Николай Русев
Приложението

— Нали не очаквате да повярваме на тези глупости?

Дребният полицай се беше надвесил над мен. Отоците ми пречеха да виждам добре, но усещах дъха му. Малко встрани можех да различа силуета на онзи едрия, който си свали ризата и остана по потник преди да ме пребие.

— Казах фи фсичко — изфъфлих аз и изплюх парчетата от потрошени зъби. Очаквах всеки момент да ме подпу— кат наново и не исках да ги глътна.

— Какво търсите в жилището на Чипилов? Имате ли съучастник? — полицаят видимо нямаше да престане да задава същите въпроси.

— Аз съм Чипилов и жилището си е мое — отвърнах и прикрих лицето си с ръце.

Неприятностите започнаха когато се опитах да платя таксата за смет чрез приложението „Смарт“. Изобщо нямах такива намерения, обаче напомнянията излязоха извън контрол! В началото бяха приветливи емотикони и някакви отнесени съобщения, че всички ние носим отговорност. После с нарастващ интензитет се заредиха снимки на бунища, изтровени реки и острови пластмаса. Сутрин, обед, вечер — алгоритъмът не спираше да спами и започна да ме буди посред нощ. Някакъв бот избираше най-противната аларма и след като ми изкараше акъла, ме уведомяваше за лихвата, която трупам всеки ден.

Реших да плащам. Надигнах се от препотените чаршафи и зачовърках виртуалния портфейл. Гласово разпознаване, пръстов отпечатък и парола — преводът е потвърден. Да, ама не! Тъкмо взех да се унасям — връщат го обратно. Нерегламентиран достъп. Искат ми сканиран документ. Хайде всичко отначало. Този път не могли да идентифицират снимката в паспорта. Трети опит и в системата получих бан.

Сутринта пералнята отказа. На гласовите ми команди „40 Градуса, с центрофуга и омекотител“, всеки път отговоряше с досадното „Моля, повторете! Неразпознаваема инструкция! Опитайте по-късно!“

На третия ден потиснах желанието да я заритам с далеч по-безобидното изваждане на прането и демонстративното му изсипване в коридора. Започна да се трупа купчина и когато чистите дрехи привършиха, се заех със сложната задача да ровя и да избирам най-слабо миришещите, с които да изляза навън.

Прахосмукачката се самоуби. Започна да се блъска във вратата на терасата, сякаш й бе хрумнало да поизчисти и навън. От ударите загуби предното си колело. Като видя, че нищо не става и батерията пада, криволичейки се запъти към безконтактната станция. Подмина я и се включи директно в контакта. Нямам идея какво си бе наумила, обаче изпука като влажен китайски фойерверк.

Димът задейства противопожарната аларма и приложението ми изпрати тревожен СМС със съдържанието на въглероден диоксид в апартамента. Сексапилен глас предложи да напусна помещението и ме увери, че ще мога да наблюдавам предстоящия пожар на живо от безопасната портиерна. Попита ме, дали не желая да споделя събитието с приятели в социалните мрежи.

Нямах време за губене, спринклерите щяха да се включат всеки миг и да ми съсипят хубавия гипсокартон. Хванах каквото можах от купчината пране в коридора и затрупах мъртвата машина. Оказа се, че и крановете няма как да спра, защото интерфейсът е забил. Водата шурна и не престана, докато не източи няколкото тона резервоар.

Слава Богу, датчиците за наводнение реагираха навреме и изключиха централния бушон. Имах нужда от цигара. Приложението отчиташе високи нива на кортизол и други хормонални отклонения в тялото ми. Оставих водата да се оцежда надолу по съседите и както си бях бос и с навити крачоли зашляпах към отсрещната будка.

— Една кутия „Дънхил“ — протегнах ръка да си я взема, а с другата набутах през прозорчето електронния портфейл.

Лелката изчака няколко секунди и задърпа цигарите обратно.

— Картата ви не работи! Ей го пише: неоторизиран потребител. Нямате пари!

По стар навик си опипах задните джобове. Останал ми от времената на парите в брой. Беше време да призная, че с приложението имаме проблем.

— Ще ви докладвам, господине, съжалявам, няма как! — провикна се след мен жената, рискувайки да заклещи главата си в тесния отвор.

Събрах недогорели фасове на спирката и ги засецах като ученик. Гледах как електробусите пристигат, отварят-затварят врати и отпътуват, с ясното съзнание, че мене няма да ме качат.

Моят цифров профил бе блокиран. Всичко сочеше натам. Бях чувал за подобни страхотии, но не и след последния ъпдейт. „Новата интегрирана система е безотказна и няма как да остави невинни хора без пари, без самоличност и без дом“ — сякаш чувах думите на Премиера и забързах към дома.

Опулих се в контролното табло за достъп, окото светна, сканира ретината ми и — съвсем очаквано! — не ме позна. Сексапилният глас от приложението услужливо ме подсети, че вероятно живея на друг адрес и ме посъветва да опитам в друг квартал. Идваше ми в повече. Взех декоративен камък от лехата рози, завъртях се около оста си като истински гюлетласкач и го стоварих право върху сензорната клетка. Това, вероятно задейства някакъв протокол за сигурност, защото щорите се спуснаха и оповестителната система обяви тревога, код кафяв.

Закатерих се по улука към своя етаж. Спрях за малко да позяпам наводнените съседи. Не ги бях срещал никога преди. Приложението се грижеше да спазваме дистанция.

Прехвърлих парапета и се проснах изнемощял. Това си спомням.

— Нали не очаквате да повярваме на тези глупости? Новата интегрирана система е безотказна! Защо сте без самоличност? — крещеше в ухото ми дребният полицай. — Какво търсите в жилището на Чипилов? Имате ли съучастник?

Приложението отчете нарушения в здравния ми статус и сексапилният глас започна да изброява стоматологични клиники в района, от които да си избера.