Станислав Марашки
Поетична биохимия на жаждата

В ръцете на читателя е новата книга на Любомир Пировски — поетичният сборник „Животът се нарича Жажда“. Книгата е замислена амбициозно като панорама на поетичното творчество на автора. Тя демонстрира нагледно, че универсалният учен и поет преминава с лекота от науката в храма на поезията. И двете области предполагат елитарна публика, която няма нищо общо с потребителите на масова култура.

Творческата изява на поета пред читателите преминава като червена нишка през целия му живот, но добива особена интензивност през годините на неговата зрелост. По този начин всеки поетичен подарък на автора се възприема от читателя с доверие и убеденост, че диалогът между него и поета е не просто искрен, а изстрадан и истински. Това е едно особено психическо състояние, което е част от дефиницията за Любомир Пировски като поет.

Стихосбирката „Животът се нарича Жажда“ е мащабен опит за поетическа равносметка. Лиричните изповеди на поета-фармацевт нямат нужда от датиране, защото в тях се долавя едно особено времево единство. Ако приемем, че те са писани в някакъв сезон, това е сезонът на младостта и любовта. За този сезон годините сякаш са спрели, застинали на границата между детството и младостта. Променя се само умъдреният поглед към света, ала самият свят остава все така преливащ от еликсира на чувствеността и емоцията. В „Сън на морския бряг“ лирическият герой, седнал в заведение на брега на морето, вижда по свой начин младата сервитьорка, която му поднася абсент. В неговите влюбени очи тя е с цвят на праскова. Другаде /в стихотворението „Настроение“, например/ авторът отива по-далеч в сантиментално-еротичните си фантазии. Героят на лиричната изповед в творбата поглежда морето, после поглежда любимата жена и стига до извода, че тя е като него, че самата тя е море! Следва разгърнато лирическо сравнение, в което детеродната способност на жената е сравнена с живота в потайните морски глъбини, а еротичното преживяване върху вълни от „гърди, ръце, бедра“ е описано като бясно премятане на мъничка черупка:

А когато през нощта

върху вълните твои

от гърди, ръце, бедра

като черупка малка мятам се аз,

с морето бурно те сравнявам пак…

Проектирането на любовно-физическите трепети на влюбен мъж надничат от всеки ред и на стихотворението „Заливът в нас“. И в него най-добрия фон за проектиране на чувства и телесни усещания е маринистичен. В творбата виждаме мъж, седнал на брега на място, което той с подкупвща фамилиарност нарича „тайно, наше“. Там всичко му напомня за срещите с любимата — познато състояние, което свидетелства за автентичността на поетичния спомен. В съзнанието му изплуват и „ласки нежни във вода безбрежна, и вярата, в камък издълбана“.

Биографията на поета е формално свързана с блестящата му кариера на магистър-фармацевт и автор на иновативни трудове по психофармакология. Отвъд научните му интереси, обаче, узнаваме трепетите в личния му живот въз основа на лиричните му изповеди. Такъв литературно-исторически подход е твърде неточен, тъй като не е изключено художествените откровения на Пировски да са плод на художествена фикция, ала повторяемостта на усещанията, настроенията и дори материално-предметните описания свидетелстват по-скоро за обратното. Допълнителен щрих към образа на поета създават участията му в литературния живот на Конфедерацията на българските писатели, но едва ли неизбежната тържественост на този тип изяви са показателни за най-съкровените му мисли. Те оживяват по-скоро в творчеството му, което е най-добросъвестния биограф и емоционален хроникьор. Като всеки литературен творец, поетът-учен има склонността да заема позицията на морален и нравствен съдник, но това комай е част от „длъжностната характеристика“ на поета и писателя изобщо. Добрата новина е, че много често той прави това с обезоръжаваща искреност и художествено преднамерена грапавост, която е негова запазена марка. Ето как естествено е описано пролетното разбуждане на природата:

Поточе вода със звуци пенливи

по планинския склон на живота

скорост набира.

През бързея с камъни остри, зъбати

душата човешка смелост събира.

/„Пролет“/

В тази творба, както и в редица други, вътрешният ритъм е по-важен от формалната песенност, която обикновено подчинява съдържанието. Това заедно със способността за виртуозно възлизане от частното към общото било посредством метафори, било посредством пряко обобщение насища поетичния слог със съдържание и му вдъхва сила, които биха били невъзможни под диктата на по-зализани и ритмично претенциозни поетични навици. Особено характерна за поетиката на Пировски е тази стилистична сплав в цикъла „Безкрайното синьо“. В едноименното стихотворение, след като сравнява морето с човешката душа както по своята лъчезарност и спокойност, така и по своята потайност, авторът достига пика на обобщението само като че ли за да го принизи до задушевността на частния любовен случай:

Море,

потайно и безкрайно,

във вените бушуващо

дълбоко в мен и в теб…

В „Плажът“ морето и небето са носители на емоционална и поетична енергия. Те са разгледани като единно цяло. В „Силата на морето“ безкрайната и безначална морска шир е символ на мечтите. В „Лятно време“ прегърнатите тела са частица от самата лятна буря. Задъханото дихание на жената е сравнимо с дъжда и „струи“:

И гръм,

и тътен…

Задъхано дихание —

душата на една жена струи…

/„Лятно време“/

Формалното извеждане на преден план на елемент от неживата природа, в който е вграден емоционално-чувствен компонент, е обикнат прийом на автора на „Животът са нарича Жажда“. Нещо повече: често елементи от тази природа са разгледани през призмата на ценител на любовта и еротиката. В неспирния бяг на вълните, например, лирическият говорител съзира любовна игра. В творба със същото име морето прегръща земята със своите вълни като с ръце през нощта, а денем почива в пясъчни заливи под горещото слънце, а в стихотворението „В края на зимата“ е изобразен малък дял от нея, който е заключен зад запотените стъкла на малка кола. Вятърът, духащ навън, стене „като обладавана жена“. Това сравнение хармонира с приповдигнатото описание на любовната сцена в колата. Наглед тривиална и по презумпция натуралистична, тази сцена е силно одухотворена чрез елементите на природното настроение. Любимото същество е съизмеримо хиперболично с целия свят:

Душа

в дъх по запотените стъкла

от нашите сърца струи

и стопля малката кола.

Светът огромен

в тебе е сега.

/„В края на зимата“/

Вариациите с образа на света са основен конструкт и в „Свят за двама“. Този път той е сравняван с понятието, заключено в абстрактното съществително „нежност“. Приповдигнатото описание съдържа силно емоционално натоварени образи като „сребърни дървета“, „лунни рицари“, „късче лунна светлина“ и др.:

Свят за двама…

Нежност е твоето име.

Сребърни дървета —

лунни рицари в нощта —

трепетно обгръщат свят кристален.

/„Свят за двама“/

В същата стилистична рамка се вписват и други произведения. В „Есенни нощи“ миналото, измеримо в пространство и време, едва личи под воала на спомените. Подтиснато от грижите на делника, то гради нов свят, паралелен на съществуващия. Лирическият говорител вижда в този свят живителен лъч, сравняван с „Ухание в мрака“ и с „Полъх в душата“, а образът на деветата вълна, която залива слелите се в едно тела на влюбените, е оригинално олицетворение на страстта:

Ухание в мрака,

полъх в душата,

като девета вълна

телата слепени заляла…

Повече от очевидно е, че много от стиховете на поета могат да бъдат определени като философско-еротически. Въпреки обаче, че често споменава думи като „самота“ и „самотност“ авторът никога не свежда поетичното настроение само до банален егоистичен вопъл заради несполука в личния живот. Текстовете на тази тема не се опитват да свирят върху мелодраматичните струни в душата на читателите. Всъщност Пировски винаги се стреми към обобщение и той стига до него дори тогава, когато сюжетът на творбата е с ясно изразени конкретност и автентичност. Такива стихотворения не само не са рядкост в сборника, те са правило. Немалка част от тях са разпръснати в предишните книги на автора. Прави впечатление, че въпреки своята посветеност на реални личности и житейски ситуации, поетът никога не употребява подтитули с имена на хора, които познаваме от творчеството на други поети. Това не само улеснява прехода към обобщение, но и в известен смисъл го прави неизбежен. Въпреки изявения си еротизъм много често текстовете му са поетичен изказ на висшите духовни вибрации у твореца, на неговата способност да разчита емоционалните кодове на света. В тях имат значение не просто една или друга личност или събитие, а самият акт на духовна себереализация на автора, богатството на неговата личност. В този смисъл книгата представлява скрита апология на хуманизма, поставящ човека върху пиедестал по силата на неговото интелектуално и нравствено превъзходство.

Жената и женското са съществен компонент от авторовата естетика изобщо.

Всъщност жената, нейният еуфоричен или драматичен сблъсък с мъжа заемат значителна част от тематично-идейното пространство на книгата. Дори тогава, когато

на преден план е изведена друга тема, тя често се явява само художествен претекст за проектирането на отношение към женската красота. В „Улиците на Стара Загора“ градският пейзаж, облян от пролетна светлина, би бил непълен без красивите жени „по улици със златен липов цвят посипани“. Поетът описва града с полуосъзнатата метонимия на неговите улици. Уличната среда е показана в развитие, отразяваща естествения ход на сезоните. През пролетта многолюдните улици ухаят на свеж аромат и разлистените дървета образуват жив тунел, под който преминават прелестните женски създания. Затрогващ детайл е посребреният от годините мъж, който посреща внука си след училище. В описанието липсва драматизъм, няма конфликт. Поезията не извира, не се натрапва, а струи тихо от делничната градска среда така естествено, както се диша. Вариация на това отношение към другия пол е реакцията към бездушната женска красота на моделите, която съзираме в „Ревю“. Студената естетика на безупречния външен вид, на модния дизайн е противопоставена на чистата любов, взета в нейните духовни измерения. Илюстрирайки тезата и антитезата, авторът достига спонтанно до апостроф на изречение от стихотворението на П. К. Яворов „Очи“:

Пред нея — момичета —

изкусително красиви,

кукли на конци

под мъжките очи.

И музика,

Но без лъчи.

Метонимичният подход на поета е в действие в стихотворенията „В женските очи“ и „Пиршество’. Те са начин, за да се обозначи непреодолимата сила на женската красота. В ‚,Пиршество“ женският лирически герой ликува тихо под нежните стрели на мъжките погледи. Те разсейват тъгата в него. Нещо повече: не самите мъже, а техните погледи са предмет на обожание, към тях именно са насочени думите на прочувствената декларация: „Как ви обичам!“ В подтекста на творбата погледите заместват самите мъже — една художествено обоснована метонимия, на която читателят вярва. В стихотворението „Женските очи“ авторът не претендира за психологическо откривателство, а дори се позовава на изразните техники на свои предшественици, за да подкрепи и илюстрира мисълта си. Тук органите на зрението у жената са светли и прозрачни „като душата на дете“ — израз, станал популярен чрез творбата на Пейо Яворов „Две хубави очи“. Пред нея мъжът застава на колене. Това е същата онази магическа сила у жената, забелязана още в разказа на Йордан Йовков „Албена“,чиято реплика „Грешна беше тази жена, но хубава!“ представлява художествена реабилитация на порока.

Позоваването на литературни, философски и дори религиозни източници се прилага и в други текстове в книгата. В „От все сърце“ Пировски си служи директно с доказаната сила на латинските сентенции, за да предаде въздействащо собствените си внушения. „Ако искаш да обичаш, обичай!“- завършва поантово авторът. В"Притча" подходът е изведен до основна стилистична техника. Тук авторовата версия за библейския произход на човека получава ново усиление със средствата на поезията. В края на творбата лирическият говорител заключава, че в мъжката душа се сливат две души — на Бог и Сатана:

Така,

Сатана и Бог в едно, чрез две жени от светлина и сенки

в мъжката душа се сливат.

Така до Демона — човек прекрасен,

Адам се доближава.

Сходно единство на антитези наблюдаваме в „Сила“:

В този плен свободата аз открих…

Пленник твой,

щастлив ще бъда аз от днес.

Свещеното Писание сочи, че сътворяването на човека не приключва със сътворяването на неговата човешка природа. В Битие 1 се казва. „И създаде Бог човека /единствено число/, създаде ги мъж и жена /множествено число/“. Пировски обръща вниманието не към физическото, а към психическото двуединство на човека, характерно както за мъжа, така и за жената. Това отношение намира най-красноречив израз в стихотворението „Аз, жената“:

За теб съм и страстта, и светлината.

Хармония красива в свят свиреп.

Приемеш ли ме — вземаш Сатаната,

но също Господ се преселва в теб.

Научните и научно-популярни книги на Любомир Пировски са своеобразна открита творческа лаборатория. Те разкриват дълбочини и аналитика, които стоят в основата и на неговите поетични творби. Заглавия като „Биорегулация на стареенето“, „Фитопсихофармакология на човешкото поведение“, „Искам — мога — трябва — холистичен модел на здравето“, „Власт и отрови“, „Ритъмът на живота“ са както сериозни трудове, така и арена, върху която се разиграват и отработват основните идеи в поетичния дял от неговото творчество. В книгата за властта и отровителството, създадена в тандем с Никола Пировски, авторът прави дисекция на властта извън нейния социален и персонален обхват. Той я изследва на биохимично и дори молекулярно ниво, опитвайки се да определи нормата, над която тя става токсична. В „Биорегулация на стареенето“ се изучава и практически се прилага системата биопсихични явления, разглеждани в пряка връзка с употребата на определени фитопродукти — „витаукт“. Заглавието на „Фитопсихофармакология на човешкото поведение“ подсказва приложението на принципите на фитопсихофармакологията и холистичната медицина, което дава възможност на всеки човек съзнателно да управлява своето поведение, ала най-пряк път към поезията на Пировски откриваме в книгата „Психофармакология на любовта“, в която са проектирани научните основания за това най-висше проявление на човешката душевност. Освен лаборатория, тези книги са част и от неговата биографема, което съзираме в поетичните сюжети, чиито главни действащи лица са от сферата на медицината. В тях лирическият герой на Пировски е разпознаваем с отношението си към лечителя и лечителското изкуство. В „Лечителка“ авторът не дири заобиколни метафорични пътища, а директно излива възторга си от лекарка, която нарича „магьоснице в бяло“. Нейният образ е идеализиран и въздигнат на пиедестал от чувството за благодарност:

Магьоснице в бяло,

със сърце наболяло

от чуждата мъка,

от своите неволи

как сила намираш

сълзите на други

с любов да изтриваш?

Реторичният въпрос не се нуждае от отговор, а ако го търси, то може да го намери отчасти в биографията на автора, която той артистично преобразува в биографема посредством своето творчество. Така във „Фармацевт“ неочакваният поглед към фармацевтичната професия я озарява със светлината на хуманизма и човеколюбието. Скучният образ на аптекаря сухар, който разчита неразбираемите латински наименования на лекарствата и с безизразен вид подава поредния флакон, е отстъпил мястото си на филантропа, който дарява „надежда бяла“ и обич. Преднамерената естетизация е явна, но тя граничи с ярка индивидуализация на образа, което е повече белетристичен, отколкото поетически похват. Дозирането на лечебните субстанции престава да бъде рутинен метод, когато става въпрос за обич и себераздаване:

Без доза, с любов

себе си да подариш.

В същата тоналност са и стихотворенията „Медицинска сестра“ и „Лабораторна приказка в червено и бяло“. В текста за сестрата наблюдаваме как лилавият цвят заживява с особен поетичен подтекст. Тук той има въздействието на нова естетическа стойност, вложена в медицинската сестра на фона на болничната белота. Узаконяването на лилавото като елемент от естетиката вещае път към изхода от самотата, който съвпада с финала на творбата — специфичен лирически хепиенд, изглеждащ неизбежен:

В цвят лилав засия и моята душа…

Всъщност цветовата съизмеримост на любовта е основен текстоорганизиращ подход в серия от произведения в сборника, едно от които е и въпросната лабораторно-приказна история. В нея отново срещаме познатия образ на момичето в бяло. То е онова същество, комуто лирическият герой подарява червената си кръв. Спасението от самотата идва в резултат на играта на цветове, мисли и чувства в стихотворението, обозначено от поета с предизвикателното жанрово определение „приказка“:

На момиче самотно във бяло

кръвта си червена, сърце и душа,

с любов подарих.

От самота спасихме се двама.

Възторгът от всеотдайния професионализъм е елемент от същата сантиментална гама, одухотворила текстовете за представителките на нежния пол, като при това е силно преплетен с медицинските аспекти в творчеството на Пировски. Нещо повече: те често съпътстват други теми и идеи, изведени като централни за съответната творба. Показателно е, обаче, че дори в този случай преобладават женските образи: жената-лекар, жената-акушерка, жената-продавачка, жената-сервитьорка, жената-любима… В стихотворението „Раждане“ на пръв поглед единствената тема е магията на новия живот. Това тайнство буди тихо възхищение у автора на стихосбирката „Животът се нарича Жажда“. Като основни маркери на визуалното възпроизвеждане лирическият герой използва обема /„малко“/, близостта до естественото състояние /„голо“/, елемент от специфично авторово възприятие /„свито“/. Тези маркери изграждат образ на новородено, което буди умиление и рамкира основната тоналност на творбата. Равенството дете-бъдеще, макар и да не блести с оригиналност, придобива ускорение с „кротко“ изречение, състоящо се само от подлог и сказуемо: „Бъдеще се ражда“:

Малко, голо, свито

с първи дъх и вик…

Бъдеще се ражда!

Това бъдеще, сравнимо в книгата с крехко пламъче, жената-лекар разгаря и претворява в силен огън — втори хиперболизиран образ на същото състояние, което естествено се издига по възходяща линия, докато достигне до своя еволюционен апогей:

Своето „сега“ в „утре“ на света

С любов дарява.

И така, изгаряйки, остава!

Смъртта като предпоставка за живот е поредният пример за единство на антитези, което срещаме и в други творби на поета.

Признателността като поетична емоция организира идейно както творбите от медицинската биографема на Любомир Пировски, така и такива, които черпят идеи и вдъхновение от благодарността в други области на живота. В „Призвание“ почти благоговейното отношение към учителския труд продължава традицията на този познат поетически мотив. В творбата на поета-учен чувството на признателност е „пораснало“ до обич, изразяващо се в топло чувство към учителка по биология, която е учила своя ученик не само на биологичните закони, но и на „човешката вяра в доброто“. Лирическият герой днес е лечител, който прилага на дело школските уроци по биология. Стихотворението завършва с особена поанта, състояща се от безглаголното изречение „Учителко моя…“:

Душите човешки —

урока извън часовете учебни —

който ти ни предаде…

Учителко моя…

Творби като „Самодивско биле“ и „Застрахователка“ разбиват матрицата на стилистичната монотонност. В диалога с билката в първото потрепват игриви нотки, характерни за фолклора. В този ефирен и лишен от прагматизъм разговор между самораслата билка, назована в духа на народностните говори „самодивско биле“, и имплицитния мъжки лирически герой, се очертава образът на екзотична девойка с оригинални самодивски характеристики:

— Кой те, цвете красно и опасно,

тука посади!

— Аз съм цвете саморасло,

мен ме никой не сади!

Затуй съм цвете дивно, лековито и омайно.

Харесаш ли ме,

себе си на теб ще дам потайно —

сам себе си да откриеш ти…

Леката ирония в образа на жената, която застрахова бъдещето на лирическия герой срещу „Самота“, не отнема от проникновеността на лиричната изповед в „Застрахователка“. Сякаш за да спаси творбата от сладникавото самосъжаление на самотника, лирическият герой се самоописва амбициозно-романтично като лутащ се между спомените и надеждата за собствена себереализация. От тази богата в психологическо отношение стартова площадка изстреляният от нея образ за „застраховката“ срещу самота улучва не само в сърцето, но и в ума:

Живея сега,

а своето утре

при теб застраховам —

от самота…

В „Есенни нощи“ миналото, измеримо в пространство и време, едва личи под воала на спомените. Подтиснато от грижите на делника, то гради нов свят, паралелен на съществуващия. Лирическият говорител вижда в този свят живителен лъч, сравняван с „Ухание в мрака“ и с „Полъх в душата“, а образът на деветата вълна, която залива слелите се в едно тела на влюбените, е оригинално олицетворение на страстта:

Ухание в мрака,

полъх в душата,

като девета вълна

телата слепени заляла…

Наличието на звукосъчетанието „есен“ и в друго стихотворение не прави „Есенни нощи“ и „Есен“ равностойни в тематично отношение. В творбата с името на тъжния сезон е отразен натоварения с философски подтекст предфинал на живота, а не любовен екстаз. Впрочем на пръв поглед стихотворението „Есен“ е от тези творби, които съществуват заради финалните поанти или прозрение. Всъщност то представлява уверено в себе си описание на закономерностите в човешкия живот, в който и формално песимистичният залез, и вярата в ново начало са неотменими. Последният етап в живота на човека е сравнен с есен, която настъпва с всичките си атрибути: мъгла, студен дъжд, оголени дървета. Домът е изстинал, а стените „мълчат страшно“. Натурализацията на нелицеприятните страни на човешкото съществуване отеква в душите с глухия тътен на селска черковна камбана. Житейската есен, обаче, е и „мъдрост обрана“, и грозде, „сбрало земна сила“, а оптимистичният финал е толкова неизбежен, колкото и самата пролет:

Есен — очакване на Пролет неизбежна!

Усещането за силата на женското обаяние не напуска читателя от първия до последния ред на книгата. В „Продавачки на красота“ лирическият говорител съзира в душата на слабия пол „ухание от душата“, без което ароматът на цветята, които момичетата продават, не би бил нищо. В „Портрет“ прагматичното отношение към света, характерно за бизнесмена, се разстапя като лед пред огъня на женските очи:

Трапчинки две

и блясък в женските очи

— мъжката душа

от бизнеса веднага излетя!

Дяволитите две трапчинки, скрили усмивката на жената, както и игриво-строгият й поглед прикриват същността й на хетера, способна да извади от равновесие уж непреклонния мъж на бизнеса.

Мотивът за благородството и чистотата, които съдържа в себе си женската хубост е като огряна от слънце лазурна мъгла, разстлала полупрозрачната си пелена навсякъде в стихосбирката „Животът се нарича Жажда“. Преходът от нея към образа на момичето като жертва на капиталистическата експлоатация е като че ли повече от плавен и естествен. Тя не е водещ идеен компонент от поезията на Любомир Пировски, но в творбите, в които е изобличена, са вложени запомнящи се със своето сантиментално своеобразие образи, които придават специфика на авторовия вопъл за свобода. След поредица вгледани в себе си любовни изповеди неочаквано изплува текстът на „Момиче в магазин“, в който поетът категорично демонстрира остри социални рефлекси. Драмата на младата продавачка, чиито чар и усмивка са само средство за привличане на клиенти, е въплътена в земно и лишено от литературна превъзнесеност описание. След изнурителния работен ден вечер краката я болят, а устните и са отмалели от фалшиви усмивки. Ах, как й се иска да дари някого с поне една усмивка, която да отправи не от служебна куртоазия, а от любов! На този фон преднамерено грубата употреба на думата „оборот“ е като буца пръст, хвърлена в езерце пред градски фонтан. Собственикът, когото авторът художествено преднамерено нарича „бос“, за да внуши безчовечието му посредством този по-емоционално натоварен синоним, вечно сумти недоволно: Усмивки продавай!

Продавай, продавай!

Оборот да върви.

Защо си ми ти?!

Босът, обаче, въпреки перченето си, звучи жалко и лирическият говорител не пропуска да отбележи това, защото той — въпреки парите си! — не може да купи „любов и усмивка“.

Идейно продължение на драмата на продавачката е стихотворението „Сервитьорка“. Младата келнерка е принудена от професията да откликва на чуждите желания, потискайки своите собствени. Авторът конкретизира визуално нейните „мечти и надежди“: нежно докосване, любов, отдалеченост от периметъра на унизителни подвиквания и чужди „погледи горещи…“. Въпреки всичко, множеството от хора й дава измамното усещане за несамотност — самоизмамата, която тя безволево приема, за да оцелее. Дори стига до там, че утрото й се струва досадно и самотно. С този елемент психологическият портрет на момичето значително се усложнява в сравнение с този от „Момиче в магазин“, но това не притъпява социалната емоция и гласа на чувството за справедливост.

Основният източник на знание за автора е неговото творчество. Като изключим медицинските елементи в биографията му, познанието за него е преди всичко върху личните му мировъзрения, а не върху личната му житейска история. Ето защо би било несправедливо, ако сведем примитивно поезията на Любомир Пировски до апология на чувствеността, женствеността и първосигналното социално недоволство. Идейната нагласа на автора си служи с инструментариума на различни житейски сфери, за да достигне до читателите. В книгата проблясват теми като преклонението пред пророчицата Ванга в местността „Рупите“ /’’Рупите, България’’/, одухотвореният поглед към света на дърветата, които имат почти човешки мечти /„За какво мечтаят дърветата“/, мисията на поета с „душа звънтяща“ /„Душата на поета“, „Поетите“, „Съдбата на поета“/, дори познатият патриотичен рефрен за празника на Ботев „Втори юни“. Впрочем това стихотворение в цикъла „Най-тъмно е преди разсъмване“ отразява втората основна линия в сборника — жаждата не просто за личен душевен комфорт, а за всеобща социална справедливост. Мъжките образи в този дял са продължение на борческия пейзаж, в който поетът издига лирична барикада, съпоставима с това защитно заграждение в „Клетниците“ от Виктор Юго. Поривът за всеобщо социално-политическо възмездие е претворен знаково и в последния раздел от книгата. Той е озаглавен „Заветът“ и в него нежната и ранима същност на лирическия герой, е разпознаваема със способността си за абстрактна любов не само към едно същество, а към общността. В стихотворение със същото заглавие, например, което се явява последно и за сборника, лирическият говорител декларира, че е почувствал дълбоко у себе си завета на предците:

Хилядолетния завет у себе си познах. Живях. /„Заветът“/

Сложна и непонятна за околния свят остава ориста на поетите. На тази близка му до болка тема авторът посвещава няколко стихотворения. В „Съдбата на поета“ бизнесменът, воинът, изследователят, философът, влюбеният очакват неочакваното по различни начини, подредени във възходящ ред. На върха на стълбицата стои поетът, който призовава да се улови неочакваното в „мига очакван“:

— В мига очакван неочакваното улови

и на другия със себе си в дар го поднеси! —

въздиша поетът.

Поетите мерят човещината не с пари, а със стихове. В „Поетите“ поетът е сравнен със славей, който, притискайки гърди към смъртоносния шип на розата, я напояват с кръвта си:

Славеят пее, притиснал гърди

към шип смъртоносен,

с кръвта си все още красивата роза пои.

Интересно в тематично отношение е и стихотворението „Ние“. Идеята за младата душа в остаряващото тяло допълва идейната полифония на тази творба, в която е описана особената категория на родителите, отгледали достойно децата си и останали сами. Обектът на изображение тук, макар и да кореспондира с познати настроения и мотиви, е оригинален опит за реабилитация на спорни от гледна точка на общоприетото човешки слабости. Тази реабилитация граничи с категорично жизнеутвърждаване на тяхната житейска философия и представлява апотеоз на едно оригинално и въздействащо авторово кредо. Така и този път темата се явява не просто пасивен обект на изображение, а част от самата поетика на автора, още повече че той рядко прибягва до ритмичните патерици на силаботоническото стихосложение, а си служи основно с верлибър, при който темата и идеята играят главна роля.

Характерни текстове, вписващи се в тази тенденция са, „Камерен концерт“ и „Един живот“. Няма нужда от зашеметяващи поанти в текста, почерпил вдъхновение от музиката. С четири безглаголни изречения, подредени в начупен стих, лирическият говорител описва камерния концерт като изявление на „влюбени нежни сърца“, които заклеват света в любов и хармония:

И трептящи,

влюбени

щедри

сърца,

приели

в своята душа

залата огромна

с хармония

в любов заклели света…

В „Един живот“ човешкият живот е сравнен с песен. Тя е описана със серия от характеристики като „ритъм в утрото слънчево“, „шепот далечен в знойната нощ“, „послание от сърцето самотно“. Тази „песен“ продължава до последния „акорд“. В нея се преплитат различни, характерни за човешката природа мотиви: копнежът на самотника за обща съдба, за любовна ласка, за любов към „далечна родина“.

На философска дълбочина е основано стихотворението „Пясъкът на ежедневието“. В него времето се сравнява с пясък. Така, както хората се „разтварят“ във времето, така ги поглъща и пясъкът. Бръчките по челото и душевните рани дълбаят душите в „пясъка на времето“.

Със свежестта на идеята, силата на преживения опит и кристалната си чистота изпъква образът на панделката в стихотворението „Като на игра“. Лирическият герой, в който разпознаваме чертите на мъж, е завързан за жената с нежни вериги, които той оригинално нарича „панделка“. Творбата, която е изцяло изчистена от второстепенни образи, е с избистрена идея, което и придава и ударност, и оригиналност едновременно:

Панделка красива, нежна, ефирна

ти ми подари.

С панделка красива като на игра

върза ме за теб.

В своята съдба на мъж — честит или злочест —

с тази панделка съм вързан и до днес.

Книгата на Любомир Пировски „Животът се нарича Жажда“ също е панделка, с която читателят е завързан завинаги посредством невидимите конци на красотата и любовта.