Жан Мелиа
Мустафа Кемал или Нова Турция (6)

Кюрдското въстание и въпросът за Мосул

Две сериозни изпитания чакат Турция. Първото можеше да разруши самите нейни основи, да унищожи завинаги всичко извършено от Мустафа Кемал — това бе въстанието на кюрдите. Второто можеше да й наложи една нова война, т.е. да я изправи пред нови рискове, след тъй много преживените от нея — това бе въпросът за Мосул.

Кюрдското въстание е според едни реакция на стара, фанатична Турция против модернизма на млада Турция. То е също реакция на феодалната система против републиканската форма на управление, на клерикалния и консервативен дух против свободния граждански и прогресивен дух.

Но както писа по това време Хюсеин Джахид бей във в. „Танин“: „Невъзможно е да си представи човек едно националистическо движение всред невежествените планинци, които живеят отделено на групи и племена, под властта на своите шейхове“.

Ето защо според други кюрдското въстание има едно много по-долно начало. Областта, в която става въстаническото движение, е същата тая, за която спорят Великобритания и Ангорското правителство. Това е богатата с петролни извори Мосулска област, която граничи с турска Армения и с Ирак, за които е даден мандат на Англия. Турция претендира, че жителите на този Кюрдистан са нейни; Великобритания поддържа противното. Това е годината, през която Съветът на Обществото на Народите ще има да се занимава с въпроса за Мосул, предвиден в Лозанския договор. Едно въстание на жителите на спорната територия ще докаже на Съвета, че кюрдите не са спечелени за Ангорското правителство.

И започва да се твърди упорито, че кюрдското въстание има за изходен пункт Мосул и че е организирано от английски агенти. Факт е, че офицери кюрди, известни със своето англофилство, се присъединиха към въстаниците.

Както и да е, бунтът избухва в първата половина на февруари 1925 г. в четириъгълника, който се образува от градовете Карпут, Диарбекир, Битлис и Муш. Шейхът Саид, главатар на племето Накхебендис, е начело на това движение, което заплашва да вземе големи размери.

Ангорското правителство обявява военно положение в Кюрдистан и решава да действува с най-голяма енергия.

По силата на чл. 10 от френско-турската конвенция от 21 октомври 1921 г., която допуща превоза на турски войски през територията на Сирия и на френски войски през турска територия, Ангорското правителство изпраща по железопътната линия от Мейдан — Екбес за Чобанбей войски против възбунтувалата се кюрдска област.

Стават ожесточени сражения в Диарбекир и Карпут. Турските аероплани бомбардират Хани и Пирани, център на кюрдските сили. Снегът, който изобилно вали в планините, пречи на напредването на турските войски. Но „въоръженото въстание срещу въоръжената сила на държавата“, както казва едно комюнике на Ангорското правителство, е потушено.

В един момент то беше взело значителни размери и кюрдският фронт бе достигнал такова протежение, че турците бяха принудени да бомбардират пространството от Атини до Диарбекир, т.е. около 400 километра.

Това въстание бе най-голямото изпитание, което преживя нова Турция. Противно на очакванията на някои, че всички или поне една част от нейните жители ще влязат във връзка с партизаните на шейха Саид, нова Турция видя всичките си синове да стягат редовете си и да останат повече от всякога верни на Мустафа Кемал. Проповядваният от последния идеал бе потопен в самия огън на въстанието, и доби още по-голяма сила. Турция като нация доказа още веднъж, че тя иска да живее и независимо дали въстанието е резултат на едно ретроградно религиозно движение или е създадено от златото на неприятеля — тя представлява цял един блок против явния или таен неприятел. Свещеният съюз победи измяната, патриотизмът възтържествува над фанатизма, съзнанието на настоящето се оказа по-силно от пробуждането на миналото.

Това е моралът, който се извлича от кюрдското въстание. Това едновременно инстинктивно и съзнателно разбиране на интересите на отечеството от всички турци спаси самото отечество от примките, които току-що му бяха поставени.

Същото това съзнание спаси Турция и при разискването на въпроса за Мосул с Англия.

В член 3 на Лозанския договор се постановява, че „границата между Турция и Ирак — касае се следователно за територията на Мосул — ще бъде определена приятелски между Турция и Великобритания в срок от девет месеца“. Договорът прибавя: „В случай на несъгласие между двете правителства, спорът ще бъде отнесен пред Съвета на Обществото на народите“.

Ирак всъщност е под английски мандат и неговият суверен не е нищо друго, освен един обикновен агент на британския империализъм.

През март 1914 г. Великобритания и Германия се бяха съгласили да си поделят собствеността на петролната Мосулска област, като 75% от капитала на дружеството Turkish Petroleum Co бъде английски, а 25% остане на Дойче Банк.

Сключеното на 17 май 1916 г. споразумение между г. А. Бриян от името на Франция и г. Аскуит от името на Великобритания разграничи френската и английска зони на действие в Азиатска Турция.

Френската зона обемаше Сирия и целия Мосулски вилает до Персийската граница; английската — Месопотамия и Багдад, а Палестина трябваше да бъде поставена под международен режим.

Тази конвенция не се хареса на английските финансисти и Foreign Office започна постъпки за изменението й, които достигнаха пълното си развитие при смяната на френското правителство. Клемансо стана председател на министерския съвет във Франция.

През декември 1918 г. той се среща в Лондон с Лойд Джордж. Клемансо е човек на настроението. Сцената, станала историческа, е добре известна. Клемансо иска от Лойд Джордж да се споразумеят относно Ориента и Лойд Джордж му отговаря, че желае Палестина да бъде под английски мандат и Франция да се откаже от Мосулската област в полза на Англия. Клемансо приема без възражение при единственото и тъй минимално условие — Великобритания да се съгласи Франция да поеме 25-те% на немския пай в Turkish Petroleum Co.

Въз основа на този кратък разговор, на 9 февруари 1919 г. Foreign Office иска от Франция не само Мосул, но и още едно значително парче от Сирия и Клемансо признава тази претенция за основателна.

Клемансо действуваше с лекота, Лойд Джордж пък — при дълбокото познаване на английския империализъм, който скъпи британските интереси и който живо се интересува от всичко, което може да засегне могъществото и бъдещето на Англия.

Вън от своето петролно богатство Мосулският вилает е и от твърде голямо географско значение. Всички големи пътища между Турция, Персия и Кавказ минават през него. Мосулският вилает разделя Турция от Персия. По този начин Персия е обкръжена от една страна от Мосулския вилает, а от друга — от Индия. Поради това Мосулският вилает представлява за Англия важна операционна база. Оттам тя може да влияе върху Турция и Персия, да напредва към Каспийско море, да надзирава централна Азия и да доминира над света.

Отстранила по този тъй лесен начин Франция, Великобритания ще може да упражнява пълно въздействие над правителството на Ангора. При това установяване на границата между Турция и Ирак, предвидено от Лозанския договор, поставяйки в служба на Ирак цялата си мощ, а в случай на нужда и своите оръдия, Великобритания мисли преди всичко за своите интереси. За нея Ирак е само едно оръдие на нейния империализъм.

Великобритания не губи нито минута. Още на утрото след примирието в Мудрос тя окупира Мосул, което е противно на духа на Лозанския договор, и се установява там, както направи преди години с Египет, гдето успя напълно.

През май и юни 1924 г. турските и английски делегати се събират в Цариград, за да разискват, според чл. 3 на Лозанския договор, върху турско-иракската граница. Но преговорите не успяват. Съгласно Лозанския договор въпросът е отнесен в Съвета на Обществото на народите.

Последният издава своето решение на 16 декември 1925 г. Мосулският вилает се присъединява към Ирак, като „британското правителство се поканва да представи на Съвета един нов договор с Ирак“, който ще осигури за още двадесет и пет години мандатния режим, определен в съюзническия договор, сключен между Великобритания и Ирак и в утвърдения на 27 септември 1924 г. от Съвета на Обществото на народите акт на британското правителство за приемането на тия мандати.

Турският делегат Тевфик Рушди бей протестира със следните думи:

„Тъй като суверенните права на една държава върху дадена територия не могат да се прекратят, освен с нейното съгласие, от това следва, че нашите суверенни права върху целия Мосулски вилает си остават непроменени“.

Положението на Турция става деликатно. Трябва ли правителството на Ангора да прибегне до изненадите и рисковете на една нова война или да направи големи жертви, за да спести на Турция един нов период на разрушение чрез кръв и пари?

Мустафа Кемал намира, че за своето възраждане неговата страна има нужда от цялата си кръв и от всичките си пари, особено след дългите години на войни и избивания. Колкото това и да е болезнено, за нея е за предпочитане да пристъпи към окончателното уреждане на тоя въпрос с Англия.

Сключеният в началото на м. юни 1926 договор установява границите, като Турция се отказва от Мосулския вилает. В замяна на това тя осигурява сигурността на южните си граници, като сключва с Англия договор за взаимно ненападение за срок от десет години и й се признава правото да получава в течение на 25 години една десета част от всички доходи, плащани на правителството на Ирак за експлоатацията не само на петролните извори в Мосул, но и за тези в Ирак. Когато този договор идва за утвърждаване от Националното събрание в Ангора, Тевфик Рушди бей, в качеството си на министър на външните работи обяснява с достойнство:

„Тъй като основната задача на Турция, която съставлява главната сила в Близкия Изток, е да бъде елемент на реда и на прогреса в кръга на цивилизованите народи, ние се съгласихме да направим жертви, за да осигурим мира в Близкия Изток, независимостта и щастието на Ирак и установяването на нормални отношения с Англия“.

С това полето за дейност на Турция става по-свободно. Мустафа Кемал си е поставил велика патриотична цел: Турция, издигната от упадъка, в който я беше довел султанът и неговите подкупени от чужденците министри, излекувана от раните, които й бяха причинени от толкова години война, трябва не само да прогресира вътрешно, но и да играе роля в международната политика. Модернизирана, тя не трябва да се затвори в себе си и да се обрече на една изолация, която би била пагубна за нея; тя трябва да живее, както своя цялостен живот, тъй и общия живот.