Лусинда Райли
Среднощна роза (19)

17

През следващите три нощи времето беше топло и сухо, а от звездното небе ярко светеше пълна луна. Затова Робърт беше решил да заснеме нощните сцени наведнъж, вследствие на което Ребека си беше лягала уморена чак след два часа сутринта. Тази вечер, въздишайки, докато двамата с Джеймс очакваха да заснемат сцената, в която щяха да избягат със старинния ролс-ройс, й се струваше, че ще стигне до леглото си още по-късно.

— А разправят, че актьорството било бляскава професия — коментира Джеймс, прозявайки се в тъмнината. — Винаги съм готов да избягам с теб, Бекс. Само дето вече е един часът сутринта, а сме заснели цели седем дубъла, във всеки от които не успяваме да извървим даже трийсет метра. Ама че нелепо препитание имаме.

— Поне сме на открито, и то на прекрасно място, а не в някоя звукозаписна стаичка с прекалено усилен климатик зад някое от холивудските студиа — напомни му Ребека.

— Вярно си е. Хм, дали е възможно американската ни примадона да се влюбва в Англия? Онзи ден те видях да си бъбриш с домакина ни в градината. Що за човек е? Струва ми се доста резервиран.

— Всъщност Антъни е свестен човек. Просто е малко стеснителен.

— „Антъни“ значи? Не лорд Естбъри? Колко задушевно само — пошегува се Джеймс. — Как ти звучи да се сдобиеш с благородническа титла, Бекс? Така би тръгнала по стъпките на заможните си американски предци. Много наследнички замениха семейните си богатства за място в британската аристокрация. Като се замисля, „лейди Ребека Естбъри“ добре се търкулва от езика — подразни я той.

— Ха-ха — измърмори Ребека под носа си, тъкмо когато звуковият техник им даде сигнал, че най-сетне могат да започват.

— Двайсет секунди!

— Струва ми се, че това място би намерило добро приложение на едно сочно американско богатство. На твое място бих внимавал, скъпа. Лорд Естбъри може да ламти по парите ти.

— Десет секунди!

— Много е симпатичен, но далеч не е мой тип — изшушука Ребека.

— Пет секунди!

— И какъв точно е твоят тип?

Ребека нямаше време да му отговори, тъй като филмовата клапа тропна пред предното стъкло на колата и Джеймс за пореден път я подкара надолу по входната алея.

След няколко минути помощник-директорът обяви, че сцената се е получила и снимките приключват. Стив й отвори вратата и тя излезе от колата.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да, благодаря.

— Боя се, че утре сутринта ни трябваш рано, но след това всички ще почиваме през уикенда — каза Стив, докато тримата се изкачваха по великанското стълбище към входната врата на къщата. — В имението ли искаш да останеш, или предпочиташ Греъм да те откара до Лондон?

— Да, ела с мен в Лондон — предложи Джеймс. — Ще те водя да разгледаш забележителностите.

— Много мило от твоя страна, но ме чака натоварен график идната седмица — обясни Ребека. — Затова май ще си остана тук, за да упражнявам репликите си на спокойствие. Пък и тъкмо ще имам възможност да се поразходя из района.

— Както искаш. Греъм ще е на твое разположение — увери я Стив. — Е, ще се видим в шест сутринта.

— Напълно сигурна ли си, че не искаш да ме придружиш, Бекс? — попита Джеймс. — Не ми се ще да те оставям тук сама, в ръцете на мистериозния лорд Естбъри и тукашната госпожа Денвърс — пошегува се той. — Както и да е, в случай че размислиш, аз заминавам утре, веднага след края на снимачния ден.

— Благодаря. Лека нощ, Джеймс — отвърна тя, отправяйки се към гардеробната, за да съблече роклята си. Сигурно беше от умора, но нямаше никакво желание да напуска Естбъри Хол. Пък и като си знаеше късмета напоследък, някой щеше да ги види заедно и снимките щяха да обиколят цялото земно кълбо за отрицателно време.

 

 

Актьорите и екипът напуснаха имението в ранния следобед и Ребека се възползва от възможността да си вземе дълга, отпускаща вана. Беше решила, че на следващия ден ще помоли Греъм да я откара до най-близкото градче, за да си купи още малко дрехи и някое по-силно противоалергично лекарство за сенната си хрема.

Като излезе от ваната и тръгна по коридора към стаята си, Ребека видя госпожа Треватън да я чака пред вратата й.

— Донесох ти малко чай от домашна лайка, гълъбче.

— Благодаря — отвърна Ребека.

— Ще ти помогне да се отпуснеш след дългата седмица. Освен това исках да ти кажа, че господарят те кани да изпиете по питие на терасата тази вечер. Каза, че сте го обсъждали по-рано тази седмица.

— Да, така е. По кое време ще му е удобно?

— Седем и половина? Кани те и на вечеря след това — добави госпожа Треватън.

— Не тази вечер, благодаря. Сенната ми хрема е доста обострена в момента.

— Горкичката ми тя. Е, почини си добре тази нощ, ще ти помогне. А сега отивам да предам на господаря, че ще слезеш при него в седем и половина, скъпа.

Ребека изпи набързо ароматния чай от лайка и прекара един час, потопена в сцените, които щеше да изпълни следващата седмица. После се облече, грабна една жилетка и тръгна към долната тераса, която се простираше почти по цялата дължина на централната част на къщата.

Антъни седеше пред масичка от ковано желязо в единия й край, откъдето се разкриваше чудно хубав изглед към цветната градина и зелените ливади отвъд нея.

— Добър вечер — поздрави я той с усмивка и стана да й предложи стол.

— Благодаря — каза Ребека, сядайки. — Колко живописен залез. Природата е решила да ни разкрие всичките си красоти. Знаеш ли, никога не съм се възхищавала на небето толкова, колкото тук, в Естбъри Хол. Звездите светят така ярко над вас.

— Е, може би не са толкова видими в големия град — отвърна Антъни, вдигайки една кана и наливайки кехлибарена течност с плодове и лед в чашата й.

— Какво ще пием? — изгледа я подозрително Ребека.

— Коктейл „Пимс“. Това пийваме ние, англичаните, в редките хубави летни вечери като тази. Вътре има доста лимонада, така че няма да ти завърти главата, обещавам.

Ребека доближи колебливо чашата до устните си и отпи.

— Чудесно е, благодаря — каза тя.

— Радвам се, че ти допада. Госпожа Треватън ми каза, че те мъчи сенна хрема.

— Да, имам я още от дете и понякога много ми пречи. Между другото, снощи прочетох първите страници от историята, написана от прабабата на господин Малик, която някога работила тук. Засега няма позорни тайни — усмихна се Ребека. — Но Доналд, твоят дядо, има доста паметно участие.

— Я виж ти. — Антъни отпи умислено от коктейла си. — Аз пък прегледах счетоводните книги в библиотеката, но не намирам служителка на име Анахита Чаван в периода, който ми спомена.

— Е, според нейния разказ определено е работила тук, макар и за кратко — обясни Ребека. — Била е бавачка на Елинор, дъщерята на сестрата на дядо ти.

— Селина Фонтен. Ако съдя по думите на майка ми, тя е била черната овца на семейството. Омъжила се за някакъв френски граф и се преселила във Франция. След това не ги навестявала особено често тук.

— Изненадана съм — заяви Ребека. — В разказа е представена като много добър човек. Прощавай, Антъни, но съм изумена, че нямаш желание да научиш повече за миналото на семейството ти. Аз лично много бих се радвала, ако ми попаднеше дори малко информация за моето.

— Е, тук вижданията ни се разминават — отвърна той с видимо подкладени емоции. — В случая с моята семейна история, както госпожа Треватън вечно ми повтаря, е най-добре да не дърпам дявола за опашката.

— Може и така да е, но събитията, за които прочетох в разказа, са се случили преди почти сто години. Едва ли ще ти навреди да научиш повече за хората, живели в имението преди теб.

Антъни впери поглед в далечината, после го върна към нея.

— Значи смяташ, че би ми помогнало, Ребека?

— Ами… — Тя го погледна и изражението в очите му й напомни за това на дете, търсещо съвет от майка си. Тя сви рамене. — Може би е американска странност, но аз лично винаги държа да съм наясно с фактите — отвърна тя.

— Е, може би си права. Може би трябва да прочета този ръкопис, който така те е запленил — съгласи се той накрая.

— Извинявай, Антъни, не е моя работа. Не исках да се меся в личния ти живот.

— Свестен ли ти се стори този господин Малик?

— Е, не ми изглеждаше да иска каквото и да било от теб, с изключение на възможност да поговорите за прабаба му — потвърди Ребека.

— Ще си помисля. Е, какви са плановете ти за уикенда? — поинтересува се Антъни, рязко сменяйки темата. — Да ти призная, доста ще се насладя на тази кратка пауза, в която домът ми отново ще е мой.

— Не се и съмнявам. Обещавам да не ти се пречкам утре — побърза да добави тя. — Ще помоля Греъм, шофьорът ми, да ме закара до най-близкия град. Трябва да си купя още дрехи. Донесох си толкова малко, а и тук се оказва по-топло, отколкото очаквах. След това може да разгледам местните забележителности. Сещаш ли се за някое място, което трябва да посетя?

— Разбира се, но като казах, че искам къщата за себе си, определено нямах предвид теб. Всъщност много бих се радвал да те разведа лично. Едва ли някой познава това кътче от света по-добре от мен.

— О, Антъни, не е необходимо — увери го Ребека. — Сигурна съм, че последното нещо, което ти се прави този уикенд, е да се изживяваш като екскурзовод.

— Не, настоявам. Сериозно. По никакъв начин не намирам присъствието ти за натрапчиво и за мен ще е удоволствие. Госпожа Треватън каза, че си твърде уморена да вечеряш с мен тази вечер, затова предлагам да се срещнем тук, на терасата, утре сутринта в десет например, как ти звучи?

— Добре, ако си сигурен — съгласи се Ребека. — Но наистина не искам да те притеснявам.

— Изобщо няма да ме притесняваш. Е, сподели как вървят снимките.

Ребека му разказа за филма, доволна да види, че напрежението по лицето му се изпарява постепенно.

— Естествено истинската звезда е Естбъри Хол. За всички ни е огромна чест да работим тук и съм сигурна, че имението ще изглежда прекрасно на големия екран.

— Е, поне за малко само си изкарва издръжката — въздъхна Антъни. — Иронично е, че именно липсата на средства за модернизирането му го направи подходяща сцена за филма ви.

— Много ми харесва тук, Антъни, колкото и старовремска да е банята — добави тя с усмивка.

— Наистина ли?

— Да, наистина — потвърди тя.

— Това ме радва. — Почти детинско доволство прекоси лицето му.

Когато госпожа Треватън се появи на терасата, за да обяви, че вечерята на Антъни е готова, Ребека изпита гузна благодарност, че може да избяга на горния етаж, където да вечеря на спокойствие сама.

 

 

На сутринта се събуди неотпочинала и с главоболие, което я накара да се замисли дали не беше изпила малко повечко алкохол предишната вечер. Стана й чудно колко ли силно беше питието, което Антъни й бе поднесъл. Госпожа Треватън се появи в стаята й точно в девет и сложи поднос с чай, препечени филийки и сварено яйце в скута й. Ребека се понадигна в леглото със замаяна глава и неуспешно опита да изяде закуската си. Изпи една таблетка ибупрофен за главобола, облече тениска и дънки и слезе на долния етаж.

— Добро утро. — Антъни вече я чакаше на терасата. — Тръгваме ли?

Двамата заобиколиха до входната алея, където беше паркиран древен ролс-ройс.

— Заповядай. Съжалявам, че не отговаря на високите ти стандарти — каза извинително той.

Антъни запали двигателя, а Ребека се настани на седалката до него, чудейки се защо ли никога не сваляше карираната си риза и вехто туидено сако. Може би това бяха единствените му дрехи. Надяваше се, че госпожа Треватън ги пере от време навреме.

— Реших да те водя в Ашбъртън. Там има няколко бутика за дрехи, макар че нямам представа дали стоката им ще е по вкуса ти — коментира Антъни, потегляйки. — После смятам да отскочим до Уидикъм и да обядваме в някоя от тамошните кръчми. След това може да те водя до Дартмор. Най-приятно е да го опознаеш на кон, но едва ли яздиш.

— Всъщност обожавам да яздя — отвърна Ребека, грейвайки при мисълта. — Преди няколко години трябваше да се науча за една роля. Действието на филма се развиваше в Монтана и ме обучаваха няколко истински каубои. Така че стилът ми на езда несъмнено е по-грубиянски от твоя.

— Хм, колко интересно — каза Антъни, очевидно изненадан. — За жалост конюшнята ни е загубила някогашния си блясък. Отстъпил съм я на момичето, което ръководи местното училище по езда, а тя се грижи за моите коне в замяна. Като по-млад не яздех често, а напоследък гърбът ми играе номера, затова е хубаво, че има кой да ги раздвижва. Но и ти си добре дошла да ги извеждаш на езда. Всъщност ще си им от голяма помощ.

— Знаеш ли какво? Май ще се възползвам — съгласи се Ребека.

— Между другото, помислих върху онова, което ми каза снощи. Тази сутрин се свързах с господин Малик и го помолих да ми гостува за обяд утре. Но имам едно условие — добави Антъни.

— И какво е то?

— Да ни правиш компания. Все пак ти ме убеди да се срещна с него.

— Разбира се, за мен ще е удоволствие — съгласи се Ребека. — Но щом господин Малик ще идва утре, смятам, че трябва да прочетеш поне началото на разказа, Антъни. Много е увлекателен.

Антъни я погледна притеснено.

— Гарантираш ли ми, че няма позорни семейни тайни, които да ме шокират?

— Абсолютно никакви, поне докъдето аз съм стигнала. Анахита разказва главно за детството си в Индия. Наистина имах чувството, че се потапям в друг свят и вече определено ми се иска да посетя това екзотично място. Живяла е в приказен дворец като спътница на една принцеса, преди и двете да постъпят в пансионно училище в Англия.

— Явно оттам води началото си връзката със семейството ми — замисли се Антъни, докато шофираше. — Знам, че прадядо ми е бил резидент в провинцията Куч Бехар преди смъртта си.

— Да. И доколкото разбрах, там много му е харесвало. Същото не важи за прабаба ти Мод.

— Не се и съмнявам. За жалост тя не одобряваше много неща. Нас, мъжете, например — добави емоционално той.

— Е, просто ще трябва да прочетеш историята сам.

— Така и ще направя. Освен това ще уведомя госпожа Треватън за обяда утре. Е — каза Антъни, паркирайки на живописна, оживена главна улица, — да попазаруваме.

Сутринта протече по-приятно, отколкото Ребека бе очаквала. Разхождайки се под слънцето в компанията на своя закрилник и с чисто нова прическа, Ребека се любуваше на свободата да се появи на публично място без страх, че ще я разпознаят. След като обиколи набързо няколко магазина, откъдето се оборудва с нови блузи, и купи още противоалергични лекарства от аптеката, се качиха в колата и продължиха към Уидикъм.

Като стигнаха селцето, седнаха на една слънчева маса в „Ръгълстоун Ин“ и си поръчаха салата с раци.

— Това място е като картичка, същинско олицетворение на представата ми за Англия — каза Ребека, любувайки се на старинните колибки, обточващи тясната уличка. — Всъщност, като стана дума за картички, май ми се иска да изпратя няколко.

— Местенцето наистина е красиво. И се радвам, че мога да го видя през чужди очи. Не съм пътувал много през живота си, а човек като че ли се уморява от познатото.

— И ти ли като дядо си Доналд си посещавал пансионно училище? — поинтересува се Ребека.

— Не. Обучаваха ме вкъщи. Майка ми не одобряваше пансионните училища — обясни той.

— Сериозно? Изненадана съм. Съдейки по сценария на филма и проучванията ми относно онази епоха, останах с впечатлението, че е било нещо като традиция за всички момчета от английски семейства като твоето.

— Прекалено много щях да липсвам на майка ми. Представи си колко самотно щеше да й е, ако трябваше да живее сама в имението.

— Разбира се. — На Ребека й правеше впечатление, че в поведението му се появяваше момичешка нотка винаги, заговореше ли за майка си. Внезапно се зачуди дали причината Антъни да остане стар ерген не се криеше в сексуалната му ориентация. — Като се има предвид каква слава им се носи на този вид училища, май си извадил късмет. Не разбирам защо му е на някого да изпраща детето си далеч от дома.

— Майка ми винаги се отнасяше подигравателно към факта, че всички млади англичани постъпваха в училища, където ги обучаваха да управляват империята. До края на петдесетте, когато аз бях младо момче, вече не съществуваше империя. — Той въздъхна. — Но доколкото чувам, пансионните училища в наши дни са далеч по-цивилизовани. Предлагали дори топла вода.

— Дори не би ми хрумнало да изпратя своето дете на подобно място — потрепери Ребека.

— Както ти самата каза, такава е традицията, скъпа. Е, остава ли уговорката за езда в Дартмор този следобед?

— Може би утре. Днес се чувствам доста уморена — отвърна Ребека. Обядът като че ли й беше върнал неприятното чувство в стомаха и главоболието.

— Тогава какво ще кажеш да се прибираме в имението? Мога да ти покажа параклиса — предложи той. — Проектиран е от Ванбруг, много прочут английски архитект. Скътан е в самата къща, от едната страна на дългия коридор.

— Ако нямаш нищо против, Антъни — съгласи се Ребека.

Двайсет минути по-късно, Ребека вече следваше Антъни по красивия главен коридор. Той спря пред една дъбова врата, която отключи с гигантски ключ.

Ребека влезе вътре и плъзна удивен поглед по високата гора от позлатени колони, издигащи се към малък купол, чиито страни бяха украсени с облаци и херувимчета.

— Каква красота — въздъхна тя, обръщайки се към Антъни.

— Да, но за жалост пропиляна в последно време. Рядко идвам тук. Заповядай — каза той и седна на една пейка, — разгледай го.

Ребека се възползва от поканата, наслаждавайки се на спокойната атмосфера и усещайки тежестта на годините, затворени в параклиса. Сведе поглед към поизтъркания мраморен под, осезаемо доказателство за множеството хора, потърсили тук утеха през годините.

Тя се обърна към спътника си. Антъни гледаше право напред, очевидно потънал в дълбоки мисли. Изглеждаше й толкова самотен, толкова уязвим. Доближи го и седна до него на пейката.

— Вярваш ли в бог, Антъни?

— Прабаба ми Мод беше много набожна. Майка ми е откърмена с католическата вяра. Същото важи и за мен, понеже Мод още беше жива в детството ми. Аз лично не съм вярващ. И откровено казано, никога не съм бил, колкото и да се преструвах пред нея. Ти вярваща ли си?

— Никога не съм се замисляла сериозно за религията. Определено не беше част от детството ми.

— От моето беше доста голяма част, макар че и аз не я приемах по-сериозно от теб. Възприемах я просто като безсмислена рутина. Убийствено скучна при това, като физиката или математиката. Откровено казано, виждам единствено хаоса, който е причинила през вековете. Пък и фанатизмът на Мод определено не помагаше на семейството ми. Тя не беше… сърдечен човек. Е, както и да е. — Той се обърна към Ребека с тъжна усмивка на лице. — Готова ли си да вървим?

— Да. Благодаря ти, че ме доведе тук. Истинска чест е да посетиш подобно място.

— За мен беше удоволствие — увери я искрено той.

— Къде са погребани предците ти? — попита Ребека, внезапно надявайки се да не е в гробница под краката им.

— В една сграда в парка, от която ме побиват тръпки. Мога да те водя и в мавзолея, ако искаш — предложи Антъни, докато вървяха по дългия коридор.

— Всъщност наистина ме измъчва страшно главоболие. Може би някой друг път.

— Е, дано утре се чувстваш по-добре за обяда с младия ни индийски приятел. Госпожа Треватън винаги приготвя цяло пиршество за подобни случаи.

— Да, разбира се. Сигурна съм, че почивката ще ми се отрази добре.

— Ребека, аз… — Антъни впери поглед в нея за момент, после поклати глава. — Нищо. Дано утре си по-добре. Имаш ли нужда от нещо?

— Само от сън.

— Е, връщам се в градината. Благодаря ти за приятния ден.

Антъни тръгна към терасата, а Ребека се заизкачва по стълбището. Като затвори вратата след себе си, изпи още една таблетка ибупрофен и легна в леглото си. Чак сега й се приискваше да беше в хотел, където можеше да сложи табела „Не безпокойте“ на вратата си. Затвори очи и опита да се отпусне.