Иван Давидков
Летен дъжд

Дъждът опъна гъсти нишки от земята до небето

и ги размества вятърът, като че ги докосват

с игриви пръсти чипровските килимарки,

наведени над становете. Вятърът втъкава

реката — и като лоза я вие

сред нишките, втъкава пътя с коня,

чиито хълбоци пламтят, втъкава две тополи

и мост до тях, и с бели нишки ниже

огърлица от облаци край шията зелена

на връх Миджур.

 

Ще тръгнем утре призори да вземем

килима на дъжда, за да застелим

дома на лятото — от багрите му целият да светне.

Но ако нишките са още дълги до небето

и не достига прежда, нека вятърът изприда

ята от птици, нека ги втъкава

в килима си. А ние ще застелим

дома на лятото с най-проста селска черга,

тъкана от зелени валози,

от жълти ечемици

и от сребърни овеси.

И седнали на нея, ще погледаме

как вятърът е стъпил на върха

на планината — и се мъчи да отреже нишките,

завързани за небесата,

защото вече се е уморил и няма прежда,

освен развитото кълбо на Дунава,

което много грубо е изпредено.