Елена Алекова
Предрожденственско

По улиците на нощта вървя и в тишината звънка почти

реално се привижда как от небесата слизаш.

Несмислената лудница до миг е стихнала отвънка.

Отвътре е покой и шеметно усещане за смисъл.

 

Наоколо теснят се блок до блок, витрини и реклами.

Замрял пред телевизори, светът се готви да вечеря.

И никой няма и да улови искриците оттамни, а само —

от закрития балкон — ще зърва мрака черен.

 

Така е светло и просторно тук, когато си наблизо.

Не си отивай, чакай, препълни душата ненаситна.

Ще дам с готовност и едната, и последната си риза.

И няма, няма нищичко да знам и нищичко да питам.

 

А черни някакви ята кръжат над парка белоскрежен. Но

вече не изпитвам смътен страх от тяхното свистене. Така е

хубаво — без страх, без грях, без никаква надежда. Освен да

бъде тази тишина. И ти да си край мене.