Лизелоте Велскопф-Хенрих
Харка — синът на вожда (3)

ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ЧОВЕК

Сутринта, когато хората на Мечата орда бяха изненадани от бушуващата буря и трябваше да отложат за няколко часа своето тръгване, без те да знаят, горе в пещерата в планината се случи нещо непредвидено.

Дълбоко навътре в скалата, в пълен непроницаем мрак, задъхан от задушния въздух, се движеше човек. От мокрото му кожено яке, от кожените панталони, от босите му крака и от косите капеше вода. Той беше клекнал във вдлъбнатината на един почти отвесно изкачващ се нагоре пещерен ръкав, дишаше тежко и опипваше припряно стените около своето неудобно за седене място. Главата му кънтеше от бученето на водата, която течеше няколко метра по-надълбоко с ужасна бързина през пещерните ходове. Той току-що се беше изскубнал от този подземен поток и още не можеше да си обясни как. Но сега отново беше на себе си, отново можеше да диша. Всичко го болеше — главата, раменете, коленете. Силно течащата вода си беше играла с него като с камък, беше го хвърляла към стените на скалата, беше го запращала към дълбочините. Кутията си за тютюн той беше изгубил, изгубил беше и шапката си, ножа му го нямаше, запалката му беше мокра. Не му беше останало нищо друго освен жалкият живот и мокрите оттичащи се дрехи на тялото — и всичко това му се беше случило вътре в скалата без най-малката представа по какъв начин би могъл да се добере до някой изход.

Той напрегна воля и започна да диша спокойно и да разсъждава.

Водата го беше отвлякла надолу, следователно отворът, през който той беше влязъл, се намираше някъде над него. По прав път той не можеше повече да стигне дотам, защото беше изключено да се изкачи нагоре по течението на потока през подземния водопад. Не му оставаше нищо друго, освен да почне да се катери нагоре по пещерния ръкав, където се намираше сега, и да види дали той или пък някое негово разклонение няма да го изведат донякъде. Това не бяха много розови изгледи, а и той се чувствуваше съвсем уморен, но нямаше никакви припаси със себе си и ако изобщо съществуваше още някаква надежда, той трябваше незабавно да тръгне по опасния път. От жажда на първо време нямаше опасност да загине, тъй като беше нагълтал вода повече, отколкото беше необходимо.

С ръцете и босите си крака той опипваше и търсеше. После, опирайки се вляво и вдясно в стените на тесния пещерен ръкав, бавно-бавно започна да се придвижва нагоре. Този начин на катерене беше извънредно изморителен. Той нямаше никаква представа ден ли е, или нощ и колко време губи при тези усилия. Не би могъл да каже също така и на каква височина се е изкачил. Ала че върви нагоре, това беше сигурно, после постепенно наклонът започна да намалява и той можеше да се придвижва вече малко по-лесно.

Това му вдъхна нова надежда. Той напрегна всички сили и продължи да се катери нагоре. Когато пещерният ръкав, в който се намираше, по едно време се раздвои, той изпадна в голямо двоумение в коя посока да продължи. Найпосле направи онова, което беше най-естествено: избра малко по-широкия ход, където можеше да се придвижва по-лесно. Измъчван от страха, че ходът може да свърши някъде без изход, той продължаваше да пълзи напред. Сърцето му биеше и макар че от дрехите му капеше вода, той беше изпотен.

Изведнъж го облада такава силна надежда, че му подействува като уплаха. Стори му се, че забеляза светлинен лъч, и той за миг вдигна ръка пред очите си, за да ги отвори след това още веднъж, да се увери сънува ли, или не. Не, не сънуваше. Под бледата светлина разпозна скалите и собствената си ръка. Вече се канеше да се хвърли напред, доколкото тесният пещерен ръкав позволяваше едно по-бързо движение, когато краката и ръцете му се вдървиха. Това, което бе видял, не беше дневна светлина — беше просветване на огън.

Светлина от огън в тази пещера!

Той вече не се помръдваше, втренчил поглед в загадъчната светлина.

Стори му се, че дочу и някакъв шум. Нима тук имаше и човек? Възможно ли беше това? Той се опита да притаи дори и дъха си.

После двамата втренчиха погледи един в друг!

Той разпозна два пръста, които държаха малка горяща треска, и в потрепващата светлинна видя едно лице — не знаеше дали то е старо, или младо, ала беше лице на човек, лице на мъж, който изглеждаше не по-малко стреснат, отколкото гой самият.

— Гръм и мълния, по дяволите! — каза другият. В пещерата гласовете звучаха странно.

— По дяволите! — отвърна мокрият до кости.

— Дано те вземат мътните, дано, откъде се домъкна пък ти, чернокос червей?

От водата, човече. Излиза ли се оттук?

— Ако аз се съглася да те пусна — да!

Малката тресчица изгасна. Другият държеше нож, мокрият можа да забележи това. Сега отново беше станало съвсем тъмно, ужасяващо тъмно.

— И защо няма да ме пуснеш да изляза? — Въпросът прозвуча прегракнало от вълнение.

— А какво ще спечеля от това, ако те пусна да Излезеш оттук, проклето влечуго, пещерен червей, водно плашило?! Какво търсиш тук?

В мрака силният и остър глас звучеше още по-громко и заплашително. Човекът не се виждаше вече, ала мисълта, че той има нож, действуваше, пък и този глас, този негов глас не беше добър.

 

 

— Аз не съм знаел, че това е пещера — каза уклончиво мокрият до кости.

— Сега вече го знаеш! Какво търсеше тук?

— Какво съм търсел тук? Нищо.

— Не лъжи така мизерно, мръсна муцуно! Предполагам, че животецът ти е мил. Злато си търсел! Къде е то?

— Аз нищо … нищо…

— Къде го видя?

— Нищо не намерих …

— Почакай, ще те науча аз да казваш истината! Хайде със здраве! Аз си отивам. Не си мисли обаче, че мо- жеш просто да тръгнеш подире ми. Това ще ти струва животеца. Стой си там, където си, и пукни! Ха със здраве!

Другият сякаш се оттегли назад.

— Човече, човече, имай милост! Аз нищичко, нищичко не съм видял. Всичко ще ти кажа, всичко съм готов да сторя!

— Глупак си ти! Ела! Всичко ще си признаеш!

 

— Всичко, всичко … Другият се изсмя грозно.

— Хайде, върви! …

Той се извърна с усилие в тесния тунел, после двамата се закатериха и залазиха един подир друг. Пътят изглеждаше дълъг, много дълъг. Най-после просветна някакъв зрак, който наистина идваше от дневната свет лина.

Мокрият до кости нададе радостен вик.

— Затваряй си устата, идиот такъв, в гората има дакота!

— Знам, о небеса, ще мълча!

— Не ме интересува дали ти е мило небето, ала ако не искаш веднага да се намериш в ада, мълчи!

Мокрият до кости се измъкна от отвора на пещерата, засенен от корени на дървета и клони. Хвърли се изнурен върху горската пръст. При това почувствува критичния поглед на другия и потрепера.

— Така, лежиш там, безпомощен като одран бизон!

Ще ми разкажеш ли най-после какво търсеше тук?

Очите на мокрия до кости човек се изпълниха със сълзи от страх и ярост.

— Злато — ала нищо не стана!

— Злато! И кой те изпрати да търсиш тук злато?

— О, носеше се такава мълва… пък и работата ми не вървеше добре.

— Каква работа?

— Търгувах с кожи и ракия.

— Да си беше продължил търговията, това е работа за глупаци като тебе! Къде си оставил всичките си зъби? А?

— В Минесота, сър, при дакота. Миналата година.

— Не съм ти никакъв сър, тъпако!

Мокрият до кости се окопити, седна и започна да разглежда другия, вече малко поуспокоен. Онзи беше млад човек, навярно не по-стар от двадесет и две или двадесет и три години, червеникаворус, с изсушено от вятъра, изпито, с едри кокали лице. В ъглите на устата му имаше злобна гънка. Мокрият до кости реши занапред да внимава много. След неуспялото приключение в пещерата не му се искаше сега пък да изгуби и живота си.

— То беше само мълва — поде наново той. — Неопределена като вятър, който не знае откъде идва и на къде отива, но трябва да е било някъде около Черните хълмове, дето казваха, че уж били намерили, но аз все пак не съм виждал никой, който да е бил намерил. Но по време на проклетото въстание на дакота миналата година те ми разрушиха дупката в Минесота и ми избиха всичките зъби — та затова дойдох да видя… ами да…

— Да видиш дали местните дакота не са по-миролюбиви? Мога да те уверя, че не са, скъпи мой! Те са сключили договор, че тукашните земи ще принадлежат само на тях за вечни времена. И когато ти, белият, се мернеш насам, те спокойно ще започнат да те измъчват и без никакво угризение на съвестта ще те опекат на шиш. А скаллът ти ще остане да се развява на някой прът.

— Нямам никакво намерение да им се мяркам пред очите.

— Имаш-намерение или не, ти вече едва не беше попаднал в лапите им. Къде си остави ботушите, а? — Ботушите?

— Не се прави на глупав! Не мога да понасям такова нещо, то само ме бави без нужда. Достатъчно ясно и нашироко си утъпкал мъховете долу в гората.

Мокрият до кости потрепери от страх.

— Оставил съм следа ли?

 

— Истинска слонска следа, скъпи мой. А после се вмъкна в дупката на пещерата, така ли?

— Да…

— И никого ли не срещна там? Освен мене накрая?

— Срещнах …

— Истинско щастие е, че си го признаваш! Е, какво се случи?

— И аз сам не зная — беше ужасно! Исках да се изкача нагоре по потока… а водата отново ме свлече надолу. В желанието си да се задържа, в мрака сграбих някакъв човек — да, да, ала той не искаше да тръгне с мен и ме ритна с крак, което никак не беше тържествено… и аз полетях заедно с водопада надолу.

— Аха … хм, хм… ха-ха-ха … не е лошо … и смешно. Всеки случай чуй от мен един добър съвет, драги мой: изчезвай оттук, и то с бързината на мустанг!

— Не знам дали все още имам кон.

— Ала аз знам, защото той е при мен. Ще го яхнеш и ще отлетиш, и ако още един-единствен път се мернеш из тия гори, от теб ще остане само труп! Ясно ли е? Тук е мой запазен периметър.

— Разбрах. Твой периметър.

— Аз съм по-хитър от теб, забелязваш ли тази подробност?

— Да.

— Значи, съобразявай се с това. Връщам ти коня — той е истинска кранта, която никак не ми трябва — и веднага тръгваш на път… Как ти е името?

— Бен.

— Да ти кажа ли една добра търговийка?

— Бен си пое дълбоко дъх и погледна другия благо-дарствено с крайчеца на окото.

— Кажи я.

— Смъкни се надолу до Ниобрара, отвори си там лавка. Това е местност с бъдеще. Аз ще ти набавя първата клиентела, за да стъпиш отново на крака. Трябва всякога да имаш за продан барут и куршуми, и ракия … тогава и ловците, и индианците, и кожите ще дойдат съвсем от само себе си.

— Но индианците…

— Ти си идиот, казах ти го вече! Ти нямаш право да се мушиш тук из техните прерии и гори, при положение, че те самите гладуват — ти поне не, — ала ако им продаваш барут и куршуми…

— Да-да-да-да … само че всичко стана някак си съвсем набързо…

— При мен всякога всичко става бързо — и животът, и смъртта, — запомни това. Значи, съгласен ли си?

— Ще се опитам.

— Държиш ли на моето приятелство, тъпако?

— Много.

— Това е добре за тебе. Върви!

Полузамаян, Бен се остави на другия да го води през гората. Беше дълъг и уморителен път, по който онзи го влачеше след себе си. Неведнъж Бен се препъваше от умора, защото той отдавна вече беше прехвърлил своите четиридесет лета и зими зад гърба си и силите му дори при нормално състояние не бяха толкова, колкото на младия червенокос мъж. Когато най-после двамата стигнаха до конете, Бен веднага отвори дисагите си и посегна жадно към своя неприкосновен запас от сушено месо.

— Оставих ти го — каза подигравателно другият, — а сега, махай се!

— Аз нямам никакво оръжие …

— Какво ме интерсува мене това? Защо си го изгубил! Обирай си чуковете и през целия си живот недей поглежда повече Черните хълмове. Ясно ли ти е?!

— Ясно.

Бен въздъхна дълбоко. После яхна коня си и го поведе внимателно през гората, за да изчезне най-после в югоизточна посока през прерията. Зъзнеше жалък в мокрите си дрехи, но в главата му имаше само още една мисъл: да се махне от запазения периметър на другия. Ала този човек му беше вдъхнал такъв ужасен страх, че той дълбоко в себе си реши да отвори търговската будка край Ниобрара, от която, изглежда, другият щеше да извлече някаква полза. Човек би трябвало да се старае да бъде в добри отношения с такъв ужасен тип… А може би той наистина ще успее да припечели край Ниобрара, и то с по-малък риск, отколкото в тази пещера, която представляваше със своите объркани ходове и буйни води един огромен капан за хора.

Другият се усмихна леко, след като се увери, изкачил се върху едно дърво, че Бен наистина се понесе в галоп нататък.

— Глупак! — каза си той още веднъж. — Един-единствен човек ще намери златото… и този единствен човек съм аз.

Той изтича обратно към коня си изяде останалото от някакъв уловен предишния ден дивеч, без да пали огън и после легна до коня да поспи няколко часа. Събуди се отново в часа, който предварително си беше определил. Беше вече тъмно. Това съвсем нямаше да попречи на намерението му Тъй като знаеше, че Мечата орда се е изселила със своите шатри, той тръгна без много предпазни мерки към гористия склон, където се намираше скалата с оня вход към пешерата, който бяха използували Матотаупа и Харка. Непознатия, също се спусна с помощта на ласото си до отвора и влезе внимателно вътре. Започна да се вмъква опипом и чу клокоченето на водата, която се беше превърнала в зла участ на Бен. Когато достигна подземния поток, той седна на земята и запали с огнивото си огън, за да разгледа внимателно обстановката. Непрекъснато насочваше поглед към десния страничен ход, откъдето излизаше водата и после се хвърляше в дълбочината вляво.

— По дяволите — каза той сам на себе си — и още веднъж по дяволите, и три пъти по дяволите! Това е единственото, което оня жалък пес не ми призна. Защо изобщо е искал да се качи оттука нагоре… където водата слиза надолу… тук трябва да има нещо. Той отново заоглежда скалите. — Но оттук никой не може да се изкачи, дори и аз, червения Джим, и аз не бих могъл… Но по-дяволите! Какво търсеха тук червенокожият и оня хлапак? Точно тук? Тук трябва да има нещо, ала аз не го знам какво е, гръм и мълния!

А оня жалък пес също не е знаел каква е работата, инак не би полетял надолу с водите на водопада… Светлинката угасна. И така, за днес стига. Ще трябва другояче да се подхване работата, някак си съвсем другояче. Но това ще бъде моя запазена зона и никой друг не бива да се мярка насам, както е истина, че аз съм Червения Джим. Той мрачно пое пътя обратно и преспа още един час край коня си.

На следващото утро Червения Джим стоеше заедно с коня си на края на гората и наблюдаваше оттам следите от преселническата колона на Мечата орда, които все още се виждаха ясно. Той примижаваше на слънцето и вътрешно отново се радваше на победата, която беше удържал над беззъбия Бен. Беше убеден, че този търговец и контрабандист, и златотърсач, и каквото е бил той още през целия си живот занапред ще се подчинява сляпо на него, Червения Джим. Идеята за търговската будка край Ниобрара, която беззъбият чернокос приятел трябваше да отвори, беше случайно хрумване на Джим, ала не съвсем безпочвено. Когато наближаваше Черните хълмове, той нямаше никаква възможност да си купи каквото и да било в далечните погранични райони. Това неудобство можеше да бъде ликвидирано от такъв предприемчив търговец като Бен. Той само не биваше да става твърде доверчив. Но поне желанието да предприема самостоятелни приключения вече го беше напуснало.

Надмощието, което завоюва над Бен, Джим беше налагал още като дете на своите връстници, защото беше хитър, як и безогледен, и те всички се страхуваха от него. Той се радваше на своята зла власт, ала в същото време го терзаеше и мисълта, че не беше намерил нищо в пещерата, нито в речния пясък. Нито едно зрънце злато! И все пак мълвата говореше за несметни богатства и той искаше да бъде първият — трябваше да бъде първият — и щеше да бъде първият! Той, само той. Това беше негова запазена зона.

След като стигна в решението си дотам, той направи нещо, което сякаш нямаше нищо общо с така лелеяната надежда; насочи коня си извън гората и тръгна спокойно по дирята, оставена от кервана на Мечата орда.