Елена Костадинова
През небесния брод

Отиват си хората, бавно, полека,

пустее светът ни загубил добро.

И нищо не може да върне човека!

Животът изтича — пробито ведро.

 

Линеят, угасват, а после ги няма, в

сърцето любов замразена трепти, но

чуем ли нежното тате и мама —

избухва тъгата и вечно пламти.

 

Молитва отпращаме нейде, високо,

от гърлото взрив утаяваме пак.

В душата ни обич кънти от дълбоко и

вечер с носталгия свиваме крак.

 

Отиват си хората, всеки си тръгва, плах

гостенин в своя изстрадан живот и

сякаш нов ангел с крилата помръдва

преминал отвъд през небесния брод!