Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (17)

16.

13 март, 22:42

Южно от Казан, Русия

— Не мога да повярвам, че успяхте! — възкликна Буколов след около половин час. — Наистина успяхте!

Тъкър не откъсваше поглед от заледения път. Джипът се носеше на юг, парното беше включено на максимална мощност.

— Смятате ли, че вече сме в безопасност? — попита Уткин, като се приведе напред от задната седалка. Изглеждаше доста объркан. — Всичко се случи толкова бързо…

— Бързината е хубаво нещо — отвърна Тъкър. — Още по-хубаво е когато всичко мине гладко.

В интерес на истината, самият той бе изненадан, че събитията се бяха развили според предварителния му план. Въпреки това нямаше намерение да се отпуска и да отслабва бдителността си.

Фаровете на колата осветиха място за почивка край пътя.

„Това ще свърши работа.“

След около три километра щяха да стигнат до голям пътен възел. Преди това обаче Тъкър трябваше да свърши нещо важно. Отби вдясно, където имаше тоалетна и няколко покрити със сняг пейки, сгушени под брезички с натежали клони.

— Можете да се поразтъпчете — каза Тъкър, след като спря на паркинга. — Преди това обаче искам да ми дадете мобилните си телефони, лаптопите си, изобщо всички електронни устройства, които носите със себе си.

— Защо? — попита Буколов.

— Опасява се някой от нас да не се обади на някого — обясни му Аня.

— Но защо? — настоя Буколов. — На кого ще се обаждаме?

— Имам и други съображения — отвърна Тъкър. — Електронните устройства лесно могат да бъдат проследени дори да не са включени. Дайте ми ги.

Макар и неохотно, те се подчиниха.

— Ами ако се наложи наистина да се обадим? — попита Аня.

— Аз ще го уредя — обеща й Тъкър.

„Но чак след като напуснем страната и ви предам на «Сигма».“

Тъкър изведе Каин на разходка и даде на тримата достатъчно време, за да възстановят кръвообращението в отеклите си крайници. Убеди се, че никой не го наблюдава, и изхвърли цялата им електроника, включително лаптопите, в рекичката, която минаваше покрай паркинга. Задържа единствено собствения си сателитен телефон, който бе прибрал в джоба на якето си.

След десет минути отново пътуваха на юг.

— Какво ще правим сега? — попита Аня. — Къде ще отидем? На някое летище?

— Ще видим — отвърна загадъчно Тъкър: не искаше да разкрива козовете си.

През следващите шест часа караше право на юг. Целта му бе да се отдалечи колкото се може повече от Казан. С напредването на нощта навлязоха все по-навътре в някакъв очевидно земеделски район и най-сетне прекосиха границата между две области. Слава богу, че между руските области нямаше контролно-пропускателни пунктове, тъй като това би им създало доста проблеми.

Два часа преди изгрев Тъкър навлезе в Димитровград, който — както изглеждаше — бе останал верен на съветските си корени. Избегна основните пътни артерии, за да потърси хотел, който да им предложи едновременно анонимност и комфорт. Откри подходящо място и нае две свързани стаи на втория етаж, едната за Аня и баща й, другата за себе си и Уткин. Настани Каин на прага между двете стаи.

Не искаше да се задържа прекалено дълго на едно място. Затова след четири часа стана и излезе от хотела. Реши да остави другите да поспят още малко и да се поразходи. Освен това искаше да остане сам. Преди да се настанят в хотела бе видял едно интернет кафе и сега тръгна към него.

В кафето миришеше на кренвирши и гореща пластмаса, но поне беше празно, което не биваше да го учудва предвид ранния час. На петте маси имаше компютри Ай Би Ем от началото на деветдесетте — толкова стари, че модемите им представляваха пластмасови стойки, в които се поставяха телефонните слушалки.

За негова радост собственикът на заведението, възрастен мъж, който изглеждаше залепнал за стола си, не бе от приказливите. Тъкър се ориентира в ценоразписа, написан на ръка на един лист над барплота, и му подаде сто рубли. Мъжът махна с ръка, сякаш казваше: „Избери си компютър“.

Както можеше да се очаква, връзката бе бавна. Тъкър прегледа сайтовете на няколко руски вестника. Използва онлайн преводач и откри това, което търсеше, или по-скоро това, което се надяваше да не намери.

Върна се в хотела и установи, че Аня и Уткин ги няма. Каин седеше на леглото и гледаше с очакване. Тъкър се ядоса много, но бързо се успокои. Трябваше да нареди на Каин да не ги пуска да излизат.

Разтърси Буколов и го събуди.

— Къде е Аня? Къде е Уткин?

— Какво? — стреснато попита Буколов и седна рязко в леглото. — Няма ли ги? Да ме арестуват ли са дошли?

— Спокойно.

В същия миг вратата се отвори и влязоха Аня и Уткин. Аня носеше поднос със стиропорени чашки, от които се вдигаше пара.

— Къде бяхте? — попита рязко Тъкър.

— За чай — отвърна Аня. — За всички.

Тъкър овладя раздразнението си.

— Не го правете повече. Не и без да ме предупредите.

Уткин измърмори някакво извинение.

Аня — изглеждаше притеснена — остави подноса на масичката.

Буколов се опита да защити дъщеря си:

— Вижте какво, Тъкър, няма да ви позволя…

Тъкър се обърна, размаха пръст под носа му, после се обърна и към Аня и Уткин.

— Когато напуснете страната, правете каквото искате. Дотогава обаче ще правите каквото кажа аз. За да стигнете дотук, доктор Буколов, някои напълно невинни хора се простиха с живота си. Не искам жертвата им да остане напразна заради нечия глупост. Независимо чия.

Отиде в другата стая, за да се успокои. Каин го последва с увиснала опашка — беше усетил, че е ядосан.

Тъкър разроши козината му.

— Не се сърдя на теб. Ти си добро куче.

Уткин също дойде при него и затвори вратата между двете стаи.

— Съжалявам, Тъкър. Не мислех какво правя.

Тъкър прие извинението му, но му зададе един въпрос, който го притесняваше.

— През цялото време ли бяхте заедно?

— С Аня ли? Не, не през цялото време. Аз станах преди нея. Поразходих се из квартала. Съжалявам, но трябваше да изляза. Всичко това е толкова… изнервящо. Не можех да седя в стаята, докато те спят.

— Къде се срещнахте с Аня?

Уткин се почеса по носа.

— На паркинга. Току-що беше излязла от кафенето малко по-надолу и носеше таблата с чая.

— В каква посока се намира това кафене?

— На запад.

— Видя ли някого с нея? Някой заговори ли я?

— Не. Изглеждате ми разстроен. Нещо случило ли се е… освен това, искам да кажа?

Тъкър огледа изпитателно младия мъж, опитваше се да прецени дали лъже, или не. Лъжецът винаги се издава, ако, разбира се, знаеш какви признаци да търсиш. В крайна сметка реши, че не бива да променя мнението си за Уткин. Не откриваше в поведението му и следа от неискреност.

— Прочетох казанските вестници — каза Тъкър. — Твърдят, че Аня Малинова била отвлечена.

— В известен смисъл са прави.

— Била отвлечена пред някакъв нощен клуб от човек, който убил придружителя й.

Уткин седна на леглото.

— Защо са изопачили нещата?

— За да манипулират събитията. Най-странното в случая обаче е обстоятелството, че изфабрикуваната история за отвличането й се появява в новинарските сайтове по-малко от два часа след като напуснахме Казан.

— Да, прекалено бързо. Това означава ли нещо?

— Може да означава, може и да не означава.

— В тези репортажи има ли ваша снимка?

— Не. Но досега все някой е успял да свърже Аня, баща й и мен.

— Ами аз?

— Не се съмнявам, че ще стигнат и до теб.

Уткин пребледня.

— Това означава, че ще ме пипнат, след като напуснете Русия.

— Спокойно, няма!

— Защо?

Тъкър постави ръка на рамото му.

— Защото идваш с нас.

— Какво? Наистина ли? — Облекчението, изписано на лицето на Уткин, му придаваше изражение на малко кученце.

„Бил ли съм и аз някога толкова наивен и невинен?“

Тъкър обаче искаше да подготви руснака за трудностите, които ги очакваха.

— Очаквам от теб да ми помогнеш. Стрелял ли си с пистолет?

— Не. Никога.

— Значи е време да се научиш.

 

 

14 март, 09:12

Тъкър излезе на балкона, за да подиша чист въздух.

Чу зад гърба си стъпки, обърна се и видя Аня, беше се облегнала на стената с кръстосани пред гърдите ръце.

— Може ли да поговорим?

Той сви рамене.

— Съжалявам за това, което направих, и искам да се извиня за думите на баща ми… Той се опитва да ме предпазва… да ме закриля.

— Баща ти е… — Тъкър се опита да го каже възможно най-дипломатично. — Да речем, че с него не се общува лесно.

— Представи си какво е да си негова дъщеря.

Тъкър се усмихна.

— Баща ми те харесва, макар и да не го показва. Това се случва много рядко.

— И как разбра?

— Не те презира. А сутринта се почувствах затворена като в кутия… като попаднала в капан. Имах нужда да изляза. Мисля, че точната дума е клаустрофобия.

— Тоест просто не те е свъртало на едно място?

Тя се усмихна.

— Възможно е. Мога ли да попитам защо ни помагаш?

— Защото ме помолиха.

— Кой? — попита Аня и веднага размаха ръце. — Не ми отговаряй. Не трябваше да питам. Можеш ли поне да ми кажеш къде отиваме?

— На юг. Ако имаме късмет, сутринта ще стигнем в Сизран. Хората ми ще ни чакат там.

Аня като че ли се успокои.

— Ще отидем направо на мястото на срещата — хотел „Чайка“. Замисляла ли си се какво ще правиш, когато пристигнеш в Щатите?

— Нямам представа. Вероятно ще зависи от това какво ще стане с баща ми. Не съм се замисляла за това. Но ще го последвам където и да отиде. Той се нуждае от помощта ми, за да завърши изследванията си. Ти къде живееш?

Въпросът го свари неподготвен. Разполагаше с пощенска кутия в Шарлот, Северна Каролина, но отдавна не бе имал място, което да нарече свой дом. Повечето хора трудно биха възприели начина му на живот. Опитвал се бе да го обясни на свои приятели, но се бе отказал след няколко опита. Какво можеше да отговори? Избягвам хората? Предпочитам да пътувам с Каин и да изпълнявам необичайни задачи? Така ми харесва.

Но тъй като не искаше да изпада в такива подробности, излъга:

— В Портланд, Мейн.

— Хубаво ли е там? На мен ще ми хареса ли?

— Обичаш ли океана?

— Да, много.

— Значи ще ти хареса.

Тя зарея изпълнен с мечти поглед към паркинга.

— Сигурна съм, че ще ми хареса.

„Да, а като стигнеш в Портланд, можеш да ми изпратиш картичка и да ми разкажеш нещо повече за града.“

Самият той никога не бе ходил в Портланд.

Разговаряха още няколко минути, след което Аня се върна в стаята си.

Тъкър реши да се възползва от обстоятелството, че е сам, набра номера на Харпър и когато тя вдигна, каза бързо:

— Утре сутрин. Хотел „Чайка“ в Сизран.

 

 

19:05

След залез-слънце потеглиха отново. Тъкър излезе на магистралата, която се виеше покрай Волга. Следваше картата, която бе запаметил, и караше към Волгоград, града, който носеше името на реката. Като предпазна мярка започна да редува първокласни с второкласни пътища.

В четири сутринта спря на паркинг за камиони в покрайнините на град Балаково.

— Искам кафе. — Прозя се и потърка очите си. — Някой друг иска ли?

Спътниците му дремеха на седалките. Отвърнаха му с вяли жестове или с недоволно сумтене. Той слезе и след малко се върна с димяща чаша кафе в ръка.

Настани се зад волана и хвърли поглед към сателитния телефон в държача за чаши. Нарочно го бе оставил там. Като че ли никой не го бе пипал.

Остана доволен от проверката, продължи на юг и за два часа измина почти двеста километра. Когато навлязоха в Саратов, слънцето вече бе изгряло.

Аня, която спеше на задната седалка, се събуди, протегна се, огледа се и каза:

— Това не е Сизран.

— Не е.

— Нали каза, че ще ходим в Сизран? В хотел „Чайка“.

— Наложи се да променя плановете в последната минута.

Тъкър отби към един хотел.

— Приятелите ти няма ли да се тревожат? — попита тя.

— Няма проблем. Вече ги предупредих.

Спря на паркинга и изключи двигателя. Уткин се размърда на седалката си. Аня разтърси Буколов, за да го събуди.

Тъкър слезе от джипа.

— Ще ида да видя има ли свободни стаи.

По пътя към фоайето сателитният му телефон изписука. Той го извади от джоба си и погледна екрана.

НИЩО НЕОБИЧАЙНО В ХОТЕЛ ЧАЙКА ТЕЛЕФОНЪТ НЕ Е ПОЛЗВАН ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ОСЕМ ЧАСА

Доволен от съобщението, Тъкър мина през фоайето и влезе в тоалетната. Изпика се, изми си ръцете, приглади косата си и взе ментово бонбонче от купата, оставена до умивалника. После излезе и се върна в джипа.

— Съжалявам, но всичко е заето. Продължаваме към Волгоград.

Уткин се прозя и посочи навън.

— Нали каза, че не е безопасно да пътуваме през деня?

— Няма значение. Ще се справим.

Уткин беше прав. Наистина поемаха риск, но пък до Волгоград им оставаха само триста километра, така че си струваше да опитат. А и малката проверка, която им бе направил, показваше, че никой не е налапал подхвърлената му стръв с хотел „Чайка“. Никой не бе използвал и телефона.

„Дотук, добре.“

Реши, че е безопасно да продължат.

Освен това, ако противникът им ги бе засякъл, защо не бе щракнал капана?

Предчувстваше, че скоро ще се измъкнат от страната, затова се опита да се наслади на пейзажа в тази слънчева утрин. Наближаваха края на пътя си и подозренията му към Аня и останалите се бяха оказали неоснователни.

Погледна през прозореца и вляво видя утринното слънце да се оглежда в озарената от лъчите му река Волга. На другия й бряг се нижеха ниски хълмове, покрити с дебел снежен килим. Свали прозореца, за да вдъхне мириса на реката и току-що навалелия сняг.

Всички изглеждаха в добро настроение, завързаха разговор, започнаха да се смеят.

— Време е за викторина по руска история — весело обяви Буколов. — Всички ли участват?

Тъкър се усмихна.

— Това не е най-силната ми област.

— Логично — отвърна Уткин.

Аня се намеси:

— В такъв случай, Тъкър, ще ти дадем една точка преднина.

Тъкър понечи да отговори, но така и не успя — докато навлизаха в кръстовището, успя да види само мигновен проблясък на хром и отражение на слънчеви лъчи върху нечие предно стъкло, придружени от мощен рев на двигател. В следващия миг чу пронизително стържене на метал в метал.

И светът се обърна с главата надолу.