Иван Давидков
Изчезващият кораб

Тънки бяха гръцките вина,

както твоя шарф, развян от бриза.

Островите плаваха — сребриста низа —

залезът им бе ушил платна.

 

Чезнехме към всепоглъщащата вис

с вятъра на древните морета и

светът заспиваше на коленете

на един егейски кипарис.

 

Кипарисът бе душа скърбяща.

Със сълза, погълнала Икар,

той се мъчеше на алчната съдба да плаща,

 

за да скъта в пяната и мрака

като златна бучка кехлибар

дързостта на тръгналия към Итака.

юни 1989