Пеньо Пенев
Моята улица

Ето я

        нашата улица,

                погледни! —

облечена

        в риза от сиви павета.

Нова е

        тя,

        като нашите дни —

родена

        през първата петилетка!

С радостта на стопанин

        крача по нея,

край мен зеленеят

        липите млади;

с бляснали стъкла

        свежо се смеят

многоетажните

        хубави сгради.

В строй

        край алеите

        вървят пионери;

малко дете,

        чуло тяхната песен,

крещи от прозореца,

        а над него трепери

като бяло крило

        белоснежна завеса.

Младежи се връщат

        от стадиона

и шумно говорят —

                мачът бил

                хубав.

Някои влизат

        в киносалона,

        в читалнята,

        а трети —

                в клуба.

Под грейнали глобуси,

        разтворил врата двукрила,

ресторанта те кани

                на вкусна вечеря.

Пред новия театър —

        народ!

                гъмжило!

На афиша:

        Довечера — „Щастие“ —

                премиера.

На тротоара

        връхлетя срещу мене,

в костюм нов облечен,

        миньорът бай Коста:

— Цял ден те търся,

        другарю Пенев!

Ела тази вечер

        в дома

                на гости! —

Аз тръгвам и казвам, че

                тази вечер

ще гледам „Щастие“, но

                той

                ме спира:

— Сега ми ела,

        не живея далече!

Вече

        в новия блок

                имам квартира!

Върна се днес

        и студентът,

                с жена си —

синът ми, който се учи

                за агроном!

Ела и виж

        сега

        моето щастие

на тази улица

        в моя нов дом! —

А тихата вечер

        града е забулила;

усмихнат —

        мълча.

Какво да говоря? —

Говори край мене

                новата улица

с гласа на

        щастливите хора!