Александър Драганов
Меч за Дагон

— Вие май не сте тукашен.

Гласът дойде изпод качулката на гърбавия човек, запречил тесния, криволичещ, крайморски път заедно с другарите си, трима потресаващо уродливи мъже, въоръжени със селскостопански приспособления коса, вила и мотика. Студеният ноемврийски дъжд плющеше немилостиво разкривените им тела, но това ни най-малко не ги смущаваше напротив, грозните селяни, които приличаха на шарани в лицата и дори шиите си, изглеждаха щастливи от това, че са във вода, сякаш тя е естественото им обиталище, а на суша са излезли единствено по принуда.

— Не мисля — отвърна конникът, спрял животното си пред тях, рицар с чудати доспехи и странна метална маска, изкована така, че да напомня на човешко лице, красиво, но със студено и немилостиво изражение.

— Пътят води до Хобс Енд, не е ли така? — попита конникът.

Дъждът барабанеше по доспехите му и се просмукваше в дългия му червен плащ, а конят под него изпръхтя нервно.

— Наистина води до Хобс Енд — отвърна закачуленият, — но това е свободен край, който не се прекланя пред краля, рицарю. Вървете си по пътя, да не вземете да паднете от кончето си. По тия места се случват и злополуки, а другоселците не са добре дошли.

— Изненадан съм да го чуя — отвърна рицарят с металната маска, — изглежда, времената са се променили от последния път, когато посетих Хобс Енд. Тогава не отпъждахте странниците.

Рицарят се приведе напред.

— Кажете ми — каза той, — нима гладът на Дагон вече се е утолил, та не му принасяте пътници в жертва? Или предпочитате да нападате самотни жени и търговци, които не могат да се защитят?

Закачуленият рязко си пое дъх, а после изсъска на подчинените си:

— Сбъркайте го.

Тримата селяни започнаха да реват като зверове и нападнаха рицаря с изненадващо сръчни движения. Маскираният обаче вдигна коня си на задните му крака и предните му копита разбиха главата на мъжа с мотиката, който падна назад. В същото време рицарят се оттласна от животното и направи салто във въздуха, а мокрият плащ изплющя като криле зад гърба му. Докато падаше на земята, той измъкна меча от ножницата си. Оръжието имаше странно острие, тънко и изострено, което никак не приличаше на мечовете, които се ковяха по британските острови. Острието се насочи като змия към селянина с вилата, сряза дръжката на сечивото му и го разполови на две. Мъжът рухна в две различни посоки, а от разлетите му в кръв вътрешности се разнесе непоносимата смрад на риба.

— Копеле! — излая селянинът с косата и замахна към приземилия се рицар, който обаче само се отдръпна от удара и изправи разбеснелия се селянин пред задницата на коня, който удари с мощен къч гърдите му и разби костите и вътрешностите му.

Мъжът се задави със собствената си кръв и рухна на земята, където продължи да се гърчи още няколко секунди, а после замря.

Качулатият не помръдна по времето на тази размяна на удари.

— Мислиш, че това трябва да ме впечатли — каза накрая той, — много си наивен. Тези бяха още много мънички, попови лъжички. Аз съм стар и силен. Радвам се обаче, че мина насам, рицарю. Не вярвах да срещна толкова интересно предизвикателство на сушата.

С тези думи мъжът измъкна иззад гърба си огромна котва със заострени краища и нападна маскирания с грозен кикот. Рицарят се отдръпна назад, избягвайки ударите. Мечът стоеше отпуснат в ръката му, а иззад стоманената маска с надменно изражение се чу подигравателен смях.

— Не е трябвало да излизаш на брега отново. Мяташ се като риба на сухо.

— Ах, ти… — изхриптя качулатият и скочи напред, вдигнал котвата си, за да смачка рицаря под себе си.

Странното острие обаче посрещна оръжието му и го преряза, все едно е тръстиково, после върхът захвана качулката и я вдигна във въздуха заедно с наметалото, за да разкрие съществото под него — разкривен урод, напомнящ повече на жабок, отколкото на човек.

Чудовището изквака шумно и отвори уста, като изстреля от нея дълъг език, който се уви около ръката на рицаря, държаща меча му. Маскираният не се стресна, а дръпна силно, което принуди жабешкият човек да залитне напред. В същото време китката на рицаря изви меча му в хоризонтално положение. Изродът се наниза на острието, което влезе през устата му и излезе през тила. Съществото потръпна, а после се отпусна. Езикът му увисна безжизнен, а рицарят изтегли меча си и остави трупа на врага му да падне на земята.

Конят зад него изпръхтя, разтревожен, уплашен от странната смрад, която излизаше от кръвта на убитите. Маскираният се обърна към него и го тупна по задницата.

— Бягай, вихрогонче — каза той, — рибарската мрежа, в която влизам, не е за теб.

Конят изцвили и избяга назад по пътя, от който бе дошъл рицарят. А той продължи напред, към края на пътя.

Към Хобс Енд.

 

 

Хобс Енд не бе селище, в което да замръкнеш. Разположен край морето, то бе пълно с порутени колиби, повечето от които бяха със зазидани врати и прозорци, иззад които се чуваха тътрене и странни ревове. Улиците бяха пълни със селяни, които стояха в зловещо вцепенение под плющящите капки дъжд, като че изпитваха изключително наслаждение от това, че се мокрят. Всичките до един бяха извънредно грозни, сякаш в тоя край върлува някаква болест, причиняваща изключително телесно уродство. Жителите на Хобс Енд имаха твърде огромни глави, мазни гуши с пореста плът и големи немигащи очи, някои от които покрити със странни ципи. Всички те гледаха неприветливо към странния маскиран рицар, крачещ по улиците, ала забелязваха оголения му меч и не смееха да застанат на пътя му. Макар стоманената маска, покриваща лицето му, да бе безизразна в студената си надменност, те усещаха как от тоя човек се излъчва присмех, който ги разубеждаваше от идеята да предприемат враждебни действия.

Накрая маскираният се спря до единствената кръчма и влезе вътре. От упор го посрещнаха дузина погледи, идващи от немигащи очи, разположени над разкривени лица с дебели устни като на щука. Рицарят прибра меча си в ножницата и каза с престорено небрежен глас:

— Ще се намери ли стая за един замръкнал в непознат край странник?

Кръчмарят, потресаващо тлъст мъж, който създаваше впечатлението за огромен гол охлюв, плю на пода и каза:

— Върви си, страннико. Градът има празник тая нощ, не ни е до натрапници.

— Но с какво мога да попреча аз на вашия празник? — попита маскираният подигравателно. — Имам нужда само от покрив, под който да затворя очи за през нощта. На сутринта си тръгвам и няма да ме видите повече.

Кръчмарят понечи да каже нещо, но в този момент в кръчмата влезе нов урод, длъгнест човек с издължено лице, който поразително приличаше на минога. Той дотича до него и му прошепна на ухото.

Кръчмарят се смръщи, после изсъска нещо нечленоразделно в отговор и махна с ръка. Длъгнестият кимна и изтича обратно навън в дъжда.

— Всъщност прав си, страннико — каза кръчмарят, — ще се намери място и за теб.

След това извади ръждясал ключ и го подаде на рицаря, който го взе в ръката си, покрита с черна кожена ръкавица.

— Стаята ви е втората вляво на горния етаж — рече кръчмарят, а после белезникавото му лице се изкриви от злорада усмивка, — спокойна нощ!

— Весел празник — отвърна рицарят, без да трепне.

Той се качи по стълбите, зави наляво и влезе в стаята си, изпратен от неприязнените погледи на местните. После затвори вратата зад себе си и заключи два пъти.

 

 

Длъгнестият мъж с лице като на минога приближи черквата, посветена на Тайния орден на Дагон, и влезе във вътрешността й, като при всяка крачка правеше нисък поклон. Вътрешността на храма бе забулена в сумрак и изпълнена с непоносим смърдеж на риба, ала това не правеше впечатление на свещенослужителите, най-висшестоящият от които стоеше, облегнат на трон, направен така, че изглеждаше непоносимо неудобен за нормално човешко същество. Разбира се, първожрецът отдавна не можеше да бъде наречен така, за което свидетелстваше лъскавото лице на херинга, което излизаше сякаш направо от раменете му, без да се издига от шия. Върху плешивата му глава бе разположена корона, повече приличаща на игленик.

Човекът с лице на минога започна да ломоти нещо на език, който за англичанин би останал неразбираем. Първожрецът го изслуша внимателно, а после щракна с пръсти. Свещенослужителите около него разбраха задачата си без повече пояснения и се насочиха към килиите си в храма, където пазеха доспехите, които ги издаваха, че са тамплиери на Дагон.

 

 

Маскираният не бе мигнал, откакто се бе настанил в стаята на странноприемницата на Хобс Енд, но въпреки това бе намерил начин да си почине, седнал с кръстосани крака на пода и потънал в медитация. Мечът стоеше изваден пред него и готов за бой, какъвто, той бе сигурен, тепърва предстоеше.

Другоселците, замръкнали по тия краища, не доживяваха до заранта.

Когато на вратата се похлопа, маскираният отвори очи и излезе от медитацията без изненада.

— Сър рицарю — долетя от другата страна на вратата. — Моля, отворете. Само искаме да поговорим.

Маскираният хвана дръжката на меча си точно когато вратата внезапно бе откъртена от пантите си и през нея влезе мъж с тежки стоманени доспехи и противен шлем, оформен като оплезена рибешка глава. Той нямаше отвори за очите и устата, тъй че не бе ясно как носителят му вижда и диша, но нямаше време и за разговори, тъй като дървените стени от двете страни на стаята бяха разбити от още двама, бронирани в същите доспехи.

— Трима на един не е много рицарско — промърмори маскираният, когато първият натрапник нападна, вдигнал огромния си боздуган.

Пришълецът се гмурна под удара му, а тънкото му чуждоземно острие мина през процепа на тежката броня, след което се вдигна, за да пресрещне тежкия меч на втория нападател, докато третият дебнеше сгоден момент да нанесе удар с брадвата си.

— Не си достоен да се биеш с тамплиерите на Дагон, отрепко — процеди нападателят с меч.

— Затова ли първият ви другар вече е на оня свят — отвърна присмехулно маскираният, докато първият тамплиер се свличаше на пода.

Кръвта му имаше отвратителния рибешки мирис, който издаваше и тази на селяните от Хобс Енд.

— Умри! — намеси се в този момент воинът с брадвата и замахна с тежкото си оръжие.

Като по сигнал тамплиерът с меча завъртя тежкото му острие към маскирания. Новодошлият воин обаче премина като сянка между двете оръжия и двамата нападатели се посякоха взаимно и се свлякоха на пода.

— Това беше разочароващо — въздъхна маскираният, но в този момент прозорецът и стената, гледаща към улицата, също бяха разбити и нещо се блъсна с исполинска сила в нагръдника на бронята му. Маскираният бе отблъснат назад и вдигна стреснат меча си, изправен срещу омерзително същество, смътно напомнящо кон, но покрито с рибешки люспи. Гривата му бе от перки, а устата пълна с три реда зъби като на акула.

— Не си ли виждал келпи — попита ездачът му, още един от бронираните воини, въоръжен с огромна ланция, която току-що бе ударила маскирания с такава сила, че ако не бе бронята му, щеше да го промуши като шиш.

— Това ще е последната гледка в живота ти — изсмя се тамплиерът, който не показа да е особено разстроен от смъртта на другарите си.

Той дръпна юздите на рибешкия кон, който се изправи на задните си лапи и нанесе удар с предните, завършващи с остри нокти. Маскираният прокле и отстъпи назад, след което се засили и направи мощно предно. Плащът му отново изплющя като криле зад гърба му, а тънкото чуждоземно острие се стрелна към шлема на тамплиера…, за да отскочи от здравата стомана. Маскираният се приземи на ръба на стаята, до мястото, където допреди малко се бе издигала стената с прозорец към улицата, а ездачът обърна келпито си към него и отново вдигна ланцията.

— Много си нагъл, за да идваш тук — каза той, — но ще разбереш защо ни се носи славата на негостоприемни хора.

С тези думи тамплиерът пришпори келпито и то се стрелна напред. Маскираният изненада противника си, като се стрелна напред, хвана се за върха на ланцията и се оттласна нагоре точно преди зъбатата муцуна на водния кон да се опита да го захапе за гърлото. Маскираният прелетя във въздуха, излезе през разбитата стена и стигна нивото на покрива. После се хвана с една ръка за него и се издърпа нагоре, като със същото движение се обърна надолу да види противника си.

Изненадано съскане излезе иззад маската му, когато видя, че келпито лази като муха по стената, а тамплиерът се смее оглушително върху гърба му. Маскираният прокле, направи салто назад, хукна и се засили към покрива на една от съседните къщи. В това време келпито се покатери върху кръчмата, а тамплиерът се обади:

— Късно е вече да бягаш, трябваше да сториш това, когато още имаше време.

Маскираният хукна, като въпреки бронята си скачаше от покрив на покрив, но не можеше да се откъсне от преследвача си, чието ездитно животно с хриптене го преследваше, правейки огромни скокове с мощните си ноктести лапи. Чуваше как ноктите къртят дъски от къщите на местните селяни, но понеже знаеше природата им, не изпитваше съчувствие към похабеното им имущество.

— Не можеш да се измъкнеш! — изхриптя тамплиерът, когато келпито настигна новодошлия на широкия покрив на къща, гледаща към отблъскващ храм, иззад чиито прозорци светеха неописуеми светлини, а от вътрешността му се чуваха ревове, които само много объркан мозък би нарекъл песнопения.

— Кой е казал, че бягам? — отвърна маскираният и внезапно се завъртя във въздуха, след което се плъзна под озъбената морда на келпито и между разперилите нокти лапи, за да вдигне меча си към мекия му рибешки стомах.

Вътрешностите на изчадието плиснаха отгоре му, а тамплиерът над него прокле. Ланцията му се наведе и се заби в покрива, след което бронираният воин отхвръкна, прелетя във въздуха и падна на земята пред храма върху главата си. Чу се гнусно хрущене и тамплиерът остана да лежи неподвижен, а главата му бе изкривена под странен ъгъл.

Маскираният се изправи, изтръска меча си от кръвта на водния кон, след което направи салто и скочи на площада пред храма, като пристъпи с уверена крачка към разтворените му порти.

 

 

Първожрецът на Дагон бе престанал да изпитва истинско вълнение преди много хиляди години, затова на физиономията му се изписа само лека изненада, когато пришълецът с метална маска влезе в храма му с оголен меч. Богомолците му, изкривени от магията на неговия господар селяци, разбира се, нямаха същия самоконтрол. Все пак докосването на Дагон при тях бе едва от няколко години и човешкото в тях все още бе силно. Те се отдръпнаха от пътя на непознатия и започнаха да си шепнат разтревожено.

Но първожрецът знаеше тайната на ритуала, който му предстоеше да извърши. Дагон винаги искаше жертвоприношения, а когато се готвеше да вдъхне божественост на някой от слугите си, жертвата трябваше да е по-специална. Първожрецът бе очаквал в лапите на неговото паство да попадне млада девица или дори принцеса, но после си даде сметка, че в замяна на услугата, за която се моли, Дагон не би поискал нещо толкова елементарно. Пращаше му се изпитание, на което той трябваше да отговори.

Първожрецът вдигна ръце и изрече думи на език, който никое човешко гърло не можеше да възпроизведе, а от пръстите му, свързани с ципа, излязоха разкривени черни светкавици, които се насочиха към натрапника, дръзнал да нахлуе в храма му.

Мъжът, носещ маска на надменно лице, вдигна меча си и извитото острие отби магията настрани. Светкавиците рикошираха към събралите се селяни, които запищяха и клекнаха по ъглите, молейки за милост.

— Катана — каза първожрецът и свали ръцете си, — откъде си я намерил? Не мисля, че се срещат по тези места.

— Прекосих земите до края на света, за да намеря най-великите майстори на меча — отвърна маскираният, — онези, които могат да ми дадат силата да победя някой като теб.

— И за какво бе това голямо усилие? — попита първожрецът. — Какво зло съм ти сторил? Познаваме ли се?

Мъжът вдигна ръка и свали металната маска от лицето си. Нямаше драматично разкритие. Човекът не бе белязан, уродлив или обгорен. Имаше най-обикновено лице, малко по-бледо от обикновеното.

— Сега позна ли ме? — попита той, а гласът му трепереше от емоция.

— Не мога да кажа, че си те спомням — отвърна първожрецът.

— Преди петнайсет години! — извика внезапно мъжът. — Момичето с руси коси и сини очи, със зъби като бисери и усмивка като зората! Вие я отвлякохте, отвратителни, скверни изроди такива! Ти лично ръководеше отвличането й!

— А, да — внезапно си спомни първожрецът, — помня те. Тогава ти беше съвсем младо момче, нали така. Помня, че избяга, когато ни видя.

— Да, така е — отвърна мъжът, — избягах посрамен, стъписан от уродството ви, изгубил ума и дума при вида на нечестивото зло, което обладавате. После исках да отмъстя, обиколих рицарите на цяла Британия, но никой не смееше да се изправи срещу магьосника от Хобс Енд и неговия култ. Само един сарацин ми каза, че в земи, далеч на изток от неговата родина, живеят рицари с голяма сила, които могат да победят дори някой като теб. Прекосих света и стигнах дотам, но вместо да ми дойдат на помощ, те ме подложиха на изпитания, за да докажа, че съм достоен лично да отмъстя. Направиха ме мъж и ми дадоха умението и меча, с които да отнема живота ти. Kanna.

— Да, с това име сме известни на самураите — кимна първожрецът. — Голяма жертва си направил, човеко, да отдадеш живота си на отмъщението, вместо да си намериш друга изгора и да изживееш кратките дни, които са отсъдени на твоя вид. За жалост, японците са те измамили. Те нямат силата да победят някой като мен. Ти също я нямаш.

С тези думи първожрецът измъкна черен меч изпод расото си, острие, върху което бяха изписани непознати символи, от които лъхаше хлад.

— Мнозина воини през вековете са правели това, което ти стори днес, нападали са нашите леговища, избивали са наши воини, смятали са, че ще останат в историята — продължи първожрецът, — но днес дори имената на държавите, от които идват, не са запомнени, защото те са само едни клети смъртни, а ние, децата на Дагон, сме вечни. Аз обърнах много от вашия вид във вярата към него и Великите древни, но работата ми с вас е почти приключена. Когато пролея кръвта ти, моят господар ще ме възнагради с божественост и аз ще напусна границите на тленната ви вселена, за да съществувам във вечността сред чудеса и величие. Аз, Каркад-Алхм, ще стана безсмъртен бог, а за теб ще забравят дори близките ти. Но все пак, ако това е утеха, аз ще те помня. Кажи си името, рицарю.

Новодошлият отново постави маската си и отговори:

— Кръстен съм Дженлинс, но учителят ми ме нарече Каташи, решителният, защото бях готов да прекося света на два пъти само за да си отмъстя.

— Е, решителни — отвърна първожрецът, — знай, че кръвта ти ще бъде пролята от стигийски древен меч, взел душата на далеч по-велики герои от теб.

С тези думи съществото с рибешко лице слезе и надигна злокобното си оръжие. Дженлинс изпъна ръце със своята катана. Двамата останаха, загледани един в друг за безкраен миг, а после се втурнаха. Остриетата им се срещнаха във въздуха един път, два пъти, три пъти. Чуха се трясък и съсък. После двамата бойци се отдръпнаха един от друг.

По острието на катаната се бяха появили тънки пукнатини.

— Японците са най-добрите ковачи на мечове на това време — каза първожрецът, — но дори техните катани не могат да се мерят с остриетата на древна Стигия, наследила магията на прокълнатия Ахерон. Следващият удар ще е последният, Дженлинс.

Маскираният не отговори, а само стисна меча си по-здраво.

— Умри! — извика първожрецът и се втурна напред.

Дженлинс отвърна на устрема му и вдигна катаната си. Черният меч мина през острието на противника и разсече гърдите му, а Каркад-Алхм извика тържествуващо. Мъжът, наречен от учителя си Каташи, обаче продължи напред със счупеното парче на своята катана и го заби до дръжката в гърдите на сквернил жрец, там, където трябваше да бие мерзкото му сърце.

Рибешката уста на Каркад-Алхм зяпна и от нея блъвна мръсна кръв. Първожрецът изтърва меча си и падна на колене, докато противникът му остана изправен.

— Как — изхриптя съществото, — каква сила може да победи древната и черна премъдрост на господаря Дагон?

— Омразата — отвърна Дженлинс, докато ненавистният му противник падаше по очи, издишайки в кръв последните глътки от живота си.

Около него започнаха да се давят и уродите от селото на дявола Хобс Енд. Лишени от защитната му магия, те не можеха да оцелеят на сушата в хибридното си състояние и бяха обречени на мъчителна смърт.

Дженлинс пусна дръжката на счупеното си острие и излезе бавно от храма, а после продължи да върви, докато не излезе от селото и не го остави далеч зад гърба си. Тогава, когато стигна мястото, където някога бе отвлечена неговата любима, той падна на колене и позволи на тренираното си от индийски факир тяло да изпусне кръвта от раната, която досега бе сдържал. Докато животът изтичаше от него, той се помоли душата му да отиде или в Рая на Христос и ангелите, или в някое от селенията на чудноватите езически богове, в които вярваха хората от далечните земи на Изтока.

Където и да е. Само не и в подводните владения на Дагон, бога риба, отнел радостта на живота му.