Димитър Подвързачов
Вълкът в кошарата

Една нощ, премалял от глад,

кумецът Вълчо дълго разсъждава

за свойто тежко положение:

презиран вред от хора и от гад,

как ще живее с тази лоша слава?

И взе отчаяно решение:

ще каже, уж че си оставя нрава,

че питомен и хрисим става

без никакво съмнение —

та хората дано тогава

да го повярват и сближат с овцете,

а той със плячка пак ще се снабдява,

но тайничко, без никой да усети.

 

Така отиде той до близката кошара

и се представи на овчара:

— Я чуй, приятелю овчарко!

Покаях се, решил съм отсега

да стана твой помощник и слуга,

послушен, кротък, като твоя Марко.

На стадото ще бъда верен страж —

ти знаеш, че от нищо се не плаша —

ще го предвождам винаги на паша,

изобщо, искам да съм ваш…

 

Овчарят се усмихна под мустак,

погледна дългия кривак,

но възрази все пак:

— Ти, Вълчо, си налучкал смешна тема:

как мога да приема

аз предложение от този род —

та всички ще ме сметнат идиот!

 

— О, не! — извика Вълчо с увлечение. —

Ти гледаш ме с предубеждение!

Ти тук живееш, в тази пустота,

не знаеш, как напреднал е света

в туй отношение!

Ти стадото на мене остави,

стегни царвулите и в София върви,

да видиш, как там вече процедират —

повярвай, че не е шега това:

там вълците се канят и се дирят

от всички дебри, даже от Москва!

Макар че тебе те напушва смях,

но там подписват договори с тях,

при клетви и миролюбиви речи —

назад останал си, човече!

 

— Защо ми трябва в София да хода —

овчарят рече, —

аз зная вашата природа!

Ти казваш, че станала по-добра,

затуй приемам твойто предложение.

Но с вълк аз влизам във споразумение,

след като кожата му одера!

 

И той подсвирна, кучетата сбра,

и Вълчо наш, със воля Божа,

остана тутакси без кожа…

Но туй е само басня — то се знай —

и няма никого да озадачи,

защото в нашия наивен край

наистина постъпват другояче…