Лизелоте Велскопф-Хенрих
Харка — синът на вожда (15)

СЛЕД ПЯСЪЧНАТА БУРЯ

Бурята гонеше пясъка по тревната степ. Пясъчният прах се издигаше на стълбове нагоре и се слягаше като дюни върху местността. Долини и възвишения изчезваха под пясъчните маси, образуваха се нови възвишения и долини и отново се отвяваха, за да се слегнат пак по-нататък. Движейки се с бясна бързина, въздухът пищеше. Денят помръкна, облаците пясък закриха слънчевата светлина. Животни и растения бяха изложени безпомощно на бушуването на бурята и на опасността да умрат от задушаване под огромните пясъчни маси.

Есенните бури, които всяка година тормозеха страната, започнаха.

Когато заедно с падането на нощта и въздушната вихрушка се успокои и всички пясъци, които тя все още носеше със себе си, се слегнаха, месецът и звездите погледнаха над разстилащите се надлъж и нашир пясъчни възвишения, които сякаш бяха съвсем безжизнени като някакъв праисторически свят или като повърхността на непозната звезда. Светлина и сенки, предизвикани от луната — това беше всичко, което можеше да се различи по пясъчното море.

Ала когато месецът се изкачи малко по небосклона и въздухът все още беше съвсем спокоен, сякаш никога не го бе повявал никакъв полъх, тук-таме сред мъртвото пясъчно море нещо започна да се раздвижва — плах опит на запазилия се още живот. Няколко бивола, пожълтели от праха, заслепени от праха, оглушели от праха, който се беше загнездил в очите и ушите им, полузадушени от праха в ноздрите им, с мъка се измъкнаха навън. Те се отърсиха, пръхтяха, търкаха покритите си с пясък глави в предните крака, търкаха се един в друг и когато отново започнаха да виждат, гледаха дълго над променената, замряла земя. Един от тях отново набра сили и изрева глухо. Ала никой не му отговори. Стадото се беше разпръснало и може би единствено малката група бизони бяха останали живи. От тия пет животни две бяха загинали от жестока смърт, тъй като бурята ги бе издигнала във въздуха и бе счупила костите им. Останалите три, които все още можеха да се движат, се притиснаха едно в друго и останаха така за през нощта. На другата сутрин те щяха да започнат великото търсене — да открият къде свършваше новообразуваната от летящите пясъци пустиня и къде можеха да се намерят трева и вода.

В същия ранен нощен час и други живи същества се мъчеха като бизоните да се измъкнат от пясъка. На един хълм, върху чийто широк, полегато издигащ се гръб откъм южната страна се бе натрупал голям пласт пясък, откъм северния склон пясъчната покривка беше сравнително по-тънка. Тук, сред вълнистата пясъчна покривка, се оформиха фигури, нещо започна да се движи под пясъка, сякаш къртица се мъчеше да се покаже изпод земята. Раздвижването скоро се усили, пясъкът бе отхвърлен настрани, една завивка се отметна и после почти едновременно се показаха два коня и двама души. Конете заудряха с копита, отърсиха гриви, закихаха и запръхтяха, докато хората също се мъчеха да се освободят от пясъка. Все пак те бяха пострадали много по-малко, отколкото бизоните, тъй като благодарение на завивката от бизонова кожа двамата мъже и конете бяха запазили поне главите си, а по този начин и дихателните и зрителните си органи.

Тази малка група също остана да пренощува на мястото, където бе устояла на циклона.

Бизоните и хората не можеха да се видят едни други. Разстоянието между тях беше твърде голямо. Пясъчната буря беше опустошила огромни площи земя.

И двамата души — един мъж и едно момче — също се огледаха. Заобиколиха покрития с пясък хълм, който ги беше запазил, за да се изкачат откъм южната страна по новообразуваната се дюна. Това не беше лесно. Те затъваха при всяка крачка. И можаха да продължат само лягайки по корем и катерейки се лежешком. Най-после те стигнаха догоре и се огледаха на вси страни по сякаш безбрежните вълнисти пясъци.

Бурята напълно беше престанала да вилнее. Нямаше повече никаква опасност. Понеже двамата мъже и тъй, и тъй трябваше да останат да лежат в пясъка — било горе на върха или долу в подножието на хълма, останаха спокойно да прекарат нощта върху преодоляната вече височина и през следващите часове се редуваха да дежурят и да спят. Конете стояха съвсем спокойни и без да ги завържат. Те бяха пасли предишната вечер и се бяха напили, преди да започне бурята, и сега нищо не можеше да ги привлече да тръгнат да се разхождат под лунната светлина по пясъчните дюни. Те бяха почувствували опасността инстинктивно и сега бяха доволни, че още са живи.

Призори и двамата индианци бяха будни. Слънцето, което предишния ден беше предупредило със странно замъглената си светлина опитните индианци за предстоящата буря, така че те можаха да вземат предпазни мерки, сега отново се издигна над опустошената земя, възвръщайки си яснотата и блясъка. Сега очите виждаха много по-добре, отколкото през нощта.

Матотаупа и Харка оглеждаха околността, докато мустангите леко се раздвижиха в подножието на хълма. Животните душеха.

Матотаупа вдигна ръка над очите си, за да ги запази от слънчевите лъчи и да може да вижда по-ясно. Момчето беше насочило погледа си към същата точка като баща си. Не много далеч от хълма, където бяха лежали двамата мъже, нещо се беше раздвижило. И в абсолютната тишина на замрялата околност те изведнъж доловиха човешки гласове, макар и като далечно, едва различимо ехо. Може би бяха викове, с които хора се търсеха или насърчаваха помежду си.

Двамата индианци не си казаха нищо, защото всеки от тях знаеше, че наблюдават едно и също нещо. Полека-лека те можаха да различат десетина мъже, които се бяха надигнали, те бяха съвсем дребни в далечината, ала съвсем ясно различими. Мъжете сякаш се изпъваха и протягаха, опитаха се да тичат, което все пак не им се удаде, защото се скриха почти до половина, сякаш потънаха. На местата, където беше силно навеян, пясъкът не издържаше тежест.

Матотаупа и Харка се забавляваха известно време да наблюдават колко несръчно се държаха повечето от тези мъже.

— Да вървим при тях! — каза най-после Матотаупа. — Може би тези мъже в пясъка имат още малко куршуми. Ще ги видим кои са, ала няма да им казваме имената си.

Двамата индианци се смъкнаха надолу по ронещия се пясък и стигнаха без произшествия до конете си, които ги посрещнаха радостно. Те ги яхнаха, взеха завивките, провизиите и оръжието със себе си и поведоха конете с леко притискане на бедрата. Яздеха бавно, с много криволичения. Опитът на Матотаупа и естественото чувство на мустангите се обединиха, за да намират проходимите места. Харка следеше и се учеше.

Когато индианците се приближиха към мястото, където се намираха непознатите мъже, дотолкова, че можеха да се чуват и да се виждат достатъчно ясно, те се спряха.

— Хе! Хо! — долетя вик до тях.

Матотаупа обаче не подкара отново коня си, а остана да чака мълчаливо, като само вдигна голата си ръка в знак, че няма враждебни намерения.

Мъжете, неколцина от които изглеждаха ранени, започнаха да разговарят помежду си на висок глас, без индианците да могат да разберат думите им. Матотаупа и Харка обаче едновременно направиха едно откритие, което силно ги заинтересува. Между тринадесетимата мъже имаше и един червенокож. Двамата дакота веднага се опитаха да разберат от кое племе е той, ала не успяха.

Индианецът беше обут в кожени панталони. Ризата му обаче беше направена от плат, който приличаше на някогашните вехти дрехи на Чернокожия. На врата си той беше завързал пъстра кърпа. Беше гологлав и бос. Харка изпита огорчение, че един червенокож може така малко да държи на достойнството си. Откъде ли можеше да произхожда този индианец?

Един от белите мъже, които тъпчеха с високи ботуши из неудобния за ходене пясък, извика индианеца с кърпата на врата и след известно суетене, при което белият падна, а индианецът говореше съвсем малко, двамата се запътиха към Матотаупа. Пристъпваха в пясъка като патрави.

Матотаупа и Харка стояха на конете си и не слязоха и сега.

Белият мъж, който идваше към тях, не беше нито едър и жилест като Червения Джим, нито пък строен като Прелетната птица. Беше среден на ръст, с широки рамене и къс врат. Макар че Харка вече беше свикнал да вижда руси коси и шапка на главата на хората, той отново се учуди колко различни на ръст бяха белите мъже. Сред червенокожите мъже, които той познаваше, също имаше различни по ръст, ала те все пак всички бяха стройни и високи. Белият мъж носеше дебела кожена жилетка, високи ботуши с кончове и широкопола шапка. Това още повече подсилваше впечатлението, което той създаваше, за тромавост и тежест. Той заговори, оставяйки индианеца, който стоеше до него, да превежда. Харка слушаше внимателно и дори разбра някои думи направо. Индианецът не говореше диалекта на дакота като роден език, ала все пак без запъване.

— Каква дяволска местност! Като на луната. Истинско щастие е, че поне слънцето виси още на небето, та човек да знае накъде е изток и накъде запад. И вие ли се измъкнахте изпод пясъка, а? Изглежда, че в огромната страна Америка няма нищо друго освен пясък. Пясъчна въшка би трябвало да стане човек, само пясъчна въшка. Как може нормален човек да живее тук и да си намери да пийне и да ядне нещичко? А? Вие знаете ли?

— Може би ще намерим вода, може би не — отвърна делово Матотаупа. — Ако до три дни не намерим, ще пукнем от жажда.

— Това е ясно като бял ден, многоуважаеми господин индианецо, ала аз нямам никакво желание да пуквам, разбра ли? А вие къде сте тръгнали?

— Важно ли е за белия човек да знае това?

По време на разговора още шестима мъже бавно изгазиха и се примъкнаха до тях. Те всички бяха почти еднакво облечени, с хубави кожени жакети, ала карабини или пушки повечето от тях сякаш нямаха или поне вече нямаха. Те носеха обаче револвери или пистолети на коланите си.

— Вожде на индианци, защо приказваш така сложно! — каза нетърпеливо набитият белокож, който водеше разговора. — Ние всички еднакво сме загазили. Ние тринадесетте съвсем не сме наясно как попаднахме тук, всичко стана твърде вихрено, свързано с много премятания презглава и салтоморталета, на мене черепът все още ми бучи, а къде останаха другите двадесетина от нашите, един бог знае. Ние сигурно никога няма да го разберем. Петима от нас тук са неподвижни, кой със счупени кости, кой с изхвръкнали крайници, кой ударен по главата. Останалите сме объркани и искаме да си вървим вкъщи. Нека лешоядите или вълците, или на когото му сърце иска да идва в тая изоставена от бога местност, та да измерва страната. Ние всеки случай мислим да прекараме зимата другаде, та ако ще би да се наложи компанията да се откаже от гешефта… тяхна си работа! Моля!

— Каква компания?

— Е, сега да не седна да ти разправям историята от Адам и Ева! Така или иначе грехопадението е било най-голямата грешка, ако то не се беше случило, аз нямаше сега да работя тук. Но какво знаеш ти за това! Може би вие червенокожите изобщо да не произхождате от Адам. Каквото ще да става обаче, компанията, това си е компанията! Компанията, това е онази компания, която иска да построи тук железопътна линия и затова ние трябваше да размерим пътя за релсите. Чувал ли си нещо за това, а? През лятото тук добре се живееше — бизоните минаваха със стотици и хиляди, ние дори не успявахме да убиваме достатъчно, за да можем донякъде поне да се освободим от тях. Имах си и един слуга негър, хубав един такъв, с едно малко момченце. Хитри лисици бяха те и успяха да ми избягат. Малкият се измъкна през нощта, а що се касае до дъртия, при нас се домъкна един такъв индианец с ястребов нос и аз трябваше да пусна негъра да си върви. Но да оставим настрана старите истории. Я ми кажи ти най-добре, как можем да се измъкнем ние от тоя капан за живи хора? Защо мълчиш така глупаво? По тоя начин никога няма да се оправим!

Матотаупа наблюдаваше говорещия, както малко дете наблюдава някакво странно чудовище.

— Къде искат да отидат белите мъже?

— Вожде на индианци, откровено казано, на нас ни е съвсем безразлично къде ще вървим. Важното е да стигнем донякъде, където може да се получи нещо за пиене и за ядене, преди да изпукаме от жажда и глад!

— Къде са ви конете?

— За това ще трябва да попиташ вашата буря, тая проклета, дяволска, идиотска буря! Тя ги отвея нанякъде и ги зарина. Отде да знам аз! Ако бяхме седнали пък конете си да търсим, добре щяхме да се подредим. Наистина много добре.

Матотаупа се усмихна иронично.

— Наистина много добре — повтори той на езика на белите мъже и думите прозвучаха странно от неговата уста.

После той накара индианеца с шалчето на врата, който превеждаше всички думи на белия мъж точно и търпеливо на езика на дакота, да преведе:

— Къде са ви карабините и пушките?

— При дявола, човече божи, при дявола и при неговата многоуважаема баба! Още някакво сведение да ви е необходимо? Името ми е Бил! Аз не съм земемер, а опитен скаут, известен от Аляска до Мексико, победител в двадесет и четири борби с петли, двайсет и шест годишен, роден, кръстен, още непоминал се, ала явно готов да го стори в най-скоро време, защото тази нощ се нагълтах толкова много е пясък и в тази ужасна страна може да се намери само пясък, но нито капчица бренди. Доволен ли си вече? Или с какво мога още да ти услужа, докато най-после решиш да ни измъкнеш от тая пясъчна пустиня?

— Можем да се посъветваме по това.

— Да се съветваме, всемогъщи боже! Сега аз ще ти кажа нещичко просто и ясно, мръсен индианецо, проклет червенокож! Или ще ни отведеш от това пясъчно море в някое свястно място за свестни хора, или ние чисто и просто ще ти пречукаме черепа — и твоя, и на пършивото ти момченце.

Индианецът, който придружаваше белите, превеждаше безучастно като машина.

— Опитайте се! — отвърна Матотаупа също с каменно спокойствие.

— Не исках да кажа такова нещо. Знае ли човек как да се държи с вас, червенокожите! И така, кратко и ясно: какво искаш срещу услугата?

— Патрони.

— Виж го ти него! Патрони. Патрони! Щом била такава работата … Какъв калибър? Но чакай, я по-добре най-напред да изпушим Съвещателната лула на мира. Инак не сме сигурни дали няма да ни погодиш някакъв номер. Лулата на мира — съгласен ли си?

— Ще я изпушим заедно.

— Първата разумна дума, която чувам от твоята уста, вожде на индианци. Не смяташ да използуваш патроните, за да стреляш срещу нас, нали?

— Не.

— Честна дума?

— Моята дума е моя дума. Аз не познавам лъжа.

— О, невинност, ще имаш време да се научиш да лъжеш. Ала щом до днес все още не си се научил, толкоз по-добре. Но да запушим!

Матотаупа слезе от коня, като не изпускаше белите нито за миг из очи. Харка остана на коня и пое поводите на кафявочервеникавия жребец.

Мъжът, който се беше представил като „Бил“, седна и Матотаупа седна насреща му. Тържественият церемониал не беше от голямо значение за индианеца, тъй като не се провеждаше с определената за целта свещена лула. На Бил дори и не му мина през ума да попита за името на Матотаупа и продължаваше да се обръща към него с „вожде“ като проява на фалшива любезност. След като дръпнаха няколко пъти от лулите и си размениха многократни уверения в благоразположение и готовност да си помогнат, двамата отново станаха и Матотаупа се върна до коня си, без да го яхне. Бил тръгна да обикаля другарите си, като изискваше от всеки да му предаде патроните си, които се бяха превърнали в ненужен товар за хората, след като бяха изгубили оръжието си.

Изглежда, че не всички бяха съгласни с размяната, ала Бил ги уговаряше с един нескончаем водопад от приказки. Какво ги убеждаваше и им разправяше, Матотаупа и Харка почти не можеха да разберат.

През паузата, настъпила за двамата дакота, докато белокожият уговаряше своите хора, Харка прекара още веднъж през съзнанието си всички думи, които си бяха разменили Бил и Матотаупа. „Мръсен индианец“ и „проклет червенокож“ беше казал Бил и Матотаупа беше отговорил на тези нахални обиди само със спокойствие и с ирония, а не с ножа си.

Защо всъщност? Старата антилопа трябваше да умре, задето беше обидил вожда. А този Бил тук с късия врат и късите крака и неговият индианец със смешната кърпа на врата можеха да дрънкат и да превеждат каквото си искат. Матотаупа се държеше е тях, сякаш бяха комари, чиито ужилвания той не усещаше. Те сигурно бяха съвсем нищожни и жалки същества и не ги биваше за нищо друго, освен да ги снабдят с нови патрони за карабината на Харка.

Най-после Бил се върна с петдесет патрона. Той подаде на момчето два от тях и Харка зареди карабината си. Калибърът беше съшият.

— Всички! — каза късо Матотаупа.

— Разбира се, че всички! — отвърна Бил. — Та и какво друго? Всички! И то, след като ни отведете там, където могат да съществуват хора като нас. Добре ли ще ви дойде да приберете патроните и да офейкате с конете си, а ние да останем тук и да броим песъчинките, докато псовисаме! Не, джентълмене, тая няма да я бъде! Не си си направил добре аритметиката.

— Всички!

— Но не тук, ти казвам, и това ти го казвам аз, Бил, който съм участвувал вече в двадесет и четири боя с петли! Щом стигнем оазиса на живота — всички. Ала не тук насред пустинята.

Матотаупа даде знак на Харка да го последва и седна върху пясъка. Харка седна до него.

— Това пък какво е! — изкрещя нервно Бил.

— Всички! Ние ще почакаме тук.

— Човече, вожде, ама че си бил глупав! Нима не виждаш, че и ти ще пукнеш тук сред пясъка?

— Разбира се. Ала след белите мъже. Моят син и аз ще издържим на жаждата много по-дълго, тъй като сме навикнали.

— О, триста дяволи, и ти, Света Троице! Та това е истинска лудост! Такова нещо никога не ми се е случвало, макар че съм участвувал вече в двадесет и четири боя с петли! Човече божи, аз съм отхапвал носовете на враговете си и съм им разбивал муцуните и моето име е известно от Аляска до Мексико! На мен не можеш да ми изиграеш такава зла шега! Та ти не можеш… наистина не можеш!

— Мога.

Бил се отпусна и се пльосна на широкото си седалище върху пясъка.

— Можеш… Знаеш ли, твоят мозък съвсем се е разбъркал. Затова на мен ми е мъчно за тебе. Ще направя една проба, да видим какво ще стане, като ви дадем петдесет патрона в ръка! В най-лошия случай пистолетите ни са заредени за стрелба! — Той измъкна своя пистолет и остави пачката патрони пред себе си.

Харка прибра патроните.

Матотаупа кимна с глава в знак на съгласие и яхна коня си, Харка също възседна своя сив жребец.

Седемте бели мъже, които още можеха да ходят и индианецът с кърпата на врата застанаха до двамата ездачи. Петимата ранени, които не можеха да ги следват, се развикаха отчаяно и започнаха да се молят сърцераздирателно да ги вземат със себе си.

— Тихо! Ние ще се върнем и ще ви вземем! — изрева Бил, като видя, че индианските водачи се двоумяха.

Ала оставащите не се успокоиха от това уверение.

— Никога няма да се върнете! Свине такива, предатели, мръсни… вие… вие… искате да ни оставите да измрем! Не ни изоставяйте, приятели, братя, другари, молим ви … това …

Харка не можеше да разбира всичко, ала се досещаше от тона какво казваха хората. Той не познаваше тези мъже, които трябваше да бъдат оставени да умрат от такава жалка смърт, ала дълбоко в душата си презираше онези, които изоставяха другарите си в беда.

Един от оставащите, който беше тежко ранен, извади револвера си и се застреля, беше допрял пистолета до слепоочието си и умря моментално.

— Това е най-доброто разрешение за всички ви! — каза грубо Бил. — Но така или иначе — ние ще се върнем. Няма защо да губите надежда.

Той тръгна бавно.

— Да вървим! — заповяда той на Матотаупа.

Дотогава индианецът с пъстрата кърпа на врата беше проявил пълно безразличие към онова, което ставаше край него. Сега той каза тихо на Бил и миг след това и на Матотаупа на езика на дакота:

— Внимавайте, те ще стрелят по нас!

Това беше сигналът за убийството.

Шестима мъже се прицелиха и с един залп убиха петимата си ранени другари.

„Това са бели мъже! — мислеше си Харка. — Никога не бих желал да живея сред такива хора. Заради петдесет патрона аз трябва да помогна на убийците да намерят вода и храна. Аз бих предпочел да ги оставя да умрат в пясъка, ала Матотаупа вече каза, и така ще стане, Защото ние не лъжем.“

Харка видя как индианският придружител на белите събра револверите на убитите и пусна оръжието заедно с патроните в една торба, която намери у един от застреляните. Момчето се отвърна отвратено.

Походът започна.

Слънцето грееше есенно приятно, ала пътят беше толкова тежък и трябваше да се правят толкова много извивки и заобикаляния, за да се избягнат силно навените места, че разстоянието изглеждаше безкрайно. Белите мъже, които се бяха умълчали, вечерта залитаха от умора. Заспаха всички жадни и гладни. Матотаупа и Харка се постараха те да не видят запасите им. Чак късно след полунощ, когато всички спяха дълбоко, те хапнаха малко. Не можеха да разделят храната си с останалите, защото имаха твърде малко, пък и никой не можеше да знае докъде се беше разпрострял смъртоносният пясък.

След абсолютно безветреното време на първия ден след циклона на другата заран отново се появи вятър. Леки облаци пясък се издигаха във въздуха. Те затрудняваха погледа, а оттам и ориентацията и придвижването. От време на време ставаше невъзможно да се определи мястото на слънцето, а поради това и посоката, в която се движеха. Пясъкът влизаше в очите и затрудняваше дишането. Конете пристъпваха унили, а след тях и мъжете през вълнистите долини на пясъчната пустиня. Тъй като не можеха да вървят по права линия, съществуваше голяма опасност изобщо да изгубят посоката.

Известно време Бил бълваше псувни под носа си. Накрая индианецът с кърпата на врата му обърна внимание, че по тоя начин напразно хаби дъха си и ожаднява още по-силно, отколкото ако би мълчал. Тогава мърморещият самохвалко млъкна.

Когато за втори път се свечери и отникъде не се виждаше краят на безмилостните пясъци, започна кавгата. Някои искаха да почиват, други да продължат. Двама започнаха да ругаят, че индианците били ехидни бандити и ги водели в погрешна посока. Бил мърмореше под носа си и никой не можеше да си представи какво щеше да стори той в следващия миг. Всички носеха все още револверите и пистолетите си и всяка кавга можеше да завърши с кръв, ако нервите на някой от мъжете не издържеха.

По време на похода Матотаупа и Харка бяха зопочнали да различават вече силите, сръчността и характера на всеки от своите спътници. Най-разумен от всички белокожи изглеждаше един човек на средна възраст, в чиито коси вече се бяха появили първите сребърни нишки. Най-напред той беше обърнал вниманието на Харка с това, че не стреля заедно с останалите срещу ранените. Той и сега говореше разумно и молеше мъжете да не губят умовете си. Така или иначе, трябвало да отпочинат поне три часа, както бяха предложили Матотаупа и водачът индианец на име Тобиас.

Краката на всички се олюляваха. Езиците им бяха слепнали за небцата и умората още веднъж победи нервното им напрежение. Те се отпуснаха върху пясъка и неколцина веднага заспаха.

Матотаупа и Харка стояха край мустангите си, които непрекъснато душеха. Тобиас и по-възрастният белокож, към когото се обръщаха с името „Том“, пристъпиха към двамата дакота.

— Какво смятате вие сега за нашето положение, казано сериозно като между мъже? — попита Том.

— Ние не сме далеч от Ниобрара. Животните вече надушват водата.

— Вожде, та това би било… та това би било… спасението! Толкова близо!

Вместо Матотаупа сега заговори Тобиас:

— Така близо, ала съвсем не лесно достижимо. Сега ни предстои твърде трудно за преодоляване разстояние, най-трудното от всички, защото ще трябва да прекосим Големите пясъчни възвишения, и ако бурята е бушувала и там, няма да ни бъде лесно.

Матотаупа кимна. Том въздъхна леко. Тобиас се огледа. Когато се убеди, че изнурените шестима мъже спят дълбоко, той започна да прибира и техните револвери и пистолети. Том и Матотаупа веднага му се притекоха на помощ. Когато трима от петимата спящи се събудиха, всички огнестрелни оръжия вече бяха преминали в ръцете на индианците и Том. Останалите разполагаха само с ножовете си.

— Проклети крадци! Убийци! Червени негодници!

— А Том току ви се подмазва! Няма да забравим това!

— А че Тобиас е предател, това аз винаги съм ви го казвал!

— Дано идете по дяволите всички! Да ни заблудите, а после да ни ограбите и да ни оставите да изпукаме всички!

Ругатните събудиха и останалите двама спящи мъже. Те гледаха с вперени в тъмнината, ужасени, широко разтворени очи и почнаха да крещят нечленоразделно, като подплашен добитък.

Матотаупа, индианецът с неразбираемото за дакота име Тобиас, както и Том и Харка се бяха отделили заедно с конете дотолкова от останалите, че те да не могат да ги достигнат с ножовете си, преди да ги улучи изстрел. Револверите и пистолетите бяха заредени.

— Тихо! — каза заповедно Тобиас. — Ние няма да ви убиваме и да ви ограбваме. Ние сме вече близо до Ниобрара, ала пътят, който ни остава, е труден. Ние искаме само да ви предпазим от собствения ви бяс! Можете да почивате още един час!

По-малко думите, отколкото заплашително насочените револвери накараха мъжете да отстъпят. Те легнаха отново. Жаждата ги мъчеше и сега те започнаха да сънуват, потрепваха и се въргаляха насън.

През единия час, в който индианците и Том останаха заедно, между тях се завърза разговор.

— Ти познаваш местността — каза Матотаупа на Тобиас. — От твоите думи аз разбрах, че ти може би я познаваш по-добре, отколкото аз. Защо белите мъже не ти се доверяват? Защо те не избраха за водач тебе, а ми дадоха петдесет патрона за моя син, за да ги водя?

Запитаният издаде някакъв звук, като да се смееше:

— Ти не знаеш ли защо? Нима не разбра какво каза Бил на мъжете?

— Не.

Те не ми се доверяват, защото смятат, че съм искал да ги оставя да умрат под пясъчната буря.

— Може би ти наистина си го искал — каза Матотаупа.

Индианецът на име Тобиас мълчеше. Не беше лесно да вдигнат мъжете след съня отново на крака. Том, Тобиас и Матотаупа крещяха на изнурените мъже, които имаше опасност да станат съвсем безволеви, разтърсваха ги, блъскаха ги, докато най-после отново всички потеглиха. — Скоро вода! — каза Тобиас. — Скоро вода!

Това беше магическата дума, която отново подтикна последните сили.

Вятърът все още духаше и издигаше пясъка около тях и след три часа мъчително ходене отчаянието отново взе връх. Мъжете се спряха.

— Ние вървим в погрешна посока!

— Въртим се в кръг!

— Мизерници! Въшливи червенокожи!

— Да се връщаме!

— Да легнем до утре сутринта!

„Аз бих ги оставил да отидат към смъртта си! помисли си отново Харка, — Те си го заслужиха. Ала Матотаупа обеща да ги заведе, а един дакота не лъже.“

— Продължавайте напред или ще ви застрелям всичките! — каза Тобиас така спокойно, като че ли си поръчваше чаша бира.

Като псуваха наляво и надясно, мъжете запристъпваха напред, олюлявайки се.

Индианците предполагаха, че през последните часове на нощта вятърът ще се засили още. Ала нищо подобно. Напротив, въздушното течение отслабна и най-после съвсем се успокои. Пясакът се уталожи и очите отново можеха да гледат свободно. Всички се спряха за миг и вдигнаха погледи към звездите, за да се ориентират отново. Скоро разбраха, че се бяха движили в желаната посока.

Бил изрева от радост като куче, което отново е намерило изгубения си стопанин.

— Човече, хора, деца, господи-боже мой! Всичко е наред! Всичко е наред!

— Дано и в главите ни още всичко да е наред промърмори Том под носа си.

Мисълта, че не бяха сбъркали посоката, оживи всички. През следващия час колоната напредна по-бързо. Но пясъчната пустиня все още не се свършваше и духът отново спадна. Сега пътят стана така труден, както беше предсказал Тобиас. Конете с усилие се придвижваха напред. Те сигурно подушваха вода наблизо.

Съвсем неочаквано на края на едно възвишение прекъсна и пясъчната пустиня. Дотук беше вилняла опустошителната буря. Местността беше песъчлива, със степен и пустинен характер, ала все пак беше земя, покрита с жилава трева, земя с твърди очертания. Земя, върху която можеше да се върви, без да се затъва, без да има нужда да се заобикалят стотици завои по дюните, които не издържаха никаква тежест.

Колоната от десетимата мъже се спря за миг. По вечето имаха вид, сякаш бяха срещнали някакъв добър дух и още не можеха да повярват. Спасени ли бяха? Конете почти не можеха да се сдържат вече и Матотаупа и Харка пуснаха юздите на мустангите. Изнурени, изнемогващи от жажда, те все пак се втурнаха в галоп и не след дълго ездачите им видяха под блясъка на първите утринни лъчи мътните жълти води на Ниобрара, засъхнали от летните суши, придвижващи се съвсем бавно от пясъчните навеи в горното течение. Вода! Вода! Конете стояха вече на брега и пиеха жадно, двамата индианци също се наведоха да утолят жаждата си. Едва сега те признаха пред себе си дори колко много бяха страдали и че и техните сили вече бяха към края си. Бащата погледна към сина си, без момчето да забележи това. След всичката преумора на последните седмици Харка се беше превърнал в скелет, покрит с кожа. Лицето му приличаше на лице на измършавяло петнадесетгодишно момче. Скулите му бяха изскочили над хлътналите бузи. Погледът му беше остър, може би твърде много остър. Движенията му дори и след измъчващия от жажда и глад път и непрекъснатото недоспиване през последните дни бяха все още сигурни, можеше да се каже дори малко отпуснати, с някаква ленивост, от която лъхаше пренебрежение към заобикалящия го свят и която прикриваше всяко младежко необуздано или нежно чувство.

Двамата индианци вече се бяха освежили и се бяха отдръпнали от брега, когато се приближиха вървящите пешком мъже.

И те пиха, сякаш изобщо не мислеха да престанат някога. После всички се хвърлиха без специална уговорка на земята и заспаха. Животните също си почиваха. Белите мъже дори не се бяха сетили още да си поискат обратно пистолетите и револверите. Ала сега индианците и Том мълчаливо ги мушнаха отново в кобурите им. Спящите само промърмориха нещо неясно. Матотаупа и Харка бяха легнали заедно с конете си малко по настрана. Тобиас и Том спяха сред останалите. След като бяха преодолели непосредствената опасност, групите отново се разделиха според разбиранията си, които оставаха валидни за ежедневния живот.

Двамата дакота не спаха дълго. По някакво мълчаливо съгласие те се събудиха почти едновременно и се приготвиха да тръгват. Матотаупа вече беше изпълнил обещанието си към белите мъже. Той ги беше извел от пясъчната пустиня до обитаема земя. Сега те вече можеха лесно да се оправят сами. Според описанията на Тобиас търговската лавка на беззъбия Бен се намираше след две извивки на реката по-надолу на изток.

Само малцина забелязаха тръгването на Матотаупа и Харка. Тобиас не каза нищо. Том изтича подир двамата дакота и ги попита не биха ли се съгласили да му дадат везаната моминска дреха, която носеха със себе си. Той вече се бил наситил на живота в прерията и смятал да се засели в града и да отвори там малко магазинче с индиански редки предмети. Двамата дакота не отговориха на неговата молба и Том ги проследи разочаровано с поглед, докато се отдалечаваха.

Следван от Харка, Матотаупа поведе конете надолу по течението на реката. Матотаупа, изглежда, имаше намерение да навести блокхауса на Бен. Да тръгнат сега нагоре по течението на реката, беше безсмислено и равносилно на самоубийство, тъй като в тази посока щяха да попаднат също както на юг в царството на летящите пясъци. На север, към Черните хълмове, се намираха централните области на земите на племето дакота, които Матотаупа не биваше да прекрачва повече, и можеше да ги престъпи само под постоянна смъртна заплаха. Затова засега им оставаше да яздят само на изток, по посока на блокхауса. Какво щеше да се случи след това, не беше решено още или поне не беше изречено още решението. Харка не знаеше също така накъде се бяха насочили мислите на баща му през последните дни и къде смяташе той да прекарат двамата предстоящата зима.

Мустангите бяха издръжливи. След като отново можаха да пият и да попасат малко трева, те понесоха своите ездачи с обичайната бързина, ту ходом, ту в галоп. След обяд вече стана ясно, че се приближават към блокхауса. Индианците подушиха най-напред дима, после букет от други миризми, по които можеше да се съди за събрани заедно хора и животни, довя ги лекият източен вятър. Постепенно ездачите започнаха да се натъкват на все повече дири. Най-после пред тях се откри и търговската лавка.

Блокхаусът вече беше готов, покрит със здрав покрив и целият добре катраносан. Откъм запад входът не се виждаше, ала от южната тясна страна на къщата се забелязваше заградено място. Зад оградата имаше коне, оседлани и неоседлани. Двамата индианци вече можеха да чуват шумовете край къщата. Доловиха кучешки лай.

Матотаупа разглежда дълго търговската лавка. Най-после отново подкара коня си натам. Харка го следваше.

Когато двамата ездачи се приближиха, шест кучета изтичаха насреща им с лай. Бяха от породата, която белите мъже обичаха да отглеждат — едри, с широки клепнали уши, дотогава бяха използували тези английски ловджийски кучета за надзираване и залавяне на избягали роби. Индианците не обърнаха внимание на лаенето и кучетата, видели, че никой не им обръща внимание и не ги насъсква, не мислеха да се нахвърлят върху тях. Матотаупа сякаш не смяташе или поне засега не смяташе, че е разумно да предаде конете в заграденото място. Той обиколи яздешком заедно с Харка блокхауса и заграденото място, разгледа животните, които бяха оставени там, и се ослушваше към множеството преплитащи се гласове, които излизаха от къщата, приглушени от стените. Той огледа белокожите и индианците, които се бяха установили през този мек есенен ден на източната страна на блокхауса, близо до реката, за да сключат своите търговски сделки и да пийнат ракия. Сред тях веднага можеше да се различи в лицето на пъргавия стопанин беззъбият Бен.

Матотаупа и Харка спряха конете. Дотогава почти никой не им беше обърнал внимание. Тук ежедневно идваха и си отиваха чужденци. Ала на тях самите им беше направило впечатление нещо, по което искаха да поговорят сега.

— Видя ли двата коня и катърите? — попита Матотаупа.

— В ограденото място, да. Дългото копие и Прелетната птица Жълтата брада са тук! — В гласа на Харка прозвуча весело очакване.

— Техните коне и катъри са тук. Може би те самите седят в блокхауса.

Сега Матотаупа и Харка вече не се двоумиха повече и оставиха и своите мустанги в ограденото място. После влязоха в блокхауса.

Вътрешността на къщата не беше разделена със стени, тя представляваше едно-единствено помещение. На западната широка стена беше вградена рамка за врата. Тук сигурно щеше да има пристройка, навярно за припасите на стопанина, които сега той оставяше в една разпъната встрани шатра. Дървени пейки до стената, няколко тежки маси и столчета без облегала, както и едно огнище, бяха всичката мебилировка на блокхауса. Тъй като през бойниците влизаше съвсем малко дневна светлина, Бен беше поставил в халки на стената две горящи катранени факли, които разпръсваха в здрача на помещението потрепкваща светлина. Въздухът беше изпълнен с мирис на дим и на ракия. Харка вдъхна наситения въздух с отвращение. В родните шатри отвеждането на дима беше много по-добро.

Привикнали бързо да наблюдават, индианците веднага съгледаха художника и неговия придружвач Дългото копие. Двамата седяха като почетни гости на една малка масичка в левия заден ъгъл сами, докато останалите гости седяха нагъсто край другите маси.

Матотаупа и Харка се упътиха към двамата си познати.

Дългото копие, изглежда, пошушна нещо на художника, при което той, явно слисан, се изправи и излезе заедно с Дългото копие да посрещне двамата дакота.

— Нашите червенокожи приятели! — каза той полувесело, полувъпросително.

— Заповядайте на нашата маса.

Гостите на съседните маси обърнаха само бегло внимание на краткото посрещане, ала някои внимателно го бяха наблюдавали. Матотаупа и Харка седнаха. Харка седеше за първи път в живота си на пейка. Този начин на седене, с висящи надолу крака, му се стори много неудобен. Ала той не даде да се разбере това, а само внимателно слушаше разговора на мъжете. Матотаупа разказа набързо с няколко думи онова, което трябваше да каже за своята съдба, и помоли Дългото копие да не превежда неговото съобщение на останалите посетители на кръчмата, а да го предаде на Прелетната птица, без някой да ги чуе. Сега вече Матотаупа смяташе да се нарича „Тайното куче“ или „Кон“, а Харка щеше да се нарича „Бизоновата стрела“. Харка почувствува погледа на Дългото копие върху себе си, изпълнен със съчувствена симпатия.

Бен вече беше притичал чевръсто и прие от художника поръчката за ядене за четирима души. Художникът попита как бяха прекарали пясъчната буря, чието вилнеене беше предизвикало всеобщ страх. Поради едносричните отговори на индианеца, разговорът вървеше мудно. Дългото копие зададе въпрос къде ще пренощуват.

— При конете ни — каза решително Матотаупа.

— Малко е студено навън през нощта — възрази художникът. — Ала щом ще спите навън, бихте ли понаглеждали и нашите коне?

— Да.

— Много сме ви благодарни за това. Тук се насъбраха всевъзможни типове, на които не може човек да се довери току-така.

— В търговските лавки рядко се краде — забеляза Дългото копие. — Те трябва да пазят доброто си име, за да предразположат хората да носят стоката си там. Ала аз не знам дали беззъбият Бен е успял да стане господар на положението тук.

Харка беше забелязал вече, че Дългото копие не носеше красивата огърлица от злато и скъпоценни камъни, от която той и неговите другари в родния бивак на Мечата орда така се бяха възхищавали.

Дългото копие явно не искаше да предизвиква вниманието на крадците и разбойниците. Сега той предложи и те двамата с художника да отидат да спят при конете, ала Жълтата брада се засмя почти снизходително на това смело предложение, сякаш търсеше извинение за себе си, и каза:

— През лятото аз бих сторил подобно нещо, вярвай ми. Дълго копие, ние често сме пренощували с тебе на открито в прерията. Спомняш ли си тогава, когато срещнахме в планината страшната Гризли и тя ни хвърли в бягство? Ала сега е есен, нощите вече са студени, пък и аз трябва да се съобразявам с моето стомашно заболяване. Затова ще остана вътре.

Дългото копие не отвърна нищо, ала Харка почувствува колко неспокоен и недоверчив беше чейени и след всичко, което Харка беше видял и чул в пясъчната пустиня, сега недоверчивото безпокойство на Дългото копие се предаде с още по-голяма сила и на него. Той наблюдаваше със сведени клепачи гостите по останалите маси.

Навън вече се стъмваше и двамата индианци излязоха при конете, за да се подготвят там за пренощуване. Дългото копие дойде заедно с тях, за да им даде завивки, които той носеше за художника и за себе си, натоварени върху катърите. Отдавна вече Харка не беше разполагал с толкова много завивки за нощуване и той се намести край своя сив жребец много по-удобно от месеци насам. Матотаупа се беше излегнал край своя мустанг. Те се намираха заедно със своите коне в ограденото място, не ги бяха завързали, така че в случай на нужда те щяха да им бъдат веднага под ръка.

Двамата дакота още не бяха заспали, а лежеха с отворени към нощното небе очи, унесени, а ушите им бяха наострени и за най-малкия шум наоколо.

Първото нещо, което се случи, беше пристигането на седемте Дълги ножове и скаути, предвождани от Тобиас. Те си бяха намерили кой знае по какъв начин коне и затова не ги доведоха в ограденото място, а ги завързаха на двадесет метра по-нататък. Тобиас остана при животните и помоли Том да му донесе нещо за ядене. Матотаупа и Харка можаха да чуят всичко това. Том изпълни молбата на индианския скаут, който явно също смяташе да преспи край конете, и после влезе в блокхауса, където се вдигна голям шум, щом новопристигналите започнаха да пият и да разказват. Ясно се дочуваше безкрайното дрънкане на Бил, макар индианците да не можеха да разбират отделните думи. Те се питаха мълчаливо дали художникът ще може да спи при този шум в къщата.

След известно време стопанинът излезе навън уж за да нагледа конете и кучетата, ала спря край Матотаупа и сякаш искаше да подхване разговор с него. Матотаупа отговаряше едва-едва през два-три въпроса.

Когато разбра, че заобикалките няма да му помогнат Бен пристъпи направо към целта.

— Червения Джим ви търси!

За да може да води своята търговия, Бен вече беше научил достатъчно думи от езика на дакота, та да се разбира с клиентите си.

— Кой е той? — попита дакота, без да промени израза на лицето си.

— Та вие се познавате! Човече божи! Ами че Червения или Червения Джим, или Червената лисица, или как ли не го наричат там, който вече е бил при вас! Чудесен тип, а?

Матотаупа само присви устни.

— Той ви търси! Беше тук, после потегли на запад!

Дано не е загинал под пясъчната буря. Но аз не вярвам, защото Джим умее да се справя с всяко положение. Но вие сте много уморени, затова лека нощ. Пък и какво хубаво приятелство имате с художника! Хубаво приятелство! Той е човек, който добре може да плаща!

Тъй като Матотаупа продължаваше да мълчи, Бен отново се отдалечи.

Ако индианците бяха предполагали или се бяха страхували, че шумното държане на пиещите в блок хауса мъже ще продължава през цялата нощ, то те се бяха лъгали. Бен и Бил, чиито гласове те разпознаха, сравнително рано се погрижиха да се възцари пълна тишина. Художникът навярно беше дал не малък бакшиш, за да си осигури една спокойна нощ. Дългото копие дойде още веднъж при конете и каза нещо подобно. Изглежда обаче, че той смяташе държането на художника за много непредпазливо и описа на двамата дакота три пъти съвсем точно къде ще спят той и Жълтата брада, като забеляза също така, че художникът имал свирка, с която можел да свири остро и пронизително. Нейният звук приличал много на индианската бойна свирка.

След тези обяснения, които издадоха нарастващото му безпокойство, той се отдалечи, за да се върне отново при Жълтата брада в блокхауса. Скоро след това излезе Бен, отиде до Тобиас и поиска от него да му покаже револверите на убитите им ранени другари. Белите мъже явно бяха разказали за това, докато пиеха своето бренди. Бен предложи една цена, която Тобиас окачестви като смешна, на което Бен отвърна, че никога през живота си нямало да се съгласи да купи подобна крадена стока. Той остави Тобиас, ала мина още веднъж край Матотаупа и го попита дали не би желал да си купи поне два револвера с достатъчно патрони.

Матотаупа се извърна безмълвно в завивките и даде гръб на беззъбия Бен. Стопанинът изчезна отново в притихналата къща. Индианците чуха как той заключи тежката порта отвътре.

Матотаупа вдигна глава, сякаш се ослушва, и когато всичко притихна, стана и се отдалечи. Харка го проследи с поглед, ала от своето място можеше да го наблюдава само на късо разстояние. Когато само след няколко минути Матотаупа се върна при Харка и конете, той носеше брадвата, с която сечеха дървата на един дънер пред къщата. Мушна я до себе си под завивката и после сякаш заспа. Харка беше мъртво уморен. Сънят го обори.

Той не знаеше колко дълго беше спал, когато един звук го накара да подскочи — звук, който той по навик и от дълъг опит познаваше като звука на бойната свирка. Той вече държеше оръжието си в ръка, преди още да разбере, че не се беше събудил в родната типи, а край своя кон пред един подозрителен блокхаус. Нощта беше тиха, в къщата също беше спокойно е изключение на един полузадушен вик, който долетя отвътре. Матотаупа беше скочил от завивките си със същата бързина като Харка и момчето вече съзря баща си край вратата, която Матотаупа заудря шумно с брадвата. Харка избърза при баща си. Не пропусна при това да хвърли поглед към Тобиас. В този момент индианецът с пъстрата кърпа около врата яхна коня си и препусна в бесен галоп на североизток. Той действуваше като човек, който не обича да се забърква в разпри, които не го засягат.

С няколко удара на брадвата Матотаупа направи отвор във вратата, през който можеше да се влезе в къщата. Харка даде един предупредителен изстрел със своята карабина и се втурна след баща си в тъмното помещение на къщата. Двамата си пробиха път към левия заден ъгъл, където знаеха, че се намират нощните постели на Дългото копие и Жълтата брада.

Още при първите удари в къщата настана бясна суматоха. Харка се озова сред кълбо от хора. Разнесе се вик за помощ — беше гласът на Дългото копие. От дълъг опит Матотаупа инстинктивно отвърна с бойния възглас на дакота. Харка също се присъедини.

— Хи-йп-йп-йп-хи-йеее!

За миг това подействува сковаващо над всички в къщата. Навън, сред лагера на индианците, които бяха донесли стоката си в блокхауса, се надигна обаче страшна врява на различни местни диалекти. Шестте кучета лаеха яростно.

Матотаупа, изглежда, вече си беше пробил път до желания ъгъл, издигнал брадвата с двете си ръце, готова за удар.

Оттам някой извика облекчено: — Матотаупа! Матотаупа!

Беше Жълтата брада, който в миг на най-голям страх и напрежение беше назовал вожда на дакота с истинското му име и го посрещна като свой освободител. Харка обаче не можа да се отдаде на радостта от успеха на баща си, защото някой сграбчи приклада на карабината му и започна да се бори с него да му отнеме оръжието, от което Харка в никакъв случай не желаеше да се лиши. Другият беше по-силен, момчето обаче беше много гъвкаво. Ала някой го сграби откъм гърба и един глас, който Харка помисли, че разпознава, понеже беше излязъл от беззъби челюсти, извика:

— Влизай в дупката!

Сега двама души грабнаха Харка откъм гърба и той вече не можеше да се съпротивлява. Изблъскан грубо, той падна с главата напред в една дупка в пода и в същия миг над главата му хлопна някакъв капак с приглушено трополене.

Той полетя с главата напред и потъна във вода. За щастие той бе подлаган още от най-ранно детство на най-трудни изпитания, така че и в този миг на ненадейно нападение и на най-голяма опасност за живота си не изгуби самообладание. Тъй като веднага почувствува, че водата го заля през главата и раменете чак до хълбоците, краката му обаче стърчаха в тясната дупка във въздуха, а не във вода, той запъна ръцете си вляво и вдясно в стените и се заизмъква, свивайки и изпъвайки отново тясното си младежко тяло. По пипането усети, че стените са от дърво, а накрая сякаш от пръст. Успя да издигне главата си над повърхността на водата, вдъхна дълбоко и плювода.

Каква беше тая дупка, в която го бяха хвърлили разбойниците? Явно беше дупка с вода под пода на къщата, закрита с капак. Беззъбият Бен беше си направил под къщата нещо като кладенец. Много удобно в случай на нападение на блокхауса. За Харка обаче положението беше опасно.

Той не можеше да очаква от хората горе нищо друго, освен че ще държат капака затворен, за да го оставят да умре тук долу. А щеше ли баща му изобщо да предположи къде бяха тикнали сина му, това беше толкова неясно, колкото съдбата на самия му баща горе в блокхауса. Момчето трябваше да разчита само на себе си. Трябваше да си помогне само тук или щеше да загине. Какво да стори?

Харка трябваше да полага големи усилия, за да се задържи над повърхността на водата. Невъзможно беше да се обърне и да изправи главата си нагоре, защото дупката беше твърде тясна. Колко ли дълбок беше кладенецът? Къде ли отиваше водата? Подземна вода ли беше? Дали надолу под водата шахтата не се разширяваше, така че човек да може да се обърне?

Харка искаше да провери това. Той беше много добър плувец под вода и можеше да издържа дълго, без да се подава навън. Сега полученото след дълго обучение умение трябваше най-после да му послужи в момент на безизходица! Той си пое дълбоко дъх, изпълни докрай дробовете си, прибра ръцете и краката си от стените на кладенеца и се спусна с издадени напред ръце във водата. Наблюдението, което направи при това, много го учуди.

Той стигна сравнително бързо до дъно. Шахтата остана чак додолу твърде тясна, точно толкова, колкото един човек да може да се промъкне, и то ако беше слаб. Ала шахтата не свършваше на дъното. Водата влизаше отстрани и младият плувец започна да се промъква в тази странична шахта, чиито стени при опипване също се оказаха дървени. Той веднага разбра, че в тази посока се отиваше към реката и тъй като си беше поел достатъчно въздух, за да може да издържи няколко минути, той искаше да предприеме безумно смелия опит да се промъкне отдолу. Не беше сигурен дали там има отвор… но все пак искаше да провери.

Харка се вмъкна като риба през тръбата. Беше напрегнал всичките си сили. Ако продължаваше още дълго така, все пак щеше да се задуши накрая. Но може би това не беше само кладенец, а изход за случай на нужда и следователно той на всяка цена трябваше да се измъкне оттук.

О! О!

Харка достигна с главата си до един полузатулен с пясък отвор на този своеобразен кладенец. Тук навярно беше реката, оттук можеше да се изкачи нагоре! Напрягайки сили, момчето се изтика колкото можеше по-бързо напред и излезе на открито. Изправи се в средата на коритото на реката и видя над себе си звездното небе.

Храчейки вода и поемайки си дълбоко въздух, той поплува малко надолу по течението, после излезе от водата и полегна най-напред върху един пясъчен праг, за да дойде на себе си.

При това той се ослушваше и разсъждаваше.

В блокхауса беше станало по-тихо. Само кучетата още ръмжаха. Индианците, разположени на полянката край гората, седяха скупчени и си шепнеха нещо. Остатъците от входната врата на блокхауса висяха на пантите.

Какво беше станало с баща му, с Жълтата брада, с Дългото копие?

Харка реши да отиде в индианския лагер на поляната. Колкото и да бяха пропаднали тези червенокожи мъже, те все пак не биха убили едно индианско дете. Може би сред тях имаше някои, които разбираха езика на дакота и можеха да го осведомят. Той отново се отърколи във водата, поплува още малко надолу и излезе на брега. Прикривайки се зад едно леко възвишение към блокхауса, той изтича към индианския лагер.

Там всички бяха още будни. Когато разбраха, че момчето говори езика на дакота, те го отпратиха към неколцина мъже, които носеха черните си коси разделени на път по средата, сплетени на плитки. Момчето седна мълчаливо край тях.

— Ние те познаваме — каза единият от мъжете след известно време. — Баща ти разби портата и нададе бойния вик. Сега белите мъже го държат овързан в къщата, като твърдят, че искал да убие и да ограби белия заклинател и Дългото копие.

— Какво става с Жълтата брада и Дългото копие?

— Те се застъпват за Матотаупа, ала напразно. Освен това те самите не бива много да се застъпват. Парите си запазиха.

— Какво мога да сторя аз?

— Остани тук, ние ще те скрием. За баща си засега не можеш да направиш нищо. Изчакай.

Харка трябваше да се съгласи на първо време с това.

Когато слънцето изгря, мъжете му дадоха някакви износени дрехи и една пъстра кърпа, която той завърза около челото си. Облечен така, той нямаше да прави впечатление. Дадоха му и да хапне, от което той имаше голяма нужда. Храната не беше богата.

Харка наблюдаваше Бен. Наблюдаваше и Дългото копие и Жълтата брада, които свободно излизаха и влизаха в къщата. Те се бяха спасили, ала Матотаупа лежеше овързан. Баща му беше жив, момчето се осведомяваше за това от своите приятели.

Харка кроеше много планове, за да освободи баща си, ала ги отхвърляше един след друг. Не смееше да се свърже дори с Дългото копие.

Така минаха три дни.

През това време Бен не дойде нито веднъж в индианския лагер. Беше им предложил много ниски цени, които индианците не искаха да приемат. За да сломи упорството им, той не се явяваше сред тях и се надяваше, че те ще отстъпят, щом се свършат запасите им. Индианците, от своя страна, искаха да покажат на тоя скубач, че могат да чакат. Те се печаха на слънце — така се изгладнява по-малко. Някои от по-младите започнаха да играят.

Харка гледаше играещите. Те си бяха определили две врати и удряха една топка с прътове на вси страни, Харка си спомни колко често беше играл на тази игра заедно с Младите кучета, с Къдрокосия, със своя брат Харпстена, дори и с по-възрастния Четан. Сега му се струваше, че това се беше случило в някакъв съвсем друг живот, че той, Харка, изобщо не можеше да бъде повече същото онова момче, което беше тичало сред шатрите на Мечата орда заедно със своите другари подир топката. И въпреки това крайниците му леко подскачаха, когато видеше някой играч да играе несръчно. Как му се искаше в такъв момент да вземе пръта и да му покаже какво се казва игра! Ала той не биваше да си позволява подобно нещо. Бен можеше да го разпознае.

На третия ден се случи нещо ново и важно.

Дойде Червения Джим.

Макар че го очакваха откъм запад, той се приближи към блокхауса от изток. Яздеше в галоп направо, както яздят каубоите, точно срещу блокхауса, където на вратата го очакваше Бен, изправи коня на задните крака и размаха широкополата си шапка.

— Добро утро, беззъбо двуного! — Той говореше високо, та да могат да го чуят наоколо. — Как върви търговията?

Без да изчака отговор, Джим скочи от коня, отведе го в заграденото място и там едва не падна от изненада.

— Бре! Бре! Какво е това сборище тук! Че аз познавам тия животинки!

Бен беше дошъл подир него.

— Тъй, тъй, познаваш тия животинки! Съвсем не искаше обаче да ми признаеш през лятото, че си стар приятел на Матотаупа и на неговото въшливо момченце!

— Какви глупости говориш! Къде са се заврели те двамата?

— Момчето се удави…

— Тебе навярно някой те е цапардосал с брадва по главата, та ти е станала дупка в мозъка като на вратата ти! Изглежда, че не само зъбите са ти изпадали, ами сега пък и очите! Момчето седи там отсреща! при червенокожите!

— Там отсреща?… — Бен се стресна.

— Аха! — изсмя се Джим. — Нечиста съвест, както красиво се казва, а? Ехееей! — Той сви ръцете си пред устата. — Ехееей! Харка, Убиецо на вълци, Стрелецо по бизони!

Момчето се изправи. Извиканите имена дадоха желания резултат. То се приближи към Червения Джим.

— Момче, момче, че как изглеждаш? Какво прави старчето ти Матотаупа?

Сега Харка заложи всичко на една карта.

— Моят баща Матотаупа е пленник на Бен и на останалите белокожи мъже. Те са го наклеветили, че искал да нападне Прелетната птица и Дългото копие, докато всъщност той защити Прелетната птица от разбойниците и крадците!

Бен щеше да се нахвърли върху него разярен, ала Джим така го удари с тежката си ръка по рамото, че коленете на стопанина на блокхауса се подкосиха.

— Бен, беззъбо плашило, аз веднага ти казах, че съвестта ти не е чиста! Подуших го още при първата ти дума, както бизон подушва прерийния пожар. Без заобиколки, води ме веднага при моя приятел Матотаупа.

Бен се подчини мълчаливо и влезе заедно с Джим в блокхауса. Харка ги последва, никой не го отпрати.

В къщата цареше сумрак, ала през отворената врата хлуеше достатъчно светлина, за да може всичко да се различава лесно. Сега в помещението имаше само неколцина мъже, които веднага се изпариха. Бен ги отведе в задния ляв ъгъл. Там Матотаупа лежеше на пода, овързан с ласо, без да може да се помръдне.

Очите му обаче бяха отворени и той погледна към сина си с поглед, който накара сърцето на Харка да се свие. Баща му явно беше го смятал за мъртъв. Без да иска разрешение от някого, Харка коленичи до баща си и понечи да развърже възела на ласото. Но тъй като той беше много здрав, Харка извади с бързо движение ножа от ножницата си и разряза въжето. Беше каменният нож, който той бе намерил в планинския сипей и към който баща му беше пригодил дръжка. Острието режеше прекрасно.

Матотаупа протегна отеклите си крака, в които кръвта се беше насъбрала и му причиняваше ужасни болки. После скочи ненадейно на крака. Направи това така, че веднага да може да се облегне на стената, защото инак все още би му било много трудно да запази равновесие.

— Матотаупа! — извика Джим силно както винаги. — Що за бандити са те овързали, теб, моя добър приятел! Проклети свине! Бен, ти си истински койот! Не само кожата ти е пършива, ами и сърцето! Изчезвай и донеси нещо за ядене! Да не вземеш да го поръсиш с отрова, мръсен търговецо!

Бен се оттегли намръщен.

Харка не искаше да слуша кресливите приказки на Червения Джим. Колко различно звучаха те тук в сравнение с думите му тогава, в техния бивак, където всички се възхищаваха и се отнасяха към него като с вожд. Бен също се подчиняваше на Джим, ала тук на Харка се стори, че един разбойнически главатар заповядва на един от своите разбойници. Момчето бе обзето от голямото недоверие, което бездомните и беззащитните изпитват към всички хора вследствие на горчивия си опит.

Матотаупа се отпусна с усилие на ъгловата маса, където бяха седели художникът и Дългото копие първата вечер. Харка седна до него. Джим бе излязъл за миг подир Бен да потърси художника, така че двамата дакота останаха за известно време сами.

— Те искаха да ме изнудят да им кажа тайната на златото — каза Матотаупа тихо на Харка. При първите думи той почти заекваше, после обаче отново възвърна напълно говора си. — Казаха ми, че ще те измъчват, докато им го съобщя. — Той погледна към Харка въпросително.

— Това е било лъжа, татко. Те искаха да ме убият, ала аз им се измъкнах и се скрих навън в лагера, докато Червения Джим ме позна.

Матотаупа въздъхна дълбоко. — Значи, добре съм направил, дето съм мълчал.

— Добре, татко.

— Твоето златно зърно глътнах, преди да го намерят. Те не знаят нищо за него.

— Добре, татко.

Джим не се върна дълго време, Бен също не се появи. Ала вътре влязоха художникът и Дългото копие, подвоумиха се и най-после седнаха край тяхната маса, след като Матотаупа ги покани с едно махване на ръката. Бяха донесли нещо за ядене и за пиене. Матотаупа пи жадно. Харка също започна да яде. Всички търсеха думи, с които да се изяснят.

Междувременно Джим бе отвел навън беззъбия Бен, малко настрана, така че никой да не може да подслушва разговора им.

— Бен — каза той, — беззъби лешояде, мисля, че ти казах вече веднъж да не ми се препречваш на пътя и сега ти го казвам за втори и последен път! Недей злоупотребява така нахално с търпението ми! Не ти достига пипе за това! Ти не си роден за такава работа. Направо си глупав, ясно ли ти е? Черните хълмове са мой участък и Матотаупа е мой приятел. Не защото знае нещо за злато — нищо не знае той, съвсем нищо, — но просто защото е мой приятел. Аз искам да бъде така и не другояче! Затова недей протяга своите и на мръсните си приятели ръце към червенокожия и неговия син! Ако те някога отново дойдат в твоята лавка — едва ли ще имат такова намерение занапред, — но ако все някога дойдат, ще се държиш с тях с нужното уважение и ще им предложиш най-ниските цени или ще ти отрежа ушите и ще ти смъкна черната кожа от главата! Ясно ти е, нали? Дръж се най-после както ти подобава!

— Разбира се, разбира се, но аз съвсем не…

— Дръж си устата, спести си глупавите приказки! То се случи в твоята къща, значи, и ти си замесен вътре, няма какво да ме заблуждаваш. Освен това направили сте истинска глупост, като сте искали да ограбите художника.

— Нали ти самият ме посъветва за това преди няколко седмици! — отвърна Бен, почти плачейки.

— Затваряй си муцуната! — Джим вдигна ръка, сякаш искаше да удари беззъбия в лицето. — Съветвал ли съм те някога да вършиш глупости? Да нападне един художник в търговска лавка! Де се е чуло и видяло подобно нещо! И то с такава дандания, сякаш война се е отворила! Глупак с глупак, просто да не повярва човек! Та Морис Жълтата брада има връзки, знаят го навсякъде, ще почнат да го търсят, ако загине, ще се вдигне шум чак до големите градове! Да, така е. Аз мисля, друга ще бъде работата, ако тайно му бръкнеш в джоба …

— Че никой не е искал нищо, друго.

Джим започна да се смее, изкриви се от смях и се хвана за корема. Когато отново се съвзе, той каза:

— Ти си толкова затрогващо глупав, Бен, че сърцето ме боли за теб. Значи, не сте искали нищо друго, ти и твоите приятели! Тогава ще трябва да пипате по-внимателно. Сега само си спечелихте лошо име. Истинско щастие е било за вас, дето се е намесил индианецът и ви е предпазил с брадвата си да извършите още някоя по-голяма глупост. Парите върнахте ли?

— Та ние изобщо не можахме да ги вземем. Индианецът с оная брадва…

Джим отново се разсмя.

— Да, да, индианецът с оная брадва. Ти не си го чакал, но той е дошъл навреме. Така, а сега никакви сръдни повече и ни сервирай едва меча лапа за придобряване. — Ами бренди?

— Дакота не пие. Ще донесеш прясна вода!

Бен се отдалечи, поклащайки глава.

Червения Джим остана сам и проследи чернокосия! с презрителен и ядосан поглед.

— Идиот! — промълви под носа си той, после продължи мислите си, без да ги изговаря гласно: „Тоя глупав пес е разярил Матотаупа и го е направил враждебен и недоверчив. Сега ще трябва да се представям! за негов приятел, за голям негов приятел, за велик негов приятел, за доверен негов приятел! Докато може би отново се открие удобен момент да го разпитам пак… Глупавият слух, че Матотаупа знаел къде има златно находище, трябва да заглъхне, инак ще се насъберат твърде много кучета по следите му. Моя плячка трябва да бъде той, само моя!“

Джим си запали лулата и се примъкна към индианския лагер, за да разпита хората какво им беше предложил Бен за стоката им. Щом мечите лапи бяха готови, той отново щеше да се върне в блокхауса. Само да не им се стори настойчив — това не правеше добро впечатление на индианците. Той не изпускаше обаче вратата из очи.

Затова видя, когато Харка излезе отвътре, изведе конете и ги закара на реката на водопой. Скоро след това излезе и Матотаупа, огледа се и бавно се приближи до Харка на брега на реката. Червения Джим следеше с поглед двамата индианци, които седнаха на земята, без да връзват конете. Продължи да ги наблюдава, без да се помръдва от мястото си, за да не го забележат. За свое най-голямо съжаление Червения Джим не можеше да разбере какво си говореха двамата индианци. Те приказваха така тихо, че той не чуваше дори гласовете им. Само по държането разбираше, че си говорят.

Беше вечер, слънцето потъна зад далечните Скалисти планини и зад мъртвите дюни над прерията. Водата на Ниобрара влачеше нерадостно по средата на коритото си довлечения пясък. Червеникавокафявият кон се приближи съвсем близо до Матотаупа, който дълго му беше липсвал, и допря ноздрите си до рамото на мъжа, където все още се виждаха следите от ноктите на страшната Гризли. Матотаупа погали приятелски мустанга по муцуната и го потупа по врата.

— Какво мислиш, Твърдокамении Харка? — попита той.

— Ние искахме да видим как живеят белите мъже. Е добре, смятам, че вече достатъчно видяхме.

— Ние видяхме някои бели мъже, Харка, такива, които са дошли тук, където съвсем не им е мястото, защото тази земя принадлежи на червенокожите. Жълтата брада сигурно има право, че в своите собствени биваци и домове белите мъже водят друг начин на живот и че там не толкова много от тях стават разбойници и убийци. Това сигурно е така. Ала аз не знам дали ние бихме могли да живеем в къщите на белите мъже. Ние сме навикнали с дъха на свободната прерия. Къде ще отидем?

— Далеч оттук! — отвърна горчиво Харка.

— Живот като този на Дългото копие и Жълтата брада не би ли ти харесал?

Харка отвърна отрицателно.

— Жълтата брада може да рисува и Дългото копие го пази, добре или зле — според възможностите си. Те знаят защо са дошли тук. Но какво ще правим ние?

Матотаупа трепна.

— Може би бихме могли да станем съпровождачи на Червения Джим. Той ни освободи и е голям ловец.

— Но за какво ще ловуваме ние, татко? Онова, което ни трябва, ние можем да убиваме и без Червения Джим… Дори и без онова мацаваки, което той ми подари и което белите мъже, с които той също е приятел, отново ми откраднаха.

Харка добави последните думи тихо и с болка. Той си спомни за миг, че още през лятото беше готов да даде целия свят за това мацаваки.

— Какво ще правим тогава, Харка?

— На мен ми хареса нещо, което разказваше Дългото копие — каза момчето след известно колебание.

— Говори тогава.

— Искам да кажа онова, което той разказа за Чер-ните ходила. За Черните ходила, които живеят далеч горе на север в суровата прерия. Мъжете на племето ситсикау са смели, те са свободни, те са ловци като нас, живеят в шатри като нас. Те имат обичаите на червенокожите. Те са силни врагове на дакота и още по-заклети врагове на белите крадци на земя. Аз искам да отида при хората на ситсикау и там да се подложа на изпитанията, когато му дойде времето, за да стана боец.

Матотаупа се замисли.

— Твоят план е голям, Харка. Той не е лош план. Пътят към ситсикау обаче е дълъг, много дълъг. Освен това не е лесно да те приемат в шатрите на ситсикау, защото те са също така сурови и затворени бойци като дакота. Ала аз съм готов да отида заедно с теб при тях, щом пукне пролет. Аз казах, хау! След като снегът, който ще падне, се разтопи, щом тревата отново се раззеленее, щом бизоните потеглят на север и чучулигите започнат да излитат от тревата при изгрев слънце като стрели нагоре във висините пеейки, ние дваматас тебе ще яхнем конете на път към Черните ходила! Ти трябва да станеш сред тях едно яко момче и голям боец, за страх на дакота, които ни прокудиха, за страх и на Дългите ножове, които искат да заграбят земята на червенокожите. Това ще стане през пролетта и моето сърце отново затуптява силно и радостно, Харка, когато помисля за този твой план, който вече стана и мой. Зимата, която ни предстои сега, ние ще прекараме заедно с теб, нашата голяма цел ще ни даде сили за това.

— Къде ще презимуваме, какво ще ядем, с какво ще се обличаме, татко, когато падне снегът?

— Ние нямаме дрехи от бизонова кожа, нямаме завивки, нямаме шатра. Снегът дълго ще покрива тревата и зимните бури ще веят над нея. Ние имаме голям и хубав план за следващото лято и зима, Харка, ала за сегашната зима ние съвсем не сме подготвени. Това е истината. Аз мисля, че ние ще я използуваме, за да сьберем още повече опит, отколкото притежаваме сега.

— По какъв начин, татко?

— Ти си чувал от дете още, че борбата между червените и белите мъже се води от стотици лета и зими насам. Червените мъже са извършили много велики дела, ала белите мъже въпреки това са напредвали все повече. Ти и аз знаем как живеят и се бият червените мъже. Как живеят и се бият белите мъже ние с теб видяхме на границата. Ала аз искам да разбера колко бели мъже има всъщност. И какъв начин на живот водят те далече навътре в страната, където живеят и спят в мир. Аз искам да видя най-после това със собствените си очи и не само да вярвам на странни истории. Затова искам да отида сега за през зимата заедно с Дългото копие и Жълтата брада в някой град. Ще дойдеш ли с мен?

Харка се замисли.

— Това също е голям план. Нито един от нашите живеещи свободно бойци и заклинатели не е наблюдавал досега белите мъже в техните собствени пещери. Ала можем ли ние да ловуваме там? Или какво ще ядем и как ще живеем?

— Щом поискам, аз мога да набавя достатъчно злато, за да обезщетя Жълтата брада за онова, което той би ни дал. Ала може би ние ще можем да вършим нещо полезно при белите мъже и сами да припечелваме прехраната си. Аз не желая белите мъже да разберат, че мога да набавя злато, пък и онова, което бих могъл да набавя, далеч няма да бъде толкова, колкото белите мъже смятат, че може да бъде. Златните зърна, които има там, могат да ни помогнат на нас двамата да излезем не веднъж и два пъти от затруднение, ала… нищо повече. Може би скалата съдържа още злато. Ала него могат да получават само белите мъже, пък и от тях никой не може да го получи сам.

— Да влезем в къщата, татко, и да чуем какво ще каже Жълтата брада.

Двамата индианци подсвирнаха на конете си и тръгнаха към блокхауса. Мустангите тичаха след тях като кучета. Те доведоха конете в заграденото място, там, където ги бяха оставили преди, и после влязоха в къщата. Миришеше приятно на печени мечи лапи, те сигурно вече бяха готови. Разнесоха се тежки стъпки. Червения Джим влезе вътре след индианците. Бен побърза да подреди малката маса в задния ляв ъгъл. Художникът и Дългото копие още седяха там. Матотаупа и Харка седнаха при тях и Червения Джим стори същото, без никой да го покани. Той беше донесъл някакъв вързоп под мишница, ала първоначално го остави на дървената пейка, без дума да продума.

Ядоха. Бей не беше изпекъл една, а пет мечи лапи и беше донесъл прясна вода, което съвсем не бе лесно за този край през това време на годината. Но той сложи на масата и едно канче бренди. Мъжете и момчето ядоха с удоволствие. За Харка светът отново се беше променил, след като той си бе начертал нов план и бе окрилен от нова надежда, за осъществяването на която му се струваше, че би трябвало да вложи всичките си сили. Той долови, че и кръвта на баща му потече по-бързо във вените. Макар че двамата индианци физически изглеждаха все още така жалки и измъчени, както преди един час, сега всички видяха, че погледът им се беше променил, пък и държането им — също. Гостите на масата смятаха, че това се дължи на вкусните мечи лапи, ала много се лъжеха. Възможно бе сега мечите лапи да се бяха усладили на индианците повече и да им доставиха по-голямо удоволствие, отколкото ако им ги бяха поднесли преди един час.

След яденето Джим предложи прясната вода, която всички пиха е радост. Само той предпочете ракията.

Когато всички се нахраниха до насита и утолиха жаждата си, Джим извади нещата, които беше оставил на дървената пейка.

Най-напред той вдигна двуцевната карабина, която Харка много добре познаваше.

Това е твоя собственост, моето момче, аз ти я подарих край Конския поток и никой няма право да ти отнема тази карабина.

Момчето пое карабината. Ала тъй като вътрешно вече се беше отказал от нея, сега не изпита огромната радост, която Джим, изглежда, беше очаквал. Харка дори не благодари. Да изричат думи за благодарност, не беше обичайно за индианците, Той просто пое оръжието.

Джим сигурно беше разочарован, ала не показа това. Той разви големия вързоп.

— Вижте тук! Две дрехи от бизонова кожа, по-хубави от които и жените във вашите шатри не си ви шили! Купих ги от червенокожите навън на поляната. Една голяма — пробвай я, Матотаупа, тъкмо по мярка! Тази пък за теб, Харка. Зимата идва! Вие не бива да загинете от студ! Би било жалко за двама толкова хубави индианци. А ето ви и завивки от добре ощавени бизонови кожи. Вашите мустанги ще могат да носят и тях. Катъри сигурно няма да си набавите.

Художникът и Дългото копие, които присъствуваха на тази дарителска акция, наблюдаваха сцената със смутени лица.

— Ние би трябвало да ви дарим! — каза Жълтата брада на двамата дакота, — Вие спасихте нашия жи вот.

— И парите ви! — добави безсрамно Джим.

— Бива ли в такъв случай да ти платим сумата, която си дал за тези вещи? — попита художникът Джим.

— Моля, щом трябва — защо не?

Джим прибра една доста голяма сумичка с неприкрито задоволство.

Харка се учуди и уважението му към Червения Джим се намали с една степен. Сигурно този червенокос човек не е заплатил на индианците отвън толкова много за тези вещи, колкото сам прибра в джоба си.

— Ами сега какво ще се прави? — осведоми се Джим и гаврътна още една чашка ракия.

— Ние искаме да опознаем през зимата един град на белите мъже — каза Матотаупа открито, като погледна към художника.

— Това не е малка работа! — намеси се веднага Джим, ала художникът каза отсечено:

— Матотаупа иска да обсъди този въпрос с мен! Аз те каня, вожде — продължи той, извърнал лице към дакота. — Аз и без това трябва да се върна, към градовете за през зимния сезон. Ние смятаме да тръгнем утре заран. Не ни се стои повече тук. Наистина нищо не ни привлича вече в тази разбойническа дупка! Ще тръгнем заедно с конете надолу по течението на Мисури. Там сега градовете никнат като гъби от земята и за мен ще има достатъчно образи, които бих могъл да изучавам. Ако ти желаеш да дойдеш с нас за мен това би било голямо удоволствие.

— Утре заран ще бъдем готови.

— Това съвпада напълно с моите планове! — каза нахално Джим. — Ще имате ли нещо против, ако и аз се присъединя към вас до Мисури? Сам човек не се чувствува добре. С удоволствие бих си намерил компания до града. От само себе си се разбира, че всякога ще бъда на вашите услуги.

На художника много му се искаше да откаже, ала странният, налагаш, се характер на Червения Джим насочи и сега неговото решение.

Щом непременно искате да дойдете с нас, не можем да се обявим против.

— Значи, решено. Утре заран!