Николай Лилиев
Предговор

Десетилетия вече минават, откакто в Стара Загора срещнах за пръв път Димитър Подвързачов. Той идеше от Шумен, носеше със себе си най-новата книга на К. Д. Балмонт — „Литургия красоты“, „стихийни химни“, които се откриват със следните смели слова на Аполония Тиански: „Вся земля — моя, и мне дано пройти по ней“.

Беше се появил вече — в „Българска сбирка“, мисля — възторженият отзив на Иван Вазов за „музикалността“ в стиховете на младия поет, а Георги Кирков му пишеше: „Научете се да дирите комичното в положенията — не в думите“. На Димитър Подвързачов се възлагаха надежди, каквито са будили малцина български поети.

Млад, хубав — с този остър поглед, който проникваше в същността на нещата, той приличаше на някакъв странен княз, пратен в изгнание при нас, на земята — някакъв нов Хамлет, който не бе намерил още своето второ име. Той четеше вече „Parerga u Paralipomena“, и сладката отрова на гениалния немец разяждаше младата му душа. Усвояваше философия, на която остана верен до своята смърт; пронизваха го светкавици, които го придружиха до залеза на неговия живот. Той пишеше стихове, превеждаше стихове, разкази, романи, секретарствуваше в една училищна инспекция, сякаш искаше да ни убеди, че и най-ценният дар има нужда от труд, за да се прояви.

Десетилетия вече минават, откакто се видях с Подвързачова за първи път в живота си, а все още не съм срещал друг българин с такова безпогрешно, с такова живо чувство за стих и за стихотворен размер. И макар да не се числи към никоя литературна група, със съвършенствата на своя стих преди всичко, „с мрачните удоволствия на това меланхолно сърце“, за което бе писал:

Ах, ти нямаш съдба, твоят гений е глух!

той принадлежи към своето време — времето, което обединява Яворова с Траянова, приближава го до тях и го озарява с някакво скръбно величие.

И не е ли някак странно, най-самотният поет, който сме имали, бе станал нещо като духовен „баща“ на неколцина млади, на които внуши някои от своите добродетели, които възпита в своето училище за скромност. „Бащата“ съпътствуваше, и в Стара-Загора, и в София, Георги Райчев; от „бащата“ диреше съвети Димчо Дебелянов; „бащата“ чакаха да чуят тогавашните най-млади: Константин Константинов, Никола Янев, Йордан Мечкаров, Петко Атанасов, Георги Машев, Коста Кнауер… За какво не говореше тоя „баща“ — за поезия, за театър, за политика — с какво не се шегуваше най-безобидно, в стихове и в проза, сякаш искаше да оправдае паметните думи на Бомарше: „Аз се смея над човешките деяния, за да не плача над тях“. За преграда между себе си и другите Подвързачов постави своя хумор — оня „нежен смях и весело безволие“, с които изгради, сред нашата действителност, своя свят, наситен с най-печални съзвучия. Защото Димитър Подвързачов обичаше живота, но той беше влюбен в смъртта. От всички загадки на живота, загадката на смъртта го занимаваше най-много. Той гореше в някакво неуморимо любопитство да спусне по-скоро завесата и да премине отвъд. И в това трагично раздвоение между живота и смъртта той виждаше сънища, чуваше химни, улавяше мисли, които записваше с мъдрото си перо, които бъдещето бездруго ще приеме и запомни. Ще ги приеме преди всичко заради тяхната съвършена форма — заради тая чудна игра на размери и рими, която би могла да стане непрекъснат извор на естетическа наслада. Тя трепти в неговите лирически стихотворения и басни и оживява в прекрасните му, ненадминати преводи.

Ето един поет, един истински поет, който се боеше да не бъде „признат официално“, сякаш бе повярвал в истината, която е изрекъл Гийом Аполинер: „Мъчно можем да си представим, доколко успехът прави хората глупави и спокойни“.