Ники Комедвенска
Есенна поема

Каква великолепна южна вечер —

последен дар от есенното време:

звезди в небето светят отдалече, в

градината ми светят хризантеми.

 

Но някъде навън с извити устни

светът пищи от болки и проблеми.

Не знам защо, но с всяка клетка чувствам

как този страшен писък ме превзема.

 

И как заглъхва оня звук небесен, от

който всяка сутрин се събуждам.

Край мен е есен.

Златодарна есен!

А аз от нея сякаш нямам нужда.

 

С очакване, че нещо ще се случи,

животът къса всяка тънка вена.

Голямото мълчание приключи…

Сега кънти голямото крещене.

 

Навярно има своя шанс сърцето да

преболи последните парчета, преди

да стане част от свят, където отдавна

вече нищичко не свети.

 

И без да знам дали светът е важен,

или пък в есента като поема, ще замълча…

А исках да ви кажа,

че този свят е пълен с хризантеми.