Павлина Йосева
Потоп

Гърми и тътне — трещят епохи!

Валят вселенски, а удрят лично.

От Светлината до Мефистофел е

къса крачка към дълго нищо.

 

Лумтят пожари — зелено-хищни,

треви избухват почти до Господ!

Горчат смокини, сладнеят вишни —

животът вика смъртта на гости.

 

И въздух жежък, почти оловен,

почти отровен, почти противен.

Небето тежко — хиляда слона!

Току — да паднат, аха — да литнат!

 

Тук шепа „хора“ въртят Земята — вид

психопати — вирусолози. Планират

смърти, намятат маски, слънца

чипират, луни извозват…

 

Не съществува ни миг покоен, ни

дъх родилен. Ни лъч молитва! Кое

какво е?! Къде защо е?!?

Днес беше утре, а вчера идва.

 

Планета няма, ни Космос вече!

Ни черни дупки, ни бели дати. Откак

човекът е безчовечен, е в карантина

и Свободата!