари друг мъжки дракомус в собствената си спалня. Страхът постепенно отстъпи пред гняв. Всички те от хиляди години влагаха неимоверни усилия за изковаването на господарски Меч. Не беше редно със самото си пробуждане оръжието да нанесе такива щети, нали?

Опашката му вече нервно биеше насам-натам, когато се спусна по последните стъпала и излезе на тясната площадка, надвиснала под покрива на ковашката зала. Не беше предназначена за хора, нито пък имаше начин оттук да се стигне до друго място пешком. Варлетаар изсъска тихичко и надникна надолу.

Стиснал здраво завършения Меч, едър и напълно гол мъж стоеше със сведена глава до оръжейния жлеб. От толкова голямо разстояние дракомусът трудно различаваше кой е той — пък и не познаваше всички роби в ковачницата. Предположи, че все пак е чодраг, подвластен на Гантарион, който е работил известно време по Меча, преди да го отстранят, и оръжието е имало възможност да го опознае. Надали щеше да издържи дълго, но…

Времето ще бъде достатъчно – обади се тихичко драконът в главата на Варлетаар и чодрагът с Меча помръдна; не, Мечът помръдна, сякаш бе чул предназначените за дракомуса думи. И това не беше: погледът му се устреми нагоре, но не и към самата площадка под тавана. Гледаше към входния тунел, откъдето по стълбите започнаха да слизат един след друг кандидати.

Спомняше си как, още тринайсетгодишна, присъства на едно от изпитанията на несъвършените мечове: Дълбокорезеца. Изведоха я високо под тавана, на мъничката наблюдателна тераса в оръжейната. Децата вървяха по същия начин — почти заслепени и замаяни… но не и до такава степен под чужда воля.

Пети по ред вървеше Непочтителния меч и Варлетаар, макар и в драконовата си форма, потрепери, а опашката му нервно шибна стената.

Ковачът с Меча — просто не можеше да се насили да го нарече Господарят Кръволок — подозрително сведе глава и се извърна към новодошлите. Варлетаар не се съмняваше, че отвсякъде по островите насам са тръгнали кандидати, които чуват песента. През последните седмици се бяха старали да държат наблизо двете дузини души, които дракомус смятаха за подходящи по кръвна линия, но все пак церемонията беше назначена за утре… за днес по обяд… Пак тръсна глава. Все пак четиринайсет от двайсет и четири не беше лош резултат.

Ковачът бавно вдигна оръжието. Беше успял да довърши дръжката. Кръволокът беше съвършен и дракомусът доволно изсъска. Острието беше синкавочерно, бляскаво; руните, страничните надписи и гравираната шарка сияеха в ослепително бяло. Мечът беше завършен, пък дори и това да не бе станало по предписания от традицията начин. Докато кандидатите полека избираха позиции, Варлетаар лениво се зачуди дали в действителност има някакво значение Мечът сам ли се е пробудил, или са го завършили магьосниците.

Ковачът пак завъртя оръжието. За миг сиянието на руните освети лицето му: жестока смес от целеустременост и изключителна подозрителност. След това един от кандидатите — войник от гарнизона в двореца, припомни си Варлетаар; как ли се беше озовал тук толкова бързо? — пристъпи напред, вдигнал бойния си меч.

Непочтителния сякаш започваше да се отърсва от транса си. Врътна глава в търсене на подходяща жертва и се спря на жена мелез, която с очевидна несигурност стискаше лека бойна брадва. Нападна я със свиреп вик в същия миг, когато и войникът се втурна срещу ковача… и изпитанието започна.

Втренчен в безмилостно посечените трупове на първите сред кандидатите, Варлетаар се запита защо ли бе очаквал изборът на Меча да бъде… по-съвършен.

Много пролята кръв по-късно, Непочтителния леко отпусна върха на поаленялото си оръжие и оценително огледа младежа срещу себе си. Момчето едва се задържаше на крака. От дългата напречна рана на хълбока му шуртеше кръв, лявата му ръка беше обездвижена, а тежкото острие почти безсилно висеше в дясната. Парче отпорена от скалпа му кожа се бе свлякло над ухото.

Непочтителния замахна от долу нагоре и отстъпи встрани. Стичащата се в очите кръв му пречеше, но той нямаше тежки рани, пък и беше мелез с невероятна издръжливост. Момчето парира несигурно, водено по-скоро от силата и волята на Господаря в ръката си. Непочтителния се възползва от възможността да изнесе острието още по-нагоре и с внезапно озарено от лукава усмивка лице използва сечащата хватка, заради която повереният му Меч навремето бе спечелил прозвището си. С ясно доловим въпреки бученето на пещите пукот раменната кост на момчето се счупи, а острието се плъзна надолу по ребрата. Танцова стъпка, натиск: Варлетаар си спомни, че противниците на Непочтителния винаги оставаха изумени от случващото им се дори когато са пазители, командвани от друг Меч, и със сигурност техният Господар е провеждал схватки със същия изход… Пронизано в корема като пеперуда, момчето потръпна в агония, от устата му бликна кръв и то умря. Пръстите му се разтвориха и Господарят с дрънчене падна на пода.

Варлетаар изпъна глава докрай. Раздвоеният му език се стрелна и се прибра.

Непочтителния няколко секунди остана неподвижен, загледан сякаш невярващо в нанизаното на острието му хлапе. Не беше на повече от осемнайсет или деветнайсет и всъщност представляваше отхвърлен кандидат за пазител, който почти беше преминал изпитанието… почти. Гледаше го… после тласна оръжието си напред и пусна дръжката. Трупът политна назад и с глухо тупване падна върху някое от другите тела (по-скоро върху останките им, поправи се Варлетаар). Непочтителния бавно се наведе. Протегна ръка.

Сбогом, приятелю! — каза му дракомусът за последен път. — Хубави мигове сме споделяли… и се радвам, че те изведох на онази разходка преди няколко дни!

Непочтителния сякаш го чу, защото вдигна глава, погледна право към него и се усмихна лекичко. Сключи пръсти върху Господаря.

Варлетаар се раздвижи — не толкова, защото изгаряше от нетърпение да се представи пред Меча, а по-скоро защото в коридора зад гърба си чуваше потракване на нокти. Не изпитваше никакво желание да се изправя срещу Налудрил в такова тясно пространство, и то заднешком. Така че се оттласна от терасата, разтвори криле и плавно се спусна недалеч от Непочтителния… от Господаря Меч.

Докато се гледаха втренчено, си даде сметка, че се страхува от няколко неща едновременно и просто няма как да облече това в словата от драконовия език. Бяха прекалено противоположни… Каква ирония на съдбата, а? Боеше се, че е възможно да види разпознаване на лицето на Непочтителния и сега, след края на кървавото изпитание да открие, че той е станал просто носител на по-силен, но все още несъвършен меч. Но се боеше също и че Господарят ще вдигне острието си и ще замахне, а индиговият му мрак ще проникне с лекота през бронираните люспи и плътта на дракомуса… А също и че сега, когато Бакана си има Меч, той просто ще отхвърли многовековния ред и ще отрече самата цел на съществуването им, и…

— Аз съм Варлетаар — представи се колебливо. — Досегашен наместник на Бакана.

Загатваше много повече с думите си: не само че предава властта, както и трябва да бъде, но и че прекланя глава пред Кръволока заедно с цялата страна.

— Мрака те салутант! — отвърна Непочтителния с глас, по-глух и по-дълбок от обичайното.

Не, не Непочтителния, Мечът! — поправи се Варлетаар.

— Аз съм Мрака — додаде мъжът пред него и лекичко се усмихна. — Значи… ти си тази, която трябва да нареди някому да разчистят тук?

— Не — дракомусът все още се чудеше дали да приеме думите на Господаря като шега, или бяха казани насериозно. — Налудрил ей там горе ще се заеме с проблема.

— Добре би било! И без друго доста работа се съсипа! — Мрака небрежно се озърна. — А, ето я и ножницата ми. Какво ще кажеш, Варл, хубаво тяло, нали?

Налудрил се спусна от площадката и зае мястото си до Варлетаар.

— Работата в ковачницата трябва да се възобнови до час — нареди му Мечът и прибра индиговото си острие в ножницата. — Да вървим, наместничке… наместник! Има доста за вършене, като гледам!

— До час? — повтори Налудрил, невярващо.

— Неправилно ли се изразявам? — Мрака присви очи и го погледна. На лицето на Непочтителния никога не се бе изписвало подобно изражение. — Според мен би трябвало да говоря езика добре. Във всеки случай тялото го е владяло отлично.

— Да, безспорно — съгласи се Варлетаар. Непочтителния беше добре образован и…

— Което ми напомня още нещо! — Мечът се завъртя и дракомусът беше готов да се закълне, че не просто очите му са ледени: от него лъхаше вледеняващ студ. — Онези… мечове. Те вече не са необходими.

— Но…

Налудрил трескаво се огледа. Връхчето на опашката му потрепваше.

— Ти си имаш задача! — сряза го Мрака. — Хайде, Варл, наведи се! Време е да тръгваме!

Варлетаар беше прекадено вцепенен, за да възрази, преди Мечът да се метне на гърба му с почти нечовешки плавно движение. След това просто беше късно.

 

 

Слънчев отблясък спря за миг в края на скалите, сякаш се притесняваше да не смути спокойствието на Варлетаар.

— Ела, приближи се! — махна му тя. — Винаги съм се питала защо са те нарекли така.

— Отблясък ли? — чодрагът разузнавач се ухили и раздвоеният му език се стрелна навън. — Обичах да правя слънчеви зайчета, но подобно име е недостойно за воин на Бакана.

Беше неин ред да се усмихне.

— Май Господарят не е това, което всички сме очаквали — додаде Слънчев отблясък и се приближи към нея.

Пясъкът скърцаше под кожените му сандали.

— Да — съгласи се Варлетаар. — На теб поне мога да го кажа, без да се опасявам, че…

— Ще бъдеш погрешно разбрана ли? — той положи длан на рамото й. — Твърде много сме преминали заедно, за да не знам как е устроено мисленето ти.

— И двамата сме дракони.

— Не сме — поправи я Слънчев отблясък. — И ти, и аз, нашите народи, ние сме несъвършени аспекти на едно и съща драконова същност. А Господарят… той е просто новороден и неопитен.

— Не съм си и помисляла, че ще се безпокоя от това, но си прав — тя го прегърна през кръста и се притисна към него. Грапавата му люспеста кожа беше суха и ухаеше приятно. — От онова, което ми докладва, другите Господари не ми се струват толкова… безцеремонни.

— Имали са доста време да се приспособят към света! — разузнавачът сви рамене. — Дай на нашия Мрака време. Най-важното сега е, че и ние си имаме Господар и епохата за криене свърши.

— Да, така е — този път усмивката й беше доста скептична. — И първото нещо, което той прави, е да тръгне на война. Прощавай, приятелю, но това не ми харесва! Има прекалено много варл в него.

— Знам притчата! — кимна Слънчев отблясък. — Какво обаче може да сторим?

— Размишлявах по въпроса — Варлетаар отпусна длани и отстъпи назад, за да го погледне в лицето. — Мислиш ли, че можем да изпълним целта му и същевременно да му помогнем?

Раздвоеният език на чодрага отново се стрелна навън и се прибра.

— Онзи Меч, за който ми докладва. Мрака е възхитен от мисълта, че в Междинните земи, които смята да превърне в своя империя, има цели двама Господари. Не мисля, че сте способни да причините нещо на истинския Господар, но онзи Скиталец… — тя подъвка устната си. — Искам да ми го доведеш Незабавно!

— Според мен наистина трябва да му дадеш време — възрази Слънчев отблясък. — Той никога досега не е виждал реалния свят. Нека поведе война; нека покори Междинните земи — честно да ти кажа, за мен това ще бъде голямо облекчение, да не се налага повече да се притаяваме в храсталаците като диви животни… Нека се изправи пред реални врагове. Това би трябвало да го промени. Никой не се ражда научен.

— Освен драконите. — Варлетаар отново се усмихна. — Виж, знам! Готови сме за тази война, отдавна трябваше да я започнем и да сме я спечелили… Ако в Междинните земи има Господари обаче, това означава, че нещо драстично се е променило извън познатата ни мъничка част от света, и може би просто нямаме време да чакаме нашия Господар да осъзнае, че поданиците му не са фигурки за игра на Отсенки. Просто иди и ми доведи Скиталеца, ясна ли съм?

— Понякога и ти се държиш така, сякаш сме фигурки на дъска за игра!

— А не сме ли? — тя въздъхна. — Просто ми доведи този Скиталец с неговия Господар, това е достатъчно.

Слънчев отблясък кимна и се оттегли.

Сама на плажа, Варлетаар пристъпи към водата и остави вълните да ближат краката й.

Господарят я плашеше. Всеки път, щом погледнеше в лицето на Мрака — в лицето на Непочтителния! — я побиваха тръпки… особено след като се бе появила пред него в човешкия си облик. Непрестанно трябваше да си напомня, че това не е приятелят й от детинство и тя дори не говори с него, а с острието, което се таеше в ножницата на хълбока му. Но Огън, той беше по-страховит и от дракомус! Не заповядваше на хората, а изискваше от тях и ако срещнеше неподчинение или сметнеше, че не се справят добре, не се колебаеше да използва магия върху тях, за да ги накаже бързо и сурово. И един ден не беше минал още, а Мечът вече се… разпореждаше с Бакана.

Да, разбира се — беше нов и не осъзнаваше, че светът не е само видимата си част. Което в главата на Варлетаар веднага добавяше нови измерения, свързани с безразличие към околните, дори презрение към всички тях; безчувственост и студенокръвие, и ум, насочен само към преследване на собствените цели.

Да, разбира се — само допреди броени часове Господарят бе пребивавал в онзи безплътен свят на отсенките, където е отразена реалността, а там дори не е загатнато за хората от плът и кръв. Бе съществувал, свързан единствено с виденията на Гантарион и Огъня, а те и двамата бяха луди.

И все пак… Варлетаар раздразнено изсъска. Всичко, което Мрака искаше, можеше да бъде постигнато по друг, по-човешки и по-разумен начин. Просто трябваше да го научат така, както малките дракомус се учеха да потискат кървавите копнежи на душата си.

Надяваше се само Слънчев отблясък да се справи със задачата си, и то по-бързо, защото наистина нямаха време.

Край