Иван Давидков
Оставих зад гърба си океаните

Оставих зад гърба си океаните

като карти за игра.

разпилени по масата

до пепелника, пълен с угарки,

в часа на последния полунощен бридж.

 

И самолетната перка дъхна в лицето ми

с ноздра на небесен жребец.

 

Сега куфарите ми са до стените

на един дом — накрай света,

в най-съкровената градина на сърцето ми.

 

Аз се разхождам от спомен до спомен

и парковете на Денвър

отмитат нападалата по пейките шума,

за да седне там моята сянка.

 

Куфарите ми се отучиха да говорят.

Нищо не искат. За нищо не тъгуват.

А аз тъгувам за изчезналото време,

чийто гръб виждам през дима на лулата.

Тъгувам за кейовете, от които съм тръгвал

и пак съм се връщал под сенки тополови.

Тия тополи единствени дойдоха с мен.

Ето ги отсреща, до хокейната площадка.

Вечер ми се струва, че тя е кей, в който се разбива

звездният прилив.

И си мисля: там ще вържа своята лодка.

Тя умее да чака. До последното отпътуване.