Жорж-Еманюел Клансие
Моите господари

На баба

Всички от мойта молитва:

бъчвари, пастирки, селският глашатай —

повелители мои — ме повикаха сред полята хълмисти на родния край.

Познавам тяхната преданост,

ходилата им като угари разорани

и водата — от спомен по-трепетна —

в дълбоките селски герани,

успяла на момчето несръчно във фабричния двор да каже: — Сияй!

 

Стискам ръцете ви, знам, че са яки, че сте за никъде без

тия ръце, избуяли като стеблата на дивия бъз,

нежни, покрити с мъх, макар и землисто-стари,

вечно обелени, сякаш кора на подбити от градушка ластари.

Но пълни с нежност, но мои единствени повелители днес.

Край синора лицата ви се полюшват като зрели жита,

това е човек сред небесни гори и облачни полета да се възражда,

да помни — обрекъл на родния край и духа си,

не само плътта —

и вашите погледи, бедни царе, и вашите сенки,

с които смъртта

застила пътищата към село — извор за вашата жажда.