Валери Станков
Здравей, човече

… прозорецът на малката ми стая е винаги отворен към света. Облегнат на

перваза, си мечтая — или пък светла книжица чета.

На гълъба троша коричка хлебец, за кучето е снощното кюфте.

След залеза на витошкия хребет нарамих кротко пътя към стоте.

Е, не натрупах три торби жълтици, без тях ми е по-хубаво така. Живея в

сговор с хорица и птици — и свидна ми е всяка живинка.

 

Те, моите желания, са скромни, на първо място — да не сторя зло.

Да приютя нещастния бездомник, бохча да му постеля — и легло. Съгледа ли

ме просякът пред храма, и сетното си левче да му дам.

С аверите да сръбнем двеста грама, че писна ми да пия вечно сам. Човече, в

миг на радост или горест вдигни очи от тъпия дисплей? Поспреш ли се под моя

бял прозорец, аз тихичко ще ти река: — Здравей!