Пеньо Пенев
Бетон и мечти

На зидаря Бай Захари

Студ! Студ!

И ти крачиш

настръхнал.

Бетонобъркачката

задъхано

хрущи,

скрипти и трещи.

А вятър връхлита,

лицата ни щипе,

фучи и в очите

сняг сипе.

Ръчага потеглиш

и трепваш —

о него

ръката залепва.

Но цехът наблизко

не иска да знай.

Той чака,

той иска:

— Бетон

        дай! —

Нагоре в етажите

зеят кофражите

        — гладни

        грамадни уста. —

От дланите капе

кръвта.

Изтръпнал посягаш

и устни прехапал

пак хващаш ръчага.

Бетона изливаш,

но ивици сиви

по него веднага

се стрелват и гонят,

кръстосват се бързо

и сребърна броня

го смръзва.

Пак чакат зидарите.

Мълчи хаспелистът.

Мълчат количкарите.

Мълчи машинистът.

Един изругава:

— Тфю!… Трудна е нашата! —

Друг упрек отправя:

— От студ ли се плашите? —

А оня,

загледан в бетона,

покрит с тънък лед,

излиза напред:

— Мен студ не ме плаши!

Напразно замръзва!

Това си е наше

и то не омръзва!

Но мисъл ме чопли

по дните, когато

с енергия атомна

бетона ще топлим

и чудни мотори

ще караме.

— Ех, майка му стара,

дано да е скоро,

че трудно се чака —

обажда се някой.

— Ще стане! — намесва се

един количкар. —

Сърцето ми днеска

говори така! —

Такава

представата

усмихва лицата

и сгрява

сърцата.

Щом днеска

с мечтата

и с нашата мисъл

говорят сърцата,

сърцата

щом искат —

ей, хора,

        мечтайте

дръзко

        и мъдро!

Мечтаното, знаете

утре

        ще бъде!