Мира Балдаранова
Посвещение

Приети бяха в Братството да пишат. И гълъбите тихичко светлееха. Очакваха ги, за да полетят и да ги водят из височините. Бог им прати знак по кръст, извезан в черно кадифе и бяло злато. Красив и нежен, тихо го пое в дланта си, да го носи. Уши им роба в бяло, меко златоткана. И свитъци невидими в ръцете им изпрати. Бяха двама, вървеше тя, а той летеше с нея. И покрай тях летяха книги, с Любов написани да ги посрещнат.

И църквите врати отвориха. Камбаните забиха звънко. Бог говори, казаха си посветените. И се разкриха помежду си.

Подаде Господ бялата десница на жена да я поемат, да й служат вярно с Любовта си. Тя се усмихна. Тихо продължи в съня си, да го сбъдне. Те я следваха. Подаваше им Словото да го запишат. Той говореше чрез нея. С мисъл. Родени бяха да са сътворители.

Това съм аз, а ти си в мене, изрече тя. И проговори на безброй езици неми. Пътуваха из Словото. Тя ще го поеме. Ще свърши всичко с мен, той промълви. Ще бъде волята на Бог. Да бъде!, рекоха и посветените.

Тя бе различна. Пишеше в сърцето си, живееше го с него. Изтриваха сгрешеното, поправяха преди написано с невидимите бели букви на божественото. Ръката й трепереше понякога. Рисуваше светлиците като дантели. В сребърно небе политаше и те я следваха в безвремие. Роди се малко по-различна. Някак си невидима. Усмивката й беше светлина космическа. И птиците я следваха в безмълвен полет из небесни тишини.

Тя знаеше, че в тишината Бог живее. Косите й преливаха от сребърни звездици и тишината беше вярна птица, която при Любимия един ден ще я отведе. Клетвата й бе безмълвие. И тишина.